Фийби разтърка очи, докато търсеше кърпичката си. Не се учуди, че не можа да я намери, защото за тринадесет години беше загубила несметен брой кърпички. Като издаде енергичен смъркащ звук, който се оказа много ефективен, тя изчезна зад грижливо подрязания жив плет от лаврови дръвчета, за да се скрие от погледите на разговарящите и смеещи се гости. Шумната, весела гълчава на гостите се смесваше с дивия рев на тълпата, който долиташе на талази откъм Тауър Хил и се разбиваше в брега на Темза.

Фийби хвърли бърз поглед през рамо към дома на родителите си. От прелестната постройка, издигната на невисок хълм на южния бряг на Темза, се разкриваше чудесен изглед към Лондон и заобикалящите го земи. Прозорците блестяха под следобедното слънце, меланхолични звуци на арфа придружаваха хармонично шумната сватбена церемония.

Никой нямаше да я потърси. Пък и защо, след като тя не представляваше никакъв интерес. След онова глупаво произшествие Даяна я бе прогонила от стаята си. При спомена за случилото се Фийби потрепери. И тя не можеше да си обясни как ставаше така, че от време на време собственото й тяло отказваше да я слуша и действаше самостоятелно. А околните бяха на мнение, че малката сестра е вечно преследвана от хаос и злополуки.

Тук беше на сигурно място — е, поне за известно време. Тя ускори крачка и затича към старата лодкарска барака, която беше тайното й скривалище. След като баща й беше преместил кея на къщата на ново място, за да бъде точно срещу стълбата на Уапинг, старата барака за лодки постепенно се рушеше. Килната на една страна, с хлътнал покрив, тя се гушеше във високата тръстика и бавно, но неизбежно ставаше жертва на соления въздух и вятъра.

Това беше единственото място, където Фийби можеше необезпокоявана да си ближе раните. Не вярваше, че баща й си спомня за съществуването на старата барака, но когато наближи, видя, че вратата е леко притворена.

Първата й реакция беше гняв. Някой бе дръзнал да й оспорва единственото място, което наричаше свое. След това в душата й се промъкна страх. Светът беше пълен с чудовища, човеци и животни, а тази изоставена колиба беше чудесно място за тях. Кой можеше да знае какво я очаква вътре? Тя спря и погледна нерешително в тъмния процеп между вратата и рамката. Искаше й се вратата да се отвори и да й позволи да надникне в мрачната, обрасла с мъх стаичка. В крайна сметка гневът взе връх. Лодкарската барака беше нейна собственост и тя бе длъжна да прогони натрапниците, които и да бяха те.

Търсейки по-дебела тояга, тя навлезе в тръстиката и откри там стара дръжка на лопата, обкована с ръждясали, опасно стърчащи гвоздеи. Добре въоръжена, тя се втурна към бараката с лудо биещо сърце, но външно спокойна. Блъсна вратата с крак и слънчевата светлина нахлу в тъмната стаичка.

— Коя си ти? — попита смаяно Фийби, като откри, че натрапникът е смутено примигващо момиче, което обаче остана да си седи невъзмутимо на трикракото столче, придърпано към отворения прозорец, за да има повече светлина.

Фийби влезе и пусна оръжието си на пода.

— Аха — промърмори презрително тя. — Познавам те. Ти си дъщерята на лорд Гранвил. Какво търсиш тук? Защо не си на празненството? Мислех, че трябва да носиш булото на сестра ми.

Тъмнокосото момиче затвори внимателно книгата, като остави пръста си на страницата.

— Да, аз съм Оливия — отговори след кратка пауза то. — И н-не и-исках да стоя там. Татко каза, че щом н-не ж-желая, няма нужда да о-оставам. — В края на тази малка реч, която очевидно му беше струвала доста усилия, момичето облекчено пое дъх.

Фийби не можа да прикрие любопитството си. Оливия беше по-малка от нея, макар че на ръст бяха почти еднакви. Но най-важното бе, че Оливия беше стройна като тополка, много важна причина да й завижда, тъй като постоянно се оплакваше от своята закръгленост.

— Това е моето тайно скривалище — обясни Фийби, без да се сърди, приседна на една паднала греда и извади от джоба си нещо увито в салфетка. — Много добре разбирам защо не си пожелала да останеш на сватбата. Аз трябваше да помагам на сестра си, но първо бутнах флакончето с парфюма и го счупих, после настъпих шлейфа й и…

Тя разви пакетчето и захапа жадно джинджифиловата сладка. Предложи едно парченце на Оливия, но тя поклати глава.

— Даяна ме наруга здравата и заяви, че никога повече не иска да ме види — продължи Фийби. — Вероятно желанието й ще се изпълни, защото ще живее някъде далече в Йоркшир. Аз също няма да съжалявам, ако никога повече не я видя. — Тя вирна упорито брадичка към небето, убедена, че е предизвикала божествения гняв с тази опасна забележка.

— Т-тя не ми харесва — довери й Оливия.

— И аз не бих искала такава мащеха… Би било ужасно! О, извинявай, аз все говоря неща, които не са на място — провикна се сърдито Фийби. — Свикнала съм да говоря, каквото мисля, и това си е.

— Т-това е истината — промърмори Оливия, отвори книгата си и продължи да чете.

Фийби смръщи чело. Тази Оливия не се държеше особено любезно, въпреки че й беше несъща племенница.

— Винаги ли заекваш?

Оливия се изчерви като рак.

— Не, аз не с-съм виновна…

— Не, разбира се, че не — побърза да я успокои Фийби. — Просто съм любопитна. — Тъй като не получи отговор, тя захапа втора джинджифилова сладка и огледа сърдито разпръснатите мазни петна, които незнайно как се бяха появили по розовата й копринена рокля. Новата й одежда беше ушита специално за сватбата на Даяна, за да бъде в ефектен контраст спрямо обшитата с перли булчинска рокля с цвят на слонова кост. За съжаление, както бе отбелязала с острия си език Даяна, Фийби имаше способността да разваля всеки добре замислен ефект.

През вратата нахлу хладен въздух, но след минута тя бе затръшната отвътре и в колибата се възцари полумрак.

— Господи, каква гадна сватба! — проговори натъртено момински глас. Новодошлата се облегна на затворената врата и изтри запотеното си чело. Едва тогава погледът й падна върху другите две момичета — Нямах представа, че тази барака е толкова населена. Миналата нощ спах тук. Само така можах да се отърва от нахалните лапи на досадните местни ергени. Преди малко пак ме подгониха. Помислих, че тук ще намеря малко покой.

— Това е моето убежище — отговори сърдито Фийби и стана. — Намираш се на забранена територия.

Новото момиче съвсем не приличаше на гостенка. Косата му, водопад от яркочервени къдрици, явно не беше виждала четка от седмици. В полумрака лицето му едва се различаваше, но беше повече от ясно, че е обсипано с лунички. Роклята беше от груб лен, с разпран подгъв, воланите на ръкавите бяха изпокъсани.

— Не е вярно — възрази момичето и седна на една обърната лодка. — Получих официална покана за сватбата. Е, по-точно татко я получи — добави с усмивка то. — А където е Джак, там съм и аз.

— Знам коя си. — Оливия най-после вдигна глава от книгата. — Ти си незаконната дъщеря на н-несъщия брат н-на татко.

— Аз съм Порция — потвърди любезно момичето. — Копелето на Джак Уорт. А ти сигурно си Оливия. Джак ми е говорил за теб. — Тя се обърна към Фийби: — Щом живееш тук, ти сигурно си сестра на булката.

Фийби седна отново.

— Ти знаеш много за нас.

Порция вдигна рамене.

— Очите и ушите ми са винаги отворени. Ако не внимаваш дори половин секунда, дяволите ще те сграбчат.

— Кои са дяволите?

— Мъжете — обясни с усмивка Порция. — Като ме гледате, сигурно не ми вярвате? — Тя се изкиска весело. — Слаба съм като плашило, но мъжете вземат всичко, до което могат да се докопат.

— Мъжете са отвратителни! — Тази възбудена, но съвсем ясно произнесена забележка дойде от Оливия.

— Аз също мисля така — съгласи се Порция и продължи с превъзходството на четиринадесетте си години: — Но ти си още много малка за такива заключения, скъпа. На колко години си?

— На единадесет.

— Е, скоро ще запееш друга песен — заяви мъдро Порция.

— Никога! Аз няма да се омъжа. — Кафявите очи на Оливия изпущаха стрели под гъстите черни вежди.

— Аз също — присъедини се към нея Фийби. — След като баща ми успя да намери такава добра партия за Даяна, сигурно ще ме остави на спокойствие.

— Защо не искаш да се омъжиш? — попита с интерес Порция. — Това е съдбата на момичетата с благороден произход.

Фийби поклати глава.

— Никой няма да ме поиска. Аз съм тромава, постоянно изпускам разни неща и говоря, каквото ми дойде на ума. Даяна и татко казват, че съм надарена само с недостатъци. Нищо не върша както трябва. Затова съм решила да стана поетеса. Възнамерявам да създам велики произведения.

— Сигурна съм, че ще си намериш обожател — възрази Порция. — Ти си красива, добре сложена и женствена. Докато аз със сигурност ще остана неомъжена. Я ме погледнете! — Тя стана и се завъртя. — Плоска съм като дъска. На всичкото отгоре съм незаконородена, нямам нито пари, нито земя. Положението ми е безнадеждно. — Тя си седна и се засмя така безгрижно, сякаш изобщо нямаше причини да увесва нос.

Фийби размишляваше усилено.

— Разбирам думите ти. Наистина ще ти е трудно да си намериш мъж. Каква искаш да станеш?

— Искам да съм войник. Жалко, че не съм момче. И до днес не мога да простя на татко, че не ме е направил момче.

— Аз п-пък ще стана учен — включи се Оливия. — След година татко ще ми наеме домашен учител. Искам да живея и да следвам в Оксфорд.

— Жените не следват в университета — възрази Фийби.

— Аз обаче ще следвам — отговори твърдо Оливия.

— Божичко, един войник, една поетеса и един учен! Какво трио изродена женственост! — Порция се разтресе от смях.

Фийби също се смееше, изпълнена с неизпитвана досега вътрешна топлина. Това чувство беше толкова сладостно… Най-много й се искаше да пее и танцува с новите си приятелки. Дори Оливия се усмихна и упоритостта изчезна от погледа й.

— Трябва да сключим договор, че ще се подкрепяме, особено ако някоя от нас се изкуши да се отклони от правия път и да стане обикновена като другите. — Порция скочи. — Оливия, носиш ли ножичка в чантичката си?

Оливия развърза шнуровете на дантелената торбичка, която висеше на колана й, извади малка ножичка и я подаде на Порция. Тя отряза внимателно три червени къдрици от буйната грива, която обграждаше лицето й като ореол.

— Фийби, ти отрежи три руси къдрици, а Оливия ще се раздели с три черни. — Порция затрака с малката ножичка и се засмя от удоволствие. — Сега ще видите какво ще направя.

Под любопитните погледи на двете момичета тя изплете сръчно три пръстена от разноцветните къдрици.

— Всяка от нас ще получи по един пръстен. Моят е червен отвън, този на Фийби светъл, а на Оливия черен. — Тя им подаде пръстените. — Значи, ако някоя от нас усети, че честолюбието е на път да я изостави, трябва само да погледне пръстена и да си спомни за другите… Боже, как забравих, трябва да подпечатаме съюза си с кръв! — Зелените, косо разположени котешки очи святкаха зарадвано.

Тя одраска китката си и изстиска капчица кръв.

— Ти си наред, Фийби. — И й подаде ножичката. Фийби разтърси русата си глава.

— Не мога. Ти го направи. — Тя затвори очи и протегна ръка. Порция драсна нежната й кожа и се обърна към Оливия, която вече беше разголила китката си.

— Така. А сега да потъркаме китки, за да се смеси кръвта. Така ще скрепим клетвата си и ще знаем, че от днес нататък всяка от нас е готова да направи всичко за другите две.

Оливия съзнаваше, че за Порция това бе само игра, докато за нея беше повече от сериозно — доказваше го треперенето й при докосването. Ала строго си напомни, че един бъдещ учен не бива да се вълнува за дреболии.

— Ако някой ден една от нас попадне в затруднено положение, може да изпрати пръстена на другите две и те ще й се притекат на помощ! — извика въодушевено Фийби.

— Каква глупава романтика — промърмори презрително Оливия.

— Какво лошо има в романтиката? — попита почти сърдито Порция и Фийби я дари с лека благодарна усмивка.

— Учените не са романтични — отговори вразумително Оливия, която мръщеше чело с такова напрежение, че веждите й се събираха над дълбоките тъмни очи. Огледа се и въздъхна. — Б-боже, трябва да се връщам на п-празненството. — Тя прибра пръстена в дантелената си чантичка и сякаш за да си вдъхне смелост, притисна пръсти към китката си, където личеше тънка кървава следа.

Когато Оливия отвори вратата, през реката долетяха буйните викове на градското простолюдие и изпълниха утихналата лодкарска барака. Воят беше толкова заплашителен, че момичетата потрепериха.

— Р-разбирате ли какво викат?

— Викат: Главата падна! Главата падна! — обясни премъдро Порция. — Току-що са екзекутирали граф Стратфорд.

— И защо? — попита смаяно Фийби.

— Господи, ама ти нищичко ли не знаеш? — Порция беше повече от изненадана. — Стратфорд беше най-близкият съветник на краля. Парламентът се противопостави на негово величество и изправи Стратфорд пред съда. Осъдиха го на смърт и назначиха екзекуцията за днес.

Оливия усети как космите на тила й настръхнаха. Кръвожадният, брутален рев на триумфиращите тълпи отекваше в ясния майски въздух, а стълбовете дим от огньовете на радостта, запалени, за да отбележат жестоката смърт на един знатен, се издигаха гъсти и задушаващи над града и околностите.

— Джак казва, че предстои гражданска война — продължи Порция, която винаги наричаше баща си на малко име. — А той винаги излиза прав.

— Но това е ужасно! — извика уплашено Оливия. — Не е редно да има гражданска война!

— Ще видим — отговори равнодушно Порция.

— Най-добре е гражданската война да избухне веднага, за да не се връщам на празника — промърмори сърдито Фийби. — Идваш ли и ти, Порция?

Момичето поклати глава.

— Вие вървете — отговори тя и махна рязко с ръка. — За мен няма място там.

След кратко колебание Фийби последва Оливия, стискайки здраво пръстена от разноцветни кичури.

Порция остана сама в компанията на паяците. Тя се наведе, грабна остатъка от джинджифиловата сладка, която Фийби беше забравила, и я изяде трошичка по трошичка, за да удължи удоволствието. Сенките бързо се удължаваха, а дивите викове откъм града и веселите шумове от празненството взеха да отзвучават с настъпването на залеза.

Пролог

Остров Уайт, юни 1648

Беше малко преди зазоряване. Гневни струи пороен дъжд плющяха ожесточено в притихналите скали на брега и се блъскаха в набръчканата повърхност на разпененото море. Огромни, пенливи вълни се надигаха в протока под Ламанша и се диплеха около носа Света Катерина, за да се разбият с трясък в островърхите, назъбени канари на брега, хвърляйки бели пръски в тъмнината на нощта.

В небето нямаше звезди. Нямаше луна. Само от време на време по някоя мълния осветяваше острова, като сгушен кит в прегръдката на Солент, с живописните си долини и дюни, замъглени от дъждовната завеса. Единствено меланхоличният звън на алармената камбанка на шамандурата надвиваше яростния вой на вятъра, за да извести борещите се с бурята плавателни съдове за дебнещата ги опасност в лицето на зловещите скали. Този протяжен звън беше единственото предупреждение за подхвърляните от кипящите води самотни кораби.

Малка лодка се люшкаше нестабилно върху разпенената повърхност на безбрежния океан. Мрачни и решителни изглеждаха лицата на мъжете на веслата, докато се бореха с природната стихия, за да задържат плавателния съд изправен. Стигнаха до шамандурата и лодката се изгуби сред вълните, подхвърляна като дървена треска по водната повърхност. Един мъж откъм кърмата ловко хвърли дебело въже, завърза лодката за шамандурата и внимателно я приближи, докато ритмичният звук на звънчето заглуши зловещото бучене на водата, писъка на вятъра и шумното плющене на дъжда.

Никой от мъжете не проговори; думите им и бездруго щяха да бъдат заглушени от природната стихия, но сега те нямаха нужда от думи. Всички отпуснаха веслата, а мъжът на кърмата умело приближи лодката възможно най-близко до шамандурата, давайки възможност на друг от тях чевръсто и сръчно да завие мек парцал около езичето на звънчето, заглушавайки предупредителния му сигнал.

После освободиха лодката от полюшващата се върху вълните шамандура и я насочиха обратно към брега. Докато се бореха с вятъра и отлива, един от мъжете издигна ръка във въздуха и посочи към върха на скалите. Внезапно там премигна светлинка, а после заблестя, недосегаема за гневния порив на вятъра. Сигналният фар невъзмутимо хвърляше смъртоносното си послание в бурната, злокобна нощ.

Услужливи ръце се протегнаха в мрака и изтеглиха лодката на малкия, пясъчен бряг. Мъжете трепереха в подгизналите си дрехи и жадно отпиваха от плоските шишета, които мигом напъхаха в ръцете им. На притихналия бряг имаше поне двайсетина мъже, облечени в тъмни дрехи — мрачни сенки, сливащи се с тъмнината на нощта, докато се придвижваха с гръб към скалите, втренчили с надежда поглед в океана в очакване на жадуваната плячка.

Внезапно фарът на скалата заблестя по-силно и всички се изправиха като един.

Корабът изплува от мрака със спуснати бели платна, а тромавият му корпус проскърцваше като старчески кости. Насочи се право към пътеводната светлина, която обещаваше спокойствие и безопасност, и с трясък се разби в коварните скали на Света Катерина.

Дори вятърът сякаш замря от ужасяващите писъци. От разпадащата се конструкция полетяха тежки куфари и човешки тела, които потъваха с шумен плисък в кипящия котел на морето. Плавателният съд пращеше като строшена черупка на яйце, а безмълвните досега наблюдатели от брега се втурнаха в пенливата вода с победен вик и светнали очи. Отчаяни мъже, жени и деца, потъващи във водовъртежа около потъващия кораб, ги зовяха с пронизителни вопли, но те само ги пробождаха с късите си саби и ги удряха с пречупени греди, за да довършат собственоръчно онова, което морето нямаше сили да стори.

Мъжете припряно издърпваха на брега грамадни сандъци, кутии и мъртви тела. Ограбваха труповете, отрязваха пръсти с пръстени, плячкосваха ценности и бижута, мятаха се по брега в убийствен и влудяващ танц на алчността.

А над тях, на скалата, под коварния фар, стоеше самотен мъж, здраво загърнат в дебелата си пелерина под смазващата струя на поройния дъжд. Вперил поглед в останките от разбития кораб, той се усмихна доволно, заслушан в грозната олелия на брега, докато неговите хора си вършеха работата. Тази нощ бяха попаднали на тлъста плячка.

Мъжът се обърна и загаси светлината. Брегът отново потъна в плътна тъмнина, само отблъскващата гълчава на робите на алчността се извисяваше сред писъка на вятъра.

А отвъд Света Катерина още един кораб се бореше с яростните пристъпи на бурята. Беше със свити платна и лично капитанът стоеше зад руля, за да удържи плавателния съд изправен срещу стихийния порив на вятъра. Издълженото му тяло изглеждаше измамно слабо, но под просмуканите с вода дрехи се криеха релефно очертани мускули и силни ръце, които уверено се бореха с отчаяните опити на вятъра да изтръгнат руля от дланите му, докато се вслушваше да чуе сигналния звън от носа Света Катерина.

— Фарът изгасна, сър — извика кормчията досами ухото му, за да надвие оглушителния тътен на бурята.

Капитанът вдигна поглед към върховете на скалите, където допреди миг проблясваше измамната светлина на морския фар. Сега ясно се долавяха отчаяните писъци на жертвите, които не можеха да се объркат със заблудения крясък на морските чайки в нощта. За миг проблесна мълния и освети зловещите контури на плавателния съд, проснат безпомощно върху скалите.

И все още не се чуваше предупредителния звън откъм Света Катерина.

Тежка тишина надвисна над кораба. Мъжете на борда за миг сякаш забравиха неумолимата си битка с бурята. Много от тях прекосяваха тези води от деца и знаеха коварните им тайни. Знаеха също, че най-големите опасности винаги дебнат откъм брега.

— Господ да спаси душите им — промълви кормчията и несъзнателно се прекръсти.

— Прилича на търговски кораб — отвърна капитанът, а гласът му прозвуча замислен и далечен. — Пипнали са тлъста плячка. Избрали са удобна нощ.

— Аха — едва пророни кормчията и повече не проговори, докато и последните писъци на умиращите не бяха заглушени от тътена на вълните, които разнесоха отломките от разрушения кораб по безбрежната си повърхност.

1.

Слънцето блестеше ослепително над вече спокойните води на Ламанша. Оливия Гранвил вървеше по тясната, скалиста пътека над Света Катерина, напълно сляпа за онова, което я заобикаляше — магическата красота на окъпаната от дъжда утрин след бурния порой през нощта. Тя отхапа от сочната ябълка в дланта си, погълната от сложната конструкция на гръцкия текст в ръцете си.

Тревата под нозете й беше влажна и достатъчно избуяла, за да намокри ръбчето на муселинената й рокля. Пъстра пеперуда хвърляше сянка върху страницата на книгата й, а една неуморна пчела пърхаше сред ароматните крайморски растения.

Оливия вдигна очи, за миг позволила вниманието й да се откъсне от текста. Водната повърхност се простираше, спокойна и безбрежна, до несигурната линия на хоризонта. В такава тиха утрин и беше трудно да си представи гневното ожесточение на бурята, която едва снощи бе разбила грамадния кораб, чиито отломки още се белееха върху скалите. Погледът й попадна върху мъничките фигурки на мъжете на брега, които пъплеха припряно и събираха останките. Тази сутрин всички в имението говореха за инцидента. Носеше се слух, че корабът е бил нарочно подмамен към разрушителната катастрофа. Подобни престъпления не бяха рядкост на острова от последната зима насам.

Оливия си пое дълбоко глътка от соления въздух с дъх на водорасли. Шестата поред година от началото на гражданската война й се струваше безкрайно дълга. А само преди година изглеждаше, че всичко върви към своя край. Крал Чарлз бе капитулирал пред парламента и бе задържан в Лондон, в двореца Хамптън Корт, докато приключат преговорите за окончателен край на войната. Кралят обаче наруши обещанието си, преустанови временното примирие и избяга от Хамптън Корт.

Беше се приютил на остров Уайт, считан за крепост на роялистите, и бе останал там под протекцията на губернатора на острова, полковник Хамънд. Вместо да се изяви като поддръжник на краля обаче, полковникът изпълни дълга си към парламента и задържа Чарлз Стюарт като неофициален затворник в Карисбрук Кясъл. В резултат, дълго протаканите преговори с парламента се преместиха на остров Уайт.

Бащата на Оливия, маркиз Гранвил, беше един от лидерите на парламента и главен преговарящ, така че в края на миналата година бе преместил най-голямата си дъщеря, девет месечния си син и отново бременната си четвърта жена на острова. Маркизът бе оставил двете си по-малки дъщери в тиха къщичка в Оксфордшир, където семейството живя през последните три години, под вещите грижи на любимата им гувернантка.

На острова маркиз Гранвил се сдоби с продълговато, ниско имение в селището Чейл, само на няколко мили от огромните крепостни стени на кралския затвор в Карисбрук Кясъл. Къщата беше тясна и доста проветрива през зимата, но поне беше близо до двореца. За Оливия и Фийби — поредната съпруга на баща й, която беше и нейна близка приятелка — този дом бе за предпочитане пред напрегнатия живот във военна обстановка. Кралят продължаваше да поддържа своята свита и дворцовия живот в просторните зали на крепостта — вероятно безплодно усилие да забрави неблагоприятната ситуация, в която бе изпаднал. Но изисканите обноски не бяха в състояние да прикрият факта, че страната се намира във военно положение.

Оливия бе прекарала първите шестнадесет години от живота си във внушителното имение на баща си на границата на Йоркшир, а през първите години на гражданската война й се наложи да привикне и с напрегнатия живот под непрестанна военна заплаха. После обаче войната се премести на юг и маркиз Гранвил последва събитията.

Устните й се разтегнаха в мека усмивка, докато повдигаше лице към небето, за да почувства галещите лъчи на слънцето върху кожата си. Суровият северен климат нямаше нищо общо с мекия климат на юга и с топлата природна панорама. Оливия беше свикнала с хапливия студ и дълбокия сняг на своя роден край, така че топлите дъждове на южняшката зима не представляваха предизвикателство за душата й. Понякога й се струваше, че влагата прониква чак до костите й, а североизточният вятър, който повяваше над морето, беше доста мразовит, но рядко прерастваше в истинска буря.

Сега обаче беше лято. Струваше й се дори, че никога не е било зима. Пред погледа й се разстилаше кристалночистото небе и безбрежната повърхност на морето. В нейния роден Йоркшир също имаше обширни поля и планински местности, а долината на Темза, която доскоро бе наричала свой дом, бе прорязана от кръшни реки. Но нищо не можеше да се сравни с това удивително чувство за безкрайност, с този безбрежен пейзаж, където морето се срещаше с небето в безмълвно обещание за вечност.

Оливия захвърли през глава сърцевината на сочната си ябълка. Душата й танцуваше. Насреща й проблясваха белите платна на някакъв кораб. А под скалата ято игриви чайки се спускаха и издигаха, следвайки топлото въздушно течение. За миг Оливия им завидя за тази свобода, за възможността да се спуснат по течението просто така, без някаква нужда и цел, а само за да изживеят удоволствието от мига.

Внезапно тя се разсмя на глас и пристъпи още крачка към ръба на назъбената скала. Кракът й попадна върху клонче на коварен храст и потъна в нищото.

Чувстваше само болка, мъчителна болка, с която никое страдание не би могло да се сравни. Дочуваше приглушени гласове, сред които се открояваше един… тих глас и хладни ръце, които се плъзгаха по тялото й, обръщаха я, повдигаха я, наместваха я. Чифт сиви очи проникваха през смътната завеса на съня, изтъкан от объркване и страх. Някой изля в устата й горчива напитка, която замъгли съзнанието й и извика ужасяващи образи, изтръгнати сякаш от най-грозните й кошмари — неясни образи, които не можеше да назове, но които се гърчеха около нея като лепкави пипала на октопод.

Тя се бореше отчаяно, отблъсваше ръцете, които й поднасяха горчивата напитка. Един тих глас разкъса тишината:

— Само глътка още, Оливия.

В следващия момент немощните й ръце попаднаха в хладна, решителна хватка, а главата й се отпусна в извивката на нечия ръка.

Със сподавен стон Оливия се поддаде на непознатата сила и воля, безкрайно по-силни от нейната. Парливата напитка се плъзна през отворените й устни и тя преглътна с отвращение.

Веднага след това потъна в някаква тъмна бездна, а зелените води се сключиха над главата й. Болката отлетя и вече нямаше кошмари, а само тих, дълбок, оздравителен сън.

Оливия отвори очи. Това, което видя, беше лишено от всякакъв смисъл и тя побърза да ги затвори. След минута погледна отново. Нищо не се беше променило.

Лежеше неподвижно, вслушвайки се в шума от собственото си дишане. Слухът й не долавяше никакъв друг звук. Тялото й бе потънало в някаква приятна отмала, крайниците й отказваха да се раздвижат. Когато се размърда, нещо я проряза в основата на едното бедро. Изпитваше тъпа болка тук и там, но щом прокара неуверено ръка по тялото си установи, че всичко изглежда наред.

Освен факта, че беше гола.

Спомни си как стоеше на върха на скалата и как захвърли ябълката си през глава. А после… в съзнанието й проблясваха само сънища, кошмари, гласове, ръце. Но те бяха само част от съня й, те не бяха истински.

Оливия затвори очи и отново потъна в тъмната бездна.

Когато най-после изплува на повърхността, сетивата й уловиха някакво движение. Наоколо шептяха групичка мъже, изскърца стол, врата се отвори и затвори. Дишането й се учести. Долавяше напрежението, увиснало неподвижно във въздуха, но продължаваше да стиска очи, твърдо решена да не се издава, докато не се съвземе и не проумее къде се е озовала.

В последвалата тишина, Оливия отвори очи. Лежеше по гръб в някакво легло, което съвсем не приличаше на легло. Или поне не приличаше на леглото, в което беше свикнала да спи. Тя размърда опипом краката си и докосна дървени стени. Не бяха много високи, но създаваха усещане, че лежи в дървена кутия. Оливия погледна към тавана от дъбови греди. На някаква верига висеше незапален фенер. Всъщност, в стаята нямаше нужда от осветление, защото през решетките на прозореца, на няколко фута от леглото й, нахлуваше ослепителна слънчева светлина.

Стената обаче не беше права. Стори й се изсечена от някакво дърво и странно заоблена. Прозорците бяха отворени за мекия аромат на морска вода и солен бриз.

Оливия се обърна на възглавницата. Направи го бавно и предпазливо, защото главата я болеше при всяко движение. Възглавницата, опряна до лицето й, беше твърда, а калъфката — грижливо изгладена и ухаеща на свеж утринен въздух.

Тя огледа изучаващо стаята. Цялата беше облицована с дърво, на прозорците имаше решетки, а излъсканият дъбов под бе покрит с дебел ориенталски килим. Имаше овална масичка, бюфет и няколко дървени стола. Но не приличаше на обичайна стая. Нямаше ъгли. И сякаш се движеше. Едва забележимо, но се движеше. Полюшваше се като пламъка на свещ.

Оливия затвори очи.

Когато се събуди отново, слънцето още блестеше, а стаята още се полюшваше едва забележимо. Тя се огледа и видя същата обстановка, в която бе заспала. Само че този път не беше сама.

На овалната масичка, която явно играеше ролята и на бюро, седеше някакъв мъж, приведен над листове хартия с молив в ръка. Изпърво й се стори, че около него има някакво златисто сияние. После осъзна, че това е светъл ореол от слънчевите лъчи, които огряваха косата му. Косите му бяха с цвета на златни гвинеи.

Изглеждаше погълнат от своето занимание. Тялото му бе напълно неподвижно, само ръцете му се движеха с бясна скорост. Съсредоточен в работата си, той сякаш не забелязваше света около себе си. Оливия знаеше, че не греши в преценката си, защото тя самата умееше да се отдава изцяло на заниманията си. Умееше да се концентрира така, че да забрави за всичко останало.

Питаше се дали да заговори, но реши, че не е редно да нарушава уединението му, така че продължи да го наблюдава през полупритворените си клепачи, приятно отпусната в странното си легло. Тялото й все още беше отмаляло и очевидно имаше рана на тила. Докато си лежеше така, леко замаяна, постепенно усети да се обаждат и други болежки. Чувстваше се отнесена, приятно отпусната и изпитваше смътно безпокойство от странното чувство за близост с мъжа зад масата. Нелепото усещане я караше да се чувства едновременно смутена и щастлива.

И тогава той проговори. Дори не вдигна поглед от работата си, за да я погледне, но Оливия безпогрешно разпозна приятния глас от своите сънища.

— Е, спящата красавица се завърна.

Гласът му не нарушаваше тишината, а сякаш я допълваше.

— Кой сте вие? — попита Оливия. От всички въпроси, които се въртяха в ума й, този й се стори най-наложителният.

Най-после мъжът я погледна. Ръката му лежеше неподвижно върху листата на масата, а на устните му се настани приятна полуусмивка.

— Очаквах да повдигнете вежди и да попитате първо къде сте. Или нещо такова.

След като не последва отговор от нейна страна, мъжът заобиколи масата и приседна в края на леглото й, с протегнати крака, преметнати през глезените. Така слънцето блестеше иззад гърба му и русата му коса пламтеше. Мъжът се засмя — приглушен, приятен звук. Зъбите му проблеснаха на фона на здравия му тен, а усмивката извика паяжинка от бръчици в ъгълчетата на дълбоките му сиви очи.

— Не се ли питате къде се намирате, лейди Оливия?

Дали пък не й се подиграваше? Оливия приседна в леглото и придърпа чаршафа до брадичката си. Едва сега си спомни, че е съвсем гола. Чистият бял чаршаф бе единствената преграда между голата й кожа и този мъж, който седеше така безгрижно насреща й, сякаш й се надсмиваше.

— Откъде знаете името ми?

Той поклати глава.

— Не беше никак трудно. Името беше извезано на бельото ви. Това е често срещана практика в големите домакинства, където прислугата е твърде заета. Трябваше да ви съблека, за да ви прегледам, нали разбирате. — В очите му проблясваха искрици на задоволство, от които кожата й настръхна.

В следващия миг мъжът посегна към масичката и взе някаква книга — онази, която Оливия четеше, преди да стъпи в нищото. Мъжът я отвори на заглавната страница.

— Оливия Гранвил. — Той я поднесе към нея, за да се убеди тя с очите си, че това е собственият й почерк. — Ахил… Не бих го нарекъл леко четиво за една дама. — Той повдигна арогантно вежди, а леката усмивка още играеше на устните му. — Значи дъщерята на маркиз Гранвил е почитателка на гръцката школа?

— Познавате баща ми? — Оливия отпусна глава на присвитите си колене. От ума й не излизаше мисълта, че този разговор все пак трябва да има някаква цел, но до момента тя и се изплъзваше. Все още се чувстваше отнесена, приятно отмаляла.

— Чувал съм за него. Кой на този остров не е чувал за маркиз Гранвил? Добросъвестният тъмничар на негово суверенно величество. — В гласа му се прокрадваха иронични нотки, а усмивката му загуби първоначалната си доброжелателност.

Оливия поруменя. Изглежда бе попаднала в компанията на отявлен симпатизант на краля.

— Баща ми преговаря с краля от името на парламента — отвърна сковано тя. — Той не е тъмничар, нито пък съдия.

— Нима? — Веждите му се сключиха саркастично на челото, а после устните му отново се извиха в усмивка. — Да приемем, че в областта на политиката сме на различни страни, Оливия… О, между другото, намерих това в джоба на роклята ви. Оставих го в книгата за по-сигурно. — Той протегна ръка и й подаде мъничкия пръстен от три разноцветни кичура коса. — Първо мислех да го сложа на пръста ви, но се боях да не се разплете. Предположих, че има някаква специална стойност за вас.

Оливия го пое от ръката му.

— Да, така е. — Тя го стисна здраво в потната си длан и почувства, че се завръща към реалността. Този странен пръстен беше символ на един друг свят, носеше незабравими спомени за хора, които сега й се струваха безкрайно далече, но чрез него отново се чувстваше свързана с тях. Очакваше мъжът насреща да й поиска някакво обяснение, но той не го направи, само седеше на крайчето на леглото й и почукваше с пръсти по излъсканата повърхност на дървената масичка.

— А вие как се казвате? — попита тя, все още стъписана от начина, по който говореше за баща й, и все пак неумолимо привлечена от този мъж, сякаш ги свързваха невидими копринени конци.

— Аз съм капитанът на „Уинд Денсър“. Можете да ме наричате Антъни, стига това име да ви допада.

Прозвуча й така, сякаш името му е хрумнало съвсем случайно.

— „Уинд Денсър“? — повтори замислено Оливия, сякаш тези думи биха могли да внесат някаква светлина по въпроса.

— Моят кораб. В момента се намирате на борда и се опасявам, че ще се наложи да останете още няколко дни. — Той вдигна листа хартия и перото от масичката до себе си и лениво се изправи от леглото. — Уверявам ви, че намеренията ми бяха съвсем различни, но тази сутрин се наложи да вдигнем платната, така че ще ви върнем у дома при първата възможност, която ни се предостави.

С тези думи мъжът се отдалечи, а Оливия за първи път осъзна колко е висок в действителност. Главата му почти опираше в тавана на каютата. Беше слаб и строен, а навитите до лактите ръкави на бялата му риза разкриваха силните мускули на ръцете му. Походката му беше отпусната и някак безгрижна, но Оливия ясно долавяше стаената сила, която излъчваше издължената му снага. Този мъж оставяше впечатлението, че не върши нищо случайно, въпреки привидното си безразличие.

И точно неговите ръце бе усещала върху тялото си. Именно тези хладни, уверени ръце я бяха докосвали по най-интимните кътчета на тялото й, бяха я повдигали й придържали главата й, за да излеят в устата й онази парлива течност, която я унасяше в сън. Кожата й настръхна, а лицето й поруменя при тези смущаващи спомени, които би предпочела да забрави.

Той продължаваше да говори някъде иззад нея, а Оливия беше благодарна, че не й се налага да го гледа в очите в момент, в който спомените за неговото докосване изплуват в паметта й с такава влудяваща яснота.

— Скалите в тази част на острова са доста коварни понякога. Има безброй тайни пукнатини и скрити проломи, които не се виждат от височината на един човешки ръст. Една погрешна стъпка и пропадаш. Сигурно сте била дотолкова увлечена в старогръцкото си четиво, че не сте забелязала кога сте се озовала на ръба на скалата. Имахте късмет. Пропаднала сте в пукнатина и сте се изтърколила право в краката на един от моите съгледвачи.

Оливия отметна непокорните кичури коса от лицето си.

— Кога е станало това?

— Преди три дни. — Той си подсвирваше тихичко през зъби, застанал невъзмутимо зад нея.

Три дни! Беше проспала цели три дни!

— Но… Фийби… Сигурно всички са обезумели от притеснение! — възкликна изумена Оливия. — Изпратихте ли им послание?

— Не. Има известни пречки да го сторим — отвърна мъжът иззад гърба й, сякаш това не го засягаше особено. — Но ще намерим начин да ви върнем вкъщи веднага, щом е възможно.

Баща й не беше у дома. Отново бе отишъл на полето на военните действия. Шотландците заплашваха да преминат границата в зашита на задържания крал, а по територията на страната все още избухваха бунтове на роялистите. Изявите на гражданско неподчинение бяха единични и краткотрайни, така че не представляваха заплаха за сигурността на парламента. Но дори маркиз Гранвил да беше далече и в пълно неведение за изчезването на дъщеря си, Фийби сигурно не беше на себе си от притеснение.

— Трябва да се върна у дома — пророни Оливия. Отчаянието в гласа й беше в пълна противоположност с нехайното безразличие на нейния събеседник. — Трябва веднага да ме откарате на брега.

— Повярвайте ми, ако можех, бих го сторил незабавно — отвърна капитанът на „Уинд Денсър“ и продължи да си подсвирква зад гърба й.

— К-къде са ми дрехите? — извика Оливия, внезапно разгневена. — Искам си дрехите! — заяви настоятелно тя и се обърна да го погледне, твърде ядосана, за да се притеснява от факта, че в гнева си отново е започнала да заеква — неприятен дефект от детинство, който бе преодоляла с цената на непосилни упражнения.

Мъжът бе свъсил вежди над листа хартия в ръката си, сякаш изобщо не я чуваше. След известно време й отвърна хладно:

— Адам се опитва да ги позакърпи. Доста сте се потъркаляла по склона и не съм сигурен, че роклята ви става за носене. Но Адам е способен да извърши чудеса с иглата.

Най-после мъжът откъсна поглед от хартията, кимна и се усмихна доволно, а после я захвърли заедно с перото на табуретката до леглото. Отвесната бръчка между веждите му все още не се бе изгладила.

Оливия погледна листа.

— Но това… Това… е моят гръб! — възкликна тя. Беше мастилена скица на нейния гол гръб, както бе положила глава на свитите си колене. От бялата хартия я гледаше нейната извита шия, заоблените й рамене и тъмните кичури жилава коса, извивката на гръбнака й, линията на талията й и леката вдлъбнатинка на кръста й.

Само няколко замаха на перото — и всичко бе запаметено на белия лист хартия.

Извън себе си от гняв, Оливия не знаеше какво да каже.

— Да, и съм доста доволен от себе си — отвърна той. Постигнах чист и достоверен рисунък, струва ми се.

— К-как… Как се осмелявате? Не можете просто да рисувате голите гърбове на хората, без дори да ги попитате! — Гласът и премина в пронизителен фалцет, преди да се тръсне отчаяно върху възглавницата.

— Просто не можах да устоя — отвърна й безучастно мъжът. — Имате хубав гръб. — Той й се усмихна безочливо и снизходително като доволен котарак.

Оливия се взираше в него с искрена ненавист, докато придърпваше чаршафа до брадичката си.

— Вървете си. — Тя махна с ръка като нацупено дете към досадно насекомо.

Той сякаш не се трогна от желанието й, само приседна на крайчето на масичката с изпънати крака и ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на панталоните му. Гъстата му, руса коса бе прихваната с черна кадифена лента на тила му, а силната му, тъмна шия се издигаше грациозно над разтворената яка на ризата. В сивите му очи проблясваха закачливи искрици, арогантните му устни бяха извити в насмешлива усмивка, която разкриваше ослепително белите му зъби.

— Струва ми се, че този девически свян не ви подхожда — каза той накрая. — Все пак, това е само гърбът ви, а вие изглежда забравяте, че през последните три дни се грижех изцяло за вас.

Оливия почувства гъстата руменина, която се разля чак по деколтето й.

— На мен пък ми се струва, че не е особено джентълменско да ми го напомняте.

Той отметна буйно глава и се разсмя на глас.

— Наричат ме какъв ли не, Оливия, но дори най-близките ми приятели не биха ме нарекли джентълмен.

Прииска й се да се скрие под чаршафа.

— Какъв сте тогава?

— Освен че съм доста надежден лекар, съм и човек, който живее в морето. — Мъжът скръсти ръце на гърдите си, без да откъсва присмехулния си поглед от лицето й. Но този път очите му изглеждаха странно замислени.

— Рибар ли сте? — В момента, в който думите се изплъзнаха от устните й, Оливия вече знаеше, че няма начин да е така. Такова монотонно занимание никога не би могло да привлече интереса на този мъж.

— Нещо такова, но уловът ми е далеч по-сериозно предизвикателство от някаква си риба. — Той прокара замислено палец по устните си, преди да добави бавно: — Имам предчувствието, че начинът ми на живот ще се окаже предизвикателство и за вас, лейди Оливия. Дали дъщерята на маркиз Гранвил ще позволи да бъде очарована от нещо нетрадиционно, поне за няколко дни?

Оливия долови отправеното предизвикателство, което се съдържаше в напевния ритъм на гласа му. Разбра също, че мъжът, който наричаше себе си Антъни, не говори току-така, въпреки безгрижната усмивка и палавите пламъчета в очите му.

— Не разбирам какво имате предвид — отвърна несигурно тя.

— Напротив, Оливия, мисля, че много добре ме разбирате. — Погледът му я пронизваше. — Знаете какво имам предвид, макар че може би още не го проумявате. Сега вероятно ви се струва странно или непонятно, но ви уверявам, че ако сама си позволите, дъщерята на маркиз Гранвил ще научи много неща, с които никога не би се сблъскала в нормалния живот. Неща, които ще ви накарат да осъзнаете колко малко знаете за себе си самата.

Той пристъпи към леглото и се надвеси заплашително над нея, пръстите му отъркаха лицето й в небрежна ласка, а в очите му блестеше опасна светлинка.

— Аз знам тези неща за вас, защото ги знам за себе си — прошепна замислено той.

Оливия се чувстваше неспособна да откъсне поглед от магнетичните му очи и онова странно усещане за невидима връзка с този мъж я обзе с нова сила. Не знаеше нищо за него, и все пак имаше непонятното усещане, че отдавна е очаквала да го срещне… Сякаш този миг, в окъпаната от слънце каюта, е бил отдавна предопределен. Съзнанието й се замъгли от неразбираемо предчувствие, дланите й лепнеха от пот. И кой знае защо, макар сетивата й да тръбяха сигнал за опасност, сърцето й трепна в необясним възторг — толкова осезаем, колкото и смущаващ.

— Да, и вие го усещате — пророни бавно той. — И вие изпитвате същото… — Тонът му внезапно се промени, когато отекна рязко почукване по вратата. — Влез.

В каютата влезе мъж с прошарена коса, нисък и набит, с едри рамене и кокалести ръце. Той погледна бегло Оливия и й кимна с подчертано безразличие.

— „Доня Елена“ е на хоризонта. И вятърът се насочва на югозапад.

— Идвам веднага. И, Адам, нашата гостенка питаше за дрехите си. — Капитанът на „Уинд Денсър“ се протегна лениво на слънчевата светлина.

— Скоро ще са готови — отвърна възрастният човек. — В момента обаче имам по-належащи задачи.

— Така си е. — Адам напусна помещението, а Антъни го последва, подвиквайки през рамо: — Имам да свърша една работа, Оливия. Съветвам ви да не се безпокоите от онова, които чувате през следващия час. Няма от какво да се боите. — С тези думи той излезе и затвори вратата зад гърба си.

Оливия бавно приседна в леглото си във вече празната каюта. Този път огледа внимателно стаята, без да пропусне и най-малката подробност от скъпото обзавеждане. В помещението нямаше нищо излишно и натруфено, но всеки предмет беше от най-високо качество. Слънцето пръскаше ярка светлина през излъсканите до блясък стъкла на прозорците и осветяваше лъскавата повърхност на покритите с лак мебели, пода и облицованите стени. По стените висяха спретнати рафтчета, отрупани с книги и сребърна посуда.

Мъжът бе склонил да й каже собственото си име, но тя имаше основание да смята, че го е избрал съвсем случайно, само защото все някак трябва да се обръща към него. Не беше джентълмен, или поне така твърдеше, и все пак всичко у него излъчваше власт и авторитет. Беше капитан на кораб. Гласът му беше приятен и мелодичен, а ръцете му, така дълга и изящни, не бяха ръце на работник или на син на обикновен моряк.

И така, що за човек е той? Кой е? Че е твърде различен от всички други мъже в живота й, това вече бе разбрала.

Оливия отметна завивките и се изправи, загърната в белия чаршаф. Когато краката й докоснаха дървените греди на земята, едва не се подкосиха от неочакваното полюшване на пода. Главата й беше замаяна, а коленете й се огъваха, докато пристъпваше към ниската масичка. Трите дни, прекарани в болничното легло, под въздействието на онова горчиво лекарство, очевидно бяха успели да отслабят организма й.

Тя коленичи върху възглавничките на скамейката под прозореца и впери поглед навън. Във всички посоки се простираше гладката повърхност на безбрежното море. А някъде в далечината, почти до линията на хоризонта, друг кораб пореше водите на океана. Беше ярко боядисан в червени, пурпурни и златисти краски, а белите му платна се издуваха от порива на вятъра. Дочуваше шум от стъпки и гласове по палубата, а над всички се извисяваше гласът на капитана, който раздаваше отсечени заповеди.

Оливия извърна поглед от прозореца. Чаршафът не беше от най-удобните дрехи и, съвсем лишена от лоши помисли, тя посегна към едно от чекмеджетата на бюфета. Вътре имаше чинии, кристални чаши и сребърни прибори. В следващото откри цяла камара от ленени дрехи, ухаещи на лавандула. Разрови ги внимателно. Имаше какво ли не — ризи, пижами, носни кърпички. Все нещо щеше да й свърши работа.

Накрая се спря на една мъжка нощна риза. Капитанът на кораба беше висок човек, така че на нея дрехата вероятно щеше да й стои като рокля. Отне й само минута да я намъкне през главата си и да завърже копринения колан и дантелената яка. Ръкавите й бяха дълги и широки, но тя ги нави до лактите. Подгъвът се отърка в глезените й, пищни дипли се увиха около коленете й. Макар и в такова неугледно облекло, Оливия се почувства далеч по-сигурна в себе си. После се залови отново с ленените дрехи в чекмеджето и се спря на една яркочервена кърпа. Завърза я на талията си. Цветът пасваше на импровизираната й рокля и правеше обемистите дипли малко по-спретнати.

Над мраморната мивка на стената висеше малко огледало. Оливия изучи критично отражението си. Беше дори по-бледа от обикновено и тъмните й очи изглеждаха огромни на фона на млечната кожа, обградени с дълбоки, тъмни кръгове. Дългият й нос, този отличителен белег на всеки истински Гранвил, сега изпъкваше още повече върху изпитото й лице.

Оливия взе гребена от слонова кост, поставен върху умивалника, и внимателно го прокара през косата си. Черните й кичури бяха толкова сплъстени, че за момент й се стори безпредметно да се опитва да ги разресва. Косата й се нуждаеше от една топла баня; кичурите висяха объркани и безжизнени по раменете й, сякаш е прекарала в леглото цели месеци.

Видът й беше отблъскващ. Изглеждаше толкова бледа, изтормозена и мръсна, сякаш цял живот е лежала в пещера. Кожата й беше подута и издраскана на места, а когато докосна онова местенце в основата на бедрото си, откъдето идваше най-острата болка, напипа дебела превръзка.

Пръстите й се плъзнаха несигурно по дебелите пластове бинт, а лицето й отново пламна в руменина. Антъни беше превързал раните й. Той беше почиствал тялото й, беше присъствал при облекчаването на най-примитивните й физически потребности. Ясно чувстваше ръцете му по тялото си, сякаш не са само спомен, а смущаваща реалност. Този мъж бе нарекъл себе си лекар, но Оливия никога не беше виждала друг лекар, който да прилича на капитана на „Уинд Денсър“.

И какво ли се опитваше да й подхвърли, преди да напусне каютата? Нещо, което знаел, че и тя самата иска. Говореше странно, загадъчно, със заобикалки, и все пак думите му успяха да докоснат някаква струйка дълбоко в душата й.

Оливия обичаше загадките. С едно рязко движение тя захвърли гребена настрана и приглади косите си на тила. Завърза ги с друга от ленените кърпи на капитана, този път синя, и отново се вторачи в огледалото. Лицето й й се стори още по-изпито на фона на яркия шал. Оливия прехапа устни и се ощипа ядно по бузите с надеждата да извика някакъв цвят у тях, но дори този изпитан метод не помогна.

Тя обърна гневно гръб на огледалото. Капитанът й бе заявил, че ще й покаже неща, с които дъщерята на маркиз Гранвил никога не би се сблъскала в хода на нормалния живот. Още една загадка.

И защо ли се чувстваше така странно замаяна? Не, не беше от плавното полюшване на кораба върху морските вълни, не беше и от приятното усещане, че отново чувства топлите слънчеви лъчи върху лицето си.

В съзнанието й изплува образът на Фийби. В такъв момент Фийби би я погледнала тревожно с огромните си, сини очи, надзъртащи изпод непокорните кичури на русите й коси, които винаги се изплъзваха от фибите, Фийби сигурно се тревожеше за нея. Фийби щеше да си помисли, че най-добрата й приятелка е мъртва.

Оливия разтвори потната си длан, където все още стискаше пръстена с преплетени кичури коса. Ако можеше да го изпрати на Фийби, приятелката й щеше да знае, че е в безопасност. Оливия отново погледна през прозореца, към безбрежната повърхност на невъзмутимото море. Само пощенски гълъб би могъл да отнесе странното й послание, а наоколо едва ли прелитаха ята от тези услужливи птици.

Но незнайно защо, докато си луташе из тясната каюта, Оливия чувстваше притеснението на своята приятелка като нещо далечно, като повей от един друг свят. Засега не можеше да предотврати страховете на Фийби. И докато кожата й поглъщаше жадно галещите лъчи на слънчевата светлина, а сетивата й се опиваха от сладкия аромат на морето, чувстваше само шеметен възторг. Предчувствие за нещо приятно. Обещание за нещо незабравимо.

2.

— Милейди, малкият Чарлз плаче. — Бавачката стоеше колебливо на прага на салона, в който маркиза Гранвил крачеше неспокойно от единия край до другия, спирайки пред всеки прозорец, за да хвърли поглед към окъпаната от слънчеви лъчи градина.

Фийби притисна гърдите си с ръка, а бебето изхлипа нетърпеливо, подушило сякаш аромата на майчиното мляко.

— Дай ми го. — Фийби притисна нежно бебето в прегръдките си и погали заобленото му личице. — Дали му никнат зъбки? Бузките му са червени.

— Така ми се струва, милейди. Втрих малко карамфилово масло на биберона му. Трябва да облекчи болката.

Фийби кимна одобрително и приседна на удобното канапе под прозореца. Разкопча сръчно корсета си, а бебето гладно се заизвива към източника на така жадуваната храна.

— Никълъс още ли спи?

— Да, милейди. Ще го доведа веднага, щом се събуди.

— Той доста се поизмори тази сутрин — отбеляза Фийби с мека, майчинска усмивка.

— Той е едно малко дяволче… Истинско кълбо от енергия — отвърна бавачката с искрена привързаност. После направи бърз реверанс и се обърна да си върви.

— Все още ли няма вести от маркиз Гранвил? — попита Фийби, макар да знаеше, че в противен случай биха я информирали незабавно.

— Още не, милейди. Лейтенант Крамптън смята, че негова светлост е в Уестминстър, но е изпратил и друг пратеник в Медстоун, в случай че маркизът е с лорд Феърфакс.

Фийби въздъхна и зърното й се изплъзна от гладната устичка на бебето. То изрева недоволно.

— Не бива да се притеснявате, милейди. Няма да е добре за млякото — каза разтревожена бавачката. — Може да намалее и дори съвсем да спре.

Фийби направи всичко възможно да се успокои, докато поставяше бебето отново на гърдата си.

— Гайлс няма ли някакви новини от претърсването на острова? — Отново задаваше въпрос, чийто отговор й беше предварително известен. Гайлс Крамптън, най-довереният човек на съпруга й от началото на военните действия досега, несъмнено щеше да я извести веднага, щом откриеше нещо значимо.

— Още не, мадам. — Бавачката отново направи реверанс и напусна салона.

Но все някой трябваше да е видял Оливия. Фийби погали главицата на бебето, опитвайки се да го успокои, въпреки непреодолимата възбуда, която измъчваше собственото й тяло. Нима човек би могъл просто да изчезне от лицето на земята? Оливия не беше взела кон, така че не можеше да е стигнала далече. А островът беше съвсем малък. Нима я бяха отвлекли?

От това Фийби се боеше най-много. Преди няколко години, в самото начало на безкрайната сякаш воина, вече бе направен опит да отвлекат Оливия и да я задържат като заложник. Само че похитителят бе отвлякъл погрешно момиче. Или, като се има предвид ходът на последвалите събития, правилното момиче, защото племенницата на маркиз Гранвил сега беше щастлива съпруга на своя похитител.

А сега, когато Катон беше далече оттук, Фийби се чувстваше отговорна за Оливия. Едва ли би се чувствала така, ако дъщерята на маркиз Гранвил не беше и нейна близка приятелка. И все пак, в отсъствието на съпруга си лейди Гранвил беше глава на семейството. Катон бе позволил на дъщеря си да се скита без придружител наоколо. Островът беше относително безопасен. Територията му беше окупирана от силите на парламента, а жителите бяха миролюбиво настроени, макар че болшинството от тях бяха заклети привърженици на краля; Чарлз Стюарт обаче бе заточен в Карисбрук Кясъл по най-цивилизованият възможен начин.

Но къде тогава беше Оливия? Ако беше пострадала, досега все някой трябваше да я открие. И със сигурност щеше да намери начин да изпрати послание у дома.

Фийби премести детето на другата си гърда и отпусна глава на рамката на прозореца, вперила поглед в градината. От лехите се издигаше сладнят, лепкав аромат на шибой. Малко шадраванче пръскаше мелодично бистрите си води в центъра на градината. Идиличната картина, която се разстилаше пред погледа й, изглеждаше несъвместима с кървавите мисли за жестоки похитители и смъртоносни рани.

Фийби съсредоточи мислите си върху Оливия. През последните шест години от живота си не се беше отделяла от нея. Познаваше я толкова добре, колкото и себе си самата. Свързваха ги отношения, които далеч надхвърляха обичайното приятелство. Затвори очи и мигом си представи проницателните й черни очи; съсредоточеното изражение и тънката бръчица, която почти неизменно лежеше в пътечката между гъстите й черни вежди; плътната извивка на устните й. Представата й беше толкова жива, че можеше почти да почувства присъствието на Оливия до себе си.

Бебето бе потънало в сладка дрямка и зърното й се бе изплъзнало от розовите му устенца. Фийби обгърна малкото телце с едната си ръка, а другата пъхна в джоба на роклята си. Пръстите й се сключиха около символичния пръстен с три кичура преплетени коси, който винаги носеше у себе си. Преди години, в началото на тяхното приятелство, Порция бе отрязала по три кичура от косите на всяка от тях и трите се заклеха никога да не сключат брак и никога да не влязат в лоното на обикновените жени. Две от тях вече бяха омъжени, но никоя от тях не бе приела изцяло ролята на покорна съпруга. Единствено Оливия не беше нарушила дадената клетва. И доколкото познаваше приятелката си, Фийби вярваше, че това никога няма да се случи.

Порция беше сплела косите им в символични пръстени, беше ги накарала да смесят кръвта си и да се закълнат във вечно приятелство. Фийби знаеше, че Оливия, също като нея, винаги носи този пръстен у себе си. Порция вероятно не го носеше; това беше твърде сантиментален и сериозен жест за войнствената им приятелка. Сега обаче, стиснала пръстена в дланта си, Фийби знаеше, че ако нещо се е случило с Оливия, тя ще го почувства със сетивата си. Инстинктите обаче й подсказваха, че приятелката й е в безопасност.

Къде тогава беше Оливия?

Оливия излезе от каютата боса, облечена само в мъжката нощна риза. Опря се на стената веднъж или два пъти, когато плавателният съд подскочи застрашително върху неспокойните морски вълни, а краката й се огънаха, отвикнали да носят теглото й.

В дъното на коридора видя подвижна стълба. През отворения люк се процеждаше слънчева светлина, късче синьо небе и ъгълче от развените платна.

Оливия изкачи залитайки стръмните стъпала към палубата и премигна от хапливата свежест на утринния въздух. Дъските под босите й нозе бяха топли и гладки, а вятърът си играеше с причудливата й рокля — в един миг я увиваше около тялото й, а в следващия я развяваше като грамаден балон.

Огледа се наоколо. На палубата цареше обичайното оживление, мъжете се смееха и си припяваха, докато си подаваха кутии и сандъци, и се катереха по грубите преплетени въжета на мачтите. Никой не си даде вид, че я забелязва, когато застана решително на палубата.

И тогава дочу познат глас. Обърна се и видя капитана на фрегата, застанал на мостика до кормчията, да раздава оглушителни заповеди.

Златистата му глава бе отметната назад, очите му бяха присвити към слънчевата светлина, насочени към издутите платна на кораба. Стойката му беше стабилна, краката — леко раздалечени, а ръцете — скръстени зад гърба. Гласът му звучеше спокоен и уверен, но позата му, изражението на лицето му бяха на човек, който е напрегнат и нащрек.

Оливия се поколеба само за миг, преди да се насочи към стълбата за мостика. Изкачваше се бавно и сдържаше дъха си при всяко поредно стъпало, но колкото и слаби и разтреперани да бяха краката й, се чувстваше спокойна и свободна като волните чайки, които кръжаха над главата й.

— Виж ти! Какво находчиво създание се оказа нашата лейди Гранвил — отбеляза доволно Антъни, когато тя най-после се изкачи на ослепително белия мостик. Дори очите му се засмяха, когато разгледа в подробности необичайния й костюм.

— Имате ли нещо против? — Оливия се вкопчи в перилата на бордовата ограда, когато внезапно вятърът изду платната на грота и корабът рязко се наклони.

— Ни най-малко. За съжаление, тези дрехи са напълно безполезни за мен — отвърна й той и махна небрежно с ръка.

Изведнъж Оливия се запита къде ли бе прекарвал нощите си капитанът, докато тя заемаше неговото легло. Лицето й се обля в лека руменина и тя се зае да изучава подробностите от пейзажа.

— Имате ли нещо против, че дойдох тук, капитане? — Тя вдигна ръка над очите си и впери поглед в безбрежните води на океана, очарована от морския бриз, който погали палаво лицето й.

Капитанът поклати глава.

— Не и ако се чувствате достатъчно силна да вървите. Но не забравяйте, че прекарахте три дни в леглото.

— Чувствам се по-силна от всякога — заяви Оливия, но тайничко си призна, че малко преувеличава.

Антъни не й повярва нито за миг. Все още изглеждаше твърде бледа, за да кипи от здраве, а той по-добре от всички знаеше колко чай от лайка, мак и пелин е изсипал в гърлото й през последните няколко дни.

— Изглеждам толкова бледа и изтощена само защото току-що съм станала от леглото — каза тя, правилно разчела недоверчивото изражение на лицето му. — Трябва само да измия тялото и косата си. Чувствам се толкова мръсна!

Той кимна с разбиране.

— По-късно може да се уреди. Може дори да ви намерим малко прясна вода.

— Топла вода? — попита нетърпеливо Оливия.

— Това вече може и да се окаже истински проблем. Но ако помолите Адам с най-милата си усмивка, би могло да се уреди.

— Испански кораб отляво на борда — извика някой над главите им. Оливия погледна през въжената мрежа на такелажа и зърна мъничкия силует в далечината.

— Чудесно — отвърна с видимо задоволство капитанът на „Уинд Денсър“. — Поемаме кораба, Джетро!

— Да, сър. — Кормчията завъртя руля.

Антъни си подсвирваше тихичко през зъби и не откъсваше поглед от гротмачтата. Внезапно извика към Оливия:

— Дръжте се за перилата! Потегляме.

— Потегляме? Накъде? — Оливия изглеждаше озадачена. Накъде ли се бяха запътили.

Капитанът се засмя.

— Забравих, че още сте неопитен моряк. Просто се дръжте за перилата, защото след малко здраво ще се пораздрусаме.

Оливия се подчини и се вкопчи здраво в перилата, докато той издаваше неразбираеми за нея заповеди, а мъжете ловко се катереха по въжетата на такелажа и отпускаха вантите. Масивният гик увисна във въздуха за момент, гротмачтата остана отпусната и неподвижна; а после кормчията рязко завъртя щурвала, въздухът изпълни платната и гикът се плъзна с плисък отдясно на борда.

Сега корабът, който Оливия бе видяла от прозореца на каютата, беше много по-близо и очевидно се движеше право към тях.

Тя изчака мълчаливо всички да си свършат работата. Най-после капитанът скръсти отново ръце на гърба си и впери уверен поглед в платната.

— Какво е това? — Оливия посочи ярко изрисувания кораб.

— Хм, това е „Доня Елена“. — Когато я погледна, в очите му проблясваха палави искрици. — От няколко дни я чакаме да се измъкне от уютното си пристанище.

— Защо… сте я чакали?

— Защото искам да я превзема. — Той извади от джоба на панталона си далекоглед, разпъна го и впери поглед в изрисувания кораб. — Някога преди да сте виждала испански галеон?

Оливия поклати глава.

— Ето, погледнете. — Той й подаде далекогледа.

Оливия го вдигна пред очите си и пъстроцветният кораб мигом се възправи в полезрението й.

— В к-какъв смисъл искате да я превземете? — Тя поруменя от смущение при лекото заекване. — Де да можех да спра. — Въпреки всичките си усилия, понякога все още заекваше на буквата „к“. — Става само когато съм ядосана или развълнувана — добави тя с извинителен тон.

— Аз пък го намирам за очарователно — отвърна усмихнато Антъни.

— Наистина ли? — Оливия изглеждаше удивена. Той се засмя с приятния си тембър.

— Наистина. Хайде, помислете защо бих искал да превзема галеона. Казах ви, че живея в морето, нали помните?

Оливия бавно свали бинокъла и го погледна в очите. Започваше да й се прояснява. Този мъж определено не беше джентълмен.

— Вие сте пират!

— Точно така. — Антъни се вторачи в нея. Очите му вече не се усмихваха. Незнайно защо, силно копнееше да получи одобрението на тази жена. Но дали тя щеше да му го даде? През последните няколко дни, докато се грижеше за раните й, му стори, че е разпознал у нея същия темпераментен нрав, който беше в основата на неговия характер.

Но дали тя би проявила смелостта да разпали искрицата на дързостта? И дали доброто възпитание и благородното й потекло щяха да й позволят да се отдаде на едно приключение?

Капитанът нямаше търпение да получи отговор на този въпрос. Той чакаше, вперил поглед в лицето й.

Оливия свъси тъмните си, замислени очи.

— Но… това е опасен занаят.

— Точно там се крие предизвикателството.

— Дали? — промърмори тя, потънала в собствените си мисли. Дали опасността би могла да се превърне в предизвикателство? По гръбнака й пробяга лека тръпка. Оливия вдигна поглед към мускулестия пират пред себе си. Той й се усмихна и тя бе изненадана да осъзнае, че отвръща на заговорническата му усмивка.

Оливия вдигна отново бинокъла. Испанският кораб изглеждаше далеч по-голям от „Уинд Денсър“, четирите му платна се издуваха заплашително от вятъра. Вече се виждаха неуморните весла от двете страни на борда му, които прорязваха ритмично водата.

— Движи се много бързо. — Оливия навлажни устните си. — По-бърз ли е от вашия кораб? С к-каква скорост се движи?

Лекото заекване му донесе така очаквания отговор. Оливия се вълнуваше. Антъни се усмихна доволно.

— По-тромав е от „Уинд Денсър“. Отговаря по-бавно на движенията на руля. Разбира се, би могъл да ни изпревари, ако робите се понапънат.

— Роби?

— Каторжници. Виждате ли веслата?

Оливия кимна, без да откъсва поглед от далекогледа.

— Държат ги постоянно оковани към веслата. Периодично ги мият с маркуч.

— Колко жестоко! — Гласът й потрепна от съчувствие. — Ще ги освободите ли, когато превземете кораба?

Антъни се засмя приглушено.

— Очевидно не се съмнявате, че ще успеем в това рисковано начинание?

Оливия го погледна с блеснали очи.

— Разбира се, че ще успеете. Предполагам, че сте планирали внимателно всяка подробност. Сигурно сте взели предвид неща като прилива, посоката на вятъра и скоростта на веслата. Не е ли така?

— Да, така е — отвърна сериозно капитанът. — Всичко това е предварително изчислено.

— Иска ми се да науча как се правят такива изчисления — отвърна замислено Оливия. — Математиката е един от любимите ми предмети.

— Нима я предпочитате пред гръцката философия?

Въпросът му я накара да се замисли за миг.

— Понякога предпочитам едното, друг път — другото. Зависи на какво четиво съм попаднала.

— Напълно ви разбирам. — Погледът му се рееше отвъд перилата, а в очите му отново припламнаха веселите искрици.

— А какво ще правите с товара на кораба? — попита Оливия, мигновено забравила увлечението си към науката. — Такъв кораб вероятно има богата плячка на борда си, нали знаете?

— Доста богата — съгласи се Антъни, все така сериозен. — Планирам ударите си много внимателно. „Доня Елена“ превозва злато и коприна от Индия. Сигурен съм, че ние ще ги оползотворим по-добре от испанските владетели.

— Ще освободите ли робите? — попита настоятелно Оливия.

— Стига да поискате.

— Искам го повече от всичко — закима утвърдително Оливия. — Това ми се струва по-значимо от всичко останало.

— Значи ще стана първият човеколюбив пират на света — отбеляза замислено Антъни. После се обърна към кормчията зад гърба си. — Джетро, мисля, че е време да им отнемем вятъра.

Мъжът близна върха на показалеца си и го повдигна във въздуха.

— Имате право, сър. Значи дясно на борд, нали?

— Точно така. — Антъни пое руля от кормчията.

— Какво се каните да правите? — Оливия застана до него.

— Усещате ли посоката на вятъра? За тях идва откъм десния им борд. Ако се изравним с тях от тази страна, ще им отнемем вятъра и платната им ще останат безполезни. Така ще разполагат само с веслата си, за да поддържат някаква скорост. И докато са така безпомощни, ние ще ги превземем.

— Планът ми се струва надежден — отвърна замислено Оливия. — Имате ли оръжия?

— По два пистолета всеки. Но ще изчакаме да се приближим максимално, преди да ги нападнем. Колкото по-неподготвени ги сварим, толкова по-добре. — Той вдигна поглед към слънчевия диск и се усмихна криво: — Случихме на подходящо време.

— Какво имате предвид? В какъв смисъл подходящо време?

— За испанците обедното хранене има силата на ежедневен ритуал — отвърна капитанът с цинична усмивка. — Тежка храна, реки от вино и сладка дрямка следобед. Ще ги сварим с пълни стомаси и замаяни глави.

Внезапно Оливия осъзна колко е гладна.

— Нима на вашия кораб не обядвате? — попита неволно тя.

— Нима дамата е гладна? — изви черните си вежди капитанът. — Извинете. Бях забравил, че през последните три дни сте забравила вкуса на истинската храна. Обещавам ви подобаваща вечеря, но едва след като свършим работата. В момента готвачите са заети.

С всяка изминала минута все по-осезаемо се приближаваха към испанския галеон. Сега атмосферата на „Уинд Денсър“ беше съвсем различна. Мъжете вече не пееха и не се усмихваха, само заемаха безмълвно местата си зад перилата, застанали рамо до рамо, а очите им блестяха от напрежение и мрачна решимост. Сега Оливия ясно различаваше очертанията на пистолетите под дрехите им.

След броени минути вече бяха толкова близко до испанския кораб, че платната му започнаха да се отпускат.

— О, да! Вие наистина им отнехте вятъра! — извика възторжено Оливия.

В този момент отвъд стесняващата се водна пътечка прозвуча гръмовит глас. Набитият мъж отсреща бе застанал на задната палуба, облечен в натруфени панталони и сако със сребърни копчета, извезано със златна нишка. Оливия не разбираше езика, но тона нямаше как да обърка. Испанският капитан очевидно бе изпаднал в безпомощен гняв, след като платната на кораба му висяха безполезни. Той размаха мазната си салфетка, сякаш така би могъл да изпълни платната с въздух, и закрещя на неразбираемия си език в някакъв огромен мегафон.

И тогава Оливия усети миризмата — противна, отблъскваща воня, която напомняше за изгнило месо и човешка мърша. Тя покри устните си с ръка, а гладът й мигом отшумя.

Антъни побърза да извади носна кърпичка от джоба си и й я подаде с мрачно изражение.

— Покрийте си устата и носа.

„Уинд Денсър“ почти се беше изравнил с испанския галеон. Антъни премина в действие.

— Пригответе оръжието! Мрежи в готовност! Да не губим време, господа!

Всичко се случи много бързо. Лъскавите дула мигом се насочиха към противниковия борд, а въжените мрежи полетяха към чуждия кораб и забиха стоманени куки в дървените дъски на корпуса.

Испанецът отсреща само крещеше и подскачаше от крак на крак. Сега Оливия ясно дочуваше ритмичния плисък на веслата, движени от неуморни ръце, безмилостното свистене на камшика и грозните стенания на злощастните каторжници. Моряците от галеона наизлизаха по палубата и се втурнаха да откачат мрежите на пиратите, но хората на Антъни вече се придвижваха по тясната пътечка към кораба им.

— Канонири… огън!

Палубата се разтресе под краката на Оливия и сигурно щеше да загуби равновесие, ако Антъни не се бе стрелнал да обгърне кръста й с ръка, същевременно завъртайки руля така, че „Уинд Денсър“ се оказа невероятно близо до галеона. Толкова близо, че на Оливия й се видя, че ще се сблъскат.

Тя погледна капитана, а той й се усмихна като палав хлапак и в този момент Оливия осъзна, че не се чувства изплашена или възмутена, а само изпълнена с младежки ентусиазъм и див възторг.

Внезапно, сякаш по команда, отнякъде изникна Джетро и пое щурвала от капитана, а Антъни изтегли неговата сабя. И само за миг, бърз като светкавица, той се наведе и пое лицето на Оливия в дланта си, а устните му докоснаха нейните.

— От дъщерята на маркиз Гранвил ще стане чудесна пиратка!

Преди да съумее да му отговори, той бе изчезнал — прехвърли се през перилата, пробяга по опънатата мрежа и се озова право насред насъбраните испанци.

Зашеметена, Оливия докосна устните си, където само преди миг Антъни я бе целунал. Никога преди мъж не я беше целувал по устните. Смутена, тя обгърна тялото си с ръце и потръпна. Но това беше тръпка на почуда и вълнение, не на девически страх. Оливия погледна Джетро и видя, че лицето му е спокойно и невъзмутимо. Той завъртя щурвала, така че платната на кораба се изпразниха от въздух и „Уинд Денсър“ спря, полюшвайки се плавно покрай пъстроцветния испански галеон.

Оливия не можеше да откъсне поглед от настаналата отсреща бъркотия. Виждаше светлокосата глава на Антъни. Той сякаш бе навсякъде, а сабята му проблясваше като острието на Архангел Михаил на портата на Рая.

— Дали всичко ще мине благополучно? — Думите сякаш сами се изтръгнаха от устата й.

— Не бойте се, милейди. Капитанът досега не е губил битка. — Джетро изглеждаше съвсем спокоен за изхода на тази авантюра.

И наистина, хаосът на отсрещната палуба сякаш бе преодолян. Тропотът и виковете вече утихваха, над тях се извисяваше уплашеният крясък на чайките. Антъни се прехвърли на задната палуба, където към капитана вече се бяха присъединили трима испански благородници с извезани фракове и шапки с високи пера.

Оливия видя как пиратът отправи безупречен поклон към своите жертви, а сабята му описа изящна дъга във въздуха. Тя вече пресмяташе наум разстоянието между двата плавателни съда. Отстрани й се бе сторило, че не представлява трудност за пиратите да преминат по разлюляната мрежа, макар че бе поставена доста високо над водата.

За бога, Оливия, какви планове кроиш, запита се свъсено тя. Но здравият разум някак й се изплъзваше. Колкото и налудничаво да беше, дъщерята на маркиз Гранвил нямаше да изпусне никоя подробност от това приключение. Оливия се усмихна на себе си, отметна буйно глава и набра полите на необичайната си рокля, за да оголи босите си нозе. С едно движение се преметна през бордовата ограда.

— Можете да го направите с три стъпки. Но трябва да бъдете подготвена, че мрежата ще се люлее под краката ви.

При звука от спокойния глас на капитана Оливия вдигна очи. В погледа му се четеше едновременно покана и предизвикателство. Тя кимна, прехапа устни и се концентрира. После отпусна перилата и с един скок се озова върху мрежата. Въжетата се разклатиха под краката й и тя извика — отчасти от страх, но по-скоро от възбуда и вълнение. Миг по-късно вече бе достигнала галеона, а вятърът развяваше косите й изпод синята материя на кърпата. Оливия се вкопчи в парапета и се прехвърли на палубата.

— Господа, позволете ми да ви представя лейди Оливия — извика Антъни и я посочи с острието на пъргавата си сабя. — Тя ще прибере вашите саби, в случай че сте достатъчно благоразумни сами да се отървете от тях. — Той се усмихна любезно. — Малка предпазна мярка, но се надявам да ме разберете.

— Вие сте пирати! — извика капитанът на испанците с подчертан акцент.

— Точно така — съгласи се Антъни невъзмутимо. — Пирати от висока класа. Сабите ви, господа!

— Никога няма да сваля оръжието си пред някакъв долнопробен пират! — пръскаше слюнки единият от благородниците. — Предпочитам да се пробода със сабята си, вместо да я предам в ръцете на един разбойник.

— Тогава ви съветвам да побързате, сър. Това е една от трите възможности, които ви се предоставят — Усмивката на устните на пирата бе лишена от всякакво съчувствие. — Можете да предадете сабята си на лейди Оливия; можете собственоръчно да се прободете с нея или аз лично ще ви я отнема. И няма да си спестя удоволствието да сваля панталона ви заедно с оръжието. — Сабята му внезапно се стрелна към внушителното шкембе на капитана.

Мъжът отскочи назад с дрезгав вик. Сабята го последва. Острието й описа три светкавични движения и ножницата на капитана тупна на пода.

— Бъдете така добра да я приберете, лейди Оливия — промърмори небрежно пиратът. Сабята му танцуваше като тънка игла в умелите длани на шивач, и миг по-късно копчетата на панталона на непокорния испанец се търкулнаха на палубата. Пълничкият капитан улови панталона си секунда преди да се смъкне в нозете му и остана в тази поза — объркан, безпомощен, вперил кръвнишки поглед в безмилостния си мъчител. По лицата на останалите се четеше страх и смъртна ненавист.

Оливия вдигна тежката сабя на капитана и внимателно я постави на известно разстояние от разгневения й собственик.

Антъни повдигна въпросително вежди към останалите си противници, а сабята му описа съвършена дъга. Още няколко движения — и втората сабя тупна с тъп звук върху палубата, а вторият испанец стоеше смутен, стиснал безпомощно колана на панталоните си.

Оливия вдигна сабята и я постави при първата. На устните й напираше усмивка, но тя я потисна, в тон с хладната сдържаност на Антъни. Сега той стоеше, лениво облегнат на парапета, а острието на сабята му висеше безжизнено в краката му. Погледът му фиксираше заплашително останалите двама испанци.

Единият от тях изруга и бавно разкопча ножницата на кръста си, а другият побърза да го последва. Антъни се наведе и вдигна сабите им.

— Благодаря ви, господа. А сега бъдете така добри да последвате моя човек до каютите си, където ще останете, докато привършим с работата си. Уверявам ви, че съвсем скоро ще ви оставим на спокойствие. — Той посочи стълбите към каютите, където ги очакваше усмихнат пират със сабя и пистолет.

Мъжът се поклони насмешливо на испанците.

— Оттук, господа, ако обичате.

