Джейн Фийдър
Ти не си за мен (12)

10.

— Ставай вече, мързеливке! Нямаш навика да спиш по това време. — Фийби нахлу в спалнята на Оливия само час след като пиратът се измъкна през прозореца. В едната си ръка носеше бебето, а с другата придържаше по-големия си син, Никълъс. — Имам страхотни новини.

Оливия изплува от бездната на съня. Тази нощ очевидно не бе отредена за сън. Тя премигна смутено към Фийби, в първия миг неспособна да проумее как и откъде е изникнала приятелката й.

Постепенно обаче светът придоби нормалните си очертания. Яркият изгрев, птичето чуруликане, свежият аромат на росна трева възвърнаха обичайния си смисъл. А също и лъчезарната усмивка на Фийби и мекото гукане на бебето.

Оливия се прозя.

— Какви новини?

Фийби се усмихна загадъчно.

— Давам ти право на три опита да отгатнеш.

Малкият граф Графтън се откъсна от ръката й и се отправи, залитайки, към тоалетката. Детето отлично знаеше, че в кутийката за бижута на Оливия ще открие цяла вселена от лъскави, примамливи неща. Фийби побърза да прибере ножицата и карфиците, преди пъргавите пръстчета да се доберат и до тях. И в този миг погледът й попадна върху умивалника.

Очите й се разшириха от изненада.

— Какво е това по кърпата ти за лице? Цялата е червена. Да не си се порязала? — Тя хвана кърпата с два пръста за единия ъгъл и я повдигна.

— О, просто експериментирах с малко руж — отвърна Оливия. — Снощи ми се стори, че изглеждам твърде бледа. Но не ми хареса.

Фийби я изгледа изпитателно.

— Откъде го взе?

— От един амбулантен търговец.

— И къде е сега? Иска ми се да го видя.

— Изхвърлих го.

— Оливия!

По лицето на Оливия се изписа разкаяние. Не я биваше много да лъже. Особено онези, които я познаваха по-добре и от самата нея.

— Антъни беше тук. Преоблечен като пиян рибар. Това е неговият руж.

Фийби остана втрещена. След известно време намери сили да прошепне:

— Пиратът? Дошъл е тук? В твоята спалня посред нощ? Докато Катон спеше през две стаи от твоята?

Оливия кимна.

— Качил се е по ствола на магнолията й влязъл през прозореца.

— Мили боже! — възкликна Фийби. — И за какво?

— Играхме шах.

Фийби я изгледа, сякаш някоя от тях си е изгубила ума.

— Шах ли каза? — Изуменият й поглед мигом се стрелна към шахматната дъска. Черният цар бе повален. От двете страни на дъската бяха наредени спретнати редички от отнети фигури. Очевидно някой бе играл. — Нали ми каза, че всичко е приключило?

— Така е — отвърна Оливия, а пръстите й се суетяха с ръбчетата на чаршафа. — Донесе ми книгата… Онази, която четях, преди да се подхлъзна на скалата. Бях я забравила на кораба.

Фийби приседна на леглото и прегърна бебето в скута си.

— Я да повторим. Този… този пират, който не си очаквала да видиш никога повече, просто е изникнал от нищото и се е прехвърлил през прозореца ти посред нощ, само за да ти върне една книга и да поиграете шах?

— Зная, че звучи невероятно — съгласи се Оливия. — Но той е невероятен човек.

— Има ли нещо, което пропускаш да ми кажеш? — Фийби я пронизваше с поглед. — Не се опитвай да ме заблудиш, Оливия. Знаеш, че не можеш. Познаваме се от доста време.

Оливия знаеше, че никога няма да разкрие пред Фийби поразяващата истина, че нейният пират и онова повърхностно конте Едуард Какстън са едно и също лице. В случай че Антъни възнамеряваше да се изправи срещу Катон, то Фийби не би искала да го узнае.

