Джейн Фийдър
Ти не си за мен (10)

8.

— Тази рокля ти стои прекрасно! — възкликна Фийби, когато Оливия влезе в салона, облечена в оранжевата си, копринена вечерна рокля, поръбена с черна дантела, която пасваше идеално на черните й коси и бледия тен. Фийби открай време завиждаше мъничко на приятелката си за безпогрешния й усет към дрехите. Оливия никога не обръщаше особено внимание на дрехите и външността си, но винаги знаеше точно кое й подхожда. Фийби, която не се отличаваше с изтънчен вкус към дрехите, винаги търсеше съвета й по тези въпроси.

Оливия съумя да се усмихна измъчено при този комплимент. Роклята й бе подарък от баща й по случай седемнадесетия й рожден ден, но оттогава не беше имала много възможности да я облече. Предстоящата вечеря в Карисбрук Кясъл и аудиенцията при самия крал, пък бил той и затворник, и се сториха подобаващ случай да се покаже в най-добрия си вид.

— Сигурна ли си, че искаш да излезеш тази вечер? — попита я Катон. Дъщеря му не изглеждаше никак добре. — Може би е по-добре да си легнеш рано.

— Не, татко. Нямам търпение да ме представите на краля — увери го Оливия. Това не беше съвсем вярно, но беше за предпочитане пред възможността да прекара вечерта сама със своята меланхолия.

— Понякога развлеченията са най-доброто лекарство — намеси се Фийби. По-рано тази вечер тя самата бе направила безуспешен опит да убеди Оливия да си остане у дома. — Нали не се налага да останем повече от час?

Маркизът поклати глава.

— Не. Да вървим тогава.

В леката карета, която маркиз Гранвил бе отредил за употреба на съпругата си, бяха впрегнати два чифта бързи коне. Фийби не беше особено надеждна ездачка. За щастие, през летните месеци пътищата бяха достатъчно сухи за пътуване с карета, а разстоянията на острова бяха къси и лесни за преодоляване.

До замъка имаше около седем мили път и бързоногите коне ги откараха там за малко повече от час. Оливия почувства у нея да се надигат първите тръпки на интерес, когато изкачиха склона и се отправиха към поста на пазачите. За цялото време, прекарано на острова, нито веднъж не беше виждала замъка отвътре, макар че внушителните му крепостни стени, разположени на хълма край Нюпорт, се виждаха ясно от скалистите пътеки, където двете с Фийби често се разхождаха.

Слязоха от каретата под арковидния портал, а един от стражарите ги придружи до главния двор. Резиденцията на губернатора бе красива сграда в стил Елизабет, построен в центъра на крепостните стени, които я обграждаха от всички страни. Навсякъде имаше войници, но иначе къщата по нищо не приличаше на семейната крепост на маркиза в Йоркшир. Тази сграда не беше така заплашителна, макар че защитните насипи и крепостните стени я правеха непревземаема.

Прекосиха двора и се отправиха към вратите на балната зала. Полковник Хамънд веднага излезе да ги поздрави. Миг по-късно го последва дребна жена в неприлично ярка, жълта рокля, от която жълтеникавият й тен изглеждаше още по-пепеляв. Имаше ъгловато лице и гърбав нос, а тънката й усмивка разкри почти беззъба уста.

Маркизът представи жена си и дъщеря си на губернатора и неговата съпруга. Погледът на госпожа Хамънд бе критичен и не съвсем доброжелателен.

— Толкова се радваме да ви видим, лейди Гранвил. Съпругът ви прекарва доста време в нашата компания, но вие определено ни липсвахте — каза укорително тя.

Фийби се изправи гордо, сякаш се приготвяше за битка.

— Бях твърде заета с работата и децата си, мадам.

— О, значи сте всеотдайна майка. Колко мило. — Жената побърза да насочи вниманието си към Оливия. — Лейди Оливия, надявам се да ви намерим някой забавен кавалер тази вечер. Сигурно ви е много скучно в онази изолирана къща в Чейл, нали? Толкова далече от нашето малко общество тук.

— Напротив, мадам. — Оливия се усмихна. — Прекарвам повечето си време в компанията на велики философи. Никой друг не би могъл да ми предложи по-добро занимание.

