Джейн Фийдър
Ти не си за мен (15)

13.

Антъни стана преди зазоряване, докато Оливия още спеше. Той се облече набързо и се качи на палубата, където Адам го чакаше с ароматен сапун и ведро гореща вода.

— Как е момичето? — Адам му подаде бръснача.

— Още спи. Надявам се да проспи цялата суетня. — Той се наведе пред малкото огледалце, което възрастният мъж вдигна пред лицето му. — Предполагам, че трябваше да я спра. Но тя не е дете. Това е урок, който рано или късно всички ние научаваме.

— Но не и дъщерята на маркиз Гранвил — отбеляза Адам, без да се опитва да прикрие нотката на неодобрение в гласа си.

Антъни избръсна внимателно наболите под долната си устна косъмчета и взе кърпата, която Адам му подаде.

— Тя знае какво прави не по-зле от мен, Адам.

— Да, също като теб и тя няма представа какво прави. И това е най-страшното — отвърна му възрастният човек. — Пропуснал си малко, точно под брадичката.

Антъни отново потопи бръснача в горещата вода и разтърка пяната по лицето си. Отдавна бе научил, че няма смисъл да спори с Адам.

Първите купувачи пристигнаха по изгрев-слънце. Струпаха се в трюма, без да задават излишни въпроси за произхода на стоката, с пълното съзнание, че купуват контрабанда.

Оливия чу шума и многобройните човешки гласове, докато лежеше с пресъхнала уста и отчаяно се бореше да потъне отново в бездната на съня, който така и не я спохождаше. Ясно чуваше стъпките по палубата, гласовете на хора, които идваха и си отиваха. Не можеше да чуе и види какво става в трюма, но можеше да се досети.

Корабокрушение.

Антъни бе произнесъл тази дума така небрежно, сякаш е най-обичайното нещо на света, и сякаш тя би трябвало сама да се е досетила. Оливия, разбира се, знаеше, че той е пират и контрабандист, така че какво по-естествено от това, от време на време да ограбва по някой разбит кораб?

Ако извърнеше глава, можеше да види роклята, обувките и копринените чорапи, които бе носила снощи, през дългите, вълшебни часове в непознатия град. Чии ли бяха тези вещи? Кои ли жени, подмамени към смъртта си в скалите на Света Катерина, бяха притежавали тази прекрасна зелена рокля, тези копринени чорапи и сатенени пантофи?

Отново й се повдигна. Оливия се изправи покрай високите дървени стени на леглото и пристъпи, препъвайки се, към нощното гърне. Никога в живота си не се беше чувствала така зле, никога преди не бе усещала ставите по тялото си така отмалели и безжизнени. В съзнанието й не проникваше и най-оскъдният лъч надежда, щастие или дори обичайното приятно очакване от малките удоволствия на ежедневния живот. Беше летяла нависоко и внезапният удар от падането сякаш я беше прекършил.

Но не за първи път в живота си се чувстваше така. Беше го изпитвала и преди. Много пъти. По време на детството си. В един миг се беше чувствала доволна и щастлива, погълната от книгите или играта си, а в следващия миг всичко рухваше. Връхлиташе я огромен, черен облак и вече нямаше спокойствие, нямаше щастие. Тогава не знаеше откъде изниква черният облак на унинието, не можеше да го свърже с ужасяващите мигове в ръцете на Брайън, но този път разбра. Този път черният облак бе сътворен от Антъни.

Оливия се отпусна отново в леглото и придърпа завивките над главата си. Ако беше нещастна сега, то беше по нейна вина. Винаги, след като Брайън я докосваше, тя беше обвинявала себе си за стореното; в този момент изпитваше същото убийствено чувство на вина. Беше наивна глупачка, сама беше позволила Антъни да я покори, беше го подканила да я съблазни, точно както преди време вярваше, че е предизвикала престъпното блудство на Брайън. Сигурна беше, че ако е направила нещо другояче, ако е казала нещо различно, е щяла да го предотврати.

 

 

Антъни слезе в каютата чак по обяд. Той влезе на пръсти и веднага вторачи поглед в неподвижната фигура в леглото. За миг се поколеба дали да не я събуди, но размисли и, както по време на дните след злощастната й разходка на скалите, седна на бюрото си да пресметне резултатите от търга. Денят се оказа повече от успешен. Беше платил на Годфри Чанинг осемстотин гвинеи, а днес бе събрал хиляда и седемстотин. Достатъчно, за да зарадва Елън. Но дали бяха достатъчно, за да притъпят угризенията на съвестта му от нечистата сделка с негово благородие беше съвсем друг въпрос.