— Просто се опитвам да подредя нещата, Фийби — пророни бавно Оливия. — За мен беше голям шок. Не съм очаквала да го видя отново. Вече ти казах, че онова на кораба беше като някакъв сън, от който току-що съм се събудила.

Тя отметна завивките и седна на крайчето на леглото, опитвайки се да намери най-точните думи.

— Но когато го видях отново, се почувствах по същия начин… като в сън. Можеш ли да си представиш какво е да играеш шах посред нощ с човек, който… — Тя вдигна безпомощно рамене.

— Да играеш шах посред нощ с човек, който е извън закона, и то под покрива на баща си, ми звучи като безумен продукт на изкривено съзнание — заяви Фийби без всякакви заобикалки и погледна свъсено Оливия. — Наистина ли това правихте?

— Да — отвърна Оливия. — Това бе всичко. — Освен онези чувствени докосвания, освен онази трепетна целувка. Погледът й се стрела към книгата, в която бе сгъната скицата на голото й тяло. Определено нямаше да покаже това на Фийби.

— Е, на мен никак не ми харесва. Звучи ми глупаво и необмислено — каза й директно Фийби.

— Говориш като превзета стара мома — изсумтя Оливия. — А преди не беше такава. Доколкото си спомням, преди ти самата вършеше необмислени неща. Коя беше тази, който се втурна след баща ми и се скри на кораба му без неговото знание?

Фийби отметна непокорно кичурче коса от челото си.

— Е, ако поставиш нещата така… Виж, аз не искам да се държа като стара мома, но и не мога да не се притеснявам за теб, Оливия. Ти никога преди не си вършила нещо подобно.

— Вярно е — призна неохотно Оливия. — Но и никога не съм имала такава възможност.

— Толкова е… безумно… О, миличко, удари ли си главата? — Без да се церемони, Фийби тръсна бебето в скута на Оливия и се втурна към скимтящия Никълъс, който бе изгубил крехкото си равновесие и бе ударил главата си в крака на стола.

Оливия си играеше замислено с пръстчетата на малкия Чарлз, докато чакаше хленченето и целувките да бъдат преустановени.

— Може някой път отново да поиграя шах с него — каза тя, когато вниманието на Фийби отново се съсредоточи изцяло върху нея.

Фийби тръсна глава.

— Виж, не искам да те засягам, наистина не искам. Но това е истинска лудост, Оливия. Какво ще стане, ако Катон разбере?

— Няма да разбере — отвърна Оливия с увереност, каквато в действителност не изпитваше. — Не и ако ти не му кажеш.

— Разбира се, че няма да му кажа — възмути се Фийби и взе Чарлз от приятелката си.

Оливия й отправи обезоръжаваща усмивка.

— Кажи ми сега, какви са онези страхотни новини?

Фийби сякаш искаше да добави още нещо, но въздъхна примирено.

— Не можеш ли да предположиш?

Оливия не беше в настроение за гатанки, но вече бе разстроила Фийби достатъчно и сега й се струваше неприемливо да й откаже тази малка игра.

— Връщаш се с татко в Лондон и скоро ще видиш всичките си любими поети…

— Не, не — прекъсна я нетърпеливо Фийби. — Става въпрос за нещо, което ще зарадва и двете ни.

Оливия се позамисли и най-после й просветна.

— Кога пристига тя?

Сините очи на Фийби се озариха от щастие и обичайното й добро настроение се възвърна.

— Знаех си, че ще ти трябва само минутка, за да се досетиш. Порция ще дойде и ще остане с нас няколко дни. Руфъс изпрати писмо от Лондон. В момента той се занимава с проблемите на армията и потушаването на бунтовете, и иска да говори с губернатор Хамънд и Катон. Така че ще се наложи той да остане в замъка, но Порция държи да дойде у нас.

— Дали ще доведе и децата?

— Тя не ходи никъде без тях. — Фийби целуна нежно бебето в ръцете си. — И аз не бих могла.