Маркизът не сдържа въздишката си. Съпругата и дъщеря му щяха да се окажат костелив орех за госпожа Хамънд. А Фийби вече се готвеше да отвърне на нападките й.

— Бих искал да представя лейди Гранвил и лейди Оливия на негово величество, госпожа Хамънд — намеси се любезно той. — Дали ще бъдете така добра… — Той се поклони пред съпругата на губернатора, без да обръща внимание на възмутения поглед на Фийби, принудена да се предаде пред смехотворните дворцови обноски.

— Разбира се. — Лейди Хамънд видимо промени отношението си при тази любезна молба за нейното съдействие. — Оттук, моля. Лейди Гранвил, лейди Оливия… Ще проверя дали кралят е готов да ви приеме. — Тя се движеше плавно сред тълпата, а гостите се отместваха само при махването на ветрилото й.

— Самовлюбена, беззъба, стара кукумявка — промърмори Фийби. — Дано да се спъне в диплите на роклята си!

Оливия се усмихна. Започваше да се чувства по-добре.

Крал Чарлз се бе разположил край масивната камина, в която въпреки топлата лятна вечер бе напален буен огън. Главата му бе отпусната върху високата облегалка на креслото, а ръцете му обгръщаха бокал с бяло вино. В момента кралят разговаряше с някакъв мъж и очевидно бе в добро настроение.

И все пак, Оливия не пропусна да забележи с каква готовност кралят откликна на госпожа Хамънд веднага, щом я зърна.

— О, мадам, каква очарователна компания ми водите. — Той погледна снизходително двете млади жени, които придружаваха съпругата на губернатора. — Бихте ли ми доставили удоволствието…

Госпожа Хамънд побърза да му ги представи. Оливия и Фийби направиха ниски реверанси. Кралят изглеждаше уморен, но усмивката му бе широка и блага.

— В едни по-щастливи времена считах маркиз Гранвил за един от най-лоялните си служители — изрече той с въздишка. — Но нещата сякаш излязоха от контрола ми. Кажете ми, какво мислите за този остров? Аз твърдо вярвам, че престоят ви тук си има и своите приятни страни. Преди време не пропусках удобна възможност да пояздя, но сега… — Той въздъхна отново. В първите дни на принудителното му заточение на острова полковник Хамънд му бе предоставил известна свобода, но след злощастните опити за бягство, кралят бе лишен от всякакви привилегии.

— Тук е изключително приятно, сир — отвърна Фийби. Оливия не чуваше нищо. Погледът й случайно бе попаднал на един мъж в другия край на стаята — мъж, който се извисяваше с цяла глава над останалите. Пиратът бе облечен в изискан фрак с цвят на бронз; златистата му коса се спускаше свободно на кичури до раменете. Във вдлъбнатината на врата му лежеше лъскава черна перла.

Тълпата около него се отдръпна и сега Оливия го виждаше в цял ръст. Ножницата му бе изработена от най-качествената кожа; дръжката на сабята му бе инкрустирана със скъпоценни камъни. Това не беше сабята, с която бе превзел „Дона Елена“. Сърцето й подскочи при спомена. Оливия не можеше да откъсне поглед от него.

Какво ли прави той тук?

Пиратът вдигна ръката си в безобиден жест и Оливия зърна грамадния пръстен с оникс на показалеца му. Сърцето й се свиваше при спомена за тези ръце — толкова сръчни със сабята, така силни на щурвала, толкова хладни и уверени по тялото й.

О, господи, нима това наистина се случваше? Лицето й се обагри в руменина, а после всякакъв цвят се оттегли от кожата й.

Остра болка в глезена я върна към реалността. Намираше се в присъствието на краля и нямаше право да пренебрегва негово суверенно величество, сякаш е някакъв коняр.

— Доведената ми дъщеря, лейди Оливия, смята, че островът е изключително подходящ за нейните научни занимания, ваше величество — говореше в момента Фийби и тайничко ритна Оливия в глезена още веднъж. Оливия бе скована като изопната струна и сякаш си бе глътнала езика.

— Научни занимания ли, лейди Оливия? — Кралят не изглеждаше особено впечатлен от това. — И какво изучавате?