Оливия не сдържа усмивката си, докато ги гледаше как се препъват по стълбите. Сега, когато веселата част беше към своя край, противната воня отново я блъсна в ноздрите. И този път беше толкова силна, че й се повдигна.

— Какви жалки създания — отбеляза замислено тя. — Толкова надути и помпозни в извезаните си фракове и бижута, с грамадни тлъсти кореми, пълни с храна, а живеят на гърба на окаяните нещастници, приведени над веслата в трюма.

Антъни прибра сабята си в ножницата и се приближи към нея. По бузата му се стичаше алена капка кръв. Той посегна към носната кърпичка, която Оливия все още стискаше в ръката си, и притисна повърхностната рана.

— Като заговорихте за това, смятате ли, че трябва да оставим кораба и господарите на техните роби и да им позволим да правят с тях каквото намерят за добре? Или предпочитате да натоварим благородниците на някоя от техните спасителни лодки и да им предоставим възможност да се погрижат за себе си? Решавайте. Съдбата им е във ваши ръце.

Оливия се замисли.

— Вероятно робите ще убият господарите си, ако им се предостави тази възможност? — промърмори тя. — Мислите ли, че това е вероятно?

— Почти сигурно.

— Това ми изглежда справедливо наказание — отвърна ядно тя.

— Не смятате ли, че да загубят кораба, товара и робите ще бъде достатъчно наказание за тях? — подхвърли небрежно Антъни. — Освободените роби ще разполагат с цял кораб, а ние бихме могли да им оставим част от златото, за да се установят където пожелаят. — Той повдигна въпросително вежди.

— Вие не сте достатъчно кръвожаден за пират — отбеляза Оливия. — Но може би наистина трябва да ги разделим.

— Така да бъде. — Той се наведе през парапета и издаде някаква заповед, а след минути се чу пронизителното тракане на стоманени чукове, които разбиваха оковите на робите.

Оливия се отпусна на перилата, вперила поглед в опитните действия на пиратите. Хората на капитана си подаваха чевръсто огромни кутии, сандъци и щайги и ги прехвърляха на борда на „Уинд Денсър“ с тренираните движения на хора, които добре разбират от работата си. Екипажът на испанския галеон беше струпан в центъра на палубата, където няколко от хората на Антъни ги обезоръжаваха с уверени движения и си подсвиркваха весело, сякаш се намират на увеселение.

— А дупките в корпуса на кораба? Няма ли да потъне?

— Не и ако новите му собственици разбират поне малко от мореплаване — отвърна невъзмутимо Антъни. — Остава им по-малко от един ден път до Брест.

— Брест? — Оливия се опита да си припомни разположението на селищата по френското крайбрежие. Колко далече беше остров Уайт от Брест? Доколкото си спомняше, френското пристанище се намираше отвъд залива Сейнт Мало. Но колко ли време щеше да им отнеме да се върнат у дома?

У дома. В момента това понятие й се струваше толкова далечно и нереално, сякаш е съществувало в някакъв друг живот. Сега, когато тръпката на вълнението постепенно отшумяваше от тялото й, Оливия внезапно се почувства изтощена до смърт. Тя погледна люлеещия се мост и я обхвана смътно безпокойство. Стори й се, че мрежата е поставена много, много високо над набръчканата повърхност на синьо-зеления океан.

— Чувствате се твърде изморена, за да се справите сама този път? — Оливия се обърна достатъчно бързо, за да улови доволната усмивка на Антъни, застанал плътно зад нея.

— Откъде разбрахте?

— Считам за свой дълг да знам какво би могло да разтревожи членовете на моя екипаж — отвърна й той. — И особено на най-новия ми и неопитен моряк.

— Мисля, че се справих добре с обезоръжаването на бандити — възпротиви се Оливия, а умората временно се отдръпна от тялото й.

— Така си беше — увери я той. — Вие сте роден пират. Само пиратите говорят за жертвите си като за бандити.

— Значи съм започнала да мисля като вас — отвърна въодушевена Оливия. — Не е ли изумително?

— Лично аз не съм изненадан — отвърна снизходително капитанът. — Хайде, нека ви отведа на нашия кораб. Виждам, че вече копнеете да се отпуснете в леглото си.

Това си беше самата истина, въпреки че Оливия не проумяваше как най-скритите й мисли са така прозрачни за този мъж. Той я придържаше над лакътя, докато се прехвърляше над перилата.

Оливия се взираше уплашено в мрежата, а сърцето й препускаше ожесточено. Разстоянието между двата кораба сякаш се свиваше и разширяваше пред очите й. Сега й се струваше невероятно, че само преди половин час е пробягала като маймунка по разлюлените въжета.

И докато се колебаеше, проклинайки своята нерешителност, Антъни я вдигна на ръце и я притисна уверено към себе си.

— Ще отнеме само секунда — каза той и с весело подсвиркване прелетя над водното коридорче. Нозете му докоснаха мрежата само веднъж.

— Сега можете да вървите право в леглото си, а когато се събудите, ще хапнем… каквото ни е приготвил Адам. — Той я задържа до гърдите си още миг, а Оливия долавяше равномерните удари на сърцето му.

После я отпусна на земята и свали от главата й синия шал, който и бездруго се бе разхлабил от вятъра. Антъни го завърза около врата и.

— Не бих искал да го изгубите. Това е един от любимите ми шалове. — Той постави ръце на талията й и отстъпи крачка назад, за да огледа критично червената кърпа около кръста й. — А отсега нататък и този ще ми е любим.

После се отдалечи и Оливия си помисли, че на устните му сигурно играеше усмивка.

Вече изпитваше неотложна нужда да се отпусне в леглото си. Чувстваше се твърде изморена, за да изпитва глад или да размишлява над странното стечение на обстоятелствата. Оливия се спусна по стръмната стълба към каютите. Краката й бяха така натежали, че едва ги повдигаше. Каютата й се стори уютна и окъпана от слънчева светлина. Без излишно колебание, Оливия се хвърли на леглото и придърпа завивката до брадичката си.

— Ти си откачен. Луд за връзване! — смъмри Адам своя господар. Служеше на този човек, откакто бе излязъл от утробата на майка си и сега добре разбираше, че капитанът на „Уинд Денсър“ си е наумил нещо. Разчете го в жестовете му, в дяволските искрици, които проблясваха в очите му.

Адам подушваше неприятности и даже знаеше откъде да ги очаква. Не му харесваше идеята, че возят жена на борда. Жените не носеха късмет в морето. Морякът гледаше начумерено капитана, а корабът се полюшваше плавно по вълните.

— Какво те тревожи, Адам? — Антъни не откъсваше поглед от линията на хоризонта, но в гласа му се прокрадна весела нотка. Както винаги, бе прочел безпогрешно мислите на другаря си. — Тя няма да ни предаде.

— Откъде знаеш? — изръмжа ядно Адам. — Забрави ли кой е баща й?

— Баща й е маркиз Гранвил. Изтъкнат член на парламента. — Антъни вдигна рамене. — Нека не прехвърляме греховете на бащата върху дъщерята, Адам. Поне докато нямаме причина.

— О, ти си невъзможен. Няма смисъл да те убеждавам — промърмори навъсено Адам. — Само като се сетя как нахално те зяпаше, докато превземахме „Доня Елена“…

— Тя също изигра своята роля, в случай че си забравил — прекъсна го Антъни.

— Истински позор — не се предаваше Адам. — Като се има предвид коя е…

— Тя не е обикновена жена — отвърна уверено Антъни и погледна решително Адам. Сивите му очи бяха напрегнати и сериозни. — Довери ми се, Адам. Оливия Гранвил не е обикновена жена.

— Предполагам, че отново се доверяваш на прословутите си инстинкти — промърмори Адам.

— Нима някога са ме лъгали? — Антъни повдигна насмешливо вежди.

— Не, но винаги има първи път — прошепна опитният моряк. Майката на Антъни притежаваше същата безпогрешна дарба да преценява хората от пръв поглед.

Антъни поклати глава.

— Няма да е този път.

— Е, ако смяташ да я отведеш в леглото, надявам се да си спомниш, че тя не е някоя селска пачавра. Тя е високопоставена дама и най-добре ще е никога да не го забравяш.

— Няма, Адам. — Антъни се засмя. — Поне няма да има разгневено татенце, което да хлопа на вратата ми. — Той погледна предизвикателно приятеля си. — Не че някога е имало.

— Не, и само господ знае защо. Като се има предвид какъв развратник си — отвърна кисело Адам.

— Глупости — свъси вежди Антъни. — Като всеки нормален мъж, и аз се възползвам от удоволствието, когато ми се предлага безвъзмездно.

Адам изсумтя презрително, а Антъни замълча. Това дали ще отведе Оливия Гранвил в леглото или не, не зависеше от неговите намерения. Беше неизбежно. И той бе уверен, че по някакъв свой начин тя също го разбира.

Това, в което не беше уверен, бе как ще се впише тази авантюра в общия ход на събитията. Богатата плячка, която бяха взели от испанския галеон, скоро щеше да се влее в хазната на роялистките поддръжници, и с подкрепата на своите съюзници, шотландците, щяха да нарушат крехкото примирие, което цареше до момента. Територията на Англия отново щеше да бъде пометена от безмилостна война — последен, отчаян опит да се възстанови суверенитета на Чарлз Стюарт.

А Катон Гранвил беше врагът. В момента не беше на острова, но скоро щеше да се завърне. Подновените бунтове от страна на привържениците на краля и новините за тайните му преговори с шотландците несъмнено щяха да принудят пазителите на реда да върнат негово величество в Лондон. Антъни обаче възнамеряваше да ги изпревари и да отведе Чарлз Стюарт във Франция, на борда на „Уинд Денсър“.

Какво място бе отредено на Оливия Гранвил в тези събития, Антъни все още не знаеше.

— Имаш ли представа какво е имало на онзи кораб, който се разби в скалите на остров Уайт преди няколко дни? — попита Адам. — Предполагам, че плячката е била доста тлъста. Мислиш ли, че вече се е разчуло?

Антъни стана съвсем сериозен.

— О, да, Адам — отвърна провлечено той. — Разчуло се е. Колкото и тлъста да е плячката, тя няма никаква стойност, ако не се продаде. Който и да контролира онези разбойници, ще потърси купувач, ще се опита да осъществи контакт. Не знам какво ще получим ние от цялата тази работа, но се обзалагам, че ще си струва. Корабът беше търговски.

Антъни се изсмя зловещо. Оливия никога не би разпознала този човек — със стоманено сиви очи и цинично присвити устни.

— Нека оставим този път някой друг да свърши работата вместо нас — прошепна той.

Далече на запад залязващото слънце обагряше хоризонта в пъстра палитра от цветове. Откъм запаления огън в салона долетя примамлив аромат на печено месо. Студенината се отдръпна от лицето на Антъни също толкова бързо, колкото го бе обзела. Капитанът не беше забравил обещанието, което даде на най-младия член от своя екипаж.

— Какво ще вечеряме, Адам?

— Овче месо, печено на жарава — отвърна с готовност възрастният човек. — Плюс нещата, което успяхме да задигнем от трапезата на испанците — цяла камара сладкиши и онова ароматно испанско сирене.

— Значи ще вечеряме след час. Моята спяща красавица вече трябва да се е събудила. — Той кимна към Адам и се оттегли от мостика.

Адам поклати глава. Неговият господар носеше у себе си безброй различни мъже, но най-изумителното беше как съумява да ги държи разделени, да дава израз на всеки от тях в най-подходящия възможен момент. Адам знаеше, че в голяма степен това се дължи на детството му, но въпреки безграничната любов към този мъж, за когото се грижеше от онази демонична нощ преди двадесет и осем години, кръвта му се смразяваше всеки път, когато зърнеше този странен блясък в очите му.

3.

Оливия се събуди бодра и освежена от кратката си дрямка без сънища. В първия миг не разбра къде се намира, но после дочу пронизителните писъци на чайките, вдиша соления морски въздух и си спомни всичко. Умората я бе направила временно сляпа за магията, която я заобикаляше. Сега обаче беше пълна с нови сили и готова да изучава този странен свят, пълен с предизвикателства. Дъщерята на маркиз Гранвил се бе превърнала в пръв помощник на банда пирати. Разбира се, някой би могъл да каже, че е била отвлечена и насилствено държана на борда на кораб в открито море. Някой би могъл да си го помисли. И нямаше да е далече от истината. Само че тя нямаше никакво желание да бъде другаде и в момента изгаряше от нетърпение да се потопи още по-дълбоко в това приключение. Интересът й само се бе разпалил при краткия сблъсък с испанците.

Изглежда приличаше на Порция много повече, отколкото бе предполагала. Незаконната племенница на баща й по рождение беше войнствена натура — в буквалния смисъл на думата. Порция дори се бе омъжила на бойното поле, облечена в мъжки бричове и препасала сабя на кръста. Оливия вече бе далеч по-благосклонна към подобно неприемливо за обществото поведение. Винаги беше смятала, че Порция е уникална. Тя просто не се държеше така, както подобава на обикновените хора. Но може би не беше чак толкова луда. Или може би нейната лудост сега се прехвърляше и върху нейната приятелка. А може би самата Оливия не беше обикновена жена, както бе смятала досега.

Оливия се усмихна и отметна завивките си. Отнякъде долиташе примамливият аромат на печено месо. Стомахът й се преобърна. Тя огледа внимателно каютата. Търсеше нещо, каквото и да е то, което да й разкрие повече за личността на капитана на „Уинд Денсър“.

Когато започна да преглежда вещите му, дори за миг не й хрумна, че нарушава правото му на лично пространство. На бюрото бяха разхвърляни географски карти и компаси. Оливия разгледа с интерес изчисленията, изписани от същата уверена ръка, която светкавично бе нахвърляла очертанията на гърба й. Изчисленията бяха истинско предизвикателство за нейната математическа мисъл, но имаше нужда от известно време, за да ги разгадае.

Тя огледа книгите, педантично подредени по рафтовете на бюфета. Колекцията беше впечатляваща. Имаше поезия, философия, както и някои от любимите й класически текстове. Очевидно капитанът на кораба имаше интелектуални заложби. Оливия погледна шахматната дъска, разпъната на масичката под прозореца. Изглежда капитанът я бе оставил насред играта, освен ако не работеше над някоя шах-задача.

Тя се втренчи замислено във фигурите. Миг по-късно премести бял офицер на E–4 и огледа свъсено дъската. После кимна доволно. Оказа се права. Сега белите неизбежно щяха да матират в два хода. Не беше особено трудна задача, помисли си Оливия.

Тя затананика весела мелодийка и се обърна към географските карти. Посегна и отвори най-горното чекмедже на бюрото. Вътре имаше цяла камара листа, обърнати с лицевата част надолу. Извади ги и ги постави върху масата. Оказаха се картини, раздвижени скици, нахвърляни с молив. Изглежда капитанът на „Уинд Денсър“ откриваше подходящи предмети за изображение навсякъде, накъдето погледнеше. В този случай бе скицирал някои от членовете на екипажа си.

Очарована, Оливия се взираше с интерес в скечовете. Някои от лицата вече й бяха познати от краткия й престой на палубата. Джетро, кормчията, се появяваше често на белия лист. На повечето от картините мъжете вършеха работата си по кораба — кърпеха платната, завързваха въжета, катереха се по мачтите. На други се забавляваха, танцуваха, смееха се, слушаха как един от тях свири на лютия, облегнат върху мачтата, а на три или четири от картините имаше голи мъже, застанали около някаква водна помпа на палубата. По кожата им проблясваха капчици юда, очите им се смееха.

Оливия бе прекарала твърде много време с текстовете и илюстрациите от древна Гърция и Рим, за да се смути от откровената мъжка голота. Имаше достатъчно познания, за да оцени, че този художник има талант в областта на анатомията. Човешките форми видимо го интригуваха, съдейки по многобройните скици на човешка длан, гол глезен, стъпало, извивката на нечие бедро. Но лицата също бяха пълни с живот, само в няколко контури успяваше да улови значима човешка емоция, вътрешно изживяване.

— Свикнал съм да вярвам, че когато вещите ми не са изложени на показ, са предназначени за мое лично ползване.

Оливия не беше чула кога вратата се е отворила. Тя се сепна, а листата се разпиляха по масата, някои дори полетяха към пода.

На прага стоеше капитанът на „Уинд Денсър“, а лицето му бе изгубило обичайната си топлота. Веждите му бяха свъсени, очите му хвърляха гневни мълнии.

— Моля ви за извинение. Не съм искала да любопитствам — заобяснява припряно Оливия, а лицето й пламна. — Чекмеджето не беше заключено и аз…

— Не беше, защото хората около мен обикновено не ровят в личните ми вещи — отвърна остро той. Носеше две дървени ведра, от които се вдигаха гъсти кълба пара.

Антъни влезе в каютата, затвори вратата с ритник и остави кофите на пода.

— Искахте да измиете косата си. Донесох ви топла вода.

— Благодаря. — Оливия прокара пръсти през косата си. Чувстваше се смутена, задето я свариха да се рови в чужди вещи, и й се искаше да изясни нещата. — Аз… наистина съжалявам, че надникнах в чекмеджето ви. Просто… Исках да науча нещо за вас. Не съм искала да ви засегна.

В погледа му все още се четеше неодобрение.

— Можехте да ме попитате за всичко, което ви интересува. Или това не ви е хрумнало?

— Но вие не бяхте тук. — Тя вдигна рамене и се усмихна извинително. — А и когато ви задавах въпроси, не бяхте особено разговорлив.

— И затова последвахте импулса си.

Оливия кимна, свъсила гъстите си, черни вежди.

— Изглежда, че напоследък върша импулсивно доста неща. Като да скоча на испански галеон например. Никога не съм смятала, че съм импулсивен човек. От трите ни Фийби е най-импулсивната.

— От трите ви? — Антъни вдигна въпросително вежди.

— Фийби, Порция и аз. Свързват ни доста сложни отношения. Ние сме… много близки приятелки — добави тя, уверена, че Антъни не се интересува от необичайното приятелство помежду им. Стори й се достатъчно да му каже просто, че са приятелки.

Изглежда се оказа права, защото той не настоя за повече подробности. Само се обърна и отвори един от шкафовете на бюфета.

— Е, харесахте ли моите рисунки?

— Намирам ви за доста талантлив художник — отвърна колебливо тя, все още смутена от появата му.

— А моделите ми? — запита той и извади хавлиени кърпи от шкафа. — Как намирате моделите ми?

Той очевидно й се надсмиваше. Нямаше друго обяснение за присмехулния блясък в очите му или за ироничната усмивка на устните му.

— Забелязала съм, че хората на изкуството никога не остават безразлични към човешката анатомия — отвърна Оливия и срещна самонадеяно погледа му. — Смея да твърдя, че съм добре запозната с творците от времето на Ренесанса, така че не съм очаквала смокинови листа, ако това имате предвид.

Антъни се засмя, а изражението на лицето му мигом се смекчи.

— Бях забравил, че учените винаги се отнасят към голата истина с по-малко предубеденост, отколкото покорните жени, които си седят у дома и прекарват времето си в бродерия.

— Аз не умея да бродирам — пророни сконфузено Оливия.

— Не съм си и помислил, че можете. — Антъни остави кърпите върху масата и извади изпод леглото кръгло дървено корито.

— Водата едва ли ще стигне да се изкъпете задоволително, но ако коленичите край това корито, бих могъл да измия косата ви. А после ще трябва да сменя превръзката на крака ви.

Оливия се поколеба.

— Защо имам превръзка на крака си?

— Това беше най-сериозната ви рана. — Той коленичи край коритото и топна пръст във водата, за да прецени колко е гореща.

— Имахте дълбока драскотина, в която се бяха събрали прах и пясък от скалите. Наложи се да направя няколко шева, затова плътта е така твърда на допир.

Оливия докосна дебелата превръзка през гънките на нощната му риза.

— Вече мога и сама да се грижа за раната си — каза тя. — И мога сама да измия к-косата си.

— Ще трябва да внимаваме с раната на тила ви. За мен ще е по-лесно да се справя, защото знам къде точно се намира — отвърна невъзмутимо Антъни. — Освен това, съвсем скоро Адам ще сервира вечерята, а аз умирам от глад. Това вече прави спора излишен.

Капитанът извади малко калъпче сапун от бюфета.

— С аромат на върбинка — размаха го той под носа й. — Обзалагам се, че според вас пиратите се къпят със сапун от свинска мас.

Оливия не съумя да сдържи смеха си.

— Не се бях замисляла, но ми звучи логично. Само че вие не сте нормален пират. Не сте достатъчно кръвожаден и се смеете твърде много. Пиратите имат черни къдрави бради и вървят, стиснали ножове между зъбите си. О, щях да забравя — и пият много ром.

— Лично аз предпочитам чаша пенливо вино или добър коняк — отвърна Антъни с превзета сериозност и размаха във въздуха хавлиената кърпа. — Освен това съм доста сръчен фризьор и ненадминат в ролята на дамска камериерка, така че… да започваме.

Изглежда не й оставаше друг избор. Оливия коленичи край коритото, а обемистите гънки на роклята й се надиплиха около нея. Антъни наметна хавлиена кърпа върху раменете й, обърна косата на тила й и я приглади над коритото.

Приятно й беше да чувства топлата вода по кожата си, но още по-приятно й беше да усеща сръчните пръсти на капитана, които се движеха сръчно по скалпа й и внимателно отбягваха болезнената област на тила й. Каютата се изпълни с мекия аромат на върбинка. Оливия притвори очи и се отпусна.

— Мисля, че съм готов — проехтя внезапно гласът му в тишината. Оливия се сепна и повдигна рязко глава, а по врата й се плъзна прозрачна водна струйка и попи в дантелата на яката й.

— Това не беше много умно от ваша страна — отбеляза Антъни и побърза да изстиска косата й над коритото, преди да я закрие с чиста хавлиена кърпа. — Най-добре ще е да преоблечете тази… тази… Как бихте нарекла дрехата, която носите? — Очите му я фиксираха присмехулно.

— Вашата нощница — отвърна Оливия и бавно се изправи. — Може би Адам вече е поправил дрехите ми.

— Той беше твърде зает с вечерята, но аз имам поне дузина нощни ризи. Леля ми ми подарява по някоя всеки път, когато се видим. Бродира ги на ръка. — Той отвори чекмеджето на бюфета.

— Вие имате леля? — възкликна Оливия. — Пиратите не могат да имат лели!

— Поне доколкото ми е известно, моята особа не е продукт на непорочно зачатие, така че този пират си има леля… Ето тази трябва да свърши работа. Ако си спомням добре, имаше хубава дантела на ръкавите. — Той извади поредната си грамадна риза.

— Ще ни е нужен и смарагдов шал — нали се обличаме за вечеря.

Капитанът избра зелен копринен шал от явно бездънния си гардероб.

Тази вечер няма да ви трябва шал за косата.

— Не — съгласи се разсеяно Оливия. Все още се опитваше да свърже загрижената леля и нейните бродерии с мъжествения капитан на „Уинд Денсър“. — Къде живее леля ви?

— Недалече от тук — отвърна лаконично той и хвърли чистата риза и шала върху леглото. После отвори друго от чекмеджетата на бюфета и извади малко дървено ковчеже. — Дали не бихте предпочела да легнете на леглото, докато ви сменя превръзката? Или ще стоите права? За мен е без значение.

Едва сега Оливия си спомни за дебелата превръзка високо на бедрото си.

— Сигурна съм, че ще се справя и сама.

— Не. — Той поклати глава — Както вече споменах, аз имам известни медицински познания. Няма смисъл да се срамувате от мен.

— К-как смеете да ми говорите така? К-когато съм в безсъзнание е друго, но сега…

— Не виждам разликата. Вече влизам в ролята си на лекар. Уверявам ви, че в противен случай би било различно… Много различно. За щастие съм в състояние да разграничавам мъжкия повик на тялото си от лекарските задължения.

— Нима имате… мъжки повик на тялото? — В момента, в който думите се изплъзнаха от устните й, Оливия вече се чувстваше засрамена от себе си.

Антъни бавно се усмихна.

— О, да — отвърна приглушено той. — Определено. Но както вече казах, сега това няма значение.

Той постави ковчежето върху масата и отвори капачето. После дръпна с крак табуретката, седна и протегна ръце към Оливия. Притегли я към себе си и, с ръце върху кръста й, я обърна с гръб към себе си.

— А сега, бихте ли повдигнала дрехите си, колкото ви е удобно. Искам само да виждам превръзката.

— Но тя е високо на бедрото ми! — възкликна тя объркана. След миг събра малко кураж, набра плата на ризата в двете си ръце и бавно я повдигна. Хладният бриз, който нахлуваше през отворения прозорец, погали кожата на бедрата й. — Така добре ли е?

— Само малко по-високо.

— Но… така ще видите… задните ми части!

— Уверявам ви, че това са най-хубавите задни части, които някога съм виждал — засмя се капитанът. — Не… Не, недейте да бягате. Съжалявам. Просто не можах да устоя. Обещавам, че няма да гледам нищо, което не е редно да виждам, но трябва да стигна до проклетата превръзка.

— По дяволите! — прошепна Оливия, вече примирена със съдбата си и повдигна високо роклята си, а свежият порив на вечерния бриз накара кожата й да настръхне. Или поне й се искаше да вярва, че е от вечерния бриз.

Антъни отстрани ловко превръзката, а пръстите му за миг отъркаха кожата й. Допирът му й напомни за дългите дни, изпълнени със сънища и смътни усещания, само че този път тя беше в пълно съзнание и сърцето й се обръщаше. Антъни докосна плътта от вътрешната страна на бедрото й, а тя подскочи като опарена.

— Не мърдайте — каза спокойно той и обездвижи бедрата й със силните си ръце. — Не мога да си свърша работата, без да ви докосвам. Първо ще почистя раната, а после ще я намажа с мехлем и ще я превържа отново. Струва ми се, че зараства според най-добрите ми очаквания. Утре ще извадя конците.

Оливия стисна зъби и се опита да си представи, че е някъде другаде — където и да е, само не и в тази люлееща се каюта, вдигнала полите си пред очите на този напълно непознат за нея мъж.

Най-после всичко свърши.

— Готово. Вече можете да пуснете роклята си.

Действителността бавно се върна в съзнанието й. Оливия отстъпи крачка напред и свали кърпата от главата си, а косите й се разпиляха на влажни кичури по ризата. Тя потръпна.

— Защо не се измиете? — предложи й Антъни. — В другото ведро има достатъчно топла вода. Само се погрижете да оставите малко и за мен, след като приключите. — Докато говореше, той отстъпваше назад към бюрото с разхвърляни географски карти. — Пиратството е дяволски мръсна работа — добави бодро капитанът.

Оливия погледна овалното корито. Над ръбчето му се издигаха кълба от пара. Тя прокара длан по подгизналата яка на ризата си и погледна чистите дрехи на леглото.

— Ще ми трябват поне петнайсет минути — промълви накрая тя.

— Действайте. — Капитанът се наведе над картите по бюрото с компас в ръката.

— Ще ви повикам, когато съм готова — подхвърли неуверено Оливия.

— О, сигурен съм, че ще разбера, когато сте готова — отвърна безгрижно капитанът.

Оливия преглътна с мъка.

— Това означава ли, че ще останете тук, докато се изкъпя?

— Разбира се. Но ще стоя с гръб към вас. Давам ви честната си дума. — Капитанът изглежда искрено се забавляваше.

— Честната си дума? — възкликна Оливия. — Вие определено не сте човек на честта. Вие сте крадец и рисувате голите тела на хората, без дори да ги предупредите. Сигурна съм също, че неведнъж сте убивал хора. Вие не сте джентълмен. К-как изобщо можете да ми говорите за чест?

— Никога ли не сте чувала за честта на разбойниците, Оливия? — попита той, без да откъсва поглед от картите пред себе си. В гласа му обаче напираше смях. — Обещавам ви, че през цялото време ще видите само гърба ми. Само че, моля ви, побързайте. Иначе водата ще изстине, докато дойде моят ред, а имам спешна нужда от сапун и чисти дрехи.

Оливия се поколеба, после пристъпи към коритото, безпомощна и примирена. Дори той да се обърнеше, какво от това, запита се тя. Нямаше да види нищо, което вече да не е видял. Но преди е бил в ролята си на лекар, напомни си тя. Каква роля играеше капитанът сега — това Оливия не можеше да си обясни.

Тя наля гореща вода в коритото и съблече ризата си през главата. Погледна скришом към Антъни, но той бе съсредоточен изцяло върху картите и весело си тананикаше.

Оливия потопи припряно късче хавлиена кърпа във водата, натърка го със сапун и енергично заразтрива тялото си. Изживяването й се стори толкова приятно, че почти забрави, че не е сама в каютата. Внезапно дочу някакво движение иззад гърба си и грабна една кърпа да се прикрие, изпълнена с негодувание. Капитанът обаче просто бе пристъпил към дъската с шахматните фигури и все още стоеше с гръб към нея.

— Виждам, че сте решила задачката — отбеляза небрежно той. — И ако правилно съм схванал, не ще да е била много трудна.

— Защо тогава не се справихте сам? — попита заядливо тя и попи водата от тялото си с отмерени движения.

— Извикаха ме не навреме — отвърна Антъни и махна лениво с ръка. После избра няколко фигури от кутията край дъската и ги постави на празните полета. — Да видим как ще се справите с тази.

Оливия нахлузи чистата риза през главата си. Въздишката й на облекчение беше толкова шумна, че Антъни вдигна глава и я погледна. Очите му се смееха. Той пристъпи към нея, обгърна лицето й с длани и прокара пръсти през тъмните кичури, приглаждайки косата й назад.

— Нали ви казах, че съм сръчен фризьор.

Антъни се засмя приглушено и прокара палец по устните й.

— Имате прекрасна кожа. Като гъста сметана. И великолепни очи. Черни и меки като кадифе.

Оливия го гледаше втренчено. Думите му я свариха неподготвена.

— Да не би… Нима ме ухажвате?

— Още не. — Той се засмя и я ощипа по носа. — Когато съм гладен, не мога да мисля за любов.

Оливия отстъпи назад, сякаш пред нея стои най-отявленият й враг.

— Вие не сте почтен човек — прошепна тя. — Никога не бих приела да ме ухажвате.

— Нима? — Той повдигна насмешливо вежди. — Все едно, в момента е безсмислено да спорим. — Капитанът й обърна гръб и с един замах съблече ризата през главата си. Гърбът му имаше приятен златист загар. Беше издължен, строен и добре оформен.

Оливия почувства странен трепет в основата на корема си. Тя откъсна с усилие поглед от тялото на капитана, а пръстите й се засуетиха с шала около кръста й. В този момент издрънча катарамата на колана му и Оливия неволно се извърна към него.

Антъни захвърли колана си на пода и с едно движение смъкна бричовете от бедрата си.

Оливия зяпна от изумление.

— Нали твърдяхте, че сте свикнала с голите мъжки тела — каза той. — Без смокинови листа.

Да! На лист хартия или бронзова статуетка! Оливия понечи да проговори, но гърлото и бе пресъхнало. Антъни се наведе над коритото и наплиска лицето си с вода. Седалището му, стегнато и гладко, беше загоряло като гърба му; бедрата му бяха обсипани с тънки светли косъмчета; твърдите мускули на прасците му се свиваха и отпускаха с всяко негово движение. А между краката му Оливия зърна тъмната сянка на члена му.

— Човешкото тяло е най-великото чудо на сътворението — заговори Антъни, сякаш поучаваше несхватлив ученик. — Във всичките си форми и преображения — тънко и дебело, ниско и високо. Всяка клетчица, всяка извивка от него, е красива и неповторима. — Докато говореше, той търкаше тялото си с хавлиената кърпа, която тя самата бе използвала.

Оливия умееше да разпознава предизвикателствата, когато й бъдат отправени. Тя упорито отказваше да извърне поглед встрани, а дори и да искаше, очите й едва ли биха се откъснали от този идеален образец на човешкото съвършенство.

Всеки инч от тялото му бе докоснат от слънчевите лъчи. Руси косъмчета покриваха члена и зърната на гърдите му. Стоеше пред нея, гол и невъзмутим, и Оливия с изумление осъзна, че той дори не е възбуден.

И вместо типичното девическо отвращение при вида на голото мъжко тяло, Оливия изпита бурна смесица от странни емоции — объркване, смущение, смътно разочарование. Нима този мъж не я намираше ни най-малко привлекателна? Нищо в поведението му не подсказваше подобно отношение, но може би тя беше твърде неопитна, за да го проумее. Лицето й плувна в гъста руменина, а очите й жадно го поглъщаха.

— Имате ли нещо против да вечеряме на палубата? — попита я той така естествено, сякаш двамата се намират в светски салон. — Нощта е толкова приятна, а косата ви ще изсъхне по-бързо от вечерния бриз. — Той отново й обърна гръб, за нейно огромно облекчение. Поне гърбът му й се струваше по-малко смущаващ. — Бихте ли могла да ми извадите чиста риза от шкафа?

Езикът й все още беше схванат от смущение, но това поне беше възможност да се разсее. Когато отново се обърна, за да му подаде дрехата, Антъни бе препасал кърпа около слабините си.

— Благодаря. — Той облече чистата риза и пристъпи към шкафа, за да потърси чифт чисти панталони.

— И така, на палубата или в каютата? — Капитанът захвърли кърпата и обу бричовете. Оливия забеляза, че не носеше бельо. Нормално беше мъжете да носят бельо под панталона си. Това поне бе разбрала от пералното помещение у дома си.

Антъни остави ризата разтворена на врата и я напъха в широките си бричове. После вдигна тежкия си колан от земята, закопча го на кръста си и намести острата кама в ножницата.

— На палубата — успя да пророни най-после Оливия. Сега светът сякаш се връщаше в нормалните си очертания.

— Чудесно. — Той отвори вратата и повика Адам. Възрастният човек се отзова почти незабавно, сякаш беше чакал пред каютата.

— Вечерята ще изстине — избоботи той. — Какво те забави чак толкова дълго?

— Ще вечеряме на мостика — каза капитанът, сякаш не е чул въпроса. — Повикай младия Нед да почисти каютата, докато сме горе… О, щях да забравя! Ще пием от най-доброто червено вино, реколта тридесет и осма.

— Аха — измънка Адам и прекрачи прага на каютата. — Празнуваме нещо, така ли?

— Имаме доста причини да празнуваме — отвърна Антъни.

— Нима? — Адам повдигна скептично вежди и погледна многозначително Оливия. — Вие нямате нужда от вашите дрехи, доколкото разбирам?

— Взех назаем тази риза — отвърна с достойнство Оливия. — Но к-когато си тръгвам, ще имам нужда от собствените си дрехи.

— Чудно само кога ще дойде този ден — промърмори Адам и извади чаши и бутилка вино от бюфета. — Вземи — той пъхна чашите и виното в ръцете на Антъни, а капитанът се подчини безропотно.

— Да вървим, Оливия.

— Кога ще е това? — попита тя и повдигна диплите на странната си рокля, за да прекрачи високия праг.

— Кое? — попита Антъни и я последва. През отворената врата зад гърба им се чуваше дрънчене на съдове, прибори и чинии.

— Кога ще напусна борда на „Уинд Денсър“? — попита нетърпеливо тя. — Кога ще спрете да ме държите тук като отвлечена заложница?

— Така ли разбирате нещата? — мърмореше си той, докато изкачваха стълбите към палубата. — Вие се хвърляте от скала и се приземявате в краката на моя съгледвач, а ние ви се притичаме на помощ и се грижим за раните ви, само за да бъдем обвинени в отвличане?

— През цялото време сте знаели коя съм. Можехте да изпратите послание и някой щеше да дойде да ме прибере. — Действителният свят отново напомняше болезнено за себе си, заплашвайки да разруши магията на морския живот.

— Хм, нали разбирате, че не разполагам с визитни картички. Пиратите нямат навика да изпълняват светски посещения при местните благородници — заобяснява й сериозно Антъни, но в сивите му очи проблясваха весели искрици.

— Стига празни приказки! — Оливия стъпи върху палубата. — Вие ме отвлякохте, замъкнахте ме в открито море, а сега семейството ми сигурно ме смята за умряла. И дори да се върна обратно, репутацията ми ще бъде завинаги опетнена. Не че това има някакво значение — добави тя. — Аз нямам намерение да се омъжвам, а само потенциалните съпрузи се притесняват от подобни неща.

Антъни слушаше задъханата й тирада, докато отваряше корковата тапа на бутилката и наливаше рубинената течност в стъклените чаши с високи столчета. Той поднесе едната чаша към ноздрите си и вдиша аромата на виното, после кимна одобрително и подаде другата на Оливия.

— Надявам се, че обетът за безбрачие не включва и клетва за непорочност. Двете неща не са синоними. — Той я наблюдаваше внимателно над ръбчето на чашата си.

Оливия отпи по-солидна глътка, отколкото бе възнамерявала, и се закашля. Антъни я потупа услужливо по гърба.

— Внимавайте. Виното е твърде добро, за да се похабява по такъв начин.

— О… Не съм искала! — извини се Оливия. — Просто се задавих.

— Разбирам. — Капитанът кимна и опря гръб в перилата, вперил поглед в звездното небе. — Каква прекрасна нощ.

Изглежда бе забравил темата за моминската непорочност. Оливия отпи по-прилично от виното си. Небето беше бездънно и черно, а ниско на хоризонта висеше назъбеният полумесец на луната. Кормчията стоеше неподвижно зад руля, а корабът сякаш се надбягваше с вятъра по гладката повърхност на морето.

— Умеете ли да се ориентирате по звездите?

— Търсите по-малко смущаваща тема, нали?

— По звездите ли се ориентирате? — повтори решително Оливия.

— След вечеря ще ви науча — отвърна Антъни и я придърпа към перилата, за да минат Адам и други двама моряци, натоварени с маса, столове и съдове.

Адам постла масата със снежнобяла покривка и запали газената лампа.

— Сега ще донеса вечерята.

— Лейди Оливия… — Антъни й предложи единия стол с изтънчен поклон.

Оливия не се сдържа и направи лек реверанс. Чувстваше се развеселена от мисълта за странната си рокля и босите нозе. Капитанът на „Уинд Денсър“ безпогрешно преценяваше как да промени настроението й. Само с дума, жест или усмивка я караше да върши всичко онова, което си е наумил. Част от нея се бунтуваше, другата бе очарована от мъжкото му надмощие.

Адам сервира плато с препечен овчи бифтек, гарниран със скилидки чесън и клонки розмарин, купа с картофи, печени на жарава, и зелена салата с гъби.

— Господи! — възкликна Оливия. — Никога в живота си не съм се чувствала толкова гладна.

— Ще трябва да се храните бавно — предупреди я Антъни. — Стомахът ви не е приемал почти нищо през последните три дни. Нали не искате да ви прилошее?

— Няма начин да ми прилошее — отвърна Оливия и надяна на ножа си парченце бифтек. — Всичко ухае толкова примамливо. Адам, вие сте истински гений.

За първи път изражението на възрастния човек се смекчи.

— Капитанът е прав — промълви той с дрезгавия си глас. — Стомахът ви се е свил, така че трябва да се храните бавно.

Оливия поклати енергично глава и отхапа огромен залък от месото. Вкусът му по нищо не отстъпваше на аромата. Тя вкуси печен картоф с масло и избърса мазнината от брадичката си с опакото на ръката. Беше твърде гладна, за да се церемони със салфетката в скута си.

Антъни напълни отново чашите им, без да откъсва поглед от Оливия. В простичкия й възторг от храната откриваше някаква смущаваща чувственост. Спомни си с какъв детински ентусиазъм се беше хвърлила върху разлюляната мрежа между „Уинд Денсър“ и „Доня Елена“. Сякаш изисканата Оливия Гранвил, внезапно отделена от привичната си среда, от протекцията на влиятелните си роднини, бе открила един нов живот и нова самоличност. Дали би могла да пренесе и в леглото този възторжен ентусиазъм, с който се наслаждаваше на живота?

— Защо ме гледате така? — попита го Оливия, внезапно почувствала настойчивия му поглед върху себе си.

— Просто ми доставя удоволствие да гледам как се радвате на храната — отвърна Антъни с ленива усмивка. — Рядко имам възможност да видя как една благовъзпитана дама се отдава на храната с такава ненаситност.

Оливия поруменя.

— Толкова ли алчна изглеждам?

— Не. — Той се наведе и постави още един картоф в чинията й. — Просто се питам какво ли друго обичате да вършите със същия ентусиазъм.

Оливия постави бучка масло върху картофа и остана мълчалива, докато мазнината се топеше.

— Обичам да чета.

— Да, досетих се за това.

— В каютата си имате внушителна колекция от книги. Кое училище сте посещавал? — Оливия тайничко се надяваше с този невинен въпрос да научи повече за произхода на чаровния пират.

Антъни само се усмихна.

— Сам си бях учител.

Оливия го погледна невярващо.

— Не ви вярвам.

Той вдигна рамене.

— Както предпочитате. — Посегна да напълни чашата й. — Още ли искате да ви покажа как да се ориентирате по звездите?

Това й се стори твърде интересно, за да продължи да настоява. Оливия закима утвърдително.

— Да вървим тогава. — Антъни се изправи и, с чаша в ръка, застана зад кормчията. После плъзна свободната си длан около кръста й и я притегли към себе си, така че гърбът й се опря в гърдите му.

— Виждате ли Северната звезда?

Оливия трескаво се опитваше да следи урока, но съзнанието й сякаш беше замъглено. Чувстваше единствено мъжкото тяло зад гърба си, топлината на дланта му върху талията си, дъха му и омайващия аромат на вино, докато й показваше съзвездията. Звездите обаче сякаш се сливаха пред погледа й, а мислите й отказваха да проумеят онова, което при нормални обстоятелства би възприела мигновено.

Ръката на кръста й се плъзна към бюста й. Оливия сдържа дъха си. Антъни обаче не каза нищо, само продължи спокойно обиколката си из нощното небе, притиснал длан към меката извивка на гърдите й.

— Обичате ли сладкиши?

— О, да! — извика Оливия и припряно се измъкна от хватката на замъгляващата разсъдъка й длан. — Какъв сладкиш?

— Ябълков пай. — Адам изискано им поднесе по едно парче сочен пай с дебел пласт сметана отгоре. — Божичко, имали сте завиден апетит — промърмори той, след като обходи с поглед оскъдните остатъци от храна по масата.

— Храната беше много вкусна. — Оливия приседна на стола си и посегна към ножа за десерта. Сърцето й тупкаше учестено и й се стори, че гласът й прозвуча пискливо, когато най-после се опита да проговори: — Вие няма ли да хапнете ябълков пай, Антъни?

Той се върна на масата.

— Странно, но си мислех, че астрономията е в състояние да задържи интереса ви за по-дълго време. И все пак, никой не може да приготви ябълков пай по-вкусно от Адам.

Оливия не му отговори. Всичко, което до момента й се бе струвало значимо в живота, сега сякаш губеше смисъл. Същевременно нямаше представа кое е значимото в новия й живот. Единственото нещо, което със сигурност знаеше бе, че кръвта й кипи и че въпреки смущението си се чувстваше по-жива от всякога.

4.

— Е, и какво е посланието? — Човекът, който зададе въпроса, напълни лулата си и помещението се изпълни с острата миризма на тютюн.

— Онзи мъж не беше от разговорливите. Каза само, че ако искаме да продадем онова, което задигнахме при корабокрушението, той ще ни чака в хана „Анкор“ в края на седмицата.

— И откъде знае, че корабокрушението е било предизвикано? — Мъжът, който задаваше въпросите, беше млад, с тъмна коса и мургав тен. Носеше копринен костюм с цвят на тюркоаз, а прическата му беше в типичния рицарски стил — дълга до раменете, накъдрена коса, намазана с лъскава помада. Той дръпна от лулата си и втренчи в своя събеседник зелените си хладни очи.

Мъжът насреща му вдигна рамене.

— Едва ли е тайна, сър. Посланието дойде на следващата сутрин. Реших, че ще искате да знаете.

— Разбира се, че искам да знам! — В изтънчения му глас се прокрадваше нескрита заплаха. — Имаме нужда от купувач, дръвник такъв! Но откъде да знам, че не е капан?

Другият мъж отново повдигна рамене и напълни лулата си с долнокачествен тютюн.

— Не ме интересува, сър. Нашата работа е да доставим стоката. Вие се грижите да я продадете.

Младият мъж изглежда нямаше какво да отговори на това.

— Никой ли не душеше наоколо? Някой да е задавал неудобни въпроси?

— Не, сър. Онази нощ беше тъмна като в рог. Едва ли някой би си подал носа навън в такава буря. Корабът лесно можеше и сам да се разбие в скалите. Но всички на острова се сигурни, че корабокрушението е било предизвикано — добави той. — Само че никой не може да го докаже.

— Аха. Но който и да е този купувач, знае, че е било предизвикано — каза замислено младият мъж. — И откъде знае с кого да се свърже? Кой донесе посланието?

— Не си каза името, сър. И беше загърнат в наметало, със спусната качулка. А беше горещо, оная нощ — мърмореше замислено мъжът. — Обаче беше човек от острова. Говореше като човек от острова.

— Хм! Момче, дай ми още една халба с бира — извика по-младият мъж на човека зад тезгяха.

— Веднага, сър. — Съдържателят на „Анкор“, който също бе допуснат до този разговор, стовари препълнена халба с бира на плота пред клиента си. — Още чакам онези бъчви, сър — отбеляза колебливо той. — Имате ли някаква представа кога ще си ги получа?

— Ще си ги получиш, когато стигнат до мен — отвърна ядно другият мъж и поднесе халбата към устата си. Отпиваше широки глътки от тръпчивата течност, гледаше струйката дим, която се висше от лулата му, и не откъсваше поглед от опушените греди на тавана. Стоката, която очакваше да пристигне от френското крайбрежие, се бавеше вече повече от седмица и вече бе започнал да се безпокои, че нещо се е случило с кораба. Капитанът бе един от най-надеждните му доставчици, но контрабандната търговия не беше най-сигурният възможен бизнес. Затова онези, които се нуждаеха от по-сигурни приходи и можеха да пренебрегнат моралните си скрупули, често се залавяха с предизвикване на корабокрушения и ограбване на разрушените кораби. А лорд Годфри Чанинг открай време нямаше проблеми с морала.

Разполагаше с редовни клиенти за контрабандната стока, като Джордж, собственика на ханчето „Анкор“, който вече си бе платил за закъсняващата доставка. И ако онзи кораб не пристигне, благородникът щеше да се изправи пред изключително неблагоприятна ситуация. Хората лесно губеха търпение. Лорд Чанинг погледна към ханджията с нови очи и онова, което видя, никак не му хареса. Този мъж имаше физиономия на професионален боксьор, с грубо счупен нос, кръвнишки поглед и нездрав тен с лилави венички по лицето. Ръцете му, които в момента се бореха с пълна каца с бира, изглеждаха огромни и здрави.

Лорд Годфри почувства тревожна тръпка в стомаха си. Ако недоволните му клиенти от острова се надигнеха срещу него, животът му би могъл да стане доста неприятен.

И все пак, още имаше надежда. В случай че този интерес към плячката от корабокрушението беше истински, а не капан, значи още имаше изход. Дори след като онези разбойници, които изпълниха задачата, си получеха полагаемото, и за него все щеше да остане нещичко.

— Е, ще се срещнете ли с него, сър? — попита ханджията. Годфри не го удостои с отговор.

— Аз мога лесно да ви свържа с него, сър — добави услужливо ханджията. — Мога да помогна.

Годфри не изглеждаше очарован от тази идея. Той стовари празната халба и все още димящата си лула на тезгяха и се изправи. После погледна ханджията с неприязън.

— Мога и сам да се грижа за бизнеса си.

Ханджията отметна перчема от челото си и го изгледа насмешливо.

— Значи скоро мога да очаквам и моя коняк, сър?

— Нагъл си до безочие! Казах ти вече, ще си получиш коняка! — Годфри подметна една монета на плота. Вратата се затръшна зад гърба му.

В този момент един мъж, който до момента седеше безмълвно край огнището, също се изправи и го последва. Мъжът накуцваше и се облягаше тежко на някаква дебела тояга. Но макар да беше трудноподвижен, успя да настигне Годфри, преди да се метне на коня си.

— Искам да си поприказваме, сър Годфри — каза благо мъжът. Годфри рязко се извърна.

— Откъде знаете името ми?

Мъжът, който го бе извикал, го гледаше се нетрепващ поглед, а на устните му играеше злобна усмивка. Лицето му беше осеяно с дълбоките белези на човек, който е познал много болка в живота си. Но в действителност не беше толкова стар, колкото изглеждаше на пръв поглед.

— Поисках и го научих — отвърна спокойно мъжът, а гласът му беше младежки. — Пиратските набези и контрабандата не са най-добрият начин да припечелва човек — отбеляза замислено той.

Годфри почувства как сърцето му замря. Нима щяха да го арестуват? Той впери тревожно поглед в мъжа насреща си.

— Не се притеснявайте, аз няма да ви съдя — изграчи мъжът с грозен кикот. — Но мисля, че мога да ви предложа по-кратък път към богатството.

— Не разбирам.

— Още не. Но ако се поразходите с мен, ще ви обясня.

Годфри отново завърза юздите на коня си за желязното колче. В непознатия имаше нещо почти хипнотично; имаше нещо в очите му, което го привличаше. Нещо му подсказваше, че има насреща си човек, който също не познава моралните скрупули.

— Простете ми, че съм принуден да вървя така бавно — каза мъжът и закуцука по алеята.

— Какво ви се е случило?

— Дуел — отвърна Брайън Морз. Гласът му беше приглушен и злокобен. — Имам план, който ще облагодетелства и двама ни, милорд. Стига само да ме изслушате.

— Защо не слезеш в каютата? Едва държиш очите си отворени. — Пиратът се облегна лениво на стола си, обгърнал с длани кристалната чаша с коняк. Усмихваше се, докато гледаше Оливия.

Тя едва успя да потисне една прозявка. Капитанът беше прав — сънят я побеждаваше. Останките от вечерята отдавна бяха почистени, и докато Антъни допиваше коняка си, тя се вслушваше унесено в мелодията на вятъра, който издуваше платната, и в нежния шепот на нощното море.

— Нощта е прекрасна — прошепна Оливия и вдигна поглед към небето. — Човек никога не би видял такива звезди откъм сушата.

— Никога.

— Кога ще се върнем на острова?

— Ако вятърът не промени посоката си, би трябвало да видим сушата утре следобед.

— А дали вятърът ще смени посоката си?

Капитанът вдигна рамене и се усмихна.

— Трудно е да се каже. Вятърът е капризна любовница. — Той се обърна и лекичко извика към кормчията: — Какво ще кажеш, Джетро? Дали вятърът ще бъде с нас?

— Може да утихне към зазоряване.

— Какво ще кажа у дома? — Оливия подпря брадичка на дланта си. — Как бих могла да им обясня?

— Излишно е да се тревожиш предварително. — Антъни се приведе и помилва с палец лицето й. — Толкова ли бързаш да се отървеш от мен, Оливия?

Тя поклати глава.

— Не, но това е само сън и все някога ще трябва да се събудя.

— Все някога. Но не преди утре следобед.

— Навярно е така. Защо да се събуждам, щом все още съм отвлечена? — запита го сериозно тя.

— Точно така… А сега върви в леглото.

Оливия отблъсна стола си и неохотно се изправи.

— Предпочитам да спя под звездите.

— Ще настинеш.

— Дори с одеяла?

— Дори с одеяла.

Оливия все още се колебаеше. Не откъсваше поглед от Антъни, който си играеше замислено с чашата. А после я погледна с притаена дълбоко в очите усмивка и още нещо, което не би могла да назове. Обещание — да, беше обещание за нещо. Оливия отново почувства онзи странен трепет в корема си и приятната тръпка по гръбнака.

Тя се отправи към стръмната стълба към кабините.

— Лека нощ.

Капитанът не й отговори.

Каютата беше почистена и подредена, свещникът над леглото — запален, и хвърляше мека светлина над полираните мебели и ярките цветове на ориенталския килим. Прозорците бяха затворени, а пердетата — плътно спуснати.

Оливия дръпна завесите и отвори прозореца. Тази нощ беше твърде красива и свежа, за да я остави отвън. После отново се обърна към каютата. Леглото беше постлано с чисти чаршафи, завивките бяха подканящо отметнати. Оливия развърза зеления шал на кръста си, сгъна го внимателно и го прибра на рафтчето му в шкафа. Залови се с копринените връзки на мъжката риза, когато погледът й попадна на дъската за шах.

Сега си спомни, че Антъни бе подредил фигурите в нова задача. Оливия пристъпи към дъската, за да я огледа. Пръстите й си играеха лениво с връзките на ризата, веждите й се свъсиха в нямо съсредоточаване. Тази задача определено не беше така лесна, както първата.

В този момент устните й се разтегнаха в неочаквана прозявка и Оливия изгуби интерес към задачата. На сутринта, свежа и ободрена, несъмнено щеше да я разреши само за минутка. Проблемът, който не можеше да разреши за минута, беше какво да облече за сън. Вече беше твърде привързана към мъжката риза в ролята й на рокля, за да се пъхне с нея в леглото, а и освен това щеше да се нуждае от нея на сутринта.

Откакто я бяха качили на борда на „Уинд Денсър“, беше спала съвсем гола, така че не виждаше причини да го променя тази вечер. Тя съблече широката мъжка нощница, сгъна я прилежно и се покатери на дървения креват. Чаршафите бяха хладни и твърди, а леглото й се стори приятно познато и уютно.

Оливия се обърна настрани и затвори очи. Едва тогава осъзна, че свещникът все още е запален. Но какво от това? Чувстваше се твърде изморена, за да й попречи приглушената светлина. Освен това свещите все някога щяха да загаснат…

Когато се събуди, каютата тънеше в мрак. А тя не беше сама в леглото. Нещо тежко я притискаше към пухения дюшек. Оливия бавно осъзна, че това е нечия ръка, отпусната през талията й. И нечий крак бе преплетен с нозете й.

Докато лежеше, скована от шока, дочуваше дълбокото, равномерно дишане на човека до себе си. Извърна леко глава. Беше гол като нея.

— Събудих ли те? — попита сънено пиратът.

— Какво правиш в моето легло?

— Всъщност, това е моето легло.

Макар да се чувстваше сънена и приятно отпусната, Оливия долови веселите нотки в гласа му.

— Но сега аз спя в него — възпротиви се немощно тя и същевременно се запита защо не изпитва девически свян. С всяка фибра на тялото си усещаше мощното физическо присъствие до себе си. И това не беше сън — беше реалност и тя не й беше никак неприятна. — От три нощи насам това легло е мое… или бяха четири? — промърмори тя.

— Тази е четвъртата — отвърна Антъни и дъхът му погали голата кожа на врата й. Ръката на кръста й се раздвижи и дланта му отърка корема й.

Стомахът и се сви конвулсивно. Опита се да отблъсне ръката му, но имаше успеха на мравка, която се опитва да премести планина. Освен това, дори самата тя не си повярва, че наистина го иска.

— Но ти не спеше тук преди!

— Защото лекарят ти прецени, че си твърде болна — отвърна сериозно той. — Сега е на различно мнение.

Ръката му остана на корема й — топла, неподвижна и властна. После другата му длан се плъзна по гърба й, помилва вдлъбнатината между плешките й, притисна ласкаво врата й, приглади косите й. Беше чудесно и някак странно познато, сякаш този мъж я бе докосвал по същия начин и преди.

— Отпусни се — прошепна й меко той. — Само стой неподвижна и отпусни сетивата си.

Устните му докоснаха вдлъбнатинката на тила й, ръката на корема й се плъзна нагоре и обгърна гърдите й. Зърната й се втвърдиха, сякаш ги помилва струя хладен въздух. Оливия сякаш отплава към онзи илюзорен свят от своите сънища, когато съзнанието й беше замъглено, а тялото й само чувстваше, без да осъзнава.

Нежни пръсти погалиха извивката на ханша й, танцуваха по бедрата й, заиграха се в гладките долчинки зад коленете й. Оливия чувстваше тялото му зад себе си и можеше да си го представи толкова ясно, сякаш наистина го виждаше. Мъничките зърна на гърдите му, така различни от нейните собствени, като малки копчета на фона на огромната маса на гърдите му; стегнатият пъп на хлътналия му корем; светлата линийка на тънките косъмчета, които се спускаха към члена му.

Само че сега той не беше в покой. Оливия чувстваше твърдината на пениса му, опрян в седалището й. Сляпо тържество — диво, болезнено, порочно — избухна в най-скритите кътчета на тялото й.

Изведнъж се стъписа и изпъна сковано крака.

— Аз няма да се омъжа — каза тя. — Никога. Никога няма да се омъжа.

— Решението ти е похвално — отвърна пиратът досами ухото й, а неуморимата му длан се плъзна в процепа между бедрата й. — И аз напълно го споделям. — Той помилва стигнатата плът от вътрешната страна на бедрото й. Тялото й мигом се отпусна.

— Но нали не можем да правим това, ако не смятаме да се оженим — негодуваше Оливия.

— Безбрачието няма нищо общо с целомъдрието — напомни й Антъни и докосна с език ухото й. — Този разговор вече сме го водили.

— Но аз… бих могла да зачена — промърмори Оливия и се запита защо подобна перспектива й се струва така незначителна в момента. — И тогава ще трябва да се оженим.

— Ще се погрижа това да не се случи — отвърна Антъни и се засмя. Оливия разбра по гласа му. — Прочела си толкова книги, а още си невинна като дете. Интелектуалните познания не могат да заместят реалността, цвете мое.

Оливия не му отговори. Не можеше да отговори.

Антъни я обърна по гръб. На бледата лунна светлина откъм прозореца видя лицето му. Той се наведе и докосна с устни нейните, а тя въздъхна тихичко в лицето му.

Устните му бяха меки и мъжествени. Езикът му напираше навътре и устните й се разтвориха. Той имаше вкус на вино и коняк, на солената пяна на вълните, които полюшваха „Уинд Денсър“, и на мекия вятър, който издуваше платната му.

Оливия вкуси езика му с неочаквана алчност, а той обгърна с длани лицето й и нахлу още по-дълбоко в устата й. Тялото му беше властно, твърдо и мъжествено върху нейната мека плът. Тя прокара пръсти през косата му. Гъстите къдрици като златни гвинеи се спускаха по раменете му.

— Това е сън — прошепна Оливия.

— Не, не е. — Той разтвори бедрата й с коляно.

Оливия почувства как тялото й се разтваря, лепкава течност нахлу в слабините й и я изпълни с очакване за шеметна наслада. Ръцете му се пъхнаха под таза й и я повдигнаха. Болката от проникването я изненада само за миг, а после не й остана нищо, освен онова нереално чувство за пълнота и приятното туптене там, където тялото й обгръщаше неговия член. Оливия погали с пръсти златистите му къдрици, гризна леко устните му със зъби и повдигна таза си, за да посрещне с готовност напрегнатия тласък на неговото тяло.

— Това е чудо — прошепна Антъни.

— Това е сън — отвърна приглушено Оливия. — Сън, който искам никога да не свършва.

— И аз — промълви сподавено той и отдръпна члена си почти до изхода от тялото й.

— Така ли трябва да се чувствам? — Оливия прокара длани по стегнатите мускули на бедрата му, докато Антъни стоеше неподвижен над нея. — Иска ми се просто да запълня научните си познания.

— Мисля, че да. — Той се раздвижи и бавно проникна отново в нея. И тогава я докосна — онази трептяща точица от тялото й, която Оливия никога не беше подозирала, че притежава. Докосна я. Разтърка я. И нахлу с мощни тласъци в нея.

Оливия вече не беше същата Оливия. Разпадна се на безброй микроскопични части. Разтвори се в незнайните съзвездия. Извика. Притисна се към властното мъжко тяло, което сега беше единствената й връзка с реалността. Притискаше се към него и се чувстваше сигурна, свободна, в безопасност.

Антъни я притисна към себе си. Той бе разбрал — знаеше от първия миг, в който я качиха на борда, че Оливия Гранвил ще промени съдбоносно живота му.

5.

Тя бягаше, а безлюдният коридор се простираше пред нея, дълъг до безкрайност. Не би могла да стигне до края му, без той да я догони. Дочуваше стъпките му зад гърба си — тежки стъпки, почти лениви в сравнение с нейния задъхан бяг. Той извика присмехулно зад гърба й: „Бягай, плашливо зайче, бягай!“. Дъхът й се изтръгваше на пресекулки, гърдите я боляха, гърлото й бе пресъхнало от отчаяние и страх. Той щеше да я догони, както винаги, точно пред последния прозорец преди масивната стоманена врата, която водеше към семейните покои в замъка.

Почти беше достигнала прозореца, когато стъпките зад гърба й зачестиха. Той я сграбчи през кръста и я повдигна като перце във въздуха. Краката й се мятаха неконтролируемо във въздуха. А той само се смееше и я държеше на такова разстояние от себе си, че отчаяните й усилия напомняха на мъничка мушица, уловена в капана на дебела паяжина. „Забрави да кажеш добро утро на брат си, малка моя“, хилеше се предизвикателно той. „Не е вежливо от твоя страна. Някой може да си помисли, че не се радваш да ме видиш в тая прекрасна утрин.“

Той я остави върху широкия перваз на прозореца, така че ръстът й се изравни с неговия. Оливия се взираше в омразното лице и трепереше от безпомощен ужас. Държеше здраво китките й на гърба и тя знаеше, че ако понечи да извика, той ще напъха в устата й носната си кърпичка, а тя отново ще се почувства така, сякаш се задушава. „Да видим какво има тук“, промърмори напевно той и пъхна свободната си ръка под полата й.

Оливия се изтръгна от лепкавите пръсти на омразния спомен, а ярките слънчеви лъчи бавно я върнаха към реалността. Тя отвори очи. Дишаше учестено, а сърцето й препускаше, сякаш все още бягаше, за да спаси живота си.

Изправи се в леглото и обгърна присвитите си колене с ръце. Не спираше да трепери, докато едрите капки пот бавно засъхваха по тялото й. Беше сама в каютата, но възглавницата до нея още пазеше формата от главата на Антъни. Оливия впери поглед през отворения прозорец, а паниката бавно утихна, сърцето й забави бесния си ритъм и дишането й се нормализира. Но не можеше да забрави кошмара и онова смразяващо чувство за безпомощен ужас, което преди време не беше кошмар, а потискаща реалност.

На едно от рафтчетата на бюфета зърна кана с вода. Оливия отметна завивката и стана. Всяка клетчица от тялото й я болеше, сякаш току-що е била победена в боксов турнир. Водата в каната се оказа гореща. До нея я очакваше познатият сапун с аромат на върбинка и купчинка сгънати кърпи.

Оливия наля вода в легена и се изми. Потръпна, когато гъбата се озова между краката й, и изведнъж разбра какво е отключило дълго потискания спомен. Сега, след дългата любовна нощ с Антъни, чувстваше същата тъпа болка между краката си, каквато я измъчваше всеки път, когато доведеният и брат си тръгваше, подсвирквайки си, и я оставяше сама със страховете си на перваза на прозореца.

И всеки път през онази ужасна година, в която Брайън Морз живееше в Гранвил Кясъл, изпитваше едно и също. Всеки път, когато я нараняваше, когато я ограбваше с твърдите си, безмилостни ръце, й прошепваше благо и с едва прикрита злоба, че ако някога спомене за това, ще я убие. А после си тръгваше с усмивка на уста и я оставяше върху перваза на прозореца, като кукла с прерязани конци.

Колко ли беше голяма? На осем или девет години. И така силно бе повярвала в заплахите му, че умишлено потисна спомена за онова, което й се беше случвало.

Дори в момента й прилошаваше. Това чувство й беше до болка познато. Оливия се опря на бюфета и търпеливо зачака пристъпът да отмине. Сега голотата й я притесняваше както никога преди. Разтри с пръсти пресъхналото си гърло. Снощи, преди да се отпусне в леглото си, бе прибрала мъжката риза, която носеше, обратно в шкафа.

Оливия отвори припряно чекмеджето и извади грамадната риза. Едва когато я облече, се почувства отново в безопасност. Пристъпи към прозореца и погледна морето. То вече не се простираше, гладко и безбрежно, чак до линията на хоризонта. Сега в далечината мъжделееше земя — хълмистата земя на остров Уайт. Бяха почти у дома. А Антъни бе споменал, че ако вятърът не промени посоката си, ще видят острова в ранния следобед.

Оливия извърна поглед от прозореца и обгърна раменете си с ръце, сякаш й е студено, но дъбовият под пареше под босите й крака, затоплен от слънчевите лъчи. В душата й беше пусто и мрачно. Чувстваше се ограбена, насилена и някак безлична. Това и бе познато чувство, което отново я връхлиташе сега, когато отблъскващите спомени бяха извадени от кутията на забравата.

Погледът й попадна върху шахматната дъска. В усилието си да се откъсне от неприятните емоции, Оливия се залови със задачата, която не бе успяла да реши предишната вечер. И този път, както често преди, интелектуалната гимнастика я успокои, откъсна я от реалността.

— Реши ли я вече?

Оливия рязко се обърна при звука от ведрия глас на Антъни. Сърцето й отново подскочи и без да се усети, тя го погледна като че е някакво чудовище; лицето й беше млечно бяло, очите й, огромни и черни, сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си.

— Какво има? — Той пристъпи към нея, а усмивката на лицето му замря. Гласът му изгуби обичайното си оживление. — Случило ли се е нещо?

— Не — отвърна Оливия и тръсна глава. Ръцете й се повдигнаха неистово, сякаш искаше да се предпази от него, но тя си наложи да ги отпусне покрай тялото си. — Задачата — прошепна разсеяно тя. — Просто бях погълната от задачата. — Тя отново се обърна към шахматната дъска, но кожата на тила й настръхна, когато Антъни застана зад нея.

Той се наведе и я целуна по врата, а Оливия едва потисна писъка си.

— Какво става, Оливия? — Той постави топлите си длани върху раменете й, а тя се скова от отвращение, вперила нетрепващ поглед в шахматната дъска.

Може би ако просто не говореше, ако не се движеше, той щеше да си иде.

Антъни погледна сведената й глава. Какво би могло да се е случило? Беше се събудил до нея, притиснат към мекото й, топло тяло. Беше се събудил, изпълнен с шеметно чувство за съвършена пълнота, а мислите му трескаво се връщаха към приятните изживявания през нощта. Тя спеше дълбоко, когато той се измъкна неохотно от леглото… само преди три часа…

Но какво се беше случило тогава? Антъни осезателно чувстваше нейното отвращение, безумния напън на волята й, която търсеше начин да го отблъсне от нея.

— Бял топ на c3. Черната пешка на b3 — каза безизразно тя, без дори да посегне към фигурите.

— Да — отвърна той и отдръпна ръцете си от раменете й. — Точно така. — Оливия видимо се поотпусна, когато дланите му се смъкнаха от тялото й, но погледът й не се откъсна от шахматната дъска.

— Колко време остава, докато стигнем у дома?

— Ще пуснем котва по тъмно — отвърна капитанът. Ръцете му се издигнаха в последен порив да помилват раменете й и отново увиснаха безпомощно край тялото му. — Няма ли да ми кажеш какво не е наред?

— Всичко е наред — отвърна Оливия, без да го погледне. — Мислиш ли, че дрехите ми ще са готови?

— Адам привършваше работата по тях преди малко. Ти спеше по време на закуската, но дойдох дати кажа, че имаме навика и да обядваме, когато нямаме по-неотложни задачи. Храната е сервирана на палубата.

Думите му бяха топли и й напомниха на приключенията на борда на „Доня Елена“… за онова шеметно вълнение… и за това колко гладна се бе почувствала впоследствие. Но приятните спомени не можаха да извикат топлота в душата й.

— Благодаря ти.

Алтъни изчака още миг и я попита:

— Ще дойдеш ли?

— Да… След минута.

Той не бързаше да я остави сама. Тишината се проточи, напрегната като изопната струна. После Антъни напусна каютата и се качи на палубата. Дълбока бръчка прорязваше челото му. Чувстваше, че някъде е сгрешил. И същевременно му се струваше нелепо.

Двамата бяха в такъв унисон — душа и тяло, и всяко допълваше другото. Антъни го бе почувствал и знаеше, че тя също го е разбрала. От мига, в който тази жена прекрачи прага му, той го бе разбрал. А изведнъж тази невидима връзка помежду им сякаш се бе разпаднала.

Дали тя не съжаляваше, че са правили любов? Дали не съжаляваше, че вече не е девица? Дали не се боеше за последиците и не го обвиняваше? Това беше обичайната реакция на повечето жени, и все пак Антъни бе готов да се закълне, че Оливия не би реагирала обичайно.

Капитанът се изкачи на мостика и застана зад Джетро, вперил поглед в издутите платна на „Уинд Денсър“ и в хълмистата повърхност на остров Уайт. Вече различаваше зелените петна на долините, белия кремък на скалите. Антъни издаде заповед и мъжете от екипажа мигом се закатериха по въжетата на такелажа, за да отпуснат огромното, бяло платно на мачтата.

Оливия стоеше на няколко крачки от него и безмълвно наблюдаваше отмерените, добре тренирани движения на екипажа. Всичко й изглеждаше така последователно и подредено, че й напомняше за решаването на математическа задача.

Също както и на вечеря, масата бе изрядно подредена на мостика. Веднага щом я видя, Антъни се отдръпна от руля и приближи към нея. Лицето му беше сериозно, закачливите пламъчета в очите му бяха угаснали.

Оливия се настани зад масата. Адам беше сервирал купа с парени яйца, пшеничен хляб и бучка масло, бурканче с мед, парче шунка и кана с бира. Макар и раздирана от жестоки вътрешни противоречия, Оливия се почувства гладна.

Антъни седна срещу нея, с лице към слънцето и бриза, и затвори за миг очи.

— Защо свалиха това платно? — Оливия се опита гласът и да прозвучи спокоен и заинтересован, сякаш искаше да разпръсне напрежението, което неочаквано се бе настанило помежду им.

— Защото най-лесно се забелязва откъм сушата — отвърна той с безизразен глас. — Не искам да привличам внимание, преди да спуснем котва. — Антъни вдигна каната и се наведе през масата да напълни чашата й. Погледът му срещна нейния. Оливия извърна очи, смутена от безмълвния въпрос в погледа му.

Тя взе едно яйце и счупи черупката му в ръбчето на масата.

— Защо искаш да пуснеш котва тайно? Защото си пират или заради войната? — попита Оливия със същия неутрален тон.

Антъни вдигна рамене.

— Има ли значение?

— Но ти си на страната на Чарлз Стюарт — отвърна настоятелно тя. — Когато говореше за баща ми, го нарече тъмничар на краля.

Той я изгледа продължително през присвити клепачи.

— Нямам време за война. През последните седем години земята ни се напои с човешка кръв. Брат се изправя срещу брата, син срещу баща си. И за какво? Заради неосъществените амбиции на краля и Кромуел. — Той се изсмя рязко и пронизително. — Аз съм пират, контрабандист и търговец. Продавам кораба и способностите си на онзи, който е способен да ми плати най-високата цена.

Горчивината и цинизма в думите му я смразиха.

— Как ще се прибера у дома? — попита Оливия с отчаяна нотка в гласа. Пръстите й трепнаха и изпуснаха наполовина обеленото яйце на масата. Тя го взе отново, а лицето й се обагри в руменина.

— Какво има? — попита Антъни тихичко, вече без горчивина. Оливия само поклати глава. Как би могла да говори за нещо, което толкова години бе държала заключено в съзнанието си? И как би могла да разкаже това на човека, който бе пробудил болезнените спомени от нейното детство, така ярки сега, както и в самата реалност?

— Щом не искаш да привличаш внимание върху себе си, как ще се прибера у дома? — повтори унило тя и махна последното парченце черупка от яйцето си.

Антъни прободе яростно шунката с ножа. Болка и гняв се сляха в едно, но гневът надделя, защото откакто се помнеше, капитанът никога не си бе позволил да страда заради жена. Щом тя искаше така, той нямаше да се бори за нейното доверие. Имаше по-значими неща, за които да се погрижи. Оливия Гранвил бе влязла за кратко в живота му и можеше да го напусне, без да остави следа. За пръв път в живота си бе сгрешил. Инстинктите му го подведоха. Но както Адам бе отбелязал, винаги имаше първи път. А сега щеше да остави благовъзпитаната дама да се върне към добре организирания си живот, пълен с разкош и привилегии. Горещата нощ нямаше да остави нежелани последици в живота и, в това поне можеше да бъде сигурна.

— Мога ли да ти предложа парче шунка? — попита я хладно той.

— Благодаря.

Той постави резенчето шунка в чинията й и каза със същия хладен тон:

— Един човек от екипажа има семейство на острова. Той ще те свали на брега и ще се погрижи да стигнеш безопасно у дома си. Историята, която ще разкажеш, няма да е далече от истината. Била си на скалите и си се подхлъзнала. Паднала си на пътеката. Фермерът, Джейк Баркър, те е открил. Отнесъл те е в дома си и заедно със съпругата му са се погрижили за раните ти. Мисис Баркър разбира малко от медицина. Родила е толкова деца, че вече не мога да ги преброя.

За миг в очите му проблесна усмивка, но когато продължи, тонът му бе все така хладен и сдържан.

— Ще кажеш, че си изгубила паметта си за няколко дни. Когато си си спомнила коя си, са те отвели у дома. Разбира се, ти ще изразиш дълбоката си благодарност към семейство Баркър, като убедиш маркиз Гранвил да ги възнагради подобаващо.

Капитанът явно се опитваше да й вмени чувство за дълг и благодарност, сякаш тя не би могла сама да разпознае добрината, когато се сблъска с нея. Оливия трепна от резкия му тон, но беше безсилна да промени отношението му към себе си. Дори не й хрумваше подобаващ отговор. Чувстваше се безпомощна и непохватна, сякаш тялото й бе станало твърде тясно да я побере.

— Баща ми не е у дома. — Но сигурно вече са изпратили да го повикат, помисли си тя. Фийби несъмнено се бе разтревожила от внезапното й изчезване, така че баща й най-вероятно вече бе пристигнал у дома. И колкото и трудно да й се струваше да се изправи срещу баща си и да го мами в очите, нищо не би могло да е по-ужасно от тези последни мигове с пирата.

Оливия не познаваше този човек. Капитанът на „Уинд Денсър“ бе претърпял поредната си трансформация. Не можеше да си представи, че този човек срещу нея е способен да се засмее, да даде израз на нежността си. Дори лицето му се беше променило — кожата бе изопната на скулите му, извивката на челюстта му беше твърда и волева. Златистата му коса, отново прихваната с черна лента на тила, сега придаваше непозната строгост на чертите му. В този мъж нямаше нежност. Нямаше смях.

— Е, надявам се в такъв случай ти или доведената ти майка да го възнаградите подобаващо за добрината. — Антъни поднесе халбата към устните си.

Думите му я засегнаха така дълбоко, че Оливия едва сдържа порива си да плисне бирата си в студеното му, цинично лице. Тя отблъсна решително стола си и се изправи.

— Извини ме. — Тя се оттегли в каютата си с гордо вдигната глава и пламнало от гняв лице.

Антъни се взираше безмълвно някъде отвъд перилата, към коварните скали на остров Уайт, който все повече и повече се приближаваше към тях. Наближаваха водовъртежа край носа Света Катерина, но в този тих летен ден подводните скали не представляваха опасност за никой опитен мореплавател.

Имаше среща в хана „Анкор“ с човека, който бе поръчал онова жестоко корабокрушение край скалите. Антъни отпи бавно от халбата си. Дали беше умен и пресметлив човек или просто алчно, безскрупулно нищожество, което случайно бе извадило късмет?

Устните му се извиха в цинична усмивка. Ако поръчителят на обира беше поредният алчен глупак, нямаше да е никак трудно да го надхитри. Но ако беше разумен и хитър… това вече беше друг въпрос.

Оливия вече не заемаше никакво място в мислите му. Тя го бе разочаровала. Или той я бе разочаровал. Вече нямаше значение. Мъж като него никога не би позволил душевните трепети, колкото и приятни да са били, да повлияят на значимите решения в живота му.

— Закърпих роклята. Е, не прилича много на нова — прекъсна Адам мислите на капитана и размаха роклята на Оливия. Презрителното изражение на лицето му подсказваше, че не е доволен от работата си. — Но нямаше кой знае какво да се направи…

— Сигурен съм, че лейди Оливия ще ти се отплати подобаващо — отвърна разсеяно Антъни.

— Хм, значи така стоят нещата. — Адам погледна капитана с вещото око на стар приятел. — Какво се е случило пък сега? Нали уж всичко беше като в приказките…

— Отнеси й дрехите, Адам.

В думите му се прокрадваше досада, която Адам неведнъж бе виждал и мразеше да вижда у господаря си. Той се поколеба.

— Какво се обърка?

— Де да знаех. — Антъни не откъсваше поглед от набръчканата повърхност на острова в далечината. Той вдигна рамене. — Има ли значение? Мислех си… Все едно. Сгрешил съм. — Капитанът се изсмя отсечено. — Винаги има първи път. Нали така, Адам?

— Щом казваш.

— Ти ми го повтаряше преди! — извика ожесточено Антъни, но само празният въздух го чу. Адам вече се спускаше по стълбата към каютите.

Оливия седеше на масата с географските карти. Беше озадачена от бележките на Антъни покрай означенията и сега се опитваше да ги разчете. Разпозна само острова, който напоследък обитаваше, а покрай него имаше и други парчета земя, които не й говореха нищо. А водата беше в различни оттенъци на синьото, отбелязани с някакви числа. Оливия беше погълната от заниманието си. Това бе поредното предизвикателство, което й позволяваше да се откъсне от ежедневните си проблеми. Когато вратата се отвори, беше толкова съсредоточена, че дори не я чу.