— Предполагам. — Оливия все още бе изумена от факта, че двете й приятелки се бяха превърнали във всеотдайни майки. На Фийби донякъде й приличаше, но Порция си беше истинска загадка. Жената, която преди известно време се чувстваше най-щастлива в битка, рамо до рамо със съпруга си, и която все още носеше мъжки панталони през повечето време, беше същевременно и най-любящата майка на света, без да прави разлика между собствените си син и дъщеря и двамата незаконни сина на Руфъс Декатур. — И кога пристигат?

— Всеки момент, според Катон. Той смята, че предстои нов опит за бягство на краля във Франция, а Руфъс разполага с някаква информация от източник от армията, която би могла да хвърли светлина по въпроса.

Оливия кимна, но мисълта й вече беше на друго място. Това ли целеше Антъни? Да организира бягството на краля във Франция? Дейност, която мигновено го поставяше срещу маркиз Гранвил, заклел се да опази сигурността на краля?

Мили боже! Разбира се, че това беше целта му. Правилно бе предположила, че за момента кралят и неговите поддръжници са предложили най-високата цена за услугите на вещия търговец. И къде в този заговор беше мястото на дъщерята на маркиза?

Оливия погледна крадешком към Фийби… Фийби, толкова чиста и искрена, толкова сигурна на коя страна да застане.

Бебето се разплака.

— Мисля, че ще трябва да сменя пелените на Чарлз — каза Фийби. — Искаш ли да отидем на пикник на хълмовете? Там ще е по-хладно, а и Никълъс ще може да потича. Той има толкова много енергия.

Тя се отправи към вратата, а бебето продължаваше да скимти и да се гърчи.

— Хайде, Никълъс. — Фийби протегна ръка към големия син и наследник на маркиз Гранвил. Малкият граф нямаше никакво желание да изостави приятното си занимание с колие от блестящи перли, но майка му тихичко го подмами с обещание за парче медена питка.

Оливия вдигна перлите от земята и ги прибра в кутийката си за бижута. После пристъпи към прозореца и впери поглед в морето. От хълма Света Катерина, точно зад имението на маркиза, се виждаше ясно Ламаншът и корабите, които плаваха покрай носа. А на върха на хълма се намираше параклисът, в който си разменяха послания хората от екипажа на „Уинд Денсър“.

Сигурно точно по този начин капитанът щеше да се свърже с Майк и да извика новия си партньор за шах. Но по същия начин и партньорът за шах би могъл да изпрати свое собствено послание. Оливия Гранвил нямаше да се остави на произвола на нечии капризи. Когато се почувстваше готова да играе шах, щеше да уведоми пирата. И несъмнено щеше да узнае каква игричка играе той в кралския двор.

 

 

Годфри, лорд Чанинг спря коня си пред входния портал на имението на маркиз Гранвил в четири часа следобед, обичайното време за официални приятелски визити. Той даде юздите на прислужника, който изтича към него веднага щом чу звука от конски копита по чакълестата пътека към портала.

Годфри нагласи пауново синия си, копринен жакет и отстрани въображаема прашинка от зелените си панталони. Знаеше, че е изключително елегантен. Гардеробът му и бездруго беше изискан и скъп, но наскоро бе добавил към него и по един топ изящна коприна, цветно кадифе и брюкселска дантела от стоките на кораба, който се разби в скалите. Сигурно струваха поне петдесет гвинеи. Във всички случаи щяха да бъдат приятно допълнение към гардероба му.

Той се отправи уверено към входната врата, където неподвижно го очакваше друг прислужник.

— Маркиз Гранвил не е у дома, сър.

— Пред вас е лорд Чанинг, дошъл да посети лейди Гранвил. Сигурен съм, че тя ме очаква.

Бисет не беше така уверен. Преди броени минути лейди Гранвил и лейди Оливия се бяха завърнали от обичайния си пикник на хълма. И очевидно се бяха забавлявали досущ като деца.