— Ммм… Хм…

Кралят се засмя, но без грубост.

— Доколкото разбирам, вашата мащеха е предубедена. Академичните знания определено не са по вкуса на една млада дама. Сигурен съм, че предпочитате ежедневните женски занимания.

Оливия отчаяно се опитваше да проговори.

— Разбира се, сир. И аз, к-като всички жени, съм посредствена. Сложната, аналитична мисъл е отвъд възможностите на моя пол.

— Е, със сигурност е вярно, че жените не са в състояние да следят сложния път на логиката и сериозния разговор — отвърна кралят. Докато говореше, очите му се рееха из помещението. Очевидно бе изгубил интерес към настоящите си събеседници.

Фийби и Оливия се поклониха и се оттеглиха.

— Какво ти стана? — попита Фийби.

— Трябва да се освежа… Къде ли е тоалетната? Трябва спешно да… — Оливия се плъзна в шумната тълпа.

Нямаше идея какво възнамерява да прави, докато си пробиваше път сред телата на непознати хора, чиито парфюми се бореха с миризмата на пот и восъчни свещи. Топлината от камината я замайваше. Отнякъде дочуваше смеха на Антъни и този звук сякаш я теглеше към срещуположния край на салона. Всичко у него, застанал сред шумната тълпа с елегантните си дрехи, й напомняше за спокойния, уверен и пълен с хумор мъж, който така я бе запленил в открито море.

Вече почти не си спомняше за болката и обидата, която бе изпитала при тяхната раздяла. И докато си пробиваше път към него, той извърна леко глава и погледът му попадна право върху нея. Сивите му очи проблясваха като лятното море и Оливия неволно се запита как е могла да му отвърна с такъв страх и отвращение след онази вълшебна нощ.

Антъни я бе зърнал още в момента, в който влезе в балната зала. Беше се надявал да избегне случайната среща с нея, но би трябвало да се досети, че това е невъзможно. Какво по-естествено от това, дъщерята на маркиз Гранвил да посещава светските събития в дома на губернатора? И ето я сега, облечена в зашеметяващата си оранжева рокля, а той трябваше незабавно да измисли начин да се справи с нея.

Тя се приближаваше към него съвсем целенасочено. Трябваше да я спре. Не можеше да я остави просто да се изправи пред него и да го разпознае публично в тази зала, пълна с врагове, доносници и най-обикновени сплетници. Сигурно бе възлагал твърде много на надеждата тя просто да не му обърне внимание. Въпреки че след начина, по който го бе отблъснала след единствената им любовна нощ, надеждата му не изглеждаше така абсурдна.

Тази вечер той щеше за първи път да се представи официално в стаята за аудиенции. Сега, когато плановете за спасяването на негово величество бяха изготвени до последната подробност, щеше да се нуждае от личен достъп до краля, какъвто можеше да си осигури само чрез ежедневни посещения в кралския двор. Ролята му беше простичка и ясна. Той беше никой, провинциален земевладелец с празни илюзии за величие. Надуто конте, склонно единствено на кратки флиртове, в чието съзнание никога не е проблясвала интелигентна мисъл. Сега много като него висяха по цял ден около заточения крал, топлени от отразената му светлина. Това беше роля, която Антъни можеше да играе без затруднение. Кралят вече бе предупреден да очаква такова познанство и тази вечер Антъни очакваше да го представят на негово величество.

А Оливия Гранвил беше на път да усложни драматично ситуацията.

Той насочи вниманието си към дамата до него, която му отправяше кратки, подканващи усмивки.

— Ще ми позволите ли да напълня отново чашата ви, мадам?

— Защо не, сър? Изглежда вече съм изпразнила съдържанието на тази. Бях толкова погълната от разговора ни, че дори не съм забелязала. — Тя се засмя глуповато, неспособна да събере мислите си под жаркия поглед на тези топли, пронизващи очи и крива усмивка.

Антъни взе чашата й, а пръстите му леко се отъркаха в нейните. Дамата потръпна при допира. Антъни й обърна гръб в мига, в който Оливия най-после се добра до него.

Оливия се сепна. Трябваше да действа изключително внимателно, да следва поведението му, да заблуди околните. За който и да се представяше този път, каквото и да търсеше в балната зала на губернатора, в присъствието на краля, този мъж не беше познатият й пират, капитанът на „Уинд Денсър“.