— Закърпих дрехите ви, доколкото можах.

Оливия извърна поглед от картите и отвърна с всичката топлота, която успя да изтръгне от сърцето си:

— Сигурна съм, че си свършил страхотна работа, Адам.

— Съмнявам се, че ще мислите така, когато ги видите. — Той постави роклята и фустите й на леглото.

Оливия пристъпи да ги погледне.

— Струват ми се по-къси отпреди — пророни колебливо тя.

— Доста сте се потъркаляла, преди да тупнете на пътеката. От роклята не бе останало почти нищо.

Оливия долови разочарованието в гласа му и мигом съжали за думите си.

— Мога да си представя в какво състояние са били. Направил си чудеса, Адам. Така поне ще се прибера у дома в приличен вид. — Тя му отправи ослепителна усмивка.

Адам кимна. Не му харесваше тази усмивка. Това момиче сякаш стоеше на ръба на пропаст и му трябваше съвсем малко, за да се прекатури. Лейди Оливия определено не изглеждаше така снощи. Това вероятно обясняваше мрачното изражение на Антъни. Адам не си спомняше някога да е виждал капитана на „Уинд Денсър“ в такова настроение.

— Защо не я облечете? Да видим как ще ви стои — каза той й се обърна към едно от чекмеджетата на бюфета.

— Кога ще стигнем до сушата, Адам?

— Слава богу, няма да стигаме до сушата. — Той се обърна, стиснал в ръце обувките, с които Оливия се беше плъзнала на скалата. — Още стават за носене, но копринените ви чорапи са неспасяеми. Надявам се да минете и без тях.

— Няма значение — отвърна Оливия и грабна нетърпеливо обувките от ръцете му. — Защо няма да стигаме до сушата?

Адам я изгледа продължително. Не знаеше колко й е казал Антъни за пролома, където „Уинд Денсър“ обикновено пускаше котва в безопасност, но нямаше намерение той да е този, който ще издаде тайните им на непознатата.

Оливия не беше забравила, че Антъни все пак й обеща да я свалят на брега.

— Към някой залив ли отиваме? — не спираше да настоява тя.

— Не мога да ви кажа. — Адам кимна и излезе от каютата.

Останала отново сама, Оливия коленичи на канапето край прозореца и впери поглед в приближаващия остров. След като напуснеше борда на „Уинд Денсър“, никога повече нямаше да види капитана на този кораб. Така трябваше да бъде. Така искаше да бъде. Имаше нужда да стане така.

Тя се отдръпна от прозореца и пристъпи към леглото, за да огледа закърпените си дрехи. Щяха да й свършат работа. Веднъж да се отървеше от дрехите на пирата, веднъж да облечеше отново собствената си рокля, и щеше да се почувства удобно в кожата си. Щеше да се почувства като старата Оливия. А всичко онова, което се случи помежду им, щеше просто да престане да съществува.

По гръбнака й премина ледена тръпка. Още веднъж в живота си се бе опитала да си втълпи, че нещо, което се е случило, е престанало да съществува.

Оливия захвърли мъжката нощница и облече собствената си рокля. Роклята и фустите й бяха до средата на прасеца, но Адам бе работил сръчно с иглата и дупките почти не се забелязваха. Тя пъхна босите си нозе в обувките. Усещането беше странно, дори неестествено, след дългите дни, в които се бе разхождала боса… така свободна, толкова безгрижна.

Оливия пристъпи отново към прозореца и впери поглед във все по-различимите хълмове и канари на остров Уайт. Разпозна носа Света Катерина. Обичаше да се разхожда по скалистата, стръмна пътека. Само преди няколко дни, точно преди корабокрушението, двете с Фийби си бяха направили пикник на хълма Света Катерина. Помнеше колко дълго се изкачваха до самия връх на възвишението, само за да хвърлят поглед през Ламанша към назъбената брегова линия на Дорсет.

Дали щеше да разкаже на Фийби истината за онова, което преживя? Струваше й се почти невъзможно да скрие нещо от жената, която от дълги години беше най-близката й приятелка; жената, с която бе споделяла и най-интимните подробности от живота си.

Вратата се отвори зад гърба й. Беше Антъни.

— Налага се да затворя прозореца и да спусна завесите. — Гласът му беше хладен и безизразен. — Боя се също, че ще трябва да останеш в каютата. Крайната ни цел е тайна за външни хора. Никой, който не е част от екипажа на този кораб, няма право да я узнае.

Тонът му й прозвуча несправедливо обвинителен. Стори й се по-лесно да се бори с гнева, отколкото с чувството на отвращение от мъжа, с който едва снощи бе споделила леглото си.

— Вече знам, че отиваме някъде под скалата, от където съм паднала — отвърна тя. — Мисълта, че бих могла да издам тайното пристанище на „Уинд Денсър“, е нелепа и обидна.

Той повдигна безразлично рамене и посегна да затвори прозореца.

В този миг Оливия се стрелна от канапето под прозореца и се плъзна под ръцете му, сякаш искаше да се отдалечи от него; сякаш не можеше да понесе мисълта, че се намира близко до тялото му. Едно мускулче на бузата му потрепна, но Оливия не го видя, защото се боеше дори да го погледне.

Той спусна завесите и светлината мигом се приглуши.

— Ще пуснем котва по тъмно.

Капитанът запали газената лампа над леглото.

— Трябва да отстраня конците от крака ти. Бих оставил тази работа на семейния ти лекар, но ще изглежда подозрително. Семейство от фермери едва ли биха могли да зашият раната ти, а още по-малко да платят за лекар. Ще възникнат въпроси.

— Струва ми се нелогично да вярваш, че ще скрия от семейството си онова, което се случи на този кораб, и същевременно да криеш от мен мястото, където ще пуснете котва.

Антъни вече бе извадил дървеното ковчеже от бюфета. Когато й отвърна, гласът му беше лишен от всякакви емоции.

— Вярвам единствено в инстинкта ти за самосъхранение. Не ми се вярва да предизвикаш обществен скандал с истината за твоето изчезване, колкото и да повтаряш, че не те е грижа за репутацията ти. Но дори да решиш да го направиш, няма да ми навредиш, след като не знаеш къде да намериш кораба ми.

В този момент Оливия осъзна, че дори да имаше начин да му обясни какво се е променило помежду им, вече не би имало значение. Този мъж беше неспособен на съчувствие, на прошка, на разбиране. Тя го бе отблъснала и това му бе достатъчно. Но как си бе позволила да сгреши така по отношение на него? И все пак, дълбоко в себе си тя осъзнаваше, че и той трябва да се чувства по същия начин като нея. Тя също го бе подвела. Беше му показала човек, който не съществува в действителност, жена, която е способна да се поддаде на емоциите си и да разкрие страстта си.

— Ела. — Той отвори ковчежето и извади чифт малки ножички. — Няма да отнеме и минута.

Оливия повдигна роклята и фустите си и този път нямаше едва сдържано вълнение, шеметни емоции и трудно сподавена страст. Беше само работа, която се налагаше да свършат и която, както Антъни бе обещал, отне по-малко от минута. Той затвори ковчежето с трясък.

— Адам ще остане с теб, докато пуснем котва, за да съм сигурен, че няма да се изкушиш да надникнеш през завесите.

— Нямам нужда от надзирател — възнегодува Оливия. — Няма да поглеждам през прозореца, щом такава е волята ти.

Той се спря край вратата.

— Щом ти не си в състояние да ми дадеш своето доверие, как очакваш аз да ти вярвам?

Оливия не знаеше какво да му отговори, така че му обърна гръб и тръсна ядно глава.

След минута дойде и Адам с пълен панер дрехи за кърпене. Той седна мълчаливо на канапето под прозореца и се захвана с иглата. Оливия пък се залови с географските карти на бюрото.

„Уинд Денсър“ се плъзгаше бавно покрай бреговата линия в прикритието на скалите над дълбокия проток, известен само на най-опитните моряци от острова. В сенките на вечерния сумрак корабът подмина носа Света Катерина. Когато най-после и последният слънчев лъч угасна, плавателният съд се плъзна през сводест отвор, наподобяващ огромна пещера, и изчезна в скалата.

Оливия почувства, че спряха и дочу дрънченето от веригите на котвата. Адам бе пълнил газената лампа вече няколко пъти през дългите часове, които прекараха в каютата. През цялото време старият моряк не подхвана разговор и Оливия му бе благодарна за това. Тя бе изцяло погълната от географските карти, докато накрая се научи да се служи с тях не по-зле от всеки опитен моряк.

— Мисля, че е време да се подготвяме да се качим на палубата. — Адам наруши тишината и остави иглата настрана.

Оливия го последва на палубата. Навън беше тъмно е тя успя да различи само късче нощно небе и златистия блясък на няколко звезди. Намираха се в сводест отвор в скалата. Нощта беше топла и приятна. Въздухът бе лишен от натрапчивата свежест на откритото море. Но все още се долавяше сладкият аромат на водорасли, солена вода и детелини. Може и да не бяха стигнали брега, но сушата не беше далече.

— Готова ли си? — обади се капитанът на „Уинд Денсър“ над рамото й. Оливия извърна глава и срещна твърдия поглед на познатите сиви, дълбоки очи.

Връхлетя я тръпка на тъга, на ненавременен копнеж по онова, което бе пропуснала да изживее.

— Прости ми — прошепна неволно Оливия.

— За какво?

В гласа му нямаше прошка. Тя поклати безмълвно глава.

— Можеш ли да се прехвърлиш през парапета?

— Да.

— Лодката те чака долу. Предупреждавам те, че ще се наложи да ти завържат очите, докато не стигнете брега.

Оливия не му отговори. Нима вече имаше значение? Тя пристъпи към перилата и погледна в мрака към малката лодка с едно платно, която се полюшваше върху вълните.

— Сигурно е време да вървя. — Гласът й беше безизразен.

— Да.

Антъни не й предложи помощта си, докато се прехвърляше през перилата и се спускаше в лодката. Оливия погледна нагоре. Лицето му й се стори бледо в тъмнината, очите му проблясваха като сиви късчета лед. Той свали шалчето, което висеше на врата му, сви го на топка и го хвърли в лодката. Някой от екипажа го улови.

След миг ленената материя бе върху очите й — топла и мека. Ухаеше толкова силно на Антъни, че стомахът й се преобърна. Оливия вдиша дълбоко аромата му и потъна в някакво пространство, където очарованието на отминалите няколко дни се чувстваше толкова силно, че болезнените спомени от миналото вече нямаха власт над нея. Сякаш чувстваше тялото му, притиснато към нейното — неговата мъжка сила и нейната женска слабост. Устните му. Изведнъж се почувства толкова замаяна и отмаляла, че вкопчи пръсти в седалката на лодката.

— Добре ли сте, мис?

Загриженият глас долиташе иззад гърба й.

— Да, благодаря. Скоро ли ще стигнем?

— След малко.

Оливия слушаше приглушения плисък на веслата, които я отдалечаваха все повече и повече от „Уинд Денсър“. Чуваше шепота на вятъра, който издуваше платното. След малко нямаше никаква представа за време и посока. Някой започна тихичко да си припява, след миг го последва и втори. Беше приятна мелодия. Изведнъж песента секна. Носът на лодката хлътна в пясъчно дъно и се закова.

— Може ли вече да сваля това? — Оливия докосна с пръсти шала на очите си.

— Да, мис.

Тя развърза ленения шал и премигна в приглушения полумрак. Нямаше представа къде се намират, освен че бяха в мъничък залив. Морето беше черно като мастило. От трите й страни се издигаха внушителни скали. Но над главата й проблясваше луната и безброй звезди. От „Уинд Денсър“ нямаше и следа, но това не беше изненадващо. Малката лодка бе порила водите на морето дълго време.

Мъжете скочиха и издърпаха лодката на брега. Лицата им изглеждаха загрижени, докато й помагаха да слезе.

— Ще трябва да изкачим пътеката, мис.

— Всичко е наред. Ще се справя — усмихна се тя на мъжа, който говореше. Изглеждаше искрено притеснен.

— Да те изчакаме ли, Майк?

— Не. Ще прекарам нощта у дома. — Мъжът, когото нарекоха Майк, прекоси брега и се насочи към тясна пътечка в скалите. — Оттук, мис. На върха ще ни чака двуколка.

Оливия напъха шала на Антъни в джоба на роклята си и го последва.

Антъни се взираше в отражението си в огледалото на каютата си. Нагласи тъмните мустаци, които сега се виеха над устата му, намръщи се и поднесе черен молив към веждите си.

— Какво ще кажеш, Адам? Дали ще свърши работа? — Говореше с подчертания акцент на местните хора.

— Аха — избоботи в отговор Адам и му подаде смачкана моряшка шапка. — Значи приключи онази история с момичето, така ли?

Антъни не му отговори. Ръцете му се бореха с гъстите кичури коса, които изчезнаха под шапката.

— Мисля, че заприличах на злодей — отбеляза невъзмутимо той. — Това да си почерня зъбите беше хубава идея, не мислиш ли?

— Нали все ми повтаряше, че била различна.

— Върви по дяволите, Адам! Не искам да обсъждам Оливия.

— Явно те е засегнала дълбоко. — Адам не беше притеснен от грубия тон на капитана. Грижеше се за него от мига, в който изплака за пръв път. Беше му сменял пелените, беше го хранил с биберон, беше пазил живота му по време на онова ужасно бягство от Бохемия след битката на Уайт Маунтайн. Беше го отвел безопасност при семейството на баща му, в огромното им имение в Лондон.

И бе видял с очите си как невръстното дете беше отхвърлено завинаги от онези, които бяха длъжни да бранят живота му…

— Адам, дяволите да те вземат, човече! Да не си откачил? Помогни ми с този руж! Носът ми трябва да изглежда огромен и червен, трябва да нарисувам спукани венички по лицето си.

Адам взе кутийката с руж, която Антъни напъха под носа му.

— Искаш да заприличаш на клоун ли?

— Не! Искам само да приличам на човек, който обича да си попийва. Побързай! Ти си по-сръчен с тези мазила.

Адам си свърши безупречно работата, а ръката му беше бърза и уверена. Когато привърши, лицето на Антъни изглеждаше подпухнало като гнила ябълка.

— Кого ще вземеш да ти пази гърба?

— Сам… Но не очаквам да възникнат проблеми. Онзи човек има стока за продан. Аз пък имам пари в излишък. Какъв проблем би могъл да възникне?

— Може да е капан.

— Но не за мен. Не аз подмамих онзи кораб да се разбие в скалите.

— Обаче си виновен за много други неща — упорстваше Адам, докато затваряше капака на кутийката с руж.

— Знам какво правя, Адам.

— Сигурно. Но играеш опасна игра.

Антъни бавно се обърна.

— Дадох обещание на Елън, Адам. Няма да взема думите си назад. Баща ми я предаде. Аз няма да постъпя така с нея.

— Ако искаш да направиш добро на Елън, погрижи се да не увиснеш на някое дърво.

— Няма.

— И баща ти така казваше — отвърна тъжно Адам. — И той също нямаше намерение да предава Елън… поне в началото. Тръгна, изпълнен с възвишени цели. Още помня как стояхме двамата на борда на „Изабел“, не по-малко сигурни от теб в правотата и силата на дълга си. А виж как свърши всичко…

— Баща ми се е борил за религия, за идеали. — Антъни се изсмя отсечено. — Бил е кръстоносец и е предал жената, която го е обичала — първо заради идеалите си, а после заради… — Гласът му заглъхна, а после отекна с внезапна сила: — Аз обаче се боря за личните си интереси, Адам. Те са далеч по-ясна цел и не поставят човек пред кой знае какъв избор. Аз играя само по моите собствени правила. — Той докосна едва доловимо рамото на възрастния мъж и му се усмихна, преди да се обърне да си върви. — Затова съм в безопасност.

— Щом казваш — прошепна Адам на затворената врата и се отпусна на канапето под прозореца. Завесите отново бяха дръпнати, а прозорецът — отворен. Въздухът беше неподвижен, наситен с мириса на скалите, сред които „Уинд Денсър“ бе пуснал котва в безопасност.

Преди двадесет и осем години сър Едуард Какстън, бащата на Антъни, бе отплувал от Дорсет в компанията на група млади идеалисти, за да се присъедини като доброволец към армията от протестанти на крал Фредерик в битката срещу католическия император Фердинанд. По онова време Адам бе личният камериер на сър Едуард. Всичките им идеали умряха в кървавото клане на Уайт Маунтайн.

Бащата на Антъни успя да избяга от бойното поле, но не и от отмъщението на императора. Хората на Фердинанд го откриха и го повалиха на прага на собствената му спалня, където в същия момент любовницата му се бореше да даде живот на тяхното дете.

Те хладнокръвно я изчакаха да роди, видяха я как дава живот, преди да прережат гърлото й и да оставят между краката й окъпаното в кръв бебе. Пъпната връв, която го свързваше с майка му, все още пулсираше. Не очакваха детето да оживее.

Защото не знаеха, че там е и Адам, скрит зад завесите на прозореца. Той не можеше да помогне нито на сър Едуард, нито пък на лейди Елизабет, но след като екзекуторите си отидоха, пое детето в прегръдките си, прочисти ноздрите и устичката му и видя как животът нахлу в телцето му. А после го отнесе при родителите на баща му, в Лондон.

Те обаче го отхвърлиха. Това, че баща му бе пренебрегнал семейните задължения в преследване на своите идеали и незаконното раждане на детето за тях бе достатъчна причина. Те пропъдиха Адам и невръстното бебе от дома си и заплашиха да погнат кучетата подире им. Адам се обърна към единствения човек, когото познаваше, и който би се съгласил да приеме незаконния син на Едуард Какстън.

Елън Лийланд, дъщеря на провинциален земевладелец, обичаше Едуард Какстън от години. Той също я обичаше донякъде, но я напусна, за да се включи в битката за религиозните си идеали. А с напредъка на войната я забрави, отдаден на порочни удоволствия в леглото на лейди Елизабет от Бохемия.

Елън прие детето на своя възлюбен като свое собствено. В малкото рибарско селище Кейхавен, в Хемпшир, тя неуморно учеше малкия Антъни на четене, писане и математика, запозна го с най-изтъкнатите философи и отвори очите му за силата на знанието. И с помощта на Адам го окуражаваше да намери мястото си сред хората, които изкарват прехраната си от морето, без значение какво означава това.

Още от малък Антъни знаеше истината за произхода си; знаеше, че семейството на баща му го е отхвърлило и че няма достъп до този свят. Затова и бе усвоил всички уроци на оцеляването. Знаеше също какво дължи на безграничната любов на Адам и Елън, която наричаше своя леля пред всички, които се осмеляваха да проявят интерес.

Антъни несъмнено знае как да брани живота си, помисли си Адам и потръпна от острата болка в коленете си. Но разбиранията му се разминаваха с каноните на обществото. На този свят имаше много хора, които безгранично обичаха Антъни Какстън. И още повече, които биха се радвали да го видят обесен.

6.

Талигата със здрав впрегатен кон ги чакаше на края на пътеката. Юздите бяха в ръцете на около дванайсетгодишно момче, което скочи от капрата веднага, щом зърна Майк. В този момент Оливия изкачваше последните няколко ярда към върха на скалата.

— Наред ли е всичко, Били? — попита тихо Майк и прекоси гъвкавата трева към каруцата.

— Аха. Татко каза да се прибереш у нас тая вечер и да пийнеш с него. — Хлапето зяпаше любопитно Оливия изпод гъстите кичури непокорна коса, която се спускаше над челото му. — Ако капитана разреши.

— Той ще ме чака чак на сутринта — отвърна спокойно Майк и предложи ръка на Оливия. — Нека ви помогна, мис. Вътре сигурно е мръсно — добави той с извинителна усмивка. — Тази сутрин са откарали с каруцата пилетата на пазара.

— Няколко пера не могат да ме притеснят — отвърна Оливия и пое предложената й ръка, за да се качи в каруцата. Подът бе покрит с дебел килим от пилешки пера, а ноздрите й се свиха конвулсивно от натрапчивата миризма на добитък. — На мен ми мирише повече на прасета — забеляза тя.

— Може. Тая сутрин мама откара малките прасенца на пазара — отвърна хлапето и избърса седалката с ръкава на ризата си. — Взела им е добри пари.

Майк седна до Оливия.

— Не сме далече от дома ви, мис — каза й успокоително Майк.

— Ще ме откарате у дома?

— Аха. Капитанът каза да ви оставим чак пред вратата. И да не говорим изобщо. Каза, че вие ще говорите. — Думите му бяха съпроводени с тревожен поглед.

— Точно така — успокои го Оливия. — Аз знам какво да кажа.

— Това е добре. Аз не съм много по приказките. — Облекчението се изписа по лицето му.

Хлапето изцъка с език и конят бавно затътри копита по тясната пътека през скалата. Оливия нямаше представа къде са слезли на брега и в каква посока се движат. Превръзката през очите й напълно я бе дезориентирала. Още повече я объркваше твърдото трополене на колелата по земята след петте дни, прекарани върху капризната повърхност на морските вълни. Огледа се за Полярната звезда, но небето беше съвсем тъмно, осеяно с гъсти облаци.

Не след дълго започнаха да подминават и първите къщурки покрай пътя.

— Ей там е ханчето, мис. — Майк посочи към мъждивата светлинка на около половин миля разстояние.

— Имаш предвид хана в Чейл?

— Аха, мис. Къщата на маркиз Гранвил май трябва да е вляво.

— На кръстопътя завийте вляво — отвърна Оливия. Беше толкова близо до дома, че не можеше дори да разсъждава трезво. Дали баща й щеше вече да е там? Защото щеше да й е по-лесно, ако разполага с малко време, за да събере мислите си и да поговори с Фийби, преди да се изправи срещу него.

Оливия вече знаеше, че ще трябва да каже истината на Фийби. Не можеше да държи в себе си всичко изживяно през тези няколко дни. Но тя нямаше — не можеше — да разкаже на Фийби за смразяващите спомени от своето детство.

Когато подминаха крайпътния хан, от отворената врата долетя бурна вълна от мъжки смях. Майк погледна с копнеж към примамливата светлина. А после пътят отново потъна в тъмнина. На кръстопътя Били насочи коня наляво. Пътеката беше тясно, а от двете й страни вирееха високи храсти, но въпреки това само след няколко минути стигнаха каменната порта към имението на маркиз Гранвил. Беше заключено за през нощта. Майк скочи от каруцата и дръпна звънчето.

Пазачът се показа на прага на колибата си със свещник в ръка.

— Кой е там?

— Аз съм, Питър. — Оливия се надвеси от каруцата, за да я види пазачът по-ясно. — Отвори портала.

— Да пукна, ако… — промърмори невярващо мъжът, но нито за миг не се усъмни чий е този глас. Той вдигна свещника по-високо, за да огледа късния посетител. — Е, ще пукна — избоботи той и се втурна да отвори портала. Били подкара умело коня през внушителните порти и помаха присмехулно към изумения пазач.

— Дали пък да не идем чак до входната врата — промърмори Били, когато пред тях най-после проблеснаха светлините на къщата.

— Разбира се, глупако! — смъмри го Майк и го шляпна лекичко по рамото. — Кой си мислиш, че возиш?

— Знам ли? Никой не ми е казал — изхленчи хлапето.

— Не ти и трябва да знаеш — отвърна Майк, мигом забравил какво е казал преди миг.

— Карайте към главния вход — намеси се припряно Оливия, макар че с босите й нозе и дрипава рокля сигурно повече би й подхождал входът откъм кухнята.

Били закова каруцата пред главния вход. Прозорците пръскаха ослепителна светлина, но къщата изглеждаше някак притихнала, сякаш ежедневният живот бе замрял. Майк скочи от каруцата и любезно предложи ръка на Оливия.

Тя стъпи върху чакълестата пътека и се поколеба. Завръщането на блудния син нямаше да е най-лесната роля в живота й. След миг тя вирна брадичка и решително закрачи към входа. Повдигна чукалото и го стовари повелително върху вратата.

Дочу шум от нечии стъпки, после чу как резето се отдръпна и накрая вратата се отвори. На прага се очерта внушителният силует на Бисет, иконома. Той зяпна втренчено Оливия, сякаш вижда призрак.

— Да, Бисет, това съм аз. — Тя го заобиколи и влезе в просторното предверие. — Къде е лейди Гранвил?

Но не се наложи да й отговарят; Фийби вече препускаше по стълбите.

— Кой е? Кой идва, Бисет? — извика тя.

— Аз съм — отвърна Оливия и се втурна към извитото стълбище. В момента единственото, което искаше, бе да почувства отново топлата прегръдка на приятелката си, уюта на дома си.

— О, Оливия! Къде беше? Полудях от притеснение! — Фийби я притисна в прегръдките си, а по лицето й бликнаха сълзи на облекчение и радост. — Какво, за бога, се е случило с теб?

Оливия се притисна към нея.

— Баща ми върна ли се вече?

— Не, още не. — Фийби се отдръпна лекичко, за да огледа внимателно приятелката си. — Кажи ми, къде беше?

В този миг Оливия си спомни за Майк и Били, и за изричното настояване на пирата да ги възнагради за добрината, сякаш тя не знаеше как да се отплаща на онези, които й предлагат помощта си.

— По-късно ще ти разкажа всичко, Фийби. Но първо трябва да изкажа благодарността си на тези добри хора. Те бяха много мили с мен. — Тя посочи Майк, който се бе отдръпнал от вратата и сега стоеше неуверен отвън, извън обсега на светлината от свещника.

Фийби веднага разбра какво се иска от нея. Също като Оливия, тя нямаше нужда да й напомнят, че е длъжна да се отплати за сторената добрина, Фийби потисна нетърпението си и пристъпи към входната врата.

— Моля, влезте за минутка.

Бисет имаше вид на човек, на който не му достига въздух, но отстъпи неохотно и остави Майк да влезе в предверието. Майк се поклони сковано.

— Майк Баркър, мадам.

Фийби кимна вежливо и извади ключа от ковчежето на Катон от джоба си. Когато се отправи към кабинета на съпруга си, Оливия я последва по петите.

— Колко трябва да им дам? — попита Фийби, докато отваряше ковчежето. — Как бих могла да преценя, щом не знам…

— Пет гвинеи — прекъсна я Оливия. Тя долавяше напрежението в гласа на приятелката си и знаеше, че Фийби няма да се сдържа още дълго.

Фийби подаде пет златни монети на Оливия, а тя ги взе без да каже и дума и се върна в предверието.

— Майк, моля те да благодариш от мое име на семейството си за всичко, което направиха за мен. Сигурна съм, че и баща ми ще ви бъде много благодарен, когато узнае какво се е случило. Предай това на майка си. Надявам се да са достатъчно за лекарствата.

— О, да — промърмори Майк, втренчен в лъскавите монети върху дланта си. Стори му се твърде щедра сума за това, че е разказал лъжлива история и е заел каруцата на господарката. Но капитанът винаги се отплащаше щедро за услугите, за които го молеше, а у дома имаше твърде много гладни гърла. Майк пъхна монетите в джоба си.

Били се приближи към отворената врата и зяпна с ококорени очи просторното помещение с дъбов под и излъскани до блясък мебели. На едната стена пращеше огромна камина, а в дъното се виеше широко стълбище със сложни орнаменти. Били забеляза, че подпорите на стълбището са във формата на лъвски глави. Цялата ферма на неговото семейство можеше да се побере само в това помещение, а доколкото разбираше, тази стая, ако изобщо можеше да се нарече така, дори не се използваше за живеене. Беше само изгубено пространство. Какво било да си богат, помисли си хлапето с някаква смесица от неодобрение и завист.

Той улови свъсения поглед на облечения в черно мъж, който отвори вратата. Дали пък не си мислеше, че се кани да открадне нещо? Били пъхна показалец в носа си и се ухили на кръвнишкия поглед на иконома.

— Какви ги вършиш, Били? — обърна се рязко Майк. Той не бе видял разигралата се преди малко сцена, но познаваше добре по-малкия си брат. — Трябва да си ходим, мис. — Той кимна на Оливия, поклони се на Фийби и помъкна Били към каруцата.

Фийби се обърна към Оливия. За момент загрижеността й надделя над нетърпението да узнае какво се е случило.

— Изглеждаш изморена — каза тя.

— Не съм изненадана — отвърна Оливия с кисела усмивка, Фийби се обърна повелително към иконома.

— Бисет, помоли госпожа Бисет да стопли чаша мляко и да я донесе в спалнята на лейди Оливия. И изпрати някой да повика лейтенант Крамптън. Той трябва да знае, че лейди Оливия се е завърнала невредима.

Бисет се поклони на господарката си и забърза към кухненските помещения. Нямаше търпение да узнае мнението на госпожа Бисет за странните работи, които се случваха в този дом. Лейди Оливия не приличаше на себе си. Възмутеният иконом не беше пропуснал да забележи, че дъщерята на господаря е полуоблечена. И макар да изглеждаше някак сънена, не беше никак разстроена от онова, което й се е случило.

Веднага щом Бисет се оттегли, Фийби грабна Оливия за ръката и я дръпна към стълбището.

Когато стигнаха спалнята на Оливия, Фийби се облегна на отворената врата и погледна изпитателно приятелката си.

— А сега, Оливия, за бога, кажи ми какво се случи!

Оливия приседна на леглото си и остана изненадана от вида на смачканите си обувки и боси крака. В суетнята от завръщането си сред познатата обстановка съвсем бе забравила колко окаяна трябва да изглежда в очите на познатите си.

— Бях много зле. Паднах от скалите и известно време не знаех коя съм. Ударих си главата. — Тя докосна с пръсти тила си, където все още пулсираше притъпена болка. — Бащата на Майк ме открил и ме отвел във фермата си, а съпругата му се грижеше за мен, докато си спомних коя бях… съм.

— Защо ли не ти вярвам? — отвърна след кратко мълчание Фийби.

Оливия въздъхна.

— Защото не всичко, което ти казах, е истина. — Тя посрещна сърдития поглед на приятелката си с извинителна усмивка. — Само се упражнявах върху теб — добави Оливия. — Но тази история ще трябва да прозвучи достоверно за татко и Гайлс. Надявам се да ми помогнеш с детайлите.

— Наистина ли беше ранена? — да започнем от най-важното, каза си Фийби наум.

— Да. Това, че паднах от скалата и си ударих главата, си е самата истина. Само че през цялото време знаех коя съм, но не знаех… к-какво става… Заради онази течност… Тя ме замайваше…

— Течност? Някакъв опиат? Някой те е упоил? — Ужасена, Фийби притисна устните си с ръце.

— Беше само с лечебна цел — пророни бавно Оливия. — Но наистина замъгляваше разсъдъка ми и през повечето време не знаех будна ли съм или заспала. А когато той реши, че вече нямам нужда от нея, спря да ми я дава.

— Той? Кой е той? — Фийби беше на ръба на паниката. — Оливия, моля те да започнеш от самото начало, преди наистина да полудея. — Тя се оттласна от вратата и пристъпи към леглото. Втренчи поглед в приятелката си, обзета от страх, какъвто не бе изпитвала дори през дългите дни, в които считаше Оливия за безследно изчезнала. Нещо не беше наред. Сякаш Оливия все още отсъстваше и само тялото й се бе завърнало у дома. Човекът, личността, излъчването отвъд черупката на плътта се бяха променил неузнаваемо.

— Какво ти се е случило? — Думите й бяха задавен шепот.

Оливия вдигна поглед.

— И аз самата не съм съвсем сигурна. Чувствам се някак различна.

— Така и изглеждаш — отвърна Фийби. — И не ми отговори на въпроса.

— Вярваш ли в магии, Фийби?

— Не. Вярвам във физиката и медицината, в раждането и смъртта, в изгрева и залеза — отвърна решително Фийби. — Не вярвам в магии и суеверия… Не помниш ли какво се случи на Мег?

Мег, лечителката, тяхна приятелка от годините, прекарани в Оксфорд, беше обявена за вещица след смъртта на едно детенце, което бе лекувала. Споменът за онзи мъчителен ден все още бе болезнен и за двете.

— Не говоря за магьосничество — отвърна Оливия. — Искам да знам вярваш ли в… в страстта, в… в привличането, в магията на физическото привличане между един мъж и една жена?

Фийби не й отговори веднага. Седеше на кедровата ракла до леглото. Как би могла да отрече, че вярва в тези неща? Та нали тя самата бе попаднала в плен на любовта и страстта — тези опустошителни, непредсказуеми чувства. Съвсем неочаквано, противно на всякаква логика, в една зимна утрин бе пометена от силата на любовта и страстта си към маркиз Гранвил. И оттогава животът й бе изцяло подчинен на тези чувства.

— Срещнала си някого? — попита тя, още по-нетърпелива да чуе час по-скоро тази история. — Влюбила си се в някого… Някой, който… За бога, Оливия, защо мълчиш? Разкажи ми всичко!

— Опитвам се — отвърна Оливия. Кой знае защо, беше й трудно да говори откровено за Антъни. Имаше чувството, че каквото и да каже, ще прозвучи изкривено, че няма да е справедлива към него или пък тя самата ще заприлича на влюбена глупачка. Не знаеше защо е толкова важно за нея да го представи в добре светлина, но… изглежда беше така.

— Не знам фамилията му. Не ми я каза.

— Как така? — попита остро Фийби.

— Защото… Живее извън закона — отвърна й Оливия и поклати замислено глава. — Но това е без значение. Никога няма да го видя отново.

— Разбира се, че има значение! — възкликна Фийби. — Все още не си ми казала нищо съществено.

От тях трите — Порция, Оливия и Фийби — Оливия винаги бе тази, която не се поддава на романтични чувства и плътски желания. Другите й две приятелки вече бяха попаднали в плен на чувствата си към любимия мъж, но Оливия винаги се бе задоволявала изцяло със света на книгите и интелектуалните си занимания.

И винаги бе твърдяла, че това й е достатъчно, че така е редно.

Оливия изрита обувките си и впери поглед в босите си нозе. Не можеше да обвинява Фийби, задето избухна така. Тя самата още не знаеше какво да мисли. Никога повече нямаше да види Антъни, но причината не беше в начина му на живот. А може би точно оттам трябваше да започне, за да обясни на Фийби в каква ситуация е изпаднала.

— Руфъс също беше извън закона, когато с Порция се срещнаха за първи път — напомни й Фийби. — Но това не беше пречка за никой от тях.

Това че Руфъс Декатур, граф Ротбъри, невинаги е бил образец за порядъчност сред обществото, си беше самата истина.

— Но Порция не е дъщеря на баща ми — отвърна тихичко Оливия. Порция и баща й никога не бяха зачитали каноните на обществото. Едва след смъртта на Джак Уорт, Порция бе поставена под настойничеството на маркиз Гранвил.

Фийби разбра какво иска да каже отдавнашната й приятелка, но предпочете да го пренебрегне.

— Разкажи ми всичко!

И Оливия наистина й разказа всичко, освен онова, което й бе причинил Брайън Морз — онова, което му бе позволила да й причини. Миналото все още я изпълваше със срам, който никога нямаше да сподели, дори с най-близката си приятелка.

— И така, след като превзе испанския галеон, корабът се върна да пусне котва и ме върнаха у дома — завърши тя и вдигна рамене.

Фийби я слушаше, навъсена. Оливия винаги беше толкова сдържана, толкова уверена, че никога няма да падне в примката на някой мъж. А сега изведнъж се бе отдала на една непозволена страст, и то, изглежда без всякакви задръжки.

— Може би опиатите са помрачили разсъдъка ти — допусна Фийби. — Някои вещества са толкова силни, че могат да предизвикат такава реакция. Знаеш ли какво ти е давал онзи мъж?

Оливия поклати глава. Не й допадаше начинът, по който Фийби се опитваше да обясни чувствата й. Това би означавало, че всичко, което бе изживяла, е било неистинско, а някаква част от нея упорито отказваше да го приеме. И дори да искаше да го забрави, дори да потръпваше от отвращение при спомена, който изживяното бе извикало в съзнанието й, не искаше да превръща приятната тръпка от приключението в нещо натрапено и непожелано.

В този миг на вратата се почука и влезе госпожа Бисет с чаша мляко. Прислужницата остави чашата на масата и погледна изпитателно Оливия.

— Дали да не повикаме доктора, лейди Гранвил? Лейди Оливия ми се струва доста отслабнала.

— Няма нужда. Лейди Оливия си е ударила лошо главата, но мога и сама да се погрижа за раната й. Благодаря ти.

Госпожа Бисет сякаш се поколеба, но уменията на лейди Гранвил като лечителка й бяха отдавна известни. Нейно благородие може и да не беше особено веща домакиня, но никой не можеше да отрече другите й таланти.

— Така да бъде, милейди.

— Това е всичко, госпожо Бисет — напомни Фийби на прислужницата, която не правеше усилие да прикрива любопитството си.

— Да, мадам. — Госпожа Бисет направи реверанс и се оттегли. Оливия не съумя да сдържи усмивката си.

— Само преди година не би си и помислила да отпратиш госпожа Бисет по този начин. Тя сякаш не те забелязваше.

— Вярно е — съгласи се Фийби, временно забравила проблемите на приятелката си. — И вече ме нарича лейди Гранвил, вместо само лейди Фийби. Мисля, че си извоювах известен авторитет, след като се родиха момчетата.

Оливия се разсмя сърдечно при думите й, за миг забравила мрачните си мисли. Но само за миг. После прошепна с тревожен глас:

— Баща ми не бива никога да узнае какво се е случило, Фийби.

— О, не, за бога! — възкликна Фийби. — Това не би довело до нищо добро! — Тя изгледа продължително Оливия. — Искаш ли да видиш отново онзи мъж?

— Не! — Оливия тръсна буйно глава. — Това беше… като в сън… Като в приказка… Всичко свърши, Фийби, и не искам да мисля повече за това. Сега най-важното е да съумея да скрия истината от баща си.

Фийби не знаеше какво да мисли. Нещо в думите на приятелката й не прозвуча съвсем убедително. Но в момента Оливия бе изтощена до припадък и не биваше да я притиска повече. Фийби й подаде чашата с мляко.

— Трябва да поспиш, Оливия. На сутринта ще поговорим повече.

— Да. — Оливия отвърна неочаквано настойчиво на прегръдката на Фийби. Искаше й се всичко да бъде както преди, и докато двете стояха прегърнати, за миг почти й се стори, че това е възможно.

А после Фийби се оттегли, а Оливия приседна на леглото и жадно пресуши чашата с мляко. Топлата течност бе мехлем за тялото и душата й. Тя остави празната чаша на масичката и стана да се съблече. Докато сваляше закърпената рокля от тялото си, напипа меката издутина в джоба. Оливия извади шалчето на пирата и, без да се замисли, го напъха под възглавницата. После се отпусна на леглото и потърси забрава в съня.

Лорд Годфри Чанинг прекрачи прага на хана „Анкор“ в малкото селище Нитон, разположено над залива Пъкастер. Той вторачи напрегнато поглед през синкавите кълбета тютюнев дим и видя само местни хора, рибари, които отпиваха бавно от бирите си и пушеха лули в пълно мълчание. Това последното вероятно би му се сторило необичайно, ако не познаваше нравите на тукашните, които не бяха особено бъбриви и говореха само в случай че нещо им се стори достатъчно важно, за да го кажат. В тази петъчна вечер обаче изглежда никой нямаше какво важно да сподели.

Годфри се приближи до тезгяха и се облегна на лакти с гръб към него. Имаше вид на човек, който спокойно оглежда салона, без да търси нищо определено. Дали сред тези мълчаливи селяни не се намираше и човекът, готов да купи неговата стока? Едва ли. Никой не му се стори достатъчно надежден купувач за богатата му плячка.

— Да, сър — долетя иззад него гласът на ханджията и Годфри подскочи. Той се обърна с лице към него.

Джордж го гледаше със злобни пламъчета в очите.

— Какво да ви предложа, сър?

— Кой е човекът, с когото трябва да се срещна?

— Не бързайте толкова — отвърна ханджията. — Ще пийнете ли нещо?

— Черна бира. — Очевидно нямаше друг избор, освен да играе по чуждата свирка.

Ханджията напълни една халба с бира.

— Три пенса.

— Откога? — извиси глас Годфри. — Открай време бирата струва едно пени и три фардинга.

— Запасите се изчерпват, сър. И цените скачат — отвърна ханджията с многозначителна усмивка.

— Но ти не си ми поръчал бира — просъска Годфри. Ханджията вдигна рамене в знак на безразличие.

— Конякът пък е съвсем на привършване.

Лорд Годфри едва сдържа гнева си. От ден на ден ханджията ставаше все по-нагъл, и все пак Годфри знаеше, че няма какво да му отговори.

— Корабът трябва да пристигне всеки момент — каза той и заби нос в халбата си.

— Май малко закъснява, а?

— Проклет да си! Знаеш, че закъснява? — Кокалчетата на ръцете му побеляха около дръжката на халбата. Нещастникът знаеше, че е в безизходица и можеше да го разиграва, както си поиска. Но изходът беше съвсем наблизо, вече се виждаше краят на финансовите му затруднения. И после — о, после собственикът на „Анкор“ и всички като него бързо щяха да променят отношението си към лорд Чанинг.

— Сигурно ще трябва да поръчам от някой друг — вметна небрежно ханджията. — Само че тогава ще трябва да ми върнете парите, разбира се.

Годфри предпочете да не му обръща внимание. Той обърна ядно гръб на Джордж и отново се зае да разглежда посетителите на заведението. Проклет да беше, ако отново помолеше ханджията за помощ.

— Онзи, дето ви трябва, седи в ъгъла, до камината — прошепна накрая Джордж в натрапчивата тишина. — Чака вече повече от час.

Годфри си придаде вид на безразличен. Знаеше, че ще трябва да си плати за тази информация. Джордж несъмнено си имаше цена. Но ако тази вечер нещата се развиеха добре, парите никога вече нямаше да са проблем. Той вторачи поглед в мъжа, който Джордж му бе посочил, и почувства смътно разочарование. Беше обикновен селянин с разбойнически вид, облечен в груби рибарски парцали, с провиснали мазни мустаци.

— Онзи там? — запита невярващо Годфри, когато най-после успя да проговори. Мъжът отсреща сигурно нямаше с какво да плати и питието си.

— Аха.

— Как се казва? Веднага плащам за името му.

— Той не казва името си пред кой да е — отвърна ханджията. Годфри се отдръпна от тезгяха, грабна халбата си и приближи към евентуалния купувач.

— Ще пийнеш ли още едно? — предложи щедро той. Мъжът го погледна. Очите му бяха кървясали, а когато се ухили, в устата му светнаха две редици почернели зъби.

— Господ да ви благославя, сър. Много сте добър. Ще пийна чашка бренди. Само кажете на Джордж да е от специалната реколта. Не от оная пикня, дето я пробутва на нещастниците, които не са виждали нищо по-добро. Но ние с вас знаем какво е доброто пиене, нали? — Той се ухили и му смигна заговорнически.

Годфри потръпна, но прехапа езика си. Можеше само да предполага с колко ще го одере Джордж за чашка от най-доброто бренди. Все пак, преструвайки се на безразличен, той извика към бара:

— Два коняка, Джордж. От най-добрия.

— Защо не поседнете, сър? — Мъжът посочи стола насреща си. — Не можем да стоим прави и да приказваме по работа.

Годфри придърпа стола с крак и седна. Дървените стърготини по пода бяха слепнали от разлятата бира и други течности, за които не искаше дори да си помисля. Някакво мършаво куче ближеше оглозган кокал и сега го изгледа свирепо, с настръхнала козина, защото кракът на стола се би приближил твърде опасно към оскъдната му порция храна.

Ханджията изрита грубо кучето и постави две от най-хубавите си чаши, пълни с коняк, върху масата. Песът изскимтя и се измъкна, стиснал кокала в беззъбата си челюст.

— Струва по шилинг за всяко, сър.

— Това си е пладнешки обир! — не се сдържа Годфри.

— Запасите се изчерпват, сър — подхвана ханджията познатата си песен.

— Вземи, Джордж. — Дрипавият мъж насреща му бръкна в джоба си и хвърли на масата две сребърни монети. — Ама ще трябва да ни допълниш чашите за тия пари.

Ханджията грабна монетите и се ухили. Усмивката му беше сърдечна, каквато Годфри никога не беше виждал на лицето му.

— Дадено, приятел.

Другият мъж кимна и отпи от коняка си. Питието явно задоволи очакванията му, защото последва одобрително кимване с глава. Ханджията се върна зад тезгяха.

— А сега, млади господине, да говорим по същество. Какво предлагате?

Годфри отпи бавно от коняка си и се опита да прецени кое го тревожи толкова в този долнопробен тип, който кой знае защо му вдъхваше почит и респект. И макар да бе облечен в простичкия си кожен елек, рибарят имаше вид на човек, който напълно владее ситуацията.

— Коприна… боядисана в различни цветове — пророни най-после благородникът, потропвайки нервно с пръсти по масата. — Дантела и кадифе от Белгия и Холандия.

— Солената вода разваля коприната. Доколкото знам, стоките са заграбени след корабокрушение. — Нещо проблесна в дълбоките, сиви очи на непознатия. Нещо студено и отблъскващо.

— Бяха в сандъци — отвърна Годфри и сам се вбеси от отбранителната, нотка в гласа си. — Защитени.

Другият мъж кимна.

— И извадени за нула време, предполагам. — И отново онзи странен блясък в очите му, и онази сардонична нотка в гласа му.

За пореден път Годфри си наложи да овладее гнева си. За момента беше съвсем безсилен, принуден да понася всички обиди, което това отвратително и невъзпитано същество си позволяваше да хвърля в лицето му. Но това несъмнено щеше да се промени.

— В това се състои цялата работа — отвърна хладно той. — И ти го знаеш не по-зле от мен, предполагам.

Събеседникът му не отговори. Той отпи отново от коняка си и махна към бара. Джордж дотича на мига с бутилката с бренди в ръка, за да допълни чашите им.

Когато ханджията се отдалечи, непознатият попита с привичния си хладен тон:

— И какво друго има в стоката? Има ли чай? Сребро? Стъклария? Китайски порцелан? Корабът е бил търговски, нали?

— Да. — Годфри присви очи. — Случихме на богата плячка. Имахме страхотен късмет.

— Така си е — промърмори човекът насреща му. — Жалко само, че това, което за вас е било страхотен късмет, за пътниците на борда се е оказало дяволски малшанс.

Това вече преля чашата. Годфри скочи на крака и се надвеси заплашително над масата. После се овладя, седна, облегна се на стола си и вдигна примирено рамене.

— Само че аз имам доброто намерение да споделя късмета си с теб. Иначе ти нямаше да си тук.

— Така си е, млади господине — отвърна му рибарят, а тонът му внезапно стана доброжелателен, почти ласкателен. Изведнъж Годфри се почувства объркан, сякаш стоеше на подвижни пясъци. — Е, май няма да е лошо да видя стоката — продължи непознатият. — Не купувам нищо, преди да съм го видял с очите си.

— Доколко е сериозен интересът ти? Колко смяташ да купиш? — Годфри мигом забрави объркването си. Сърцето му затупка учестено, надушило спасението от финансовите затруднения.

Непознатият вдигна рамене.

— Зависи какво ще видя. Купувам всичко, което ми хареса. Ако стоката ви е добра, може да я взема цялата. Както казах, зависи.

— Цялата стока… — Годфри се бореше да прикрие обземащото го вълнение. — За всичката стока ще ти взема хиляда — Заяви отсечено той.

Събеседникът му само повдигна пренебрежително вежди.

— Ако си струва, ще ви ги дам.

Годфри се замисли. Надушваше нещо подозрително. Как би могъл този дрипав бедняк да се сдобие с толкова пари? Кожата му настръхна от страх. Ами ако беше капан?

— Не се притеснявайте, млади ми господине. Няма да ви предам. — Гласът му беше ласкав и мек, а очите му внезапно се проясниха и заприличаха на очи на млад човек.

Годфри отново изпита нелепото чувство, че нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Кога искаш да видиш стоката? — попита той и се насили да говори уверено и решително.

— Утре вечер, в полунощ. Ще се видим в Пъкастер Коув. — Мъжът стана и отмести стола си. Още миг постоя прав и неподвижен, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на мръсните си бричове, вперил нетрепващ поглед в Годфри. — Ще чакам само четвърт час. Елате сам. И аз ще съм сам.

— Как мога да ти се доверя? — попита Годфри.

Непознатият вдигна рамене.

— По същия начин, по който аз се доверявам на вас, предполагам. — После се обърна и напусна хана.

Годфри не откъсна поглед от него, докато вратата не се затвори зад гърба му. Непознатият вървеше приведен, но нищо не можеше да прикрие внушителния му ръст и струящата от тялото му сила. Кой беше този човек? Какъв беше? Годфри беше сигурен само в едно — че непознатият не е този, за когото се представя.

Лицето му помръкна. Мразеше загадките, а този човек несъмнено беше опасна загадка. А ако не знаеше с кого е на път да сключи сделка, ако го подценяваше, това би могло да провали бъдещето му. Трябваше да овладее нетърпението си и да пипа внимателно. Годфри вдигна очи и срещна погледа на ханджията. Джордж го гледаше с някакъв нечист блясък в очите, сякаш в момента четеше мислите му.

Годфри се изхрачи в камината и побърза да напусне хана. Конят му беше завързан край входната порта. Лорд Чанинг го яхна и препусна към Карисбрук Кясъл. Мисълта му работеше трескаво. Бе наблюдавал внимателно бъдещия си купувач и бе установил, че въпреки неугледните си дрехи и безочливо поведение, човекът несъмнено е в състояние да се сдобие с исканите средства. А за него това бе всичко, което имаше значение.

Нощните стражи на портала го попитаха за паролата, преди да го пуснат да мине през сводестия вход към крепостта. Годфри се насочи право към главната част на постройката. Стаята му беше точно след охраняваната спалня в северното крило, където в момента се помещаваше кралят.

Трите опита за бягство на краля бяха изчерпали търпението както на губернатора, полковник Хамънд, така и на парламента. Негово величество бе преместен от обширните си покои в по-обезопасена и лесно охраняема стая. Все пак, все още му бе позволено да приема ежедневните си аудиенции в просторния салон в съседство с предишната си спалня.

Годфри, лорд Чанинг, бе един от офицерите, завеждащи конюшните на губернатора. Този пост, макар да не допринасяше особено за разрешаването на финансовите му нужди, бе достатъчно престижен, за да му осигури самостоятелна стая и постоянни грижи за конете му, които обикновено се оказваха солидно бреме за всеки благородник.

Подобна позиция не беше за изпускане за един безпаричен наследник на стар, горд и обеднял род. Но и не можеше да задоволи млад човек като лорд Чанинг, отдаден изцяло на личните си амбиции. Беше затънал в дългове. Начинът му на живот, който според него бе единственият достоен за човек с неговото потекло, се оказваше изключително скъп за възможностите му. Само дрехите му струваха цяло състояние. И макар контрабандата и заграбените от чужди кораби стоки да му предоставяха известни облекчения за финансовите му затруднения, търговията и често обземащото го отчаяние го поставяха в зависимост от хора като собственика на хана „Анкор“ и надменния рибар, с когото бе принуден да преговаря тази вечер.

Когато най-после влезе в спалнята си, лорд Чанинг все още се бореше да превъзмогне обидата от приказките на непознатия, който бе длъжен да понася.

— Приличате на човек, на който току-що са му потънали гемиите — отбеляза Брайън Морз. Той седеше на масата пред камината, разпънал бял лист хартия пред себе си. Морз вдигна свещта, за да освети лицето на Годфри. — Нима бизнесът не върви?

Благородникът вдигна рамене и напълни чаша с вино от бутилката на масата. Забеляза, че в негово отсъствие съдържанието й бе намаляло застрашително. Брайън Морз явно беше жаден.

— Купувачът ми прилича на обикновен разбойник — промърмори той.

Брайън се засмя приглушено.

— Всички ние сме разбойници, приятелю. Не е ли така? — Той отпи вино от чашата си. — Тъкмо съчинявах писмото до потенциалния ви тъст. — Брайън посочи листа пред себе си. — Трябва да подберем точните думи, за да привлечем вниманието му. А когато срещнете малката ми сестричка, ще ви трябва нещо, с което да я спечелите. Известни познания в областта на гръцките поети може да ви е от полза… или прилични умения в шаха… А може и да ви се наложи да демонстрирате интерес към Питагоровите теореми. — Той повдигна въпросително вежди.

Годфри се отпусна на креслото край камината и протегна крака върху табуретката.

— Аз съм човек на действието — отвърна той с известно превъзходство. — Нямам време за безсмислени научни занимания.

— Е, няма да е лошо да понапреднете малко и в тази област — отвърна остро Брайън. — Защото, уверявам ви, малката ни плячка няма да падне в ръцете на някой, който нехае за научния прогрес.

Годфри се намръщи.

— Ако има на този свят нещо, което ненавиждам, то това е жена, която разбира от наука.

— Само че тази е безбожно богата и доста апетитна, доколкото си спомням. — Тънките устни на Брайън се извиха в лукава усмивка. — Е, носът й е малко по-дълъг от обичайното — всички Гранвил имат този недъг. И заеква. Но човек може да свикне с всичко, стига да е воден от правилните подбуди.

Годфри го изгледа злобно на светлината от свещта.

— И, разбира се, след като се оженя за богатата наследница, ще трябва да подсигуря приличен стандарт и за вас.

— Хм, нали не очаквате да ви предложа помощта си срещу нищо в замяна — отвърна Брайън и изцъка насмешливо с език. — Това напълно ще пасне на целите ми. Имам нужда от скромен доход, но подбудите ми са от лично естество. Ще бъда удовлетворен, само след като видя дъщерята на Катон, омъжена за човек с вашия — как да го нарека? — съмнителен морал.

С тези думи Брайън се изправи и посегна към връхната си дреха.

— Прочетете писмото. Имате право да промените нещо, ако счетете за необходимо, но се придържайте към моя стил. Повярвайте ми, познавам отлично семейство Гранвил. Препишете го с вашия почерк и се погрижете да бъде изпратено.

— Семейството и произхода ми са достойни за една наследница на рода Гранвил — извика гневно лорд Чанинг.

— Разбира се, млади човече, не ще и дума. Но вие, приятелю, вие не сте достоен. — Брайън се запъти към вратата, заливайки се в бурен кикот. — А сега трябва да вървя. Вече няма да стъпвам в замъка. Не бих искал да се сблъскам с доведения си баща. Той ме мисли за умрял и отдавна погребан в Ротердам. Можеш да ме намериш по всяко време в хана във Вектор. Оттам ще те напътствам.

Годфри бе твърде разгневен, за да изпрати госта си подобаващо. Беше на косъм да каже на Брайън да върви по дяволите. Но този човек му предлагаше примамлива сделка, а никой не можеше да избира партньорите си.

Адам хвърли само един поглед към Антъни, който тъкмо се качваше на борда на „Уинд Денсър“, и реши да държи езика си зад зъбите. Капитанът беше в лошо настроение. Не че имаше навика да излива лошото си настроение върху хората от екипажа си, но те до един предпочитаха да проявят мъдрост и да избягват капитана си, когато видят очите му така хладни и отнесени, както бяха тази вечер.

— Бренди, Адам — каза отсечено Антъни и подмина приятеля си на път към каютата.

— Няма ли да хапнеш?

— Не.

Адам вдигна рамене и отиде да донесе исканата бутилка.

Антъни влезе в каютата и за миг остана неподвижен на бледата лунна светлина, която се процеждаше през прозореца. Пое си дълбоко дъх и му се стори, че долавя аромата на Оливия.

Глупости! Сантиментален идиот! Той смъкна шапката от главата си и я захвърли на скамейката под прозореца.

Антъни пристъпи към огледалото и смъкна мустака над устните си с болезнена гримаса. Болката извика парливи сълзи в очите му, но поне сложи край на сантименталните му емоции. Той потопи парче плат в малко вода, а после и в чинийката със сол, която Адам услужливо му бе приготвил. Затърка ожесточено зъбите си. Отново започваше да прилича на себе си. След минутка свали и ружа с малко сапун и няколко шепи вода.

Тъкмо сваляше противните дрехи от тялото си, когато Адам влезе с бутилка бренди в ръка.

— Сам ми каза, че си уговорил среща за утре вечер.

— Да. Ще взема Сам и още някой да ми пазят гърба. Въпреки че не очаквам онова копеле да опита нещо гнусно утре. Твърде много се нуждае от мен. Отчаян е като гладен плъх, колкото и да се опитва да го прикрие. — Капитанът си наля чашка коняк и я пресуши до дъно; после си сипа още една.

— Оставил е кофти вкус в устата ти, нали?

— Като в помийна яма. Трябва да разбера кой е той.

— Джордж не знае ли?

— Съмнявам се. Този нещастник е отчаян и способен на всичко, но не е глупак. — Антъни присви замислено очи. — Опасен е, но не е глупак — изрече провлачено той. — И едва ли е особено известен на острова. Мога да се обзаложа, че има нещо общо със замъка. Има нещо изтънчено в обноските му, като у дворянин. — Антъни присви презрително устни.

— Значи ще го пипнеш — отвърна невъзмутимо Адам и вдигна дрипавите дрехи от леглото. — Нали и ти ще си играеш на дворянин.

— Така идеята да се покажа в присъствието на краля на малкото събиране утре вечер ми се струва още по-примамлива — отбеляза замислено Антъни. — А сега ме остави сам, Адам. Не съм в настроение.

Адам не му отговори, но побърза да напусне каютата на капитана.

Антъни приседна на скамейката под прозореца и впери поглед в сребристата пътечка от лунна светлина върху мастилената повърхност на водата в сводестия пролом. Проклета жена!

7.

— Много е сръчен с иглата! — възкликна Фийби с нескрито възхищение, след като цяла минута оглежда раната на бедрото на Оливия. — Само три шева и раната е затворена от край до край. Ще ти остане белег, разбира се, но съвсем незабележим. Питам се какъв ли конец е използвал. Каза ли ти? — Спретнатият шев видимо бе разпалил любопитството й.

— Не, а и аз не го попитах. — Оливия се обърна по гръб и покри очите си с ръце. Бореше се да овладее бурните емоции, които я връхлетяха при спомена за ръцете на Антъни върху нея — жив спомен, топъл и чувствен, който заля всяка клетка от тялото й.

Фийби се вторачи изпитателно в нея.

— Нали каза, че не искаш да го виждаш отново?

— Не искам. Това беше магия, Фийби. И двамата знаехме, че ще свърши в мига, в който се прибера у дома. Магията се разпръсна.

— Не знам защо, но не ми се вярва — отвърна сухо Фийби. Оливия приседна в леглото си, тъмните й очи горяха.

— Объркана съм, Фийби. Не знам как се случи и защо, но със сигурност знам, че никога няма да се повтори. И не искам да говорим повече за това!

В този миг в къщата отекна звук от хлопане по входната врата — припряно и шумно.

— Баща ми — прошепна Оливия.

— Да. — Фийби вече бе преполовила разстоянието към вратата на спалнята.

— Нуждая се от малко време, Фийби — каза настойчиво Оливия. — Не му позволявай да се качва горе. Кажи му… к-кажи му, че се обличам и ще сляза долу.

— Ще го отведа да види децата. — Фийби се втурна навън. Повдигна полите си, за да освободи краката си и побягна по стълбите. Повелителният глас на Катон вече отекваше в притихналата къща.

— Катон… Скъпи! — Фийби пропусна последната стълба в бързината и се хвърли право в разтворените обятия на съпруга си. Катон Гранвил очакваше тя да се спъне от мига, в който я видя да тича по стълбите.

— Оливия е жива и здрава — каза тя, когато най-после събра мислите си.

— И Гайлс ми каза същото. — Той посочи широкоплещестия мъж зад гърба си. — Веднага отивам при нея. Тя горе ли е?

— В момента се облича, за да слезе при теб. Сигурно още се къпе. Не можеш да я видиш веднага — увърташе Фийби. — Оливия наистина е добре, Катон — добави настойчиво тя, щом зърна озадачения поглед на съпруга си.

— Тогава сигурно ще трябва да почакам — отвърна той. Част от тревогата вече се бе отдръпнала от лицето му. Катон повдигна брадичката на Фийби и я целуна по устните. — А ти, пиленцето ми? Ти как си? — попита той и лекичко се отдръпна от нея, без да изпуска закръгленото й личице от дланите си.

— Чувствам се прекрасно от мига, в който те видях отново — отвърна Фийби с блеснали очи. — А Чарлз е толкова пораснал, откакто ти замина — няма да го познаеш.

— Нямаше ме едва две седмици! — възкликна невярващо маркизът.

— Да, но бебето се храни много.

Мислите на съпруга й отново се върнаха към онова, което го бе разтревожило най-силно през последните няколко дни.

— Мислиш ли, че Оливия се чувства достатъчно добре, за да ме придружи до семейство Баркър? Гайлс вече е открил къде живеят.

— Стига да не язди — отвърна Фийби, загрижена за раната на приятелката си. — Предполагам, че няма причини да откаже.

Катон свъси вежди.

— Не ти ли се струва малко странно, че Оливия не си спомня къде живеят?

— Един силен удар по главата може да причини какво ли не — отвърна решително Фийби. — А след като си е спомнила коя е, едва ли е могла да мисли за нещо друго, освен как да се добере до дома си час по-скоро. В състояние е да мисли само за едно нещо наведнъж. Това е често срещано явление при такива рани.

Докато размишляваше над думите й, маркизът неволно забеляза, че някое и друго кичурче от вечно палавата й коса се изплъзва от фибите и че дантелата на яката й се е подгънала на врата. Той изправи якичката й съвсем несъзнателно.

— Видял ли я е лекар?

Фийби вирна упорито глава.

— Мисля, че имам достатъчно познания, за да се справя и сама. Или ти не смяташ така?

— О, аз дори не се осмелявам да споря по този въпрос — усмихна се маркизът и вдигна помирително ръце.

— Няма ли да видиш децата? Докато Оливия се облича?

— Бебето будно ли е вече?

— Дори да не е, скоро трябва да става от сън. Веднага ще ги доведа.

Усмихнат, Катон не откъсваше поглед от гъвкавата й походка, докато съпругата му се изкачваше по стълбите. Бебетата все още бяха голяма мистерия за него. Едва напоследък започваше да се чувства нормално в присъствието на Никълъс, който вече вървеше доста стабилно за своите четиринадесет месеца и дори произнасяше няколко думички. Но все още се чувстваше неуверен с крехкото телце на бебето, Чарлз, петото дете на Катон, което бе дошло на бял свят малко след като се установиха на острова. Майките на другите му деца никога не бяха правили усилие да предизвикат интереса му към всекидневното развитие на мъничките човечета, Фийби обаче бе съвсем различна. Още от самото начало тя му бе дала ясно да разбере, че независимо дали му харесва или не, очаква от него да се ангажира пряко с ролята си на родител. И съвсем скоро маркизът осъзна, че това му доставя истинско удоволствие.

— Значи ще посетим семейство Баркър, нали, милорд?

— След малко, Гайлс. Трябва първо да говоря с лейди Оливия. Нали нямаме причини да бързаме? — Маркизът повдигна въпросително вежди.

— Не… Не, сър. — Гайлс изглеждаше разочарован. Лейтенантът определено не обичаше да губи време.

— Обядвахте ли вече, милорд? — Бисет, който през цялото това време се навърташе в дъното на коридора, сега пристъпи към господаря си.

— Не. От сутринта не сме слизали от конете. Донеси ми хляб и сирене в кабинета… И халба бира, ако обичаш. — Икономът се поклони, а маркизът се оттегли в своята свещена обител. На бюрото му бяха изрядно подредени купчина документи, които очакваха завръщането му. Маркиз Гранвил ги прегледа набързо. Почеркът на повечето от тях му бе познат. Имаше официално послание от Кромуел, друго от полковник Хамънд и трето от губернатора на Джармут Кясъл. На последното писмо обаче адресът бе изписан с почерк, който му бе напълно непознат. Маркизът го обърна и огледа восъчния печат на гърба. Това обаче също не освежи паметта му. Той посегна към ножчето си за хартия и точно в този момент вратата се отвори.

— Ето ни и нас. — В кабинета му влезе Фийби, притиснала към себе си пухкаво, розово бебе, което смучеше свитото си юмруче. Друго, едва проходило хлапе с къса ризка я държеше за ръката. Малкият граф Графтън гледаше сериозно баща си, сякаш се питаше каква да бъде следващата му стъпка. После изведнъж се отскубна от ръката на майка си и се втурна в прегръдките на маркиза с радостен кикот.

Катон го повдигна и го завъртя във въздуха. Детето изписка от удоволствие и поднесе закръглената си бузка за целувката на баща си.

— Чарлз беше буден и, също като брат си, е в отлично настроение. — Фийби целуна нежно бебето по пухкавата главичка. — Поздрави татко си, мъниче.

Маркизът отпусна на земята своя по-голям син и наследник и пое бебето, както очевидно се очакваше да стори. Мъничкото телце се гърчеше в ръцете му и му отне цяла минута, докато се намести удобно.

Фийби ги наблюдаваше внимателно. Тя твърдо вярваше, че съпругът й трябва сам да свикне с грижите за децата и избягваше да му дава съвети в това отношение.

— Оливия каза, че ще слезе след малко.

Маркизът кимна. Бебето стискаше ожесточено палеца на баща си и Катон бе изумен от силата на хватката му. Той посегна към бюрото си и подаде на Никълъс големия печат. Детето се огъна под тежестта му и седна на земята, за да го разгледа по-внимателно.

Фийби се усмихна и погледна с любопитство към купчината писма на бюрото.

— Има ли нещо важно?

— Още не съм ги отворил. Едно от писмата е написано с почерк, който ми се стори непознат. — Той се опита да освободи пръста си, но Чарлз само го стисна по-силно.

— Как върви битката?

— По-досадна е от всякога. Поддръжниците на краля няма да се предадат лесно. Боя се, че се готви нов опит да освободят негово величество от острова.

Той погледна над главицата на бебето и се усмихна.

— Това означава, че ще трябва да остана тук, близо до полковник Хамънд. Длъжни сме да подозираме всички привърженици на краля, които обитават острова. Така че ако нямаш нищо против, двете с Оливия бихте могли да се присъедините към двора в замъка, както е редно. Полковникът и неговата съпруга ни отправиха специална покана за тази вечер. Бихте могли да се позабавлявате.

Фийби сбърчи мъничкото си носле. Тя нямаше нито време, нито пък желание да се отдаде на превзетите маниери на дворцовия живот и отлично знаеше, че Оливия също ги ненавижда.

— Доколкото разбрах, очаква се тази вечер да присъства и някакъв поет — добави маркизът, след като забеляза неодобрителната й гримаса. Той добре познаваше вродената неприязън на съпругата си към подобни официални вечери. — Вероятно би могъл да те позабавлява, въпреки че лично аз не вярвам мистър Джонсън да се окаже добър поет. Все пак, би могла да обсъдиш с него различните похвати в поезията и прозата. — Усмивката му бе по-убедителна от всякакви думи.

В крайна сметка, Фийби реши, че макар и досадно, такова едно развлечение би могло да разсее мислите на Оливия и обзелата я меланхолия.

— Да, разбира се. Една официална вечеря едва ли ще ми досади чак толкова.

Катон се разсмя.

— Вие сте твърде усърдна съпруга, мадам. — Той й подаде бебето. — А сега, след като се видя с Оливия, ще посетим семейство Баркър, за да изразя благодарността си в подходяща форма. После ще можем спокойно да оставим зад гърба си тази неприятна история.

Само да беше толкова просто. Каквото и да си говореше, Оливия щеше да измине дълъг път, преди окончателно да загърби странната си среща с пират. Фийби протегна ръка и помогна на малкия Никълъс да се изправи. Детето не показваше излишна охота да върне обратно печата. Маркизът го измъкна нежно от ръчичката му и му даде в замяна притъпено перо, което Никълъс хареса от пръв поглед.

— Ще поговоря с Оливия за вечерята в замъка. Искам да съм сигурна, че няма да й се отрази зле.

Маркизът изчака вратата да се затвори след съпругата и синовете му и се върна към писмата си. Ножчето се плъзна по хартията с непознатия печат и разтвори писмото.

Годфри, лорд Чанинг, поднася искреното си уважение към маркиз Гранвил. Неговото назначение като завеждащ конюшните на полковник Хамънд му дава възможност да се добере до ценна информация относно негово величество, която вероятно маркиз Гранвил ще се поинтересува да узнае. С цялото си уважение, лорд Чанинг моли за честта да проведе неотложен разговор с маркиз Гранвил, във време и на място, максимално удобни за негово благородие.

Писмото бе подписано с няколко заврънкулки в стила на старите дворцови обноски.

Маркизът свъси вежди и напрегнато се опита да си припомни дали някога е виждал този човек. През последните няколко седмици подновените военни действия го принудиха да стои далече от Карисбрук Кясъл, така че вероятно не бе имал възможност да се запознае с новия завеждащ на конюшните. Но името му бе познато, все пак. Семейство Чанинг бяха стар и уважаван род с обширни владения в Уилшир. Но ако този мъж разполагаше с ценна информация за краля, защо не я бе споделил директно с губернатора Хамънд? Този въпрос определено заслужаваше да се проучи.

Последва кратко почукване по вратата и маркизът остави писмото, за да отвори.

На прага стоеше дъщеря му. Катон я погледна с искрена бащинска загриженост. Оливия имаше блед тен по рождение, но сега му се стори призрачно бледа. Изглеждаше изтощена, крехка и уязвима. Маркизът обгърна кръста й с ръка, притегли я в обятията си и погали нежно косите й.

— Бедно мое дете! Преживяла си нещо ужасно. Влез и седни. — Той придърпа стол за нея и седна на ръбчето на бюрото си. Тревожният му поглед не се откъсваше от лицето й.

— Можеш ли да ми разкажеш какво се случи? Или споменът ще те разстрои твърде силно?

— Не, не, разбира се, че не. — Оливия се усмихна колебливо, преди да се впусне да разказва измислената история, която двете с Фийби бяха изгладили до съвършенство.

— Фийби ми каза, че искаш да те придружа до семейство Баркър — завърши тя подробния си разказ.

— Мисля, че би било любезно от наша страна да отидем заедно, в случай че наистина се чувстваш добре — отвърна маркизът.

— Те са обикновени хорица — каза Оливия. — Трудно си служат с думите. — Можеше само да се надява, че Антъни ги е предупредил да не говорят надълго и широко, за да не изпуснат нещо нередно.

— Може и да не са образовани, но са изключително щедри по душа — отбеляза с усмивка маркизът. — Всички ние сме истински късметлии, че именно те са те намерили. — Той тръсна глава, а очите му все още изучаваха напрегнато бледото лице на Оливия. — Не съм на себе си, откакто получих посланието на Фийби.

— Съжалявам — отвърна Оливия, без да се замисли.

— Скъпо дете, едва ли си виновна за това, че онази скала те е подмамила. — Той се наведе над нея и леко помилва бузата й с палец. А после вратата се отвори и в кабинета влезе Бисет с поднос, отрупан с храна и халба бира.

Оливия почувства облекчение, че поне за малко ще се спаси от изпитателния поглед на баща си и се залови да преподрежда жълтите рози във вазата над камината, докато Бисет сервираше обяда на маркиза. Не искаше да отива у семейство Баркър; беше твърде скоро, споменът бе твърде пресен. Те познаваха Антъни. Оливия си спомни усмивката, с която той й разказваше за майката на Майк, която имала повече деца, отколкото можел да преброи. Сигурно бе прекарал много време с тях. И вероятно го познаваха добре.

Но ако придружеше баща си, щеше да отклони всички неудобни въпроси и да бъде сигурна, че отсега нататък, поне в очите на маркиза, с тази история е приключено веднъж завинаги.

— Кога тръгваме, татко? — попита тя, след като Бисет се оттегли.

— Веднага щом привърша с обяда си. Едва ли ще ми отнеме повече от няколко минути. Знам, че не е време за обяд, но не съм сложил и залък в устата си от сутринта. — Катон разчупи хляба и се отряза сирене. — Фийби твърди, че няма да е добре за теб да яздиш, така че ще наредя на Гайлс да впрегне едно пони в малката двуколка. — Той отпи глътка от бирата си.

— Ще отида за шапката и пелерината си. Слизам след десет минути.

Маркизът кимна с пълна уста и Оливия го остави с оскъдния му обяд. Тя се качи в спалнята си и се втурна към отворената врата на детската стая, но дочу отвътре гласа на Фийби, която разговаряше с една от бавачките. Не искаше да обсъжда предстоящата визита с Фийби. Още не.

Стиснала сламената си шапка в ръка, Оливия пристъпи към прозореца на спалнята си. Стаята й гледаше към градината и морето отвъд. Слънцето висеше високо в небето, а сините лъчи на океана проблясваха под ослепителните му лъчи. Но тук дори морето не беше така синьо, както в безбрежните простори на открито море.

Семейство Баркър сигурно знаеха къде пуска котва „Уинд Денсър“. Все пак, Майк бе част от екипажа на кораба.

Внезапно я заля същата тръпка, както в мига, в който бе завързала шала на пирата през очите си. Тогава двамата се разделиха хладно, без да си дадат последна прошка, и все пак за миг тя бе завладяна от физическото му присъствие, от спомена за онова, което бяха споделили. За момент и се стори, че може да го почувства, да го чуе, да долови аромата му, да види онзи игрив пламък в очите му, да зърне извивката на устните му. Стомахът й се преобърна, а споменът отлетя така внезапно, както я бе връхлетял.

Раната на бедрото й пулсираше.

Фермата на семейство Баркър бе усамотено кътче, обгърнато от стопански постройки. Най-близкото селище се състоеше само от няколко колиби и се намираше на десет минути път с коне. Най-после мъничкият ескорт зави по алеята към портата на семейство Баркър.

Седнала удобно зад Гайлс, който направляваше понито, Оливия си помисли, че такова усамотение трябва да е много полезно за един пират, който би могъл свободно да идва и да си отива, без да бъде забелязан от никого. Тя погледна Катон, който яздеше покрай двуколката.

Той улови погледа й и се разтревожи.

— Измори ли се?

— Не, нищо подобно. Приятно ми е да стоя на чист въздух.

Той се усмихна, успокоен, а Оливия отново потъна в мислите си. В двора на фермата цареше суетня. Няколко дечурлига се надбягваха с цяло люпило пилета и се търкаляха по посипания със слама прахоляк. Две жълти кучета се втурнаха с лай към двуколката веднага щом пришълците влязоха в двора.

— Тихо! Млъквайте! — От къщата се показа едра жена и разгони кучетата с дръжката на метлата си. Те побягнаха към хамбара с пронизителен вой.

— Госпожа Баркър? — попита любезно маркизът, без да слиза от коня си.

— Аз съм, сър. — Жената го погледна с видно безпокойство, преди да съзре двуколката с кочияша и младото момиче отзад.

Оливия реши да поеме нещата в свои ръце и скочи от колата. Тя пристъпи към жената и протегна сърдечно ръце.

— Госпожо Баркър, това е баща ми, маркиз Гранвил. Искаше да ви благодари лично, задето бяхте така мили с мен.

В очите на жената насреща й мигом проблесна разбиране.

— Нямаше нужда — отвърна жената и пое протегнатата ръка на Оливия. Беше пълничка жена, с живи, интелигентни очи и закръглено лице. — Сторих само онова, което би направил всеки християнин.

Маркизът слезе от коня си.

— Винаги ще съм ви задължен, добра жено.

— Недейте така, сър. Жена ви ни даде повече, отколкото ни дължите — отвърна тя и направи чевръст реверанс. — Не че съм търсила награда, но всяка пара е добре дошла. — Тя кимна към Гайлс, който остана в двуколката. — Добър ден, сър.

— Добър да е, добра жено.

— Какво ще кажете за чашка вино от бъз, милорд? — В гласа й нямаше и следа от раболепност, когато предложи гостоприемството на дома си на маркиз Гранвил.

— Благодаря. — Катон прие поканата с усмивка, защото отказът би бил оскърбление за домакинята.

— Дъщеря ви знае пътя — вметна небрежно тя и направи знак на Оливия да върви пред нея.

Първият етаж на къщата представляваше една огромна, квадратна кухня. Камината за готвене бе висока и масивна, отгоре й къкреха няколко глинени гърнета, а от пещта между тухлите се разнасяше примамливият аромат на печен хляб. В самата стая също бе горещо като в пещ. И цялата бе пълна с деца. Няколко бебета пълзяха по пода, едва прохождащи хлапета залитаха около масата, а няколко по-големи момичета помагаха в домакинството.

— Голямо семейство имате — забеляза маркизът и внимателно прекрачи едно дете, което явно бе заспало на пода посред играта си.

— Така е. Мъжът ми, господин Баркър, иска да има достатъчно работни ръце във фермата и в риболова, за да не наема външни хора — бърбореше жизнерадостно жената, докато сваляше бутилката с вино от бюфета.

— Той тук ли е? Бих искал да го видя и да му благодаря лично. — Катон приседна на скамейката край чамовата маса. Столът бе посипан с брашно, но му се стори по-безопасно да седне, вместо да стои прав с риска да настъпи някое крехко телце.

— Няма го, милорд. Той работи от сутрин до вечер, в дъжд и пек. Сега сигурно прибира кошовете с раци, както и оная сутрин, когато намери дъщеря ви край скалите. — Тя постави две чаши на масата и ги напълни с вино. Едната подаде на Оливия и загрижено й каза: — Изпий това, дете мое. Ще ти даде сили.