— Мисля, че лейди Гранвил все още не се е върнала, милорд — отвърна дипломатично икономът.

— Бисет, с кого разговаряш? — Жизнерадостният глас на Фийби мигом провали сполучливия ход на иконома.

— Лорд Чанинг, милейди. Не бях сигурен дали приемате.

— О, и аз не съм сигурна — каза Фийби и застана до Бисет. — Добър ден, лорд Чанинг. Боя се, че ни сварвате съвсем неподготвени. Току-що се връщаме от пикник и не очаквахме посетители. — От устата на всеки друг подобно откровение би прозвучало като проява на нелюбезност, но Фийби някак успяваше да го изрече така, че да не изглежда никак оскърбително.

Годфри се поклони почтително.

— Простете ми, мадам. Ще се върна в по-подходящ момент. — Той се изправи и се усмихна. — Исках само да изразя най-сърдечните си комплименти към лейди Оливия.

Фийби се поколеба. Стори й се твърде грубо да върне човек, който е изминал целия път от Карисбрук дотук, без дори да му даде възможност да се освежи. Беше дала обещание на Оливия да й помага да се справи с обожателите си, които, според думите на маркиза, скоро щяха да отъпчат пътеката към дома й. Не виждаше причини да не започне с този.

— Е, може и да не сме съвсем подготвени, но се надявам да ни приемете каквито сме, сър. Заповядайте. Мога ли да ви предложа чаша вино?

Годфри не чакаше втора покана.

— Благодаря, лейди Гранвил.

Годфри я последва и бе ужасен да забележи, че ръбчето на фустите й се подава под полата и че от косата й се подават стръкчета трева.

— Оливия, виж кой е дошъл да ни посети — каза бодро Фийби, когато стигнаха салона. — Лорд Чанинг не е забравил обещанието си.

Оливия седеше на скамейката под прозореца с малкия Никълъс и сплиташе венец от ароматните маргаритки в скута си. Детето се бе облегнало сънено на нея и смучеше мръсния си палец. Устата му беше омазана със сок от малини и няколко капчици бяха попили в бледата муселинена рокля на Оливия. Косата й бе разпусната свободно по раменете и Годфри бе изумен да види, че в кичурите й са вплетени маргаритки. Повехнали маргаритки.

— Добър ден, лейди Оливия. — Той се поклони още на прага. Дъхът й секна, когато студените зелени очи се спряха на нея.

Тънките устни се извиха в усмивка. В погледа му нямаше топлина, само скрита заплаха. И колкото и да си повтаряше, че е нелепо, Оливия сякаш дочуваше насмешливия глас на Брайън, виждаше присвитите му очи, проблясващи заплашително към нея, докато търсеше нов начин да я тормози. Когато Брайън я гледаше така, се бе чувствала като пеперуда без крила. Точно така се чувстваше и сега.

Тя се изправи внимателно, за да не събуди заспалото дете. От скута й се изсипа цяла купчина маргаритки.

— Боя се, че ни сварвате неподготвени, лорд Чанинг.

Това бе повече от очевидно. Годфри забеляза, че нозете й са боси, а роклята — покрита със зелени петна от трева. Намираше нещо отблъскващо в цялата тази сцена. Пред него стояха две жени със знатно потекло, които приличаха повече на селянки — с разрошени коси, смачкани рокли и загорели от слънцето лица. Като доячки на крави, помисли си благородникът с отвращение.

Но ако можеше да се вярва на Брайън Морз, тази доячка носеше зестра от няколкостотин хиляди паунда.

— Намирам ви непресторено очарователна, мадам. — Той се усмихна и отново й се поклони. — А чие е това дете?

— Мое — каза Фийби и приближи да прибере сина си. — Това е граф Графтън. Бисет, би ли помолил Сади да дойде и да го отнесе в детската стая?

