Джейн Фийдър
Ти не си за мен (13)

11.

Елън Лийланд работеше приведена в зеленчуковата си градина. Тя се изправи от лехата с аспержи, която плевеше, и изви вежди при вида на двамата мъже, които току-що се показваха иззад завоя на тясната алея.

— Божичко! Антъни… Адам… каква прекрасна изненада! — Тя се затича да им отвори вратата. — Не ви очаквах. Имаш ли някакви новини, Антъни?

— Нима мислиш, че те посещавам само когато имам новини? — отвърна заядливо той и се наведе да целуне потъмнялото й от слънце лице. — Толкова ли съм неблагодарен?

— Хайде, хайде. Стига глупости — засмя се Елън и го шляпна майчински по бузата. — Адам, мили, как вървят нещата при теб?

— Добре, Елън, благодаря. — Лицето му сияеше насреща й. Някога, преди много години, двамата споделяха едно легло — когато споделяха родителските грижи за невръстния син на Едуард Какстън.

Елън не обичаше да прави разлики между социалните класи и на младини, а и в по-зряла възраст, подбираше приятелите и любовниците си само според личните си симпатии. Но през последните няколко години интересът й към любовните изживявания бе замрял. Цялата си страст Елън бе съсредоточила върху кралската кауза, която поглъщаше всичката й енергия, емоционална и интелектуална.

— Хайде, влизайте — каза тя сега и забърза пред тях по пътеката! — Току-що извадих хляба от пещта. Приготвила съм и прекрасен пилешки пирог.

— Имаме също коняк, мадейра и добро бургундско да се подкрепим — засмя се Антъни и остави бутилките върху почистената до блясък чамова маса. Той огледа с детинска привързаност малката кухничка, която беше сцена на много от детските му радости и неволи. Както винаги, тук цареше безупречна чистота — съдовете от китайски порцелан бяха изрядно подредени по уелския бюфет, медните съдове висяха на кукичките си по стената.

— Адам сигурно предпочита бира. Ще ми подадеш ли една чаша, Антъни? Точно зад теб са.

Антъни й подаде чаша от бюфета и влезе в задното кухненско помещение, където Елън вареше бирата си. Елън се залови да сервира храна на масата.

— Сядай, Адам.

Адам дръпна един стол към масата и се отпусна върху него с тиха въздишка на облекчение. Плаването се оказа дълго и уморително. Вятърът духаше насреща им и се наложи да се нагаждат според него, за да прекосят Солент.

— Ето я твоята бира, стари човече. — Усмихнат, Антъни постави халба с бира пред него. — Напоследък се изморяваш доста лесно.

— Дръж си езика зад зъбите, Алтъни — смъмри го Елън. — И отвори най-после това бургундско.

Антъни се засмя и безмълвно се подчини. Ядоха, пиха и си бъбриха като хора, свикнали да седят на една маса от години. На борда на „Уинд Денсър“ Адам не би си и помислил да се храни на една маса с капитана, но в тази кухня социалните различия не се зачитаха.

Елън изчака всички да се нахранят, преди да повдигне въпроса, който най-силно я терзаеше.

— Кажи ми сега, Антъни, видя ли краля?

— Да, снощи. — Той отпусна ръцете си върху вече почистената маса и затропа лекичко с пръсти по дървото. — Успях да пъхна в ръката му азотната киселина, така че ще може да мине през решетките на прозорците.

Елън кимна. При втория опит за бягство на краля никой не се беше сетил да провери дали ще може да се промъкне през решетките на прозореца. Опитът завърши с катастрофален провал. При третия опит го бяха снабдили с азотна киселина, за да разяде решетките, но в плана бяха посветени толкова много хора, че всички подробности стигнаха до ушите на полковник Хамънд.

Този четвърти опит обаче се организираше от истински майстор. Антъни не оставяше нищо на случайността. По изрично настояване на Елън, той работеше за кралската кауза още от началото на войната. Всичко, което правеше, го правеше за Елън, а не за самия крал, за когото всъщност не знаеше почти нищо. Но лоялността на Елън към Чарлз Стюарт бе така всеобемна, че през последните шест години по-голямата част от печалбата на Антъни отиваше за подкрепа на роялистката армия. А сега и всичките му умения, придобити през дългите години в открито море, бяха отдадени на усилията да организира бягството на негово величество във Франция.

— Как изглежда негово величество? — попита тревожно Елън. — Много ли е обезкуражен?