Оливия прие чашата с признателна усмивка. Майката на Майк държеше ситуацията под контрол. Нищо в този дом не можеше да събуди подозренията на маркиз Гранвил.

В този миг нещо дръпна ръбчето на роклята й. Няколкомесечно бебе изглеждаше твърдо решено да се изкатери по полата й. Оливия остави чашата си на масата и се наведе да го подкрепи. Детето се изправи на нестабилните си крачета и изписка от задоволство. Тя коленичи на каменния под, без да изпуска ръчичките му от своите, и в този миг зърна нещо, от което по гръбнака й пропълзя тръпка на възбуда.

На няколко фута от нея малко момченце си играеше с дървено корабче. Играчката й се стори точно копие на „Уинд Денсър“. Бебето дърпаше ръцете й, очевидно опитвайки се да й подскаже, че иска да му помогне да върви. Оливия се подчини на негласната команда и насочи неуверените му стъпчици към брат му, който си играеше на пода.

Зад гърба си чу баща й да разпитва любезно домакинята за фермата и риболова на съпруга й. Никой от тях не я забелязваше.

— Какво е това, с което си играеш? — попита тя и седна на пода до момчето, притиснала бебето в скута си.

— Фрегата — информира я детето с лека нотка на презрение към проявеното невежество. — Сега вдигам платната. — Той дръпна тънките конци и платната на играчката наистина се вдигнаха. — Видя ли?

— Кой ти го направи? Някой от братята ти?

— Нашият Майк — отвърна хлапето. — Той плава в морето на кораб като тоя.

— Аха. — Оливия кимна. — А твоят кораб има ли си име?

— Наричам го „Денсър“.

— Много хубаво име. И накъде плава?

— Най-често към Франция.

— А пуска ли котва на острова?

— Разбира се. — Момчето завъртя руля. — След малко ще го пусна в поилката на пилетата.

— Там ли пуска котва?

— В поилката на пилетата? — Момчето избухна в смях. — Ти си луда.

— Е, аз не знам почти нищо за корабите — отвърна Оливия и си придаде смутено изражение. — Мога ли да те погледам, като я пуснеш да плава?

— Щом искаш. — Момчето се изправи.

Оливия остави бебето на пода и последва братчето му през двора и към поилката за пилетата. Той приклекна край ръба й, прехапал съсредоточено устенца с острите си зъбки, и внимателно постави любимата си играчка върху зеленикавата повърхност на водата.

Лекият бриз изпълни платната и корабчето се понесе по водата, преди да се сблъска с човката на една безразлична кокошка.

Момчето нави крачолите на панталона си, после нагази във водата и удари невъзмутимата птица по човката. Корабчето се раздвижи отново.

— И къде пуска котва твоят кораб? — попита го Оливия, когато детето отново се върна при нея.

— Във фиорд.

Фиорд? Разбира се. Скалите на острова бяха пълни с такива дълбоки заливи, които наричаха фиорди — тесни водни езици, които се губеха в скалите и най-често бяха неразличими откъм морето или скалите. Оливия бе чувала, че контрабандистите често ги използвали, за да разтоварят стоката си незабелязано. А сега си спомни и онова смътно чувство за затворено пространство, и тънката ивица нощно небе, която бе успяла да зърне от борда на „Уинд Денсър“, след като пуснаха котва. Корабът на пирата имаше свое собствено тайно пристанище в един от островните фиорди. Фиорд, който би трябвало да се намира някъде под скалата, от която бе паднала онази сутрин.

— Когато татко няма нужда от нашия Майк, изпраща послание на капитана, че може да го вземе на „Денсър“. Понякога и капитанът изпраща послания на Майк. А по някой път нашия Майк го няма по цял месец и повече — бъбреше детето, докато размахваше пръчка, за да освободи играчката си от някакъв бурен.

Оливия отлично познаваше психиката на децата и сега разбра, че момченцето несъзнателно пренася върху дървената си играчка всичките си знания за истинския кораб.

— Как си разменят послания? — чу се да го пита тя.

— Оставят ги на хълма Катерина. В параклиса. Чух ги да си говорят веднъж. И вдигат флагче. — Поривът на вятъра внезапно преобърна корабчето и детето изгуби интерес към разговора. То нагази отново в мътната вода, за да спаси обичаната си играчка.

Изглежда напълно бе забравило за Оливия. Но тя вече знаеше, че както всички деца, то чуваше и виждаше всичко. В такова голямо семейство и такава малка къща не беше никак изненадващо едно умно дете да чува неща, които не би трябвало да чува и чиято важност дори не подозираше.

Оливия се върна в кухнята. Маркизът вече бе допил виното си и сега се канеше да си върви. Оливия се почувства заслепена в тъмната стаичка след ярката слънчева светлина.

— Хубаво корабче е направил вашият Майк — каза тя. — Гледах братчето му, докато си играеше с него в поилката за пилетата.

— Да. Много е сръчен в ръцете, нашият Майк — отвърна домакинята, а погледът й прониза подозрително Оливия, застанала до вратата на кухнята.

— Той помага ли на баща си в риболова? — попита маркизът.

— От време на време. Но по-често се наема да помага на големите риболовни кораби, които плават от Вентнор. — Жената пристъпи към вратата. Гостите й бяха готови да си вървят, а и тя имаше работа да върши.

Катон излезе на двора, а Оливия го последва. Момчето все още си играеше с корабчето в поилката на пилетата. Оливия се качи в двуколката, а маркизът възседна коня си.

— Отново благодаря за добрината, госпожо Баркър.

— Няма за какво, мис. — Но домакинята вече не се усмихваше, а погледът й не се откъсваше от сина й, който си играеше в поилката.

— Всичко е наред — прошепна тихичко Оливия. — Няма защо да се боите от мен.

Жената я погледна и сякаш понечи да каже нещо, но в този момент маркизът отново я засипа с благодарности и тя трябваше да се обърне към него.

Тръгнаха си от усамотената ферма и почти не разговаряха по обратния път към Чейл. Оливия отговаряше кратко на случайните въпроси на баща си, но през повечето време бе погълната от собствените си мисли.

Значи „Уинд Денсър“ пускаше котва в едно от екзотичните островни образувания, наричани от местните фиорди. И сигурно нямаше пътека от върха на скалата към сводестата дупка отдолу. Корабът беше надеждно скрит от любопитни погледи. Поне дотолкова Оливия бе опознала острова, фиордите бяха закътани под самите скали и нямаше път по суша към тях нито откъм скалите, нито пък откъм морето.

Но вече знаеше как да изпрати послание на Антъни.

— Фийби каза ли ти за желанието ми да посетим краля в замъка тази вечер? — попита Катон, докато помагаше на дъщеря си да слезе от двуколката. — Бих искал да ви представя в двора. Но разбира се, можем да го оставим за друг път, ако си твърде изморена. Ще останем на острова по-дълго, отколкото предполагахме.

— Да, Фийби ми спомена. Разбира се, че ще ви придружа. — Оливия се усмихна, опитът й за усмивка бе съвсем неуверен, но маркизът изглежда бе доволен. — Разбрах, че си й обещал дори истински поет.

— Боя се, че той е далече от нейния талант — отвърна маркизът. — Но за момента не мога да й предложа нищо по-добро.

— Фийби не би отказала да поговори с никой поет — отбеляза Оливия и това си беше самата истина.

Катон се засмя и се обърна към верния си Гайлс. Оливия се отправи към къщата.

И така, вече знаеше как да се свърже с капитана на „Уинд Денсър“. Беше ли искала да научи това? Беше ли се стремила да го узнае?

Разбира се, че не. Онзи мъж от последната им среща, онзи мъж, който я бе оскърбил с хладното си присъствие и бе отказал да чуе закъснялото й извинение — този мъж тя никога не би пожелала да види отново. И той ясно й бе дал да разбере, че не желае да я вижда отново. Тя просто притежаваше късче ненужна информация. Единственото й удовлетворение се криеше във факта, че капитанът, на „Уинд Денсър“ не би искал тя да притежава тази информация.

8.

— Тази рокля ти стои прекрасно! — възкликна Фийби, когато Оливия влезе в салона, облечена в оранжевата си, копринена вечерна рокля, поръбена с черна дантела, която пасваше идеално на черните й коси и бледия тен. Фийби открай време завиждаше мъничко на приятелката си за безпогрешния й усет към дрехите. Оливия никога не обръщаше особено внимание на дрехите и външността си, но винаги знаеше точно кое й подхожда. Фийби, която не се отличаваше с изтънчен вкус към дрехите, винаги търсеше съвета й по тези въпроси.

Оливия съумя да се усмихна измъчено при този комплимент. Роклята й бе подарък от баща й по случай седемнадесетия й рожден ден, но оттогава не беше имала много възможности да я облече. Предстоящата вечеря в Карисбрук Кясъл и аудиенцията при самия крал, пък бил той и затворник, и се сториха подобаващ случай да се покаже в най-добрия си вид.

— Сигурна ли си, че искаш да излезеш тази вечер? — попита я Катон. Дъщеря му не изглеждаше никак добре. — Може би е по-добре да си легнеш рано.

— Не, татко. Нямам търпение да ме представите на краля — увери го Оливия. Това не беше съвсем вярно, но беше за предпочитане пред възможността да прекара вечерта сама със своята меланхолия.

— Понякога развлеченията са най-доброто лекарство — намеси се Фийби. По-рано тази вечер тя самата бе направила безуспешен опит да убеди Оливия да си остане у дома. — Нали не се налага да останем повече от час?

Маркизът поклати глава.

— Не. Да вървим тогава.

В леката карета, която маркиз Гранвил бе отредил за употреба на съпругата си, бяха впрегнати два чифта бързи коне. Фийби не беше особено надеждна ездачка. За щастие, през летните месеци пътищата бяха достатъчно сухи за пътуване с карета, а разстоянията на острова бяха къси и лесни за преодоляване.

До замъка имаше около седем мили път и бързоногите коне ги откараха там за малко повече от час. Оливия почувства у нея да се надигат първите тръпки на интерес, когато изкачиха склона и се отправиха към поста на пазачите. За цялото време, прекарано на острова, нито веднъж не беше виждала замъка отвътре, макар че внушителните му крепостни стени, разположени на хълма край Нюпорт, се виждаха ясно от скалистите пътеки, където двете с Фийби често се разхождаха.

Слязоха от каретата под арковидния портал, а един от стражарите ги придружи до главния двор. Резиденцията на губернатора бе красива сграда в стил Елизабет, построен в центъра на крепостните стени, които я обграждаха от всички страни. Навсякъде имаше войници, но иначе къщата по нищо не приличаше на семейната крепост на маркиза в Йоркшир. Тази сграда не беше така заплашителна, макар че защитните насипи и крепостните стени я правеха непревземаема.

Прекосиха двора и се отправиха към вратите на балната зала. Полковник Хамънд веднага излезе да ги поздрави. Миг по-късно го последва дребна жена в неприлично ярка, жълта рокля, от която жълтеникавият й тен изглеждаше още по-пепеляв. Имаше ъгловато лице и гърбав нос, а тънката й усмивка разкри почти беззъба уста.

Маркизът представи жена си и дъщеря си на губернатора и неговата съпруга. Погледът на госпожа Хамънд бе критичен и не съвсем доброжелателен.

— Толкова се радваме да ви видим, лейди Гранвил. Съпругът ви прекарва доста време в нашата компания, но вие определено ни липсвахте — каза укорително тя.

Фийби се изправи гордо, сякаш се приготвяше за битка.

— Бях твърде заета с работата и децата си, мадам.

— О, значи сте всеотдайна майка. Колко мило. — Жената побърза да насочи вниманието си към Оливия. — Лейди Оливия, надявам се да ви намерим някой забавен кавалер тази вечер. Сигурно ви е много скучно в онази изолирана къща в Чейл, нали? Толкова далече от нашето малко общество тук.

— Напротив, мадам. — Оливия се усмихна. — Прекарвам повечето си време в компанията на велики философи. Никой друг не би могъл да ми предложи по-добро занимание.

Маркизът не сдържа въздишката си. Съпругата и дъщеря му щяха да се окажат костелив орех за госпожа Хамънд. А Фийби вече се готвеше да отвърне на нападките й.

— Бих искал да представя лейди Гранвил и лейди Оливия на негово величество, госпожа Хамънд — намеси се любезно той. — Дали ще бъдете така добра… — Той се поклони пред съпругата на губернатора, без да обръща внимание на възмутения поглед на Фийби, принудена да се предаде пред смехотворните дворцови обноски.

— Разбира се. — Лейди Хамънд видимо промени отношението си при тази любезна молба за нейното съдействие. — Оттук, моля. Лейди Гранвил, лейди Оливия… Ще проверя дали кралят е готов да ви приеме. — Тя се движеше плавно сред тълпата, а гостите се отместваха само при махването на ветрилото й.

— Самовлюбена, беззъба, стара кукумявка — промърмори Фийби. — Дано да се спъне в диплите на роклята си!

Оливия се усмихна. Започваше да се чувства по-добре.

Крал Чарлз се бе разположил край масивната камина, в която въпреки топлата лятна вечер бе напален буен огън. Главата му бе отпусната върху високата облегалка на креслото, а ръцете му обгръщаха бокал с бяло вино. В момента кралят разговаряше с някакъв мъж и очевидно бе в добро настроение.

И все пак, Оливия не пропусна да забележи с каква готовност кралят откликна на госпожа Хамънд веднага, щом я зърна.

— О, мадам, каква очарователна компания ми водите. — Той погледна снизходително двете млади жени, които придружаваха съпругата на губернатора. — Бихте ли ми доставили удоволствието…

Госпожа Хамънд побърза да му ги представи. Оливия и Фийби направиха ниски реверанси. Кралят изглеждаше уморен, но усмивката му бе широка и блага.

— В едни по-щастливи времена считах маркиз Гранвил за един от най-лоялните си служители — изрече той с въздишка. — Но нещата сякаш излязоха от контрола ми. Кажете ми, какво мислите за този остров? Аз твърдо вярвам, че престоят ви тук си има и своите приятни страни. Преди време не пропусках удобна възможност да пояздя, но сега… — Той въздъхна отново. В първите дни на принудителното му заточение на острова полковник Хамънд му бе предоставил известна свобода, но след злощастните опити за бягство, кралят бе лишен от всякакви привилегии.

— Тук е изключително приятно, сир — отвърна Фийби. Оливия не чуваше нищо. Погледът й случайно бе попаднал на един мъж в другия край на стаята — мъж, който се извисяваше с цяла глава над останалите. Пиратът бе облечен в изискан фрак с цвят на бронз; златистата му коса се спускаше свободно на кичури до раменете. Във вдлъбнатината на врата му лежеше лъскава черна перла.

Тълпата около него се отдръпна и сега Оливия го виждаше в цял ръст. Ножницата му бе изработена от най-качествената кожа; дръжката на сабята му бе инкрустирана със скъпоценни камъни. Това не беше сабята, с която бе превзел „Дона Елена“. Сърцето й подскочи при спомена. Оливия не можеше да откъсне поглед от него.

Какво ли прави той тук?

Пиратът вдигна ръката си в безобиден жест и Оливия зърна грамадния пръстен с оникс на показалеца му. Сърцето й се свиваше при спомена за тези ръце — толкова сръчни със сабята, така силни на щурвала, толкова хладни и уверени по тялото й.

О, господи, нима това наистина се случваше? Лицето й се обагри в руменина, а после всякакъв цвят се оттегли от кожата й.

Остра болка в глезена я върна към реалността. Намираше се в присъствието на краля и нямаше право да пренебрегва негово суверенно величество, сякаш е някакъв коняр.

— Доведената ми дъщеря, лейди Оливия, смята, че островът е изключително подходящ за нейните научни занимания, ваше величество — говореше в момента Фийби и тайничко ритна Оливия в глезена още веднъж. Оливия бе скована като изопната струна и сякаш си бе глътнала езика.

— Научни занимания ли, лейди Оливия? — Кралят не изглеждаше особено впечатлен от това. — И какво изучавате?

— Ммм… Хм…

Кралят се засмя, но без грубост.

— Доколкото разбирам, вашата мащеха е предубедена. Академичните знания определено не са по вкуса на една млада дама. Сигурен съм, че предпочитате ежедневните женски занимания.

Оливия отчаяно се опитваше да проговори.

— Разбира се, сир. И аз, к-като всички жени, съм посредствена. Сложната, аналитична мисъл е отвъд възможностите на моя пол.

— Е, със сигурност е вярно, че жените не са в състояние да следят сложния път на логиката и сериозния разговор — отвърна кралят. Докато говореше, очите му се рееха из помещението. Очевидно бе изгубил интерес към настоящите си събеседници.

Фийби и Оливия се поклониха и се оттеглиха.

— Какво ти стана? — попита Фийби.

— Трябва да се освежа… Къде ли е тоалетната? Трябва спешно да… — Оливия се плъзна в шумната тълпа.

Нямаше идея какво възнамерява да прави, докато си пробиваше път сред телата на непознати хора, чиито парфюми се бореха с миризмата на пот и восъчни свещи. Топлината от камината я замайваше. Отнякъде дочуваше смеха на Антъни и този звук сякаш я теглеше към срещуположния край на салона. Всичко у него, застанал сред шумната тълпа с елегантните си дрехи, й напомняше за спокойния, уверен и пълен с хумор мъж, който така я бе запленил в открито море.

Вече почти не си спомняше за болката и обидата, която бе изпитала при тяхната раздяла. И докато си пробиваше път към него, той извърна леко глава и погледът му попадна право върху нея. Сивите му очи проблясваха като лятното море и Оливия неволно се запита как е могла да му отвърна с такъв страх и отвращение след онази вълшебна нощ.

Антъни я бе зърнал още в момента, в който влезе в балната зала. Беше се надявал да избегне случайната среща с нея, но би трябвало да се досети, че това е невъзможно. Какво по-естествено от това, дъщерята на маркиз Гранвил да посещава светските събития в дома на губернатора? И ето я сега, облечена в зашеметяващата си оранжева рокля, а той трябваше незабавно да измисли начин да се справи с нея.

Тя се приближаваше към него съвсем целенасочено. Трябваше да я спре. Не можеше да я остави просто да се изправи пред него и да го разпознае публично в тази зала, пълна с врагове, доносници и най-обикновени сплетници. Сигурно бе възлагал твърде много на надеждата тя просто да не му обърне внимание. Въпреки че след начина, по който го бе отблъснала след единствената им любовна нощ, надеждата му не изглеждаше така абсурдна.

Тази вечер той щеше за първи път да се представи официално в стаята за аудиенции. Сега, когато плановете за спасяването на негово величество бяха изготвени до последната подробност, щеше да се нуждае от личен достъп до краля, какъвто можеше да си осигури само чрез ежедневни посещения в кралския двор. Ролята му беше простичка и ясна. Той беше никой, провинциален земевладелец с празни илюзии за величие. Надуто конте, склонно единствено на кратки флиртове, в чието съзнание никога не е проблясвала интелигентна мисъл. Сега много като него висяха по цял ден около заточения крал, топлени от отразената му светлина. Това беше роля, която Антъни можеше да играе без затруднение. Кралят вече бе предупреден да очаква такова познанство и тази вечер Антъни очакваше да го представят на негово величество.

А Оливия Гранвил беше на път да усложни драматично ситуацията.

Той насочи вниманието си към дамата до него, която му отправяше кратки, подканващи усмивки.

— Ще ми позволите ли да напълня отново чашата ви, мадам?

— Защо не, сър? Изглежда вече съм изпразнила съдържанието на тази. Бях толкова погълната от разговора ни, че дори не съм забелязала. — Тя се засмя глуповато, неспособна да събере мислите си под жаркия поглед на тези топли, пронизващи очи и крива усмивка.

Антъни взе чашата й, а пръстите му леко се отъркаха в нейните. Дамата потръпна при допира. Антъни й обърна гръб в мига, в който Оливия най-после се добра до него.

Оливия се сепна. Трябваше да действа изключително внимателно, да следва поведението му, да заблуди околните. За който и да се представяше този път, каквото и да търсеше в балната зала на губернатора, в присъствието на краля, този мъж не беше познатият й пират, капитанът на „Уинд Денсър“.

Тя се огледа наоколо и зърна Фийби. Стоеше там, където я бе оставила за последно и се взираше озадачено в нея. Оливия като че ли не отиваше към стълбището, което водеше към тоалетната. Тя се усмихна успокоително на приятелката си.

Антъни отиде край бюфета до стената и смени празната чаша с пълна. От него я разделяха само трима мъже, потънали в оживен разговор.

Оливия ги заобиколи. Когато Антъни се обърна, за да се върне на предишното си място, тя се огледа наоколо, сякаш търсеше някой сред тълпата, отстъпи крачка назад, без да се обръща, и се блъсна в пирата.

Чашата, която държеше в ръка, се изля върху новата й рокля.

— О, вижте какво направихте! — възкликна тя и го погледна ядно. — Ще остане петно! Със сигурност ще остане петно!

— О, простете ми! Моля ви да ми простите, мадам. — Той остави чашата на плота зад гърба си, без да престава да се тюхка и да бърбори. — Толкова съм непохватен! Как можах да направя такова нещо?!

Той измъкна носна кърпичка от джоба си и затърка ожесточено мокрото петно.

— Нека го избърша вместо вас… О, не мога да повярвам, че съм толкова несръчен… Сякаш не бях аз… Винаги съм се гордял с… О, и такава хубава рокля… толкова елегантна! Аз съм потресен, мадам. Искрено съм потресен… — Антъни не спираше да търка непохватно роклята й с носната си кърпичка. — Все пак е бяло вино… Да се надяваме, че няма да остави петно!

Оливия слушаше невярващо този поток от думи, въздишки и сподавен смях. Антъни не приличаше на себе си. Дори гласът му бе пронизителен и писклив.

— Моля ви, сър, няма нужда да се притеснявате — каза тя и се опита да изтръгне полите си от ръцете му, които продължаваха да се суетят с мокрото петно.

— Разбира се, че трябва да се притеснявам. Силно се надявам да не съм я съсипал окончателно — продължаваше да хленчи той. — Да съсипеш такава рокля си е чисто престъпление.

— Умолявам ви да не се обвинявате, сър — настояваше Оливия с нарастваща нотка на отчаяние. Ако знаеше, че невинната й тактика ще го накара да се държи като многословен глупак, никога не би я използвала.

Най-после той се изправи и за миг очите му срещнаха нейните. Шумната тълпа наоколо им се разпръсна и за кратко останаха сами, затворени в кръг от бъбриви непознати.

Антъни й отправи превзет поклон.

— Едуард Какстън е на вашите услуги, мадам — каза той. — Никога в живота си не съм бил така смъртоносно потресен. Как бих могъл да ви се извиня?

Очите на Оливия проблеснаха. Значи в присъствието на краля Антъни се бе превърнал в Едуард.

— Моля ви… Моля ви, кажете ми как да ви се отплатя — настояваше той. — Ако можехте да съблечете роклята, бих могъл да… Но, разбира се, това е невъзможно… сред всичките тези хора…

Оливия тръсна глава и промълви:

— Стига!

— Протестирам, мадам, не можете да ме сразите така — отвърна сериозно той и притисна длан към сърцето си. — Не можете да ме спрете да платя за престъпната си непохватност.

Оливия не знаеше да плаче ли или да се смее.

— Повярвайте ми, сър, няма нужда.

— О, колко мило от ваша страна да кажете така. — Той въздъхна тежко. — Но от личен опит знам, че подобен отказ често означава точно обратното. Спомням си един такъв момент едва вчера сутринта. — Пиратът я гледаше с безочлива усмивка и подчертано насмешлив блясък в очите си.

Оливия разтвори ветрилото си с едно движение на китката си. Когато проговори, гласът й беше хладен и безизразен.

— Често ли посещавате кралския двор, мистър Какстън?

— Само по работа — отвърна той със същата усмивка и същия дяволски пламък в очите.

Работа? Може би търгуваше с придворните. Оливия си спомни циничната усмивка, с която й бе заявил, че продава способностите си на онзи, който плаща най-високата цена. Дали този път този някой не беше самият крал?

— А работата ви налага да се държите като идиот? — попита тихичко тя иззад разпереното си ветрило.

В очите му лумнаха весели пламъчета.

— Мадам, длъжен съм да протестирам. Не е никак любезно от ваша страна — промърмори присмехулно той. — Но бих могъл да понеса дори и тези стрели, щом идват от устните на такава красива дама.

— Оливия… Оливия, добре ли си? Да не те боли главата? Видях те да залиташ. — Внезапно край нея се изправи Фийби. Тя погледна събеседника на Оливия с подчертано превъзходство.

Антъни й отправи още една от глуповатите си усмивки и отново подхвана безсмислената си тирада.

— Толкова съм непохватен… Боя се, че аз съм виновен за всичко. Бях просто…

— Фийби, нека ти представя мистър Едуард Какстън — прекъсна го решително Оливия. — Мистър К-Какстън, лейди Гранвил.

Антъни се поклони толкова ниско, че главата му почти опря в коленете.

— Лейди Гранвил, аз съм очарован. Съжалявам само, че не се срещаме при по-благоприятни обстоятелства. — Той посочи роклята на Оливия с унило изражение.

Фийби кимна разсеяно, но очите й не се откъсваха от Оливия. Приятелката и беше така развълнувана, а Фийби не виждаше никаква причина превзетият мистър Какстън с глуповатата си усмивка да предизвика у нея подобни емоции. Не можеше да отрече, че е изключително привлекателен със стройното си тяло и златиста коса, но Оливия никога не си бе падала по привлекателни глупаци, а този досадник носеше всички отличителни белези на истински идиот.

Разбира се, самата мисъл, че е принудена да понася компанията му би могла да обясни състоянието на приятелката й. Все пак, Оливия бе заявила, че трябва спешно да се добере до тоалетната, а най-неочаквано се бе натъкнала на този шут. Трябваше незабавно да я избави от компанията му.

— Търся някой поет да ме поразсее. Съпругът ми обеща, че тази вечер задължително ще присъства и поет, но до момента не съм го срещнала. Дали вие не знаете има ли в тази зала поет, сър?

Антъни наклони глава и я изгледа, престорено смутен.

— Бихте ли повторила, ако обичате?

— Фийби е изключително талантлива поетеса — заобяснява Оливия с леден тон. — Баща ми я подмами тук с обещание за някакъв поет, с когото да си поговори. Макар че не бил добър, според него.

— И лошият поет е по-добър от никакъв поет — отбеляза мъдро Фийби и се огледа наоколо, сякаш очакваше да види някой с отличителни белези. — Погледнете онзи човек там. Този с ръждивочервения костюм и провиснала коса. Дали пък не е той?

Антъни погледна в посоката, в която сочеше ветрилото й.

— Боя се, че имате предвид лорд Бакстън, мадам. Той се интересува повече от скотовъдство, отколкото от поезия. Бих се изненадал да узная, че е способен да напише и собственото си име. — Пиратът се изхили пронизително на собственото си остроумие.

— Изглежда се чувствате в свои води, сър. Много хора ли познавате в тази зала? — попита Оливия и размаха вяло ветрилото си.

— Не познавам никакъв поет, мадам — отвърна Антъни и се ухили глуповато.

— Ще накарам съпруга си незабавно да ми намери поет — заяви Фийби. — Защо не ме придружиш, Оливия? Сигурна съм, че мистър Какстън ще те извини. — Тя прониза въпросния джентълмен с леден поглед.

— Трябва да отида до тоалетната — отвърна Оливия. — Тъкмо се бях отправила натам, когато… хм, се натъкнах на мистър К-Какстън. Върви. По-късно ще те открия.

Фийби я погледна изпитателно.

— Наистина ли се чувстваш добре? Искаш ли да дойда с теб?

— Не, благодаря — отговори припряно Оливия. — Настина се чувствам добре, Фийби. Скоро ще се присъединя към теб.

Фийби се поколеба, но Оливия не изглеждаше притеснена. Тя кимна отсечено към мистър Какстън и решително си запробива път в тълпата, за да открие съпруга си.

— Какво правиш тук? Кой си ти всъщност? — попита приглушено Оливия.

— Едуард Какстън на вашите услуги, лейди Оливия. Може би някой ден ще имам удоволствието да посетя лейди Гранвил?

— Като превзето конте или в ролята на пират? — процеди гневно Оливия. — Като мистър Какстън или като капитана на „Уинд Денсър“?

— Почакайте и ще видите — промърмори той и се обърна по посока на гласа, който долетя иззад гърба му.

— Негово величество е готов да ви приеме, мистър Какстън.

Антъни се поклони на Оливия, очите му пръскаха насмешливи пламъчета.

— Ще чакам с нетърпение следващата ни среща, мадам. — А после се отдалечи с широки крачки сред тълпата. Русата му коса блестеше ослепително на светлината.

Оливия се огледа наоколо си. Опитваше се да изглежда така, сякаш до момента е водила съвсем неангажиращ разговор. В този миг пред нея изникна лейди Хамънд.

— Лейди Оливия, нямах представа, че вече се познавате с мистър Какстън. — Очите й бяха мънички и опасно проницателни.

— Всъщност, не се познавахме — отвърна Оливия. — Случи се един инцидент… Той разля чаша вино върху роклята ми. Боя се, че ще се наложи да се оттегля, за да почистя петното.

— Личната ми камериерка ще ви помогне. — Съпругата на губернатора я хвана под лакътя и я поведе към тясното стълбище в дъното на салона.

— Този мистър Какстън… на острова ли живее, мадам? — попита небрежно Оливия.

— Отседнал е в Нюпорт, но доколкото знам, семейството му има владения на континента, в Ню Форест.

— Той служи на краля, така ли?

Лейди Хамънд замръзна.

— Всички ние служим на краля, лейди Оливия.

— Да, разбира се. — Оливия погледна печално роклята си. — Надявам се петното да излезе. Ще бъда съкрушена, ако съсипя тази рокля. Тя е една от любимите ми… Нагоре по стълбите ли казахте? Благодаря ви, госпожо Хамънд. Няма нужда да ме придружавате по-нататък. — Оливия се освободи от хватката на ръката й над лакътя си, набра полите на роклята си и се втурна нагоре по стълбите.

Когато двадесет минути по-късно излезе от тоалетната, отново се чувстваше господарка на самата себе си. Тя се спря на върха на стълбището, откъдето се виждаше целия салон. Кралят все още седеше край камината, заобиколен от най-ревностните си царедворци, но от Антъни вече нямаше и следа, Фийби също не се виждаше наоколо. Баща й обаче разговаряше с висок мъж със смугъл тен, облечен в костюм от кафеникава коприна, с яркочервен фрак и шал. Косата му се спускаше до раменете, лъскава от безбройните слоеве помада, а докато говореше, ръката му не се отделяше от сабята му. Двамата бяха потънали в разговора си.

Къде ли се губеше Фийби? Внезапно Оливия се почувства изоставена и съвсем не на място, сякаш всички са я забравили и никой не се интересува от нея. А после видя Фийби, обърната с гръб към тълпата, да разговаря оживено с нисичък, набит човек, с червендалесто лице и добродушно изражение. Никак не приличаше на поет, но изглежда успяваше да привлече вниманието на приятелката й. Оливия се насочи към тях.

— Питам се само защо не сте споделил впечатленията си с полковник Хамънд, лорд Чанинг? — попита маркиз Гранвил.

Годфри прокара нервно език по устните си.

— В никакъв случай не проявявам неуважение към губернатора, милорд, но той вярва повече на факти, отколкото на мнения и впечатления. Затова си помислих, че вие може да проявите повече интерес към моите впечатления от поведението на краля.

Катон кимна бавно. В думите на този младеж имаше голяма доза истина.

— Значи твърдите, че кралят ви се струва разсеян?

— Да… И настроението му е изключително променливо. Един ден изглежда депресиран, а на другия е преизпълнен с оптимизъм — заобяснява пламенно младият благородник. — Сигурен съм, че има някакъв, източник на информация, който не ни е известен. Когато шотландците преминаха границата например, той беше в отлично настроение, а доколкото ми е известно, полковник Хамънд не го е информирал за хода на военните действия.

— Хм. — Маркизът кимна отново. Той отдавна подозираше, че кралят има достъп до информация за роялистките привърженици на континента. — Ще известя полковник Хамънд за вашите впечатления. — Той се взря отново в младия мъж насреща си и се запита какво не харесва у него. Може би очите му бяха твърде косо разположени, но никой не би могъл да го обвинява за това.

— Кралят сякаш ме харесва — добави Годфри. — Ако се навъртам повече около него, вероятно бих могъл да ви снабдя с по-конкретна информация. Може би ако подхвърлите на полковник Хамънд да ме натоварва с повече задължения около негово величество… — Това очевидно беше въпрос.

— Смятате, че от вас би могло да излезе добър шпионин? — попита маркизът.

— От мен ще излезе отличен шпионин, милорд — отвърна уверено Годфри. Брайън Морз бе споменал, че маркиз Гранвил не разполага с време за празни приказки. Той обичаше хората да пристъпват директно към въпроса и не уважаваше излишната скромност.

— Ще обсъдя проблема с полковник Хамънд — отвърна отсечено Катон. — А междувременно, дръжте очите и ушите си отворени.

— Разбира се, милорд. — Годфри сякаш имаше още нещо наум. Устните му се извиха в напрегната усмивка. — Питах се, дали…

— Какво още?

— Дали няма да е възможно да ме представите на лейди Оливия — изрече Годфри на един дъх. — Нямате представа колко бих искал да я познавам, сър.

Маркизът се почеса по брадичката.

— Няма да ми струва нищо да изпълня молбата ви — отсече той накрая и огледа салона. — О, ето. Виждам я ето там, с лейди Гранвил. — Той се отправи натам, а Годфри го последва по петите.

Цяла вечер бе наблюдавал Оливия. Брайън Морз се оказваше прав. Тя беше доста апетитно парче. Въпреки биещия на очи нос на семейство Гранвил. Такава наследница в леглото би разрешила не само финансовите му проблеми. Вече бе направил добро впечатление на маркиза, а с помощта на Брайън и за в бъдеще щеше да му подхвърля пикантни новинки, с които да затвърди доверието му. Сега трябваше само да си подсигури и дъщерята. Това едва ли щеше да се окаже трудна задача. Годфри знаеше, че жените го намират чаровен, привлекателен и елегантно облечен. Наследницата на Гранвил очевидно не беше ангажирана. Всичко му изглеждаше лесно и просто. Годфри следваше маркиза с бързи стъпки.

Фийби не ги забеляза да приближават. Беше изцяло погълната от разговора си с поета. Въпреки че той имаше силно изразена склонност към подчертаната образност и сантиментални отклонения, разговаряше без проблеми за особеностите на мерената реч, а за такъв разговор Фийби мечтаеше от месеци. По време на краткото им пребиваване в Хамптън Корт, където кралят живееше със съгласието на парламента, дворецът бе посещаван от най-талантливите поети в страната. В Карисбрук Кясъл обаче нямаше място за подобни изтънчени обноски.

Оливия се включваше само от време на време в разговора, доволна, че най-после е намерила тихо кътче, където няма да е задължена да разговаря с непознати. Погледът й се рееше неспокойно из залата. Едновременно се боеше и копнееше да зърне Антъни отново. Беше толкова опасно за него да се навърта в замъка на губернатора. Какво ли игра играеше? Дали Какстън бе истинското му име или псевдоним? Антъни ли се казваше или пък Едуард? Наистина ли имаше семейни владения на континента? Беше й говорил за леля си… Леля, която избродирала нощните му ризи. Звучеше толкова нелепо, така неправдоподобно.

— Оливия, мила моя…

Оливия подскочи от изненада, когато гласът на баща й нахлу в мислите й. Той се усмихна.

— Стреснах ли те?

— О, просто се бях замислила — отвърна тя, а погледът й попадна върху човека зад маркиза.

— Позволи ми да ти представя Годфри, лорд Чанинг — каза Катон.

Годфри се приведе ниско над ръката й.

— Лейди Оливия, за мен е чест. — Той я погледна и се усмихна подкупващо.

Оливия почувства първата дълбока тръпка на отвращението. Тя побърза да издърпа ръката си от неговата, макар че направи нисък реверанс и отговори според етикета. Какво я тревожеше у този мъж? Имаше нещо… някакво ехо… което я изпълваше с ням ужас. Нещо в очите му. Толкова хладни и зелени, макар да се усмихваше. Хладни и пресметливи. Беше виждала тези очи и преди — не точно очите, а изражението на лицето. И устните му — тази тънка, зловеща гримаса. Имаше жестоки устни.

— Цяла вечер се надявам да ви бъда представен, лейди Оливия — каза Годфри, а отблъскващата усмивка не слизаше от устните му. — Надявам се да ми позволите някой ден да ви посетя.

— Да… Искам да кажа, че ще трябва да попитате лейди Гранвил. — Оливия посочи Фийби, която бе обърнала гръб на поета веднага след появата на съпруга си.

— Лорд Чанинг, нали така? — попита Фийби с любезна усмивка. В следващия миг погледна Оливия и я обзе смътно безпокойство. Оливия изглеждаше по-бледа от всякога. — Не бих казала, че водим активен светски живот в Чейл — каза Фийби с известно колебание.

— О, аз не очаквам да ме забавлявате, мадам — увери я Годфри. — Ще се радвам просто да ви видя.

Фийби погледна въпросително съпруга си, който предостави решението на нея с едно повдигане на рамене.

— В такъв случай ще се радваме да ви приемем, лорд Чанинг — каза вежливо тя.

— Е, дотогава. Лейди Оливия, лейди Гранвил, милорд… — Годфри се поклони и се отдалечи с широки крачки, напълно доволен от постигнатото.

Брайън. Този мъж й напомняше за Брайън. Залата сякаш се завъртя около нея и Оливия притисна сърцето си с ръка.

— Катон, мисля, че трябва да вървим — притече й се на помощ Фийби. — Оливия е на крак твърде дълго за днес.

— Да, разбира се. Ще повикам каретата.

— Какво има? — попита Фийби веднага, щом съпругът й се отдалечи. — Изглеждаш сякаш си зърнала призрак.

Наистина видях призрак, помисли си Оливия. Брайън Морз беше мъртъв, пронизан от сабята на маркиз Гранвил. Фийби го бе видяла с очите си. Годфри Чанинг нямаше вина за злощастната си прилика с нейния най-ужасен кошмар. Но никой човек, който притежава такива очи и такава уста не можеше да е добър.

Оливия си пое дълбоко въздух. Нелепо и смешно беше да разсъждава по този начин. Едва ли би й хрумнало да прави такива асоциации, преди да прекара онази нощ с Антъни, който събуди у нея отдавна погребаните кошмари. И трябваше отново да ги погребе, преди отровата им да пропие всичко. Вече й бяха причинили достатъчно неприятности.

— Каретата ни очаква — информира ги маркизът. — По-добре ли се чувстваш, Оливия?

— Да, много по-добре. Беше само моментна слабост — отвърна Оливия и го хвана под ръка.

— Защо лорд Чанинг бе така нетърпелив да ни бъде представен? — попита Фийби, поела свободната ръка на маркиза. — Да не би да е кандидат за ръката на Оливия?

— Възможно е да си прави такива планове — отвърна Катон пред спрялата на двора карета.

— Не! — извика тревожно Оливия. — Не искам такъв кандидат. — Тя се обърна и впери настоятелен поглед в баща си. Очите й блестяха трескаво на лунната светлина.

— Тогава ще трябва просто да му откажеш — отвърна спокойно маркизът. — Ти си вече в такава възраст, мила моя, че ще бъдеш постоянно заобиколена от ухажори. Трябва сама да решиш кой от тях да приемеш.

— Аз ще ти помогна — намеси се Фийби и стисна окуражително ръката й. — Няма за какво да се притесняваш.

— Така е — съгласи се баща й и яхна коня си, за да язди край каретата. — Съвсем нормално е да имаш ухажори, Оливия.

Оливия се облегна на меката кожена седалка. Сигурно започваше да полудява. Разбира се, че можеше просто да отхвърли предложението на лорд Чанинг, ако наистина той имаше това наум. Но със сигурност тази вечер бе добавила още една примка към и бездруго объркания възел на живота й.

9.

Брайън Морз седеше, облегнат на стената, на обичайното си място край огнището в хана „Анкор“. Той разтриваше скованото си бедро и докато движеше ръката си, дълбокият белег под ребрата му сякаш се обтягаше и пулсираше неуморимо. Болката винаги бе с него. Болката и чувството за поражение. Беше в дълбоките белези по лицето му, в куция му крак — неизменната, раздираща болка. Никой не вярваше, че ще оцелее, след като бе повален от сабята на маркиз Гранвил, а и той самият не го желаеше през дългите месеци на агония. Но с времето тялото му се бе излекувало — не беше силно и здраво, както преди, но все още действаше.

Той вдигна халбата към устните си и погледна към вратата. Чакаше Годфри Чанинг, за да му докладва докъде е стигнал със задачата си. Приятно му бе да си представя Оливия, омъжена за Чанинг — човек, отдаден на личните си амбиции, без капка морал. Изключително опасен човек. Човек, достатъчно умен и хитър, за да прикрие истинската си същност в името на целите си. Но все някой ден щеше да я разкрие и пред семейство Гранвил — някой ден, когато ще е твърде късно да променят нещата. И тогава — о, тогава Оливия щеше да си плати, а гордостта и арогантността на Катон Гранвил щяха да останат в пепелта. Това бе фино и изтънчено отмъщение.

Вратата се отвори и Годфри влезе в хана. Вече бе сменил вечерния си фрак с удобен костюм за езда и приличаше на човек, напълно доволен от себе си. Той веднага забеляза Брайън през гъстите кълба синкав дим от глинените лули и се отправи към него по обсипания с дървени стърготини под.

Брайън посочи халбата с бира, която вече бе поръчал за него, а Годфри кимна признателно, поднесе я към устните си и отпи широка глътка.

— Очевидно вечерта е минала според плановете ни? — промърмори Брайън над ръбчето на чашата си.

— Така мисля. — Годфри седна на разнебитения стол насреща му. — Гранвил се заинтригува от онова, което му съобщих. Иска да шпионирам краля.

Брайън кимна.

— Редовно ще те снабдявам с информация за напредъка на роялистките поддръжници и хода на шотландските войски. Ти ще я предаваш тайно на краля, а после просто ще уведомяваш Гранвил какво знае негово величество. Той ще реши, че си му изключително полезен. А щом си полезен за Гранвил, той ще те приеме в семейството си с отворени обятия. — Устните му се извика в сардонична усмивка. — Как е моето плашливо зайче?

— Плашливо зайче? — Годфри изглеждаше озадачен.

— Оливия, малката ми сестричка. Това беше галеното й име, когато бе още дете. Беше такова сладко, плашливо зайче. Особено когато бягаше. — Грозната усмивка отново трепна на устните му.

— Намирам я доста привлекателна — отвърна Годфри. — Няма да се налага да си държа очите затворени в леглото. — Той се изсмя грубовато и отново отпи от бирата си.

— Не съм я виждал от няколко години — изсумтя Брайън. — Сигурно е пораснала. Още ли заеква?

— Не съм забелязал. Тя не говори много. Но и бездруго интересът ми към устата й няма нищо общо с онова, което би могла да изрече. — Той се изсмя отново.

— По-добре ще е да не й го споменаваш. Казах ти вече — тя има мозък.

— О, несъмнено скоро ще научи, че има и по-важни неща от книгите — заяви самоуверено Годфри. — Ще я държа твърде заета, за да си напряга мозъка с подобни безсмислици. — Той отпи отново от бирата си и погледна часовника си във формата на череп, който висеше от ножницата му. — Е, време е да вървя. Имам среща в полунощ.

— С твоя купувач?

— Аха. — Годфри изглеждаше малко изненадан. — Какво знаеш за него?

Брайън поклати глава.

— Нищо. Само дочух някои неща от разговора ти с Джордж, за някакъв потенциален купувач на тлъстата ти плячка… Точно преди да установим нашето ползотворно сътрудничество. А сега пък среща в полунощ… — Той вдигна рамене.

— Ясно, разбрах. А щом сключа тази сделка, джобът ми ще натежи значително.

— Ела в квартирата ми във Вентнор след два дни. Дотогава сигурно ще имам информация за теб. — Брайън се облегна отново на стената и затвори очи.

— Утре ще посетя лейди Оливия — каза Годфри през рамо, вече на път към вратата.

— А, да. Ученото ми, плашливо зайче. — Брайън се усмихна на себе си. — Няма да е зле първо да прочетеш нещо. Нали все за нещо трябва да си приказвате.

Годфри се намръщи на излизане, но трябваше да следва напътствията на човека, който най-добре познаваше нравите и склонностите на семейство Гранвил.

Точно в полунощ Антъни се спусна по тясната скалиста пътека към Пъкастер Коув за среднощната си среща с Годфри Чанинг. Отдавна вече се бе освободил от бронзовата коприна, дантелените дипли, черната перла и тежкия пръстен с грамаден оникс. Сега отново бе облечен в дрипавите рибарски одежди, с мазен черен мустак, провиснал над артистично почернените му зъби, а лицето му бе боядисано както преди. Моряшката шапка бе нахлупена ниско над челото му. Запасаната на бедрото му сабя бе простичкото, но вярно оръжие на пирата.

В прикритието на скалата стояха двама от неговите хора, натоварени да пазят гърба му. Веднага щом стъпките на пирата заглъхнаха в дълбокия пясък, Сам промърмори на своя придружител:

— По някой път си мисля, че капитанът си е изгубил ума. Каква е тая работа сега — да праща Майк да прави план на къщата на онова момиче?

— Майк го бива в разузнаването — отвърна другият мъж и пъхна стръкче трева между зъбите си. — Той е най-добрият за тая работа.

— Да, ама защо му е на капитана изобщо да изпраща някой — това ми се ще да знам. — Сам впери поглед към залива през гъстата завеса от шубраци. Капитанът стоеше на брега, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, спокоен и безгрижен, сякаш е излязъл на среднощна разходка под лунната светлина.

— Капитанът няма навика да оставя някоя жена да се навре под кожата му — отбеляза замислено събеседникът на Сам. — Той е по кратките връзки и не му мисли много.

— Аха — съгласи се Сам и пристъпи крачка напред. — Сигурно това ще е нашият човек. Изглежда е сам. Ти огледай пътеката, а аз ще наблюдавам оттук.

Другият мъж се спусна по пътеката, а Сам извади камата си от ножницата и втренчи поглед към двете фигури на брега.

Антъни не се обърна, когато Годфри застана зад гърба му. Той продължаваше да се взира в морето, подсвирквайки си тихичко през зъби. Само някой, който добре го познаваше, би могъл да се досети по извивката на раменете му или по леко наведената му глава, че всяко мускулче по тялото му е напрегнато и готово да посрещне всяка опасност.

Годфри се изкашля звучно. Без да се обръща, рибарят подхвърли:

— Хубава нощ, нали, сър?

— Хич не ме е грижа — отвърна Годфри. — Сам ли си?

Цинично конте, сляпо за всякаква красота. Антъни присви устни, но каза само:

— Толкова сам, колкото и вие.

Годфри се огледа наоколо. Брегът изглеждаше пуст и усамотен на лунната светлина.

— Ще трябва да се покатерим.

— Ами водете ме тогава. — Антъни се обърна и изложи на показ черните си зъби. — Да видим какво ще ми предложите.

— Имаш ли толкова пари? Искам да ги видя, преди да ти показвам каквото и да е.

— Май не се доверявате лесно, а, сър? — Антъни пъхна ръка в джоба на мръсните си панталони и извади кожена кесия. — Вътре има петстотин гвинеи. Останалото ще получите, след като си взема стоката.

Очите на Годфри искряха, докато претегляше кесията на дланта си. Той развърза кожените връзки и надникна вътре. Златните монети проблеснаха, погалени от лунна светлина.

— Ще трябва сам да си пренесеш стоката — каза той. Антъни посегна и си прибра кесията обратно.

— Това се подразбира. Но първо да видим какво имате, изтънчени ми господине.

Годфри се запрепъва към скалите. Антъни го последва. Едва успяваше да прикрие презрението си. След официалната вечер в Карисбрук вече знаеше с кого си има работа. Хората около краля винаги клюкарстваха с най-голяма охота, особено ако слуховете са злонамерени. Сега знаеше за лорд Чанинг много повече, отколкото изтънченият джентълмен би искал някой да научи. Знаеше, че вродената алчност на негово благородие се подхранва от прилична доза финансови затруднения. Човечецът бе затънал в дългове. Всеки, който се стремеше към известна власт и влияние, се нуждаеше от средства, за да му отварят вратите. Семейство Чанинг обаче, макар и благородници, бяха бедни като последните просяци след последните няколко поколения, които бяха опропастили владенията на рода си с пословична си алчност и глупост.

Настоящият лорд Чанинг обаче, освен че беше алчен, бе и много хитър и коварен. Изглежда планираше внимателно всяка своя стъпка. Винаги наемаше хора, които да поемат риска вместо него. А коварната му природа се съчетаваше с абсолютна липса на респект към човешкия живот… освен ако не беше неговият собствен. Той грабеше всичко и от всеки, до който успееше да се докопа.

Антъни живееше извън закона, но този човек бе истинско нищожество в неговите очи.

Когато стигнаха скалата, Годфри зави надясно. Пътеката беше стръмна и тясна. Благородникът пристъпваше внимателно, а Антъни крачеше спокойно и уверено, сякаш върви по зелена морава.

Сам и другарят му вървяха на известно разстояние след тях, сгушени като привидения в сянката на скалите.

По средата на пътеката Годфри спря и изчака Антъни да го настигне.

— Остави оръжието си тук. Не съм такъв глупак, да ти показвам стоките си, когато носиш сабя.

Антъни вдигна рамене, разкопча ножницата на сабята си и я остави на земята.

— Какво друго носиш?

Антъни се наведе и извади джобното ножче от ботуша си. Остави го край сабята. После се изправи и отново повдигна рамене.

Годфри кимна.

— Оттук. — Той се обърна с лице към скалата и разтвори плътната завеса от храсти и увивни растения. Антъни го последва.

Влязоха в някаква пещера. Вътре беше тъмно като в рог. Годфри застана на входа и чукна парче кремък в сухо късче дърво. Лумна кратка искра. Той запали единствената свещ в свещника и го вдигна високо над главата си, за да освети сандъците, наредени край стената.

— Можеш да огледаш. — Годфри вкопчи длан в дръжката на сабята си и я извади инч-два от ножницата.

Антъни чу звука и усмивката му не беше никак приятна. За щастие бе с гръб към нелюбезния си домакин и гримасата му остана скрита за него.

Капитанът разгледа внимателно стоките. Повечето бяха в добро състояние и сигурно щяха да се продадат добре на търг в Портсмут. Антъни ненавиждаше отрепките, които примамваха кораби към скалите и убиваха невинни хора, но бе твърде прагматичен, за да гледа зъбите на подарен кон. По-късно, когато Чанинг вече нямаше да му е нужен, Антъни щеше да се погрижи да му покаже, че е поел по грешен път. Но за момента щеше да го използва. От това кралската кауза щеше само да спечели.

Той извади късче тебешир от джоба си и запристъпва сред сандъците. Онези, които привличаха вниманието му, отбелязваше с кръстче.

— Ще взема тези четири сандъка, коприната с цветните десени, тези два топа кадифе, брюкселската дантела и венецианския кристал. Останалото е боклук.

Тонът на рибаря внезапно бе станал по-рязък и провлечен, но лорд Чанинг не забеляза. В момента той виждаше единствено лъскавите монети, които скоро щяха да дрънчат в джоба му.

— Хиляда гвинеи — каза той. — Споразумяхме се за хиляда гвинеи.

— В случай че взема всичко. Ще платя осемстотин за онова, което си избрах. И нито пени повече.

Е, осемстотин са си осемстотин, помисли си Годфри.

— Дадено. — Той потърка алчно ръце. — Как ще пренесеш стоката?

— Оставете това на мен, млади ми господине. Утре сутрин вече няма да е тук.

— И кога ще ми платиш?

Без дори да продума, Антъни хвърли кесията към Годфри. Сварен неподготвен, младият благородник размаха несръчно ръце и я изпусна. Кесията тупна на земята и издрънча. Годфри се наведе и я вдигна припряно, без да обръща внимание на присвитите устни и презрителния поглед на рибаря.

— Останалото ще получите утре по обяд, в хана „Анкор“. Сигурен съм, че и Джордж няма търпение да получи своя дял. Как да му се сърди човек? Доколкото знам, вашият кораб го няма още. — Рибарят отново се изсмя, и смехът му не беше никак приятен.

Ръката на Годфри побеля около дръжката на сабята му. В момента повече от всичко му се искаше да прониже този мъж на острието си.

— По кое време ще дойдеш за стоката? Трябва да съм тук — заяви гневно благородникът.

— На съмване, предполагам — отвърна провлечено рибарят. — Но няма нужда да идвате. Моите хора знаят какво да правят.

Годфри пресметна наум, че трябва да е към един часа. След четири часа трябваше да съмне. Тази нощ очевидно нямаше да спи.

— Ще бъда тук — заяви той. Нима този селянин го смяташе за такъв глупак, който ще позволи някой да пипа стоките му без надзор?

— Както искате. — Рибарят вдигна рамене и се отправи към скрития вход на пещерата. — Стойте и гледайте, щом ви харесва. Но хората ми няма да стоят със скръстени ръце, добре е да го знаете. Пипат бързо и тихо и ще са свършили преди шест часа. А и едва ли ще бъдат много любезни, ако опитате да ги преследвате. Техните маниери не са така изтънчени като моите. Така че гледайте да не им се пречкате.

С тези думи рибарят си тръгна и остави Годфри в пещерата, сам със своя гняв и своите петстотин златни гвинеи.

Антъни прибра оръжията си и се спусна обратно по стръмната пътека. Сам и неговият помощник изникнаха от сянката на скалите на няколкостотин фута от пещерата.

— Можете ли да я намерите отново?

— Тъй вярно, сър.

— Призори. Ще ви трябват десетина мъже и сигурно поне три лодки. Стоката е отбелязана с тебешир.

— Да очакваме ли някакви проблеми?

— Не ми се вярва. Този нещастник е твърде алчен, за да излага на риск цялата сделка. Но бъдете нащрек, все пак.

— Тъй вярно, сър. Вие на кораба ли се връщате?

Антъни се усмихна и потупа приятелски Сам по рамото.

— Още не, приятел. И няма защо да се тревожиш. Знам какво правя.

— Дано — промърмори Сам. — Майк ви чака долу, сър.

— Надявам се да е така. — Антъни се засмя и се спусна надолу по пътеката.

Майк го чакаше на уговореното място. Две понита пасяха кротко избуялата по скалите трева.

— Успя ли, Майк? — Антъни свали ножницата със сабята си.

— Тъй вярно, сър. Направих груб план. Стаята на мис е от тая страна на къщата. — Майк разгъна дебело руло хартия. — Ето тук, сър. — Майк умееше да прави майсторски чертежи. Всеки прозорец и врата и къщата на маркиз Гранвил бе ясно отбелязан. — Виждате ли това дърво? Магнолия. — Той посочи дървото под въпросния прозорец.

— Колко удобно — промърмори пиратът и свали мустака си с едно рязко движение. — Сигурен ли си, че това е нейната стая? Не бих искал да нахлуя в спалнята на маркиза и жена му. — Той напъха противния мустак в джоба на панталона си и извади носна кърпичка и хартиена фунийка, пълна със сол.

— Мили ми каза, сър. Тя е слугиня там. Познавам я от бебе. Тя се зарадва да ми предложи чаша бира в кухнята, докато си побъбрим.

— Има ли кучета? — Антъни едва раздвижи устните си, докато търкаше черните си зъби със сол.

— Две хрътки, но през нощта ги затварят в кухнята. Само че ако ви чуят, ще вдигнат цялата къща на крак.

Антъни пъхна кърпичката обратно в джоба си и огледа внимателно плана на къщата.

— Кухнята е в дъното, така ли?

— Да, сър. Ето тук. — Майк посочи.

— Значи няма да ме чуят. — Той сгъна хартията и отново бръкна в джоба на панталона си. Оттам извади тънка книжка, претегли я за миг на дланта си и се усмихна. После пъхна плана под предната корица и прибра книгата в джоба си заедно с носната кърпичка.

Антъни пое юздите на едното пони.

— Пази сабята ми. Ще се върна преди зазоряване.

— Не трябва ли да дойда с вас, сър? Да ви пазя гърба?

Антъни тръсна глава и се метна на гърба на понито.

— Това си е моя лудория, Майк. Сам ще се пазя. Ела тук на зазоряване да прибереш понито. — Капитанът се ухили, вдигна ръка за поздрав и пришпори коня в галоп.

Малко по-късно капитанът остави коня си пред главния портал на имението на маркиз Гранвил и се отдръпна в страничната алея, за да потърси таен вход. Вратите бяха заключени; червената тухлена стена бе внушително висока, но не представляваше проблем за човек, свикнал да се катери по въжения такелаж на истински кораб.

Само след миг Антъни вече бе от другата страна на оградата и меко се приземи в градината на маркиз Гранвил. Сниши се в сянката на стената. Наоколо беше тъмно и тихо, тишината на нощта се нарушаваше само от треперливото изсвирване на кос и приглушеното шумолене на насекомите в листата на дърветата.

Антъни приближи притихналата къща покрай дърветата. Никъде не се виждаха светлини; само тънката струйка дим от кухненския комин даваше признаци за някакъв живот. Приклекнал ниско в тревата, пиратът се придвижваше безшумно покрай къщата.

Магнолията се оказа грамадно многогодишно дърво с дебели ароматни листа. Един здрав клон се протягаше чак до стаята на Оливия, и за да му е съвсем удобно, прозорецът на стаята бе широко отворен.

Антъни се плъзна беззвучно по клоните на дървото и се закатери, ловък като катерица. След няколко минути вече седеше на перваза на прозореца. Стаята се осветяваше единствено от луната, а завесите край леглото бяха дръпнати, позволявайки на хладния нощен въздух да гали кожата на онзи, който спеше в него. И въпреки това, Оливия бе отметнала завивките си далече встрани. Лежеше с гръб към прозореца; нощницата й се бе вдигнала на кръста и голото и тяло бе дискретно осветено от лунната светлина.

Антъни се усмихна. Извади книгата от джоба си и разгъна плана. Обратната страна на хартията беше чиста. От другия си джоб извади молива, който винаги носеше със себе си, и отново впери поглед към неподвижната фигура в леглото. Свъсил съсредоточено вежди, той нахвърля контурите на спящото момиче. Само с няколко отсечени движения на молива Антъни довърши произведението си — гъстите кичури коса, извивката на гръбнака, заобления хълбок и разширения ханш, стройните крака с розови пети.

Той огледа критично рисунката си, сравнявайки я с оригинала, и грижливо я прибра между листата на книгата.

После събу ботушите си, седнал на перваза на прозореца, и скочи на пода на стаята. Обутите му с чорапи нозе не издадоха никакъв звук, когато отиде до вратата и завъртя ключа.

В средата на стаята имаше ниска масичка с разтворена книга и разхвърляна купчинка листа. Оливия бе превеждала пасаж от Овидий, преди да заспи. Обзет от любопитство, Антъни прочете превода. Определено не беше любителски. Всяка дума бе внимателно и сполучливо подбрана, за да предаде най-точно съдържанието на оригинала. Оливия Гранвил имаше забележителни познания.

Антъни остави книгата със скицата на масичката и пристъпи безшумно до леглото. Оливия се раздвижи и простена в съня си. Пиратът докосна нежно с пръсти голата й кожа. Тя се раздвижи, сякаш е обезпокоена от натрапчива мушичка. Антъни се усмихна и продължи да я милва.

Внезапно тялото й се скова, краката й се изопнаха и тя се обърна по гръб. После скочи и седна в леглото си с широко отворени, невиждащи очи и разтворени устни, сякаш се канеше да изпищи.

Антъни вдигна светкавично ръка и покри устата й.

— Тихичко, цвете мое. Аз съм.

Тя се бореше отчаяно да се откъсне от него, тялото й се гърчеше ужасено да се освободи от противния допир на чужди ръце, който бе смутил съня й.

— Не, не, не — прошепна Антъни в косите й и я притисна още по-плътно към себе си, за да предотврати отчаяния й писък, който щеше да събуди всички обитатели на къщата. — Прости ми, не знаех, че ще те изплаша толкова. Шшт, любима, тихичко.

Думите му бавно проникнаха през мъглата на кошмара. Постепенно Оливия осъзна, че това е бил Антъни, не Брайън. А докосването му беше нежно, чувствено, любящо. В допира му нямаше нищо от грубостта и презрението, с което друг човек я бе докосвал в миналото.

Ужасът бавно се отдръпна от очите й, а тялото и се отпусна в ръцете му. Антъни почувства безмълвната й капитулация и се отдръпна. Изражението й бе смутено. Пиратът се усмихна разкаяно.

Оливия просто го гледаше с широко отворени очи, а някъде в тъмните им дълбини все още проблясваха искриците на изживяния ужас.

— Не исках да те изплаша — каза той и посегна да отмести тъмния кичур от челото й. — Сигурно си била дълбоко заспала. Исках само да ти доставя удоволствие.

Съвсем инстинктивно, Оливия сграбчи чаршафа и го придърпа към кръста си. Ръцете й леко трепереха.

— Помислих си… Помислих си…

— Какво си помисли? — Той погали извивката на брадичката й. Оливия тръсна глава.

— Беше само грозен кошмар. Но изглеждаше така реален. Той обгърна нежно ръцете й.

— Колко ужасно е да бъдеш герой на нечий кошмар. — Устните му се усмихваха, но в очите му се четеше безмълвен въпрос.

Оливия отклони погледа си. Настана миг тишина, а после тя се съвзе и с обичайния си хаплив тон каза:

— Какво, за бога, правиш тук? Баща ми си е у дома.

— Но няма да научи, че аз съм тук. — Антъни повдигна брадичката й и я принуди да го погледне. — Само ме целуни и ще видиш, че не съм продукт на твоя кошмар.

— Не! — Оливия рязко изтръгна брадичката си от дланта му. — Не можеш да идваш тук просто така… да влизаш през прозореца ми к-като… като Ромео… и да очакваш аз да се превърна в Жулиета.

— Доколкото знам, Ромео никога не е стигал по-далеч от балкона — отбеляза Антъни, но се отдръпна от нея, а ръцете му се спуснаха безжизнено край тялото.

— Ти със сигурност не приличаш на Ромео — каза Оливия. — Защо си облечен така? И това по лицето ти боя ли е?

— Трябваше да свърша нещо. Нямах време да сваля ружа.

— Кой си ти в действителност? — прошепна тя.

— Пират… и търговец… — Той се засмя приглушено.

— Освен това човек, който посещава покоите на краля и се преструва на безмозъчно конте. А погледни се пък сега… — Тя посочи многозначително към него. — Какъв трябва да си този път?

— Рибар.

— Рибар? — Оливия го гледаше втренчено, мигом сразена. — Колко хора живеят у теб, Антъни… или си Едуард?

— Колкото и трудно да е за вярване, само един — отвърна простичко той. — И Антъни ще свърши работа за пред теб. Но точно сега смятам да си поиграя на лекар. — Той посегна и отметна пухените й завивки. — Обърни се и ми позволи да видя раната на бедрото ти.

— Вече е зараснала — отвърна Оливия и отново дръпна чаршафа си. — Фийби ме прегледа.

— Все пак, смятам лично да се уверя как съм се справил с работата. — Очите му внезапно потъмняха, докато поставяше ръцете си, хладни и силни, върху нейните, стиснали здраво чаршафа. — Защо се срамуваш от мен, Оливия, след всичко, което споделихме?

Тя не му отговори, само попита тихичко:

— Защо дойде?

— Да видя как зараства раната ти и да ти върна това. — Той свали ръцете си от нейните и дори не се опита да прикрие разочарованието си и смазващото чувство на безсилие. Антъни посегна към масичката до леглото й и й подаде книгата, която бе донесъл. — Забравила си твоя Ахил на кораба.

— О, да. — Това беше книгата, която четеше, преди да падне от скалите. Тя я разтвори и сгънатият лист хартия се плъзна на завивките, с плана нагоре. — Кой е направил това?

— Майк. Исках да съм сигурен, че няма да сбъркам прозореца. Оливия въртеше разсеяно картата в ръцете си. И изведнъж погледът й попадна върху рисунката.

— Но това съм аз! Ти си ме рисувал, докато съм спала! К-Как можа?!

— Просто не можах да устоя — отвърна невъзмутимо пиратът. — Нали вече знаеш за моята страст към анатомията.

— Това е недопустимо! — извика тя. — Да шпионираш хората и да се промъкваш тайно в домовете им! Недопустимо!

Антъни се задоволи само да повдигне вежди в отговор. Той стана от леглото и заоглежда стаята, подсвирквайки си през зъби. Наклонил критично глава, огледа внимателно картините по стената, прокара пръст по книгите на полицата и накрая вдигна четката й за коса от слонова кост с малко огледалце на гърба.

— Мили боже! Бях забравил, че още не съм почистил този руж! Нали нямаш нищо против да използвам твоята гъба?

Той не дочака отговор и топна гъбичката във водата, натърка я със сапун и затърка енергично яркия руж от лицето си.

— Е, така съм далеч по-представителен. Не мислиш ли? — Антъни остави огледалцето на тоалетката и се обърна чинно към нея, сякаш търсеше нейното одобрение.

Оливия си каза, че не бива да се смее. През цялото време, докато наблюдаваше странното му превъплъщение, се бе питала защо й е толкова трудно да го обвинява. А сега той я гледаше като вярно кученце, което чака разрешението на господаря си.

Антъни се ухили. Както много пъти досега, отново бе прочел мислите й. Погледът му попадна върху сгънатата дъска за шах на масичката край празната камина.

— Защо не поиграем шах? — подхвърли небрежно той.

— Какво да правим? — попита невярващо Оливия.

— Да поиграем шах — повтори търпеливо той. — Съвсем безобидна дейност, уверявам те. Нали все пак ще ни дели цяла шахматна дъска. — Той взе от масичката по една черна и бяла пешка, скри ги зад гърба си и пристъпи към леглото. — Избери. — Той протегна свитите си в юмруци ръце към нея.

Оливия безмълвно посочи дясната му ръка. Той разтвори пръсти, а на дланта му проблесна бялата пешка.

— Белите са първи — каза пиратът.

— И ще спечелят — заяви Оливия и отметна завивките. Шах посред нощ! Беше невероятно, но за нея бе вълнуващо. И странно защо, но й изглеждаше съвсем естествено да поиграе шах с пирата по това време на денонощието.

Оливия спусна босите си крака на гладкия и хладен дървен под и пристъпи към шахматната дъска. Постави бялата пешка на мястото й.

Антъни запали всички свещи на двукрилия свещник, поставен на полицата край масичката.

— Но преди да започнем, кажи ми — усещаш ли още онази рана?

Оливия се поколеба.

— Понякога я чувствам да пулсира. Усещам я стегната и понякога сякаш се обтяга, когато вървя бързо.

Той седна пред нея и безмълвно я подкани да не се притеснява.

— Сега съм с докторската шапка, обещавам. Няма нужда да се срамуваш.

— Аз не се срамувам — отвърна спокойно Оливия.

— Тогава…?

За миг Оливия си спомни за скицата, която й бе направил. Глупаво беше да се крие от него. Тя пристъпи към Антъни и повдигна нощницата си. Пръстите му бяха хладни и уверени, когато докоснаха кожата й.

— Зараства добре — каза безстрастно той и отдръпна ръцете си. Оливия отпусна нощницата си.

— Нали ти казах! Фийби вече ме прегледа.

Той се засмя.

— И тя ли има някакви познания?

— Умее да лекува не по-зле от теб, бих казала. Само че не е хирург.

— Ще трябва да си поговоря с нея някой ден.

Оливия се завъртя към него.

— И как точно смяташ да го постигнеш?

— С малко находчивост. Имай вяра в мен, цвете мое.

— Какво точно цвете? — попита го неволно тя.

— О, не знам. — Антъни се усмихна лениво. — Понякога си орхидея. Тази вечер в замъка приличаше на екзотична орхидея, в онази ослепителна рокля, с твоите коси с цвят на нощна доба. Но друг път ми приличаш повече на маргаритка или невен — дива и неопитомена.

Оливия реши да приеме думите му за комплимент, но докато се усмихваше насреща й по този хлапашки начин, не знаеше какво да си мисли.

— Няма ли да играем шах? — Тя седна на масичката срещу него.

— На всяка цена — съгласи се бодро той. — Най-безопасното занимание за нас двамата.

Оливия го изгледа подозрително, но той й се усмихна, невинен като пеленаче. Тя премести пешка на d4.

Антъни повдигна вежди и й се усмихна, отново развеселен. Това бе необичайно откриване на играта.

Той повтори хода й.

— Пешка на c3 — каза Оливия и бързо приведе думите си в действие. После се облегна на стола си и зачака да види реакцията на Антъни.

Той знаеше по какъв начин се опитва тя да го изиграе. Знаеше също, че ако не я спре, скоро ще се оплете и неминуемо ще изгуби играта.

— Белите ще спечелят — заяви повторно Оливия.

— Нима? — Той придвижи пешка на e3.

Без дори да се замисли, Оливия премести кон на f3.

— Белите имат един ход предимство, но аз и бездруго никога не губя — каза тя. — Дори когато играя с черните.

— Ама че надменна фукла! — подхвърли насмешливо Антъни и направи своя ход.

После заиграха в пълна тишина.

Докато най-после Оливия заяви с приглушен глас:

— Шах — и помести топа си. — И мат в три хода. Освен ако не искаш да го разиграем.

Антъни разгледа напрегнато дъската. Гледа я доста дълго време. Бе предугадил загубата още няколко хода назад и бе направил всичко, което му идваше наум, за да я предотврати. Но тя го бе надиграла. Не можеше да й се отрече. И за негова изненада, поражението дълбоко го засегна.

Дългият му, тънък показалец повали черния цар на дъската. Антъни се облегна на стола си и впери поглед в Оливия.

— Още ли смяташ, че съм надменна фукла? — попита тя, без да потиска самодоволната си усмивка.

— Смятам само, че ми дължиш реванш — отвърна пиратът и в очите му проблесна намек за усмивка. Намираше нещо смущаващо чувствено в доволната й физиономия.

— Ще играем две от три — отвърна с готовност Оливия и започна да подрежда фигурите по дъската.

Антъни погледна към прозореца. Първите лъчи на слънцето вече пробиваха нощния сумрак. Скоро щеше да съмне.

— Сега не мога — каза той и стана от стола. — Трябва да вървя.

Оливия проследи погледа му към прозореца.

— Да, сигурно е време да вървиш. — Звучеше разочарована. — Сигурна съм, че щях да спечеля, ако играя с черните.

— Ще видим, цвете мое. — Той повдигна брадичката й с връхчето на пръста си и с едно светкавично бързо движение сведе глава и впи устни в нейните.

Антъни се отдръпна веднага, преди тялото й да се сгърчи, а очите й да се замъглят от ужас, както предния път, когато я докосна.

Оливия стоеше неподвижна. Сърцето й биеше учестено, и макар че целувката беше съвсем бърза и лека, все още чувстваше, натиска на устните му върху своите. И изпитваше само удоволствие.

— Реваншът ще бъде на моя територия — заяви пиратът, вече на път към прозореца. — Майк ще се свърже с теб. Само изпълнявай, каквото ти каже. — Той докосна устните си с пръсти и й изпрати въздушна целувка, а после се преметна през перваза и потъна в тъмнината.

Оливия пристъпи към прозореца и погледна навън. Стори й се, че за миг го зърна да изчезва в сенките на дърветата, но той се движеше толкова бързо и безшумно, че не можеше да бъде сигурна.

Нима този пират си мислеше, че е готова просто да зареже всичко и да се втурне натам, където я е повикал? Нима смяташе, че собствените му планове са по-важни от нейните?

Разбира се, че мислеше така. Каквито и да бяха проклетите му планове, те със сигурност бяха твърде опасни и не в крак със закона, за това поне би могла да се обзаложи.

Оливия се върна в леглото си, където сред смачканите завивки все още се търкаляше скицата на голото й тяло. Тънките косъмчета на тила й настръхнаха, когато отново погледна рисунката. Сякаш всяко движение на молива би нежна милувка по нейното тяло. Тя си спомни какво е да чувства ръцете му върху тялото си, когато двамата правят любов.

Оливия пъхна скицата между страниците на книгата и се отпусна в леглото си. Ръката й се плъзна под възглавницата и пръстите й се сключиха около неговия шал. Заспа, стиснала в длани единственото нещо, което й бе останало от него, както всяка нощ след завръщането си от онзи приказен свят, който бе оставила след себе си на „Уинд Денсър“.

10.

— Ставай вече, мързеливке! Нямаш навика да спиш по това време. — Фийби нахлу в спалнята на Оливия само час след като пиратът се измъкна през прозореца. В едната си ръка носеше бебето, а с другата придържаше по-големия си син, Никълъс. — Имам страхотни новини.

Оливия изплува от бездната на съня. Тази нощ очевидно не бе отредена за сън. Тя премигна смутено към Фийби, в първия миг неспособна да проумее как и откъде е изникнала приятелката й.

Постепенно обаче светът придоби нормалните си очертания. Яркият изгрев, птичето чуруликане, свежият аромат на росна трева възвърнаха обичайния си смисъл. А също и лъчезарната усмивка на Фийби и мекото гукане на бебето.

Оливия се прозя.

— Какви новини?

Фийби се усмихна загадъчно.

— Давам ти право на три опита да отгатнеш.

Малкият граф Графтън се откъсна от ръката й и се отправи, залитайки, към тоалетката. Детето отлично знаеше, че в кутийката за бижута на Оливия ще открие цяла вселена от лъскави, примамливи неща. Фийби побърза да прибере ножицата и карфиците, преди пъргавите пръстчета да се доберат и до тях. И в този миг погледът й попадна върху умивалника.

Очите й се разшириха от изненада.

— Какво е това по кърпата ти за лице? Цялата е червена. Да не си се порязала? — Тя хвана кърпата с два пръста за единия ъгъл и я повдигна.

— О, просто експериментирах с малко руж — отвърна Оливия. — Снощи ми се стори, че изглеждам твърде бледа. Но не ми хареса.

Фийби я изгледа изпитателно.

— Откъде го взе?

— От един амбулантен търговец.

— И къде е сега? Иска ми се да го видя.

— Изхвърлих го.

— Оливия!

По лицето на Оливия се изписа разкаяние. Не я биваше много да лъже. Особено онези, които я познаваха по-добре и от самата нея.

— Антъни беше тук. Преоблечен като пиян рибар. Това е неговият руж.

Фийби остана втрещена. След известно време намери сили да прошепне:

— Пиратът? Дошъл е тук? В твоята спалня посред нощ? Докато Катон спеше през две стаи от твоята?

Оливия кимна.

— Качил се е по ствола на магнолията й влязъл през прозореца.

— Мили боже! — възкликна Фийби. — И за какво?

— Играхме шах.

Фийби я изгледа, сякаш някоя от тях си е изгубила ума.

— Шах ли каза? — Изуменият й поглед мигом се стрелна към шахматната дъска. Черният цар бе повален. От двете страни на дъската бяха наредени спретнати редички от отнети фигури. Очевидно някой бе играл. — Нали ми каза, че всичко е приключило?

— Така е — отвърна Оливия, а пръстите й се суетяха с ръбчетата на чаршафа. — Донесе ми книгата… Онази, която четях, преди да се подхлъзна на скалата. Бях я забравила на кораба.

Фийби приседна на леглото и прегърна бебето в скута си.

— Я да повторим. Този… този пират, който не си очаквала да видиш никога повече, просто е изникнал от нищото и се е прехвърлил през прозореца ти посред нощ, само за да ти върне една книга и да поиграете шах?

— Зная, че звучи невероятно — съгласи се Оливия. — Но той е невероятен човек.

— Има ли нещо, което пропускаш да ми кажеш? — Фийби я пронизваше с поглед. — Не се опитвай да ме заблудиш, Оливия. Знаеш, че не можеш. Познаваме се от доста време.

Оливия знаеше, че никога няма да разкрие пред Фийби поразяващата истина, че нейният пират и онова повърхностно конте Едуард Какстън са едно и също лице. В случай че Антъни възнамеряваше да се изправи срещу Катон, то Фийби не би искала да го узнае.

— Просто се опитвам да подредя нещата, Фийби — пророни бавно Оливия. — За мен беше голям шок. Не съм очаквала да го видя отново. Вече ти казах, че онова на кораба беше като някакъв сън, от който току-що съм се събудила.

Тя отметна завивките и седна на крайчето на леглото, опитвайки се да намери най-точните думи.

— Но когато го видях отново, се почувствах по същия начин… като в сън. Можеш ли да си представиш какво е да играеш шах посред нощ с човек, който… — Тя вдигна безпомощно рамене.

— Да играеш шах посред нощ с човек, който е извън закона, и то под покрива на баща си, ми звучи като безумен продукт на изкривено съзнание — заяви Фийби без всякакви заобикалки и погледна свъсено Оливия. — Наистина ли това правихте?

— Да — отвърна Оливия. — Това бе всичко. — Освен онези чувствени докосвания, освен онази трепетна целувка. Погледът й се стрела към книгата, в която бе сгъната скицата на голото й тяло. Определено нямаше да покаже това на Фийби.