— Разбира се, милейди. — Бисет остави върху масата кана с вино и чаша и напусна салона с твърда крачка.

Последва миг тишина, а после Оливия се насили да промълви:

— Вино… Бихте ли желали чаша вино, сър?

— Да, благодаря.

Докато му наливаше, Оливия можеше да мисли само за вторачения му поглед, отправен към босите й нозе. Чувстваше се така уязвима, сякаш е напълно гола. Ръката й потрепна леко, когато му поднесе чашата; за миг пръстите й докоснаха неговите и внезапно я лъхна хлад.

— Благодаря, лейди Оливия. — Той се усмихваше, докато отпиваше глътка вино.

В този момент влезе бавачката. Докато всички се суетяха около детето, Годфри имаше възможност да огледа отблизо плячката си. Макар и раздърпана и мръсна, около нея се носеше някаква смущаваща чувственост. Гъста, черна коса; огромни тъмни очи и пухкави, розови устни. Нямаше нужда човек да държи очите си затворени, ако притежава Оливия Гранвил. Той почувства приятна топлина в слабините си.

— Как намирате живота в Карисбрук Кясъл, лорд Чанинг? — попита Фийби в отчаян опит да намери някаква тема за разговор.

— Аз съм завеждащ конюшните на губернатора, мадам. Това е интересна и добре обезпечена служба.

— Вероятно прекарвате доста време с краля? — подхвърли Фийби.

— Да, наистина — отвърна й самодоволно благородникът. — Но винаги когато имам възможност, се радвам да се усамотя със своите книги.

— О, сигурно имате богата библиотека, сър? — отвърна Фийби и хвърли гневен поглед към Оливия, която очевидно се опитваше да прехвърли цялата тежест на разговора върху нея.

— Имам известен интерес към философите, мадам.

— Гръцките или римските? — попита Оливия, безпогрешно схванала погледа на Фийби. Тя се беше върнала на скамейката под прозореца и упорито си повтаряше да обуздае болното си въображение. С какво би могъл да я заплаши лорд Чанинг?

— Най-много ми допадат произведенията на Платон — отвърна сериозно Годфри с надеждата, че тя все пак няма да задълбае тази тема. Беше се насилил да прочете това-онова, но не достатъчно, за да задоволи очакванията на един истински образован човек. Все пак се съмняваше, че някоя жена ще бъде в състояние да познава издълбоко материята, каквото и да говореше Брайън. Оливия вероятно бе попрочела някоя и друга книга, без дори да я разбира, и вече се мислеше за истински учен.

— И кое е любимото ви произведение? — попита в този миг Оливия. — Предполагам, че „Държавата“, но също…

За огромно облекчение на Годфри, въпросът остана неизречен, защото вратата внезапно се отвори и в салона нахлу цяла шумна тълпа. Имаше цяла камара деца, кучета и една слаба, млада жена с изумително червени коси и цяло съзвездие от лунички, облечена, за негов ужас, в мъжки панталони и жакет. Последва бурен изблик на радост, прегръдки и целувки, а едно от кучетата, огромен шарен мелез, лаеше и поздравяваше всички, включително и лорд Чанинг.

Той изрита гневно кучето, което сумтеше игриво в глезените му, и то се оттегли в ъгъла с настръхнала козина.

— Джуно, какво има? — Червенокосата жена веднага приклекна край кучето и го погали по рунтавата козина. После вдигна косите си очи към Годфри и го изгледа с такъв присмех, че му се прииска да я удуши.

— Джуно няма да ви нарани. Освен, разбира се, ако вие не опитате да го засегнете — каза хладно тя.

— Порция, нека ти представя лорд Чанинг. — Фийби пристъпи встрани от тълпата дечурлига. — Лорд Чанинг, лейди Декатур, графиня Ротбъри.

Порция кимна хладно, все още прегърнала кучето.