Оливия по-скоро почувства, отколкото дочу присъствието на Антъни в каютата. Гърбът й все още пазеше спомена за неговия. Специфичният му аромат се носеше във въздуха. Изтощеното й тяло все още инстинктивно откликваше на присъствието му край нея.

Все някак трябваше да го погледне. Трябваше да напусне този кораб и да се прибере у дома. Но не й се искаше да се събужда. Не знаеше как да се държи с него. И не можеше да понесе мисълта, че ще се наложи да го погледне в очите.

— Изпий това, Оливия.

Той се бе приближил безшумно до леглото с чаша в ръка. Оливия се обърна, закрила очите си с ръка.

— Ще ти помогне.

— Не мисля, че нещо изобщо е в състояние да ми помогне — промърмори тя, докато се обръщаше на лакът със затворени очи. Боеше се от онова, което пиратът би прочел върху лицето й, ако се осмелеше да го погледне. — Кога се връщаме на острова?

— Довечера. — Антъни поднесе чашата към устните й. — Бедничката ми, много ли ти пречи светлината?

— Ужасно — промълви тя, благодарна, че има прилично извинение за необичайното си състояние.

— Не се безпокой, преди полунощ ще бъдеш в собственото си легло.

— Какво е това? — сбърчи нос Оливия над киселата течност в чашата.

— Лек за махмурлук.

Тя го изпи на един дъх. Поне физическото й неразположение Антъни можеше да излекува.

 

 

В нейната спалня мъждукаше мека светлина. Някой бе запалил свещ. Оливия стоеше под грамадната магнолия и се опитваше да прецени най-достъпния път нагоре. Както беше очаквала, изкачването щеше да се окаже по-трудно от спускането. Тя обаче бе изкачвала въжена стълба на истинска фрегата, беше скачала върху разлюляна мрежа между два кораба. Можеше да се справи и с това. Фийби й бе обещала да остави задната врата отворена, но това беше по-сигурният начин да се прибере у дома. Така избягваше всякаква възможност да се натъкне неочаквано на някого.

Оливия подскочи и улови най-долния клон с ръце, после се набра с крака по ствола на дървото и се преметна на клона. Почувства твърдостта му до корема си, точно като рамото на Антъни, докато я качваше на борда на „Уинд Денсър“.

Тя прехвърли с усилие нозете си и възседна клона. Останалото беше лесно.

— Ето те и теб, миличка. — Порция пристъпи към прозореца веднага щом зърна приятелката си на дървото. — Добре ли прекара?

— Страхотно. — Оливия скочи на пода на стаята си. Лицето й попадна в сянката, когато се наведе да погали къдравата козина на развълнувания Джуно. — Наред ли е всичко?

— Катон и Руфъс все още не са се върнали. Двете с Фийби редовно изхвърляхме храната, която ти изпращаше госпожа Бисет и не допускахме никой да припари до стаята ти. Никой не е задавал неудобни въпроси. — Порция драсна парче кремък и запали свещите в същия двукрил свещник, на чиято светлина двамата с Антъни бяха играли шах. Оливия отстъпи в сянката. — Какво има, Оливия? — Гласът на Порция прозвуча тревожно.

— Снощи изпих твърде много вино. — Оливия се засмя насила и отново извърна лицето си в сянката.

— Това ли е всичко? — Порция постави свещника върху решетката на камината. Погледът на наситено зелените й очи беше смущаващо пронизващ.

Оливия се обърна към леглото си и отметна завивките. В момента приятното усамотения сред белите чаршафи и пухени възглавници бе единственото нещо, което желаеше. Познатото легло, меко и широко, й предлагаше повече комфорт от всякаква страст.

— В тази връзка няма бъдеще, Порция.

— А! — Порция веднага я разбра. — Така е — каза тя. — Как би могло да има бъдеще? Как виждаш дъщерята на маркиз Гранвил с някакъв пират в уютна домашна обстановка? Абсолютно невъзможно. Точно затова се безпокои и Фийби. Не толкова заради необичайния начин, по който твоят пират си изкарва прехраната. Тя просто не иска да те види наранена… Е, и аз не бих искала това да се случи, разбира се… Но за мен е по-лесно да проумея, че ти трябва сама да решаваш за себе си. — Тя обгърна раменете на приятелката си с ръка.