Тя се огледа наоколо и зърна Фийби. Стоеше там, където я бе оставила за последно и се взираше озадачено в нея. Оливия като че ли не отиваше към стълбището, което водеше към тоалетната. Тя се усмихна успокоително на приятелката си.

Антъни отиде край бюфета до стената и смени празната чаша с пълна. От него я разделяха само трима мъже, потънали в оживен разговор.

Оливия ги заобиколи. Когато Антъни се обърна, за да се върне на предишното си място, тя се огледа наоколо, сякаш търсеше някой сред тълпата, отстъпи крачка назад, без да се обръща, и се блъсна в пирата.

Чашата, която държеше в ръка, се изля върху новата й рокля.

— О, вижте какво направихте! — възкликна тя и го погледна ядно. — Ще остане петно! Със сигурност ще остане петно!

— О, простете ми! Моля ви да ми простите, мадам. — Той остави чашата на плота зад гърба си, без да престава да се тюхка и да бърбори. — Толкова съм непохватен! Как можах да направя такова нещо?!

Той измъкна носна кърпичка от джоба си и затърка ожесточено мокрото петно.

— Нека го избърша вместо вас… О, не мога да повярвам, че съм толкова несръчен… Сякаш не бях аз… Винаги съм се гордял с… О, и такава хубава рокля… толкова елегантна! Аз съм потресен, мадам. Искрено съм потресен… — Антъни не спираше да търка непохватно роклята й с носната си кърпичка. — Все пак е бяло вино… Да се надяваме, че няма да остави петно!

Оливия слушаше невярващо този поток от думи, въздишки и сподавен смях. Антъни не приличаше на себе си. Дори гласът му бе пронизителен и писклив.

— Моля ви, сър, няма нужда да се притеснявате — каза тя и се опита да изтръгне полите си от ръцете му, които продължаваха да се суетят с мокрото петно.

— Разбира се, че трябва да се притеснявам. Силно се надявам да не съм я съсипал окончателно — продължаваше да хленчи той. — Да съсипеш такава рокля си е чисто престъпление.

— Умолявам ви да не се обвинявате, сър — настояваше Оливия с нарастваща нотка на отчаяние. Ако знаеше, че невинната й тактика ще го накара да се държи като многословен глупак, никога не би я използвала.

Най-после той се изправи и за миг очите му срещнаха нейните. Шумната тълпа наоколо им се разпръсна и за кратко останаха сами, затворени в кръг от бъбриви непознати.

Антъни й отправи превзет поклон.

— Едуард Какстън е на вашите услуги, мадам — каза той. — Никога в живота си не съм бил така смъртоносно потресен. Как бих могъл да ви се извиня?

Очите на Оливия проблеснаха. Значи в присъствието на краля Антъни се бе превърнал в Едуард.

— Моля ви… Моля ви, кажете ми как да ви се отплатя — настояваше той. — Ако можехте да съблечете роклята, бих могъл да… Но, разбира се, това е невъзможно… сред всичките тези хора…

Оливия тръсна глава и промълви:

— Стига!

— Протестирам, мадам, не можете да ме сразите така — отвърна сериозно той и притисна длан към сърцето си. — Не можете да ме спрете да платя за престъпната си непохватност.

Оливия не знаеше да плаче ли или да се смее.

— Повярвайте ми, сър, няма нужда.

— О, колко мило от ваша страна да кажете така. — Той въздъхна тежко. — Но от личен опит знам, че подобен отказ често означава точно обратното. Спомням си един такъв момент едва вчера сутринта. — Пиратът я гледаше с безочлива усмивка и подчертано насмешлив блясък в очите си.

Оливия разтвори ветрилото си с едно движение на китката си. Когато проговори, гласът й беше хладен и безизразен.

— Често ли посещавате кралския двор, мистър Какстън?

— Само по работа — отвърна той със същата усмивка и същия дяволски пламък в очите.

Работа? Може би търгуваше с придворните. Оливия си спомни циничната усмивка, с която й бе заявил, че продава способностите си на онзи, който плаща най-високата цена. Дали този път този някой не беше самият крал?