Годфри се поклони сковано. Никога преди не беше виждал жена като тази. Разбира се, беше чувал за Руфъс Декатур, граф Ротбъри. Мъж с изключително противоречиво минало. Но все пак беше аристократ. Защо му беше такава съпруга?

Годфри се обърна към Фийби.

— Налага се да си вървя, лейди Гранвил, за да ви оставя насаме с гостите ви.

— О, наистина ли се налага да си тръгнете така скоро? — промърмори любезно Фийби, но побърза да му протегне ръка.

— Останах повече, отколкото е приемливо — отвърна той и й целуна ръка, преди да се поклони на Оливия. — Лейди Оливия, ще ми позволите ли честта да ви посетя отново?

Оливия направи реверанс, но не му отговори. Не й идваше наум никакъв любезен отговор, който да го държи на разстояние от нея. Докато не й направеше официално предложение, нямаше друг избор, освен да го приема.

Годфри чакаше отговор, но напразно. След минута той осъзна колко смешен трябва да изглежда отстрани, застанал с ръка на бравата, затова кимна отсечено и напусна салона.

— Какъв неприятен човек — отбеляза веднага Порция.

— Да, нали? — мигом се съгласи Оливия.

— Но ми изглежда съвсем безобиден — добави Фийби. — Само едно надуто конте.

— Баща ми смята, че иска да ме ухажва — обясни Оливия на Порция.

Порция избухна в смях.

— В такъв случай мога само да му съчувствам. Той вероятно не знае, че ти си се врекла в безбрачие.

Безбрачие, но не и целомъдрие! Шеговитите думи на пирата отекнаха в съзнанието й и кой знае защо, я накараха да се изчерви като последната идиотка. Оливия погледна Фийби, която отново бе надянала маската си на престорена строгост.

Порция улови погледа й и присви очи.

— Ненавиждам тайните, знаете ли?

— Оливия има романтична връзка — каза тихичко Фийби, за да не стигнат думите й до децата.

— О, звучи интересно. — Порция погледна сериозното изражение на лейди Гранвил с насмешливо извити вежди. — Но ти изглежда не я одобряваш, скъпа?

Погледът й се стрелна крадешком към Оливия и мигом разпозна смущението и тревогата по лицето й.

— Явно съм пристигнала съвсем навреме — заяви тя и се обърна към децата. — Люк, Тоби, изведете Алекс и Ева в градината да разходите Джуно!

Двете по-големи момчета приеха идеята с ентусиазъм и трите жени останаха да си побъбрят в относителна тишина.

— А сега… — Порция се настани удобно в креслото. — Искам да чуя цялата история.

 

 

Руфъс Декатур и Катон Гранвил разговаряха оживено на терасата. Внезапно от стъклените врати на салона към градината профучаха децата, Джуно и двете хрътки на Гранвил. Руфъс едва успя да ги зърне, преди да изчезнат между дърветата.

— Люк… Тоби… Не напускайте градината — извика той след тях. — И пазете Ева. — Детето му помаха в отговор и звънко се засмя. — Тя е истинска хулиганка, нашата Ева. Непрекъснато прави бели. Сякаш те сами я намират.

— Прилича на майка си — подметна Катон.

— Може и да имаш право.

Двамата мъже надзърнаха през отворените врати на салона. Трите жени седяха в кръг, доближили плътно глави и разговаряха толкова оживено, че останалият свят не съществуваше за тях.

— Чудя се за какво си приказват — промърмори Руфъс.

— О, сигурно за домашни проблеми… бебешки работи, прислугата, сложни бодове за бродерия — засмя се Катон.

Руфъс също се засмя. Абсурдно беше дори да си помислят, че трите им най-близки жени ще обсъждат подобни безсмислици.

— Воин, поет и учен. Какво трио само!

— Неразделно трио — добави маркизът и двамата потънаха в предишния си разговор. — Значи не само на острова се говори за подновените опити да се организира бягството на краля?