— Е, на мен никак не ми харесва. Звучи ми глупаво и необмислено — каза й директно Фийби.

— Говориш като превзета стара мома — изсумтя Оливия. — А преди не беше такава. Доколкото си спомням, преди ти самата вършеше необмислени неща. Коя беше тази, който се втурна след баща ми и се скри на кораба му без неговото знание?

Фийби отметна непокорно кичурче коса от челото си.

— Е, ако поставиш нещата така… Виж, аз не искам да се държа като стара мома, но и не мога да не се притеснявам за теб, Оливия. Ти никога преди не си вършила нещо подобно.

— Вярно е — призна неохотно Оливия. — Но и никога не съм имала такава възможност.

— Толкова е… безумно… О, миличко, удари ли си главата? — Без да се церемони, Фийби тръсна бебето в скута на Оливия и се втурна към скимтящия Никълъс, който бе изгубил крехкото си равновесие и бе ударил главата си в крака на стола.

Оливия си играеше замислено с пръстчетата на малкия Чарлз, докато чакаше хленченето и целувките да бъдат преустановени.

— Може някой път отново да поиграя шах с него — каза тя, когато вниманието на Фийби отново се съсредоточи изцяло върху нея.

Фийби тръсна глава.

— Виж, не искам да те засягам, наистина не искам. Но това е истинска лудост, Оливия. Какво ще стане, ако Катон разбере?

— Няма да разбере — отвърна Оливия с увереност, каквато в действителност не изпитваше. — Не и ако ти не му кажеш.

— Разбира се, че няма да му кажа — възмути се Фийби и взе Чарлз от приятелката си.

Оливия й отправи обезоръжаваща усмивка.

— Кажи ми сега, какви са онези страхотни новини?

Фийби сякаш искаше да добави още нещо, но въздъхна примирено.

— Не можеш ли да предположиш?

Оливия не беше в настроение за гатанки, но вече бе разстроила Фийби достатъчно и сега й се струваше неприемливо да й откаже тази малка игра.

— Връщаш се с татко в Лондон и скоро ще видиш всичките си любими поети…

— Не, не — прекъсна я нетърпеливо Фийби. — Става въпрос за нещо, което ще зарадва и двете ни.

Оливия се позамисли и най-после й просветна.

— Кога пристига тя?

Сините очи на Фийби се озариха от щастие и обичайното й добро настроение се възвърна.

— Знаех си, че ще ти трябва само минутка, за да се досетиш. Порция ще дойде и ще остане с нас няколко дни. Руфъс изпрати писмо от Лондон. В момента той се занимава с проблемите на армията и потушаването на бунтовете, и иска да говори с губернатор Хамънд и Катон. Така че ще се наложи той да остане в замъка, но Порция държи да дойде у нас.

— Дали ще доведе и децата?

— Тя не ходи никъде без тях. — Фийби целуна нежно бебето в ръцете си. — И аз не бих могла.

— Предполагам. — Оливия все още бе изумена от факта, че двете й приятелки се бяха превърнали във всеотдайни майки. На Фийби донякъде й приличаше, но Порция си беше истинска загадка. Жената, която преди известно време се чувстваше най-щастлива в битка, рамо до рамо със съпруга си, и която все още носеше мъжки панталони през повечето време, беше същевременно и най-любящата майка на света, без да прави разлика между собствените си син и дъщеря и двамата незаконни сина на Руфъс Декатур. — И кога пристигат?

— Всеки момент, според Катон. Той смята, че предстои нов опит за бягство на краля във Франция, а Руфъс разполага с някаква информация от източник от армията, която би могла да хвърли светлина по въпроса.

Оливия кимна, но мисълта й вече беше на друго място. Това ли целеше Антъни? Да организира бягството на краля във Франция? Дейност, която мигновено го поставяше срещу маркиз Гранвил, заклел се да опази сигурността на краля?

Мили боже! Разбира се, че това беше целта му. Правилно бе предположила, че за момента кралят и неговите поддръжници са предложили най-високата цена за услугите на вещия търговец. И къде в този заговор беше мястото на дъщерята на маркиза?

Оливия погледна крадешком към Фийби… Фийби, толкова чиста и искрена, толкова сигурна на коя страна да застане.

Бебето се разплака.

— Мисля, че ще трябва да сменя пелените на Чарлз — каза Фийби. — Искаш ли да отидем на пикник на хълмовете? Там ще е по-хладно, а и Никълъс ще може да потича. Той има толкова много енергия.

Тя се отправи към вратата, а бебето продължаваше да скимти и да се гърчи.

— Хайде, Никълъс. — Фийби протегна ръка към големия син и наследник на маркиз Гранвил. Малкият граф нямаше никакво желание да изостави приятното си занимание с колие от блестящи перли, но майка му тихичко го подмами с обещание за парче медена питка.

Оливия вдигна перлите от земята и ги прибра в кутийката си за бижута. После пристъпи към прозореца и впери поглед в морето. От хълма Света Катерина, точно зад имението на маркиза, се виждаше ясно Ламаншът и корабите, които плаваха покрай носа. А на върха на хълма се намираше параклисът, в който си разменяха послания хората от екипажа на „Уинд Денсър“.

Сигурно точно по този начин капитанът щеше да се свърже с Майк и да извика новия си партньор за шах. Но по същия начин и партньорът за шах би могъл да изпрати свое собствено послание. Оливия Гранвил нямаше да се остави на произвола на нечии капризи. Когато се почувстваше готова да играе шах, щеше да уведоми пирата. И несъмнено щеше да узнае каква игричка играе той в кралския двор.

Годфри, лорд Чанинг спря коня си пред входния портал на имението на маркиз Гранвил в четири часа следобед, обичайното време за официални приятелски визити. Той даде юздите на прислужника, който изтича към него веднага щом чу звука от конски копита по чакълестата пътека към портала.

Годфри нагласи пауново синия си, копринен жакет и отстрани въображаема прашинка от зелените си панталони. Знаеше, че е изключително елегантен. Гардеробът му и бездруго беше изискан и скъп, но наскоро бе добавил към него и по един топ изящна коприна, цветно кадифе и брюкселска дантела от стоките на кораба, който се разби в скалите. Сигурно струваха поне петдесет гвинеи. Във всички случаи щяха да бъдат приятно допълнение към гардероба му.

Той се отправи уверено към входната врата, където неподвижно го очакваше друг прислужник.

— Маркиз Гранвил не е у дома, сър.

— Пред вас е лорд Чанинг, дошъл да посети лейди Гранвил. Сигурен съм, че тя ме очаква.

Бисет не беше така уверен. Преди броени минути лейди Гранвил и лейди Оливия се бяха завърнали от обичайния си пикник на хълма. И очевидно се бяха забавлявали досущ като деца.

— Мисля, че лейди Гранвил все още не се е върнала, милорд — отвърна дипломатично икономът.

— Бисет, с кого разговаряш? — Жизнерадостният глас на Фийби мигом провали сполучливия ход на иконома.

— Лорд Чанинг, милейди. Не бях сигурен дали приемате.

— О, и аз не съм сигурна — каза Фийби и застана до Бисет. — Добър ден, лорд Чанинг. Боя се, че ни сварвате съвсем неподготвени. Току-що се връщаме от пикник и не очаквахме посетители. — От устата на всеки друг подобно откровение би прозвучало като проява на нелюбезност, но Фийби някак успяваше да го изрече така, че да не изглежда никак оскърбително.

Годфри се поклони почтително.

— Простете ми, мадам. Ще се върна в по-подходящ момент. — Той се изправи и се усмихна. — Исках само да изразя най-сърдечните си комплименти към лейди Оливия.

Фийби се поколеба. Стори й се твърде грубо да върне човек, който е изминал целия път от Карисбрук дотук, без дори да му даде възможност да се освежи. Беше дала обещание на Оливия да й помага да се справи с обожателите си, които, според думите на маркиза, скоро щяха да отъпчат пътеката към дома й. Не виждаше причини да не започне с този.

— Е, може и да не сме съвсем подготвени, но се надявам да ни приемете каквито сме, сър. Заповядайте. Мога ли да ви предложа чаша вино?

Годфри не чакаше втора покана.

— Благодаря, лейди Гранвил.

Годфри я последва и бе ужасен да забележи, че ръбчето на фустите й се подава под полата и че от косата й се подават стръкчета трева.

— Оливия, виж кой е дошъл да ни посети — каза бодро Фийби, когато стигнаха салона. — Лорд Чанинг не е забравил обещанието си.

Оливия седеше на скамейката под прозореца с малкия Никълъс и сплиташе венец от ароматните маргаритки в скута си. Детето се бе облегнало сънено на нея и смучеше мръсния си палец. Устата му беше омазана със сок от малини и няколко капчици бяха попили в бледата муселинена рокля на Оливия. Косата й бе разпусната свободно по раменете и Годфри бе изумен да види, че в кичурите й са вплетени маргаритки. Повехнали маргаритки.

— Добър ден, лейди Оливия. — Той се поклони още на прага. Дъхът й секна, когато студените зелени очи се спряха на нея.

Тънките устни се извиха в усмивка. В погледа му нямаше топлина, само скрита заплаха. И колкото и да си повтаряше, че е нелепо, Оливия сякаш дочуваше насмешливия глас на Брайън, виждаше присвитите му очи, проблясващи заплашително към нея, докато търсеше нов начин да я тормози. Когато Брайън я гледаше така, се бе чувствала като пеперуда без крила. Точно така се чувстваше и сега.

Тя се изправи внимателно, за да не събуди заспалото дете. От скута й се изсипа цяла купчина маргаритки.

— Боя се, че ни сварвате неподготвени, лорд Чанинг.

Това бе повече от очевидно. Годфри забеляза, че нозете й са боси, а роклята — покрита със зелени петна от трева. Намираше нещо отблъскващо в цялата тази сцена. Пред него стояха две жени със знатно потекло, които приличаха повече на селянки — с разрошени коси, смачкани рокли и загорели от слънцето лица. Като доячки на крави, помисли си благородникът с отвращение.

Но ако можеше да се вярва на Брайън Морз, тази доячка носеше зестра от няколкостотин хиляди паунда.

— Намирам ви непресторено очарователна, мадам. — Той се усмихна и отново й се поклони. — А чие е това дете?

— Мое — каза Фийби и приближи да прибере сина си. — Това е граф Графтън. Бисет, би ли помолил Сади да дойде и да го отнесе в детската стая?

— Разбира се, милейди. — Бисет остави върху масата кана с вино и чаша и напусна салона с твърда крачка.

Последва миг тишина, а после Оливия се насили да промълви:

— Вино… Бихте ли желали чаша вино, сър?

— Да, благодаря.

Докато му наливаше, Оливия можеше да мисли само за вторачения му поглед, отправен към босите й нозе. Чувстваше се така уязвима, сякаш е напълно гола. Ръката й потрепна леко, когато му поднесе чашата; за миг пръстите й докоснаха неговите и внезапно я лъхна хлад.

— Благодаря, лейди Оливия. — Той се усмихваше, докато отпиваше глътка вино.

В този момент влезе бавачката. Докато всички се суетяха около детето, Годфри имаше възможност да огледа отблизо плячката си. Макар и раздърпана и мръсна, около нея се носеше някаква смущаваща чувственост. Гъста, черна коса; огромни тъмни очи и пухкави, розови устни. Нямаше нужда човек да държи очите си затворени, ако притежава Оливия Гранвил. Той почувства приятна топлина в слабините си.

— Как намирате живота в Карисбрук Кясъл, лорд Чанинг? — попита Фийби в отчаян опит да намери някаква тема за разговор.

— Аз съм завеждащ конюшните на губернатора, мадам. Това е интересна и добре обезпечена служба.

— Вероятно прекарвате доста време с краля? — подхвърли Фийби.

— Да, наистина — отвърна й самодоволно благородникът. — Но винаги когато имам възможност, се радвам да се усамотя със своите книги.

— О, сигурно имате богата библиотека, сър? — отвърна Фийби и хвърли гневен поглед към Оливия, която очевидно се опитваше да прехвърли цялата тежест на разговора върху нея.

— Имам известен интерес към философите, мадам.

— Гръцките или римските? — попита Оливия, безпогрешно схванала погледа на Фийби. Тя се беше върнала на скамейката под прозореца и упорито си повтаряше да обуздае болното си въображение. С какво би могъл да я заплаши лорд Чанинг?

— Най-много ми допадат произведенията на Платон — отвърна сериозно Годфри с надеждата, че тя все пак няма да задълбае тази тема. Беше се насилил да прочете това-онова, но не достатъчно, за да задоволи очакванията на един истински образован човек. Все пак се съмняваше, че някоя жена ще бъде в състояние да познава издълбоко материята, каквото и да говореше Брайън. Оливия вероятно бе попрочела някоя и друга книга, без дори да я разбира, и вече се мислеше за истински учен.

— И кое е любимото ви произведение? — попита в този миг Оливия. — Предполагам, че „Държавата“, но също…

За огромно облекчение на Годфри, въпросът остана неизречен, защото вратата внезапно се отвори и в салона нахлу цяла шумна тълпа. Имаше цяла камара деца, кучета и една слаба, млада жена с изумително червени коси и цяло съзвездие от лунички, облечена, за негов ужас, в мъжки панталони и жакет. Последва бурен изблик на радост, прегръдки и целувки, а едно от кучетата, огромен шарен мелез, лаеше и поздравяваше всички, включително и лорд Чанинг.

Той изрита гневно кучето, което сумтеше игриво в глезените му, и то се оттегли в ъгъла с настръхнала козина.

— Джуно, какво има? — Червенокосата жена веднага приклекна край кучето и го погали по рунтавата козина. После вдигна косите си очи към Годфри и го изгледа с такъв присмех, че му се прииска да я удуши.

— Джуно няма да ви нарани. Освен, разбира се, ако вие не опитате да го засегнете — каза хладно тя.

— Порция, нека ти представя лорд Чанинг. — Фийби пристъпи встрани от тълпата дечурлига. — Лорд Чанинг, лейди Декатур, графиня Ротбъри.

Порция кимна хладно, все още прегърнала кучето.

Годфри се поклони сковано. Никога преди не беше виждал жена като тази. Разбира се, беше чувал за Руфъс Декатур, граф Ротбъри. Мъж с изключително противоречиво минало. Но все пак беше аристократ. Защо му беше такава съпруга?

Годфри се обърна към Фийби.

— Налага се да си вървя, лейди Гранвил, за да ви оставя насаме с гостите ви.

— О, наистина ли се налага да си тръгнете така скоро? — промърмори любезно Фийби, но побърза да му протегне ръка.

— Останах повече, отколкото е приемливо — отвърна той и й целуна ръка, преди да се поклони на Оливия. — Лейди Оливия, ще ми позволите ли честта да ви посетя отново?

Оливия направи реверанс, но не му отговори. Не й идваше наум никакъв любезен отговор, който да го държи на разстояние от нея. Докато не й направеше официално предложение, нямаше друг избор, освен да го приема.

Годфри чакаше отговор, но напразно. След минута той осъзна колко смешен трябва да изглежда отстрани, застанал с ръка на бравата, затова кимна отсечено и напусна салона.

— Какъв неприятен човек — отбеляза веднага Порция.

— Да, нали? — мигом се съгласи Оливия.

— Но ми изглежда съвсем безобиден — добави Фийби. — Само едно надуто конте.

— Баща ми смята, че иска да ме ухажва — обясни Оливия на Порция.

Порция избухна в смях.

— В такъв случай мога само да му съчувствам. Той вероятно не знае, че ти си се врекла в безбрачие.

Безбрачие, но не и целомъдрие! Шеговитите думи на пирата отекнаха в съзнанието й и кой знае защо, я накараха да се изчерви като последната идиотка. Оливия погледна Фийби, която отново бе надянала маската си на престорена строгост.

Порция улови погледа й и присви очи.

— Ненавиждам тайните, знаете ли?

— Оливия има романтична връзка — каза тихичко Фийби, за да не стигнат думите й до децата.

— О, звучи интересно. — Порция погледна сериозното изражение на лейди Гранвил с насмешливо извити вежди. — Но ти изглежда не я одобряваш, скъпа?

Погледът й се стрелна крадешком към Оливия и мигом разпозна смущението и тревогата по лицето й.

— Явно съм пристигнала съвсем навреме — заяви тя и се обърна към децата. — Люк, Тоби, изведете Алекс и Ева в градината да разходите Джуно!

Двете по-големи момчета приеха идеята с ентусиазъм и трите жени останаха да си побъбрят в относителна тишина.

— А сега… — Порция се настани удобно в креслото. — Искам да чуя цялата история.

Руфъс Декатур и Катон Гранвил разговаряха оживено на терасата. Внезапно от стъклените врати на салона към градината профучаха децата, Джуно и двете хрътки на Гранвил. Руфъс едва успя да ги зърне, преди да изчезнат между дърветата.

— Люк… Тоби… Не напускайте градината — извика той след тях. — И пазете Ева. — Детето му помаха в отговор и звънко се засмя. — Тя е истинска хулиганка, нашата Ева. Непрекъснато прави бели. Сякаш те сами я намират.

— Прилича на майка си — подметна Катон.

— Може и да имаш право.

Двамата мъже надзърнаха през отворените врати на салона. Трите жени седяха в кръг, доближили плътно глави и разговаряха толкова оживено, че останалият свят не съществуваше за тях.

— Чудя се за какво си приказват — промърмори Руфъс.

— О, сигурно за домашни проблеми… бебешки работи, прислугата, сложни бодове за бродерия — засмя се Катон.

Руфъс също се засмя. Абсурдно беше дори да си помислят, че трите им най-близки жени ще обсъждат подобни безсмислици.

— Воин, поет и учен. Какво трио само!

— Неразделно трио — добави маркизът и двамата потънаха в предишния си разговор. — Значи не само на острова се говори за подновените опити да се организира бягството на краля?

— Да, из армията непрекъснато се носят разни слухове, но изглежда този не е съвсем безпочвен.

— Но никой не знае кой стои зад това.

Руфъс поклати глава.

— Чух само, че бил изключително уважаван, със здрави връзки и че си изкарвал хляба по нетрадиционен начин. Хората от народа го считат за герой. Уилям Тел или Робин Худ. — Той вдигна рамене. Имаше времена, когато Руфъс Декатур също се ползваше с такава репутация.

— И се намира на острова?

— Някои твърдят така, други — точно обратното. Този човек е мистерия.

Катон кимна.

— Мистерия, която е в състояние да срази дори дебелата мрежа от информатори на Гайлс Крамптън. Е, значи ще трябва просто да чакаме и да видим. И още повече да затегнем контрола над краля. Между другото, имам шпионин до краля, завеждащия конюшните на губернатора… Годфри Чанинг. Познаваш ли го?

Руфъс поклати глава.

— Името ми е познато.

— Изглежда има навика да държи очите и ушите си отворени. И умее да надушва промяната в настроението на негово величество. Нали знаеш, че настроението на краля отразява хода на събитията. Когато е жизнен и оптимистично настроен, значи в главата му се мъдри нещо.

— Така е — съгласи се Руфъс. — И то не защото е глупак, а защото смята, че е под достойнството му да се прикрива. Все още ли преговаря с шотландците, как смяташ?

— Сигурен съм в това. Освен това, Чанинг ми каза, че е бил в особено добро настроение, когато шотландците прекосиха границата. Значи все пак информацията стига до него отнякъде. И все отнякъде се сдобива с пари. Джобовете на бунтовниците в цялата страна незнайно откъде се пълнят с пари… Войските са платени.

— Добре платените войници винаги се сражават с повече ентусиазъм и не ги засяга особено кой им плаща или даже за кого се бият — отбеляза Руфъс. — Докато армията на парламента е обедняла и скоро ще се появят размирици, поддръжниците на краля се бият с пълни стомаси и джобове.

Маркизът кимна.

— Всеки път, когато си помисля, че краят вече се вижда, той ни се изплъзва.

— Ще трябва да изминем дълъг път до края на тази война — каза уморено Руфъс. — А човек би казал, че седем години на кръвопролития са ни достатъчни, не мислиш ли?

Това беше реторичен въпрос.

Антъни огледа стоката, пренесена от пещерата и струпана в трюма на „Уинд Денсър“.

— Имаш ли представа какво би харесала Елън, Адам?

— Дантела.

— Ако й дам дантела, тя ще я използва само за да ми направи още нощни ризи.

— И те влизат в употреба. На онова момиче му стояха много добре — подразни го Адам с многозначителна усмивка.

— Така си е — отвърна невъзмутимо Антъни. — Но сега говорехме за Елън…

— Коприната е твърде пищна за нейния вкус. На нея ще й допадне кашмир или нещо такова. Не обича много да се кипри… Е, сигурно няма да има нищо против капка коняк или бутилка мадейра.

— Дадено, това поне го имаме в изобилие. Да вземем също две бутилки хубаво бургундско вино. А може да й хареса и някой от кашмирените шалове. Ще я пази от течението през зимата.

— Сигурно. Ще ходиш при нея ли?

— Да. И ти ще дойдеш с мен, предполагам.

Адам се усмихна признателно.

— Не знаех дали съм поканен.

— О, за бога, човече! Кога бих отишъл да видя Елън без теб?

Адам само вдигна рамене, събра подаръците за Елън и последва капитана извън трюма на „Уинд Денсър“.

Помощната лодка с двама моряци на веслата се полюшваше плавно на вълните зад борда. Антъни скочи в лодката и посегна да поеме товара от Адам. Възрастният човек го последва тромаво.

Мъжете натиснаха здраво веслата и подкараха лодката към светлия край на тунела в скалите. Щом стигнаха до изхода, спуснаха платното и запълзяха покрай брега, докато не свърнаха в плитка пещера и изтеглиха лодката на тясната ивица пясък. От трите им страни се издигаха стръмни канари, надвиснали заплашително над брега. Нямаше начин да ги видят откъм скалите.

Антъни се натовари с подаръците и скочи на брега. На свой ред Адам се прехвърли предпазливо от плавателния съд върху тясното късче суха земя.

— Ще се върнем тук привечер, капитане. — Моряците се готвеха да изтласкат лодката обратно във водата.

— Добре. Но не ни чакайте, преди да се стъмни.

Адам пъшкаше усилено по едва различимата скална пътека. Минаха покрай един от постовите, седнал на земята с преплетени крака, вперил поглед в морето. Носеше дълга тръба, с която щеше да извести екипажа на „Уинд Денсър“ за всеки нечакан посетител, дошъл по суша или море.

— Добро утро, Бен.

— Добро утро, сър — поздрави пазачът своя капитан. — Майк чака горе с понитата.

Антъни кимна и продължи да се изкачва. Щяха да прекосят острова към Джарсмут и оттам да прекосят Солент, покрай Хърст Кясъл, разположен върху вдадена в морето ивица земя, и нагоре по течението на река Кийхевън. Къщата на Елън се намираше в малкото селище Кийхевън, където Антъни бе израсъл, беше падал от рибарските лодки още преди да проходи и беше се учил на моряшкия занаят всяка свободна минута, когато Елън му позволяваше да стане от учебниците. Тя обичаше да повтаря, че синът на един благородник, пък бил той и незаконен, заслужава да получи най-доброто образование.

По крайбрежието на Хемпшир контрабандата беше обичайна търговия, както и на остров Уайт, и Антъни бе навлязъл в този бизнес толкова естествено, колкото и малкото пате свиква с водата. Само за година бе спечелил достатъчно пари, за да си купи собствен, мъничък плавателен съд, а скоро след това познатите му, чиято търговия не вървеше според техните очаквания, се присъединиха към него и го приеха за свой лидер. Съвсем бързо сговорната дружина се сдоби с „Уинд Денсър“ и находчивият пират излезе в открито море в търсене на по-едра плячка.

Що се отнасяше до семейството на баща му, за тях той не съществуваше. Роднините на майка му пък изобщо не подозираха за неговото съществуване. Антъни Какстън беше сам на този свят и сам се грижеше за себе си. Тези, които успяваха да спечелят приятелството му, се считаха за късметлии. А онези, които се осмеляваха да го предизвикат като враг, скоро съжаляваха за това.

След час езда стигнаха малкото пристанищно градче Йарсмут. Досами реката Джар се издигаше крепостна стена, която гледаше към Хърст Кясъл на другия бряг. И двете укрепления бяха построени, за да пазят входа към Солент. Точно там, на това дълго парче земя, вдадено в морето, в самия изгрев на контрабандната си дейност Антъни бе разтоварвал стоката си, както повеляваше местната традиция.

Двамата с Адам оставиха понитата в таверната „Кинг Чарлз“ и се спуснаха към кея.

Възрастен рибар с прошарени коси ги чакаше в малката лодка, завързана за кея. Той се изправи веднага щом ги видя.

— Идвате точно навреме, сър.

— Не искам да те карам да чакаш, Джеб. — Антъни се усмихна на човека, който пръв го беше учил да разпознава приливите и отливите, и опасностите на подводните течения, които дебнат всеки моряк, дръзнал да плава в коварните води на Солент.

Пиратът скочи в лодката и разтърси сърдечно ръката на стария си приятел, който побърза да се прехвърли на кея. Адам последва Антъни на разлюляната от морските вълни лодка. Джеб ги изтласка във водата, а Антъни вдигна двете платна, стисна лоста на кормилото и отплава към Хърст Кясъл и река Кийхевън.

11.

Елън Лийланд работеше приведена в зеленчуковата си градина. Тя се изправи от лехата с аспержи, която плевеше, и изви вежди при вида на двамата мъже, които току-що се показваха иззад завоя на тясната алея.

— Божичко! Антъни… Адам… каква прекрасна изненада! — Тя се затича да им отвори вратата. — Не ви очаквах. Имаш ли някакви новини, Антъни?

— Нима мислиш, че те посещавам само когато имам новини? — отвърна заядливо той и се наведе да целуне потъмнялото й от слънце лице. — Толкова ли съм неблагодарен?

— Хайде, хайде. Стига глупости — засмя се Елън и го шляпна майчински по бузата. — Адам, мили, как вървят нещата при теб?

— Добре, Елън, благодаря. — Лицето му сияеше насреща й. Някога, преди много години, двамата споделяха едно легло — когато споделяха родителските грижи за невръстния син на Едуард Какстън.

Елън не обичаше да прави разлики между социалните класи и на младини, а и в по-зряла възраст, подбираше приятелите и любовниците си само според личните си симпатии. Но през последните няколко години интересът й към любовните изживявания бе замрял. Цялата си страст Елън бе съсредоточила върху кралската кауза, която поглъщаше всичката й енергия, емоционална и интелектуална.

— Хайде, влизайте — каза тя сега и забърза пред тях по пътеката! — Току-що извадих хляба от пещта. Приготвила съм и прекрасен пилешки пирог.

— Имаме също коняк, мадейра и добро бургундско да се подкрепим — засмя се Антъни и остави бутилките върху почистената до блясък чамова маса. Той огледа с детинска привързаност малката кухничка, която беше сцена на много от детските му радости и неволи. Както винаги, тук цареше безупречна чистота — съдовете от китайски порцелан бяха изрядно подредени по уелския бюфет, медните съдове висяха на кукичките си по стената.

— Адам сигурно предпочита бира. Ще ми подадеш ли една чаша, Антъни? Точно зад теб са.

Антъни й подаде чаша от бюфета и влезе в задното кухненско помещение, където Елън вареше бирата си. Елън се залови да сервира храна на масата.

— Сядай, Адам.

Адам дръпна един стол към масата и се отпусна върху него с тиха въздишка на облекчение. Плаването се оказа дълго и уморително. Вятърът духаше насреща им и се наложи да се нагаждат според него, за да прекосят Солент.

— Ето я твоята бира, стари човече. — Усмихнат, Антъни постави халба с бира пред него. — Напоследък се изморяваш доста лесно.

— Дръж си езика зад зъбите, Алтъни — смъмри го Елън. — И отвори най-после това бургундско.

Антъни се засмя и безмълвно се подчини. Ядоха, пиха и си бъбриха като хора, свикнали да седят на една маса от години. На борда на „Уинд Денсър“ Адам не би си и помислил да се храни на една маса с капитана, но в тази кухня социалните различия не се зачитаха.

Елън изчака всички да се нахранят, преди да повдигне въпроса, който най-силно я терзаеше.

— Кажи ми сега, Антъни, видя ли краля?

— Да, снощи. — Той отпусна ръцете си върху вече почистената маса и затропа лекичко с пръсти по дървото. — Успях да пъхна в ръката му азотната киселина, така че ще може да мине през решетките на прозорците.

Елън кимна. При втория опит за бягство на краля никой не се беше сетил да провери дали ще може да се промъкне през решетките на прозореца. Опитът завърши с катастрофален провал. При третия опит го бяха снабдили с азотна киселина, за да разяде решетките, но в плана бяха посветени толкова много хора, че всички подробности стигнаха до ушите на полковник Хамънд.

Този четвърти опит обаче се организираше от истински майстор. Антъни не оставяше нищо на случайността. По изрично настояване на Елън, той работеше за кралската кауза още от началото на войната. Всичко, което правеше, го правеше за Елън, а не за самия крал, за когото всъщност не знаеше почти нищо. Но лоялността на Елън към Чарлз Стюарт бе така всеобемна, че през последните шест години по-голямата част от печалбата на Антъни отиваше за подкрепа на роялистката армия. А сега и всичките му умения, придобити през дългите години в открито море, бяха отдадени на усилията да организира бягството на негово величество във Франция.

— Как изглежда негово величество? — попита тревожно Елън. — Много ли е обезкуражен?

— По-малко, отколкото си мислиш. — Антъни отпи глътка вино. — Все още преговаря с шотландците чрез Ливси. — Той вдигна рамене. — И изглежда все още си мисли, че тези преговори са тайна за парламента.

— Но ти не мислиш така?

— Не. Прости ми, Елън, но кралят е заблуден за много неща.

Елън стисна устни.

— Ако не искаш да се заемаш с това, Антъни, няма да те обвинявам.

Антъни се усмихна след думите й. Пръстите му разсеяно си играеха с чашата му върху масата.

— Напротив. Моите чувства са без значение, Елън. Правя това за теб. Лично мен не ме интересува какъв ще е изходът от тази война, освен че колкото по-скоро тя свърши, толкова по-скоро всички ние ще се върнем към живота, с който сме свикнали.

Елън стана от масата и се изгуби в кухнята. След малко се върна с купа грозде, полято с дебел пласт жълта сметана.

— Набрах го тази сутрин.

Антъни разбра на мига, че нескритото му безразличие притеснява Елън и че тя няма желание да продължи този разговор. Той посегна към гроздето със сметана.

— Преди да си тръгнем, ще закова вратата на кошарата. Следващият по-силен вятър ще я отнесе.

— Благодаря. — Елън побутна купата с грозде към Адам, който почти не беше взел участие в досегашния разговор. Беше свикнал да е по-скоро наблюдател, отколкото участник в такива спорове.

Антъни изяде гроздето си, извини се и излезе. Скоро в кухнята отекна звукът от метален чук.

— Толкова много прилича на баща си — каза Елън. — Не мога да проумея как е възможно точно в това отношение да е така различен. Едуард беше пълен с мечти и идеали, много от тях неуместни, но той силно вярваше в идеалите си. А Антъни сякаш не вярва в нищо… О, няма на този свят по-верен и лоялен приятел от него — добави тя, когато зърна свъсените вежди на Адам. — Но стане ли дума за убеждения… Антъни няма убеждения.

— Сигурно понеже знае докъде стигна баща му със своите убеждения — отвърна Адам. — И пак заради своите убеждения семейство Какстън отхвърли Едуард и неговия син. Помисли си само — едно невинно, невръстно бебе, собствената им плът и кръв, а те го захвърлиха на произвола на съдбата точно в името на онова, в което вярваха. Убежденията могат да бъдат жестоко нещо понякога, Елън.

Тя въздъхна.

— Вероятно си прав. Но понякога, като го погледна, толкова ясно виждам Едуард, че чак ме боли. Същият хлапашки чар. — Елън въздъхна отново.

— Така е, и този чар ще му навлече голяма беля някой ден. Даже се чудя дали не е станало — прошепна мрачно Адам.

Елън присви тревожно очи.

— Разкажи ми.

Адам й предаде ситуацията с няколко думи.

— Дъщерята на маркиз Гранвил! — Елън изглеждаше потресена. — Но Гранвил е един от най-видните членове на парламента! Антъни не бива да се замесва с дъщеря му. Тя ще го предаде на баща си.

— Недей да правиш прибързани заключения — размаха пръст Адам. — Първо, Антъни никога няма да я посвети в тайните си. Той е много хитър и предпазлив. — Възрастният човек замълча за миг, смръщи вежди и добави: — Освен това, тя не е просто една от обичайните му лесни плячки, Елън.

— Как така?

— Много странно момиче — каза Адам. — Съмнявам се, че ще падне лесно в мрежата му. В един момент двамата хвърчат в небето от щастие, в другия тя си вирва носа и Антъни прилича на буреносен облак.

— Божичко — прошепна унило Елън. Но успя да се съвземе навреме, щом чу стъпките на Антъни откъм кухнята. — Благодаря ти, скъпи.

— Няма защо. — Антъни застана на прага, скръстил ръце на гърдите си, и ги изгледа присмехулно. — Надявам се, че добре сте си побъбрили. Успяхте ли да обсъдите подробно ситуацията?

— Божичко — повтори Елън с разтреперан глас — Не можа ли… хм, не можа ли да намериш някоя по-подходяща, Антъни?

Думите й го разсмяха.

— Тези неща не стават по поръчка, Елън. Но не се притеснявай, дамата не изгаря от желание да стопли леглото ми. — Тъмна сянка премина по лицето му, докато изричаше тези думи, и това не остана скрито за никой от старите му приятели.

Антъни свали връхната си дреха от кукичката, където я бе закачил на влизане, и я преметна през рамо.

— Хайде, Адам. Време е да вървим.

Елън ги съпроводи до вратата.

Антъни се наведе да я целуне и едва тогава заговори за онова, което го бе довело тук.

— Имам известно количество луксозни стоки за продан. Ще можеш ли да се свържеш с нашия човек в Портсмут? „Уинд Денсър“ ще бъде на пристанището в Портсмут вдругиден и веднага на другия ден ще проведа търга.

— Ще му пратя писмо още тази вечер. Грижи се за себе си, скъпи.

Елън ги гледаше да крачат по тясната алея към реката, после се втурна да вземе пелерината си и се отправи към местния свещеник, за да изпрати своето послание.

— Моля за извинение, милорд.

Катон вдигна поглед от обилната си закуска, сепнат от напрегнатия глас на Гайлс Крамптън.

— Какво има, Гайлс?

— Писмо от командира на полка, сър. — Гайлс влезе в трапезарията, свали шапката си и се поклони на трите дами на масата. — Мисля, че става нещо сериозно — каза доверително той.

— Седни да закусиш. — Катон посочи свободния стол до себе си и взе писмото.

Гайлс кимна отново на дамите на масата и седна на предложения му стол. Познаваше и трите жени от дълго време, а Оливия още от детинство, и макар да съзнаваше социалната бариера помежду им, се чувстваше като у дома си в тяхната компания.

— Шунка, Гайлс? — Оливия премести гравирания дървен поднос към него.

— Благодаря, лейди Оливия. — Той си отряза шунка и хляб, сложи в чинията си няколко яйца и се залови със закуската.

Фийби направи знак на прислужника да напълни халбата му с бира от каната върху бюфета.

— По дяволите — промърмори Катон, без да откъсва поглед от писмото.

— Какво пише? — попита Фийби.

— Викат ни в Лондон. Боя се, че съпругът ти ще трябва да ме придружи, Порция. — Катон подаде писмото на племенницата си.

— Е, аз предпочитам да остана тук, стига да съм добре дошла — усмихна се Порция.

— Заедно с цялото племе — усмихна се маркизът в отговор. — Ще отсъстваме няколко дни. — Той отгласна назад тежкия си стол.

Гайлс мигом остави ножа и също се изправи.

— Не, Гайлс, няма нужда. Можеш да довършиш закуската си. — Маркизът махна с ръка. — Ще трябва да се приготвя за пътуването. Ще сляза да те взема след петнайсет минути.

Гайлс седна отново, но за всички на масата бе очевидно, че няма търпение да стане и, че само нареждането на маркиза го задържа тук.

— Искаш ли гъби, Гайлс? — попита го Порция и побутна купата към него. Отвътре се носеше примамлив аромат.

Ръката му посегна колебливо към лъжицата, но после се отдръпна.

— Не, благодаря, лейди Ротбъри. Моля да ме извините, лейди Гранвил. — Той остави ножа си на масата, поклони се сковано и напусна стаята с широки крачки — верен слуга на своя господар.

— Този Гайлс — въздъхна Порция и си спомни как лейтенантът дойде да я намери в Шотландия след смъртта на баща й. Само неговата болезнена прямота бе убедила кльощавата ханджийка, че чичо й най-искрено й предлага своята протекция. — Без него сега нямаше да съм тук.

— Не мога да си представя Катон без Гайлс. Сякаш е част от него — добави Фийби. — Понякога се дразня, че Катон винаги пита Гайлс за мнението му по военните въпроси, но се чувствам по-спокойна, когато знам, че Гайлс е с него… Помня как кралят избяга от обсадата в Оксфорд и… — Фийби замлъкна, внезапно проследила погледа на Порция. Оливия, далечна и отнесена, сякаш бе дълбоко погълната от някакъв сложен текст, съсредоточено мажеше слой след слой масло върху филийка пшеничен хляб. Вече бе натрупала цяла планина от масло.

— Оливия?

— Ммм? — Тя вдигна очи и продължи да размазва маслото върху филията си.

— Сякаш не си тук, скъпа. — Порция посегна към каната с бира и напълни халбата си.

— Трябва да изиграя една партия шах — отвърна Оливия. — Щом баща ми заминава, значи е дошъл подходящият момент.

— Смяташ да откриеш пирата — отбеляза безстрастно Фийби.

— Да. Обещах му реванш. — Оливия се усмихна и вдигна чашата си. — Не се притеснявай, Фийби. Щом татко го няма, няма за какво да се тревожиш.

— Разбира се, че има за какво да се тревожа! — възкликна Фийби. — Този мъж е… Той…

— Живее отвъд закона — вметна тихичко Порция.

Фийби замълча. Не я притесняваше начинът, по който този мъж си изкарваше прехраната. Тревожеше я единствено мисълта, че за Оливия няма бъдеще в такава връзка. Нейният пират можеше да й причини само болка, Фийби погледна отчаяно Порция и по краткото трепване на клепачите й видя, че приятелката й я разбира.

— И защо искаш да играеш шах с този пират, скъпа? — попита Порция.

— Защото му обещах — отвърна кратко Оливия. — А в близките няколко дни мога да го сторя, без да се притеснявам, защото баща ми заминава.

— Наистина ли смяташ, че можеш да го направиш, без да се притесняваш? — Порция опря лакти на масата и се вгледа напрегнато в Оливия. Изражението й не оставяше място за съмнение в смисъла на въпроса й.

Оливия срещна открито погледа й.

— Мисля, че това е нещо, което трябва да реша сама.

Последва кратка тишина, нарушена отново от гласа на Оливия.

— Вие двете сами направихте своя избор.

— Мисля, че и третият член на нашето мъничко общество най-после си намери майстора — каза Порция, без да влага в думите си излишни емоции. — Хайде, Фийби, защо изглеждаш толкова печална?

— Притеснявам се — отвърна й простичко Фийби.

Оливия отблъсна стола си от масата.

— Не искам да ви притеснявам. — Тя стоеше, опряла риса на облегалката, и част от предишната й увереност сякаш се изпари. — И не искам да тръгна без… Без вашата подкрепа.

Последва безкраен миг тишина, а после Фийби бръкна в джоба си и извади трицветен пръстен преплетени коси, вече изсветлели от времето. Тя внимателно постави скъпоценния символ на масата.

Порция плъзна пръсти в деколтето си и извади своя пръстен. Постави го край този на Фийби.

Най-накрая Оливия извади и нейния от джоба си. Остави го на масата, при другите.

— Благодаря ви — прошепна тя.

Никоя от тях не каза нищо друго, преди да приберат пръстените си обратно. Оливия напъха своя обратно в джоба си, усмихна се на двете си приятелки и излезе от стаята.

— Трябва да оставиш Оливия да прави, каквото си е наумила — каза Порция, а Фийби впери поглед в своя пръстен, който в момента лежеше на дланта й. — Време е сама да взема решения за себе си.

— Зная. Но тя винаги е била най-малката от нас трите. Тази, която трябваше да защитаваме, да се грижим за нея.

— Мисля, че дойде време тя сама да се погрижи за себе си. — Порция пъхна своя пръстен обратно в деколтето си.

— Но тя е дъщеря на Катон. Чувствам се отговорна за нея.

Порция поклати глава.

— Тя е наша приятелка, Фийби. Това е по-важно от всичко останало.

Оливия довърши краткото си писмо до пирата:

Ако все още искаш реванш, свободна съм днес и утре вечер. Ще те чакам пред главния портал точно в шест часа.

Тя изчака мастилото да засъхне и се усмихна, доволна от себе си. Бележката звучеше твърдо и неуклончиво. Време беше Антъни да разбере, че съперникът му в тази игра има свои собствени намерения. Оливия си представяше изненадата му, когато научи, че тя знае как да се свърже с него. А съвсем скоро пиратът щеше да узнае също, че партньорът му в шаха има да му зададе няколко въпроса и няма да се задоволи с обичайните уклончиви отговори.

Оливия наметна плътен шал върху раменете си и излезе от къщата. Налагаше се доста да се покатери, преди да стигне до билото на Света Катерина, но вятърът духаше право в гърба й и й помагаше. Щом стигна върха, тя застана неподвижно и втренчи поглед в блестящата повърхност на морето. Дали „Уинд Денсър“ бе някъде там в момента? Щяха ли да видят флагчето откъм брега?

Тя се обърна към параклиса — внушителна камара сиви камъни, струпани на билото на хълма. Сега разбираше защо капитанът е избрал това място. Върхът на склона сигурно се виждаше от мили разстояние, както от сушата, така и откъм морето.

Оливия коленичи и разгледа внимателно камъните. Между два от най-долните от тях откри малко пространство, подобно на нарочно оформен долап. Тя пъхна ръка в празнината и напипа бяло флагче, здраво завързано за малко колче. Оливия го извади, намести бележката в дупката и заби колчето на върха на параклиса, дълбоко сред камъните.

Бялото знаме се развя игриво от повяващия бриз. Сега трябваше само някой да го забележи.

Оливия кимна доволно и се спусна по стръмния склон. Оставаше й само да изчака някакво развитие на нещата.

Антъни стоеше с гръб към мачтата и нахвърляше на лист хартия контурите на две чайки, които се бореха за късче риба, когато Майк изравни помощната лодка е „Уинд Денсър“. Той се изкачи по въжената стълба и се прехвърли на борда на кораба.

— Има бележка, капитане… в параклиса. Не мога да я разчета. Почеркът е… — Свъсил вежди от притеснение, той подаде сгънатото листче хартия на Антъни.

Капитанът го отвори и подсвирна от изненада.

— Как по дяволите… — Той вторачи поглед в Майк, извил вежди във въпросителна гримаса.

— Флагчето се развяваше, капитане. Помислих си, че имате нужда от мен. Че ще трябва да отплаваме или нещо такова. Но когато видях бележката, разбрах, че не е от вас. — Момчето подръпна смутено ухото си. — Знаете ли от кой е, сър?

— О, да — прошепна Антъни със замислена усмивка. — И знам за какво точно става въпрос. Не мога да проумея само откъде е разбрала за параклиса. — Той опря глава на мачтата и затвори очи срещу жарките лъчи на слънцето, които проникваха през тясната пролука отгоре и галеха зелената повърхност на водата. — Някой някъде се е изпуснал, Майк.

Майк още по-ожесточено започна да подърпва ухото си.

— Не съм аз, капитане.

— Зная, не те обвинявам. — Антъни отвори очи и пронизващият му поглед не беше никак приятен. — Но все някой се е изпуснал. — С едно грациозно движение капитанът се оттласна от мачтата. — Трябва да направя известни приготовления. И имам една задача за теб, Майк.

— Панталони — заяви решително Оливия. — Искам да ми дадеш назаем чифт мъжки панталони, Порция. Роклята ми ще се вее от вятъра и ще се оплита в глезените ми.

— Както кажеш, миличка — както винаги готова да услужи, отвърна Порция. — Сега ще ти донеса. Ще ти трябва и един приличен жакет. — С бързи крачки приятелката й излезе от стаята.

— Колко дълго ще се бавиш? — попита Фийби. — Ще се върнеш до сутринта, нали?

Оливия смъкна фустите си, преди да отговори.

— Предполагам, че ще се върна… Но все нещо би могло да ме забави — отвърна замислено тя. — Вятърът или отливът например.

— Ако не се върнеш до сутринта, мога да кажа пред госпожа Бисет, че не се чувстваш добре или че четеш в стаята си и не искаш никой да те безпокои — предложи неохотно Фийби. Все още се притесняваше за Оливия, но след като нямаше какво друго да стори, освен да се примири, реши, че може поне да се опита да й помогне.

Оливия я целуна сърдечно.

— Не се безпокой, Фийби. Всичко ще бъде наред. Баща ми не е у дома, така че няма да се налага да кроиш лъжи за пред него. А в случай че не се върна, кажи просто, че съм в стаята си и работя над изключително труден текст. Всеки би ти повярвал.

— Вероятно — отвърна Фийби и на свой ред я целуна. — Няма да ти е за първи път.

— Чудя се какво ли ще си каже твоят пират, когато види дамата на сърцето си в мъжки панталони — засмя се Порция, кого се върна в стаята на Оливия с чифт сиви панталони и спретнат жакет.

— Едва ли ще си каже каквото и да било. — Оливия обу панталоните и напъха ризата си вътре. — А и неговото мнение не ме интересува — добави остро тя. После облече жакета и го закопча. — Чувствам се странно.

— Панталоните също се чувстват странно върху теб. — Порция я огледа критично. — Поне едно е сигурно — стоят ти добре.

— Защото има дълги крака — отбеляза Фийби с едва доловима нотка на завист. Тя самата често се оплакваше от не съвсем женствените си нозе. — И двете имате такива дълги крака! Аз никога не бих могла да обуя панталони. Наместо крака, природата ми е дала къси, набити израстъци.

— Ти няма нужда да носиш панталони — отвърна й искрено Оливия. — Баща ми те харесва точно такава, каквато си.

Оливия се завъртя пред голямото огледало. Порция беше доста по-слаба от нея, но все пак панталоните й стояха идеално. Тя подръпна долното ръбче на жакета. Стигаше чак до бедрата й, но без да прикрива примамливите им извивки. Антъни сигурно ще посегне към молива и листа, помисли си Оливия и неволно погледна книгата на масичката край леглото си.

— А какво да правя с косата си? Трябва ли да си сложа шапка?

— Няма нужда да се правиш на мъж, така че е безсмислено — каза наставнически Порция. — Само я сплети и я вдигни на тила си.

Оливия я послуша и нави двете тежки плитки около главата си. От това лицето й придоби по-строго изражение и тя реши, че й харесва.

— Как смяташ да се измъкнеш от къщата в тези дрехи, без да те забележат? — попита Фийби.

— По същия начин, к-както Антъни влезе онази вечер. През прозореца и надолу по магнолията.

— От теб ще стане страхотен войник — аплодира я шумно Порция.

— Моряк — поправи я натъртено Оливия. — Бойното поле го оставям на теб. Намирам, че навигацията е по-подходяща за моя вкус.

— Сигурно има нещо общо с математиката.

— Точно така. — Тя пристъпи към прозореца и погледна несигурно дървото. — По-лошото е, че ако не стане тази вечер, ще трябва да се изкача по обратния път и нагоре. Това вече ми се струва трудничко.

— Ако не те вземат, остани навън, докато се стъмни. Аз ще се погрижа страничната врата да остане отворена тази вечер. А дори и да отидеш, ако върнеш преди зазоряване, пак ще можеш да влезеш направо през вратата — каза обнадеждена Фийби. — Така де! Все пак, колко време би могла да продължи една партия шах?

Порция се изкикоти, но не каза нищо.

Оливия погледна часовника над камината.

— Остава четвърт час до шест. Трябва да вървя.

— Пази се — каза напрегнато Фийби.

— Желая ти късмет — смигна й окуражително Порция. Оливия им се усмихна признателно, пое си дълбоко дъх и прехвърли крак върху най-горния клон на магнолията.

Нямаше друг избор, освен да скочи от най-ниските й разклонения, но тревата отдолу омекоти падането, а горните клони я скриваха от нежелани погледи. Оливия прекоси ливадата, прибягвайки от храст до храст. След няколко минути й хрумна, че показва завидно самообладание за човек, който никога преди не се е промъквал тайно, където и да било. Онази сутрин Антъни се бе появил и изчезнал в тъмнината, но в тази ранна лятна вечер слънцето все още напичаше жарко и Оливия едва не се сблъска с двама градинари, които поливаха цветните лехи. Тя побърза да се скрие зад една грамадна бъчва, оставена от някого на двора, и остана там, докато сърцето й затупка с обичайния си ритъм, а двамата мъже се отдалечиха от нея. Когато най-после се обърнаха с гръб, Оливия преплете пръсти за късмет и пребяга тясното разстояние на голата пътека. Озова се зад живия чемширов плет. Оттук нататък беше лесно. Вече не можеха да я видят откъм къщата, а многогодишните дъбове покрай пътеката я скриваха от любопитни погледи.

Придържайки се към дърветата, Оливия се придвижваше към главния портал. Все още беше отворен. Пазачът никога не го затваряше преди спускането на нощта. Оливия чуваше децата на постовия, които си играеха в градината зад неговата колиба. Огледа се предпазливо наоколо си, но не видя никой.

В разстоянието между два удара на сърцето си тя бе свърнала зад портала, притисната към стената, и се оглеждаше напрегнато наоколо. Дали изобщо някой щеше да дойде?

Отначало не чу приглушеното подсвиркване. Звукът се сливаше с вечерните песни на птиците, които се канеха да поспят сладко в гнездата си. А после го чу — тихичко, и все пак пронизително. Идваше някъде откъм храстите в далечния край на алеята.

Оливия пробяга краткото разстояние и се пъхна през един отвор в плета.

Майк държеше здраво юздите на две силни на вид понита. Щом видя странния й костюм, верният помощник на капитана успя само да промърмори:

— Господ да е с нас!

Оливия го поздрави с усмивка.

— Ще яздим ли?

— Тъй вярно, мис. Само до пещерата. Там ни чака лодка. — Той я вдигна на седлото на по-малкото пони и сам се метна на другото.

Когато стигнаха назъбените върхари на скалата, Оливия зърна тясната, едва различима пътека, която се виеше чак до брега отдолу. Хрумна й, че това трябва да е същата пътека, която бе изкачвала онази нощ, когато напусна борда на „Уинд Денсър“. Но колко различно бе изживяването тази вечер!

Майк завърза понитата и я поведе надолу по пътеката. Беше стръмна и ронлива, и на два пъти Оливия се подхлъзваше, а изпод стъпалата й изскачаха страховити струи пясък и скални отломки. Мъничката лодка ги очакваше, изтеглена на брега, и двама здрави на вид моряци седяха край нея. Те скочиха веднага щом видяха Майк и Оливия да приближават и изтласкаха лодката в плитката вода.

— Моля ви да ми простите, мис, но капитанът нареди пак да ви вържем очите.

Оливия втренчи невярващо поглед в Майк. Той мачкаше нервно в ръцете си тънка ивица ленен плат.

— Защо? — възнегодува тя.

— Така нареди капитанът, мис. — Майк продължаваше да мачка смутено меката материя. Той се поколеба, но нямаше начин да пренебрегне заповедта на господаря си. — Той каза още ако не се съгласите, да ви отговоря, че това е цената, която трябва да платите за неуместното си любопитство.

Значи Антъни вдигаше залозите? Показваше й, че това не е игра за двама? Имаше ли тогава смисъл да продължава или трябваше просто да зареже тази работа? Да си тръгне оттук и да остави самонадеяния капитан на „Уинд Денсър“ да играе соло всичките си игрички оттук нататък?

— Дай ми превръзката. — Тя грабна лененото парче от Майк. — Ще си я сложа на лодката.

Майк видимо изпита облекчение.

— Ако ми позволите да ви пренеса до лодката, мис, няма да си намокрите краката. — Той я повдигна с лекота и я занесе до плавателния съд, където двамата моряци вече се готвеха да вдигнат платното. Те кимнаха дружелюбно на Оливия.

Майк изтласка лодката още по-навътре във водата и пъргаво скочи вътре. Той погледна смутено Оливия, която присви презрително устни и завърза лентата през очите си.

Тя седеше безмълвно в тъмнината и слушаше приглушеното плискане на вълните в носа на лодката. Някой от моряците започна да си тананика позната мелодийка, скоро и другите запяха с него — приятна мелодийка в ритъм с мелодичния шепот на морето. Озадачено, Оливия осъзна, че намира в тази наложена й тъмнина някаква причудлива чувственост… сякаш сетивата й още повече се изостриха за всички звуци, движения и аромати наоколо.

Както и предния път, трудно й беше да каже колко време са плавали. Онази нощ й се бе сторило, че доста продължително са се носили по вълните, и тази вечер беше подготвена за това. Сигурно отиваха на запад, защото чувстваше лъчите на залязващото слънце върху лицето си. И изведнъж усети, че сменят посоката. Слънцето вече не докосваше лицето й, въздухът беше топъл и неподвижен. Оливия се досещаше, че са навлезли във фиорда. Мъжете на лодката раздвижиха веслата.

Някой от моряците край нея изписка продължително като нощен бухал. Мигом му отговори приглушено подсвиркване.

— Стигнахме навреме — че тя гласа на Майк и някой изсумтя в отговор. — Мисля, че вече можете да свалите превръзката, мис.

Оливия махна нетърпеливо досадното парче плат. Въпреки оскъдната светлина, за миг се почувства заслепена. После различи елегантния силует на „Уинд Денсър“ над главата си. Корабът се полюшваше изящно в центъра на тесен, обграден от стръмни скали морски ръкав. Естествено, между скалите сигурно имаше дълбок канал с вода — достатъчно дълбок, за да може корабът да отплава. Пристанището му беше самотно и отдалечено от всякакви признаци за живот. Скалите се издигаха от трите му страни, а отгоре му сияеше малко късче нощно небе. Клисурата продължаваше и зад кораба, но все повече се стесняваше.

Мъжете откараха лодката до самия корпус на кораба, а Майк я завърза за една халка на кърмата. Оливия вдигна глава и видя Антъни, надвесен над въжената стълба.

— Остани, където си, Оливия — извика той.

— Качвам се — отвърна тя. Стиснала ленената превръзка в ръка, тя прие помощта на Майк и се закатери по въжената стълба към палубата. Въжето се разлюля заплашително под краката й, докато се изкачваше, и трябваше упорито да си повтаря как преди броени дни бе скочила върху такава мрежа, разпъната между два кораба, над кипящата повърхност на океана. С панталоните й беше по-лесно, все пак.

Антъни й протегна ръка, но тя изсумтя пренебрежително и сама се прехвърли през перилата, последвана от Майк и другите моряци. После смачка презрително ленената лента и я хвърли право в лицето му.

— Много досадно, а? — засмя се той самодоволно.

— Каквото повикало, такова се обадило, така ли? — попита гневно тя.

— Забележително прозрение. — Очите му проблеснаха насмешливо.

— Ще играем ли шах?

— Иначе защо си си направила труда да ми изпратиш онази бележка? — ухили се капитанът. — Връщай се в лодката. Тръгваме веднага.

— Тръгваме? Къде? — За свой ужас, Оливия не успя да прикрие изумлението в гласа си.

— Почакай и ще видиш, цвете мое. — Закачливото пламъче все още проблясваше в очите му.

Без да каже и дума, Оливия се прехвърли през парапета, спусна се по въжената стълба и скочи ловко в лодката.

— Щях да съм нащрек, ако бях на твое място — промърмори Адам, когато Антъни вдигна крак над перилата.

Антъни погледна нацупената жена в лодката, сякаш гледа непредвидимо в пакостите си дете.

— Може и да имаш право. Но си мисля, че двамата сме си лика-прилика.

— Слизаш ли или не? — извика Оливия отдолу. Антъни се ухили към Адам.

— А може и да греша. — Капитанът се отпусна в мъничката лодка.

Антъни си подсвиркваше весело през зъби, докато освобождаваше лодката от металната халка. После седна и хвана веслата. С помощта на едното оттласна лодката от кораба. Нужно му беше голямо усилие, но без да спира да си тананика, той насочи плавателния съд към отсрещния край на фиорда.

— Къде отиваме? — попита смутена Оливия. Пиратът сякаш се отправяше към най-тясната част на скалното образувание.

— Почакай и ще видиш — беше влудяващият отговор.

И точно когато й се струваше, че наистина ще се разбият в скалистите стени в самото дъно на фиорда, Антъни отпусна веслата и погледна замислено Оливия.

— И така, как откри нашето тайно параклисче?

— Въпрос за въпрос — отвърна тя и сключи длани в скута си.

— Давай.

— Смяташ ли да освободиш краля?

Той не й отговори веднага, само продължи да си подсвирква, вперил поглед в закотвения кораб зад гърба й.

— И ако е така? — подхвърли накрая капитанът. Оливия вдигна рамене.

— Нищо — отвърна тя. — Но не съм глупачка и не искам да ме вземаш за такава.

— О, повярвай ми, цвете мое, никога не съм те подценявал — заяви убедително той.

— Е, това ли е? Затова ли се правиш на превзето конте и висиш в покоите на краля, без никой да ти обърне внимание? За да заблудиш всички, че не можеш да организираш дори и лятна разходка до близкия хълм?

Антъни се засмя приглушено.

— Сигурен съм, че никой не би могъл да разгадае скромните ми планове.

— Сигурно е така. Но аз мога, защото те познавам.

— Нима? — Той се облегна на веслата и я изгледа изпитателно на мъждивата светлина в клисурата.

— Знам какъв си… или поне какъв не си — поправи се веднага тя.

— Е, и как разбра за параклиса?

— Още не си отговорил на въпроса ми.

— Мисля, че вече ти отговорих.

Оливия реши да приеме мълчанието му за знак на съгласие.

— Едно малко момченце беше така развълнувано, докато ми показваше дървеното си корабче, че неволно изпусна някои неща, докато си играехме.

— А, някое от хлапетата на Баркър. — Той вдигна отново веслата. — Значи е било неволно, но ми се струва логично. — Той свъси вежди насреща й. — Е, и какво мисли дъщерята на маркиз Гранвил за онова, което току-що й казах?

— Нямам представа — отвърна Оливия. — Не съм я попитала.

Устните на Антъни се извиха в крива усмивка.

12.

Антъни насочи лодката към тесния проход.

— Можеш ли да плуваш?

Оливия поклати глава.

— Израснах в Йоркшир. Там никой не може да плува. Не бях виждала морето, преди да дойда тук.

— Значи е време да се научиш.

— Мислех, че ще играем шах.

— И това също.

И тогава Оливия видя отвора в скалата. Беше тясна, сводеста дупка. Лодката премина през нея с един тласък на веслата и внезапно се озоваха в малък пясъчен тунел, обгърнат от надвиснали скали, но отворен към морето.

Оливия се вторачи в живописните, назъбени канари и в червения диск на залязващото слънце, сякаш наполовина потопено в гладката повърхност на океана. След затвореното пространство на фиорда сега й се струваше, че отново се е озовала в открито море.

Антъни се усмихна при вида на прехласнатото й изражение и скочи пъргаво на брега.

— С тези дрехи би трябвало да се справиш и без моя помощ — подхвърли той.

— Как ме намираш в тях? — Оливия се изправи и лодката се разлюля заплашително.

— Имат своите предимства — огледа я критично той. — Но като цяло те предпочитам гола. Знаеш, че обичам да рисувам моделите си голи.

Внезапно я връхлетя усещането, че нещата се изплъзват от ръцете й. Непонятно защо си бе въобразявала, че е в състояние да контролира ситуацията. Сега обаче не беше така уверена.

— Нямам намерение да ти позирам — заяви тя с гордо вирната брадичка. — Нито гола, нито пък облечена.

— Събуй си обувките и чорапите, преди да нагазиш във водата — нареди й Антъни, сякаш изобщо не я чуваше.

Оливия се подчини, но пръстите й сякаш не й се подчиняваха.

— Ще трябва да навиеш и панталоните си.

Тя прехапа устни и нави крачолите до коленете си. Пиратът й подаде ръка и я издърпа в плитката вода. Стори й се приятно топла, а пясъкът бе едновременно твърд и мек под босите й нозе. Оливия прецапа през водата, а Антъни изтегли лодката на брега.

— Какви са тези неща? — посочи удивено тя нахвърляните по брега предмети.

— Шахматна дъска — отвърна невъзмутимо пиратът. — А след като поиграем, ще вечеряме. Надявам се, че обичаш печено пилешко. Имаме също одеяла и възглавници, и всичко необходимо за една нощ под звездите.

Пилето беше сурово и макар да бе оскубано от перата, очевидно само лисица би могла да се нахрани с него.

— Не трябва ли първо да го сготвим?

— Аз съм специалист — увери я Антъни. — Иди да събереш дърва покрай брега. Избирай по-малките парчета, за да запалим огъня.

Оливия се поколеба. Тя извърна очи съм залязващото слънце, почувства топлите му лъчи върху кожата си и върху нея отново се спусна онази странна, позната мрежа, изтъкана от магия и мечти.

Тя се спусна по брега, с навити над коленете крачоли, а нозете й потъваха в пясъка. Събираше съчки дърва с такова усърдие, с каквото другите жени избираха конци за бродерията си. Когато се върна при пирата, на лицето й бе изписан триумф.

— Ето! Събрах малки клонки да запалим огъня и по-големи за после. — Тя изсипа тежкия си товар върху пясъка.

Антъни вече бе построил огнище от гладки морски камъни и бе нанизал пилето на дълга пръчка, която щеше да играе ролята на шиш. Той драсна парче кремък и след минути огънят бе лумнал ослепително, а пилето се печеше върху камъните.

— Е, сега можем да поиграем шах. — Той разтвори дъската върху друг гладък камък и седна на пясъка, пред белите фигури. — Струва ми се, че този път предимството е на моя страна.

— Ха! — Оливия се отпусна на пясъка срещу него. — Аз никога не губя, дори когато играя с черните.

— Е, този път ще загубиш — заяви пиратът със самонадеяна усмивка. — А после ще те науча да плуваш. В замяна, ти ще ми позираш. Ще те нарисувам, седнала на пясъка, точно както си в момента, и косата ти ще е вдигната като сега… но ще се наложи да свалиш дрехите.

Оливия го погледна с лице, озарено от светлината на огъня.

— Ако спечеля обаче, сама ще реша дали ще ме рисуваш или не.

— Ти винаги имаш това право — каза тихичко Антъни, а очите му бяха сериозни, когато срещнаха нейните. — Винаги, Оливия.

Оливия разбра, че наистина е така. С този мъж тя винаги имаше право да разполага с тялото си, с чувствата си. Имаше право сама да решава за себе си.

— Ти си на ход — каза тя. Антъни премести пешка на e4.

— Ама че традиционно — нацупи устни Оливия и направи своя ход.

— Пазя изненадите си за по-късно — промърмори пиратът.

А час по-късно, когато слънцето вече се бе изтърколило в морето, той прошепна сякаш на себе си:

— Ти си самият дявол, Оливия. Само преди два хода можех да се закълна, че съм те пипнал.

— Предлагам ти да се възползваш от момента и да се съгласиш на реми — ухили се насреща му тя. — Докато още можеш.

— Нямаш друг избор, освен да се съгласиш на реми — отвърна й уверено той. — Твоите шансове да спечелиш не са по-големи от моите.

— О, надявах се да не забележиш.

— Нека не се обиждаме — отвърна Антъни и се пресегна да обърне пилето. — И не забравяй, че ни чака още една игра.

— Нима държиш да преживееш още едно поражение? — повдигна иронично вежди Оливия.

— Колко си самоуверена! — възкликна насмешливо Антъни. — Изглежда е време да се поохладиш. — Той се наведе, хвана ръцете й и й помогна да се изправи. — Сваляй дрехите! Ще те науча да плуваш. — Той се залови да разкопчава дрехите си.

Оливия го гледаше втренчено известно време, после бавно съблече жакета си и разкопча ризата си.

— Нека ти помогна. — Съвсем гол, Антъни пристъпи към нея и плъзна ризата по раменете й. Хладният въздух погали гърдите й и зърната й щръкнаха предизвикателно нагоре. Антъни потърси очите й. В неговите се четеше неизречен въпрос. Ръцете му се спуснаха към копчетата на панталоните й, но много бавно, давайки й време да размисли.

Оливия погали устните му с палец.

Той плъзна панталона по бедрата й и още по-надолу. Пръстите му се отъркаха в кожата й. Оливия направи крачка встрани и се измъкна от панталоните. Стоеше гола на пясъка, всяка клетчица по тялото й бе напрегната, сетивата й — изострени. Стомахът й се свиваше в трепетно очакване.

Антъни я придърпа към себе си. Ръцете му се плъзнаха нежно по гърба й — бавно и опипом, отново давайки й време да се отдръпне.

Оливия обаче вече нямаше нужда от време. Тя погали с длан стомаха му. Мускулите на корема му се свиха, а членът му щръкна, събудил се за живот при допира й. Оливия се притисна към него, омаяна от топлината на кожата му, от силата и твърдостта на тялото му и от онзи мек бриз, който повяваше откъм водата и я караше още по-осезаемо да възприема голотата си.

— Мисля, че плуването може да почака — промърмори Оливия и близна с език вдлъбнатинката на шията му, напоена с аромата на сол и море.

— Има начин да ги съчетаем — прошепна Антъни край бузата й и притисна устни към ъгълчето на устата й. После езикът му нахлу в ухото й, а Оливия се скова от удоволствието.

— Ела. — Той взе ръката й и я поведе към водата. Не спря да върви, докато малките вълнички не погалиха прасците на краката й, и тогава я привлече в силните си обятия, а ръцете му я държаха неподвижна срещу напиращата му мъжественост и неуморните набези на езика му. Оливия простена тихичко. Сега милувките му бяха настоятелни, ръцете му притискаха нетърпеливо тялото й.

Оливия потръпна, погалена от хладния вечерен бриз. Краката й потъваха във влажния мек пясък, зърната й се втвърдиха, притиснати в гърдите му. Антъни повдигна бедрата й и почувства как се напрягат в дланите му; пенисът му се притискаше към слабините й.

Оливия се размърда и разтвори бедра, за да го подкани, ръката й нетърпеливо го насочваше навътре.

— Хвани се с ръце за врата ми.

Оливия веднага се подчини, а той я подхвана под коленете, повдигна я от пясъка и нахлу нетърпеливо в нея. Някаква отнесена част от съзнанието й се запита дали някой не би могъл да ги види — двама голи любовници в морската пяна, отдадени на страстта си. А след миг вече не я интересуваше кой би могъл да я види, дори целия свят да ги гледаше. Тя засмука жадно долната му устна, гризна я лениво със зъби. Той стоеше съвсем неподвижен, без да се помръдва вътре в нея, изпълваше я, сякаш беше част от тялото й.

И много преди да се почувства готова за това, Антъни я отпусна отново на мокрия пясък, а от устните й се изтръгна тиха въздишка на разочарование.

Оливия го погледна озадачено, а той се засмя приглушено, развеселен от смутеното й изражение.

— Не се безпокой, цвете мое. Най-хубавото предстои.

Той я хвана отново за ръката и я поведе навътре в морето.

Когато водата покри тялото й чак до кръста, Антъни обгърна тялото й с ръка и със свободната си длан повдигна брадичката й.

Дълго и настоятелно се взира в лицето й. Оливия нежно докосна устните му със своите, тъмните й очи се срещнаха с неговите, и в необятните им дълбини опитният капитан видя отразена собствената си страст.

Дали това беше същата страст, която неговият баща бе изпитвал към Елизабет от Бохемия?

Когато се бе отдал на тази страст, баща му бе подарил съдбата си на дявола. А невинният му син бе изстрадал последиците от необмислената му връзка.

Антъни затвори очи и изхвърли мрачните мисли от съзнанието си. Оливия принадлежеше единствено на настоящето. Тя не беше част от миналото, не носеше вина за порочните импулси на баща му. И каквото и да я бе отдалечило от него след онази нощна ласки и сласт, от нескритото желание в очите й Антъни разбра, че вече го е преодоляла. Поне засега.

Той я целуна и Оливия затвори очи. Ръката му се спусна от брадичката й и проследи извивките на тялото й, помилва гърдите й, надигащи се примамливо над водата, обгърнала в хладната си прегръдка ханша и нозете й. Много нежно, Антъни притисна зърното й между палеца и показалеца си. Оливия се сгърчи от удоволствие, тялото й пламна в рязък контраст с хладния допир на морето.

Ръката му се плъзна още по-надолу, към гладката кожа на корема й. Пръстите му се впиха в тъмния триъгълник в основата на бедрата. Антъни пъхна коляно между тях и ги разтвори за хладната милувка на морето, а пръстите му последваха водната струя, нахлуха в нея, дълбоко и настоятелно, докато приглушените й стонове преминаха в задъхани писъци на удоволствие. Морето се превърна в безмълвен източник на наслада, не по-малко усърден от ръцете му, и Антъни го използваше умело. Той я придърпа още по-навътре във водата, а тя се отпусна върху ръката му, с омекнало тяло, разтворено за ласките на любимия мъж и безбрежното море.

Оливия се носеше безплътно по водата, неспособна да разсъждава, сляла се в едно с морето, което я милваше с невидимите си пръсти, нежни и сръчни като тези на мъжа пред нея.

Тя дори не разбра кога Антъни я вдигна на ръце, отнесе я на брега и я положи на мокрия пясък, там, където вълните се разбиваха и се превръщаха в пръски морска пяна. Пясъкът под нея ритмично се раздвижваше с всеки порив на водата. Оливия се надигна да го посрещне и размърда неспокойно бедра, когато той нахлу свирепо в нея. Тя сякаш никога повече нямаше да има свой живот извън онова тяло, което я изпълваше и раздираше, и изцяло я притежаваше. Това бе шеметен свят на забравата, в който Оливия лежеше между сладката прегръдка на мъжа и подвижния пясък под себе си, до пълна отмала, докато се почувства сита и цяла.

Много бавно вълната на сладостна отмала се отдръпна, оставила след себе си само тихия плисък на морето, и Оливия потръпна в ръцете на Антъни, сключени здраво около тялото й.

— Това бе необичаен урок по плуване — промърмори сънено тя.

Той се засмя приглушено, изправи се и я дръпна след себе си.

— Ела с мен. — Тя стана, съвсем дезориентирана, все още в плен на сладкия шемет. Антъни я хвана за ръката и я поведе обратно във водата. С ловки движения отми пясъка от гърба й, от всички тайни и интимни кътчета по тялото й.

— А сега бягай — нареди й той. — Край огъня има чисти кърпи. Аз ще поплувам. — Той я обърна с лице към брега и я шляпна подканящо. Оливия се съвзе.

Тя затича към мекия пясък на брега. Зъбите й тракаха, кожата й бе настръхнала. Във въздуха се носеше примамливият аромат на печено пиле, едри капки мазнина свистяха в огъня и я караха да се чувства по-гладна от всякога. Стори й се приятно да усеща гладното свиване на стомаха си след стимулиращия допир със студената вода и хладния вечерен бриз по кожата й.

До огъня наистина имаше кърпи. Оливия грабна една и се загърна в нея, неспособна да откъсне поглед от огледалната повърхност на морето и неуморния плувец, който пореше водата с мощни махове.

Тя стоеше и чакаше да я залее познатата тръпка на отвращение и погнуса. Но сладката тръпка след любовната игра си оставаше все така непомрачена.

Оливия пристъпи по-близо към огъня. Горещите пламъци приятно топлеха стегнатите й бедра. Антъни се изправи сред вълните и се втурна към брега. От косата му се стичаше вода.

Оливия се втренчи безмълвно в него. Обичаше всяка клетчица по тялото му — мъничките твърди зърна на гърдите му; гладката повърхност на корема му; чувствителната плът на члена му, сега отпуснат сред гнездо от светли косъмчета; дългите му, мускулести бедра.

— Спри, за бога! — засмя се той и затърка енергично тялото си с грубата хавлиена кърпа. — След такова интензивно изживяване е достатъчно само да ме прегърнеш.

— Я стига! — изсумтя пренебрежително тя. — Мисля, че ти беше този, който възпяваше величието на човешкото тяло — тънко или пълно, стройно или прегърбено, но винаги най-великото творение на природата. Нали така ми каза?

— И не се отричам от думите си — каза Антъни и дръпна кърпата, с която се бе загърнала. Очите му докоснаха тялото й, погалиха с любов всеки инч.

Оливия потръпна и той се наведе да вземе друга кърпа.

— Да не искаш да настинеш? — Пиратът затърка обстойно тялото й, обръщаше я и я навеждаше, за да стигне до най-тайните кътчета, сякаш беше захарна кукла. Кърпата се движеше ритмично по гърба й, по ханша и надолу по дългите бедра.

Когато най-после остана доволен от резултата, Антъни захвърли кърпата и я загърна плътно в едно от струпаните одеяла.

— Така. Вече си готова за леглото.

— Мислех, че ще ме рисуваш. — Оливия се загърна още по-плътно в грубото, вълнено одеяло.

— Да, но чак на сутринта. Тогава слънцето ще те топли. — Той хвърли още съчки в огъня. Пилешката кожичка пращеше. — След малко ще е готово.

— Това е добре, защото умирам от глад. — Оливия седна край огъня, наметната с одеялото.

Антъни отвори кошницата и извади хляб, сирене и бутилка вино с две чаши. После разчупи хляба и напълни чашите със сладкото бяло вино.

— Тази вечер ще се храним с пръсти.

— Че как иначе? — Оливия награби огромен комат хляб. Ухаеше така, сякаш току-що е изваден от пещта. — Няма ли и ти да се загърнеш с одеяло?

— На мен не ми е студено — отвърна пиратът със свойствената си закачлива усмивка.

— Е, тогава не можеш да ми се сърдиш, че те зяпам — промърмори Оливия с уста, пълна с хляб и сирене.

Антъни само се засмя и коленичи край огъня. Той побутна пилето с острието на камата си. Отраженията на огнените пламъци танцуваха по загорялата му кожа и осветяваха грациозната линия на гръбнака му, сенчестото кътче на слабините му.

Загърната в одеялото, Оливия отпиваше бавно от виното и се взираше в Антъни без следа от момински свян. Внезапно си помисли за лорд Чанинг и се запита какво ли щеше да си помисли той, ако я видеше сега. Помисли си и за Брайън и се напрегна в очакване болката от изживяното да я връхлети на безмилостни талази.

Антъни откъсна едното бутче на пилето и се вгледа в цвета на месото.

— Студено ли ти е? — Той не я погледна, докато говореше, но някак интуитивно усети промяната в нея. Боеше се да я погледне, да види как отново се отдръпва от него, отново да зърне отчуждението в очите й.

— Не — каза Оливия и облегна брадичка върху свитите си колене. — Не, ни най-малко. — Гласът й беше топъл и мелодичен.

Едва почувствал вълната на облекчението по тялото си, Антъни разбра колко се е страхувал от този миг. Той разкъса пилето с пръсти и струпа ароматното месо върху два големи гладки камъка.

Ядоха и пиха, топлени от стъкнатия огън, а луната се издигаше бавно в небето и пръскаше сребриста светлина върху смълчаното море.

По-късно Оливия лежеше върху рамото на Антъни, сгушена на топло под дебелите одеяла. Отдавна й се спеше, но очите й все отказваха да се затворят. Осеяното със звезди небе беше твърде красиво. След като се любиха, беше така изпълнена с душевен мир и спокойствие, че дори натрапчивата мисъл за преходността на тези чувства не беше в състояние да разруши магията на този миг. Сякаш всичките й рани се бяха затворили. Оливия лежеше и се взираше в небето с ясното съзнание, че винаги ще носи този спомен в душата си. След още много години щеше да си спомня как сега е лежала под тези груби одеяла, топлена от светлинката на огъня, вслушана в приспивната песен на вълните, които се разбиват в брега, притисната към силното тяло на Антъни, положила глава на неговото рамо, преплела крака с неговите. Много жени… повечето жени никога в живота си не съумяваха да изживеят подобно сладко щастие, подобно усещане за завършеност и пълнота.

И тази страст щеше да носи у себе си цял живот. Оливия съжаляваше всички онези кротки и безхарактерни жени, които изживяваха живота си в посредственост и празнота, без никога да узнаят каква истинска, пълноценна връзка би могла да съществува между един мъж и една жена.

Най-после тя затвори очи и се изненада, когато почувства тежки сълзи да напират изпод спуснатите й ресници. Дори не осъзнаваше, че плаче, докато се опитваше да си втълпи, че трябва да приеме бъдещето, в което тази любов и тази страст нямаха право да съществуват. Дъщерята на маркиз Гранвил и Антъни Какстън не можеха да се радват един на друг в истинския свят, а само в този свят на мечти, който сами си бяха сътворили.

Събуди се чак на зазоряване и осъзна, че е сама под одеялото. Оливия седна, обгърната от сивкава светлина, и придърпа одеялото към брадичката си. Утринният въздух бе влажен и мразовит.