— А работата ви налага да се държите като идиот? — попита тихичко тя иззад разпереното си ветрило.

В очите му лумнаха весели пламъчета.

— Мадам, длъжен съм да протестирам. Не е никак любезно от ваша страна — промърмори присмехулно той. — Но бих могъл да понеса дори и тези стрели, щом идват от устните на такава красива дама.

— Оливия… Оливия, добре ли си? Да не те боли главата? Видях те да залиташ. — Внезапно край нея се изправи Фийби. Тя погледна събеседника на Оливия с подчертано превъзходство.

Антъни й отправи още една от глуповатите си усмивки и отново подхвана безсмислената си тирада.

— Толкова съм непохватен… Боя се, че аз съм виновен за всичко. Бях просто…

— Фийби, нека ти представя мистър Едуард Какстън — прекъсна го решително Оливия. — Мистър К-Какстън, лейди Гранвил.

Антъни се поклони толкова ниско, че главата му почти опря в коленете.

— Лейди Гранвил, аз съм очарован. Съжалявам само, че не се срещаме при по-благоприятни обстоятелства. — Той посочи роклята на Оливия с унило изражение.

Фийби кимна разсеяно, но очите й не се откъсваха от Оливия. Приятелката и беше така развълнувана, а Фийби не виждаше никаква причина превзетият мистър Какстън с глуповатата си усмивка да предизвика у нея подобни емоции. Не можеше да отрече, че е изключително привлекателен със стройното си тяло и златиста коса, но Оливия никога не си бе падала по привлекателни глупаци, а този досадник носеше всички отличителни белези на истински идиот.

Разбира се, самата мисъл, че е принудена да понася компанията му би могла да обясни състоянието на приятелката й. Все пак, Оливия бе заявила, че трябва спешно да се добере до тоалетната, а най-неочаквано се бе натъкнала на този шут. Трябваше незабавно да я избави от компанията му.

— Търся някой поет да ме поразсее. Съпругът ми обеща, че тази вечер задължително ще присъства и поет, но до момента не съм го срещнала. Дали вие не знаете има ли в тази зала поет, сър?

Антъни наклони глава и я изгледа, престорено смутен.

— Бихте ли повторила, ако обичате?

— Фийби е изключително талантлива поетеса — заобяснява Оливия с леден тон. — Баща ми я подмами тук с обещание за някакъв поет, с когото да си поговори. Макар че не бил добър, според него.

— И лошият поет е по-добър от никакъв поет — отбеляза мъдро Фийби и се огледа наоколо, сякаш очакваше да види някой с отличителни белези. — Погледнете онзи човек там. Този с ръждивочервения костюм и провиснала коса. Дали пък не е той?

Антъни погледна в посоката, в която сочеше ветрилото й.

— Боя се, че имате предвид лорд Бакстън, мадам. Той се интересува повече от скотовъдство, отколкото от поезия. Бих се изненадал да узная, че е способен да напише и собственото си име. — Пиратът се изхили пронизително на собственото си остроумие.

— Изглежда се чувствате в свои води, сър. Много хора ли познавате в тази зала? — попита Оливия и размаха вяло ветрилото си.

— Не познавам никакъв поет, мадам — отвърна Антъни и се ухили глуповато.

— Ще накарам съпруга си незабавно да ми намери поет — заяви Фийби. — Защо не ме придружиш, Оливия? Сигурна съм, че мистър Какстън ще те извини. — Тя прониза въпросния джентълмен с леден поглед.

— Трябва да отида до тоалетната — отвърна Оливия. — Тъкмо се бях отправила натам, когато… хм, се натъкнах на мистър К-Какстън. Върви. По-късно ще те открия.

Фийби я погледна изпитателно.

— Наистина ли се чувстваш добре? Искаш ли да дойда с теб?

— Не, благодаря — отговори припряно Оливия. — Настина се чувствам добре, Фийби. Скоро ще се присъединя към теб.

Фийби се поколеба, но Оливия не изглеждаше притеснена. Тя кимна отсечено към мистър Какстън и решително си запробива път в тълпата, за да открие съпруга си.

— Какво правиш тук? Кой си ти всъщност? — попита приглушено Оливия.