— По-малко, отколкото си мислиш. — Антъни отпи глътка вино. — Все още преговаря с шотландците чрез Ливси. — Той вдигна рамене. — И изглежда все още си мисли, че тези преговори са тайна за парламента.

— Но ти не мислиш така?

— Не. Прости ми, Елън, но кралят е заблуден за много неща.

Елън стисна устни.

— Ако не искаш да се заемаш с това, Антъни, няма да те обвинявам.

Антъни се усмихна след думите й. Пръстите му разсеяно си играеха с чашата му върху масата.

— Напротив. Моите чувства са без значение, Елън. Правя това за теб. Лично мен не ме интересува какъв ще е изходът от тази война, освен че колкото по-скоро тя свърши, толкова по-скоро всички ние ще се върнем към живота, с който сме свикнали.

Елън стана от масата и се изгуби в кухнята. След малко се върна с купа грозде, полято с дебел пласт жълта сметана.

— Набрах го тази сутрин.

Антъни разбра на мига, че нескритото му безразличие притеснява Елън и че тя няма желание да продължи този разговор. Той посегна към гроздето със сметана.

— Преди да си тръгнем, ще закова вратата на кошарата. Следващият по-силен вятър ще я отнесе.

— Благодаря. — Елън побутна купата с грозде към Адам, който почти не беше взел участие в досегашния разговор. Беше свикнал да е по-скоро наблюдател, отколкото участник в такива спорове.

Антъни изяде гроздето си, извини се и излезе. Скоро в кухнята отекна звукът от метален чук.

— Толкова много прилича на баща си — каза Елън. — Не мога да проумея как е възможно точно в това отношение да е така различен. Едуард беше пълен с мечти и идеали, много от тях неуместни, но той силно вярваше в идеалите си. А Антъни сякаш не вярва в нищо… О, няма на този свят по-верен и лоялен приятел от него — добави тя, когато зърна свъсените вежди на Адам. — Но стане ли дума за убеждения… Антъни няма убеждения.

— Сигурно понеже знае докъде стигна баща му със своите убеждения — отвърна Адам. — И пак заради своите убеждения семейство Какстън отхвърли Едуард и неговия син. Помисли си само — едно невинно, невръстно бебе, собствената им плът и кръв, а те го захвърлиха на произвола на съдбата точно в името на онова, в което вярваха. Убежденията могат да бъдат жестоко нещо понякога, Елън.

Тя въздъхна.

— Вероятно си прав. Но понякога, като го погледна, толкова ясно виждам Едуард, че чак ме боли. Същият хлапашки чар. — Елън въздъхна отново.

— Така е, и този чар ще му навлече голяма беля някой ден. Даже се чудя дали не е станало — прошепна мрачно Адам.

Елън присви тревожно очи.

— Разкажи ми.

Адам й предаде ситуацията с няколко думи.

— Дъщерята на маркиз Гранвил! — Елън изглеждаше потресена. — Но Гранвил е един от най-видните членове на парламента! Антъни не бива да се замесва с дъщеря му. Тя ще го предаде на баща си.

— Недей да правиш прибързани заключения — размаха пръст Адам. — Първо, Антъни никога няма да я посвети в тайните си. Той е много хитър и предпазлив. — Възрастният човек замълча за миг, смръщи вежди и добави: — Освен това, тя не е просто една от обичайните му лесни плячки, Елън.

— Как така?

— Много странно момиче — каза Адам. — Съмнявам се, че ще падне лесно в мрежата му. В един момент двамата хвърчат в небето от щастие, в другия тя си вирва носа и Антъни прилича на буреносен облак.

— Божичко — прошепна унило Елън. Но успя да се съвземе навреме, щом чу стъпките на Антъни откъм кухнята. — Благодаря ти, скъпи.

— Няма защо. — Антъни застана на прага, скръстил ръце на гърдите си, и ги изгледа присмехулно. — Надявам се, че добре сте си побъбрили. Успяхте ли да обсъдите подробно ситуацията?

— Божичко — повтори Елън с разтреперан глас — Не можа ли… хм, не можа ли да намериш някоя по-подходяща, Антъни?

Думите й го разсмяха.

— Тези неща не стават по поръчка, Елън. Но не се притеснявай, дамата не изгаря от желание да стопли леглото ми. — Тъмна сянка премина по лицето му, докато изричаше тези думи, и това не остана скрито за никой от старите му приятели.