Далече на изток хоризонтът се обагряше в червено зарево, предвещаващо появата на слънцето. Оливия гледаше омагьосана как светлината се разлива по небето и го облива с приказните нюанси на червеното и оранжевото, а после в живописното небе се възкачи и огромното кълбо на самото слънце. То се изкачваше нагоре и нагоре, докато целият му диск изплува над морето и хвърли червеникава пътечка над огледалната повърхност на водата.

— Красиво е, нали?

Оливия се сепна от гласа на Антъни, внезапно долетял иззад гърба й. Вече се бе облякъл и държеше две риби, увиснали на кукичките си.

— Закуската — усмихна се той и се наведе да целуне замаяното й от съня лице.

— Трябва да…

— Зад гърба ти са скалите, а пред теб е единствено морето — прекъсна я Антъни и приклекна да разпали огъня от димящата жарава.

Оливия се изправи и отметна одеялото. Протегна се блажено и се загледа в сръчните, уверени движения на ръцете му. След миг огънят лумна отново, а Антъни взе рибите и отиде край водата да ги почисти.

Тя го погледа още малко, преди естествените й нужди отново да напомнят за себе си. Отдалечи се от огъня и откри усамотено кътче сред скалите. Когато се върна, почистените риби вече висяха на пръчки над огъня.

Оливия облече дрехите си и се почувства странно.

— В кошницата има шише с вода, ако си жадна.

Оливия отпи широка глътка от прясната изворна вода. Имаше невероятен вкус. На този мъничък плаж, под яркото утринно небе, сетивата й сякаш се бяха изострили стократно и всяко изживяване беше по-пълно и по-ярко отпреди.

— Веднага щом се върнем на кораба, Майк ще те отведе у дома — каза Антъни и взе водата, която тя му предложи.

Оливия погледна през рамото му към гладката водна повърхност. Не искаше да се събужда още от този сън. Баща й нямаше да се върне още няколко дни. Фийби и Порция несъмнено щяха да измислят начин да заблудят прислугата за продължителното отсъствие на приятелката си. Не искаше да пропилява безсмислено времето, този безценен дар от случайността.

— Не е нужно да се връщам още днес.

Антъни свали шишето с вода от устата си.

— Ами баща ти?

— Той не е у дома. Няма да се върне поне няколко дни.

— А съпругата му?

— Ще трябва само да изпратя послание на двете с Порция, за да не се притесняват, ако се забавя малко повече от очакваното.

Известно време Антъни мълча.

— Какво точно знаят те?

— Знаят, че съм дошла да играя шах с пирата, който ме е похитил — отвърна му тя с весели искрици в очите. — Фийби никак не одобрява намерението ми да играя шах или каквото и да било с такъв съмнителен тип. Порция е по-приятелски настроена, но тя все пак знае всичко за страстните приключения със съмнителни непознати.

Алтъни отново вдигна шишето към устните си. Дали това беше всичко, което Оливия е разказала на най-добрите си приятелки и довереници? Съпругите на неговите врагове? Дали случайно не бе споменала и нещичко за Едуард Какстън?

— Ще трябва да използвам утринния прилив, за да отплавам с „Уинд Денсър“ за Портсмут. Можем да се върнем до утре вечер. — Той обърна рибата върху камъка.

— Поканена ли съм? — Оливия внезапно се напрегна. Антъни я погледна усмихнато, а в очите му се четеше такова обещание, че напрежението мигом се разтвори във въздуха.

— Майк ще отнесе посланието ти на твоите приятелки.

— Какво ще правиш в Портсмут?

— Имам малко работа.

Оливия коленичи на пясъка и подуши гладно рибата.

— Каква работа?

— Имам стока за продан. — Той й подаде едната риба. Оливия я разкъса и вкуси сочното месо. Никога преди не беше яла такава вкусна риба. А един пират винаги имаше стока за продан. Всъщност, откакто пуснаха котва на острова бяха изминали само няколко дни, така че вероятно всичко онова, което бяха завзели от „Доня Елена“, все още беше на борда на „Уинд Денсър“.

— Само това ли, мис? — Майк се вторачи невярващо в мъничкия пръстен от преплетени коси, който Оливия му даде веднага щом се върнаха на борда.

— Само това — отвърна му тя. — Но искам да го предадеш лично на лейди Гранвил или лейди Ротбъри. — Оливия се боеше, че ако изпрати писмо до приятелките си, то би могла да попадне в ръцете на Бисет. Пръстенът обаче не би означавал нищо за него. Хората от местното население често изпращаха странни предмети на лейди Гранвил, било то като благодарност или като предложение за някой нов лек. Бисет едва ли щеше да се учуди, ако видеше обикновен селянин да предава нещо толкова странно на господарката му.

— И вдигни флагчето, Майк, за да сме сигурни, че всичко е минало добре — извика Антъни, без да вдига поглед от географските карти. — Ще отплаваме точно в десет часа. Ако не видим флага, все още ще сме достатъчно близо до брега, за да прехвърлим лейди Оливия на някоя помощна лодка и да я върнем у дома.

— Тъй вярно, капитане. — Майк пъхна необичайния пръстен във вътрешния джоб на елека си. — Тръгвам.

— Благодаря ти — усмихна му се признателно Оливия. Майк кимна отсечено и излезе от каютата.

Каналът беше твърде тесен, за да обърнат „Уинд Денсър“, затова го издърпаха назад с въжета от самотния му пристан. Моряците припяваха в ритъм с плющенето на веслата. Оливия стоеше на мостика и безмълвно наблюдаваше как тунелът постепенно се разширяваше, докато пред погледа й изникна безбрежната повърхност на открито море.

Антъни стоеше зад руля и раздаваше заповеди с повелителен тон. Оливия погледна назад към скалата и се опита да запомни къде се намира тайното пристанище на пиратския кораб. Но колкото и да се взираше, не успя да открие тесния проход в скалата. Видя няколко скалисти пещери, в една от които вероятно бяха прекарали изминалата нощ с пирата, но самата скала сякаш се бе затворила след тях.

— Виждам флаг, капитане! — долетя глас откъм бизана.

Антъни вдигна далекогледа. На хълма Света Катерина весело се развяваше сигналният бял флаг. Той подаде увеличителните стъкла на Оливия.

— Изглежда ще имаме още малко време — каза тя, вперила поглед в така желаното послание от своите приятелки.

— Така изглежда — отвърна Антъни и даде знак на мъжете на веслата да се качат на борда. Моряците изтеглиха помощните лодки с въжета и опънаха платната. Капитанът завъртя кораба по посоката на вятъра и „Уинд Денсър“ плавно се понесе по набръчканата повърхност на морето.

Оливия приседна на палубата със затворени очи и лице, галено от жарките слънчеви лъчи. Тялото й се отпусна и се нагоди в ритъма на носения от вълните кораб. Във въздуха се разнесе примамливият аромат на печен бекон и някакъв непознат за нея мирис, натрапчив и горчив. След миг на мостика се качи Адам с отрупан поднос на ръце. Носеше хляб и бекон, две чашки от китайски порцелан и малка медна каничка, пълна с ароматна, черна течност.

— Какво е това, Адам?

— Кафе… Произвежда се в Турция. Бяхме там преди няколко месеца и капитанът направо се влюби в него. — Възрастният човек сбърчи неодобрително нос. — Много е силно. Аз не бих го пил.

— Злословиш по адрес на кафето ми, нали, Адам? — Антъни бе предал щурвала в ръцете на Джетро и сега се приближаваше с лениви крачки към тях.

— Всеки с вкуса си — отвърна навъсено Адам и се отдалечи. Антъни седна до Оливия, наля в двете чашки по малко от гъстата, черна течност и й подаде едната.

— Опитай.

Тя отпи глътка кафе. Беше горчиво и същевременно натрапчиво сладко.

— Не мисля, че ми допада.

— Постепенно се привиква с вкуса му — отвърна капитанът и постави парче бекон върху филията си. После се облегна на перилата и отхапа солидна хапка.

Оливия също се залови със закуската си.

— Колко път ни чака до Портсмут?

— Би трябвало да пристигнем късно следобед. Щом заобиколим Нийдълс, ще мога да сляза от мостика.

Оливия се обърна да погледне приближаващия пръстен от назъбени скали.

— Изглеждат ми доста опасни.

— И наистина са опасни.

— Повече от носа Света Катерина?

— Зависи от времето. Скалите на Света Катерина са по-малки и сигурно затова са по-коварни. В тъмна и бурна нощ вероятно е по-лесно да се разбиеш в тях, отколкото в Нийдълс. — Той говореше безгрижно и добавяше още бекон върху филията си.

Оливия отново погледна скалите, кипящата вода под тях и потръпна.

Пристанището Портсмут беше препълнено с кораби на военноморския флот. По кея сновяха моряци. Между грамадните кораби се движеха помощни лодки с офицери и товарачи, съпроводени с натрапчивия вой на тръби и екот на барабани.

Оливия стоеше в едно отдалечено кътче на мостика, докато Антъни закотвяше „Уинд Денсър“ в тясното пространство между една фрегата и кораб на военната флота. Тя не знаеше почти нищо за корабоплаването, но това не й попречи да оцени сложността на тази маневра. Издрънчаха вериги, котвата се спусна и корабът се залюля плавно върху тихата повърхност на морето.

— Какво ще правим сега? — попита Оливия.

— Ти какво искаш да правим? — Антъни проследи с показалец извивката на бузата й.

Оливия огледа смутено оживеното пристанище.

— В момента изглеждам досущ като момче. Какво ще си помислят околните, ако те видят да ме милваш така?

— Че не са ми чужди английските пороци — ухили се палаво той. — Това не е съвсем необичайно сред моряците… Те прекарват доста време по море, нали разбираш…

— Не знаех, че било английски порок — промълви Оливия със сериозно изражение. — Знам за гърците и римляните, но… О, ти явно ми се присмиваш!

— Съвсем малко. — Капитанът се облегна на перилата и огледа невъзмутимо околността. — Ако искаш, можем да прекараме вечерта в града.

— Но аз нямам дрехи… освен тези.

— О, предполагам, че все ще намерим нещо подходящо в трюма. Ела да погледнем. — Той тръгна с лениви крачки.

Оливия го последва навътре в кораба. Капитанът извади отнякъде стара газена лампа, запали я и навлезе в тъмния трюм, който миришеше на солено море и на смолата, с която запушваха пукнатините.

Помещението бе отрупано със сандъци и бъчви, наредени чак до тавана.

— Да видим в кой от тези сандъци… Хм, ето в този, струва ми се… — Антъни уверено се насочи към обкован с желязо сандък. — Подръж лампата.

Оливия я взе и я вдигна високо над главата си, а Антъни коленичи и отвори сандъка.

— Какво предпочиташ? Муселин, батиста, коприна… имаме даже кадифе… — Той се зарови още по-надолу в разноцветните материи. — Доколкото си спомням, на дъното трябва да има няколко рокли. Какво ще кажеш за тази? — Антъни извади рокля от тъмно зелен муселин.

— Много е хубава — отвърна Оливия и приближи лампата, за да я разгледа. — Дали ще ми е по мярка?

Пиратът се изправи с роклята и я настави по тялото й.

— Изглежда ми точно по мярка. Но ако има проблем, Адам ще има време да я преправи. А сега ще трябва да ти намерим подходящи обувки, чорапи и шарф.

Антъни отново се обърна към сандъците, отваряше капаците им напосоки, докато не откри всички необходими аксесоари.

— Ето. Ще бъдеш хубава като картинка.

Оливия му върна лампата и взе обемистата купчина дрехи.

— В града ли ще вечеряме?

— В „Пеликан“, мадам. Там имат изключително вкусна и богата кухня.

Няколко часа по-късно, Оливия седеше на кърмата на помощната лодка, която трябваше да ги отведе на кея, облечена във взетите назаем дрехи. Антъни се бе облякъл за случая в костюм от сива коприна, толкова тъмна, че изглеждаше почти черна. Оливия знаеше, че живее в някакъв приказен сън. Играеше роля в някакъв спектакъл, без дори да знае думите. Не знаеше дори какво ще се случи в следващия епизод. Това беше един вълнуващ, завладяващ свят, който нямаше нищо общо с реалния. Но двамата с Антъни си бяха откупили това подарено време и тя се остави да бъде покорена от магията, водена от неуловимата нишка на съня.

Беше късно през нощта, когато се върнаха на кораба, и Оливия смътно подозираше, че е изпила твърде много вино. Чувстваше се сякаш права по морската пяна… опияняващо чувство, което се опита да опише на Алтъни, но без всякакъв успех. Тя улови потайните усмивки на двамата моряци, които ги връщаха с лодката на кораба, и смътно, но без всякакво притеснение се запита дали думите й не звучат различно от онова, което всъщност иска да каже.

Когато помощната лодка бе завързана за фрегата, Антъни изгледа въжената стълбичка и после се вторачи преценяващо в Оливия.

— Знаеш ли, не ми се иска да рискувам.

— Да рискуваш какво? — Тя не се сдържа и изхълца шумно.

— Няма значение. Ела. — Той й помогна да се изправи. Малката лодка тревожно се разлюля. Антъни я преметна през рамото си и обгърна здраво коленете й.

Оливия се опитваше да фокусира погледа си върху мускулестите извивки на раменете му, ярко очертани през тънката материя на сивата коприна. Прииска й се да ги целуне, но не можеше да стигне дотам, затова се загледа сънено в синьо-зелената повърхност на водата, която миеше белия корпус на кораба. Нечии силни ръце я прихванаха здраво, прехвърлиха я през перилата и я спуснаха върху разлюляната повърхност на палубата. Антъни скочи засмян край нея.

— Опасявам се, че няма да се чувстваш много добре на сутринта — каза той и отметна кичур преплетена коса от очите й.

— Сега се чувствам прекрасно — побърза да го увери Оливия.

— Да, цвете мое, виждам го и сам.

Палубата се разлюля от бурна вълна добронамерен смях и Оливия се усмихна лъчезарно на тези приятни хора, чиито лица вече й бяха така познати.

— Ще можеш ли да вървиш до каютата? Или ще трябва да те отнеса?

— О, мисля, че е по-добре да ме отнесеш — отвърна тя и отново хлъцна. — Странно, но краката ми сякаш не ме слушат.

— Да вървим тогава. — Антъни отново я преметна през рамо, опрял рамо в стомаха й, и се спусна към каютата с неподвижната си награда.

Тя се олюля, когато нозете й отново се опряха в пода, и му се усмихна ослепително.

— Ще трябва също да ме съблечеш. Изглежда и ръцете не ми се подчиняват.

— Дадено. Това винаги е удоволствие за мен.

Оливия изгледа въпросително дрехите, които се плъзнаха надолу по тялото й.

— От „Доня Елена“ ли са? Не ми изглеждат много испански.

— Не. Сдобихме се с тях след едно корабокрушение. Притежателите им отдавна са мъртви — отвърна той и измъкна долната й риза през главата.

Пират. Контрабандист. Убиец.

Оливия дочуваше като в сън гласа му, докато й обясняваше нехайно колко е лесно нечий кораб да се разбие в скалите на носа Света Катерина. Точно както в онази нощ, преди тя да падне от скалата над носа.

Онази сутрин тя се беше изтърколила в краката на един от неговите съгледвачи, малко по-надолу по крайбрежната ивица. Колко лесно изглеждаше да се подмами корабът в скалите и после стоката да се пренесе в пълна безопасност в прикритието на тайната клисура. Толкова лесно!

Пиратство. Контрабанда. Тези дейности открай време бяха поставени извън закона. Оливия знаеше, че това е мръсен и опасен занаят и че причинява смъртта на много хора. Знаеше също, че за повечето контрабандисти корабокрушенията са обичайно странично занятие. Нещо като местен островен занаят, макар тя самата да не можеше да го проумее. Не можеше да го приеме. Не и за Антъни. Антъни не можеше…

Внезапно започна да й се повдига. Оливия се втурна слепешком покрай Антъни и отчаяно се затича към нощното гърне.

Антъни се приближи да придържа главата й, но тя го отблъсна с такова ожесточение, че той предпочете да я остави на спокойствие. Ясно си спомняше първия път, когато той самият бе прекалил с алкохола, за да прибавя още към нейното унижение.

Антъни се качи на палубата, отдаден на мисли за утрешния търг. Те щяха да пристигнат още призори — находчиви търговци и съдържатели на таверни, собственици на магазини и частни купувачи. Щяха да наобиколят кораба с малките си лодки, за да огледат стоката му, и несъмнено щяха да платят добре за нея. А после той щеше да се разплати с екипажа си, с добродушните хора, които му служиха вярно и които му бяха добри приятели, да отдели настрана прилична сума, която да му даде възможност да живее занапред, както намери за добре, и… Останалото щеше да даде на Елън, за да могат тя и нейният свещеник да го разпределят между роялистките бунтовници, както счетат за най-добре.

А при следващото пълнолуние „Уинд Денсър“ щеше да отплава към Франция с изпадналия в немилост крал на борда.

Антъни се прозя, протегна се и се спусна към каютата си. Оливия беше свита на кълбо в крайчето на леглото. Антъни се съблече на мъждивата светлина от свещта и се плъзна край нея. Посегна да я притегни в обятията си, но тя сякаш бе заобиколена от невидима ограда от бодли. Антъни си каза, че в нейното състояние вероятно е по-добре да я остави сама. Той се обърна на другата страна. Но така и не успя да заспи, преди да притисне нежно гърба си към нейния.

13.

Антъни стана преди зазоряване, докато Оливия още спеше. Той се облече набързо и се качи на палубата, където Адам го чакаше с ароматен сапун и ведро гореща вода.

— Как е момичето? — Адам му подаде бръснача.

— Още спи. Надявам се да проспи цялата суетня. — Той се наведе пред малкото огледалце, което възрастният мъж вдигна пред лицето му. — Предполагам, че трябваше да я спра. Но тя не е дете. Това е урок, който рано или късно всички ние научаваме.

— Но не и дъщерята на маркиз Гранвил — отбеляза Адам, без да се опитва да прикрие нотката на неодобрение в гласа си.

Антъни избръсна внимателно наболите под долната си устна косъмчета и взе кърпата, която Адам му подаде.

— Тя знае какво прави не по-зле от мен, Адам.

— Да, също като теб и тя няма представа какво прави. И това е най-страшното — отвърна му възрастният човек. — Пропуснал си малко, точно под брадичката.

Антъни отново потопи бръснача в горещата вода и разтърка пяната по лицето си. Отдавна бе научил, че няма смисъл да спори с Адам.

Първите купувачи пристигнаха по изгрев-слънце. Струпаха се в трюма, без да задават излишни въпроси за произхода на стоката, с пълното съзнание, че купуват контрабанда.

Оливия чу шума и многобройните човешки гласове, докато лежеше с пресъхнала уста и отчаяно се бореше да потъне отново в бездната на съня, който така и не я спохождаше. Ясно чуваше стъпките по палубата, гласовете на хора, които идваха и си отиваха. Не можеше да чуе и види какво става в трюма, но можеше да се досети.

Корабокрушение.

Антъни бе произнесъл тази дума така небрежно, сякаш е най-обичайното нещо на света, и сякаш тя би трябвало сама да се е досетила. Оливия, разбира се, знаеше, че той е пират и контрабандист, така че какво по-естествено от това, от време на време да ограбва по някой разбит кораб?

Ако извърнеше глава, можеше да види роклята, обувките и копринените чорапи, които бе носила снощи, през дългите, вълшебни часове в непознатия град. Чии ли бяха тези вещи? Кои ли жени, подмамени към смъртта си в скалите на Света Катерина, бяха притежавали тази прекрасна зелена рокля, тези копринени чорапи и сатенени пантофи?

Отново й се повдигна. Оливия се изправи покрай високите дървени стени на леглото и пристъпи, препъвайки се, към нощното гърне. Никога в живота си не се беше чувствала така зле, никога преди не бе усещала ставите по тялото си така отмалели и безжизнени. В съзнанието й не проникваше и най-оскъдният лъч надежда, щастие или дори обичайното приятно очакване от малките удоволствия на ежедневния живот. Беше летяла нависоко и внезапният удар от падането сякаш я беше прекършил.

Но не за първи път в живота си се чувстваше така. Беше го изпитвала и преди. Много пъти. По време на детството си. В един миг се беше чувствала доволна и щастлива, погълната от книгите или играта си, а в следващия миг всичко рухваше. Връхлиташе я огромен, черен облак и вече нямаше спокойствие, нямаше щастие. Тогава не знаеше откъде изниква черният облак на унинието, не можеше да го свърже с ужасяващите мигове в ръцете на Брайън, но този път разбра. Този път черният облак бе сътворен от Антъни.

Оливия се отпусна отново в леглото и придърпа завивките над главата си. Ако беше нещастна сега, то беше по нейна вина. Винаги, след като Брайън я докосваше, тя беше обвинявала себе си за стореното; в този момент изпитваше същото убийствено чувство на вина. Беше наивна глупачка, сама беше позволила Антъни да я покори, беше го подканила да я съблазни, точно както преди време вярваше, че е предизвикала престъпното блудство на Брайън. Сигурна беше, че ако е направила нещо другояче, ако е казала нещо различно, е щяла да го предотврати.

Антъни слезе в каютата чак по обяд. Той влезе на пръсти и веднага вторачи поглед в неподвижната фигура в леглото. За миг се поколеба дали да не я събуди, но размисли и, както по време на дните след злощастната й разходка на скалите, седна на бюрото си да пресметне резултатите от търга. Денят се оказа повече от успешен. Беше платил на Годфри Чанинг осемстотин гвинеи, а днес бе събрал хиляда и седемстотин. Достатъчно, за да зарадва Елън. Но дали бяха достатъчно, за да притъпят угризенията на съвестта му от нечистата сделка с негово благородие беше съвсем друг въпрос.

Оливия по-скоро почувства, отколкото дочу присъствието на Антъни в каютата. Гърбът й все още пазеше спомена за неговия. Специфичният му аромат се носеше във въздуха. Изтощеното й тяло все още инстинктивно откликваше на присъствието му край нея.

Все някак трябваше да го погледне. Трябваше да напусне този кораб и да се прибере у дома. Но не й се искаше да се събужда. Не знаеше как да се държи с него. И не можеше да понесе мисълта, че ще се наложи да го погледне в очите.

— Изпий това, Оливия.

Той се бе приближил безшумно до леглото с чаша в ръка. Оливия се обърна, закрила очите си с ръка.

— Ще ти помогне.

— Не мисля, че нещо изобщо е в състояние да ми помогне — промърмори тя, докато се обръщаше на лакът със затворени очи. Боеше се от онова, което пиратът би прочел върху лицето й, ако се осмелеше да го погледне. — Кога се връщаме на острова?

— Довечера. — Антъни поднесе чашата към устните й. — Бедничката ми, много ли ти пречи светлината?

— Ужасно — промълви тя, благодарна, че има прилично извинение за необичайното си състояние.

— Не се безпокой, преди полунощ ще бъдеш в собственото си легло.

— Какво е това? — сбърчи нос Оливия над киселата течност в чашата.

— Лек за махмурлук.

Тя го изпи на един дъх. Поне физическото й неразположение Антъни можеше да излекува.

В нейната спалня мъждукаше мека светлина. Някой бе запалил свещ. Оливия стоеше под грамадната магнолия и се опитваше да прецени най-достъпния път нагоре. Както беше очаквала, изкачването щеше да се окаже по-трудно от спускането. Тя обаче бе изкачвала въжена стълба на истинска фрегата, беше скачала върху разлюляна мрежа между два кораба. Можеше да се справи и с това. Фийби й бе обещала да остави задната врата отворена, но това беше по-сигурният начин да се прибере у дома. Така избягваше всякаква възможност да се натъкне неочаквано на някого.

Оливия подскочи и улови най-долния клон с ръце, после се набра с крака по ствола на дървото и се преметна на клона. Почувства твърдостта му до корема си, точно като рамото на Антъни, докато я качваше на борда на „Уинд Денсър“.

Тя прехвърли с усилие нозете си и възседна клона. Останалото беше лесно.

— Ето те и теб, миличка. — Порция пристъпи към прозореца веднага щом зърна приятелката си на дървото. — Добре ли прекара?

— Страхотно. — Оливия скочи на пода на стаята си. Лицето й попадна в сянката, когато се наведе да погали къдравата козина на развълнувания Джуно. — Наред ли е всичко?

— Катон и Руфъс все още не са се върнали. Двете с Фийби редовно изхвърляхме храната, която ти изпращаше госпожа Бисет и не допускахме никой да припари до стаята ти. Никой не е задавал неудобни въпроси. — Порция драсна парче кремък и запали свещите в същия двукрил свещник, на чиято светлина двамата с Антъни бяха играли шах. Оливия отстъпи в сянката. — Какво има, Оливия? — Гласът на Порция прозвуча тревожно.

— Снощи изпих твърде много вино. — Оливия се засмя насила и отново извърна лицето си в сянката.

— Това ли е всичко? — Порция постави свещника върху решетката на камината. Погледът на наситено зелените й очи беше смущаващо пронизващ.

Оливия се обърна към леглото си и отметна завивките. В момента приятното усамотения сред белите чаршафи и пухени възглавници бе единственото нещо, което желаеше. Познатото легло, меко и широко, й предлагаше повече комфорт от всякаква страст.

— В тази връзка няма бъдеще, Порция.

— А! — Порция веднага я разбра. — Така е — каза тя. — Как би могло да има бъдеще? Как виждаш дъщерята на маркиз Гранвил с някакъв пират в уютна домашна обстановка? Абсолютно невъзможно. Точно затова се безпокои и Фийби. Не толкова заради необичайния начин, по който твоят пират си изкарва прехраната. Тя просто не иска да те види наранена… Е, и аз не бих искала това да се случи, разбира се… Но за мен е по-лесно да проумея, че ти трябва сама да решаваш за себе си. — Тя обгърна раменете на приятелката си с ръка.

— Ти наистина ме разбираш — прошепна Оливия.

— А ти какво очакваше? — Порция притисна приятелски раменете й.

Можеше ли да каже на Порция за корабокрушението? Не, не би могла. Беше твърде унизително. Тя си бе позволила да се отдаде изцяло на влечението си към мъж, когото изобщо не разбираше; мъж, способен да извърши такова долно нещо.

— Ще го видиш ли някога отново?

— Не знам — отвърна Оливия.

Порция я наблюдаваше безмълвно известно време. В очите й се четеше загриженост.

— Може би е най-добре да си дадеш малко време да размислиш — предложи тя.

— Да — съгласи се вяло Оливия.

Порция изчака приятелката й да каже още нещо, но след като това не стана, тя промълви:

— Виждам, че нямаш търпение да се пъхнеш в леглото си. Ще те оставя сама. — Тя целуна Оливия и се отправи към вратата. — О, между другото, днес ни посети лорд Чанинг. Облечен в ярко жълт костюм. — Порция повдигна иронично вежди. — И със златно перо на шапката си. Същинско конте. Изглеждаше доста разстроен, когато му заявихме, че си заета с книгите си и не приемаш посетители.

Ледена тръпка плъзна по гърба на Оливия.

— Защо ми се струва, че се напрягаш само при споменаването на името му? — попита я Порция с ръка на бравата.

— Не ти ли напомня за Брайън?

Порция се замисли, наклонила глава по свойствения си начин.

— В какво отношение?

— Очите му. Толкова са малки, студени и безчувствени. И никога не се усмихва искрено. Точно като Брайън.

— Не знам. Ще трябва да го разгледам по-внимателно следващия път. Но и бездруго не ми харесва. Той рита кучета. А сега се наспи добре. — Порция излезе с Джуно по петите си.

Оливия приседна на леглото си. Главата й пулсираше в слепоочията, а тялото й сякаш беше разнебитено.

Този път Антъни сам я бе откарал до една пещера точно край Чейл. После я бе придружил досами границите на имението и я остави пред портала на градината. За нейно облекчение, той сякаш приемаше мълчанието й и не я бе обезпокоил с излишни въпроси за лошото й настроение. Оливия предполагаше, че го е отдал на последиците от бурната вечер.

Той я бе целунал за лека нощ и й бе прошепнал с невинна усмивка, че може да го намери идната вечер в Карисбрук, ако реши да удостои краля с присъствието си.

Оливия не знаеше дали ще отиде в замъка. Не знаеше дали би могла да понесе да го види отново. Черният облак я бе погълнал напълно. Този човек изглежда имаше пръст във всичко грозно, непочтено и незаконно. Начинът му на живот, който доскоро й се струваше така вълнуващ и забавен, сега й изглеждаше грешен и порочен. Всичко свързано с него беше съвсем противоположно на баща й, на неговите вярвания, на неговите разбирания за чест и достойнство, на начина, по който тя самата бе свикнала да живее. А Антъни щеше да се опита да спаси краля. Тя знаеше това и трябваше да го запази в тайна от баща си. И с мълчанието си щеше да стане съучастник в заговора на пирата.

Катон и Руфъс се върнаха на следващата сутрин.

— Изглеждаш добре, Оливия — отбеляза маркизът, когато я видя в преддверието. Той не пропусна да забележи златистия тен на лицето й. — Била ли си навън на слънце?

— Извеждахме децата на пикник — отвърна му тя.

— О, това обяснява нещата. — Баща й се усмихна. — Току-що говорих с Фийби и Порция. Тази вечер ще посетят Карисбрук. Ще се присъединиш ли към тях?

Оливия се поколеба. Вероятно баща й би могъл да разреши един от най-неотложните й проблеми.

— Бих искала да дойда, но ме безпокои лорд Чанинг.

— В какъв смисъл? — Катон свъси гъстите си вежди.

— Този човек не ми допада, сър — отвърна простичко тя. — Не искам да се навърта около мен и не знам по какъв начин да му го кажа, след като още не е направил официално предложение. Питах се дали не е възможно ти да му кажеш да стои далеч от мен.

— Трудно бих могъл да му кажа подобно нещо, след като не е направил официално предложение.

— Зная, но може би ако му подметнеш, че смятам никога да не се омъжа, той ще схване намека.

Катон тръсна глава, внезапно развеселен.

— Нали ще ми простиш, Оливия, ако не вземам думите ти твърде на сериозно. Един ден ще промениш мнението си. Но можеш да бъдеш спокойна, аз няма да те насилвам да го сториш.

Сега маркизът по-ясно от всеки друг път виждаше колко много Оливия приличаше на майка си. Имаше същата млечно бяла кожа и черни коси. Беше наследила неговите тъмни очи, но мекият им кадифен отблясък също идваше от майка й. От него бе наследила дългия нос на Гранвил и решителната извивка на устните и брадичката, които прибавяха необичайно упорито изражение към иначе традиционната й красота.

— Предвиждам безкрайна върволица от ухажори — добави той с усмивка. — Ти вече си на възраст за женитба и определено имаш какво да предложиш на един мъж. — Последните си думи маркизът произнесе с ласкателен глас и Оливия нямаше друг избор, освен да му отвърне с печална усмивка.

— Ще отблъсна всичките — заяви решително тя. — Но умолявам те, татко, този да го отхвърлиш вместо мен. К-какво ми остава да сторя, след к-като не мога да понасям присъствието му?

Катон отлично знаеше, че дъщеря му заеква само когато е под силно напрежение.

— Какво е направил? — В гласа му напираше бащинска загриженост.

Оливия вдигна безпомощно рамене.

— Нищо… Това е само чувство.

Катон сякаш изпита облекчение.

— Ще видя какво бих могъл да направя с нужната дискретност — обеща й той и заотстъпва назад. Мислите му вече се връщаха обратно към проблема, който напоследък най-често занимаваше съзнанието му. Някъде на този остров някой разполагаше с информация за предстоящия опит за бягство на краля. Обикновено плановете за спасяване на краля ставаха достояние на пазачите му още преди да стигнат до самия Чарлз. И това правеше още по-озадачаващо сегашното им неведение.

Точно заради това го бяха извикали в Лондон. Кромуел настояваше да преместят краля в нов, по-безопасен затвор. Маркизът обаче не искаше да ограничава още повече свободите на негово величество, без да разполагат с каквато и да било сигурна информация. В крайна сметка решиха маркиз Гранвил сам да преценява и да действа според ситуацията. Но ако кралят избягаше, щяха да го държат лично отговорен. Това беше тежка отговорност.

Оливия влезе в салона, където Фийби и Порция бяха заобиколени от цяла тълпа дечурлига.

— Прибра се точно навреме — каза й веднага Фийби. — Катон се върна призори.

— А аз си спях блажено в леглото — отвърна с усмивка Оливия. — Благодаря и на двете ви за… Е, вие знаете за какво.

— Пръстенът беше добра идея, макар че рискуваше да го вземем погрешно за сигнал за помощ. — Фийби бръкна в джоба си за трицветния пръстен на приятелката си.

Оливия го взе.

— Нали не сте си помислили…

— Не, разбира се, че не сме — отвърна весело Порция и само за миг вдигна поглед от куклата-войник в ръцете си, чийто строшен крак се опитваше да поправи пред очите на нетърпеливия си син. — Фийби само те дразни.

Оливия се насили да се усмихне.

— Татко ми каза, че тази вечер ще ходите в замъка.

— Да. Съпругът ми вече ми липсва — ухили се Порция.

— Ти ще дойдеш ли, Оливия? — попита я Фийби.

Щеше ли да отиде? И още преди да си е отговорила, Оливия се чу да изрича:

— Да, защо не?

В сините очи на Фийби проблесна симпатия.

— Така поне ще се разсееш, скъпа. Не искам да си мислиш, че те наблюдавам под лупа, но ми изглеждаш някак тъжна. Зле ли се развиха нещата?

— Всичко е наред. Просто се опитвам да възприема реалността, това е. — Оливия вдигна на ръце мъничкия си природен брат. — Е, милорд Графтън, как се чувствате в тази прекрасна лятна утрин?

Известно време детето я гледаше сериозно с огромните си очи, тъмни колкото и нейните. После отметна глава и се заля в гръмогласен смях, сякаш беше казала нещо изключително забавно.

— Не мислиш ли, че има страхотно чувство за хумор! — възкликна гордо Фийби, за миг забравила притесненията си около доведената си дъщеря.

Оливия също се засмя, докато връщаше детето в любящите обятия на майка му.

— Скоро ще отвръща на шегите ни.

Тя почувства проницателния поглед на Порция върху себе си и припряно се наведе да погали Джуно.

— Играете ли боулинг, мистър Какстън? — Крал Чарлз Стюарт извърна поглед от прозореца на личната си спалня, разположена над балния салон, и изгледа посетителя си изпод тежките си ресници.

— Горе-долу, сир. — Антъни стоеше край празната камина, отпуснал облечената си в коприна ръка върху металната решетка. В помещението имаше поне десетина човека, дошли да раболепничат пред краля. Полковник Хамънд стоеше до вратата напрегнато обхождаше с поглед стаята, сякаш очакваше негово величество всеки момент да се изпари във въздуха.

— Хамънд, драги приятелю, изглеждате ми напрегнат — отбеляза благо кралят. — През последните дни ми се струвате малко нервен. Тревожи ли ви нещо?

— Няма какво да ме тревожи, ваше величество.

— Толкова се радвам да го чуя — усмихна се благосклонно Чарлз. — А сега смятам да поиграя на кегли. Мистър Какстън, ще бъдете ли така добър да демонстрирате уменията си?

Антъни се поклони, а Годфри Чанинг скочи да отвори вратата. Всички останали ги последваха надолу по стълбището и навън към двора.

— Вървете с мен, мистър Какстън. — Кралят придърпа Антъни до себе си и го хвана за ръката. — Разкажете ми нещо за семейните си владения. Винаги съм харесвал Ню Форест.

Антъни говореше многословно, докато вървяха към страничната врата и задния двор, който губернаторът бе превърнал в зелено игрище за кегли, за да има възможност да се забавлява високопоставеният му затворник.

Заоблените кегли бяха наредени в най-отдалечения край на двора и малката групичка вървеше под меките лъчи на следобедното слънце. Ръката на краля все още лежеше върху тази на Антъни. Никой не видя, когато Антъни плъзна малко листче хартия в дълбокия маншет на негово величество.

— Вие ще хвърляте пръв, мистър Какстън. — Кралят посочи към войника, който чинно държеше първата топка.

Антъни възрази вежливо, но се остави да го убедят. Глупаво ухилен, той роптаеше на висок глас от пълната си липса на умения и завъртя драматично топката, преди да я хвърли по зелената морава. Жестът му бе така патетичен, че изтръгна бурен смях от страна на насъбраните дворяни. Никой не забеляза как кралят извади листчето от ръкава си и го прибра в джоба си.

Играта още не беше приключила, когато през страничната врата минаха лейди Хамънд и цялата фамилия Гранвил.

— Ваше величество печели, както обикновено — отбеляза с усмивка тя.

— Опасявам се, че с играта си не съм в състояние да съпернича на негово величество, лейди Хамънд — каза Антъни и изхихика глуповато. — Лейди Гранвил… Лейди Оливия… — Той се поклони ниско и размаха театрално шапката си.

— Лейди Ротбъри, позволете ми да ви представя мистър Едуард Какстън. — Губернаторът се поклони ниско на Порция и посочи Антъни.

— Очарован съм да се срещна с вас, мадам. Най-отговорно ви заявявам, че за мен е огромно удоволствие да ви познавам. — Антъни се поклони над ръката й и лекичко я докосна с устни, преди да насочи вниманието си към господата, които придружаваха дамите. — Маркиз Гранвил… Лорд Ротбъри. За мен е удоволствие и огромна чест да се радвам на компанията ви. — Те бяха врагът, всеки от тях опасен, а заедно — почти непобедими. Нямаше да му е лесно да ги надхитри, и Антъни не си правеше илюзии, но в момента на лицето му се четеше само непреодолимо желание да им се хареса.

Те го удостоиха само с вежливо кимване, израз на презрително безразличие, което за пореден път увери Антъни, че се справя успешно с ролята си.

Той отстъпи крачка встрани, за да направи път на краля да поздрави новодошлите.

— Лейди Оливия, така се радвам да ви видя отново. Толкова ми липсвахте вчера! — Годфри Чанинг се приведе в натруфен поклон. — Надявам се да ме удостоите с рядката възможност за личен разговор насаме тази вечер.

Оливия виждаше единствено тънките му устни и хладните, пресметливи очи. Несъзнателно, погледът й попадна върху Антъни, който й се усмихна топло иззад гърбовете на останалите.

— Виж ти! Какво става тук? — намеси се внезапно кралят с широка усмивка. — Нима се борите за сърцето на лейди Оливия, лорд Чанинг?

Оливия поруменя до корените на косата си и погледна умолително баща си, но преди той да има възможност да реагира, лорд Чанинг вече се покланяше на краля и раболепно му отговаряше.

— Никой човек не може да се нарича мъж, сир, ако остава сляп за женската красота. Та кой ли мъж не би се борил за ръката на тази дама, ако чуеше и думичка за окуражаване от нейна страна?

— Чудесно. Винаги съм обичал сватбите — отвърна духовито кралят. — Надявам се, че ще окуражите този мъж поне с една думичка, мадам?

Оливия сякаш онемя. Отчаяно се ровеше в съзнанието си за подходящ отговор. Най-после Чанинг бе заявил открито намеренията си, и то по най-категоричния възможен начин, а кралят бе заявил публично одобрението си за обекта на неговото ухажване. Всъщност, негово величество почти й бе наредил да приеме.

— Сир, боя се, че дъщеря ми съвсем наскоро навлезе в обществото — каза спокойно, но непреклонно маркиз Гранвил. — Предпочитам да й дадем малко време да привикне с този начин на живот, преди да й предоставим такова решение.

Кралят се намръщи. В миналото подобно снизходително отношение от негова страна към дъщерята на маркиза щеше да се счете за изключително благоволение от негово кралско величество. Устните му се присвиха в сприхава гримаса.

— Както желаете — каза той и се обърна с рамо към маркиз Гранвил. — Хамънд, за днес приключих с играта. Мистър Какстън, подайте ми ръка отново.

Антъни се подчини. Този алчен, опасен, малодушен глупак смяташе да ухажва Оливия. Лицето му не издаваше нищо от мрачните му мисли, докато вървеше редом с краля към страничната врата и поддържаше вяло летаргичния разговор с негово величество.

Веднага щом се върнаха в балната зала, където на дълги банкетни маси бе сервирана вечерята, Антъни се възползва от унилото настроение на краля и се измъкна.

Гостите вече заемаха местата си край масата и Годфри Чанинг упорито си проправяше път към Оливия и двете й приятелки. Руфъс и Катон не се виждаха наоколо. Антъни прекоси помещението, воден от единствената мисъл да изпревари Чанинг.

— Лейди Оливия, ще ми позволите ли да ви придружа до масата?

Тя се обърна и за миг не успя да прикрие емоциите, които се изписаха на лицето й. Огромните й очи, пълни с ужас и неизречени въпроси, се стрелнаха уплашено към лицето му.

— Няма от какво да се боиш — прошепна той, инстинктивно доловил смущението и страха й.

Оливия отчаяно искаше да му вярва. Искаше да му вярва, че ще я предпази от Годфри Чанинг, от себе си и от нея самата. Но как би могъл да я предпази от този сложен възел на несбъднати мечти и измама, след като той самият го бе заплел? Само ако беше малко различен, ако не вършеше онова, което Оливия знаеше, че той върши… Но защо й беше да е различен, след като тя го харесваше точно такъв?

Ръката й трепна и се отпусна безпомощно край тялото й.

— Аз не се боя — отвърна тя и се обърна към приятелките си.

Антъни веднага се отдалечи. Не разбираше защо му бе отказала да я придружи до масата. Понякога изобщо не я разбираше. Каза си, че тя просто играе неговата игра, че се опитва да стои на разстояние от него, защото така е по-безопасно. Опита се дори да си го втълпи, но нещо му подсказваше, че греши. В очите й се четеше някаква тревога. Вероятно имаше нещо общо с току-що заявеното намерение на Чанинг да се бори за ръката й.

Антъни стисна гневно устни. Трябваше да сложи край на това, да спре онзи негодник, но как би могъл да го стори, без сам да се разкрие?

Годфри Чанинг пристъпи към трите жени в мига, в който стигнаха до масата.

— Дами, позволете ми да ви придружа до масата. — Той се обърна и към трите, но очите му не се откъсваха от Оливия и именно към нея се протегна ръката му в копринен ръкав.

— За нас ще бъде удоволствие да ни придружите, сър — отвърна Порция и пое протегнатата му ръка, преди Оливия да успее да се окопити. — Съпрузите ни сякаш са забравили за нас.

— Лейди Оливия… — Годфри й предложи свободната си ръка.

— Оливия би могла да се хване за мен, а вие предложете помощта си на лейди Гранвил — заяви твърдо Порция. — Ние се ръководим от изключително строги правила и омъжените жени винаги имат предимство.

Фийби едва сдържа смеха си при това абсурдно твърдение. Годфри нямаше друг избор, освен да приеме поражението си.

Катон и Руфъс очакваха съпругите си начело на масата. Маркизът веднага забеляза изопнатите от напрежение черти на дъщеря си, увиснала безмълвно на ръката на Фийби.

— Ела и седни до мен, Оливия — пое той ръката й и я настани на пейката до себе си.

— Ако лейди Оливия ми позволи… — Годфри се усмихна и седна от другата й страна.

Оливия седеше, скована и напрегната. Погледът й неволно се плъзна към другия край на масата, където Антъни небрежно си играеше със столчето на чашата си. Погледна я само за миг и се обърна към съседа си.

Годфри сложи парче печен лебед в чинията й.

— Моля ви да ми позволите да бъда ваш слуга, милейди… във всяко отношение. Аз съм винаги и изцяло на вашите услуги. — Тънките му устни се извиха в многозначителна усмивка; студените му очи се взираха жадно в нея.

Оливия най-после се окопити и му каза приглушено:

— Надявам се да ми простите, лорд Годфри, но аз нямам намерение да се омъжвам. Баща ми отлично знае това и няма нищо против. Твърде съм погълната от книгите си и нямам време за дом и съпруг.

— Надявам се, че сърцето ви не е заето — отвърна Годфри и гласът му внезапно изтъня, а пръстите му побеляха около столчето на чашата.

Оливия поклати глава.

— Не.

— Значи има надежда — усмихна се отново Чанинг и пръстите му докоснаха ръката й, когато понечи да вземе ножа си. — Наскоро прочетох поезията на Катул. Натъкнах се на един куплет, който ме озадачава. Питах се дали няма да е възможно да ми го обясните.

— Катул не е сред любимите ми автори — излъга Оливия с безизразен глас. — Простете.

Годфри отчаяно търсеше друга тема за разговор, докато Оливия седеше неподвижна край него, без дори да побутне храната в чинията си. Опита да притисне бедрото си към нейното, но тя подскочи като опарена.

Едва ли щеше да е толкова лесно, колкото смяташе Брайън Морз. Но в крайна сметка щеше да я има. Той погледна косо към нея. Беше красива. Всеки мъж би могъл да се гордее с такава съпруга. С такава богата съпруга. И ако кавалерските маниери и изтънченото ухажване не помогнеха, имаше и други начини. Но на всяка цена щеше да я притежава.

Годфри насочи вниманието си към разговора между маркиз Гранвил и граф Ротбъри. Поне тук тактиката на Брайън се оказваше успешна. Вече няколко пъти маркизът го бе похвалил за проникновените му наблюдения.

Маркиз Гранвил, воден единствено от желанието да облекчи временно дъщеря си, чието мълчание отекваше като гръмотевица, се наведе през нея и попита:

— Чанинг, какво знаете за този Какстън? Той е сравнително нов фаворит на кралския олтар. Моите хора вече го провериха и не откриха нищо интересно. Отседнал е в Нюпорт, доколкото ми е известно.

Руфъс надяна късче еленово месо на ножа си.

— Предполагам, че е добре познат на острова.

— Този човек е най-обикновен паразит — заговори превзето Годфри, доволен да покаже вещина и усърдие. — Мъж, който обича да парадира с това, че вечеря на масата на краля. Предполагам, че има известно състояние, но произхожда от съвсем безлично семейство на континента.

Оливия слушаше внимателно. Дотук планът на Антъни очевидно вървеше безпроблемно. Изглеждаше толкова незначителен, че никой не му обръщаше внимание в тази натежала от подозрения атмосфера. Но как е възможно, питаше се тя, някой да остане заблуден, след като го погледне? Всичко у него излъчваше воля и авторитет. Как бе възможно никой да не забелязва лукавите пламъчета в очите му? Или пък острия му като бръснач ум, прикрит зад натруфената и повърхностна външност?

— Но явно се ползва с благоразположението на краля — каза замислено маркизът.

— Понякога негово величество проявява небивала склонност да си издига фаворити — отвърна Годфри. — Забелязал съм, че особено когато е раздразнен — от поведението на полковник Хамънд, на драго сърце допуска до себе си някое нищожество, сякаш иска нарочно да засегне губернатора. — Чанинг кимна авторитетно, за да подчертае думите си, и погледна към другия край на масата, където седеше предметът на техния разговор. Какстън бе обърнал глава към съседа си по маса. Ръката на Годфри замръзна с чашата във въздуха. Имаше нещо в този профил… нещо така познато…

Годфри се вторачи напрегнато в Антъни, но приликата вече му се изплъзваше. И преди беше виждал Какстън в Карисбрук. Кралят беше всеизвестен със склонността си да се отнася благосклонно към незначителни аутсайдери. Правеше го само за да засегне своите пазачи с благородно потекло. Губернатор Хамънд бе наясно с това, както и всички наоколо. Те оставяха краля да играе малките си игрички, защото, все пак, колко удоволствия му оставаха?

И все пак, имаше нещо в този Какстън, което го безпокоеше. Годфри го гледаше вторачено. Човекът не вършеше нищо необичайно; глуповатата празна усмивка не слизаше от устата му.

Тогава какво, по дяволите, му изглеждаше нередно в този човек?

Кралят остави на масата сребърните си прибори. Беше отегчен от вечерята, от събеседниците си и имаше по-добро занимание за момента.

— Ще се оттегля, полковник Хамънд.

Всички оставиха приборите си. Повечето все още не бяха дояли дори предястието си, но чинно се изправиха край масата, докато полковник Хамънд крачеше към стола на краля.

Негово величество огледа за последно масата, без да удостои никой от присъстващите с кимване, и отстъпи назад. Губернаторът го съпроводи до непрестанно охраняваната му спалня с метални решетки на прозорците, разположена в северното крило на замъка.

— Желая ви спокойна нощ, сир — поклони се губернаторът на прага.

— Аз съм като птица в клетка, Хамънд. — Кралят се изсмя отсечено и огледа уютния си затвори. — Но съм длъжен да ви благодаря, задето се грижите така добре за мен.

— Грижа се за вас така, както ми повеляват съвестта и чувството за дълг, сир. — Губернаторът подбра внимателно думите си, за да даде на краля да разбере, че последните му планове за бягство не са тайна за никого.

— Лека нощ, Хамънд.

— Сир. — Губернаторът се поклони и напусна стаята. Двамата пазачи заеха местата си. Никога не заключваха негово величество, но само невидим призрак можеше да мине незабелязан през вратата.

— Налей топла вода, Дирк. Искам да си измия ръцете. Камериерът се обърна към умивалника, а кралят побърза да извади листчето от джоба си и го пъхна под възглавницата. После се прозя и се протегна.

— Ваше величество се чувства изморен. — Камериерът държеше ведро с топла вода и бе преметнал чиста кърпа през другата си ръка.

— Така е. Но умората ми не е физическа, Дирк. Духът ми е сломен. — Кралят изми ръцете си и ги подсуши. — Можеш да вървиш. Вече мога да се оправя и сам.

— Нощницата ви, сир. — Камериерът вдигна снежнобялата нощна риза от леглото. — Би трябвало да взема костюма ви, за да го изчеткам.

— Остави ме на мира, човече! — В гласа на краля се прокрадна необичайно груба нотка.

Камериерът се поклони и напусна стаята заднешком.

Кралят изчака да затихне приглушеният разговор отвън между камериера, слуга на губернатора, и двамата нощни пазачи. После извади сгънатото листче изпод възглавницата си.

Посланието не беше подписано.

Бъдете готов в първата нощ от новолунието. Същия ден ще ви уведомим за точното време. Изгорете решетките на прозореца и се спуснете по въжето. Ние ще ви чакаме.

Чарлз прочете посланието няколко пъти. Странно, но пълната липса на официалните ласкателства към високопоставената му особа в писмото му даваше увереност. Твърде често му се случваше да се разочарова от онези, които се водеха от чувствата, а не от разума си. Той вдигна хартийката над пламъка от свещта и видя как листчето се сгърчи и се превърна в ситен прашец. Кралят го събра в дланта си и го хвърли през решетките на прозореца. Прозорец, който гледаше към пясъчните дюни край морето.

Какстън щеше да го освободи. Той не беше един от онези страстни идеалисти, готови да изгубят живота си заради роялистката кауза. Какстън беше търговец, човек, на който му е безразлично дали кралят ще спечели или ще изгуби тази война. Но човек можеше спокойно да вярва, че един търговец няма да се остави чувствата му да управляват разума. Слепите идеалисти щяха да платят на Какстън, а търговецът щеше да изработи и приведе в действие изряден план. Кралят на Англия имаше пълно доверие в това споразумение.

14.

— „Уинд Денсър“ ще се отдалечи от Пъкастер Коув. Джетро ще поеме командването. Аз лично ще откарам лодката до пещерата. Там Майк ще ме чака с конете и ще дойде с мен да вземем краля. Ще имаме нужда от три коня, Майк. — Антъни изложи подробно плана си пред всички членове на екипажа си, събрани в неговата каюта.

— Говорим за първата нощ от новолунието, нали така, сър?

— Да, и нека се помолим да е тъмна като в рог.

Антъни се наведе над географските карти.

— През тази нощ отливът ще настъпи в полунощ. В единайсет часа ще отвлечем вниманието на стражата. Това е моментът кралят да избяга. Ако разполагаме с бързи коне, би трябвало да се върнем в пещерата до трийсетина минути. И ако вятърът ни помага, ще се качим на кораба точно навреме, за да хванем отлива. Адам, искам да подготвиш тази каюта за краля.

— По какъв начин ще отвлечем вниманието на стражарите? — попита Адам.

Антъни се усмихна.

— Един от нашите приятели в замъка ще изстреля малко барут на бойните кули. Надявам се да задържи вниманието на стражарите достатъчно дълго, за да има време кралят да се измъкне през прозореца.

Адам кимна. Населението на остров Уайт беше предимно на страната на краля. Роялистки привърженици имаше дори сред войските на полковника в Карисбрук и във всички местни гарнизони на острова. И Антъни ги познаваше всичките.

— Ясно ли е какво трябва да правите? — Антъни огледа внимателно хората си.

— Тъй вярно. Само че как трябва да си приказваме с краля?

Антъни се развесели от простодушния въпрос.

— Съмнявам се, че изобщо ще имате възможност да говорите с него, Джетро. Но ако се наложи, един поклон и едно промърморено „ваше величество“ сигурно ще свършат работа.

— Божичко, никога не съм си мислил, че някой ден ще плавам със самия крал — промърмори смаян Сам.

— Е, ако нямате повече въпроси, това е всичко засега, господа.

Всички си тръгнаха, с изключение на Адам, който остана да почисти каютата.

Антъни побърза да съблече елегантните дрехи, които бе носил в замъка. Той се вмъкна набързо в чифт чисти бричове и риза, и запаса сабята на кръста си.

— При момичето ли се каниш да ходиш? — попита Адам, който бе наблюдавал безмълвно приготовленията на господаря си.

— Имаш ли нещо против, стари човече? — Пиратът повдигна предизвикателно вежди, докато обуваше припряно ботушите си.

— Има само три часа до зазоряване.

— Съвсем достатъчно. — Антъни намигна, а Адам поклати неодобрително глава.

Час по-късно пиратът препускаше през потъналото в среднощен мрак малко селище Чейл. Оливия не го очакваше и той беше наясно, че е същинско безразсъдство да отиде при нея толкова късно, но откакто бе напуснал замъка го преследваше споменът за тревожните й очи, за начина, по който се бе отдръпнала от него, сякаш искаше нещо да му каже, но не можеше. Освен това я желаеше. Желаеше я с такава безумна страст, че сам се плашеше от себе си. Опитваше се да си го обясни с неспирния ритъм на времето, което вече им се изплъзваше. Щом кралят пристигнеше безопасно във Франция, маркиз Гранвил нямаше защо да остава на острова. А Оливия щеше да си отиде с него. Животът на Антъни обаче беше изцяло обвързан с това място. Успееше ли да спаси краля, щеше да се върне към единствения живот, който познаваше, защото какво друго му оставаше? Затова сега, докато все още можеше, щеше да се възползва от всяка възможност да вижда Оливия.

Тя седеше на скамейката под прозореца на спалнята си, когато Антъни навлезе безшумно в притихналата градина. Не беше помръднала от това място, откакто се върнаха от замъка. Чувстваше се твърде потисната, за да заспи, и унинието я поглъщаше повече от всякога.

Оливия не усети Антъни, преди да чуе приглушеното дращене по кората на магнолията. Още в първия миг тя разбра кой е и въпреки всичките й тревоги сърцето и трепна от радост.

— Антъни?

— Шшт. — Златистата му глава изникна сред блестящите листа, а засмените му очи стопяваха разстоянието помежду им. Той й направи знак да мълчи и се прехвърли от клона върху тесния перваз на прозореца.

— Лудост е да идваш толкова късно — прошепна тя и го погледна с безпомощна тревога. — Извеждат кучетата точно в шест.

— Но сега е едва пет часа. — Той посегна към нея. В първия миг Оливия се отдръпна, обзета от смесени чувства на гняв, смущение и страх. Антъни обаче й се усмихна — малко въпросителна усмивка, и тя се хвърли несдържано в обятията му. Волята й изцяло му се подчини. Притисна се към него, тръпнеща от копнеж и нужда да го почувства до себе си, вкопчена в малкото време, с което разполагаха. Първата птича песен на новия ден се извиси в нощта в мига, в който Антъни скочи на пода на спалнята й и я притисна в прегръдките си.

— Обърни се, сладка моя. — Той обгърна талията й с ръце и я обърна с гръб към себе си. После набра полите й на кръста, помилва ханша й, пъхна длан между бедрата й и погали дълбоко топлата, влажна пещера между краката й. Оливия простена и се просна с длани върху пода. Гърбът й се извиваше безсрамно, докато разтваряше без капка свян тялото си за неговите ласки.

Антъни продължаваше да я милва с едната си ръка, докато разтваряше с другата панталоните си, за да освободи болезнено пулсиращото късче плът. После повдигна ханша й и се плъзна във влажното й тръпнещо тяло с дълбоката въздишка на мъж, който се завръща у дома.

Заедно с него Оливия препускаше на вълната на екстаза, притиснала седалището си в корема му, отдадена на ласкавия натиск на ръцете му върху тялото си. Накъсан стон на наслада се изтръгна от устните й, а Антъни плъзна едната си длан към нежната извивка на шията й и разбъркания водопад от абаносови коси. Коленете й поддадоха и Оливия се отпусна на пода под силата на тежестта му, опряла лице в килима, когато шеметните вълни на удоволствието я заляха с първична мощ. Притискаше го неудържимо между бедрата си в безмълвен опит да го задържи вътре в себе си, да се наслади още миг на пулсиращата в утробата й плът. След миг Антъни се отдръпна и тя почувства горещата лепкава течност на неговото семе да облива седалището и бедрата й.

Антъни се отпусна край нея на килима. Посегна да помилва извивката на бузата й и отметна кичур влажна коса от челото й.

— Не знам какво правиш с мен, цвете мое. Но когато съм с теб, се чувствам като девствен глупак през първата си нощ с разпасана блудница.

Оливия се засмя приглушено.

— Това последното не зная как да го разбирам.

— Е, всъщност е далече от истината. — Той се облегна на лакътя си и помилва нежно, с връхчетата на пръстите си, гладката кожа на рамото и деколтето и.

Оливия се обърна и го погледна. Имаше ли значение какъв е?

Навярно би могла да отдели в съзнанието си тези шеметни мигове, които споделяха заедно, и отблъскващите дела, които бе извършил. Пиратството, контрабандата, тези неща я очароваха, възприемаше ги като неразделна част от своя любим. Защо трябваше другото да е различно?

— Защо изведнъж стана така сериозна? — Той докосна с пръсти устните й.

— Почти се съмна. — Тя се изправи и приглади фустите на роклята си.

Антъни също стана и закопча панталона си.

— Теб те безпокои нещо далеч по-сериозно от зората, Оливия.

— Какво те кара да мислиш така?

Той прибра дългия водопад от черни коси между пръстите си, нави ги около китката си и я притегли към себе си.

— Нима си мислиш, че след всичко, което споделихме, няма да доловя всяка промяна в настроението ти, всяка сянка в очите ти? Нещо те тревожи. Разбрах го още в замъка.

Оливия го гледа продължително, без да проговори, а после каза:

— Твоите малки игрички изглежда имат успех. Тази вечер те говориха за теб на вечеря. Руфъс, татко и Чанинг… — Тя потръпна. — Наистина успя да ги заблудиш. За тях си никой.

— Това е добре. — Антъни свъси вежди, внезапно доловил горчивината в гласа й.

— Смяташ да измамиш баща ми, и за какво? Зная, че не го правиш, защото смяташ, че така е правилно да постъпиш. Правиш го само защото ти се струва забавно и предполагам, че някой ти плаща. Все пак, ти си търговец.

И човек, способен да подмами невинни хора към смъртта им! Лицето й се сгърчи от погнуса.

Антъни стисна ядно устни и когато проговори, в гласа му прозвучаха необичайно остри нотки.

— Изглежда не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш. Истината е, че никой не ми плаща. Напротив, цялата тази авантюра ми струва едно малко състояние. Аз не съм съвсем безпринципен човек, Оливия, каквото и да си мислиш за мен. Един много важен за мен човек поиска тази жертва от мен. И аз няма да я разочаровам.

— Значи е жена? Коя? Съпруга?

— Може да съм всякакъв, Оливия, но никога не бих предал жена. — Гласът му беше леден и Оливия внезапно осъзна, че е докоснала някаква дълбока рана в душата му.

Тя погледна сивкавата светлина на утрото зад стъклата на прозореца, несигурна какво трябва да каже или стори. Изглежда Антъни имаше благороден мотив за онова, което вършеше за краля. От чувство за дълг към приятел или семейство. Но нима това променяше нещо за нея самата? Тя бе неволен съучастник на плана му и по този начин предаваше маркиз Гранвил. Предаваше баща си заради един убиец.

— В какво вярваш от цялото си сърце? — попита го тихичко тя.

— В това. С теб. Сега — отвърна той. Оливия се обърна и го погледна в очите.

— Не е достатъчно, Антъни. Как е възможно да изпитвам такива чувства към теб, след като всичко около теб е така… нечисто! — Думите й бяха отчаян вик, а огромните й, тъмни очи се взираха безпомощно в него, сякаш търсеха отговор на невъзможния й въпрос.

Но той не й отговори. Гледаше я дълго време, сега далечен и недостижим. Когато най-после проговори, гласът му беше равен и безизразен.

— Ще те помоля само да запазиш за себе си онова, което знаеш за мен.

Тя кимна. Нямаше какво повече да му каже.

— Благодаря ти.

И в следващия миг него вече го нямаше.

Оливия остана сама в собствената си спалня, притиснала устни с ръце, със затворени очи, сякаш някак би могла да преодолее болката, да подреди обърканите си емоции. А после, разтреперана и унила, се покатери в леглото си.

— И така, лорд Чанинг, докъде стигнахте с битката за ръката на лейди Оливия? — попита лениво кралят от гравирания си стол и почеса разсеяно късата си, заострена брадичка. В очите му проблясваха злонамерени искрици. Чувстваше се до болка отегчен от всичко и се опитваше да си намери краткотрайно развлечение. — Стори ми се, че тя прие доста неохотно присъствието ви до нея на масата снощи — добави той. — Изглежда ще се окаже трудна, да не кажа невъзможна битка.

Годфри се изчерви. За никого не беше удоволствие да се превърне в обект на кралското остроумие. Когато кралят се смееше, всички останали се смееха заедно с него. Той улови няколко тайни усмивки и сподавен шепот в стаята. Всички го гледаха и очакваха неговия отговор.

Годфри се усмихна неубедително.

— Дамата не се чувстваше добре снощи, сир. Предполагам, че както повечето млади дами е склонна към мигрени. Уверявам ви, че при следващата ни среща настроението й ще е съвсем различно.

Погледът му неволно попадна върху Едуард Какстън и за пореден път изпита странното усещане, че го познава отнякъде. Глуповатото изражение на Какстън обаче не му подсказваше каквото и да било. Всъщност, този път изглеждаше дори по-отнесен от обикновено, сякаш изобщо не схваща какво става наоколо.

— Променливи настроения, така ли? — каза провлечено кралят, все още с онзи странен блясък в очите си. — Внимавайте, Чанинг. Една жена с мигрена би могла да побърка всеки мъж. Нали така, Хамънд?

— За щастие нямам опит в това отношение, сир — отвърна губернаторът и предизвика вълна от смях сред присъстващите. — Но лейди Оливия е толкова богата, колкото и красива. Това като че ли компенсира нещата, а, Чанинг?

Сега всички се разсмяха и Годфри нямаше друг избор, освен да се смее с тях.

— Съпругите могат да се възпитават — заяви той и се почувства безкрайно озадачен, когато кралят отметна глава и избухна в гръмогласен смях, сякаш Годфри е казал нещо изключително забавно.

Останалите се присъединиха към него, а Чанинг така и не разбираше какво толкова забавно има в тази неоспорима истина.

— Грешите, Чанинг. Мъжете, а не жените се възпитават в брака — каза кралят и избърса влажните си от смях очи. — Скоро и вие ще го научите, драги ми приятелю.

Годфри се усмихна неохотно и безуспешно се опита да прикрие гнева си. Да се подиграват така с него бе недопустимо.

Макар на пръв поглед да изглеждаше разсеян, Антъни внимателно наблюдаваше Чанинг. По-добре от всеки друг в стаята на негово величество той разбра, че приближените на краля не са попаднали на подходящия човек, на чийто гръб да се забавляват. Антъни мигом прочете смущението, последвано, от бурен гняв, в очите на негово благородие. И макар благородникът да побърза да се присъедини към смеха на останалите, за опитното око на пирата не остана незабелязано лекото трепване на мускулчето върху бузата му, ядно присвитите до побеляване устни.

Антъни отдавна бе решил, че при първа възможност ще предприеме нещо срещу Чанинг. Належащо бе да го държи настрана от Оливия, но освен това този човек се занимаваше с нечист бизнес и трябваше да бъде спрян. Един нещастен случай или ненадейно похищение можеха лесно да се уредят. Можеха също да натоварят това нищожество на някой от френските плавателни съдове, които се занимаваха с контрабанда. Макар че подобна съдба вероятно беше твърде благоприятна за него.

Антъни присви презрително устни. Нямаше никакво желание да продължава безсмислените си игрички на раболепен царедворец. Вече бе съставил нужния план за действие; кралят също бе подготвен. Негово величество бе инструктиран какво да прави, когато му дойдеше времето. Оставаше им само да изчакат новолунието. Но Антъни отлично знаеше, че ако престане да се навърта угоднически около краля, отсъствието му веднага ще бъде забелязано. Хората, отговорни да опазят Чарлз Стюарт, бяха нащрек за най-малкия знак за нещо необичайно.

До този момент се беше справил успешно с ролята си. Знаеше, че са го проучвали. Като част от фалшивата си самоличност бе наел стаичка при семейство Джароу в Нюпорт. Познаваше ги от години, синът им бе плавал с него няколко пъти и им имаше доверие, че няма да го издадат. И със сигурност нямаше да кажат пред когото и да било, че така нареченият им наемател все още не е полагал глава на възглавницата си в стаята на втория етаж. Самата стаичка пък не би могла да разкрие нищо необичайно за едно провинциално конте, чието самомнение се подхранва от нелепите илюзии, че е фаворит на краля. Такива като него ги имаше много; навъртаха се угоднически около краля в принудителния му затвор в Карисбрук, без да си дават сметка, че ако негово величество беше на свобода и имаше възможност да поддържа двора си в своите палати, не би допуснал дори да прекрачат портала му.

Кралят не позволяваше да отворят прозореца и въздухът в стаята вече беше задушен и горещ. Някъде избръмча муха. Антъни потисна прозявката си. Миналата нощ изобщо не беше спал. А откакто бе напуснал дома на Оливия, денят му бе тръгнал наопаки. Едва успя да се прехвърли през оградата, преди да пуснат кучетата. Те обаче доловиха миризмата му и го последваха към оградата, където подскачаха и лаеха безпомощно, докато Антъни пришпори коня си.

После бе решил да дремне час-два на сутринта, но сънят му се изплъзваше. Можеше да разбере чувството за раздвоение, което измъчваше Оливия, но не проумяваше откъде идва стаената горчивина в гласа й. Тя го обвиняваше за нещо друго, нещо по-сериозно от това, че се явява противник на баща и. Беше му заявила, че всичко около него е така нечисто.

Думите й отричаха всичко онова, което до момента беше считал, че двамата споделят. Това беше рязък обрат в отношението й след идиличните часове, които прекараха в пещерата и после в Портсмут.

Още веднъж преди тя се бе отдръпнала от него без всякакво обяснение, а той бе престанал да размишлява над този факт, откакто подновиха любовната игра помежду си. Но последните й нападки нямаше да преглътне с мълчание. Снощи нямаше време, а и беше твърде стъписан, за да й поиска обяснение. Но нямаше да остави нещата така.

— Искам да послушам музика, Хамънд — заяви кралят и се прозя. — Господа, оставете ме сам. Искам да подсладя душата си с малко музика.

Всички наоколо се поклониха и излязоха от стаята, за да дадат път на музикантите. Губернаторът седна в другия край на стаята и разтърка сънено очите си, докато тримата музиканти настройваха инструментите си.

— Виждам, че да опазите своя крал се оказва уморителна задача, Хамънд — отбеляза негово величество със стария злобен блясък в очите си.

— Изпълнявам дълга си към своя крал, към парламента и кралството, сир — отвърна полковникът и се изправи сковано в стола си.

— Но този дълг се оказва доста изтощителен — усмихна се насмешливо кралят и този път губернаторът не възрази.

Годфри слезе по стълбището в балната зала. Избърса потта от челото си с опакото на ръката. В кралските покои беше горещо като в пещ, а гневът от грозния присмех, който бе принуден да понесе, бе разпалил жарък огън в корема му.

Той излезе от балната зала и извика на постовия да изведе коня му при портала. Възнамеряваше да посети лейди Оливия. Щеше да покаже на всички глупаци, които си позволиха да му се присмиват, че Годфри Чанинг не може да бъде така лесно отблъснат. И ако отново завареше въпросната дама в присъствието на приятелките й, децата им и цялата домашна гилдия, щеше непреклонно да настоява за разговор насаме. Той бе заявил публично намерението си да я ухажва, а тя му се противеше без всякакво обяснение. Съвсем логично беше да й потърси сметка.

Чанинг препускаше с бясна скорост, пришпорваше ядно коня с шпорите си и изливаше гнева си с камшика върху гърба на невинното животно. Веднага щом стигна до дома на маркиз Гранвил, скочи от седлото и пробяга стълбите до входната врата. Понечи да похлопа с камшика по вратата, но се овладя навреме. Не можеше да си позволи да остави погрешно впечатление. Все пак беше спокоен, изискан джентълмен, дошъл да ухажва една дама и би трябвало да носи нещо, като израз на своите чувства. Годфри се огледа наоколо. От другата страна на алеята аленееше китен розов храст. Навън нямаше жива душа в горещия следобед.

Годфри изтича назад, откъсна три от най-хубавите цветове и се върна пред вратата. Почука решително, но не настоятелно.

Бисет отвори вратата. Икономът разпозна посетителя и му се поклони.

— Добър ден, лорд Чанинг. Лейди Гранвил не е у дома.

— Надявах се да видя лейди Оливия. — Годфри се усмихна и погледна многозначително мъничкия букет в ръцете си.

Бисет не виждаше причина да откаже на негово благородие. Лейди Гранвил вече го беше приемала, така че сигурно разполагаше и с разрешението на маркиз Гранвил.

— Доколкото знам, лейди Оливия е в градината, милорд. — Икономът пристъпи крачка навън и посочи страничния двор. — Отвъд шадравана, под тополите.

— Благодаря ти. Името ти беше Бисет, нали?

— Да, милорд. — Бисет отново му се поклони.

— Би ли помолил някого да напои коня ми, докато се видя с лейди Оливия.

— Разбира се, милорд.

Годфри пъхна една златна гвинея в ръката на иконома и се втурна тичешком по стълбите, стиснал розите в дланта си.

Оливия опря гърба си в стъблото на ябълковото дръвче, чиито клони се простираха над нея. Дочуваше приглушеното ромолене на фонтана откъм алеята. Въпреки жарките лъчи на лятното слънце, градината беше хладна, сенчеста и ароматна.

Фийби бе отишла до селото по настояване на пастора. Често я викаха да дава съвети за зимнината, да помага със средства или просто да изслуша болката на някоя домакиня на чашка чай върху кухненската маса.

Порция бе извела децата на разходка и в момента Оливия се наслаждаваше на драгоценното си усамотение. Откакто се бе завърнала от пиратското си приключение, странеше от приятелките си, защото все още не беше събрала сили да прикрива емоциите си. Те го отдаваха на факта, че се опитва да приеме мисълта за края за мимолетната си връзка с пирата. И това наистина бе една от причините за нейното нещастие, може би най-маловажната.

Оливия погледна разтворената книга в скута си. Обичайно „Животописите“ на Плутарх успяваха да откъснат мислите й от всичко делнично, но днес дори върху неговите пожълтели страници не откриваше спасение. Сигурно трябваше да избере друг текст, който да представлява предизвикателство за нея. Може би Платон.

— О, ето че откривам дамата на моето сърце съвсем сама, отдадена на съзерцание след природата. — Върху й падна тъмна сянка и закри слънчевата светлина, която се прокрадваше през клоните на ябълковото дръвче.

Оливия мигновено разпозна този глас.

— Лорд Чанинг. Но как… Как… — Тя вдигна глава. Насреща си видя познатата самодоволна усмивка и мургаво лице. От всичко у него най-много я ужасяваше тази усмивка. В нея нямаше и капчица топлина, нямаше искрени чувства. Косо разположените му очи излъчваха странен блясък. Хищнически блясък, който събуди призрака на грозните спомени.

Оливия се изправи рязко, а книгата тупна в краката й. Ясно чуваше гласовете на двама градинари, които засяваха лехите в дъното на градината. Трябваше само да извика и те веднага щяха да й се притекат на помощ. Не беше сама, но необяснимият страх отново я завладя. Този човек нямаше да я нарани. Разбира се, че нямаше. Нямаше причини да го прави. Той не беше Брайън. Но Брайън също нямаше причини да я наранява.

— Рози, милейди. — Той й поднесе букета. — Рози за розата на моето сърце.

Съвсем автоматично Оливия пое цветята и се вторачи в тях, сякаш не осъзнаваше какво държи в ръцете си.

— Благодаря — смънка тя. — Но ще трябва да ме извините, лорд Чанинг. Трябва да се връщам у дома.

— Още не. Няма да е любезно от ваша страна да ми откажете да ме изслушате. — Той я възпря с ръка върху рамото й.

Оливия рязко се освободи.

— Не — каза тя. — Снощи ви обясних, че не мога да приема вашето внимание. Трябва да ми позволите да си вървя, сър. — Тя се обърна и набра полите си в ръка, готова да побегне.

Чанинг обаче стисна здраво китката й и изрече с тих, предизвикателен глас:

— Не бягай от мен, плашливо зайче.

Оливия се вторачи в него, за миг неспособна да се помръдне. Цветята се изплъзнаха от пръстите й. Дълго време смисълът на думите му отказваше да стигне до съзнанието й. А той продължаваше да се усмихва, без да отслаби хватката си върху китката й. После протегна ръка и изви брадичката й.

— Целувчица — каза Годфри Чанинг. — Това поне не можеш да ми откажеш. Само една непорочна целувка, плашливото ми зайче. — Той се наведе и устните му сякаш изпълниха полезрението й, огромни и отблъскващи.

— Брайън! — прошепна тя. Заля я панически ужас. Оливия издраска лицето му с ноктите на свободната си ръка. Той извика от болка и отпусна брадичката й. Оливия успя да освободи китката си и побягна. Въздухът засядаше в гърдите й. Тя не забави крачката си, макар че Годфри не я последва, и се втурна през дърветата към ярката слънчева светлина. Когато излезе на алеята към имението, една не попадна под копитата на приближаващия конник.

— Оливия! — Антъни дръпна рязко юздите и изненаданото животно се закова на сантиметри от Оливия, която го гледаше уплашено през тъмния водопад от разрошени коси с очи, пълни с болка и ужас.

— Какво се е случило? — Антъни слезе от седлото и се огледа подозрително наоколо. Бяха зад завоя на алеята и не можеха да ги видят откъм къщата.

— Брайън — извика задъхано тя. — Беше Брайън.

— Кой е Брайън? Къде е този Брайън? — Разтревожен от бледността на лицето й, от безумния страх в очите й, Антъни пристъпи към нея и я притегни в обятията си.

— Той не е мъртъв — говореше забързано тя. — Не може да е мъртъв. Той е изпратил този… този човек… Нарече ме „плашливо зайче“… Само Брайън ме наричаше така… — Думите се сипеха без всякакъв смисъл от устните й, докато се притискаше уплашено в силното тяло на Антъни. А той милваше успокоително косата й, обгръщаше я с ръце и не знаеше какво друго да стори.

Изпърво му беше трудно да подреди накъсаните фрази в нещо, което да придобие здрав смисъл, но постепенно започна да схваща. Под ярките лъчи и синьото небе на този прекрасен летен ден, Антъни бе посветен в ужаса на зловещ кошмар. Оливия ридаеше трогателно, опряла лице на гърдите му, а той я милваше и й шепнеше успокоителни думи, докато безумният поток от думи секна и тя се отпусна безпомощно в ръцете му.

— Защо не си ми разказала това преди?

— К-Как бих могла? Не исках да си спомням за това. А к-когато за пръв път се любихме, на кораба, на сутринта всички спомени нахлуха в съзнанието ми.

— Мили боже! — прошепна Антъни, най-после разбрал защо Оливия се бе отдръпнала така от него.

— Но той не е мъртъв — добави тя и вдигна глава от вече влажната му риза. — Не разбираш ли? Трябва да е някъде наоколо.

— Може да е било само съвпадение, че Чанинг е използвал тези думи.

— Не! — извика тя и тръсна упорито глава. — Не, не беше случайно, знам го. От самото начало Чанинг ми напомня за него. Сякаш Брайън се е върнал в тялото на Чанинг.

— Знаеш, че е абсурдно — отвърна й кротко Антъни и я погали по гърба, докато Оливия трепереше като млада фиданка на бурен вятър.

Годфри Чанинг стоеше в сянката на дърветата и ги наблюдаваше, с лице, изкривено от ревност и гняв. Само любовник би могъл да държи жена в обятията си по този начин. А тя се притискаше към Едуард Какстън като жена, която току-що се е измъкнала от леглото му. Тя не беше невинна девственица, беше безсрамна развратница, отдала се на едно нищожество, на провинциален земевладелец, на превзето конте без състояние и достоен произход. Чанинг неволно пристъпи напред и излезе от прикритието на дърветата.

И сякаш почувствал присъствието му, Какстън вдигна очи и погледна над главата на Оливия към дърветата. Годфри побърза да отстъпи назад, но не преди погледите им да се пресекат.