— Едуард Какстън на вашите услуги, лейди Оливия. Може би някой ден ще имам удоволствието да посетя лейди Гранвил?

— Като превзето конте или в ролята на пират? — процеди гневно Оливия. — Като мистър Какстън или като капитана на „Уинд Денсър“?

— Почакайте и ще видите — промърмори той и се обърна по посока на гласа, който долетя иззад гърба му.

— Негово величество е готов да ви приеме, мистър Какстън.

Антъни се поклони на Оливия, очите му пръскаха насмешливи пламъчета.

— Ще чакам с нетърпение следващата ни среща, мадам. — А после се отдалечи с широки крачки сред тълпата. Русата му коса блестеше ослепително на светлината.

Оливия се огледа наоколо си. Опитваше се да изглежда така, сякаш до момента е водила съвсем неангажиращ разговор. В този миг пред нея изникна лейди Хамънд.

— Лейди Оливия, нямах представа, че вече се познавате с мистър Какстън. — Очите й бяха мънички и опасно проницателни.

— Всъщност, не се познавахме — отвърна Оливия. — Случи се един инцидент… Той разля чаша вино върху роклята ми. Боя се, че ще се наложи да се оттегля, за да почистя петното.

— Личната ми камериерка ще ви помогне. — Съпругата на губернатора я хвана под лакътя и я поведе към тясното стълбище в дъното на салона.

— Този мистър Какстън… на острова ли живее, мадам? — попита небрежно Оливия.

— Отседнал е в Нюпорт, но доколкото знам, семейството му има владения на континента, в Ню Форест.

— Той служи на краля, така ли?

Лейди Хамънд замръзна.

— Всички ние служим на краля, лейди Оливия.

— Да, разбира се. — Оливия погледна печално роклята си. — Надявам се петното да излезе. Ще бъда съкрушена, ако съсипя тази рокля. Тя е една от любимите ми… Нагоре по стълбите ли казахте? Благодаря ви, госпожо Хамънд. Няма нужда да ме придружавате по-нататък. — Оливия се освободи от хватката на ръката й над лакътя си, набра полите на роклята си и се втурна нагоре по стълбите.

Когато двадесет минути по-късно излезе от тоалетната, отново се чувстваше господарка на самата себе си. Тя се спря на върха на стълбището, откъдето се виждаше целия салон. Кралят все още седеше край камината, заобиколен от най-ревностните си царедворци, но от Антъни вече нямаше и следа, Фийби също не се виждаше наоколо. Баща й обаче разговаряше с висок мъж със смугъл тен, облечен в костюм от кафеникава коприна, с яркочервен фрак и шал. Косата му се спускаше до раменете, лъскава от безбройните слоеве помада, а докато говореше, ръката му не се отделяше от сабята му. Двамата бяха потънали в разговора си.

Къде ли се губеше Фийби? Внезапно Оливия се почувства изоставена и съвсем не на място, сякаш всички са я забравили и никой не се интересува от нея. А после видя Фийби, обърната с гръб към тълпата, да разговаря оживено с нисичък, набит човек, с червендалесто лице и добродушно изражение. Никак не приличаше на поет, но изглежда успяваше да привлече вниманието на приятелката й. Оливия се насочи към тях.

 

 

— Питам се само защо не сте споделил впечатленията си с полковник Хамънд, лорд Чанинг? — попита маркиз Гранвил.

Годфри прокара нервно език по устните си.

— В никакъв случай не проявявам неуважение към губернатора, милорд, но той вярва повече на факти, отколкото на мнения и впечатления. Затова си помислих, че вие може да проявите повече интерес към моите впечатления от поведението на краля.

Катон кимна бавно. В думите на този младеж имаше голяма доза истина.

— Значи твърдите, че кралят ви се струва разсеян?

— Да… И настроението му е изключително променливо. Един ден изглежда депресиран, а на другия е преизпълнен с оптимизъм — заобяснява пламенно младият благородник. — Сигурен съм, че има някакъв, източник на информация, който не ни е известен. Когато шотландците преминаха границата например, той беше в отлично настроение, а доколкото ми е известно, полковник Хамънд не го е информирал за хода на военните действия.