— Ти наистина ме разбираш — прошепна Оливия.

— А ти какво очакваше? — Порция притисна приятелски раменете й.

Можеше ли да каже на Порция за корабокрушението? Не, не би могла. Беше твърде унизително. Тя си бе позволила да се отдаде изцяло на влечението си към мъж, когото изобщо не разбираше; мъж, способен да извърши такова долно нещо.

— Ще го видиш ли някога отново?

— Не знам — отвърна Оливия.

Порция я наблюдаваше безмълвно известно време. В очите й се четеше загриженост.

— Може би е най-добре да си дадеш малко време да размислиш — предложи тя.

— Да — съгласи се вяло Оливия.

Порция изчака приятелката й да каже още нещо, но след като това не стана, тя промълви:

— Виждам, че нямаш търпение да се пъхнеш в леглото си. Ще те оставя сама. — Тя целуна Оливия и се отправи към вратата. — О, между другото, днес ни посети лорд Чанинг. Облечен в ярко жълт костюм. — Порция повдигна иронично вежди. — И със златно перо на шапката си. Същинско конте. Изглеждаше доста разстроен, когато му заявихме, че си заета с книгите си и не приемаш посетители.

Ледена тръпка плъзна по гърба на Оливия.

— Защо ми се струва, че се напрягаш само при споменаването на името му? — попита я Порция с ръка на бравата.

— Не ти ли напомня за Брайън?

Порция се замисли, наклонила глава по свойствения си начин.

— В какво отношение?

— Очите му. Толкова са малки, студени и безчувствени. И никога не се усмихва искрено. Точно като Брайън.

— Не знам. Ще трябва да го разгледам по-внимателно следващия път. Но и бездруго не ми харесва. Той рита кучета. А сега се наспи добре. — Порция излезе с Джуно по петите си.

Оливия приседна на леглото си. Главата й пулсираше в слепоочията, а тялото й сякаш беше разнебитено.

Този път Антъни сам я бе откарал до една пещера точно край Чейл. После я бе придружил досами границите на имението и я остави пред портала на градината. За нейно облекчение, той сякаш приемаше мълчанието й и не я бе обезпокоил с излишни въпроси за лошото й настроение. Оливия предполагаше, че го е отдал на последиците от бурната вечер.

Той я бе целунал за лека нощ и й бе прошепнал с невинна усмивка, че може да го намери идната вечер в Карисбрук, ако реши да удостои краля с присъствието си.

Оливия не знаеше дали ще отиде в замъка. Не знаеше дали би могла да понесе да го види отново. Черният облак я бе погълнал напълно. Този човек изглежда имаше пръст във всичко грозно, непочтено и незаконно. Начинът му на живот, който доскоро й се струваше така вълнуващ и забавен, сега й изглеждаше грешен и порочен. Всичко свързано с него беше съвсем противоположно на баща й, на неговите вярвания, на неговите разбирания за чест и достойнство, на начина, по който тя самата бе свикнала да живее. А Антъни щеше да се опита да спаси краля. Тя знаеше това и трябваше да го запази в тайна от баща си. И с мълчанието си щеше да стане съучастник в заговора на пирата.

 

 

Катон и Руфъс се върнаха на следващата сутрин.

— Изглеждаш добре, Оливия — отбеляза маркизът, когато я видя в преддверието. Той не пропусна да забележи златистия тен на лицето й. — Била ли си навън на слънце?

— Извеждахме децата на пикник — отвърна му тя.

— О, това обяснява нещата. — Баща й се усмихна. — Току-що говорих с Фийби и Порция. Тази вечер ще посетят Карисбрук. Ще се присъединиш ли към тях?

Оливия се поколеба. Вероятно баща й би могъл да разреши един от най-неотложните й проблеми.

— Бих искала да дойда, но ме безпокои лорд Чанинг.

— В какъв смисъл? — Катон свъси гъстите си вежди.

— Този човек не ми допада, сър — отвърна простичко тя. — Не искам да се навърта около мен и не знам по какъв начин да му го кажа, след като още не е направил официално предложение. Питах се дали не е възможно ти да му кажеш да стои далеч от мен.

— Трудно бих могъл да му кажа подобно нещо, след като не е направил официално предложение.

— Зная, но може би ако му подметнеш, че смятам никога да не се омъжа, той ще схване намека.

Катон тръсна глава, внезапно развеселен.