Антъни свали връхната си дреха от кукичката, където я бе закачил на влизане, и я преметна през рамо.

— Хайде, Адам. Време е да вървим.

Елън ги съпроводи до вратата.

Антъни се наведе да я целуне и едва тогава заговори за онова, което го бе довело тук.

— Имам известно количество луксозни стоки за продан. Ще можеш ли да се свържеш с нашия човек в Портсмут? „Уинд Денсър“ ще бъде на пристанището в Портсмут вдругиден и веднага на другия ден ще проведа търга.

— Ще му пратя писмо още тази вечер. Грижи се за себе си, скъпи.

Елън ги гледаше да крачат по тясната алея към реката, после се втурна да вземе пелерината си и се отправи към местния свещеник, за да изпрати своето послание.

 

 

— Моля за извинение, милорд.

Катон вдигна поглед от обилната си закуска, сепнат от напрегнатия глас на Гайлс Крамптън.

— Какво има, Гайлс?

— Писмо от командира на полка, сър. — Гайлс влезе в трапезарията, свали шапката си и се поклони на трите дами на масата. — Мисля, че става нещо сериозно — каза доверително той.

— Седни да закусиш. — Катон посочи свободния стол до себе си и взе писмото.

Гайлс кимна отново на дамите на масата и седна на предложения му стол. Познаваше и трите жени от дълго време, а Оливия още от детинство, и макар да съзнаваше социалната бариера помежду им, се чувстваше като у дома си в тяхната компания.

— Шунка, Гайлс? — Оливия премести гравирания дървен поднос към него.

— Благодаря, лейди Оливия. — Той си отряза шунка и хляб, сложи в чинията си няколко яйца и се залови със закуската.

Фийби направи знак на прислужника да напълни халбата му с бира от каната върху бюфета.

— По дяволите — промърмори Катон, без да откъсва поглед от писмото.

— Какво пише? — попита Фийби.

— Викат ни в Лондон. Боя се, че съпругът ти ще трябва да ме придружи, Порция. — Катон подаде писмото на племенницата си.

— Е, аз предпочитам да остана тук, стига да съм добре дошла — усмихна се Порция.

— Заедно с цялото племе — усмихна се маркизът в отговор. — Ще отсъстваме няколко дни. — Той отгласна назад тежкия си стол.

Гайлс мигом остави ножа и също се изправи.

— Не, Гайлс, няма нужда. Можеш да довършиш закуската си. — Маркизът махна с ръка. — Ще трябва да се приготвя за пътуването. Ще сляза да те взема след петнайсет минути.

Гайлс седна отново, но за всички на масата бе очевидно, че няма търпение да стане и, че само нареждането на маркиза го задържа тук.

— Искаш ли гъби, Гайлс? — попита го Порция и побутна купата към него. Отвътре се носеше примамлив аромат.

Ръката му посегна колебливо към лъжицата, но после се отдръпна.

— Не, благодаря, лейди Ротбъри. Моля да ме извините, лейди Гранвил. — Той остави ножа си на масата, поклони се сковано и напусна стаята с широки крачки — верен слуга на своя господар.

— Този Гайлс — въздъхна Порция и си спомни как лейтенантът дойде да я намери в Шотландия след смъртта на баща й. Само неговата болезнена прямота бе убедила кльощавата ханджийка, че чичо й най-искрено й предлага своята протекция. — Без него сега нямаше да съм тук.

— Не мога да си представя Катон без Гайлс. Сякаш е част от него — добави Фийби. — Понякога се дразня, че Катон винаги пита Гайлс за мнението му по военните въпроси, но се чувствам по-спокойна, когато знам, че Гайлс е с него… Помня как кралят избяга от обсадата в Оксфорд и… — Фийби замлъкна, внезапно проследила погледа на Порция. Оливия, далечна и отнесена, сякаш бе дълбоко погълната от някакъв сложен текст, съсредоточено мажеше слой след слой масло върху филийка пшеничен хляб. Вече бе натрупала цяла планина от масло.

— Оливия?

— Ммм? — Тя вдигна очи и продължи да размазва маслото върху филията си.

— Сякаш не си тук, скъпа. — Порция посегна към каната с бира и напълни халбата си.

— Трябва да изиграя една партия шах — отвърна Оливия. — Щом баща ми заминава, значи е дошъл подходящият момент.