— Да, из армията непрекъснато се носят разни слухове, но изглежда този не е съвсем безпочвен.

— Но никой не знае кой стои зад това.

Руфъс поклати глава.

— Чух само, че бил изключително уважаван, със здрави връзки и че си изкарвал хляба по нетрадиционен начин. Хората от народа го считат за герой. Уилям Тел или Робин Худ. — Той вдигна рамене. Имаше времена, когато Руфъс Декатур също се ползваше с такава репутация.

— И се намира на острова?

— Някои твърдят така, други — точно обратното. Този човек е мистерия.

Катон кимна.

— Мистерия, която е в състояние да срази дори дебелата мрежа от информатори на Гайлс Крамптън. Е, значи ще трябва просто да чакаме и да видим. И още повече да затегнем контрола над краля. Между другото, имам шпионин до краля, завеждащия конюшните на губернатора… Годфри Чанинг. Познаваш ли го?

Руфъс поклати глава.

— Името ми е познато.

— Изглежда има навика да държи очите и ушите си отворени. И умее да надушва промяната в настроението на негово величество. Нали знаеш, че настроението на краля отразява хода на събитията. Когато е жизнен и оптимистично настроен, значи в главата му се мъдри нещо.

— Така е — съгласи се Руфъс. — И то не защото е глупак, а защото смята, че е под достойнството му да се прикрива. Все още ли преговаря с шотландците, как смяташ?

— Сигурен съм в това. Освен това, Чанинг ми каза, че е бил в особено добро настроение, когато шотландците прекосиха границата. Значи все пак информацията стига до него отнякъде. И все отнякъде се сдобива с пари. Джобовете на бунтовниците в цялата страна незнайно откъде се пълнят с пари… Войските са платени.

— Добре платените войници винаги се сражават с повече ентусиазъм и не ги засяга особено кой им плаща или даже за кого се бият — отбеляза Руфъс. — Докато армията на парламента е обедняла и скоро ще се появят размирици, поддръжниците на краля се бият с пълни стомаси и джобове.

Маркизът кимна.

— Всеки път, когато си помисля, че краят вече се вижда, той ни се изплъзва.

— Ще трябва да изминем дълъг път до края на тази война — каза уморено Руфъс. — А човек би казал, че седем години на кръвопролития са ни достатъчни, не мислиш ли?

Това беше реторичен въпрос.

 

 

Антъни огледа стоката, пренесена от пещерата и струпана в трюма на „Уинд Денсър“.

— Имаш ли представа какво би харесала Елън, Адам?

— Дантела.

— Ако й дам дантела, тя ще я използва само за да ми направи още нощни ризи.

— И те влизат в употреба. На онова момиче му стояха много добре — подразни го Адам с многозначителна усмивка.

— Така си е — отвърна невъзмутимо Антъни. — Но сега говорехме за Елън…

— Коприната е твърде пищна за нейния вкус. На нея ще й допадне кашмир или нещо такова. Не обича много да се кипри… Е, сигурно няма да има нищо против капка коняк или бутилка мадейра.

— Дадено, това поне го имаме в изобилие. Да вземем също две бутилки хубаво бургундско вино. А може да й хареса и някой от кашмирените шалове. Ще я пази от течението през зимата.

— Сигурно. Ще ходиш при нея ли?

— Да. И ти ще дойдеш с мен, предполагам.

Адам се усмихна признателно.

— Не знаех дали съм поканен.

— О, за бога, човече! Кога бих отишъл да видя Елън без теб?

Адам само вдигна рамене, събра подаръците за Елън и последва капитана извън трюма на „Уинд Денсър“.

Помощната лодка с двама моряци на веслата се полюшваше плавно на вълните зад борда. Антъни скочи в лодката и посегна да поеме товара от Адам. Възрастният човек го последва тромаво.