— Нали ще ми простиш, Оливия, ако не вземам думите ти твърде на сериозно. Един ден ще промениш мнението си. Но можеш да бъдеш спокойна, аз няма да те насилвам да го сториш.

Сега маркизът по-ясно от всеки друг път виждаше колко много Оливия приличаше на майка си. Имаше същата млечно бяла кожа и черни коси. Беше наследила неговите тъмни очи, но мекият им кадифен отблясък също идваше от майка й. От него бе наследила дългия нос на Гранвил и решителната извивка на устните и брадичката, които прибавяха необичайно упорито изражение към иначе традиционната й красота.

— Предвиждам безкрайна върволица от ухажори — добави той с усмивка. — Ти вече си на възраст за женитба и определено имаш какво да предложиш на един мъж. — Последните си думи маркизът произнесе с ласкателен глас и Оливия нямаше друг избор, освен да му отвърне с печална усмивка.

— Ще отблъсна всичките — заяви решително тя. — Но умолявам те, татко, този да го отхвърлиш вместо мен. К-какво ми остава да сторя, след к-като не мога да понасям присъствието му?

Катон отлично знаеше, че дъщеря му заеква само когато е под силно напрежение.

— Какво е направил? — В гласа му напираше бащинска загриженост.

Оливия вдигна безпомощно рамене.

— Нищо… Това е само чувство.

Катон сякаш изпита облекчение.

— Ще видя какво бих могъл да направя с нужната дискретност — обеща й той и заотстъпва назад. Мислите му вече се връщаха обратно към проблема, който напоследък най-често занимаваше съзнанието му. Някъде на този остров някой разполагаше с информация за предстоящия опит за бягство на краля. Обикновено плановете за спасяване на краля ставаха достояние на пазачите му още преди да стигнат до самия Чарлз. И това правеше още по-озадачаващо сегашното им неведение.

Точно заради това го бяха извикали в Лондон. Кромуел настояваше да преместят краля в нов, по-безопасен затвор. Маркизът обаче не искаше да ограничава още повече свободите на негово величество, без да разполагат с каквато и да било сигурна информация. В крайна сметка решиха маркиз Гранвил сам да преценява и да действа според ситуацията. Но ако кралят избягаше, щяха да го държат лично отговорен. Това беше тежка отговорност.

Оливия влезе в салона, където Фийби и Порция бяха заобиколени от цяла тълпа дечурлига.

— Прибра се точно навреме — каза й веднага Фийби. — Катон се върна призори.

— А аз си спях блажено в леглото — отвърна с усмивка Оливия. — Благодаря и на двете ви за… Е, вие знаете за какво.

— Пръстенът беше добра идея, макар че рискуваше да го вземем погрешно за сигнал за помощ. — Фийби бръкна в джоба си за трицветния пръстен на приятелката си.

Оливия го взе.

— Нали не сте си помислили…

— Не, разбира се, че не сме — отвърна весело Порция и само за миг вдигна поглед от куклата-войник в ръцете си, чийто строшен крак се опитваше да поправи пред очите на нетърпеливия си син. — Фийби само те дразни.

Оливия се насили да се усмихне.

— Татко ми каза, че тази вечер ще ходите в замъка.

— Да. Съпругът ми вече ми липсва — ухили се Порция.

— Ти ще дойдеш ли, Оливия? — попита я Фийби.

Щеше ли да отиде? И още преди да си е отговорила, Оливия се чу да изрича:

— Да, защо не?

В сините очи на Фийби проблесна симпатия.

— Така поне ще се разсееш, скъпа. Не искам да си мислиш, че те наблюдавам под лупа, но ми изглеждаш някак тъжна. Зле ли се развиха нещата?

— Всичко е наред. Просто се опитвам да възприема реалността, това е. — Оливия вдигна на ръце мъничкия си природен брат. — Е, милорд Графтън, как се чувствате в тази прекрасна лятна утрин?

Известно време детето я гледаше сериозно с огромните си очи, тъмни колкото и нейните. После отметна глава и се заля в гръмогласен смях, сякаш беше казала нещо изключително забавно.

— Не мислиш ли, че има страхотно чувство за хумор! — възкликна гордо Фийби, за миг забравила притесненията си около доведената си дъщеря.

Оливия също се засмя, докато връщаше детето в любящите обятия на майка му.

— Скоро ще отвръща на шегите ни.

Тя почувства проницателния поглед на Порция върху себе си и припряно се наведе да погали Джуно.