— Смяташ да откриеш пирата — отбеляза безстрастно Фийби.

— Да. Обещах му реванш. — Оливия се усмихна и вдигна чашата си. — Не се притеснявай, Фийби. Щом татко го няма, няма за какво да се тревожиш.

— Разбира се, че има за какво да се тревожа! — възкликна Фийби. — Този мъж е… Той…

— Живее отвъд закона — вметна тихичко Порция.

Фийби замълча. Не я притесняваше начинът, по който този мъж си изкарваше прехраната. Тревожеше я единствено мисълта, че за Оливия няма бъдеще в такава връзка. Нейният пират можеше да й причини само болка, Фийби погледна отчаяно Порция и по краткото трепване на клепачите й видя, че приятелката й я разбира.

— И защо искаш да играеш шах с този пират, скъпа? — попита Порция.

— Защото му обещах — отвърна кратко Оливия. — А в близките няколко дни мога да го сторя, без да се притеснявам, защото баща ми заминава.

— Наистина ли смяташ, че можеш да го направиш, без да се притесняваш? — Порция опря лакти на масата и се вгледа напрегнато в Оливия. Изражението й не оставяше място за съмнение в смисъла на въпроса й.

Оливия срещна открито погледа й.

— Мисля, че това е нещо, което трябва да реша сама.

Последва кратка тишина, нарушена отново от гласа на Оливия.

— Вие двете сами направихте своя избор.

— Мисля, че и третият член на нашето мъничко общество най-после си намери майстора — каза Порция, без да влага в думите си излишни емоции. — Хайде, Фийби, защо изглеждаш толкова печална?

— Притеснявам се — отвърна й простичко Фийби.

Оливия отблъсна стола си от масата.

— Не искам да ви притеснявам. — Тя стоеше, опряла риса на облегалката, и част от предишната й увереност сякаш се изпари. — И не искам да тръгна без… Без вашата подкрепа.

Последва безкраен миг тишина, а после Фийби бръкна в джоба си и извади трицветен пръстен преплетени коси, вече изсветлели от времето. Тя внимателно постави скъпоценния символ на масата.

Порция плъзна пръсти в деколтето си и извади своя пръстен. Постави го край този на Фийби.

Най-накрая Оливия извади и нейния от джоба си. Остави го на масата, при другите.

— Благодаря ви — прошепна тя.

Никоя от тях не каза нищо друго, преди да приберат пръстените си обратно. Оливия напъха своя обратно в джоба си, усмихна се на двете си приятелки и излезе от стаята.

— Трябва да оставиш Оливия да прави, каквото си е наумила — каза Порция, а Фийби впери поглед в своя пръстен, който в момента лежеше на дланта й. — Време е сама да взема решения за себе си.

— Зная. Но тя винаги е била най-малката от нас трите. Тази, която трябваше да защитаваме, да се грижим за нея.

— Мисля, че дойде време тя сама да се погрижи за себе си. — Порция пъхна своя пръстен обратно в деколтето си.

— Но тя е дъщеря на Катон. Чувствам се отговорна за нея.

Порция поклати глава.

— Тя е наша приятелка, Фийби. Това е по-важно от всичко останало.

 

 

Оливия довърши краткото си писмо до пирата:

Ако все още искаш реванш, свободна съм днес и утре вечер. Ще те чакам пред главния портал точно в шест часа.

Тя изчака мастилото да засъхне и се усмихна, доволна от себе си. Бележката звучеше твърдо и неуклончиво. Време беше Антъни да разбере, че съперникът му в тази игра има свои собствени намерения. Оливия си представяше изненадата му, когато научи, че тя знае как да се свърже с него. А съвсем скоро пиратът щеше да узнае също, че партньорът му в шаха има да му зададе няколко въпроса и няма да се задоволи с обичайните уклончиви отговори.

Оливия наметна плътен шал върху раменете си и излезе от къщата. Налагаше се доста да се покатери, преди да стигне до билото на Света Катерина, но вятърът духаше право в гърба й и й помагаше. Щом стигна върха, тя застана неподвижно и втренчи поглед в блестящата повърхност на морето. Дали „Уинд Денсър“ бе някъде там в момента? Щяха ли да видят флагчето откъм брега?

Тя се обърна към параклиса — внушителна камара сиви камъни, струпани на билото на хълма. Сега разбираше защо капитанът е избрал това място. Върхът на склона сигурно се виждаше от мили разстояние, както от сушата, така и откъм морето.