Мъжете натиснаха здраво веслата и подкараха лодката към светлия край на тунела в скалите. Щом стигнаха до изхода, спуснаха платното и запълзяха покрай брега, докато не свърнаха в плитка пещера и изтеглиха лодката на тясната ивица пясък. От трите им страни се издигаха стръмни канари, надвиснали заплашително над брега. Нямаше начин да ги видят откъм скалите.

Антъни се натовари с подаръците и скочи на брега. На свой ред Адам се прехвърли предпазливо от плавателния съд върху тясното късче суха земя.

— Ще се върнем тук привечер, капитане. — Моряците се готвеха да изтласкат лодката обратно във водата.

— Добре. Но не ни чакайте, преди да се стъмни.

Адам пъшкаше усилено по едва различимата скална пътека. Минаха покрай един от постовите, седнал на земята с преплетени крака, вперил поглед в морето. Носеше дълга тръба, с която щеше да извести екипажа на „Уинд Денсър“ за всеки нечакан посетител, дошъл по суша или море.

— Добро утро, Бен.

— Добро утро, сър — поздрави пазачът своя капитан. — Майк чака горе с понитата.

Антъни кимна и продължи да се изкачва. Щяха да прекосят острова към Джарсмут и оттам да прекосят Солент, покрай Хърст Кясъл, разположен върху вдадена в морето ивица земя, и нагоре по течението на река Кийхевън. Къщата на Елън се намираше в малкото селище Кийхевън, където Антъни бе израсъл, беше падал от рибарските лодки още преди да проходи и беше се учил на моряшкия занаят всяка свободна минута, когато Елън му позволяваше да стане от учебниците. Тя обичаше да повтаря, че синът на един благородник, пък бил той и незаконен, заслужава да получи най-доброто образование.

По крайбрежието на Хемпшир контрабандата беше обичайна търговия, както и на остров Уайт, и Антъни бе навлязъл в този бизнес толкова естествено, колкото и малкото пате свиква с водата. Само за година бе спечелил достатъчно пари, за да си купи собствен, мъничък плавателен съд, а скоро след това познатите му, чиято търговия не вървеше според техните очаквания, се присъединиха към него и го приеха за свой лидер. Съвсем бързо сговорната дружина се сдоби с „Уинд Денсър“ и находчивият пират излезе в открито море в търсене на по-едра плячка.

Що се отнасяше до семейството на баща му, за тях той не съществуваше. Роднините на майка му пък изобщо не подозираха за неговото съществуване. Антъни Какстън беше сам на този свят и сам се грижеше за себе си. Тези, които успяваха да спечелят приятелството му, се считаха за късметлии. А онези, които се осмеляваха да го предизвикат като враг, скоро съжаляваха за това.

След час езда стигнаха малкото пристанищно градче Йарсмут. Досами реката Джар се издигаше крепостна стена, която гледаше към Хърст Кясъл на другия бряг. И двете укрепления бяха построени, за да пазят входа към Солент. Точно там, на това дълго парче земя, вдадено в морето, в самия изгрев на контрабандната си дейност Антъни бе разтоварвал стоката си, както повеляваше местната традиция.

Двамата с Адам оставиха понитата в таверната „Кинг Чарлз“ и се спуснаха към кея.

Възрастен рибар с прошарени коси ги чакаше в малката лодка, завързана за кея. Той се изправи веднага щом ги видя.

— Идвате точно навреме, сър.

— Не искам да те карам да чакаш, Джеб. — Антъни се усмихна на човека, който пръв го беше учил да разпознава приливите и отливите, и опасностите на подводните течения, които дебнат всеки моряк, дръзнал да плава в коварните води на Солент.

Пиратът скочи в лодката и разтърси сърдечно ръката на стария си приятел, който побърза да се прехвърли на кея. Адам последва Антъни на разлюляната от морските вълни лодка. Джеб ги изтласка във водата, а Антъни вдигна двете платна, стисна лоста на кормилото и отплава към Хърст Кясъл и река Кийхевън.