Става само за миг, но беше достатъчно. Сега Чанинг разбра какво му е било така познато в този човек. И преди беше виждал тези очи, този хладен, пронизващ и презрителен поглед.

Човекът, наричащ себе си Едуард Какстън, беше същият човек, който закупи плячката му от търговския кораб. И както онзи рибар не беше онова, за което се представяше, така и Едуард Какстън не беше безмозъчното конте, на което приличаше. И този път му бе отнел трофея, без дори да си плати.

Оливия веднага почувства как сетивата на Антъни се напрегнаха.

— Той там ли е? Видя ли ни?

— Не се притеснявай за него.

— Но ако ни е видял, ще разкаже на всички.

— Аз ще се погрижа за Годфри Чанинг — отвърна й мрачно Антъни. — Той нарани ли те?

— Опита се да ме целуне. — Оливия потръпна и затърка ожесточено устата си с ръка. — Толкова се изплаших. Той сигурно познава Брайън. Трябва да го познава. Защо иначе би ме нарекъл така? Брайън сигурно му е разказал какво е правил с мен; двамата са говорили за мен, а сега ще разкаже на всички, че ни е видял заедно. — Гласът й се издигна заплашително и Антъни притисна нежно устните й с длан.

— Аз ще се погрижа за него — повтори той.

— Как? — Оливия се взираше безпомощно в лицето му.

— Просто ми се довери. — Той замълча за миг, после й каза с твърд глас: — Поне веднъж можеш да ми повярваш, че съм склонен да сторя нещо и без финансова отплата. — Очите й гласът му сякаш я предизвикваха да му даде обяснение.

Топлината, която допреди миг изпълваше душата й, внезапно се изпари и Оливия отново се почувства празна и нещастна.

На предизвикателството можеше да отговори само с друго предизвикателство.

— Защо дойде тук? Няма ли да привлечеш внимание върху себе си? Ако баща ми си беше у дома, щеше да задава въпроси. Мислех, че предпочиташ да избегнеш това.

— Случайно знам, че баща ти не си е у дома.

— Да, трябваше да се досетя. Сигурно имаш шпиони.

— Да, така е. — Той се взираше в лицето й, обзет от безсилен гняв. Изглежда бе разкрил една загадка, само за да се изправи пред друга. — Затова ли смяташ, че всичко около мен е така нечисто, Оливия?

— Ти сам ми каза, че не си джентълмен. Не се ръководиш от правилата на честта — отвърна му отмерено Оливия.

— Това ли си имала предвид? — попита Антъни. — Преди като че ли не те притесняваше.

— В моя сън добродетели като чест и достойнство нямаха значение — отвърна тя. — Но вече се събудих и открих, че в реалния живот това е важно.

Чест! Баща му бе обезчестил неговата майка. Детето им бе родено в безчестие. Семейството на баща му, скрито зад правилата на честта, бяха отхвърлили едно невинно дете, без да ги е грижа дали ще оцелее или не.

— Честта е лукс, който не всеки може да си позволи, скъпа моя Оливия — прошепна Антъни с глас, пропит с горчивина. — И всеки път, когато виждам какви безчинства се вършат в името на честта, се радвам, че тази добродетел е отвъд моите разбирания.

— Баща ми е човек на честта — отвърна му Оливия приглушено. — Той никога не би извършил нещо недостойно.

Погледът му стана далечен и суров. Нямаше какво да отговори на това неизречено сравнение.

— В такъв случай, ще си вървя — каза Антъни с глас, лишен от всякакви емоции. — Ще се погрижа за Чанинг и ще видя какво мога да науча за този Брайън. Шпионите са много полезни понякога — добави той с иронична усмивка. После се обърна, метна се на коня си и препусна, без да се обръща назад.

Оливия бавно се отправи към къщата. Беше обвинила Антъни в безчестие. Но нима това наистина не се отнасяше за човек, способен да подмами кораб към скалите? Това беше най-отблъскващата, най-малодушна кражба. Пиратството, контрабандата — тези неща изискваха дързост, съдържаха предизвикателство. Пиратството също беше кражба. Контрабандистите само пропускаха да платят дължимите такси на така ненавижданите митничари. Дори баща й често се снабдяваше с контрабанден коняк.

Оливия си припомни как бяха превзели „Доня Елена“. Онова също беше кражба, несъмнено. Но той бе откраднал от варварите. Беше освободил робите, беше им поверил кораба. Тогава това й се стори справедлива кауза.

Оливия се взираше през отворения прозорец на спалнята си към морето. Чувстваше се изпразнена от всякакви емоции; дори страхът й от Брайън сякаш бе избледнял. Вече нищо нямаше значение. Денят беше окъпан от слънчева светлина, и все пак й се струваше сив и студен. Морската повърхност блестеше съблазнително, но й изглеждаше празна и неприветлива. Всичко наоколо беше безжизнено и безсмислено.

15.

Брайън Морз остави на масата чашата си с вино в мига, в който някой почука на вратата на стаята му в хана на Вентнор.

— Кой е?

— Чанинг.

— О, влизай, момче, влизай. — Брайън не стана от стола си, когато Годфри Чанинг влезе. Веждите му обаче се повдигнаха озадачено при вида на посетителя. За пръв път, откакто го познаваше, лорд Чанинг изглеждаше така занемарен. Ботушите и палтото му бяха покрити с дебел слой прах; перото на шапката му беше видимо раздърпано от вятъра. А по бузата му се стичаше капка кръв.

— Изглежда си бързал за някъде — отбеляза Брайън и наля чаша вино на неочаквания си посетител.

Годфри пресуши чашата на един дъх и си наля още една, преди да отговори.

— Препусках насам с всички сили. Случи се нещо.

— Нима? — Брайън присви очи. — Ударил си на камък с лейди Оливия?

— Тя е развратница — изстреля Чанинг.

— О, не, момчето ми. Грешиш. Чиста е като капка роса, кълна се.

— Клетвите ти не струват пукната пара! Тя си има любовник.

— Успя да ме заинтригуваш — каза Брайън. — Разкажи ми всичко.

Той слушаше и потриваше замислено неподвижното си бедро, докато Годфри превъзбудено му разказваше патилата си.

— Тя избяга от мен — повтори Годфри накрая. — Избяга право в ръцете на онова копеле.

— И защо е избягала от теб? Ти изплаши ли я с нещо? Казах ти да пипаш внимателно с тази жена.

— Каза ми също, че била девица.

— Хм. Трябва да ти призная, че съм изненадан. Винаги е била такова свенливо създание.

— Тя изрече твоето име — спомни си внезапно Годфри. — Точно преди да побегне, изрече твоето име.

Лицето на Брайън внезапно изгуби кроткото си изражение.

— Защо й е да го прави? Какво си й казал? Каза ли й, че съм тук?

— Не, разбира се, че не. Не съм глупак. — Годфри тръсна възбудено глава. — Само се опитвах да я успокоя, да я задържа. Ти ми беше споменал, че е имала галено име като дете. Нарекох я „плашливо зайче“, за да я накарам да се отпусне.

— Какво си направил? — Брайън рязко се изправи и потръпна, когато тежестта му се отпусна върху болния му крак. Лицето му стана пурпурно червено от гняв. — Ти си пълен идиот! Казвал ли съм ти някога да я наричаш така? Казвал ли съм ти?

Годфри също беше избухлив човек по природа, но сега инстинктивно отстъпи крачка назад от Брайън Морз, който размахваше бастуна си, сякаш се канеше да го използва.

— И какво толкова е станало? — попита стъписано той.

— Какво е станало? Това беше нещо лично. Само аз използвах това име — отвърна гневно Брайън.

— Би трябвало да е забравила. Било е преди много време.

— Никога няма да забрави това — отвърна Брайън с мрачна решимост. — Провалил си всичко с острия си език.

Той седна отново и се вторачи в празната камина. Отчаяно се опитваше да намери изход и да спаси останките от иначе съвършения си план.

— Ако успеем да се освободим от Какстън…

— Това няма да е трудно — прекъсна го нетърпеливо Годфри. — Дойдох първо при теб, но веднага щом се върна в Карисбрук, ще се погрижа да го арестуват.

Брайън повдигна скептично вежди.

— За какво?

— Защото не е онзи, за който се представя. Той е човекът, който купи плячката ми от корабокрушението. И маркиз Гранвил ще бъде много заинтересован да научи, че Едуард Какстън се преструва на друг — каза със злобна усмивка Годфри. — Той е човекът, когото търсят, онзи, който е в дъното на заговора за бягството на краля. Той трябва да е. И когато им кажа какво знам за него, ще го хвърлят в Уинчестърската тъмница. Ще го пречупят, ще изтръгнат истината от него, а после, ако още е останало нещо от него, ще го обесят.

— Това би могло да е някакъв изход — отвърна замислено Брайън. — Но не забравяй, че Какстън също знае някои неща за теб, с които би могъл да ти съсипе живота. — Той повдигна иронично вежди.

Годфри тръсна глава.

— Ще измисля някаква история, с която да обясня откъде знам за него. На мен ми имат доверие, уважават ме…

— Благодарение на мен — вметна меко Брайън. Годфри сякаш не го чу.

— Никога няма да пренебрегнат моята дума заради неговата. Може да крещи каквото си иска, докато посинее, но никой няма да му повярва. Аз ще се погрижа за това.

Брайън кимна.

— Значи има начин да се освободим от тази неочаквана пречка, но все още не е ясно как ще спечелиш момичето.

— Не съм сигурен, че искам такава развратница за жена — отвърна ядно Годфри.

— Е, добре, значи тя е втора ръка. Но нима е нужно това да те притеснява? Все още е неприлично богата и дяволски привлекателна. А известен опит в леглото би могъл да се окаже предимство.

Годфри не каза нищо. Ако приемеше трохите от трапезата на друг мъж, гордостта му щеше да е наранена, но така отмъщението над Какстън щеше да е още по-голям триумф.

— Ако Катон научи отнякъде, че дъщеря му е повредена стока, прелъстена от един предател, сигурно няма да има търпение да приеме първото сносно предложение за ръката й — размишляваше на глас Брайън. — Ще намериш начин да му го съобщиш, а после ще се явиш като мъжа, който да спаси репутацията на дъщеря му. Ти я обичаш, обичал си я през цялото това време. Ще я приемеш такава, каквато е. — Брайън вдигна чашата си и отпи. — Това може и да проработи. Но ще трябва да пипаш много внимателно. Катон няма да приеме лесно такива клевети по адрес на дъщеря си. Може би ще успееш да измъкнеш истината от самия Какстън, така че маркизът да го чуе от собствената му уста.

— По време на разпита. — Очите на Годфри внезапно се озариха от зловеща светлина. — Бих могъл да го принудя да си признае по време на разпита. Гранвил ще бъде там. Трябва да е там.

Брайън се взираше потиснат в голата решетка на камината. Ако Оливия подозираше, че е жив, значи той самият можеше да очаква проблеми. Катон не се беше уверил с очите си, че е мъртъв след дуела в Ротердам; сигурно щеше да се заинтересува, ако узнаеше, че е още жив.

Брайън погледна Годфри Чанинг с ядно презрение.

— Ти си един приказлив глупак!

Годфри почервеня, ръцете му се свиха в юмруци.

— Няма да понасям повече долните ти обиди!

Брайън се изсмя отсечено.

— Ще се наложи да понасяш какво ли не, приятелю. Забравяш, че аз също знам някои неща за теб, заради които можеш да увиснеш на въжето.

Годфри пребледня като мъртвец. Обзет от нечовешки гняв, той се втурна към Брайън, но се натъкна на лъскавото дуло на пистолет.

— И този път бъди внимателен — каза му благо Брайън. Годфри постоя неподвижен още минута, а после се завъртя на токчето на прашната си обувка и напусна помещението.

Брайън остави пистолета на масата и закуцука към прозореца. Видя как Годфри Чанинг се метна на разпенения си кон и препусна. Този човек се оказваше ненадеждно оръжие, но за момента бе единственото, с което разполагаше.

Годфри препускаше към замъка. Все още не беше преглътнал гнева от грозните обиди на Брайън. Но този човек беше намерил начин да подклади надеждите му. Той се нуждаеше от зестрата на Оливия, а маркизът несъмнено щеше да плати солидна суча, за да се отърве от прегрешилата си дъщеря. И макар да не беше девственица, тя несъмнено щеше да му достави удоволствие в леглото. А ако поискаше да я накара да си плати, задето го е обидила така, то скоро щеше да разполага с безброй задоволителни начини да я унижи.

Годфри се втурна към портала и извика на постовите:

— Маркиз Гранвил в замъка ли е? Или граф Ротбъри?

— Да, сър. И двамата са вътре. Тук са цял ден. Сигурна разговарят с полковник Хамънд.

Годфри остави коня си и с широки крачки се отправи към замъка. Стражарят погледна потръпващите хълбоци на коня, разпенената му уста.

— Ама че бездушно копеле — промърмори той. — Не бих искал да го срещна в тъмна доба — Той хвана юздите и отведе изтощеното животно.

— Не знам какво друго можем да предприемем — говореше в момента маркиз Гранвил в частните покои на губернатора. — Невъзможно е да охраняваме всеки залив и пещера на острова. Вече наблюдаваме пристанищата в Джармут и Нюпорт. Поставили смет постови във всеки по-обширен залив на острова. Ако се опита да отплава с кораб — а как иначе би могъл да напусне страната? — значи ще трябва да е някъде по бреговата линия. Не можем да не забележим един приличен по размери кораб.

— Все някой трябва да знае нещо — отбеляза Руфъс и се отмести от прозореца, откъдето беше наблюдавал двора.

— Разбира се. Но хората на острова мълчат като добитък. Те са заклети роялисти до мозъка на костите си, и ако нашият човек се е превърнал в някакъв местен герой за тях, никога няма да го предадат. Досега Гайлс не е успял да ги принуди да говорят нито с подкупи, нито пък със заплахи. И дори обичайните му източници сега са неми като мъртъвци.

— Удвоих охраната пред стаята на краля — каза Хамънд. — Той никога не се движи сам из замъка. Остава сам само през нощта. А аз не мога да поставя пазачи и в спалнята му. Все пак, той не е престъпник.

— Зависи от гледната точка — вметна навъсено Руфъс. — Някои хора смятат, че кралят е жертвал мира на цялото кралство и е пролял кръвта на невинни хора за собствените си цели. Някои го наричат предател.

Полковник Хамънд въздъхна.

— Чувал съм какво ли не, Ротбъри… — Той се обърна при внезапното почукване по вратата. — Влезте. О, вие ли сте, Чанинг.

— Да, губернаторе. — Годфри се поклони и пристъпи направо към въпроса. — Маркиз Гранвил, граф Ротбъри. Смятам, че открих човека, който стои зад плана за бягство на краля — заяви решително той.

В първия момент присъстващите се вторачиха изумено в него.

— Продължете — подкани го маркизът.

— Подозирах този човек от известно време насам — продължи Годфри. — Откривах нещо странно у него, но едва днес осъзнах какво е то.

— Давай направо, човече — губеше търпение губернаторът. — Трябва ни име.

— Едуард Какстън. — Годфри ги погледна с нескриван триумф. — Подозирах го от няколко дни насам — повтори той, в случай че не са го чули. Той и само той бе успял, беше следвал усета си и бе разкрил заговора.

— Какстън? — Губернаторът се намръщи. — Но той е господин никой.

— Или просто се старае да изглежда така — вметна маркизът. — Най-добре ще е да започнете от самото начало, Чанинг.

— Той е контрабандист и, смея да твърдя, убиец — подхвана Годфри и забеляза как всички трепнаха при последното му обвинение.

— Имам основания да вярвам, че той стои зад предизвиканото корабокрушение на носа Света Катерина преди няколко седмици. — О, колко сладко беше отмъщението! — Исках да се снабдя с малко коняк за лична употреба. — Той се усмихна хлапашки при последното си признание. Това беше грях, който всеки би му простил. — Познавах един човек в ханчето „Анкор“ в Нитон. Съдържателят, казва се Джордж. Той ме свърза с един рибар. Или поне за такъв се представяше. Но онзи рибар е бил Едуард Какстън.

— Откъде знаете, че Какстън и рибарят са един и същи човек? — попита маркизът и се вторачи напрегнато в него. Нещо не беше наред с този Годфри Чанинг. Изглеждаше странно превъзбуден.

Гласът на Годфри трепереше от вълнение, докато разказваше измислената си история. Всичко му хрумваше на момента, в детайли, и звучеше учудващо убедително.

— Разпознах го. Снощи, на масата на краля. Само го погледнах и разбрах. Заради очите. Веднага го познах. Тази сутрин отидох до хана „Анкор“ да видя дали няма да науча нещо, което да затвърди подозренията ми. Той беше в задната стаичка с Джордж. Чух гласа му толкова ясно, колкото чувам и вашите в момента. Това беше гласът на Какстън, без островния акцент, с който говореше, когато се представяше за контрабандист.

— Доколкото си спомням, ти ми каза, че хората ти проверили Какстън. — Руфъс погледна въпросително Катон.

— Така е. Проверихме го, като всички, които се навъртат около краля. И както ти казах, не открихме нищо подозрително. Отсяда в Нюпорт, когато е на острова.

— Но вероятно заслужава едно по-задълбочено проучване — подхвърли Руфъс.

Маркизът кимна.

— Ще наредя Гайлс да се заеме с това. Ако някой е в състояние да открие истината, то това е той. Хазяите му в Нюпорт сигурно също са част от заговора, както и всички на този остров.

— Но какво ще правите със самия Какстън? — Годфри се приведе напрегнато в стола си. — Няма ли да го арестувате веднага?

— Още не — отвърна маркизът. — Нека първо да проучим нещата, преди да предприемем нещо прибързано.

Годфри определено остана разочарован, но трябваше да се задоволи с вече постигнатото.

— Мога ли да направя още, нещо, господа?

— Просто дръжте очите и ушите си отворени, както досега — отвърна Катон и кимна одобрително.

Годфри се поклони и се оттегли.

Оливия слушаше врявата от децата, които се прибираха от следобедната си езда с Порция. Шумът и неразборията бяха нещо съвсем обичайно за семейство Декатур. Те всички сякаш говореха — едновременно и изглежда всеки разбираше отлично другите. Оливия облегна глава на креслото и се опита да събере сили, за да слезе при тях и да се държи както обичайно. Изглеждаше й невъзможно.

Дали Годфри Чанинг вече бе уведомил баща й за онова, което видя на алеята? Дали маркизът щеше да я разпитва за Антъни? Тя не можеше да му разкаже за опасенията си относно Брайън, без да разкрие онова, което беше скътала дълбоко в съзнанието си, макар че ако доведеният й брат беше на острова, маркиз Гранвил несъмнено би искал да знае. Всичко й се струваше толкова сложно, така мъчително неразрешимо. Онова, което бе започнало като сън, като магия, се беше превърнало в паяжина от полуистини и лъжи, във възел от невъзможни чувства.

Само да не беше паднала от онази скала! Тогава никога нямаше да срещне пирата. И все пак, дори да върнеше времето назад, не би искала да променя нищо.

Унила и обезсърчена, Оливия най-после се изправи. Наближаваше шест часа — време за вечеря. Откъм коридора долитаха гласовете на Руфъс и баща й. Не можеше да се крие цяла вечер в стаята си, дори да й се искаше. Трябваше час по-скоро да узнае дали Годфри е разказал нещо на баща й.

Оливия излезе от стаята си. Сега гласовете от дневната се чуваха по-ясно. Това я наведе на мисли за начина, по който се променяха времената. Руфъс Декатур щеше да вечеря на масата на Катон Гранвил. Той нямаше да спи под покрива му, макар че без притеснение позволяваше семейството му да остане тук, но щеше да сподели хляба на маркиза. А само преди седем години Руфъс с удоволствие би убил Катон и маркизът несъмнено би сторил същото. Двамата мъже с непреклонни характери обаче бяха открили единна кауза в тази война, а техните съпруги им бяха помогнали да открият доброто един у друг. Все още не можеха да се нарекат приятели, но безспорно се уважаваха взаимно.

Когато Оливия слезе по стълбите, Гайлс и Порция бяха в дневната заедно с Руфъс и Катон.

— Аз лично бих започнал от хазяйката в Нюпорт, Гайлс — говореше маркизът в момента. — Виж дали няма да измъкнеш нещо от нея. Тя трябва да знае. Целият проклет остров знае нещо, което ние още не сме научили. И нека се опитаме да подменим конспираторите. Вкарай в мрежата колкото се може повече хора и не се притеснявай, че ще вдигнеш много врява. Щом нашият човек види, че става напечено за приятелите му, може и да предприеме нещо необмислено. И тогава ще можем…

Маркизът замлъкна насред изречението, когато видя дъщеря си край стълбището.

— А, ето те и теб. Имаш ли представа къде е отишла Фийби?

Оливия сякаш бе онемяла. В думите на баща й нямаше нищо необичайно, но във въздуха около тримата мъже се носеше някакъв намек за мрачна решимост, чувство на удовлетворение, каквото не бяха изпитвали през последните няколко седмици. Ледена тръпка пробяга по гръбнака й.

— Знаеш ли къде е Фийби? — попита я отново Катон. — Защото не се е обадила на Порция.

— Отиде до селото. Още ли не се е върнала?

— Бисет казва, че не я е виждал. — Маркизът смръщи вежди. Вече ставаше късно, а идеята Фийби да се прибира сама по тъмно никак не му допадаше. — Гайлс, преди да тръгнеш за Нюпорт, иди до селото и придружи лейди Гранвил до дома.

— Тъй вярно, сър. — Гайлс се обърна към отворената врата. — О, ето я и нея, сър.

Фийби влезе забързано в помещението.

— Забавих се и ви накарах да чакате, нали. Моля за извинение. — Лицето й сияеше. — Помагах да изродим едно бебе. Хубаво, здраво момиченце. Няма ли да вечеряме?

— Струва ми се, че бихме могли да те изчакаме още няколко минути — отвърна й усмихнат Катон. — Само колкото да си измиеш лицето и ръцете, и може би да срешеш косата си.

Фийби му се усмихна лъчезарно.

— О, все още ли приличам на акушерка? Вие вървете да вечеряте, а аз ще сляза след минутка. — Тя се втурна нагоре по стълбите.

— Да вървим тогава. — Катон посочи трапезарията. Всички заеха местата си до дългата маса и зачакаха Фийби, която се появи след броени минути в по-приличен вид. Тя сложи в чинията си порция риба треска и грах със сос, преди да се впусне в подробно описание на израждането, на което бе присъствала.

— Фийби, нужно ли е да ни разказваш всичките ужасяващи подробности? — попита я Порция след известно време.

— О, нима ги намирате ужасяващи? — попита озадачено Фийби. — Беше бързо и съвсем естествено раждане.

— Но може би не е съвсем подходящо да го обсъждаме на вечеря — намеси се Катон. Той си взе пилешко бутче от голямата купа и умело сложи край на тази тема. — Какво мислиш за мистър Какстън, Оливия? Доколкото си спомням, ти имаше възможност да разговаряш с него наскоро.

Оливия се сепна. Дали баща й не се опитваше да подхване разговор за онова, което се случи следобед в градината? Тя се закашля, сякаш в гърлото й е попаднала костичка от пилето, и вдигна чашата с вино. Катон любезно изчака пристъпът да отмине.

— Защо ме питаш, татко?

Катон вдигна рамене.

— Видях те да говориш с него в замъка една вечер. Само се питах дали не си добила някакво впечатление.

Значи Годфри си държеше езика зад зъбите, поне засега.

— Няма какво да мисля за него — отвърна вече по-спокойно тя. — Един разговор с него едва ли би донесъл особена полза някому.

— Което сигурно трябва да означава, че не е особено вещ в твоите науки — отбеляза маркизът с лека усмивка.

— Той е абсолютно нищожество — намеси се и Фийби. — Защо изобщо се интересуваш от него?

— Защото съществува вероятност да не е такова нищожество, за каквото се представя — отвърна Катон.

Ръката на Оливия трепна и тя побърза да остави вилицата си на масата.

— Какво искаш да кажеш?

— Той може и да има скрит мотив да се навърта около краля — каза Руфъс. — Или поне някои хора мислят така.

— О — успя само да промълви Оливия и взе вилицата си отново. Това ли бяха обсъждали тримата мъже преди вечеря? — Имаш предвид, че може да се опита да спаси краля?

— В случай че наистина не е това, за което се представя, това ми се струва логично разсъждение — отвърна Руфъс.

— И какво ви кара да го подозирате? — Порция набучи един сочен рак на вилицата си. — На този остров раците са неприлично вкусни.

— Някакъв слух — отвърна Катон. — Само слух.

Но кой би могъл да разпространява този слух? Оливия побутваше разсеяно рибата в чинията си и се опитваше да си дава вид, че разговорът не я интересува. Нима някой от хората на Антъни се беше изпуснал? И колко ли знаеха? Дали Антъни вече бе разбрал, че е попаднал под подозрение?

— Тъкмо си мислех, че ще ми бъде приятно да се разходя до замъка тази вечер — подхвърли небрежно тя и посегна към чашата си. — Разбира се, само ако и ти ще се връщаш там, татко.

— Налага се да отида — отвърна маркизът, очевидно изненадан от желанието на дъщеря си. — Нужно е да направим известни приготовления.

Катон Гранвил не беше единственият, изумен от неочакваното й предложение. Оливия усети напрегнатите погледи на двете си приятелки. Никога преди Оливия не бе пожелавала доброволно да посети кралския двор. Тя срещна погледите им спокойно, а в очите й се четеше безмълвна молба за помощ.

— В такъв случай, и ние ще дойдем с теб — окопити се първа Порция.

— Да, може пък и мистър Джонсън да е там — подметна Фийби.

— Надявах се и бездруго да ме придружиш до замъка тази вечер, Порция — каза усмихнато Руфъс.

— О, нима смяташ да ме отведеш за цялата нощ? — попита съпругата му с детински невинно изражение, което никак не пасваше на палавия блясък в очите й.

— Точно такива бляха намеренията ми. — Руфъс повдигна въпросително вежди. Порция се ухили.

— В такъв случай, най-добре ще е веднага да се преоблечем — каза Фийби и оттласна стола си от масата.

— Права си, удобните ми панталони за езда сигурно не са съвсем прилично облекло за кралския двор — съгласи се жизнерадостно Порция. — Да вървим, Оливия.

Оливия веднага ги последва. Сякаш по негласно споразумение, никоя от тях не проговори, преди да стигнат спалнята на Оливия. После Порция затвори усърдно вратата и пристъпи право към въпроса.

— Какво става, миличка?

Оливия погледна изпитателно приятелките си. Чифт сини и чифт зелени очи се взираха в нея и в тях тя прочете единствено загриженост.

— Е, сигурно и бездруго е време да ви кажа — каза тя накрая. — Вече няма какво да ме спира. Едуард Какстън е моят пират.

— Какво? — И двете я зяпнаха сащисани.

— Трябваше да се досетя — каза Фийби след известно време. — Онази първа вечер, когато те видях да разговаряш с него, почувствах, че нещо не е съвсем наред. Но твоят пират се казваше Антъни… О, разбира се. Едва ли би използвал истинското си име. — Фийби откъсна припряно една мъничка кожичка край нокътя си, ядосана на себе си заради нелепия въпрос.

— И твоят пират възнамерява да спасява краля — изрече бавно Порция и между пепелявите й вежди се вряза замислена бръчица. — Хубаво си се наредила. Нищо чудно, че напоследък си толкова мрачна.

— И тази вечер искаш да го предупредиш, ако е в замъка — добави замислено Фийби.

— Ако е в замъка — заяви Оливия. — Но се надявам да дойдете с мен, защото в противен случай ще изглежда малко странно.

— Но ако го предупредиш, ще провалиш плановете на Катон. И ако аз ти помогна, ще предам собствения си съпруг! — възкликна ужасено Фийби, най-после проумяла същината на проблема.

— Но баща ми трябва просто да осуети бягството на краля — възпротиви се веднага Оливия. — Ако Антъни се откаже от намеренията си, всички ще бъдат доволни. Не е задължително да го заловят и обесят, нали?

Фийби поклати глава.

— Предполагам, че не е. А ти ще успееш ли да го убедиш да се откаже от намеренията си?

— Поне ще се опитам — отвърна Оливия и погледна с надежда приятелките си. — Знам, че няма да ме предадете. Нали? — Думите й криеха едновременно вяра, надежда и въпрос.

Последва миг тишина, а после Порция отговори на въпроса й по свой начин.

— Помниш ли как се срещнахме за първи път?

— Под навеса за лодки, на сватбата на Даяна. — Оливия тръсна глава. — Беше само преди седем години, а оттогава светът е просто неузнаваем. Всичко се обърна наопаки. Толкова погубени живота, толкова много кръв… Кога ли ще свърши всичко това?

— Руфъс смята, че кралят ще бъде осъден — заяви Порция. — Всичко започна с екзекуцията на граф Стратфорд. И ще завърши със смъртта на краля.

— Нима ще убият краля? — Оливия я гледаше невярващо.

— Много хора желаят смъртта му — отбеляза мрачно Фийби. — Но не и Катон.

— Нито пък Руфъс — добави Порция. Всички бяха дотолкова привикнали да живеят по време на война, че не можеха да си представят страната в мирно време. Но смъртта на краля нямаше да донесе мир. Само заблудените и фанатиците вярваха в този изход от войната.

— Трудно ми е да си спомня какви бяхме тогава — каза замислено Оливия. Тя знаеше, че въпросът на Порция е своеобразен отговор на нейното питане. Сякаш искаше да й припомни дълбоките корени на тяхното приятелство. — Сега животът ни е толкова различен. Бяхме решени никога да не се омъжим. И никакви деца…

— Е, аз исках да стана воин и ето че го постигнах — заяви Порция.

— Аз пък исках да стана поет и го постигнах — каза Фийби.

— А аз исках да бъда учен — прошепна Оливия.

— И го постигна.

— Да — отвърна приглушено тя.

— Значи е време да се преоблечем и да се опитаме да оправим тази бъркотия — сложи край на дискусията Порция. Тя беше човек на действието, винаги готова да предложи решение и за най-заплетената ситуация. А сега погледна въпросително Фийби.

— Да — съгласи се Фийби. — Разбира се.

— Благодаря ви — каза простичко Оливия. — Обещавам, че няма да ви създавам повече затруднения.

Фийби кимна.

Двете излязоха и оставиха Оливия да се преоблече. Тя знаеше, че единствено в името на приятелството и човечността Фийби прави тази малка саможертва. Но от този момент нататък лоялността й към нейния съпруг щеше да остане непоклатима. Порция, далеч по-прагматична и не толкова емоционална, едва ли щеше да разсъждава много над въпроса за раздвоената лоялност.

За нея самата обаче нищо не изглеждаше ясно и лесно разрешимо. Освен че не можеше да преживее Антъни да умре. Вече бе решила, че няма право да го обича, но не можеше да си представи този объркан свят без него.

16.

— Пру, войниците идат пак — извика господин Джароу на жена си, когато влезе в малката им къща на Холироуд Стрийт. — Вече са при Свети Томас.

— Е, и нас това какво ни засяга? — попита спокойно Пру и извади поредното плоско желязо от пещта. Тя се изплю на ютията и явно остава доволна от шумното свистене, защото се залови да глади опънатата на масата риза.

— После ще дойдат и при нас — каза възбудено съпругът й. — Обикалят къща по къща. Питат наред.

— Да питат каквото си щат — отвърна Пру и внимателно сгъна ризата. — Нямаме какво да крием.

— Ще ни питат за капитана. — Човекът се отпусна тежко на другия край на голямата маса, която заемаше повечето пространство в тясната квадратна кухничка.

— И ние ще им покажем стаята, както и предния път. — Пру разпъна на масата нова риза и смени изстиналото желязо с друго, току-що извадено от пещта. — Не се втелявай, човече. Трябва само да им разкажем същата история, това е.

— Ама той не е идвал тук вече повече от месец. — Господин Джароу очевидно не беше съвсем склонен да приеме съвета на жена си.

— Това не е наша работа — отвърна му кротко тя. — Ние само сме му дали стая. Не ни засяга кога идва и си отива. Това е всичко, което трябва да кажем. Остави ме аз да говоря.

Мъжът стана и свали кана с бира от лавицата над огнището. Отпи направо от каната, а откъм тясната уличка отекна звукът от тежки стъпки.

Едрият силует на Гайлс Крамптън изпълни рамката на отворената врата.

— Добър ден, госпожо.

Пру остави ютията. Този мъж носеше лейтенантска значка. Предния път ги бяха посетили обикновени редници.

— Влизайте, сър. Ще изпиете ли една бира?

— Не, благодаря. Не сега. — Гайлс влезе в кухнята. Зад него бяха чинно строени цяла фаланга войници, въоръжени с копия и мускети. Вратите на всичките къщи по улицата се затръшнаха почти едновременно, а от прозорците надвиснаха любопитни лица.

Ръката на Пру потрепна едва доловимо, докато приглаждаше току-що изгладената дреха.

— С какво можем да ви помогнем, лейтенант?

— Скоро ще видим. — Гайлс се приближи. Лицето му беше спокойно и дружелюбно. — Чухме разни неща за вашия наемател. Още ли е отседнал тук?

— Не — избърза да се намеси господин Джароу. — Вече се изнесе.

Пру се засмя.

— Или поне на мъжа ми му се ще да е така — каза тя. — Не е много приказлив, но плаща добре. Това е всичко, което ни интересува. Не сме го виждали от няколко дни, но нещата му още са тук. — Тя махна с ръка към тясното стълбище в дъното на кухнята. — Качете се ако искате, лейтенант.

Гайлс изкачи набързо стълбите. Малката таванска стаичка беше уютна и подредена, чаршафите и завивките на леглото бяха гладки и чисти. Той надзърна във всяко кътче от помещението. Край леглото имаше обкован с желязо сандък. Беше отключен и лейтенантът повдигна капака. Не намери нищо интересно. Имаше само малко бельо, носни кърпички, чифт ботуши, хубава кожена ножница, седло и шпори. Всичко беше съвсем приемливо за провинциален земевладелец, дошъл да си проправи път в кралския двор.

Но нещичко липсваше. Гайлс се въртеше и душеше като хрътка. Не го безпокоеше някакъв конкретен мирис, колкото липсата на всякакъв мирис. Едуард Какстън не живееше в тази стая, нито пък който и да било друг. Гайлс не намираше смисъл да обвинява човека, който бе идвал преди, задето не е обърнал внимание на тази така съществена подробност. Тогава никой нямаше причини да подозират Какстън. Беше само обичайната рутинна проверка.

Но защо му беше да плаща наем и да държи лични вещи на място, което не обитава?

Лейтенантът се спусна по прогнилото стълбище. Улови потайните погледи, които си размениха господин Джароу и неговата съпруга. Тревожни погледи. А после мъжът вдигна каната с бира към устата си и шумно отпи. Когато я остави, пръстите му видимо трепереха.

— Е, да видим сега — подхвана дружелюбно Гайлс. — Нека си поговорим за мистър Какстън, а?

— Не знаем нищо за него — заобяснява припряно домакинът. — Ние само прибираме парите, а той идва и си отива, когато поиска.

— Което изглежда не е много често — отбеляза Гайлс и се облегна лениво на стената с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. — И къде е, когато не живее тук?

— Откъде да знаем? — Пру нервно бършеше ръцете си в престилката. — Както каза мъжът ми, на нас ни трябват парите. Иначе не се месим.

— Е, сигурно можете да се понапънете малко — подхвърли Гайлс и вдигна подканващо пръст към хората си до вратата. Те пристъпиха напред и тъмните им силуети препречиха пътя на последните за деня слънчеви лъчи.

— Сигурен съм, че все ще знаете нещо, което да ми е полезно — продължи лейтенантът с ласкав глас. — Имал ли е приятели? Кой го е посещавал, докато е тук? Къде ходи, когато го няма?

Пру поклати глава.

— Казахме ви, лейтенант. Нищо не знаем.

Гайлс въздъхна тежко и провлечено изрече:

— Надявам се да ми простите, но не ти вярвам, добра жено. Мисля, че вие двамата знаете доста за този мистър Какстън. А моята работа е да го узная и аз. Така че сега ще отидем на едно тихо местенце и пак ще си побъбрим.

Той махна на хората си, които вече нахлуваха в мъничката къща.

— Не можете просто така да ни отведете! — протестираше шумно господин Джароу, а в гласа му се прокрадваше паника. — Ние сме добри хора и винаги сме спазвали законите. — Лицето му се сгърчи от страх, когато войниците го приклещиха здраво.

— Мъжът ми е прав — заяви Пру, а гласът й прозвуча далеч по-уверено от този на съпруга й. — Имате ли заповед или нещо такова?

— Подписана лично от губернатора, госпожо — отвърна Гайлс. — И няма защо да се боите, ако не сте сторили нищо лошо.

Пру изсумтя презрително, но за разлика от съпруга си не се опита да протестира повече, докато ги извеждаха от дома им.

— Искате ли да заключим, господине? — попита услужливо Гайлс — Или предпочитате да оставим отключено, в случай че наемателят ви се прибере?

— Заключете — каза ядно Пру. — Ключът е на кукичката зад вратата.

Гайлс я послуша и малката процесия се отправи по тясната уличка към кея. Щяха да отведат семейство Джароу с лодка в Джармут Кясъл, където да ги разпитат на спокойствие.

Лейтенантът ясно долавяше любопитните погледи, които ги проследяваха, чуваше припряно затръшваните врати, където минеха, и изпитваше силно задоволство, че внезапното им нахлуване в притихналото градче е предизвикало очаквания ефект. Насилственото отмъкване на обикновени граждани от домовете им беше добре изпитана тактика за сплашване. Още няколко подобни набега и верността на местното население към Едуард Какстън несъмнено щеше да отслабне, стига разбира се именно той да беше човекът, който им трябваше.

Семейство Джароу щяха да му дадат отговор на този въпрос. Мъжът щеше да се пречупи пръв, Гайлс бе готов да се обзаложи. Винаги се беше чудил защо жените, така нареченият слаб пол, се оказваха така трудни за сплашване. Но това беше безспорен факт, който отдавна бе установил.

Сигурно болките при раждането на децата ги каляваха, или поне така си мислеше Гайлс, докато гледаше как подчинените му принуждават затворниците да се качат на лодката на кея. Той видя как лодката се насочи към река Медина и се обърна към коня си. Щеше първо да се върне в Карисбрук с новината за своя успех и после да се срещне със своите затворници в Джарсмут.

Майк вече чакаше на брега на малкия залив, когато Антъни издърпа лодката на пясъка.

— Времето май ще се развали тази вечер — подметна Майк и се наведе да помогне на капитана.

Антъни стъпи на влажния пясък, стиснал в ръка чорапите и елегантните си кожени ботуши. Той сбърчи нос и подуши вечерния въздух.

— И аз стигнах до това заключение. Идеална нощ за корабокрушение.

Майк долови напрежението в гласа на капитана и зачака той да каже още нещо. Когато капитанът заговореше така, непременно се канеше да разкрие поредния подробен план.

— Мисля, че е време да се намесим, Майк. Ще спретнем малка изненада за всеки, който се опита да си изцапа ръцете по-късно през нощта.

— На „Света Катерина“ ли?

— Да. Вече съм инструктирал няколко човека на борда на „Уинд Денсър“ да имат готовност да слязат на брега към полунощ. Ще можеш ли да събереш още няколко от нашите хора, за да наблюдавате скалата?

Майк се ухили.

— Дадено — отвърна той. — Баща ми ще е първият, и трима от моите братя. Ще изчакаме да запалят фара и хубавичко ще ги подредим.

— Точно така. — Антъни приседна на един камък далече от морския бряг, почисти пясъка от стъпалата си и обу чорапите и ботушите си. — Тази вечер няма да оставам дълго в замъка. Трябва само да уведомя краля, че утре ще действаме. Надявам се само господ да е на наша страна. Кралят не го бива много по заговорите.

Антъни поклати глава. Кралят не умееше да се преструва. И то предимно защото го считаше под достойнството си, ако узнаеше, че съвсем скоро ще се измъкне от затвора си, вероятно все нещо в действията му щеше да възбуди подозренията на винаги наблюдателния губернатор. И преди му се беше случвало. Но това беше неизбежен риск. И ако Антъни искаше да спази обещанието си пред Елън, трябваше да го поеме.

— Ще дойда при теб на брега веднага, щом свърша работа в замъка.

Майк кимна отсечено и затича по стръмната пътека. Антъни го последва с леки, отмерени крачки. Вече надушваше приближаващата буря. Щеше да е първата от последното корабокрушение насам. Дали Чанинг и хората му щяха да потърсят нова плячка? Това беше отлична възможност да пипне Годфри Чанинг и да убие два заека с един куршум. Да спре търсачите на лесна плячка, поне докато някой друг болен мозък не заемеше мястото им, и да откъсне негово благородие от Оливия, преди да й е причинил още беди. И тогава щеше да му остане само един малък проблем, за който да се погрижи, преди да отведе краля. Загадъчният и коварен Брайън Морз.

Антъни нямаше търпение да се изправи срещу човека, който така непоправимо бе наранил малката Оливия. Чанинг би могъл да му помогне и в това отношение.

Както обичайно, той влезе спокойно в балната зала на Карисбрук Кясъл. Поздравяваше всеки по пътя си с дружелюбна усмивка. Кралят играеше карти край камината, но нямаше и следа от Гранвил, Ротбъри и Хамънд. Сложил маската на обичайното си глуповато изражение, Антъни поздрави лейди Хамънд и се усмихна подкупващо на дамите около нея. Те размахаха ветрилата си и му се усмихнаха обещаващо, а лейди Хамънд го смъмри с беззъбата си усмивка, задето заплашва репутацията на приятелките й, като флиртува така безотговорно с тях.

Антъни нямаше възможност да й отговори, защото иззад гърба му изникна един от офицерите и го покани да се присъедини към масата на негово величество. Антъни се усмихна, поклони се на дамите и закрачи лениво към масата, за да угоди на поредната кралска прищявка.

— Боя се, че не ме бива много на вист, сир — роптаеше раболепно Антъни с обичайното си приглушено хихикане. — Партньорът ми сигурно ще се изнерви.

— О, не се притеснявайте. Смея да кажа, че лорд Дабни ще се радва да смени партньора си. Не може да сте по-неумел играч от досегашния.

— Просто картите не ми вървяха, сир — мърмореше унило въпросният господин, докато се повдигаше от масата, за да отстъпи мястото си на Едуард Какстън.

Антъни седна. Очите му бяха нащрек изпод лениво спуснатите клепачи. С едната си ръка държеше картите, а другата, както винаги, лежеше върху дръжката на сабята. Тук бе заобиколен от врагове. Ако нещата тръгнеха зле, едва ли щеше да има възможност да си пробие път извън този салон, а още по-малко извън замъка, на господ му беше свидетел, че поне щеше да опита.

— Ваше величество успя ли да се поразходи до бойното поле тази вечер? — попита небрежно той и остави картите си на масата, за да играе партньорът му.

— Не, и не бих казал, че вечер имам настроение за подобни шеги — отвърна кралят и хвърли пронизващ поглед през масата.

Антъни не го погледна. Кралят, вече нащрек след споменаването на бойното поле, знаеше, че Какстън има послание за него. И щеше да намери начин да си го получи.

Пет минути по-късно кралят посегна да вземе ръката, която току-що бе спечелил, и крайчето на широкия му ръкав закачи чашата му, пълна с вино. Рубинената течност плисна върху картите.

Антъни вече държеше носна кърпичка в ръката си и се наведе да попие течността, преди да е потекла в скута на краля.

— Благодаря ви, Какстън. Имате бързи рефлекси — похвали го негово величество и отпусна ръката си в скута. — Боя се, че тази вечер съм необичайно непохватен.

— О, моля ви, сир… Сигурен съм, че вината беше моя… Как е възможно ваше величество да бъде непохватен? Вината е изцяло моя, сигурен съм в това — бърбореше неспирно Антъни. Останалите около масата вече се усмихваха презрително. Отвсякъде се спуснаха прислужници, за да почистят масата. Донесоха ново тесте карти и отново напълниха чашата на краля.

Негово величество пъхна скришом ръката си в джоба и се облегна на стола си, сякаш търпеливо изчакваше да допочистят масата. После се наведе напред за новото раздаване.

— Да започнем отначало, нали, господа? — обърна се той към съперниците си.

Антъни почувства присъствието на Оливия още преди да я види. Сякаш въздухът наоколо внезапно се наелектризира.

Никоя друга жена нямаше такава власт над него… и никоя друга жена не го беше обвинявала в безчестие. Нямаше друга жена, която да е така непостоянна, размишляваше мълчешком Антъни. Да се люби с него с такава страст и себеотдаване в един миг, а в следващия да се отдаде на моралните си скрупули и да го отблъсне като досадно насекомо.

— Ваш ред е, мистър Какстън — подкани го кралят. Антъни си наложи отново да се съсредоточи върху картите.

— Две пики, господа. — Той отпи от чашата си и огледа залата с подчертано безразличие.

Тя отново бе облякла оранжевата рокля, и отново му се стори, че прилича на екзотична орхидея с млечно бялата си кожа и лъскава черна коса, прихваната с панделка на тила, които така силно контрастираха с ярката й дреха.

Тя погледна право към него, както си стоеше между лейди Гранвил и лейди Ротбъри. Тъмните й кадифени очи сякаш му отправяха отчаяно послание. Погледът й беше пронизителен вик за неговото внимание. Нямаше нищо чувствено в този поглед, нямаше плътско желание и палави искрици, каквито така често проблясваха в очите й.

Антъни кимна едва доловимо и се обърна към картите си.

Оливия се поотпусна. Антъни я бе разбрал.

Тя се обърна към лейди Хамънд и с невинно изражение я запита за пъстрите гоблени по стените на балната зала. Домакинята се впусна в многословни обяснения, които отегчиха наобиколилите я гостенки, но предоставиха на Оливия отличната възможност да подготви посланието си към Антъни. Щеше да има твърде малко време, за да му го предаде, затова трябваше да бъде кратко и недвусмислено.

Антъни умишлено проваляше играта си, с което предизвика гневния протест на партньора си, загубил пет гвинеи заради нелепата игра на Какстън.

— Съжалявам… толкова съжалявам… Разбира се, че ще отстъпя мястото си на някой по-добър. — Антъни кършеше престорено ръце. — Боя се, че лорд Дабни има лош късмет с партньорите тази вечер. Но аз никога не съм умеел да играя добре на карти. Мистър Тантън, може би няма да имате нищо против да ме заместите? — Той посочи мъжа, който стоеше вдясно от краля.

— О, да, с удоволствие — отвърна възторжено човекът. — Отдавна си мечтая за тази чест — да играя карти на масата на негово величество.

Чарлз се усмихна отегчено. Пръстените на ръката му проблеснаха на светлината от най-близкия смешник, докато новият кандидат за кралското внимание заемаше мястото на Антъни.

Антъни се поклони и се смеси с тълпата. Оливия все още стоеше заедно с елегантно облечените дами в компанията на лейди Хамънд. Изглеждаше видимо притеснена, пристъпваше от крак на крак, но Антъни забеляза с известна горчивина, че в следствие на тайната си връзка с него бе усвоила част от правилата на конспирацията. Очите й вече не се рееха в очакване из тълпата, след като бе предала нужното послание.

— Лейди Гранвил… Лейди Ротбъри. Така се радвам да ви видя отново тук. Дори не съм се надявал, че някога отново ще имам честта да ви срещна. — Устните му се извиха в обичайната празновата усмивка, докато се покланяше пред двете омъжени дами.

— Честта е изцяло наша, мистър Какстън — отвърна Порция с подчертано иронична нотка.

Антъни зърна за миг палавите пламъчета в зелените й очи, но побърза да се обърне към Оливия.

— Лейди Оливия. Радвам се да видя, че роклята ви не е пострадала от моята непохватност.

— Имахме късмет, мистър Какстън. — Тя направи изтънчен реверанс. — Но ако все още искате да ми се отплатите…

— Готов съм на всичко, мадам. Ще сторя всичко, за да поправя лошото впечатление, което предизвиках у вас. — Той поднесе ръката й към устните си и отново забеляза веселите пламъчета в зелените очи на лейди Ротбъри и неприкритото любопитство, изписано на лицето й. Погледна лейди Гранвил, която отвърна на погледа му със същото едва доловимо високомерие, което бе забелязал и преди.

Значи Оливия бе признала всичко пред приятелките си.

— Забравих си шала в каретата — каза Оливия. — Тук е малко хладно и се питах дали ще имате нещо против да ме придружите, за да си го взема.

— За мен ще бъде удоволствие, лейди Оливия. — Гласът му не изразяваше нищо, докато й подаваше ръка.

Оливия положи длан върху ръката му и почувства как твърдите мускули под тъмносинята коприна мигом се свиха при допира на пръстите й. И само този невинен допир извика гореща тръпка по кожата й, накара главата й да се замае. Тя обгърна по-здраво ръката му, а пръстите й се вкопчиха в ефирната материя на ризата му, докато я извеждаше от оживения салон. На двора сновяха войници.

— Какво има? — попита тихичко Антъни. — Предполагам, че не търсиш тайна любовна среща.

Гласът му беше хладен и сдържан.

— Не можем ли да поговорим в задната градина? — прошепна Оливия, студенината в гласа му не биваше да я изненадва — та нали тя самата я бе предизвикала — но от това болката не ставаше по-малко мъчителна. Искаше й се да изкрещи в лицето му, че за нея е също толкова трудно, колкото и за него. Да го накара да проумее чувствата й. Но моментът за подобни откровения бе безвъзвратно отминал.

Без да пророни и думичка, Антъни се насочи през двора, покрай параклиса и към задната градина.

Наоколо имаше няколко двойки, излезли да се освежат на чистия въздух, и никой не обърна внимание на новодошлите.

— И така, какво толкова искаше да ми кажеш? — попита я той тихо, но остро.

Оливия не откъсваше поглед от чакълестата пътека.

— Попаднал си под подозрение — прошепна тя. — Исках да те предупредя. Говори се, че не си този, за който се представяш.

Тя почувства как мускулите му потръпнаха под влажната й длан, но стъпките му останаха все така леки и уверени. Антъни хвърли един бърз и предпазлив поглед наоколо, сякаш преценяваше ситуацията, и каза:

— Значи си позволила нещо да ти се изплъзне.

— Не! — възнегодува Оливия. — Разбира се, че не съм. Нали ти обещах! Никога не бих погазила дадената дума.

— Тихо! — възпря я той. — Не привличай вниманието върху нас. Кажи ми какво знаеш.

Тихичко и набързо Оливия му предаде тазвечерния разговор.

— Баща ми твърди, че било само слух.

— И откъде е изникнал така внезапно този слух? Щом не е от теб, значи е била някоя от приятелките ти, които явно си посветила в моите тайни. — Гласът му вещаеше буря.

— Не — повтори решително Оливия, но гласът й бе пропит с болка. — Имах нужда от помощта им, за да дойда тук тази вечер, без да предизвикам подозрения. Те не знаеха нищо до днес… А сега вече е без значение… Вече те подозират. Никой от моите познати не те е предал. Приятелите ми никога няма да предадат мой приятел. Приятелите не предават приятели.

Той вторачи поглед в нея в тъмнината. Оливия посрещна погледа му без да трепне, макар в очите й да се четеше болка от несправедливото му обвинение.

— Дойдох да те предупредя — повтори тихичко тя.

— В името на приятелството?

Не, в името на любовта. Оливия сякаш се поколеба, но после каза:

— Щом така ти харесва.

Антъни се изсмя отсечено.

— Е, благодаря ти за вярното приятелство, цвете мое. Знам, че това е повече, отколкото заслужава един мъж без чест и достойнство. А сега ще трябва да вървя, преди да са пуснали хрътките си подире ми. Ще те отведа до преддверието, защото ако те оставя тук сама, ще изглежда съмнително. — Антъни закрачи с широки стъпки и когато стигнаха до входната врата, издърпа ръката си изпод нейната.

Дълго време се взира в пребледнялото й лице, после, сякаш не можеше да се сдържи, посегна и помилва с пръсти нежната извивка на лицето й.

— Сбогом, Оливия.

Антъни се обърна и решително се отправи към входния портал.

Оливия стоеше в очертанията на светлинния лъч от отворената врата на балната зала. Трябваше да се овладее. Не можеше да влезе вътре, сред многоцветната, шумна тълпа, с разплакани очи и стегнато гърло. Една част от нея умираше завинаги. Никога повече нямаше да види своя пират. Той щеше да напусне острова, преди да го заловят, а тя никога нямаше да го види отново. Така трябваше да бъде, и все пак сърцето й се свиваше в протест.

Но трябваше незабавно да се върне в салона. Не биваше да позволи да привлече внимание върху внезапното оттегляне на Антъни. Тя понечи да прекрачи към светлинния сноп отвътре, когато един познат глас откъм двора я накара да замре.

— Милорд? — Беше Гайлс Крамптън, току-що влязъл през главния портал.

— Какви са новините, Гайлс? — Катон изникна от сянката на стената.

Оливия предположи, че е бил на път към салона. Едва ли я беше видял. Тя се спусна безшумно обратно по стълбите и зърна дълбоката ниша в стената, недокосната от ярката светлина на факлите в двора. Пъхна се в тъмното пространство и наостри слух.

— Прибрахме семейство Джароу, сър. Мога да се закълна, че Какстън никога не е полагал глава на възглавницата под техния покрив. Оставил е там някои лични вещи, но не е стъпвал от месеци, ако изобщо някога е ходил.

— Те проговориха ли?

Оливия сдържа дъха си. Умът й работеше трескаво, изпразнен от всякакви излишни чувства и емоции. Семейство Джароу сигурно бяха хазяите му в Нюпорт, където би трябвало да е отседнал.

— Всеки момент ще ги свалят на брега в Джарсмут, сър. И аз съм тръгнал натам. Помислих си само, че ще искате да знаете.

— Добре. Желателно е да ме уведомяваш незабавно за всяка информация, която успееш да измъкнеш. — Катон се обърна и се насочи към стълбището, а после внезапно се спря и извика през рамо: — И не прави нищо, което не е редно да правиш, Гайлс няма нужда от… извънредни мерки. — Гласът му беше ироничен.

— Господин Джароу е готов да ни разкаже дори историята на вселената, стига само някой да извика „Бу“ насреща му — отвърна презрително Гайлс.

— Тогава се погрижи никой да не казва друго, освен това „Бу“, Гайлс. — Маркизът се изгуби сред тълпата на балната зала. Изтезанията определено не бяха по вкуса му. Макар че в някои случаи се оказваха наложителни. Мъченията бяха част от ежедневния живот, а какво оставаше за време на война. Но всеки цивилизован човек трябваше разумно да преценява кога с какво е нужно да си служи.

Оливия изчака баща й да влезе в залата, преди да се измъкне от прикритието на стълбището.

Неочаквано край нея изникна Порция.

— Хвани ме за ръка — прошепна тя в ухото й, а Оливия стоеше като парализирана, внезапно заслепена от ярката светлина на безбройните свещници. — Само запомни, че сме се разхождали навън. Прилошало ти е от топлината.

— Да — прошепна Оливия и се опря признателно на приятелката си. — Така си беше.

17.

Утре вечер. В единайсет часа, при третата смяна на постовите.

В тишината на строго охраняваната си стая, кралят вдигна листчето хартия над пламъка на свещта и не го отдръпна, докато не се превърна в малка купчинка прах. Най-после бе дошло време за действие.

Той пристъпи към прозорците на стаята си и огледа решетките. Азотната киселина щеше да стигне, за да разяде двете средни решетки. Откакто се бе сдобил с нея, я носеше само у себе си. Губернаторът редовно претърсваше затворническата му стая, но все още нямаше дързостта да претърси самата кралска особа. Въжето, с което щеше да се спусне по стената, беше умело прикрито сред въженцата, които придържаха балдахина над леглото му.

Чарлз Стюарт не беше останал сляп за подсилените мерки за сигурност през последните няколко седмици. А тази вечер, когато полковник Хамънд го съпроводи до стаята му и му пожела лека нощ, от погледа му не убягна и фактът, че губернаторът е станал по-бдителен от всякога. Дали вече знаеха нещо? Или просто подозираха?

Това щеше да е последният му шанс за бягство, кралят го знаеше със сигурност. Още един неуспешен опит и несъмнено щяха да го преместят от относително уютния му затвор в замъка на някое по-безопасно място. Шотландците бяха готови да прекосят границата в негова защита. Само да успееше да се добере до Франция, и народните бунтове от страна на роялистките привърженици щяха да пометат Кромуел и неговия парламент като пшенични снопове по време на коситба.

Кой беше Едуард Какстън? Човекът, от който зависеше бъдещето на цяло едно кралство. Един търговец. Актьор. Не особено приятен човек, поне според преценката на краля. Чарлз намираше кривата усмивка на Какстън особено смущаваща, а хладните му, сиви очи сякаш виждаха повече от онова, достъпно за нормалния човек. Глуповатите му превзети маниери прикриваха вътрешна воля и вроден цинизъм, от който дори и краля го побиваха тръпки. Не можеше да проумее как е възможно другите да не забелязват истинската същност на този човек, но все пак те не знаеха, че той ще бъде спасителят на суверенния им крал. Те не търсеха нищо подозрително под лековатата повърхност на раболепен царедворец, която той предпочиташе да излага.

Но дали циничното, пресметливо същество беше истинският Едуард Какстън? Понякога кралят бе имал възможността да пробие и тази обвивка, да зърне проблясък на сърдечен хумор и весели искрици в очите му. И тогава мистър Какстън се превръщаше в наистина топъл и приятен човек.

Но за краля всъщност нямаше значение що за човек е неговият спасител. Важното беше, че той трябва да успее. Кралят приседна под окования с решетки прозорец на стаята си и се заслуша във вятъра на свободата, в крясъка на чайките над бойните кули. Часовникът на параклиса удари един часа.

Само след двадесет и два часа щеше да направи победния си скок към свободата.

Господин Джароу и съпругата му стояха в двора на Джармут Кясъл. Вече се спускаше вечерния сумрак, а те стояха тук от часове, съвсем забравени от войниците, които се суетяха нагоре и надолу по каменните стълби към оръжейната площадка. До слуха им достигаше плискането на вълните в стените на крепостта. Пру потръпна от студенината на това влажно квадратно укрепление.

Откъм главния портал се зададе поредният войник. Той нарами копието си и замарширува през двора. Стъпките му се забавиха, докато преминаваше край тях. Когато проговори, единствено ъгълчето на устата му видимо помръдваше.

— Не падайте духом. — И продължи да крачи към оръжейната площадка.

— Какво каза? — нададе ухо господин Джароу.

— Каза да не падаме духом — прошепна Пру. — Сигурно и той е един от нас. На страната на краля.

Съпругът й скръсти ръце на гърдите си.

— И нас това какво ни засяга?

— Човекът се опитва да ни успокои — отвърна кисело Пру. — Ти само си дръж езика зад зъбите. Не казвай и думичка. На теб нещо може и да не ти се струва важно, а то да е. Аз ще мълча като гроб.

Последва кратка шумотевица около портала и в двора влезе Гайлс Крамптън.

— Морето се вълнува. Сигурно ще има буря — подхвърли той, докато крачеше към тях. — Нали не са били груби с вас.

Господин Джароу гневно се изплю в краката му; госпожата пък се задоволи да изгледа презрително лейтенанта.

— Тези островни нрави — усмихна се кротко Гайлс. — Да влезем в къщата. — Той посочи към главната постройка и ги подкани да вървят пред него.

Пру оглеждаше изумено уютната кухничка. Беше очаквала да ги отведат в тъмница, а ги канеха в приятен дом.

— Мери, би ли сварила чай за госпожата — извика бодро Гайлс на пълната женица, която се навърташе около хлебната пещ.

— Веднага, лейтенант. — След минутка тя остави чаша горещ чай на масата.

Пру отпи признателно от напитката, но любезността на домакинята не беше в състояние да приспи подозренията й. След миг съмненията й се потвърдиха.

— Какво ще кажете да пийнем по халба бира, господин Джароу — каза Гайлс и отведе съпруга й в задната стаичка.

Пру изпадна в униние. Съпругът й би предал дори майка си и баща си, ако пийнеше повечко бира. Лейтенантът очевидно бе преценил добре своите затворници, знаеше къде да натисне и с какво да ги подкупи.

— Чаят беше прекрасен, госпожо. Много ви благодаря — каза тя. — Искате ли помощ за хляба?

— О, да, стига да нямате нищо против — отвърна с готовност Мери. — Напоследък не смогвам да нахраня всичките тия мъже.

А в задната стаичка Гайлс разпитваше приятелски господин Джароу за всичко, което му бе известно за Едуард Какстън. Замаян от бирата и временно облекчен от липсата на принуда и заплахи, човечецът се разприказва надълго и широко за човека, когото всички на острова наричаха „капитана“. И през цялото време си повтаряше наум колко сбита и незначителна е информацията, която издава.

— Капитан на какво? — Гайлс напълни отново чашата му.

— На истинска фрегата — заяви гордо Джароу. — Най-хубавия кораб, който някога сте виждали.

— И къде пуска котва този кораб?

Човекът поклати тъжно глава.

— Това вече не знам, сър. Казвам ви самата истина. Само няколко човека на острова знаят.

— Кажи ми тогава кой може да знае. — Гайлс се вторачи смущаващо в него над ръбчето на своята халба.

Господин Джароу изглеждаше искрено притеснен.

— Кой знае. Даже и ония, дето помагат на капитана, познават само по няколко души от другите. А аз и Пру не знаем много. Капитанът само идва и си отива.

Човекът видя, че лейтенантът не е особено впечатлен, и избълва единственото име, което бе дочул.

— Онзи Джордж в хана „Анкор“, в Нитон. Той може и да знае нещо.

Годфри Чанинг вече им бе донесъл това име. Гайлс вече бе изпратил хора да си поприказват с него.

— И какво прави този капитан с хубавата си фрегата? Господин Джароу зарови нос в халбата си с бира. Това вече знаеше. Но кажеше ли го сега, щеше да съсипе живота на капитана.

— Давай, човече, изплюй камъчето! — Гайлс се наведе през масата и този път в очите му проблясваше заплаха. — Не се притеснявай — добави по-меко той.

Господин Джароу огледа неспокойно задното кухненско помещение, където се намираше мивката и съдовете. Беше уютна стаичка, не навяваше мисли за грозни заплахи, но отвън долиташе бученето на морските вълни, които миеха страховито южната стена на крепостта. Да, това беше крепост. Заобиколена с ров от двете страни и несъмнено предпазвана от морето от другите две. Можеха просто да го хвърлят в подземието и там да си умре, без никой да узнае за смъртта му.

Господин Джароу не беше никак смел човек.

— Контрабанда и по някой път пиратство, доколкото съм чувал да говорят — промърмори той.

— Пиратство, а? — Гайлс кимна. — И какво внася контрабандно в страната? Алкохол… или сигурно нещо по-интересно? — Лейтенантът присви очи, вторачен в лесната си плячка, която се гърчеше като червей на крайчето на кука.

— Не знам. Не знам. — В гласа на човечеца се прокрадваше едва сдържано отчаяние. Наистина не знаеше, но на острова се носеха разни слухове.

— Трупа пари за краля, нали?

Господин Джароу наведе глава. И това беше съвсем достатъчно за Гайлс. Вече разполагаше с нужното потвърждение. Какстън беше пират и контрабандист. Търговец и симпатизант на роялистите. Човек, който имаше достъп до кралския двор, но знаеше също как точно да скрие кораба си на тайно пристанище, да вдигне платна за Франция и да отплава натам, където дългите ръце на закона не са в състояние да го достигнат. Бяха открили своя човек.

— А този кораб има ли си име?

Господин Джароу повдигна безпомощно рамене.

— „Уинд Денсър“, сър.

— Хубаво име — кимна одобрително Гайлс. До този момент се справяше добре с възрастния малодушник, но сигурно можеше да измъкне още нещичко, някакво зрънце информация, което старият глупак дори не би счел за важно.

— Ти си кореняк островитянин. Къде би потърсил дълбок канал, в който да пусне котва една фрегата? — Гайлс допълни чашите за пореден път.

Господин Джароу погледна жадно своята и отпи широка глътка, преди да отговори:

— В някой от фиордите, разбира се.

— От коя страна на острова?

Човекът вдигна рамене отново.

— Има ги къде ли не — по цялата брегова линия, от Джармут до Шанклин. Някои дълбоки, други плитки.

— Дай ми име, човече. Откъде да започнем да търсим?

— Защо сте подгонили така капитана? На острова има много контрабандисти. — Замаян от бирата, господин Джароу сякаш започваше да се пали.

Гайлс отблъсна стола си и дървените му крака изскърцаха по каменния под.

— Достатъчно те търпях — каза равнодушно той и се изправи. После внезапно извика: — Стража!

По двора затрополиха десетки чифтове тежки ботуши.

— Пъкастер Коув — извика господин Джароу в момента, в който вратата се отвори. — Някъде там трябва да е, чувал съм да приказват.

Гайлс отпрати хората си с едно махване на ръка.

— Благодаря ти, Джароу. — И закрачи към вратата, която още зееше отворена. — Ще се наложи да ви задържим тук още известно време, но се надявам, че няма да ви липсват удобства.

Веднага щом лейтенантът си тръгна, в кухнята нахлуха войници и отведоха семейство Джароу в малка стаичка с решетки на прозорците, точно под оръжейната площадка.

— Е? — обади се Пру щом останаха сами. — Какво му каза?

— Това си беше мъжки разговор, а ти дръж езика си зад зъбите, жено! — озъби се съпругът й.

Значи си му казал всичко, което е поискал да чуе. Пру вдигна тънкото одеяло от сламения креват и наметна раменете си. Седна на голия каменен под, опряла гръб на твърдата влажна стена.

— Ако си предал капитана, има хора на острова, които никога няма да го забравят.

— И какво трябваше да направя? Той щеше да притиска пръстите ми с клечки, знам, че щеше — мърмореше господин Джароу и се заравяше дълбоко в сламата.

— Има хора на острова, които нямаше да го предадат, каквото и да се случи — каза тихичко Пру.

Гайлс веднага пое обратно за Карисбрук, но когато пристигна, вече беше късно вечерта. Кралят се беше оттеглил, а маркиз Гранвил се бе завърнал в Чейл с жена си и дъщеря си. Войниците, които Гайлс бе изпратил да разпитат съдържателя на „Анкор“ нямаше кой знае какво да докладват. Джордж не беше чувал за Едуард Какстън. Говорил фамилиарно за човек, когото всичките му познати наричали „нашия приятел“, и в крайна сметка бил принуден да признае, че същият тип бил известен също като „капитана“. Винаги можело да се разчита на него, че ще ги снабди с контрабандна стока, и при редките си контакти с тях винаги бил дегизиран като рибар. Извън това, никой не се опитвал да му задава въпроси и да търси информация.

Гайлс пришпори коня си към Чейл, но там го информираха, че маркиз Гранвил също се е оттеглил. Заръчал да го събудят, в случай че лейтенантът му носел неотложно важна информация. В противен случай Гайлс трябвало да му докладва чак на сутринта.

Гайлс се замисли дали информацията, която носеше, е наистина чак толкова неотложна, че да изкара маркиза от леглото на съпругата му. Вятърът вече се надигаше и плющеше на талази по назъбените върхари на скалите. Никой нормален човек не би тръгнал да спасява краля в такава нощ.

Лейтенантът се отпусна в собственото си легло и мислено — проследи бреговата ивица на остров Уайт. Пъкастер Коув се намираше точно под Нитон. А именно в Нитон беше и ханът на онзи Джордж. Сигурно имаше някаква връзка.

Оливия лежеше, заслушана в начеващата буря. Чуваше грохота на вълните, които се разбиваха в Чейл бей, на цели две мили разстояние оттук. Гневна светкавица освети прозореца на стаята й, а после оглушителен гръм разтърси земята. Беше нощ за корабокрушения.

Но Антъни си имаше друга грижи в момента. Трябваше незабавно да напусне острова, да потърси безопасно кътче. Едва ли би рискувал свободата си за някакво богатство, донесено от нарочно корабокрушение.

Но Оливия не смееше да залага на това. След всичко, което двамата бяха споделили, бе разбрала единствено, че той е търговец, човек, който обича опасността. Истинските му мотиви обаче си останаха неизвестни за нея.

Най-високият клон на магнолията дращеше по рамката на прозореца й. Тътенът на бурята гонеше съня от очите й. Оливия стана и пристъпи към прозореца. Притисна чело към стъклото и впери поглед към потъналата в мрак градина, където тъмните силуети на дърветата се люлееха на вятъра, сякаш живееха някакъв причудлив, нереален живот.

Кой ли злощастен кораб плаваше сега по разпенените вълни на безбрежното море? Оливия мислено видя назъбените, черни скали на Света Катерина и бесните течения под тях, водите, които вряха и кипяха даже в мирен, слънчев ден. Как ли изглеждаха сега?

Внезапният импулс да иде и да види с очите си се зароди в съзнанието й и се настани като разяждаща, отровна гъба. Лудост беше да излиза в такава нощ, да се катери по скалистата пътека към върха. Но явно нямаше друг избор.

Панталоните, които Порция й бе заела, все още бяха в стаята й и Оливия се облече почти без да се замисли. Наметна най-дебелата си пелерина и се спусна пипнешком по стълбите.

Къщата тънеше в тъмнина, коридорът беше черен като в рог и Оливия го прекоси на пръсти. Кучетата вдигнаха глави и изсумтяха предупредително, когато се вмъкна в тъмната кухня, но веднага я разпознаха и отпуснаха чинно глави върху лапите си.

Задната врата излизаше в градината зад кухнята. Щом Оливия вдигна резето, вятърът изтръгна вратата от ръцете й и я запрати с трясък в стената. Кучетата излаяха, но тя побърза да се плъзне през вратата и я затвори с усилие след себе си.

Вятърът свистеше, дърветата танцуваха, а дъждът плющеше. Едва ли някой би забелязал шума от вратата на фона на природната стихия.

Оливия се промъкна през страничната врата, прекоси градината и се озова на главната алея, малко след заключените порти на главния портал.

Вятърът подхвана гневно пелерината й и само за секунди дрехите й се пропиха с вода. Беше студено, тънката й риза прилепваше към тялото, но тя вървеше неотклонно по алеята, докато стигна тясната пътека към скалите. И тук, върху голите скали, изложени на разрушителния порив на природната стихия, Оливия едва повдигаше нозете си. В ушите й свистеше писъкът на вятъра и грохотът на вълните, които се разбиваха долу в скалите. Оливия се бореше стоически с вятъра и вървеше с наведена глава, без дори да поглежда докъде е стигнала. Вече й се струваше, че открива нещо странно вълнуващо в усилието да премери нищожните си сили с първичния порив на природния ураган.

Замаяна за миг, тя вдигна очи и погледна към върха на скалата над главата си. На фона на черното небе изпъкваше самотен силует. Черното му наметало се виеше около него като крилете на самия Луцифер. Докато го гледаше, внезапно проблесна светкавица, а после и ослепителният блясък на морския фар.

Оливия се затича нагоре по стръмната пътека. Бореше се с вятъра за всяка глътка въздух. И тогава, внезапно, от нищото изникнаха мъже, разтеглени сенки на светлината от запаления фар. Телата им мигом закриха силуета на човека в черно. Още няколко секунди фарът пръскаше измамната си светлина надалече, а после потрепна и изгасна.

Мимолетна светкавица запали небето над морето и освети кипящата повърхност на водата, а после отекна гръм и сякаш небето се разтвори, за да изсипе убийствена водна струя над смутената земя.

Някъде далече отдолу долетяха викове и звън на стомана в стомана. Битка. — Оливия се хвърли в тревата и припълзя съм ръба на скалата.

Мъжки силуети танцуваха причудлив танц; някои лежаха неподвижно на земята. Нощната тъма и дъждовната завеса й пречеха да разпознае нечия фигура сред хаотичното меле. Но едните сигурно бяха хората на Антъни. С кого ли се сражаваха? Дали не ги бе сварил часовият? И дали в този миг Антъни не си проправяше път към тъмниците на Джармут Кясъл, към своята невъзвратима гибел? Тя трябваше да знае, да види с очите си какво се случва.

Оливия едва успя да различи тясната пътека, която се виеше стръмно към брега отдолу. Зад нея цареше пълна тишина. Тя се изправи предпазливо и надзърна през рамо. Мъжете край загасналия фар стояха в кръг, с гръб към нея. Оливия пристъпи към ръба на скалата, на скалистата пътека. Влажният пясък под краката й беше подвижен и коварен, но трябваше да стигне до брега. Сега дори по-ясно чуваше задавения плисък на вълните в скалите и звуците от битката на пясъчния бряг, едва различими насред грохота на яростната буря.

Оливия се добра до брега и опря гръб в скалата. Загледа се в битката и дори различи някои силуети, познати й от дните на „Уинд Денсър“. Обзе я ледено вцепенение. По пясъка се търкаляха няколко неподвижни тела, но тя вече не ги възприемаше като човешки трупове. Сякаш съзнанието й се бе откъснало от реалността. И когато част от мъжете се втурнаха покрай нея, по песъчливата пътека към скалите, тя дори не направи опит да се скрие. Наоколо им отекваха пушечни изстрели, а виковете на мъжете заглушаваха воя на вятъра. Хората на пирата останаха пълновластни господари на брега. От Антъни обаче нямаше и следа.

Оливия само смътно осъзна, че трепери, че зъбите й тракат, но не усещаше нито студ, нито страх. Не изпитваше нищо. Тя впери поглед в черната вода. Близо до брега, от същата страна на скалите, видя две лодки, и хората на веслата като че ли нарочно ги насочваха право една към друга. Чу се трясък, когато се сблъскаха. Последва го смразяващ вой. Надигнаха се тъмни силуети, размахаха веслата си като оръжия, а морето кипеше гневно около тях и небето изливаше яда си над човешките страсти. След минути едната лодка се преобърна, а екипажът й просто се изсипа в морето и се изгуби сред бялата пяна на вълните.

В този миг вятърът разнесе високия, меланхоличен звук на шамандурното звънче. А лодката на победилите се насочи към брега.

Мъжът, който скочи пръв на брега, беше Антъни.

Оливия се взираше във високия му, строен силует; в косата му, изплъзнала се от панделката, развявана от вятъра около лицето му; в ризата и панталоните му, прилепнали плътно към тялото му. Беше бос.

Беше най-привлекателният мъж на света.

Оливия се сепна, сякаш се събуждаше от дълъг сън. Затича се по брега към него, извика на глас името му.

Антъни рязко се обърна. Гледаше я, слисан, докато ръцете й обгръщаха врата му, подгизналото й тяло се притискаше към неговото.

— Оливия? — Името й се изтръгна като въпрос от устните му, макар ръцете му вече да докосваха гърба й, а очите му да поглъщаха лицето й. — Оливия! Какво правиш тук?

Той я притисна в обятията си, а босите му нозе потънаха в пясъка. Мократа му коса полепна по челото и лицето му, а в очите му още се отразяваше смразяващата жестокост на битката.

Приятният глас на звънчето разнесе своето послание над вълните.

— Обичам те — извика Оливия, опитвайки се да заглуши воя на бурята. — Дойдох да ти кажа, че те обичам!

— Мили боже! — Антъни продължаваше да я гледа слисано, както и преди. Дали някога щеше да разбере тази невероятна жена? — Но защо сега? Защо тук?

— Толкова съм щастлива. Не мога да ти опиша колко съм щастлива. — Оливия му се усмихна, а топлотата на очите й проби плътната завеса на дъжда.

Антъни отметна мокрите кичури от лицето й.

— Но това е така внезапно, цвете мое, така неочаквано… Прекрасно е, вярвай ми, но неочаквано. Аз съм така объркан, че…

Той спря насред изречението, защото по пътеката се спуснаха Майк и Джетро и мъкнеха пред тях мъжа в черно, когото Оливия видя да пали фара.

Беше Годфри Чанинг и Майк бе опрял пистолет в гърба му.

Антъни хвърли последен поглед към Оливия.

— По-късно ще ми обясниш. — Той се отдалечи от нея и извади мъничка кама от ножницата на бедрото си. Отправи се към мястото, където Годфри стоеше на пясъка.

— И това ако не е лорд Годфри, тръгнал пак да търси лесна плячка — изсъска Антъни.

Годфри го зяпна онемял. От очите му струеше смъртна омраза. Той видя Оливия, която приближи към тях по мокрия пясък, и се втурна към Антъни с ядна ругатня, стиснал нож в ръка.

Камата на Антъни се стрелна към ръката му и ножът тупна на пясъка.

— Можеше да го обезоръжиш, Майк — промърмори пиратът и ритна ножа настрана.

Майк очевидно се смути.

— Мислех, че съм му взел оръжието, капитане.

Годфри притискаше кървящата си китка и бълваше грозни ругатни.

— Оливия, по-добре си запуши ушите — извика Антъни през рамо. — Нашето приятелче изглежда не уважава изтънчения слух на дамите.

— Блудница! — извика Годфри, когато Оливия се приближи към него. — Развратна кучка!

Антъни стовари здравия си юмрук в устата му.

— Ще говориш само когато те питат, приятелю — каза му той почти дружелюбно.

— Той беше край фара — каза стъписана Оливия. — Той запали фара!

— Точно така.

— Той е предизвикал онова корабокрушение?

— Точно така. — Антъни се усмихна зловещо. — Оливия, след като и бездруго си тук, защо не отидеш да помогнеш?