Оливия коленичи и разгледа внимателно камъните. Между два от най-долните от тях откри малко пространство, подобно на нарочно оформен долап. Тя пъхна ръка в празнината и напипа бяло флагче, здраво завързано за малко колче. Оливия го извади, намести бележката в дупката и заби колчето на върха на параклиса, дълбоко сред камъните.

Бялото знаме се развя игриво от повяващия бриз. Сега трябваше само някой да го забележи.

Оливия кимна доволно и се спусна по стръмния склон. Оставаше й само да изчака някакво развитие на нещата.

 

 

Антъни стоеше с гръб към мачтата и нахвърляше на лист хартия контурите на две чайки, които се бореха за късче риба, когато Майк изравни помощната лодка е „Уинд Денсър“. Той се изкачи по въжената стълба и се прехвърли на борда на кораба.

— Има бележка, капитане… в параклиса. Не мога да я разчета. Почеркът е… — Свъсил вежди от притеснение, той подаде сгънатото листче хартия на Антъни.

Капитанът го отвори и подсвирна от изненада.

— Как по дяволите… — Той вторачи поглед в Майк, извил вежди във въпросителна гримаса.

— Флагчето се развяваше, капитане. Помислих си, че имате нужда от мен. Че ще трябва да отплаваме или нещо такова. Но когато видях бележката, разбрах, че не е от вас. — Момчето подръпна смутено ухото си. — Знаете ли от кой е, сър?

— О, да — прошепна Антъни със замислена усмивка. — И знам за какво точно става въпрос. Не мога да проумея само откъде е разбрала за параклиса. — Той опря глава на мачтата и затвори очи срещу жарките лъчи на слънцето, които проникваха през тясната пролука отгоре и галеха зелената повърхност на водата. — Някой някъде се е изпуснал, Майк.

Майк още по-ожесточено започна да подърпва ухото си.

— Не съм аз, капитане.

— Зная, не те обвинявам. — Антъни отвори очи и пронизващият му поглед не беше никак приятен. — Но все някой се е изпуснал. — С едно грациозно движение капитанът се оттласна от мачтата. — Трябва да направя известни приготовления. И имам една задача за теб, Майк.

 

 

— Панталони — заяви решително Оливия. — Искам да ми дадеш назаем чифт мъжки панталони, Порция. Роклята ми ще се вее от вятъра и ще се оплита в глезените ми.

— Както кажеш, миличка — както винаги готова да услужи, отвърна Порция. — Сега ще ти донеса. Ще ти трябва и един приличен жакет. — С бързи крачки приятелката й излезе от стаята.

— Колко дълго ще се бавиш? — попита Фийби. — Ще се върнеш до сутринта, нали?

Оливия смъкна фустите си, преди да отговори.

— Предполагам, че ще се върна… Но все нещо би могло да ме забави — отвърна замислено тя. — Вятърът или отливът например.

— Ако не се върнеш до сутринта, мога да кажа пред госпожа Бисет, че не се чувстваш добре или че четеш в стаята си и не искаш никой да те безпокои — предложи неохотно Фийби. Все още се притесняваше за Оливия, но след като нямаше какво друго да стори, освен да се примири, реши, че може поне да се опита да й помогне.

Оливия я целуна сърдечно.

— Не се безпокой, Фийби. Всичко ще бъде наред. Баща ми не е у дома, така че няма да се налага да кроиш лъжи за пред него. А в случай че не се върна, кажи просто, че съм в стаята си и работя над изключително труден текст. Всеки би ти повярвал.

— Вероятно — отвърна Фийби и на свой ред я целуна. — Няма да ти е за първи път.

— Чудя се какво ли ще си каже твоят пират, когато види дамата на сърцето си в мъжки панталони — засмя се Порция, кого се върна в стаята на Оливия с чифт сиви панталони и спретнат жакет.

— Едва ли ще си каже каквото и да било. — Оливия обу панталоните и напъха ризата си вътре. — А и неговото мнение не ме интересува — добави остро тя. После облече жакета и го закопча. — Чувствам се странно.

— Панталоните също се чувстват странно върху теб. — Порция я огледа критично. — Поне едно е сигурно — стоят ти добре.

— Защото има дълги крака — отбеляза Фийби с едва доловима нотка на завист. Тя самата често се оплакваше от не съвсем женствените си нозе. — И двете имате такива дълги крака! Аз никога не бих могла да обуя панталони. Наместо крака, природата ми е дала къси, набити израстъци.