 

 

— Играете ли боулинг, мистър Какстън? — Крал Чарлз Стюарт извърна поглед от прозореца на личната си спалня, разположена над балния салон, и изгледа посетителя си изпод тежките си ресници.

— Горе-долу, сир. — Антъни стоеше край празната камина, отпуснал облечената си в коприна ръка върху металната решетка. В помещението имаше поне десетина човека, дошли да раболепничат пред краля. Полковник Хамънд стоеше до вратата напрегнато обхождаше с поглед стаята, сякаш очакваше негово величество всеки момент да се изпари във въздуха.

— Хамънд, драги приятелю, изглеждате ми напрегнат — отбеляза благо кралят. — През последните дни ми се струвате малко нервен. Тревожи ли ви нещо?

— Няма какво да ме тревожи, ваше величество.

— Толкова се радвам да го чуя — усмихна се благосклонно Чарлз. — А сега смятам да поиграя на кегли. Мистър Какстън, ще бъдете ли така добър да демонстрирате уменията си?

Антъни се поклони, а Годфри Чанинг скочи да отвори вратата. Всички останали ги последваха надолу по стълбището и навън към двора.

— Вървете с мен, мистър Какстън. — Кралят придърпа Антъни до себе си и го хвана за ръката. — Разкажете ми нещо за семейните си владения. Винаги съм харесвал Ню Форест.

Антъни говореше многословно, докато вървяха към страничната врата и задния двор, който губернаторът бе превърнал в зелено игрище за кегли, за да има възможност да се забавлява високопоставеният му затворник.

Заоблените кегли бяха наредени в най-отдалечения край на двора и малката групичка вървеше под меките лъчи на следобедното слънце. Ръката на краля все още лежеше върху тази на Антъни. Никой не видя, когато Антъни плъзна малко листче хартия в дълбокия маншет на негово величество.

— Вие ще хвърляте пръв, мистър Какстън. — Кралят посочи към войника, който чинно държеше първата топка.

Антъни възрази вежливо, но се остави да го убедят. Глупаво ухилен, той роптаеше на висок глас от пълната си липса на умения и завъртя драматично топката, преди да я хвърли по зелената морава. Жестът му бе така патетичен, че изтръгна бурен смях от страна на насъбраните дворяни. Никой не забеляза как кралят извади листчето от ръкава си и го прибра в джоба си.

Играта още не беше приключила, когато през страничната врата минаха лейди Хамънд и цялата фамилия Гранвил.

— Ваше величество печели, както обикновено — отбеляза с усмивка тя.

— Опасявам се, че с играта си не съм в състояние да съпернича на негово величество, лейди Хамънд — каза Антъни и изхихика глуповато. — Лейди Гранвил… Лейди Оливия… — Той се поклони ниско и размаха театрално шапката си.

— Лейди Ротбъри, позволете ми да ви представя мистър Едуард Какстън. — Губернаторът се поклони ниско на Порция и посочи Антъни.

— Очарован съм да се срещна с вас, мадам. Най-отговорно ви заявявам, че за мен е огромно удоволствие да ви познавам. — Антъни се поклони над ръката й и лекичко я докосна с устни, преди да насочи вниманието си към господата, които придружаваха дамите. — Маркиз Гранвил… Лорд Ротбъри. За мен е удоволствие и огромна чест да се радвам на компанията ви. — Те бяха врагът, всеки от тях опасен, а заедно — почти непобедими. Нямаше да му е лесно да ги надхитри, и Антъни не си правеше илюзии, но в момента на лицето му се четеше само непреодолимо желание да им се хареса.

Те го удостоиха само с вежливо кимване, израз на презрително безразличие, което за пореден път увери Антъни, че се справя успешно с ролята си.

Той отстъпи крачка встрани, за да направи път на краля да поздрави новодошлите.

— Лейди Оливия, така се радвам да ви видя отново. Толкова ми липсвахте вчера! — Годфри Чанинг се приведе в натруфен поклон. — Надявам се да ме удостоите с рядката възможност за личен разговор насаме тази вечер.

Оливия виждаше единствено тънките му устни и хладните, пресметливи очи. Несъзнателно, погледът й попадна върху Антъни, който й се усмихна топло иззад гърбовете на останалите.

— Виж ти! Какво става тук? — намеси се внезапно кралят с широка усмивка. — Нима се борите за сърцето на лейди Оливия, лорд Чанинг?