— Хм. — Маркизът кимна отново. Той отдавна подозираше, че кралят има достъп до информация за роялистките привърженици на континента. — Ще известя полковник Хамънд за вашите впечатления. — Той се взря отново в младия мъж насреща си и се запита какво не харесва у него. Може би очите му бяха твърде косо разположени, но никой не би могъл да го обвинява за това.

— Кралят сякаш ме харесва — добави Годфри. — Ако се навъртам повече около него, вероятно бих могъл да ви снабдя с по-конкретна информация. Може би ако подхвърлите на полковник Хамънд да ме натоварва с повече задължения около негово величество… — Това очевидно беше въпрос.

— Смятате, че от вас би могло да излезе добър шпионин? — попита маркизът.

— От мен ще излезе отличен шпионин, милорд — отвърна уверено Годфри. Брайън Морз бе споменал, че маркиз Гранвил не разполага с време за празни приказки. Той обичаше хората да пристъпват директно към въпроса и не уважаваше излишната скромност.

— Ще обсъдя проблема с полковник Хамънд — отвърна отсечено Катон. — А междувременно, дръжте очите и ушите си отворени.

— Разбира се, милорд. — Годфри сякаш имаше още нещо наум. Устните му се извиха в напрегната усмивка. — Питах се, дали…

— Какво още?

— Дали няма да е възможно да ме представите на лейди Оливия — изрече Годфри на един дъх. — Нямате представа колко бих искал да я познавам, сър.

Маркизът се почеса по брадичката.

— Няма да ми струва нищо да изпълня молбата ви — отсече той накрая и огледа салона. — О, ето. Виждам я ето там, с лейди Гранвил. — Той се отправи натам, а Годфри го последва по петите.

Цяла вечер бе наблюдавал Оливия. Брайън Морз се оказваше прав. Тя беше доста апетитно парче. Въпреки биещия на очи нос на семейство Гранвил. Такава наследница в леглото би разрешила не само финансовите му проблеми. Вече бе направил добро впечатление на маркиза, а с помощта на Брайън и за в бъдеще щеше да му подхвърля пикантни новинки, с които да затвърди доверието му. Сега трябваше само да си подсигури и дъщерята. Това едва ли щеше да се окаже трудна задача. Годфри знаеше, че жените го намират чаровен, привлекателен и елегантно облечен. Наследницата на Гранвил очевидно не беше ангажирана. Всичко му изглеждаше лесно и просто. Годфри следваше маркиза с бързи стъпки.

Фийби не ги забеляза да приближават. Беше изцяло погълната от разговора си с поета. Въпреки че той имаше силно изразена склонност към подчертаната образност и сантиментални отклонения, разговаряше без проблеми за особеностите на мерената реч, а за такъв разговор Фийби мечтаеше от месеци. По време на краткото им пребиваване в Хамптън Корт, където кралят живееше със съгласието на парламента, дворецът бе посещаван от най-талантливите поети в страната. В Карисбрук Кясъл обаче нямаше място за подобни изтънчени обноски.

Оливия се включваше само от време на време в разговора, доволна, че най-после е намерила тихо кътче, където няма да е задължена да разговаря с непознати. Погледът й се рееше неспокойно из залата. Едновременно се боеше и копнееше да зърне Антъни отново. Беше толкова опасно за него да се навърта в замъка на губернатора. Какво ли игра играеше? Дали Какстън бе истинското му име или псевдоним? Антъни ли се казваше или пък Едуард? Наистина ли имаше семейни владения на континента? Беше й говорил за леля си… Леля, която избродирала нощните му ризи. Звучеше толкова нелепо, така неправдоподобно.

— Оливия, мила моя…

Оливия подскочи от изненада, когато гласът на баща й нахлу в мислите й. Той се усмихна.

— Стреснах ли те?

— О, просто се бях замислила — отвърна тя, а погледът й попадна върху човека зад маркиза.

— Позволи ми да ти представя Годфри, лорд Чанинг — каза Катон.

Годфри се приведе ниско над ръката й.

— Лейди Оливия, за мен е чест. — Той я погледна и се усмихна подкупващо.