— Ти няма нужда да носиш панталони — отвърна й искрено Оливия. — Баща ми те харесва точно такава, каквато си.

Оливия се завъртя пред голямото огледало. Порция беше доста по-слаба от нея, но все пак панталоните й стояха идеално. Тя подръпна долното ръбче на жакета. Стигаше чак до бедрата й, но без да прикрива примамливите им извивки. Антъни сигурно ще посегне към молива и листа, помисли си Оливия и неволно погледна книгата на масичката край леглото си.

— А какво да правя с косата си? Трябва ли да си сложа шапка?

— Няма нужда да се правиш на мъж, така че е безсмислено — каза наставнически Порция. — Само я сплети и я вдигни на тила си.

Оливия я послуша и нави двете тежки плитки около главата си. От това лицето й придоби по-строго изражение и тя реши, че й харесва.

— Как смяташ да се измъкнеш от къщата в тези дрехи, без да те забележат? — попита Фийби.

— По същия начин, к-както Антъни влезе онази вечер. През прозореца и надолу по магнолията.

— От теб ще стане страхотен войник — аплодира я шумно Порция.

— Моряк — поправи я натъртено Оливия. — Бойното поле го оставям на теб. Намирам, че навигацията е по-подходяща за моя вкус.

— Сигурно има нещо общо с математиката.

— Точно така. — Тя пристъпи към прозореца и погледна несигурно дървото. — По-лошото е, че ако не стане тази вечер, ще трябва да се изкача по обратния път и нагоре. Това вече ми се струва трудничко.

— Ако не те вземат, остани навън, докато се стъмни. Аз ще се погрижа страничната врата да остане отворена тази вечер. А дори и да отидеш, ако върнеш преди зазоряване, пак ще можеш да влезеш направо през вратата — каза обнадеждена Фийби. — Така де! Все пак, колко време би могла да продължи една партия шах?

Порция се изкикоти, но не каза нищо.

Оливия погледна часовника над камината.

— Остава четвърт час до шест. Трябва да вървя.

— Пази се — каза напрегнато Фийби.

— Желая ти късмет — смигна й окуражително Порция. Оливия им се усмихна признателно, пое си дълбоко дъх и прехвърли крак върху най-горния клон на магнолията.

Нямаше друг избор, освен да скочи от най-ниските й разклонения, но тревата отдолу омекоти падането, а горните клони я скриваха от нежелани погледи. Оливия прекоси ливадата, прибягвайки от храст до храст. След няколко минути й хрумна, че показва завидно самообладание за човек, който никога преди не се е промъквал тайно, където и да било. Онази сутрин Антъни се бе появил и изчезнал в тъмнината, но в тази ранна лятна вечер слънцето все още напичаше жарко и Оливия едва не се сблъска с двама градинари, които поливаха цветните лехи. Тя побърза да се скрие зад една грамадна бъчва, оставена от някого на двора, и остана там, докато сърцето й затупка с обичайния си ритъм, а двамата мъже се отдалечиха от нея. Когато най-после се обърнаха с гръб, Оливия преплете пръсти за късмет и пребяга тясното разстояние на голата пътека. Озова се зад живия чемширов плет. Оттук нататък беше лесно. Вече не можеха да я видят откъм къщата, а многогодишните дъбове покрай пътеката я скриваха от любопитни погледи.

Придържайки се към дърветата, Оливия се придвижваше към главния портал. Все още беше отворен. Пазачът никога не го затваряше преди спускането на нощта. Оливия чуваше децата на постовия, които си играеха в градината зад неговата колиба. Огледа се предпазливо наоколо си, но не видя никой.

В разстоянието между два удара на сърцето си тя бе свърнала зад портала, притисната към стената, и се оглеждаше напрегнато наоколо. Дали изобщо някой щеше да дойде?

Отначало не чу приглушеното подсвиркване. Звукът се сливаше с вечерните песни на птиците, които се канеха да поспят сладко в гнездата си. А после го чу — тихичко, и все пак пронизително. Идваше някъде откъм храстите в далечния край на алеята.

Оливия пробяга краткото разстояние и се пъхна през един отвор в плета.

Майк държеше здраво юздите на две силни на вид понита. Щом видя странния й костюм, верният помощник на капитана успя само да промърмори:

— Господ да е с нас!