Оливия поруменя до корените на косата си и погледна умолително баща си, но преди той да има възможност да реагира, лорд Чанинг вече се покланяше на краля и раболепно му отговаряше.

— Никой човек не може да се нарича мъж, сир, ако остава сляп за женската красота. Та кой ли мъж не би се борил за ръката на тази дама, ако чуеше и думичка за окуражаване от нейна страна?

— Чудесно. Винаги съм обичал сватбите — отвърна духовито кралят. — Надявам се, че ще окуражите този мъж поне с една думичка, мадам?

Оливия сякаш онемя. Отчаяно се ровеше в съзнанието си за подходящ отговор. Най-после Чанинг бе заявил открито намеренията си, и то по най-категоричния възможен начин, а кралят бе заявил публично одобрението си за обекта на неговото ухажване. Всъщност, негово величество почти й бе наредил да приеме.

— Сир, боя се, че дъщеря ми съвсем наскоро навлезе в обществото — каза спокойно, но непреклонно маркиз Гранвил. — Предпочитам да й дадем малко време да привикне с този начин на живот, преди да й предоставим такова решение.

Кралят се намръщи. В миналото подобно снизходително отношение от негова страна към дъщерята на маркиза щеше да се счете за изключително благоволение от негово кралско величество. Устните му се присвиха в сприхава гримаса.

— Както желаете — каза той и се обърна с рамо към маркиз Гранвил. — Хамънд, за днес приключих с играта. Мистър Какстън, подайте ми ръка отново.

Антъни се подчини. Този алчен, опасен, малодушен глупак смяташе да ухажва Оливия. Лицето му не издаваше нищо от мрачните му мисли, докато вървеше редом с краля към страничната врата и поддържаше вяло летаргичния разговор с негово величество.

Веднага щом се върнаха в балната зала, където на дълги банкетни маси бе сервирана вечерята, Антъни се възползва от унилото настроение на краля и се измъкна.

Гостите вече заемаха местата си край масата и Годфри Чанинг упорито си проправяше път към Оливия и двете й приятелки. Руфъс и Катон не се виждаха наоколо. Антъни прекоси помещението, воден от единствената мисъл да изпревари Чанинг.

— Лейди Оливия, ще ми позволите ли да ви придружа до масата?

Тя се обърна и за миг не успя да прикрие емоциите, които се изписаха на лицето й. Огромните й очи, пълни с ужас и неизречени въпроси, се стрелнаха уплашено към лицето му.

— Няма от какво да се боиш — прошепна той, инстинктивно доловил смущението и страха й.

Оливия отчаяно искаше да му вярва. Искаше да му вярва, че ще я предпази от Годфри Чанинг, от себе си и от нея самата. Но как би могъл да я предпази от този сложен възел на несбъднати мечти и измама, след като той самият го бе заплел? Само ако беше малко различен, ако не вършеше онова, което Оливия знаеше, че той върши… Но защо й беше да е различен, след като тя го харесваше точно такъв?

Ръката й трепна и се отпусна безпомощно край тялото й.

— Аз не се боя — отвърна тя и се обърна към приятелките си.

Антъни веднага се отдалечи. Не разбираше защо му бе отказала да я придружи до масата. Понякога изобщо не я разбираше. Каза си, че тя просто играе неговата игра, че се опитва да стои на разстояние от него, защото така е по-безопасно. Опита се дори да си го втълпи, но нещо му подсказваше, че греши. В очите й се четеше някаква тревога. Вероятно имаше нещо общо с току-що заявеното намерение на Чанинг да се бори за ръката й.

Антъни стисна гневно устни. Трябваше да сложи край на това, да спре онзи негодник, но как би могъл да го стори, без сам да се разкрие?

Годфри Чанинг пристъпи към трите жени в мига, в който стигнаха до масата.

— Дами, позволете ми да ви придружа до масата. — Той се обърна и към трите, но очите му не се откъсваха от Оливия и именно към нея се протегна ръката му в копринен ръкав.

— За нас ще бъде удоволствие да ни придружите, сър — отвърна Порция и пое протегнатата му ръка, преди Оливия да успее да се окопити. — Съпрузите ни сякаш са забравили за нас.

— Лейди Оливия… — Годфри й предложи свободната си ръка.

— Оливия би могла да се хване за мен, а вие предложете помощта си на лейди Гранвил — заяви твърдо Порция. — Ние се ръководим от изключително строги правила и омъжените жени винаги имат предимство.