Оливия почувства първата дълбока тръпка на отвращението. Тя побърза да издърпа ръката си от неговата, макар че направи нисък реверанс и отговори според етикета. Какво я тревожеше у този мъж? Имаше нещо… някакво ехо… което я изпълваше с ням ужас. Нещо в очите му. Толкова хладни и зелени, макар да се усмихваше. Хладни и пресметливи. Беше виждала тези очи и преди — не точно очите, а изражението на лицето. И устните му — тази тънка, зловеща гримаса. Имаше жестоки устни.

— Цяла вечер се надявам да ви бъда представен, лейди Оливия — каза Годфри, а отблъскващата усмивка не слизаше от устните му. — Надявам се да ми позволите някой ден да ви посетя.

— Да… Искам да кажа, че ще трябва да попитате лейди Гранвил. — Оливия посочи Фийби, която бе обърнала гръб на поета веднага след появата на съпруга си.

— Лорд Чанинг, нали така? — попита Фийби с любезна усмивка. В следващия миг погледна Оливия и я обзе смътно безпокойство. Оливия изглеждаше по-бледа от всякога. — Не бих казала, че водим активен светски живот в Чейл — каза Фийби с известно колебание.

— О, аз не очаквам да ме забавлявате, мадам — увери я Годфри. — Ще се радвам просто да ви видя.

Фийби погледна въпросително съпруга си, който предостави решението на нея с едно повдигане на рамене.

— В такъв случай ще се радваме да ви приемем, лорд Чанинг — каза вежливо тя.

— Е, дотогава. Лейди Оливия, лейди Гранвил, милорд… — Годфри се поклони и се отдалечи с широки крачки, напълно доволен от постигнатото.

Брайън. Този мъж й напомняше за Брайън. Залата сякаш се завъртя около нея и Оливия притисна сърцето си с ръка.

— Катон, мисля, че трябва да вървим — притече й се на помощ Фийби. — Оливия е на крак твърде дълго за днес.

— Да, разбира се. Ще повикам каретата.

— Какво има? — попита Фийби веднага, щом съпругът й се отдалечи. — Изглеждаш сякаш си зърнала призрак.

Наистина видях призрак, помисли си Оливия. Брайън Морз беше мъртъв, пронизан от сабята на маркиз Гранвил. Фийби го бе видяла с очите си. Годфри Чанинг нямаше вина за злощастната си прилика с нейния най-ужасен кошмар. Но никой човек, който притежава такива очи и такава уста не можеше да е добър.

Оливия си пое дълбоко въздух. Нелепо и смешно беше да разсъждава по този начин. Едва ли би й хрумнало да прави такива асоциации, преди да прекара онази нощ с Антъни, който събуди у нея отдавна погребаните кошмари. И трябваше отново да ги погребе, преди отровата им да пропие всичко. Вече й бяха причинили достатъчно неприятности.

— Каретата ни очаква — информира ги маркизът. — По-добре ли се чувстваш, Оливия?

— Да, много по-добре. Беше само моментна слабост — отвърна Оливия и го хвана под ръка.

— Защо лорд Чанинг бе така нетърпелив да ни бъде представен? — попита Фийби, поела свободната ръка на маркиза. — Да не би да е кандидат за ръката на Оливия?

— Възможно е да си прави такива планове — отвърна Катон пред спрялата на двора карета.

— Не! — извика тревожно Оливия. — Не искам такъв кандидат. — Тя се обърна и впери настоятелен поглед в баща си. Очите й блестяха трескаво на лунната светлина.

— Тогава ще трябва просто да му откажеш — отвърна спокойно маркизът. — Ти си вече в такава възраст, мила моя, че ще бъдеш постоянно заобиколена от ухажори. Трябва сама да решиш кой от тях да приемеш.

— Аз ще ти помогна — намеси се Фийби и стисна окуражително ръката й. — Няма за какво да се притесняваш.

— Така е — съгласи се баща й и яхна коня си, за да язди край каретата. — Съвсем нормално е да имаш ухажори, Оливия.

Оливия се облегна на меката кожена седалка. Сигурно започваше да полудява. Разбира се, че можеше просто да отхвърли предложението на лорд Чанинг, ако наистина той имаше това наум. Но със сигурност тази вечер бе добавила още една примка към и бездруго объркания възел на живота й.