Оливия го поздрави с усмивка.

— Ще яздим ли?

— Тъй вярно, мис. Само до пещерата. Там ни чака лодка. — Той я вдигна на седлото на по-малкото пони и сам се метна на другото.

Когато стигнаха назъбените върхари на скалата, Оливия зърна тясната, едва различима пътека, която се виеше чак до брега отдолу. Хрумна й, че това трябва да е същата пътека, която бе изкачвала онази нощ, когато напусна борда на „Уинд Денсър“. Но колко различно бе изживяването тази вечер!

Майк завърза понитата и я поведе надолу по пътеката. Беше стръмна и ронлива, и на два пъти Оливия се подхлъзваше, а изпод стъпалата й изскачаха страховити струи пясък и скални отломки. Мъничката лодка ги очакваше, изтеглена на брега, и двама здрави на вид моряци седяха край нея. Те скочиха веднага щом видяха Майк и Оливия да приближават и изтласкаха лодката в плитката вода.

— Моля ви да ми простите, мис, но капитанът нареди пак да ви вържем очите.

Оливия втренчи невярващо поглед в Майк. Той мачкаше нервно в ръцете си тънка ивица ленен плат.

— Защо? — възнегодува тя.

— Така нареди капитанът, мис. — Майк продължаваше да мачка смутено меката материя. Той се поколеба, но нямаше начин да пренебрегне заповедта на господаря си. — Той каза още ако не се съгласите, да ви отговоря, че това е цената, която трябва да платите за неуместното си любопитство.

Значи Антъни вдигаше залозите? Показваше й, че това не е игра за двама? Имаше ли тогава смисъл да продължава или трябваше просто да зареже тази работа? Да си тръгне оттук и да остави самонадеяния капитан на „Уинд Денсър“ да играе соло всичките си игрички оттук нататък?

— Дай ми превръзката. — Тя грабна лененото парче от Майк. — Ще си я сложа на лодката.

Майк видимо изпита облекчение.

— Ако ми позволите да ви пренеса до лодката, мис, няма да си намокрите краката. — Той я повдигна с лекота и я занесе до плавателния съд, където двамата моряци вече се готвеха да вдигнат платното. Те кимнаха дружелюбно на Оливия.

Майк изтласка лодката още по-навътре във водата и пъргаво скочи вътре. Той погледна смутено Оливия, която присви презрително устни и завърза лентата през очите си.

Тя седеше безмълвно в тъмнината и слушаше приглушеното плискане на вълните в носа на лодката. Някой от моряците започна да си тананика позната мелодийка, скоро и другите запяха с него — приятна мелодийка в ритъм с мелодичния шепот на морето. Озадачено, Оливия осъзна, че намира в тази наложена й тъмнина някаква причудлива чувственост… сякаш сетивата й още повече се изостриха за всички звуци, движения и аромати наоколо.

Както и предния път, трудно й беше да каже колко време са плавали. Онази нощ й се бе сторило, че доста продължително са се носили по вълните, и тази вечер беше подготвена за това. Сигурно отиваха на запад, защото чувстваше лъчите на залязващото слънце върху лицето си. И изведнъж усети, че сменят посоката. Слънцето вече не докосваше лицето й, въздухът беше топъл и неподвижен. Оливия се досещаше, че са навлезли във фиорда. Мъжете на лодката раздвижиха веслата.

Някой от моряците край нея изписка продължително като нощен бухал. Мигом му отговори приглушено подсвиркване.

— Стигнахме навреме — че тя гласа на Майк и някой изсумтя в отговор. — Мисля, че вече можете да свалите превръзката, мис.

Оливия махна нетърпеливо досадното парче плат. Въпреки оскъдната светлина, за миг се почувства заслепена. После различи елегантния силует на „Уинд Денсър“ над главата си. Корабът се полюшваше изящно в центъра на тесен, обграден от стръмни скали морски ръкав. Естествено, между скалите сигурно имаше дълбок канал с вода — достатъчно дълбок, за да може корабът да отплава. Пристанището му беше самотно и отдалечено от всякакви признаци за живот. Скалите се издигаха от трите му страни, а отгоре му сияеше малко късче нощно небе. Клисурата продължаваше и зад кораба, но все повече се стесняваше.

Мъжете откараха лодката до самия корпус на кораба, а Майк я завърза за една халка на кърмата. Оливия вдигна глава и видя Антъни, надвесен над въжената стълба.