Фийби едва сдържа смеха си при това абсурдно твърдение. Годфри нямаше друг избор, освен да приеме поражението си.

Катон и Руфъс очакваха съпругите си начело на масата. Маркизът веднага забеляза изопнатите от напрежение черти на дъщеря си, увиснала безмълвно на ръката на Фийби.

— Ела и седни до мен, Оливия — пое той ръката й и я настани на пейката до себе си.

— Ако лейди Оливия ми позволи… — Годфри се усмихна и седна от другата й страна.

Оливия седеше, скована и напрегната. Погледът й неволно се плъзна към другия край на масата, където Антъни небрежно си играеше със столчето на чашата си. Погледна я само за миг и се обърна към съседа си.

Годфри сложи парче печен лебед в чинията й.

— Моля ви да ми позволите да бъда ваш слуга, милейди… във всяко отношение. Аз съм винаги и изцяло на вашите услуги. — Тънките му устни се извиха в многозначителна усмивка; студените му очи се взираха жадно в нея.

Оливия най-после се окопити и му каза приглушено:

— Надявам се да ми простите, лорд Годфри, но аз нямам намерение да се омъжвам. Баща ми отлично знае това и няма нищо против. Твърде съм погълната от книгите си и нямам време за дом и съпруг.

— Надявам се, че сърцето ви не е заето — отвърна Годфри и гласът му внезапно изтъня, а пръстите му побеляха около столчето на чашата.

Оливия поклати глава.

— Не.

— Значи има надежда — усмихна се отново Чанинг и пръстите му докоснаха ръката й, когато понечи да вземе ножа си. — Наскоро прочетох поезията на Катул. Натъкнах се на един куплет, който ме озадачава. Питах се дали няма да е възможно да ми го обясните.

— Катул не е сред любимите ми автори — излъга Оливия с безизразен глас. — Простете.

Годфри отчаяно търсеше друга тема за разговор, докато Оливия седеше неподвижна край него, без дори да побутне храната в чинията си. Опита да притисне бедрото си към нейното, но тя подскочи като опарена.

Едва ли щеше да е толкова лесно, колкото смяташе Брайън Морз. Но в крайна сметка щеше да я има. Той погледна косо към нея. Беше красива. Всеки мъж би могъл да се гордее с такава съпруга. С такава богата съпруга. И ако кавалерските маниери и изтънченото ухажване не помогнеха, имаше и други начини. Но на всяка цена щеше да я притежава.

Годфри насочи вниманието си към разговора между маркиз Гранвил и граф Ротбъри. Поне тук тактиката на Брайън се оказваше успешна. Вече няколко пъти маркизът го бе похвалил за проникновените му наблюдения.

Маркиз Гранвил, воден единствено от желанието да облекчи временно дъщеря си, чието мълчание отекваше като гръмотевица, се наведе през нея и попита:

— Чанинг, какво знаете за този Какстън? Той е сравнително нов фаворит на кралския олтар. Моите хора вече го провериха и не откриха нищо интересно. Отседнал е в Нюпорт, доколкото ми е известно.

Руфъс надяна късче еленово месо на ножа си.

— Предполагам, че е добре познат на острова.

— Този човек е най-обикновен паразит — заговори превзето Годфри, доволен да покаже вещина и усърдие. — Мъж, който обича да парадира с това, че вечеря на масата на краля. Предполагам, че има известно състояние, но произхожда от съвсем безлично семейство на континента.

Оливия слушаше внимателно. Дотук планът на Антъни очевидно вървеше безпроблемно. Изглеждаше толкова незначителен, че никой не му обръщаше внимание в тази натежала от подозрения атмосфера. Но как е възможно, питаше се тя, някой да остане заблуден, след като го погледне? Всичко у него излъчваше воля и авторитет. Как бе възможно никой да не забелязва лукавите пламъчета в очите му? Или пък острия му като бръснач ум, прикрит зад натруфената и повърхностна външност?

— Но явно се ползва с благоразположението на краля — каза замислено маркизът.