— Остани, където си, Оливия — извика той.

— Качвам се — отвърна тя. Стиснала ленената превръзка в ръка, тя прие помощта на Майк и се закатери по въжената стълба към палубата. Въжето се разлюля заплашително под краката й, докато се изкачваше, и трябваше упорито да си повтаря как преди броени дни бе скочила върху такава мрежа, разпъната между два кораба, над кипящата повърхност на океана. С панталоните й беше по-лесно, все пак.

Антъни й протегна ръка, но тя изсумтя пренебрежително и сама се прехвърли през перилата, последвана от Майк и другите моряци. После смачка презрително ленената лента и я хвърли право в лицето му.

— Много досадно, а? — засмя се той самодоволно.

— Каквото повикало, такова се обадило, така ли? — попита гневно тя.

— Забележително прозрение. — Очите му проблеснаха насмешливо.

— Ще играем ли шах?

— Иначе защо си си направила труда да ми изпратиш онази бележка? — ухили се капитанът. — Връщай се в лодката. Тръгваме веднага.

— Тръгваме? Къде? — За свой ужас, Оливия не успя да прикрие изумлението в гласа си.

— Почакай и ще видиш, цвете мое. — Закачливото пламъче все още проблясваше в очите му.

Без да каже и дума, Оливия се прехвърли през парапета, спусна се по въжената стълба и скочи ловко в лодката.

— Щях да съм нащрек, ако бях на твое място — промърмори Адам, когато Антъни вдигна крак над перилата.

Антъни погледна нацупената жена в лодката, сякаш гледа непредвидимо в пакостите си дете.

— Може и да имаш право. Но си мисля, че двамата сме си лика-прилика.

— Слизаш ли или не? — извика Оливия отдолу. Антъни се ухили към Адам.

— А може и да греша. — Капитанът се отпусна в мъничката лодка.

Антъни си подсвиркваше весело през зъби, докато освобождаваше лодката от металната халка. После седна и хвана веслата. С помощта на едното оттласна лодката от кораба. Нужно му беше голямо усилие, но без да спира да си тананика, той насочи плавателния съд към отсрещния край на фиорда.

— Къде отиваме? — попита смутена Оливия. Пиратът сякаш се отправяше към най-тясната част на скалното образувание.

— Почакай и ще видиш — беше влудяващият отговор.

И точно когато й се струваше, че наистина ще се разбият в скалистите стени в самото дъно на фиорда, Антъни отпусна веслата и погледна замислено Оливия.

— И така, как откри нашето тайно параклисче?

— Въпрос за въпрос — отвърна тя и сключи длани в скута си.

— Давай.

— Смяташ ли да освободиш краля?

Той не й отговори веднага, само продължи да си подсвирква, вперил поглед в закотвения кораб зад гърба й.

— И ако е така? — подхвърли накрая капитанът. Оливия вдигна рамене.

— Нищо — отвърна тя. — Но не съм глупачка и не искам да ме вземаш за такава.

— О, повярвай ми, цвете мое, никога не съм те подценявал — заяви убедително той.

— Е, това ли е? Затова ли се правиш на превзето конте и висиш в покоите на краля, без никой да ти обърне внимание? За да заблудиш всички, че не можеш да организираш дори и лятна разходка до близкия хълм?

Антъни се засмя приглушено.

— Сигурен съм, че никой не би могъл да разгадае скромните ми планове.

— Сигурно е така. Но аз мога, защото те познавам.

— Нима? — Той се облегна на веслата и я изгледа изпитателно на мъждивата светлина в клисурата.

— Знам какъв си… или поне какъв не си — поправи се веднага тя.

— Е, и как разбра за параклиса?

— Още не си отговорил на въпроса ми.

— Мисля, че вече ти отговорих.

Оливия реши да приеме мълчанието му за знак на съгласие.

— Едно малко момченце беше така развълнувано, докато ми показваше дървеното си корабче, че неволно изпусна някои неща, докато си играехме.

— А, някое от хлапетата на Баркър. — Той вдигна отново веслата. — Значи е било неволно, но ми се струва логично. — Той свъси вежди насреща й. — Е, и какво мисли дъщерята на маркиз Гранвил за онова, което току-що й казах?

— Нямам представа — отвърна Оливия. — Не съм я попитала.

Устните на Антъни се извиха в крива усмивка.