— Понякога негово величество проявява небивала склонност да си издига фаворити — отвърна Годфри. — Забелязал съм, че особено когато е раздразнен — от поведението на полковник Хамънд, на драго сърце допуска до себе си някое нищожество, сякаш иска нарочно да засегне губернатора. — Чанинг кимна авторитетно, за да подчертае думите си, и погледна към другия край на масата, където седеше предметът на техния разговор. Какстън бе обърнал глава към съседа си по маса. Ръката на Годфри замръзна с чашата във въздуха. Имаше нещо в този профил… нещо така познато…

Годфри се вторачи напрегнато в Антъни, но приликата вече му се изплъзваше. И преди беше виждал Какстън в Карисбрук. Кралят беше всеизвестен със склонността си да се отнася благосклонно към незначителни аутсайдери. Правеше го само за да засегне своите пазачи с благородно потекло. Губернатор Хамънд бе наясно с това, както и всички наоколо. Те оставяха краля да играе малките си игрички, защото, все пак, колко удоволствия му оставаха?

И все пак, имаше нещо в този Какстън, което го безпокоеше. Годфри го гледаше вторачено. Човекът не вършеше нищо необичайно; глуповатата празна усмивка не слизаше от устата му.

Тогава какво, по дяволите, му изглеждаше нередно в този човек?

Кралят остави на масата сребърните си прибори. Беше отегчен от вечерята, от събеседниците си и имаше по-добро занимание за момента.

— Ще се оттегля, полковник Хамънд.

Всички оставиха приборите си. Повечето все още не бяха дояли дори предястието си, но чинно се изправиха край масата, докато полковник Хамънд крачеше към стола на краля.

Негово величество огледа за последно масата, без да удостои никой от присъстващите с кимване, и отстъпи назад. Губернаторът го съпроводи до непрестанно охраняваната му спалня с метални решетки на прозорците, разположена в северното крило на замъка.

— Желая ви спокойна нощ, сир — поклони се губернаторът на прага.

— Аз съм като птица в клетка, Хамънд. — Кралят се изсмя отсечено и огледа уютния си затвори. — Но съм длъжен да ви благодаря, задето се грижите така добре за мен.

— Грижа се за вас така, както ми повеляват съвестта и чувството за дълг, сир. — Губернаторът подбра внимателно думите си, за да даде на краля да разбере, че последните му планове за бягство не са тайна за никого.

— Лека нощ, Хамънд.

— Сир. — Губернаторът се поклони и напусна стаята. Двамата пазачи заеха местата си. Никога не заключваха негово величество, но само невидим призрак можеше да мине незабелязан през вратата.

 

 

— Налей топла вода, Дирк. Искам да си измия ръцете. Камериерът се обърна към умивалника, а кралят побърза да извади листчето от джоба си и го пъхна под възглавницата. После се прозя и се протегна.

— Ваше величество се чувства изморен. — Камериерът държеше ведро с топла вода и бе преметнал чиста кърпа през другата си ръка.

— Така е. Но умората ми не е физическа, Дирк. Духът ми е сломен. — Кралят изми ръцете си и ги подсуши. — Можеш да вървиш. Вече мога да се оправя и сам.

— Нощницата ви, сир. — Камериерът вдигна снежнобялата нощна риза от леглото. — Би трябвало да взема костюма ви, за да го изчеткам.

— Остави ме на мира, човече! — В гласа на краля се прокрадна необичайно груба нотка.

Камериерът се поклони и напусна стаята заднешком.

Кралят изчака да затихне приглушеният разговор отвън между камериера, слуга на губернатора, и двамата нощни пазачи. После извади сгънатото листче изпод възглавницата си.

Посланието не беше подписано.

Бъдете готов в първата нощ от новолунието. Същия ден ще ви уведомим за точното време. Изгорете решетките на прозореца и се спуснете по въжето. Ние ще ви чакаме.

Чарлз прочете посланието няколко пъти. Странно, но пълната липса на официалните ласкателства към високопоставената му особа в писмото му даваше увереност. Твърде често му се случваше да се разочарова от онези, които се водеха от чувствата, а не от разума си. Той вдигна хартийката над пламъка от свещта и видя как листчето се сгърчи и се превърна в ситен прашец. Кралят го събра в дланта си и го хвърли през решетките на прозореца. Прозорец, който гледаше към пясъчните дюни край морето.

Какстън щеше да го освободи. Той не беше един от онези страстни идеалисти, готови да изгубят живота си заради роялистката кауза. Какстън беше търговец, човек, на който му е безразлично дали кралят ще спечели или ще изгуби тази война. Но човек можеше спокойно да вярва, че един търговец няма да се остави чувствата му да управляват разума. Слепите идеалисти щяха да платят на Какстън, а търговецът щеше да изработи и приведе в действие изряден план. Кралят на Англия имаше пълно доверие в това споразумение.