— Какво да направя? — Оливия не съумяваше да откъсне изумения си поглед от свития от божа Чанинг. Този човек вече нямаше силата да я изплаши, но неудържимо я отблъскваше. Очите му, както винаги, бяха пълни със студ и омраза, макар да личеше, че и той самият е изплашен. Напомняше й за уловена в капан змия — изплашена, но опасна.

— Помогни на хората ми да почистят плажа. Има ранени. Ще трябва да ги обезоръжим. А ти, доколкото си спомням, умееш да отнемаш оръжията на бандити. — Устните му се озариха от съвсем различна усмивка, а в очите му проблесна топлота, когато се спряха на лицето й.

— А ти какво ще правиш?

— Ще си побъбря с лорд Чанинг. Има нещо, което трябва да ми каже. Освен това, малко работа ще те стопли.

Оливия се колебаеше.

— Върви — подкани я отново Антъни.

— Искам да чуя какво знае за Брайън — отвърна тя, без да се помръдне.

— Аз също.

Тя погледна отново към Годфри и го попита тихо, но решително:

— Къде е Брайън? На острова ли?

Чанинг не отговори. Само изплю кърваво петно на пясъка.

— Оливия, върви, моля те. Искам да приключа по-бързо с това.

— Не. Искам да остана — отвърна непоколебимо тя. — Искам да чуя какво има да каже. Трябва да го чуя.

— Много добре — изрече отсечено Антъни. После отново се обърна към Годфри, а очите му заблестяха като късчета лед. Той избърса камата си в панталоните и заговори кротко: — И така, къде мога да открия Брайън Морз?

Годфри го гледаше безмълвно. Антъни кимна на Майк, който изви китките на Чанинг и ги завърза на гърба му. Антъни опря острието на камата до ухото му.

— Питам се дали ако отрежа ушите ти, това ще бъде достатъчно наказание за човек с твоя мръсен занаят. Сигурно ще трябва да отрежа и двете, а после ще се заема с носа ти. Ще те бележа като престъпник за цял живот. — Той прокара камата покрай ухото на Годфри, а острието й остави червена диря.

Годфри се изпоти от напрежение и Оливия разбра, че Антъни я е познавал по-добре, отколкото тя самата се познаваше. Колкото и да ненавиждаше Чанинг, нямаше сили да гледа това. Тя се обърна и се втурна към брега, при мъжете, които обикаляха ранените. Всред плющенето на дъжда, зад гърба й отекна вик.

Стори й се, че измина дълго време, преди да види Антъни да крачи по брега. Оливия беше коленичила край един от ранените мъже. Не погледна Антъни, когато застана до нея, но забеляза колко дълги са краката му и как изваяни са ходилата му, покрити с мокър пясък.

— Каза ли ти?

— Да.

— На острова ли е Брайън?

— Да.

Едва тогава го погледна.

— Къде? — прошепна тя. Очите й внезапно се замъглиха от тревога; вълнението от добрия изход отстъпи пред ужаса от близостта на Брайън.

— Във Вентнор, очевидно.

— Върнал се е да ме нарани… или да нарани баща ми — каза твърдо тя. — Сигурно има някакъв план, иска…

— Изглежда, че в болното си съзнание този Брайън те е виждал като идеалната съпруга за Чанинг. Идеалната богата съпруга. И явно се е надявал, поне доколкото разбрах от нашия общ приятел, да сподели финансовото му охолство. — Антъни тръсна глава, а в очите му проблясваха весели пламъчета. — Какво ли не ражда човешкият ум.

— Трябва да е искал нещо повече от това — не се предаваше Оливия. — Едва ли са само парите. Трябва да е искал да ни нарани по някакъв друг начин.

— И какво по-добро от това, да те види омъжена за човек като Годфри Чанинг? Съмнявам се, че гордостта на Гранвил би преглътнала подобна истина.

— Какъв коварен човек! Ти си го наранил, нали?

— Само колкото беше нужно — отвърна спокойно Антъни. — А сега е на път за Джарсмут, завързан за стремето на Майк. Оттам ще отплава за Великата порта. Мисля, че ще му е трудно оттам да намери обратния път за дома.

— Но турците вероятно ще го продадат в робство — сепна се Оливия. — Нали така постъпват с чужденците?

— Много е възможно. Сам си изпроси тази съдба. Тъкмо си мислех, че и мистър Морз би могъл да сподели пътуването с него.

— Но… как е възможно?

— С малко въображение, цвете мое. — Той се засмя на изуменото й изражение. Това беше същият Антъни, който познаваше от първата им среща. Мъж с палаво пламъче в очите, с предизвикателна усмивка на устните; мъж, готов да се радва на малките неща в живота, уверен в силите си да се справи с всички превратности на съдбата. Това беше онзи Антъни, от първите дни на магичния й сън, и духът й се надигна възторжено да го посрещне.

Той отметна мократа коса от лицето й и каза:

— Ще имам нужда от твоята помощ, за да подхраня прословутото си въображение.

— Как?

— Няма да изисквам нищо трудно. Ще ти обясня, като му дойде времето.

Той се наведе над ранения мъж и разгледа раната на рамото му.

— Ще живееш достатъчно, за да увиснеш на въжето — заяви пиратът без сянка от съчувствие. — Ти и останалите ти малодушни приятелчета.

После се изправи, улови ръката на Оливия и я вдигна на крака.

— Адам?

— Тъй вярно. — Адам веднага изникна край тях.

— Какви са щетите?

— Тим има драскотина на лицето, и изглежда Колин си е счупил пръста.

— Това ли е всичко?

Адам кимна.

— Сам отиде да повика часовия. Сами да си почистят тази пасмина.

— Чудесно. В такъв случай, да се подсушим. И кажи на другите да намерят легла в селото. Няма да се връщаме на борда в такава нощ.

Адам погледна въпросително Оливия.

— Луда глава сте вие — каза той. — Каква работа, по дяволите, имате тук в такава адска нощ?

— Това е истинска загадка — вметна усмихнато Антъни. — Трудна загадка. Но аз смятам да открия отговора. — Пръстите му се сключиха здраво около ръката й. В този миг обаче Антъни сякаш се сети още нещо. — Адам, искам трима мъже във Вентнор. Призори, в хана „Гал“.

— Още пакости ли ще вършим? — изръмжа Адам.

— От най-неотложните — отвърна Антъни с тон, който Адам от опит знаеше, че вещае зло някому.

— Да вървим, Оливия — каза тихо Антъни.

Оливия осъзна, че й се налага да подтичва, за да догони дългите му крачки.

— Къде отиваме?

— Някъде, където ще можем да се подсушим и най-после да ми кажеш какво те доведе на този бряг посред нощ, по време на страховита буря.

Оливия внезапно се почувства като кукла с прерязани конци. Знаеше, че ще се наложи да му каже истината, но я ужасяваше мисълта, че ще трябва да му признае противната си грешка. Дали Антъни щеше да разбере защо е стигнала до такова погрешно заключение? Щеше ли да разбере колко е виновен той самият за неволната й грешка? Той никога не й разказа нищичко за себе си, никога не й обясни защо върши онова, което вършеше. Не знаеше нищо за семейството му, освен че имал леля, която му бродирала нощни ризи. За нея той се беше превърнал в човек, който не вярва в нищо, не следва ничии правила, не изпитва скрупули. Оливия имаше безброй обяснения за грозната си грешка. Но дали Антъни щеше да види нещата по този начин?

18.

Антъни се катереше по скалистата пътека към върха и здраво стискаше ръката на Оливия. По някое време тя се спъна в някакъв камък и залитна, но той я улови и я притисна към себе си.

— Мокра си и сигурно ти е студено — каза й укорително и напразно се опита да стопли разтрепераното й тяло с ледените си от влагата дрехи. — Какъв дявол те изведе навън в такава нощ?

— Аз просто… знаех, че ще има корабокрушение. Помислих си, че мога да го спра. Знам, че е било лудост да се надявам на това. Но не можах да се сдържа. — Това беше единственото, което се решаваше да му каже за момента.

— На мен ми бяха нужни двайсетина мъже, за да го предотвратя — каза Антъни. — И защо дъщерята на маркиз Гранвил ще се интересува от бандити, които примамват кораби да се разбиват в скалите? Това е грозен и мръсен занаят. Да не споменавам колко е опасен. Ако ние не бяхме там, или ако битката се бе развила другояче, щяха да те видят и да те убият на момента. Наясно ли си с това?

Оливия не отговори. Зъбите й тракаха.

Антъни тръсна глава и отново усили крачка. Сега вървяха под навеса на скалите и вятърът и дъждът не ги връхлитаха така свирепо. Внезапно Антъни спря и Оливия едва не се сблъска с него.

— Къде сме?

— На сигурно място — отвърна й той и отметна тъмните, мокри кичури от лицето й. — Не е много удобно жилище, но поне е сухо и тихо.

Антъни се обърна с гръб към пътеката и сякаш потъна в скалата, стиснал здраво ръката на Оливия в своята. Озоваха се в някакъв тъмен отвор в скалата, учудващо тих след бесния вой на бурята. Беше студено и зъбите на Оливия тракаха като кастанети. Качулката на пелерината й отдавна се бе смъкнала от главата й и по врата й се стичаха хладни струи дъждовна вода.

— Оттук. — Той я поведе навътре в помещението, а пясъкът по пода скърцаше под ботушите й. Очите й постепенно привикнаха в тъмнината и Оливия бавно проумя, че се намират в огромна пещера. Преминаха по някакъв коридор, тесен и тъмен, и тя стискаше здраво силната му длан, сякаш търсеше успокоение. Проходът излизаше в друго помещение, по-малко от първото.

Антъни отпусна ръката й и Оливия застина неподвижно в мрака, който й се стори даже по-непрогледен отпреди. Дочу стъпките му по коравия под, а после го чу да драска парче кремък и една свещ пръсна неуверена светлина в тъмнината.

Оливия се огледа, изумена от откритието, че тази вътрешна пещера е обзаведена с първобитни мебели от първа необходимост. Антъни вдигна няколко одеяла от сламеника на пода.

— Съблечи си дрехите, докато запаля огъня. — Тонът му беше уверен и нетърпящ възражение. Той й хвърли едното одеяло и се засуети около празното огнище в центъра на пещерата.

— Няма ли да се задушим от дима? — Оливия съблече пелерината и жакета си, но тялото й все още се тресеше от студ.

— На покрива на пещерата има естествен димоотвод. — Антъни вдигна поглед от огнището. — Побързай, Оливия! Сваляй тези мокри дрехи.

Внезапно погледът му попадна на гърдите й, розови и изящно изваяни под мократа материя на ризата. Зърната й бяха твърди и тъмни петна, щръкнали подканящо под мекия плат.

— Господи — прошепна приглушено Антъни. — Какво правиш с мен, Оливия!

— Същото, което правиш и ти с мен — отвърна му също толкова тихо тя.

Приятното пращене на запалени дърва изпълни пещерата. Антъни се изправи. Погледът му задържа нейния и този път тялото й потръпна не от студ и влага.

— Свали си дрехите, Оливия!

Той наблюдаваше с присвити клепачи как мокрите й дрехи тупнаха шумно на пясъчния под. Съвсем гола, Оливия се примъкна към огнището. Смътно осъзнаваше, че тялото й се затопля. Огънят пареше по кожата й, вдигна очи и в тъмните ириси на Антъни видя собственото си лице.

Той положи длани върху раменете й и помилва с пръсти заоблените им извивки. Спусна дланите си по ръцете й и тънките косъмчета по кожата й настръхнаха. Обгърна ръцете й и ги обърна с дланите нагоре. По кожата й бе полепнал прах и пясък. Антъни ги почисти внимателно.

Оливия почувства някаква несвойствена острота в милувките му и инстинктивно разбра, че има нещо общо с грозната битка с бандитите. Като ехо от суровата непреклонност, с която се беше сражавал с врага. Нещо дълбоко в нея откликна. Тя освободи ръцете си от дланите му и припряно разкопча ризата му. Не се стъписа дори когато едно от копчетата се търкулна в дъното на пещерата. Развърза ножницата на кръста му, но много бавно, и всяко нейно движение беше преднамерена милувка. Разкопча токата на колана му и се захвана с копчетата на панталона му.

Ноктите й одраскаха кожата на бедрата му, докато смъкваше бричовете от тялото му. Чу как дъхът му изсвистя в гърдите. Антъни се измъкна забързано от панталоните в краката си и обгърна лицето й с длани.

Устните му бяха неумолими. Тези устни не даваха пощада, а и Оливия не молеше такава. Тя плъзна длани под разтворената материя на ризата му, по ребрата и нагоре към раменете му. Дрехата полетя плавно към пода, а той остана гол като самата нея.

Ръцете му се спуснаха към ханша й и я придърпаха жадно към него. Тя улови долната му устна между зъбите си, после нахлу в устата му — цяла вселена, която й предстоеше да изследва. Неговото нетърпение не я стресна; собствената й нужда да го почувства в себе си се надигаше с всяка задъхана глътка въздух. Ръцете й се рееха свободно по тялото му, следвайки собствените си инстинкти. Пръстите й се впиха в седалището му, плъзнаха се в тясната цепнатина в средата. Дланите й пробягаха по корема му, помилваха пъпа му, докоснаха члена му и се устремиха към заоблените кълба между краката му. Сега Оливия се повдигаше на пръсти, притискаше се жадно към него, отдаваше се без задръжки на търсещите му ръце, почувствала топлината на собствената си възбуда, нахлуващите в слабините й сокове, отчаяната и непримирима нужда да се слеят в едно.

Те се отпуснаха на пода, край огъня. Оливия не чувстваше твърдината на скалистата, покрита със ситен пясък земя под гърба си. Бедрата й се повдигнаха да го посрещнат и обгърнат, ръцете му я притискаха, сякаш да я предпазят, а тишината отекваше в пещерата със сладкия, неземен глас на църковен хор.

И когато всичко свърши и Антъни я притисна към себе си с последните вълни на отминаващия екстаз, Оливия притисна устни, към малката вдлъбнатинка на шията му, където плътта му пулсираше учестено, и си помисли, че дори никога повече да не изживееше тази шеметна наслада, един ден ще умре доволна.

Но когато тръпката замря и светът възвърна нормалните си очертания, тя разбра колко наивна и нелепа е била тази мисъл.

Тя се измъкна от прегръдката на Антъни и той не се опита да я задържи. Посегна към одеялото, захвърлено на пода, и наметна нежно раменете й. После стана да хвърли още съчки в огъня.

Оливия се загърна плътно в одеялото и също се изправи. Сега се чувстваше напрегната, докато го наблюдаваше да се облича. И безутешно се надяваше магията на любовната игра да е отвлякла мислите му от въпросите за неочакваната й поява на брега… Да й спести болезненото признание…

— Значи си мислела, че можеш да спреш корабокрушението с голи ръце, цвете мое? — Той повдигна вежди, а сивите му очи внезапно я пронизаха смущаващо.

Тя стисна по-здраво одеялото с едната си ръка и пристъпи по-близо към огъня.

— Трябва да ти призная нещо — прошепна Оливия с наведена глава, приковала поглед в огнените пламъци.

Антъни сякаш замръзна. Оливия почувства как тялото му се скова, дишането му се учести.

— Продължавай — подкани я той.

— Зная, че е непростимо — каза тя. — Знам също, че ще те засегне и имаш пълното право да ми се гневиш. Надявам се само да разбереш защо се случи.

— Започваш да ме безпокоиш. — Той положи длан върху приведената й шия, ръката му беше топла и окуражаваща. Тя й даде сили да говори.

— Мислех, че си ти — прошепна Оливия.

— Не те разбирам.

— Разбитите кораби — каза простичко тя. — Помислих си… Реших, че мога да те убедя да спреш.

Думите й увиснаха в усойния, заседнал въздух на пещерата. Сякаш цяла вечност нямаше друг звук, освен пращенето на съчките в огъня. А после, много бавно, ръката на Антъни се смъкна от врата й и остави хладина там, където допреди миг беше топло.

Когато най-после заговори, в гласа му се съдържаше недоумение.

— Помислила си, че аз съм един от онази паплач? Помислила си, че съм способен на такова нещо?

Оливия се обърна да го погледне. Насили се да срещне погледа му, в който се смесваха изумление и яростен гняв.

— Ти ми каза… Онази вечер в Портсмут, к-когато ми даде дрехите, ми к-каза, че са от разбит кораб. — Оливия се опитваше да преодолее заекването, но емоциите й излизаха извън контрол.

— Но не съм казал, че аз съм го подмамил да се разбие. — Сега гласът му беше така хладен и далечен, че й се стори невъзможно да си представи как само преди минути са се любили.

— Помислих си, че ти си го направил. Това разбрах от думите ти. Звучеше толкова безгрижен, сякаш това е естествено… Ти си пират и контрабандист. А всеки знае, че контрабандистите често подмамват кораби. Ти беше на острова онази нощ, когато стана последното корабокрушение, и стоките от кораба бяха в трюма на „Уинд Денсър“.

Тя протегна ръка в умолителен жест.

— Какво друго можех да си помисля? Не знаех нищо за теб. И все още не знам — добави Оливия. — Не знам защо си такъв, какъвто си, и защо вършиш това, което вършиш…

Сега в гласа й се прокрадваше предизвикателство, но Антъни не му отговори. Стоеше с ръце на кръста, с крака, леко раздалечени на пясъчния под. Леденият му поглед нито за миг не се отдели от лицето й.

След миг Оливия, продължи тирадата си срещу леденото му мълчание.

— Това, което изживяхме на кораба и после в пещерата, беше сън. То не беше реално. А после видях всичко с други очи, сякаш сънят беше прогонен и отново виждах истинския свят. А в този свят пиратството, контрабандата и разбиването на заблудени кораби с всичките хора на борда им, вървят ръка за ръка. Видях те да превземаш „Доня Елена“. Видях как пренесохте товара й на борда на „Уинд Денсър“. Чух те да казваш, че дрехите, к-които нося, идват от к-корабокрушение!

Най-после Антъни проговори.

— Не разбирам как, след като се любихме така горещо, след всичко, което преживяхме заедно, си могла да си помислиш, че съм способен на нещо толкова низко — изрече той кротко, с глас, пропит от болка и горчивина. — Затова ли ме нарече в лицето човек без чест?

Оливия кимна унило.

— Само заради това.

— Не защото съм пират, не заради контрабандата, и не защото съм враг на твоя благороден и почтен баща? Не защото ще направя всичко възможно да го надхитря, без да ме е грижа за чест и достойнство? — запита я той с ирония и горчивина.

Оливия потръпна.

— Не, заради никое от тези неща.

— Не ти ли се струва малко нелогично?

— А нима всичко онова, което преживяхме заедно, не е малко нелогично? — извика в отчаянието си Оливия.

— Но твоята увереност, че съм отнел невинни човешки живота, са убили чувствата ти към мен… вярата ти в онова, което сме изживели?

— Не. — Тя поклати печално глава. — Но след това ми беше вече невъзможно да се отдам на този сън.

Антъни се наведе и хвърли още съчки в огъня. Пламъците хвърляха издължени сенки по стените на пещерата.

— А къде е тогава доверието? — каза той с глас, пропит със същата горчива ирония. — Там на брега, Оливия, ти ми каза, че ме обичаш. Но любовта не може да просъществува без доверие. Страст, привличане — да. Но не и любов. Струва ми се, Оливия, че ти бъркаш любовта със страстта.

— Аз имам доверие в теб — отвърна тя с приглушен глас. Антъни се изправи сковано.

— Ти нямаш доверие в мен още от деня, в който ме срещна. Колко време ти отне да ми разкажеш за Брайън Морз? И щеше ли изобщо да ми кажеш, ако продължаваше да го мислиш за мъртъв?

— Не можех да разкажа на никого за това — извика болезнено тя и затърси правилните думи да го убеди, да прогони ледения гняв и болката от гласа и очите му. — Мислех, че вината е моя. Тогава бях още дете и си мислех, че може би… може би аз съм го подтикнала да се държи така с мен.

Едва тогава Антъни сякаш я разбра. В тъмните бездни на очите й се отразяваше онова невръстно момиченце, насилвано, изплашено, преследвано от чувство за вина и приучено да крие болката си като своя грешка.

— О, не — прошепна меко той и посегна към нея, притисна я към себе си, погали влажната й коса и горчивината бавно се отдръпна от лицето му. След всичко онова, което Оливия бе преживяла, неволната й грешка, макар обидна и болезнена, му изглеждаше съвсем незначителна.

— Знам, че беше глупаво от моя страна да вярвам, че си способен на такова нещо. Но бях привикнала да вярвам, че мъжете не са това, което изглеждат, а си позволих да бъда заслепена от… от страст, от желание… И цялата си ненавист към човека, убил онези хора, пренесох върху себе си. Почувствах се презряна и окаяна. Само ако те бях попитала… Но просто не можех да говоря за това. Също както не можех да говоря и за Брайън.

Тя вдигна очи към него с лице, опряно на гърдите му.

— Толкова съжалявам, Антъни. Ще можеш ли някога да ми простиш?

Той сведе очи към нея и погледът му натежа от тъга.

— Вярно е, че невинаги съм такъв, какъвто изглеждам — каза Антъни. — Вярно е също и това, че знаеш твърде малко за мен.

— Но трябваше да знам, че ти не си способен на това — настояваше Оливия, изведнъж изплашена, че като й прощава толкова лесно, Антъни няма да осъзнае каква недопустима грешка е допуснала.

— Иска ми се да вярвам, че наистина е трябвало да знаеш — съгласи се той с лека усмивка. — Но сигурно не съм ти помогнал особено.

— Не можеш да обвиняваш себе си заради мен! — възкликна Оливия. — Разбира се, че трябваше да знам.

— Добре, да допуснем, че е трябвало да знаеш. Че си била несправедлива към мен, че си ми отправила смъртна обида, и че е имало известни… смекчаващи вината обстоятелства. А сега помисли, цял живот ли смяташ да се самообвиняваш или вече можем да оставим миналото зад гърба си?

— Наистина ли ми прощаваш? — Очите й обходиха лицето му, сякаш търсеха скрито доказателство.

— Да — прошепна Антъни спомни си сияещото й лице, докато тичаше към него на брега. Задъханото й обяснение в любов. — Наистина ли ме обичаш, Оливия?

— Да — отвърна му простичко тя. — И мисля, че ти също ме обичаш.

— Да — съгласи се той и отърка кокалчетата на ръката си в извивката на скулите й. — И нямам представа какво да правим оттук нататък, цвете мое.

— Нищо не можем да направим. Всичко е срещу нас. Само защото ти си ти, а аз съм аз.

За миг той обгърна лицето й с длани, а после каза само:

— Обличай се. Трябва да вървим.

Оливия искаше да задържи момента. Излезеха ли от тази пещера, закрачеха ли в тъмнината на нощта, всичко помежду им щеше да приключи. Сънят щеше да се пръсне на парчета.

— Не можем ли да постоим до огъня още малко?

Антъни поклати неохотно глава.

— Скоро ще се съмне, а ни чака работа.

— Да. — Оливия остави съня да се изплъзне от пръстите й, от душата й. Облече бавно дрехите си. Бяха още мокри и неприятни на допир до топлата й кожа. Скованите й пръсти се суетяха с копчетата на ризата й и Антъни й се притече на помощ. Дланите му обгърнаха нежно гърдите й.

Като замаяна, Оливия покри ръцете му със своите.

— Исках да ти кажа още нещо. След като си тръгна снощи, чух Гайлс да говори с баща ми за някое семейство Джароу. Каза, че са ги отвели в Джармут Кясъл.

На мъждивата светлина от единствената свещ, лицето му пребледня под тъмния загар.

— Копелета! — процеди през зъби той, а ръцете му паднаха от гърдите й.

— Гайлс спомена, че според него мъжът щял да разкаже всичко, което знае, без да го насилват много — добави тя с тревожен глас. Вече нямаше сън и топлота между скалистите стени на пещерата. Само хлад и груба реалност.

— Да, надявам се да прояви здрав разум — отвърна мрачно Антъни. — Той и бездруго не знае много.

— Баща ми нареди на Гайлс да не ги наранява — добави колебливо тя.

Антъни я погледна изпитателно.

— Доколко мога да ти вярвам?

— Защо трябва да те лъжа? — попита тихичко Оливия. — Аз те обичам, забрави ли.

— Може би искаш да представиш баща си в добра светлина — подхвърли той и напрегнато зачака реакцията й.

— Не е нужно да го правя — изправи се гордо Оливия. — Баща ми не се нуждае от ничия защита. Нито пък ти — прошепна меко тя.

Напрежението сякаш се смъкна от плещите му и едва доловима усмивка стопли погледа му.

— Мен не можеш лесно да ме защитиш. Бедничката ми Оливия, сигурно е дяволски трудно да поделяш верността си между двама души.

Оливия не му отговори.

Той посегна и повдигна нежно брадичката й. Целуна ъгълчето на устните й и повтори меко:

— Бедната Оливия.

— Не ме наричай „бедната Оливия“ — отвърна тя с леко негодувание. — Какво смяташ да правиш със семейство Джароу?

— Да ги измъкна оттам, какво друго — отвърна той. А после внезапно се разсмя; зъбите му проблеснаха в полумрака, а в очите му се мярнаха познатите палави пламъчета. — Днес ще бъде тежък ден.

Оливия го гледаше тревожно. Вече бе разбрала, че приповдигнатото му настроение вещае опасни начинания.

Той се обърна и стъпка тлеещата жарава, после духна пламъчето на свещта. Настана непрогледен мрак. Оливия стоеше, неподвижна като скала.

— Подай ми ръка. — Пръстите му се сключиха здраво около китката й. — Следвай ме.

Оливия крачеше след него, неотлъчно като собствената му сянка, през тесния проход и отново в просторното външно помещение. Тътенът на вятъра и на вълните вече не беше така оглушителен, когато стъпиха на тясната пътека. Дъждът беше спрял, природата тънеше в меланхолия и само няколко храста и млади дървета бяха полегнали на грапавата повърхност на скалата.

Оливия се разтрепери в мокрите си дрехи.

— Господи, студено е.

— Бягай, ще се стоплиш. — Стиснал ръката й, Антъни побягна заедно с нея по пътеката с надвиснали скали, далече от Света Катерина.

— Къде отиваме?

— Във Вентнор. Имаме среща призори, забрави ли? Ще вземем кон назаем от фермата на Гоуан, точно зад следващия ъгъл.

— Брайън — изрече Оливия с бездушен глас.

— Точно така. — Ръката му обгърна още по-здраво китката й, докато катереха стръмната пътека към върха на скалата. — О, чудесно. Гоуан е оставил понитата на полето. Кажи ми сега, кое според теб е достатъчно силно, за да носи и двама ни? — Подсвирквайки си през зъби, той огледа изпитателно трите коня, свити на сухо под гигантски дъб насред полето. — Кестенявото. Има най-широк гръб.

Говореше така безгрижно, сякаш са тръгнали на летен пикник в гората, а не стояха призори, след безсънна нощ, с мокри дрехи сред подгизнало от дъжд поле.

— А аз за какво съм ти? — сепна се внезапно Оливия.

— Защото, цвете мое, трябва да приключа с това възможно най-бързо и безшумно. За тази цел имам нужда от стръв за капана, и точно ти ще играеш ролята на стръвта. — С весела мелодийка на уста, Антъни се отправи към понитата.

— Не искам да го виждам — заяви Оливия, когато той се върна с кестенявото пони.

Антъни я погледна и дълго време задържа погледа си на лицето й, и вече не изглеждаше безгрижен или весел.

— Искам да разбереш веднъж и завинаги, че всичко това е приключило. Че Брайън го няма и че никога повече няма да те тормози. Когато го видиш с очите си, няма как да се съмняваш.

Оливия обгърна раменете си с ръце, сякаш да се защити.

— Не знам дали съм достатъчно смела за това.

Антъни стисна раменете й с ръце и я разтърси. Жестът му й подейства окуражаващо. Той й се усмихна.

— Ти си много смела жена, Оливия. Ти си истински пират; скочи върху въжена мрежа и обезоръжи цял галеон с испански войници, без дори да ти мигне окото. Това, което искам от теб, е нищо в сравнение с онова, което вече си извършила. Трябва само да отидеш и да почукаш на вратата му. Ще го извикаш, за да отвори вратата. И когато се покаже, ние ще се заемем с него. Ще го измъкнем от хана и никой няма да е в състояние да ни попречи. А с вечерния прилив твоят Брайън и приятелчето му Чанинг ще отплават към новия си живот.

— От твоите уста звучи лесно.

— Наистина е лесно. Довери ми се.

— Вярвам ти, — прошепна тя. — Но още се боя от него. Беше си мислила, че е преодоляла страха си от Брайън, след като с помощта на Порция бе направила живота му непоносим преди години, в крепостта Гранвил. Порция беше извадила зъбите на чудовището, и по-късно, когато Оливия отново го видя в Оксфорд, успя да се пребори с отвращението си към него. Но тогава бе успяла да потисне спомена за онова, което я бе накарало да го мрази толкова силно, да се бои от него. Сега обаче помнеше и сякаш отново се беше върнала в онова мъчително време, когато я ужасяваше звукът от гласа му, шумът от стъпките му, самата мисъл, че всеки миг ще изникне пред нея.

— Довери ми се, Оливия.

Най-после Оливия се примири.

Антъни я повдигна с лекота на гърба на кестенявото пони и се метна зад нея. Обгърна кръста й с едната си ръка, а пръстите на другата вплете здраво в гривата на животното.

— Дръж се здраво. Забавихме се повече, отколкото очаквах.

Оливия се задържа геройски на гърба на кроткото животно, което препусна в галоп през полето, по скалистата пътека и над долината Свети Бонифас.

Точно преди малкото селце Вентнор, на върха на Хорсшу Бей, Антъни спря понито и двамата с Оливия се спуснаха на земята.

— Фермерът няма ли да се притеснява какво се е случило с понито му?

— Не, той ще разбере, че аз съм го взел. Оставих му знак. — Той поведе животното през полето, където направо върху мократа трева лежаха стадо крави и гледаха с типично волско безразличие приближаването на новодошлите. Антъни потупа понито по хълбоците и го изпрати да пасе.

— Знак? Какъв знак? — полюбопитства Оливия.

Антъни се засмя.

— Кръстосани пръчки, щом толкова искаш да знаеш. Понякога се налага да се възползвам от гостоприемството или покъщнината на островитяните. Но когато знаят, че съм аз, те не се притесняват.

— А ти като островитянин ли се възприемаш? — Оливия го последва назад, към отъпканата пътека, а влажната трева се увиваше около глезените й.

— Не. За да си истински островитянин, трябва да си роден и отгледан на тази земя. Аз съм роден на много мили оттук.

— Къде?

Той я погледна през рамо.

— В Бохемия.

— Бохемия!

— Странно място за раждането на едно дете, нали?

Оливия внезапно долови напрежение в гласа му, сякаш пред очите й Антъни се обгради със защитна стена. Но въпреки това реши да продължи.

— Там ли си израснал?

— Не. Отгледаха ме отвъд протока Солент — отвърна й той с непроницаемо изражение. — Ханът „Гъл“ се намира на главната улица на селото. Хората ми сигурно вече ни чакат в пивницата. — Вървеше малко пред нея и Оливия разбра, че е стигнала достатъчно далече с въпросите. Освен това сега, когато беше толкова близо до Брайън, не можеше да мисли за нищо друго, освен за предстоящата им среща.

Главната улица на селото беше пуста и тиха. Няколко ранобудни рибари проверяваха мрежите си на кея, но повечето къщи още спяха. Входната врата на хана обаче беше широко отворена.

— Ти остани тук. По-добре да не те виждат засега. Не приличаш много на член от екипажа ми. — Антъни докосна тъмния водопад от коси на тила й, сякаш това обясняваше всичко.

— Ако беше другояче, едва ли щях да съм интересна примамка за Брайън — отметна Оливия глава.

Антъни се ухили насреща й през рамо, докато крачеше уверено към хана, и това беше всичко, от което в момента се нуждаеше.

Тя пристъпваше лениво по тясната уличка, когато вдигна поглед към затворените прозорци на хана. Зад един от тези прозорци спеше Брайън Морз. Този човек се беше опитал да убие баща й. Фийби беше присъствала на грозната сцена в Ротердам, когато Брайън нападнал Катон от засада. Вероятно единствено вярната Фийби бе спасила живота на съпруга си. Оттогава маркизът смяташе, че е убил Брайън в последвалия дуел, но бе отказал да се увери. Хладнокръвните убийства не му бяха по вкуса. А сега Брайън Морз се беше върнал към живота, за да тормози доведената си сестра, както в далечното й детство.

Никога повече, обеща си Оливия и впи нокти в потните си длани. Никога повече!

Трима души от екипажа на „Уинд Денсър“ седяха с Адам край тезгяха. Антъни им кимна и те му кимнаха в отговор. Съсухрен от възрастта човечец напълни халбите им с бира, мърморейки си под нос.

— Е, стари приятелю, явно сме те измъкнали рано от леглото? — каза бодро Антъни и пръсна шепа монети на тезгяха.

Лицето на стареца просветна в подобие на усмивка, докато събираше монетите в шепите си.

— Вярно е, капитане, но няма да ми е за първи път.

— Нито ще е за последен. — Антъни се настани на един от празните столове. — Дочух, че имаш гост.

— Аха — свъси вежди ханджията. — Стиснат е като евреин.

— Горе ли е отседнал? — Антъни кимна с глава към стълбището.

— В най-хубавата стая в къщата. Точно край стълбите — отвърна старецът. — По сто пъти на ден се качвам нагоре и надолу да угаждам на капризите му. И даже едно „благодаря“ не ми е казал.

Антъни поклати съчувствено глава.

— Дай ми една халба бира, Бърт.

Ханджията извади цяла пинта и я остави върху плота.

— И ако измислиш нещо за закуска, с приятелите ми ще сме ти много благодарни.

— Май сте били заети тая нощ, а? — изгледа ги любопитно ханджията.

— Хм, може да се каже. Пипнахме едни от ония, дето мамят корабите в скалите — отвърна Адам.

— Проклети убийци! — изплю се Бърт в прахоляка под нозете си. — Има малко лоен пудинг от снощи.

— Ако го затоплиш, ще похапнем — заяви охотно Адам.

Бърт затътри нозе към кухнята.

— И сега какво? — обърна се Адам към Антъни.

— Оливия ще подмами нашия човек да отвори вратата на стаята си. Щом го направи, ние ще го пипнем. Дерек, ще използваме твоето наметало, за да го покрием. Там зад бара виждам въже, зад кацата с бира. С него ще го вържем. И след като му запушим устата, ще го изведете от селото. А после ще му дам едно нещо, което ще го накара да заспи. — Антъни потупа доволно джоба си.

— И кой е този тип? — попита Адам. Лицето на Антъни внезапно се смръщи.

— Може и да ти кажа някой ден.

— А може и да не искам да знам — промърмори Адам. — Значи най-добре ще е да се хващаме на работа. — Той посочи многозначително към кухнята, откъдето долиташе тракане на съдове.

Антъни кимна и излезе при Оливия.

— Той е в стаята до стълбите. Бягай и почукай на вратата. Извикай го, за да разбере, че си ти. Ще бъдем точно зад теб.

Оливия погледна отново спуснатите кепенци на прозорците. Замислена бръчица прорязваше челото й между веждите.

— Знаеш ли кой е неговият прозорец?

— Доколкото познавам хана, трябва да е този в средата.

— В такъв случай, имам по-добре идея — заяви решително тя. — Ще хвърлям камъчета по кепенците, докато не го събудя. Той сигурно ще дойде до прозорците да види какво става. Когато ме види, ще го повикам да слезе. И тогава… вие сте на ред.

— Щом мислиш, че този план ти допада повече — даде й позволението си Антъни.

— По-добър е. Така изобщо няма да се доближа до него. — Оливия се наведе и взе от земята голям, кръгъл камък. Запрати го към прозореца на Брайън с такава сила, че кепенците му потрепериха.

Антъни вдигна вежди развеселен и се върна обратно в хана.

— Готови ли сте, господа?

Съвсем безшумно, опитните заговорници се изкачиха по стълбището и застанаха от двете страни на вратата, плътно до стената.

Оливия не спираше да замеря прозореца на Брайън с камъни. Скоро откри, че първата й цел не е трудно изпълнима. Нужни й бяха само четири камъчета, преди кепенците да се вдигнат и отгоре да надникне Брайън Морз по нощна риза. Човекът, когото Оливия видя, не приличаше много на онзи Брайън, когото си спомняше. Този мъж беше с бяла коса и дълбоки белези по лицето. Но очите му бяха същите, устните му бяха същите, и цялата мощ на отблъскващото му излъчване я връхлетя като вълна.

— Какво, по дяволите, става там долу? — извиси гневно глас той. — Ах ти, проклета вещице! Какво си мислиш, че правиш?

— Опитвам се да те събудя, Брайън — извика благо Оливия. — Нося ти послание от лорд Чанинг.

Брайън се вторачи в нея и много бавно му просветна коя е.

— Оливия!

— Същата. — Тя направи присмехулен реверанс, още по-нелеп с мокрите й панталони. За нейна изненада, дори се забавляваше. По същия начин се чувстваше преди години, когато сипа разхлабително на прах в бирата му.

— Качи се при мен! — нареди й той.

Оливия само тръсна глава и се разсмя.

— Не съм чак такава глупачка, Брайън. Ще се срещна с теб само тук, на открито. Нося ти спешно послание от лорд Чанинг.

Брайън се отдръпна от прозореца, а Оливия влезе в хладното преддверие на хана. Стоеше и се вслушваше, а сърцето й тупкаше учестено. Брайън щеше да слезе! Не би могъл да устои.

Всичко стана много бързо. Оливия дочу приглушен вик, а после забързани стъпки по стълбите. Тежки стъпки. Покрай нея минаха трима мъже със загърнат товар на ръце и изчезнаха зад ъгъла на улицата.

Антъни и Адам слязоха бавно по стълбите.

— Наред ли е всичко? — Антъни докосна бузата й.

— Да.

— Ще закусвате ли или не? — долетя печален глас откъм пивницата.

— Ще закусим, но сега сме само трима, Бърт — отвърна бодро Антъни. Той обгърна с ръка раменете на Оливия и я изтика пред себе си в затъмненото помещение.

Бърт огледа любопитно разрошената й черна коса, женските форми под мъжките панталони, и тръсна три чинии върху плота, без да каже и дума.

19.

От бойните кули на Керисбрук Кясъл, полковник Хамънд наблюдаваше яркия изгрев. Зад гърба му двамата часови маршируваха по обичайния си маршрут — напред-назад, в монотонен ритъм.

— Рано сте станал днес, Хамънд.

Губернаторът се обърна по посока на приятния глас.

— Както и вие, маркиз Гранвил.

Катон кимна и застана до него.

— Голям шум се вдигна на Света Катерина нощес — отбеляза губернаторът. — Мръсната сган, която подмамва заблудени кораби, пак е излязла на лов. Но този път някой ги е спрял. Получихме известие от един човек, който не пожела да каже си името. Повика ни да съберем телата. Намерихме фара и цяла камара ранени мъже, които ни чакаха вързани на брега.

— Чудя се дали Какстън няма пръст в тази работа — свъси вежди маркизът. — Лейтенант Гайлс току-що ми докладва след разпита на семейството, което снощи отведохме в Джарсмут. Изглежда няма съмнение, че Какстън е нашият човек. Оказа се, че е пират и контрабандист… И има фрегата, която държи на котва в някой от фиордите на острова. Познава крайбрежието на Франция и този остров като дланта на ръката си.

— Значи ще е най-добре веднага да го заловим — предложи Хамънд и се огледа с известна досада. — Изпратих да повикат Чанинг преди половин час. Не е в негов стил да се мотае толкова.

— Сигурно става трудно от сън — подхвърли Катон. — Но опитаме ли се да заловим Какстън, ще се изправим пред малък проблем.

— Как така?

— Не знаем къде да го открием — напомни му внимателно маркизът.

Губернаторът само изсумтя в отговор.

— Семейство Джароу са споменали някаква клисура, Пъкастер Коув. Мислели, че може и да има нещо общо с кораба на Какстън. Ротбъри взе няколко човека и отидоха да погледнат. Ще заложим капан и ще чакаме рибата да се хване на въдицата.

— Ако не знае, че го подозираме, може и да намине насам. Снощи беше тук… Игра вист с краля.

— Мисля, че се налага да преместим краля — заяви решително маркиз Гранвил. — За по-сигурно, ще го преместим в Нюпорт.

Хамънд изглеждаше разтревожен.

— Нямам писмена наредба от парламента — отвърна той.

— Можете да считате, че имате, губернаторе — отвърна сухо маркизът. — Аз съм натоварен да представлявам парламента.

— И ще поемете отговорност за това?

— Току-що го заявих.

Хамънд наведе замислено глава.

— Може и да се окаже трудно да го преместим незабелязано.

— Ще го направим още сега, когато половината остров още спи. Посетихте ли негово величество тази сутрин?

— Още не. Обикновено го навестявам чак след седем.

— Е, тази сутрин ще го посетим по-рано, и то двамата. Заедно ще придружим краля до военните укрепления в Нюпорт. Добре ще е да изпратите някой още сега, за да предупреди да подготвят новия му дом. — Докато говореше, Катон вече крачеше отмерено покрай бойните кули.

Губернаторът забърза подире му.

— Чанинг би могъл да отнесе посланието, но къде, по дяволите, се е залутал този човек? Хей, ти там… — Губернаторът махна към един прислужник, който се приближи тичешком към господаря си. — Ще идеш в стаята на лорд Чанинг отново. И този път се увери, че е буден, преди да си тръгнеш. Изчакай да ти отговори.

Мъжът се втурна да изпълнява заповедта.

Постовите пред стаята на краля в северното крило отдадоха чест.

— Дали негово величество вече е повикал камериера си?

— Тъй вярно, полковник. Сега е при него.

Катон почука повелително по вратата. Отвори му камериерът.

— Негово величество все още не е готов да приема посетители, милорд.

— Негово величество ще ни прости, че се натрапваме — отвърна рязко маркизът и заобиколи усърдния прислужник. — Добро утро, сир — поклони се той.

Кралят беше в процес на бръснене. Той погледна нечаканите посетители с известно раздразнение.

— Какво има?

— Ваше величество ще бъде преместен в Нюпорт — отвърна маркизът.

Кралят пребледня. Той избърса с хавлиена кърпа пяната от лицето си и се изправи.

— Бихте ли повторил?

— Изрична заповед на парламента, сир — пристъпи напред Хамънд и се поклони. — Ще трябва да ви преместим незабавно.

Очите на краля пламнаха като живи въглени върху побелялото му лице. Значи това беше краят. Бяха ги разкрили. Броени часове преди спасението. Разочарованието му беше така силно, че дори нямаше смисъл да го прикрива. От самото начало знаеше, че това ще е последният му шанс.

— Може ли да попитам защо? — попита той, когато се овладя достатъчно, за да говори.

— Сигурен съм, че ваше величество знае защо — отвърна тихо маркизът. — Тръгваме на часа.

— Но аз дори не съм закусил.

— Очакват ни едва две мили до Нюпорт, сир. Там ще ви очаква топла закуска.

Гласът му прозвуча любезно, но не достатъчно, за да прикрие факта, че маркизът току-що е отправил заповед към суверенния си владетел.

— Гранвил, преди време ми бяхте лоялен — пророни печално кралят. — Най-верният ми приятел.

— Лоялен съм преди всичко към страната си, сир, и винаги ще остана ваш приятел — отвърна Катон със същия приглушен глас. — Ще ви оставя да се приготвите. — Той се поклони ниско и напусна стаята.

Полковник Хамънд го последва. Прислужникът, който бе изпратил да повика Чанинг, ги чакаше в коридора.

— Лорд Чанинг, сър! Не беше в стаята си. Личният му камериер ми каза, че изобщо не се е прибирал нощес.

— Мили боже! — възкликна Хамънд. — Как е възможно?

— Струва ми се странно — отбеляза маркизът. — Чанинг винаги е бил изключително стриктен в задълженията си, както и да е, изглежда ще трябва да се справим и без него за момента. Кой друг би могъл да тръгне веднага за Нюпорт?

— Латхам. Той умее да си държи езика зад зъбите. — Полковникът изпрати да повикат другия офицер — завеждащ конюшните. — Какво ще кажете да закусим, Гранвил, докато кралят си довърши тоалета?

Брайън Морз вторачи поглед в мъжа, когото никога преди това не беше виждал. И със сигурност не искаше да види отново.

Беше обездвижен, завързан с дебело тежко наметало, и захвърлен под капещите вейки на мокър храст, на около половин миля от Вентнор. Устата му също беше запушена с дебелите краища на наметалото. Дотук го донесоха пешком на ръце трима мъже, и вървяха с такава лекота, сякаш мъкнат пеленаче.

Антъни го разглеждаше в пълно мълчание. Лицето му беше съвършено безизразно, с изключение на очите; и онова, което Брайън прочете в тези очи, го изпълни с леден ужас.

— Значи обичаш да си играеш с малки момиченца — каза меко Антъни. — Защо не ми разкажеш, Брайън. — Той издърпа гънките на наметалото от устата му. — Разкажи ми как се забавляваш.

Брайън изплю залепналите конци по устата си.

— Значи малката ми сестричка е разказала преживелиците си на своя любовник, така ли? Никога не съм си и помислял, че ще стане развратна кучка. Винаги се е заричала, че никога няма да има нищо общо с мъжете. — Въпреки страха и неизгодното си положение, гласът му звучеше преднамерено злобно.

Ръцете на Антъни се стрелнаха към врата му. Дългите тънки пръсти се сключиха около гърлото му. Ръце, които можеха да удържат цял кораб насред свирепия порив на най-страховитата буря. Брайън се задъхваше като риба, уловена на кукичка. Пред погледа му танцуваха черни петна. Очите му сякаш всеки момент се канеха да излязат от орбитите си. Силните ръце на непознатия притискаха все по-здраво. И тогава тъмнината го погълна.

Антъни отпусна ръце от гърлото на Брайън. Сви енергично пръсти и разтърка дланите си с палци.

— Ти го уби прошепна Оливия и пристъпи към тях. — Уби го.

Антъни поклати глава.

— Така и не се научих да убивам хладнокръвно, колкото и силно да е изкушението — каза й той. — А за него по-голямо наказание ще е да отнесе цялата си злоба и коварство в същинския земен ад.

Той бръкна в джоба си й извади малка стъкленица.

— Вдигни му главата, Адам.

Адам пъхна ръка под безжизнения човек и го повдигна. Главата му клюмна назад и устата му се отвори. По врата му личаха червени следи от пръстите на Антъни.

Пиратът изсипа съдържанието на стъкленицата в зейналото насреща му гърло. Брайън преглътна конвулсивно.

— Това ще го приспи за дванайсет часа.

Той се изправи и се обърна към тримата мъже до неподвижното тяло.

— Качете го в карета и го откарайте в Джармут. Там корабът и другия му пасажер чакат да настъпи отлив. И предайте това на капитана. — Антъни бръкна отново в джоба си и извади кожена кесия. Метна я към хората си, а съдържанието й издрънча.

Погледът на Оливия бе прикован в неподвижния вързоп, какъвто в момента беше Брайън. Сега, докато го гледаше отблизо, не можеше да си представи как е могла да се бои от него. Изглеждаше стар, пожълтял и безжизнен.

Антъни погледна към съвсем оформения диск на слънцето и се обърна към Оливия.

— Ще видят, че те няма.

Оливия откъсна поглед от Брайън.

— Все ще измисля някакво обяснение — отвърна разсеяно тя. Сега вече всичко беше без значение. Антъни щеше да напусне острова след броени часове.

— Ще ида до Джарсмут да се погрижа за семейство Джароу — обади се Адам — Ще взема рибарска лодка от Вентнор да ме откара.

— Как смяташ да проникнеш в крепостта?

— Кошове за раци — отвърна лаконично Адам. — Готвачката там много ги обича раците. И все ще ми разкаже едно-друго. Много е бъбрива тая жена. — Адам видимо не одобряваше така полезния порок на Мери.

— Виж кой е дежурен. Пийт би могъл…

— Стига, стига. На краставичар краставици не продавай — прекъсна Адам своя капитан. — Ще ги измъкна оттам, не се притеснявай.

Антъни се засмя.

— Не ме е страх, стари човече. Но рано следобед ми трябваш на „Уинд Денсър“. Кажи на екипажа, че ще има малка промяна в плана. Няма да се връщам на кораба, докато не взема краля. Изкарайте го от клисурата с отлива и се отдалечете в морето. Джетро да докара кораба край „Пъкастер Коув“ в девет тази вечер. До десет да е на позиция. О, и преди това Сам да докара лодка в пещерата. Всичко трябва да е готово за отплаването.

Адам кимна и се върна във Вентнор да търси лодка.

Оливия бе изслушала този разговор с бавно нарастваща уплаха.

— Антъни, кажи ми, че не смяташ все още да спасяваш краля! — възкликна тя. — Не и сега, когато знаят. — Тя го погледна, сякаш си бе загубил разсъдъка.

— Трябва да държа на думата си, цвете мое — отвърна той и я хвана за ръка. Двамата се отправиха през полето към мястото, където бяха оставили кестенявото пони кротко да пасе.

— Не ставай смешен! Която и да е тази жена, тя едва ли би искала да сториш това, не и сега! Никоя нормална жена не би поискала това от теб!

Антъни й отговори веднага и без да се замисли.

— Това е мой проблем, Оливия! Моите отговорности са си мои, не твои.

Тя дръпна ръката си от неговата и застана като вцепенена сред полето.

— Какво каза? — Очите й бяха огромни и пълни с недоумение. Възможно ли беше той да отхвърля така рязко нейната загриженост, след като преди часове си бяха говорили за любов и привързаност?

Антъни прочете объркването и гнева в очите й и се опита да й обясни с по-мек тон.

— Аз съм капитан на кораб, Оливия, хората от екипажа ми разчитат на моите решения. Аз сам вземам тези решения и сам понасям последствията. Винаги досега е било така и, повярвай ми, научил съм се да внимавам.

— Значи никога не се вслушваш в съвети? — попита невярващо тя. — Никога не променяш решенията си?

— Разбира се, че се вслушвам в чужди мнения — отвърна й той с нотка на нетърпение. — Но крайното решение винаги е мое.

Оливия си помисли, че и баща й щеше да каже същото. Тя се намръщи, замислена над онова, което Антъни току-що й беше казал.

— Научил си се да внимаваш? Имаш предвид като дете? От родителите си?

— Може и така да се каже.

Оливия изгуби търпение.

— Проклет да си, Антъни! — извика тя. — Не е ли време да ми обясниш някои неща? Не мислиш ли, че нещо ми дължиш?

Антъни погледна над главата й, към морето и скалите, но остана сляп за свежия пейзаж. Как би могъл да й обясни какво е да си отхвърлен от всички, да нямаш корени и близки? Как да го обясни точно на Оливия, така здраво стъпила на земята, толкова привързана към семейство и близки? Как би могла да го разбере?

— Майка ми и баща ми са починали в нощта, в която съм се родил. Елън и Адам са ме отгледали. — Антъни сякаш говореше някъде от много далече.

— Елън ли е тази, която иска от теб да спасиш краля?

— Тя е жена със страстни убеждения — отвърна Антъни. — И след като й дължа повече, отколкото някога ще мога да й дам, ще направя всичко, което поиска от мен.

— Как са починали родителите ти?

— Били са убити.

— В Бохемия?

— Да… Това не ти ли стига, Оливия? Защото не желая да го обсъждаме повече.

Оливия се опита да си представи каква трябва да е била онази нощ. Нощ на жестока смърт и раждането на нов живот. Трябва да е имало много кръв, помисли си Оливия.

— Ами… Нямаш ли баби и дядовци… Семейство…

— Нямам друго семейство — отвърна равнодушно Антъни — Адам и Елън са цялото ми семейство и единствените приятели, от които имам нужда.

Гласът му беше далечен и непреклонен.

— Не мисля, че Елън би искала това от теб, ако знаеше на каква опасност се излагаш — не се предаде Оливия. От мимолетното пламъче в очите му разбра, се е попаднала в целта.

Антъни отново тръгна през полето с отмерена крачка.

— Каквото и да ми говориш, аз държа на думата си. Спазвам дадените обещания. И не обичам да оставям работата си наполовина.

— Но това е безразсъдно. — Сега Оливия подтичваше, за да догони широките му крачки.

— Не е. Опасно може би. Но както вече знаеш, опасните начинания ми носят най-голямо удовлетворение. И освен това — добави той, — най-често именно те успяват. — Той се обърна към полето, където кестенявото пони пасеше сред стадото крави. — Направил съм известни промени в първоначалния план. В съответствие с новите обстоятелства.

Оливия изчака мълчаливо Антъни да доведе кафявото пони.

— Ще те нападнат от засада.

— Може би. Но аз ще взема предпазни мерки. Те няма как да знаят кога точно сме решили да действаме. Само екипажът на „Уинд Денсър“ знае. Няма откъде да знаят и как точно ще го сторя, защото отново само броени хора са посветени в плановете ми… Качвай се сега. — Той я хвана през кръста и я повдигна на гърба на понито.

— Моля те, Антъни, откажи се — каза Оливия, след като той се намести зад нея. — Боя се за теб.

— Повярвай в ближния си — отвърна насмешливо Антъни и посегна към гривата на коня. — Смятах да отвлека вниманието им с малко шум на бойниците, но сега възнамерявам да разиграя такъв театър, че всеки офицер и обикновен войник в онази крепост ще се окаже тотално ангажиран за няколкото минути, които трябват на краля да се измъкне.

Антъни се засмя, доволен от хитроумния си замисъл, и Оливия разбра, че е изгубила битката. Ако вярваше, че ще успее, Антъни несъмнено щеше да опита. И щеше да успее. Трябваше и тя да му повярва.

— И когато спасиш краля, к-когато го отведеш до Франция, ще се върнеш ли на острова? — В гласа й се прокрадваше надежда и тревога.

— Аз идвам и си отивам — отвърна лаконично Антъни. — Но тук моят кораб намира своя пристан. Тук са всичките ми приятели и семействата на екипажа ми.

— Но ако кралят успее да избяга, баща ми ще замине — прошепна Оливия и впери отнесен поглед към върховете на скалите. Морето беше много синьо и блестеше на утринното слънце, а бреговата линия на Дорсет изглеждаше толкова близка и реална, сякаш само ако протегнеш ръка, ще я докоснеш.

— Да — съгласи се Антъни и изрече с приглушен глас онова, което тя самата му бе казала по-рано: — Нищо не можем да променим. Само защото ти си ти, а аз съм аз.

— А какво ще кажеш, ако реша да тръгна с теб?

Антъни остана безмълвен за минута, а после промълви:

— Ще кажа само, че когато магията на любовта избледнее, а това все някога ще стане, ти няма да си щастлива.

— Мислиш, че ще ти преча, ще те ограничавам — подхвърли почти беззвучно тя, приковала поглед в морето. Сега синята му повърхност й се стори странно замъглена и Оливия бавно осъзна, че го гледа през сълзите в очите си.

— Мисля, че ще ти липсва животът, който си загърбила. Семейството, приятелите, домът ти. Всичко онова, което е част от твоя живот, не означава нищо за мен.

Настъпи мъчителна тишина. Оливия гледаше втренчено пред себе си и попиваше усещането за неговото тяло зад себе си. Нима беше прав? Нима страстта, привързаността и любовта не бяха достатъчно силни, за да преодолеят различията? Но от самото начало двамата с Антъни живееха в сън. Прекрасен сън. А човек все някога се събужда.

— А ако остана на острова — прошепна тя. — Ако остана на острова, тогава винаги щом се връщаш на острова ще можем да открадваме по малко време и за нас.

— Но ти не можеш да останеш.

— Не искаш ли поне да помечтаем?

Дълго време Антъни мълча, а когато отново заговори, гласът му беше равен и далечен.

— Никога не е имало бъдеще за това помежду ни. И двамата го знаем от самото начало. Бъди щастлива, заради онова, което преживяхме. Върви си и запази спомените в сърцето си, където винаги ще ги пазя и аз.

Отне им още половин час да стигнат до границите на владенията на маркиз Гранвил. Половин час, в който мислите им висяха в тишината, тежки и неизказани. А щом стигнаха до градината, Оливия каза:

— Спри тук.

Антъни спря понито и скочи на земята. После помогна на Оливия да слезе и притисна ръцете й в своите.

— Не мога да ти отговоря другояче — каза той. — Не искам да съм отговорен за твоето нещастие.

— Нито пък аз — за твоето — отвърна Оливия и много бавно изтегли ръцете си от неговите. — Кажи ми довиждане. Кажи го сега.

Той обгърна лицето й с длани и я целуна с цялата си нежност.

— Сбогом, Оливия.

— Сбогом. — Тя докосна устните му с пръсти, сякаш искаше завинаги да отнесе спомена за допира до неговата кожа.

После се обърна и побягна. Ако Антъни успееше тази нощ, семейство Гранвил щеше да напусне острова. Но тя не можеше да си представи, че цял живот ще лежи будна в леглото си в Чейл, докато „Уинд Денсър“ се измъква от тайния си пристан и се плъзва в тъмнината. Не можеше да си представи, че ще прекара живота си в очакване на неговото завръщане. Не искаше да си представя как „Уинд Денсър“ се носи гордо по вълните на открито море, а капитанът му стои зад руля, палубата се полюшва под краката му и косата му се развява от вятъра.

Не можеше да понесе мисълта, че той ще отплава далече от нея.

Но трябваше да го преживее, защото никоя магия не можеше да продължи вечно.

Антъни стоя на пустата алея дълго след като Оливия изчезна зад дърветата. Дали не бе сгрешил? Не, знаеше, че е постъпил правилно. Останеха ли заедно, скоро щеше да ги връхлети крахът на илюзиите, отчуждение, презрение и открита неприязън. Щяха да се научат да се мразят и да си станат съвсем непознати. В неговия живот нямаше място за Оливия, а нейният си оставаше завинаги заключен за него. Но когато се обърна да си тръгне, сърцето му проплака.

Оливия се отправи през овощната градина към задните стълби. Надяваше се никой от прислугата да не я зърне в това необичайно облекло, макар по това време на деня надеждата й да изглеждаше нелепа.

Беше толкова погълната от нерадостните си мисли, че едва не се сблъска с Руфъс и баща си, преди гласовете им да известят за присъствието им в овощната градина. Оливия замръзна. Сърцето й се преобърна. Вниманието на мъжете беше временно погълнато от капризното настояване на малката Ева баща й да я вземе на ръце. Бяха съвсем близко, само през няколко дръвчета от нея.

Почти без да се замисли, Оливия се покатери сред клоните на близкото диво ябълково дръвче и се скри сред плътната му корона от листа. Двамата мъже се насочиха по пътеката право към нейното дръвче, потънали в оживен разговор.

— Кралят как прие преместването си? — попита Руфъс и намести малката си дъщеричка върху раменете си.

— Негодуваше, както винаги — отвърна Катон. — В Джармут Кясъл го очаква далеч по-примитивен живот, но явно не това го притеснява.

— Не открихме нищо в Пъкастер Коув и околностите — каза Руфъс и нагласи глезените на дъщеря си така, че да ги хване с една ръка. С другата посегна към дръвчето да откъсне една от киселите ябълки.

Ева сграби нетърпеливо плода и клонът се наведе заплашително.

Оливия се прилепи плътно към ствола на дървото и сдържа дъха си. След миг клонът се разлюля и се върна в нормалното си положение, а мъжете подминаха дървото. Оливия въздъхна с облекчение.

Тя се приведе предпазливо, за да чуе остатъка от разговора. Мъжете вървяха бавно и думите им все още достигаха ясно до слуха й.

— Претърсихме основно местността и не открихме нищо — говореше Руфъс в момента. — Но ми изглежда доста вероятно това място да служи като тайно убежище на нашия кораб. Водата е дълбока, а отворът е почти изцяло покрит от две надвиснали скали. Питам се дали не е най-разумно да го поставим под наблюдение. Би ли взел тази ябълка от Ева? Може да я заболи коремчето, а Порция е много люта понякога.

— Искам да заловя този тип — отвърна Катон и посегна да вземе киселия плод от мъничкото юмруче на детето. — Макар кралят да е вече на сигурно място, все още искам да го пипна. Откъдето и да го погледнеш, този човек мирише на гнило. И като имаме предвид, че той все още не подозира, че кралят е преместен, може да се опита да го спаси. Ще го хванем на местопрестъплението. Вземи, Ева, това е вкусна, зряла круша. — Той откъсна един сочен плод, а детето прие благосклонно размяната.

— Да опитаме тогава. Предлагам да разположим тежка артилерия от двете скали на залива. Ако корабът припари наоколо, оръдията ще го отнесат. А поне през следващите ден-два можем да поставим хора в засада на скалите. И пиле да прехвръкне, ще го хванем.

— Предполагам, че Годфри Чанинг не е бил с вас? — попита Катон.

— Не. И Хамънд ме попита същото. Лордът сякаш е изчезнал от лицето на земята.

— Много странно. Няма да е зле да изпратим хора да го търсят. Може да му се е случило нещо неприятно.

По-неприятно, отколкото можете да си представите, помисли си Оливия и се обърна на клона си, за да види как двамата мъже изчезват зад дърветата.

Тя се спусна бавно на земята и се опита да подреди в главата си онова, което току-що беше чула. Бяха преместили краля. Тази вечер Антъни щеше да отиде в Карисбрук, за да се опита да спаси краля, но той вече не беше в замъка, беше в Нюпорт. А „Уинд Денсър“ щеше да навлезе в Пъкастер Коув и да бъде превърнат в отломки от оръдията на парламента.

Оливия беше изтощена; безсънната нощ и мъчителната болка от раздялата си казваха своето. Но не можеше да се предаде сега. По някакъв начин трябваше да предаде информацията на Антъни. Само че как би могла да го направи? Нямаше представа закъде е тръгнал, след като я остави. Щом беше променил плановете си, сигурно трябваше наново да се подготви. Каза, че няма да се връща на кораба. В такъв случай, къде би могъл да отиде?

Тя се движеше на пръсти между дърветата към живия плет от храсти, който бележеше края на овощната градина. Иззад това прикритие, Оливия надзърна към идиличната сцена на зелената морава, Фийби и Порция седяха под сянката на грамадния дъб, децата скачаха и се плискаха в шадравана, а Джуно ги гонеше с радостен лай и размахваше доволно косматата си опашка. Катон и Руфъс се бяха присъединили към съпругите си и сега разговаряха тихичко с тях под разлистените клони на дъба.

Оливия се запита дали в момента не обсъждат къде е отишла. Сигурно вече бяха забелязали отсъствието й, беше смятала, че това е без значение, след като Антъни е вече в безопасност. Но не беше. Тя насили замаяното си от безсънието съзнание да разсъждава логично. Ако бе облечена в прилични дрехи, можеше просто да излезе измежду дърветата и да каже, че е излязла на дълга разходка и е заспала под слънцето… Ако носеше рокля, всяко обяснение щеше да свърши работа. Значи трябваше незабавно да смени дрехите си, а после щеше да реши какво да предприеме.

Джуно се втурна лудешки в кръг, сякаш гонеше собствената си опашка. Оливия взе една пръчка от земята и я хвърли към кучето.

Джуно веднага бе разсеян от видимо забавната си игра. Кучето захапа пръчката и се втурна към овощната градина, нетърпеливо да узнае каква игра го очаква там.

То пусна пръчката в краката на Оливия и я погледна с очакване, размахало щастливо опашка.

— Доведи Порция — каза Оливия и се наведе да го погали. — Върви и ми доведи Порция.

Умните очи на Джуно я гледаха с пълно разбиране, но кучето не се помръдна, само захапа пръчката и отново я пусна в краката й, сякаш я подканяше да си играят.

— Глупаво куче! — промърмори Оливия. — Много добре разбираш какво искам от теб.

Джуно излая отсечено.

Оливия го хвана за гъстата козина на врата и лекичко го повдигна. Джуно се опита да се освободи. Тя го стисна още по-здраво и кучето залая кратко и ядно, сякаш не му допадаше онова, което му се случва.

Оливия го стискаше здраво и се молеше наум Порция да дойде и да види какво е притеснило любимото й куче. Надяваше се само, че именно Порция ще дойде, а не някое от децата или, още по-лошо, самият Руфъс.

Тя държеше Джуно и наблюдаваше с нарастващо нетърпение малката групичка под дървото. Кучето вече се бореше отчаяно и лаеше още по-ожесточено. Порция се огледа, свъси вежди, после стана и нагази в зелената трева.

— Джуно? Джуно? Какво става?

— Кучето е при мен — прошепна Оливия иззад храстите. — Ела в овощната градина.

Порция се пъхна измежду храсталака, а Оливия отпусна Джуно на земята. Кучето се втурна към господарката си, сякаш не я е виждало от години.

— Мили боже, Оливия! Къде беше? — смъмри я Порция. — Двете с Фийби се побъркахме от притеснение. Едва успяхме да скрием отсъствието ти. Какво прави? Изглеждаш ужасно.

— Така се и чувствам. Сега нямам време да ти разказвам. Не мога да се покажа в този вид. Ще можеш ли да ми донесеш някакви дрехи? Бих могла да се появя и да кажа, че съм излязла рано на разходка.

— Какво става с теб?

— Не мога да ти кажа. Но моля те, донеси ми някакви прилични дрехи, за да се измъкна най-после оттук.

— Предполагам, че пак си се срещала с твоя пират — присви устни Порция. — Няма ли да ми разкажеш?

— Не — отвърна решително Оливия и хладнокръвно посрещна погледа на приятелката си.

Порция кимна и се отдалечи, а Джуно припна по петите й.

Оливия зачака нетърпеливо зад храстите. За нейно облекчение, скоро Руфъс и баща й се върнаха в къщата заедно с мокрите деца и Фийби остана сама. Само след минути от страничната врата на къщата се появи и Порция. Тя се спря за малко при Фийби и Оливия проследи погледите им, отправени към нейното място зад храстите. Порция тръгна към овощната градина с безгрижна походка. Носеше голяма кошница в ръка.

— С това би трябвало да влезеш безпроблемно в къщата. — Тя подаде кошницата на Оливия. — Но косата ти прилича на птиче гнездо и си мръсна. Не те съветвам да се вясваш пред останалите, докато не заприличаш на себе си.

— Снощи бях навън в бурята — заобяснява й Оливия, докато събличаше панталоните и жакета. — Бях подгизнала от вода, а после се озовах в пясъчна пещера… — Сърцето й се преобърна при спомена. Беше толкова жив, че почти можеше да почувства, да вкуси и докосне тялото над себе си. Тя намъкна припряно през главата си простичката рокля, която Порция й бе донесла. А когато я намести и закопча, отново се почувства господарка на себе си.

— Донесе ли ми обувки?

— Не, забравих. Но ботушите ти не се виждат под полата. В крайна сметка, нали трябва само да влезеш в къщата.

— Благодаря ти. — Оливия напъха панталоните и жакета в кошницата. — След малко ще дойда при вас. — Тя забърза към къщата, стиснала кошницата в ръка. Влезе през страничната врата и наведе глава, когато се натъкна на една от прислужниците на стълбите. Най-после достигна така мечтаното усамотение на своята стая.

Огледа отражението си в малкото огледало. Наистина приличаше на плашило. Косата й беше сплъстена и когато се опита да я разреши, по пода покапа водопад от песъчинки.

Изведнъж, след като се почувства отново в безопасност, умората отново я заля. Дори усилието да вдигне четката към косата си й се струваше изморително. Тя приседна на леглото си да свали ботушите от краката си, изрита ги далече встрани и неволно се отпусна по гръб на чистите чаршафи. Можеше просто да полежи известно време и да помисли каква ще бъде следващата й стъпка.

Оливия заспа върху завивките, с крака, спуснати покрай леглото.

Събуди се внезапно, без да знае колко време е спала. Погледна през прозореца и видя, че слънцето е слязло в небето. Но все още чуваше гласчетата на децата, които си играеха на тревата под прозореца.

Оливия се изправи. Очите й бяха подпухнали, крайниците й тежаха, сякаш е била упоена. Идиличната сцена на поляната не се беше променила особено, само сенките бяха по-издължени. Децата все още се плискаха във водата; Фийби и Порция си приказваха под сянката на дъба. Нямаше и следа от Катон и Руфъс.

Оливия наплиска лицето си със студена вода и поднови атаката върху косата си. След доста усилия успя да почисти пясъка и да среши сплъстените кичури. Почисти мръсотията под ноктите си и изми нозете си. Почувства се значително по-добре и взе книга в ръка, за да изглежда нормално, когато се присъедини към Порция и Фийби.

— Събуди ли се най-после? — Фийби я изгледа с проницателните си очи, докато завиваше настръхналия от студ Никълъс в широка хавлиена кърпа. — Спеше толкова дълбоко, че не посмяхме да те събудим. Пропусна обяда.

— Казахме на Катон, че си работила над труден текст до късно през нощта и сега се чувстваш много изморена — добави Порция.

— Благодаря ви — отвърна Оливия. — Той имаше ли нещо против?

— Не бих казала. Отдавна е свикнал.

— Така е — съгласи се Оливия.

— Няма да те питам къде си била — вметна Фийби.

— Когато очите не виждат, сърцето не се притеснява — добави Порция с едва доловима усмивка.

— Точно така — каза Оливия и седна при тях на тревата.

Тя разтвори книгата си. Сега умът й беше бистър и последователен, мъглата на съня беше напуснала съзнанието й. Вероятно имаше около час до залез-слънце. Антъни едва ли щеше да предприеме нещо преди десет. Беше инструктирал Адам корабът да го чака в залива сред десет.

Цяла рота войници, въоръжени с тежка артилерия, щяха да чакат „Уинд Денсър“. Антъни щеше да се впусне в една безсмислена мисия и да загуби кораба си. А после щеше да се върне на брега и да се натъкне на засада.

Оливия си даваше вид, че чете и обръщаше страниците през равномерни интервали, но нито думичка от текста не проникваше в съзнанието й, а мислите й трескаво търсеха някаква възможност. Семейство Баркър сигурно щяха да знаят има ли начин да спрат „Уинд Денсър“, преди да попадне в капана. Ако вдигнеше флагчето на параклиса и някой го видеше откъм морето през нощта, сигурно би могла да се свърже с екипажа. Но й трябваше по-бърз и надежден начин за комуникация. Нямаше време да чака помощна лодка на брега. Сигурно имаше и друг начин да сигнализира. Ако Майк си беше у дома, би могъл да й помогне.

Въображението й трескаво рисуваше силуети на свирепи войници с копия и мускети, гръмовен тътен на оръдия и пукот от пречупена мачта.

Тя затвори очи и се озова отново с Антъни, в малката лодка, а той я издърпваше на брега. Почти дочуваше скърцането на пясъка под корпуса на лодката. Виждаше как Антъни скача на брега бос, с навити до коленете панталони, и тегли лодката към сухия пясък. Той се смееше и белите му зъби блестяха на фона на бронзовия му загар. Кичур коси като златни гвинеи закри лицето му, когато се наведе и напрегна силни мишци, мощните мускули на ръцете му се изопнаха.

Виждаше го ясно. Долавяше аромата му. Само да посегнеше, и щеше да го докосне.

— Оливия? Оливия!

Повелителният глас на Порция стигна до съзнанието й и споменът се пръсна като куп строшени стъкълца.

— Извинявай. Бях се замислила.

— Това е очевидно, скъпа. Дори си помислих, че спиш с отворени очи. Време е за вечеря.

Едва сега Оливия съзря прислужниците, дошли да съберат нещата на господарите и да им помогнат да се приберат. Пискливите гласчета на децата се надигаха пронизително в знак на протест, че за днес слагат край на игрите им.

— Ще слезем в кухнята и там ще вечеряме — заяви малкият Люк. — Няма да вечерям в забавачката.

— Дадено, миличък — съгласи се с готовност Порция — Но внимавай да не ядосаш госпожа Бисет, защото и нашата вечеря зависи от нейното настроение.

— Няма да я ядосам. Тя ни обича — извика наперено детето. — Иска й се да сме нейни деца. Сама ни го каза. — Момчетата побягнаха в лудешка гонитба, търкаляха се по тревата, падаха и ставаха.

— Прав е. Госпожа Бисет наистина ги обича — каза Фийби и изтупа стръкчетата трева от роклята си.

— Кой не ги обича? Все пак са деца на Руфъс — отвърна й Порция с майчинска гордост.

— Изглежда ще се наложи да се преоблека преди вечеря. Никълъс ме е засипал с трохи от шоколадовите си бисквитки — Фийби се тюхкаше безпомощно при вида на кафявите петна по роклята си.

Оливия затвори книгата си и се изправи.

— Вкъщи ли е татко?

— Не, двамата с Руфъс се върнаха в замъка веднага след обяд.

— В такъв случай, ще изляза — заяви тя. — Трябва да свърша нещо.

Фийби и Порция се спогледаха.

— Трябва да хапнеш нещо — напомни и Фийби.

Оливия се сепна. Доста време бе изминало от оскъдната й закуска във Вентнор.

— Ще взема малко хляб и сирене от масата. Но наистина трябва да вървя.

— Ще се върнеш ли до сутринта?

Оливия ги изгледа мрачно. Тази вечер щеше да напрегне всичките си сили, за да помогне на пирата, а после той щеше да си тръгне от нея.

— Надявам се — отвърна тя.

20.

Оливия взе малко хляб, сирене и студен бифтек от масата, пъхна една ябълка в джоба на роклята си и излезе от къщата през задната врата.

Още дъвчеше оскъдната си вечеря, когато прекоси двора на конюшните, вмъкна се небрежно в стаичката за седла и свали един въжен юлар от кукичките на стената. Скри го на сигурно в гънките на роклята си и със същата незаинтересована походка напусна обора, без да предизвика и най-малкото внимание от страна на конярите, които играеха на ашици, скупчени в кръг.

Оттам се отправи директно към пасището, където в топлите летни нощи оставяха конете да пасат и през нощта. Нейният кон, кротка петниста кобилка, пасеше спокойно тучната трева под един храст, на няколко фута от нея.

— Грейлинг — извика тихичко Оливия и извади червената ябълка. Кобилата вдигна очи и пристъпи към нея. Оливия вдигна ябълката на дланта на ръката си и след миг плодът се изгуби между кадифените устни на животното. Оливия метна юлара през главата на Грейлинг и я отведе към най-близкото дърво.

Кобилката не възропта, че ще я яздят без седло. Оливия дръпна муселинената рокля плътно под седалището си, за да се предпази от острите косми на гърба й, изцъка с език и насочи животното към портата на алеята.

Надяваше се да си спомни пътя до фермата на семейство Баркър. Единствения път, когато беше ходила там, не се бе опитвала да запомни откъде минават; и тогава, както и сега, имаше твърде много грижи на главата си. Все пак откри, че пътят й е познат и правилно се ориентира, че на кръстопътя трябва да поеме надясно. Пътеката я водеше покрай малкото селце, което, ако си спомняше добре, беше на десетина минути път от стопанските постройки преди фермата на Баркър.

Беше полуздрач, когато влезе в двора на постройката. Наоколо беше тихо, нямаше весел глъч на деца; пилетата, патетата и гъските бяха затворени за през нощта. Но вратата на къщата стоеше отворена за хладния вечерен бриз.

Оливия слезе от гърба на Грейлинг и завърза поводите за едно блокче на оградата. После приближи към вратата. Почука и надникна в кухнята. Вътре нямаше никой. Сърцето й се преобърна. Нима всички си бяха легнали?

Тя почука по-настоятелно и извика:

— Има ли някой тук? — За нейно облекчение, откъм каменното стълбище в дъното на кухнята долетя тропот на ботуши.

— Кой, по дяволите, чука в дома ми по това време? — В кухнята слезе мъж, когото Оливия не познаваше. Той крачеше навъсен към вратата и напъхваше ризата си в панталоните.

Вече по-отблизо, Оливия го огледа подозрително и по старческото му лице откри чертите на младия Майк.

— Господин Бейкър?

— Същият, а ти коя си? — Той я пронизваше свирепо с поглед на оскъдната вечерна светлина.

— Оливия Гранвил. Дъщерята на маркиз Гранвил — добави тя, когато на лицето му се изписа недоумение. — Майк тук ли е? Трябва да говоря с него.

Човекът все още я гледаше подозрително, когато откъм стълбите долетя властният глас на жена му.

— Кой е, Баркър?

— Щерката на Гранвил — извика той през рамо. — Търси нашия Майк.

Госпожа Баркър побърза да слезе. Беше облечена в огромна нощница, а косата й бе прибрана под нощно боне.

— Какво искате, мис? — попита тя. Оливия си пое дълбоко дъх.

— Госпожо, преместиха краля в Нюпорт. Антъни не знае и тази вечер ще отиде в Карисбрук, за да се опита да го спаси.

Семейство Баркър я зяпаха изумени, сякаш не разбираха съвсем какво говори.

Оливия нямаше време за губене.

— „Уинд Денсър“ е в опасност. Заложили са оръдия от двете страни на залива и ще го потопят в мига, в който навлезе в Пъкастер Коув. — Оливия не спираше да говори, водена от опасното предчувствие, че ако млъкне дори само за миг, домакинята ще я прекъсне и ще я прати да си върви. — Майк сигурно знае как да изпрати послание на кораба, за да не пускат котва.

Тя зачака напрегнато.

— Трябва да предупредим екипажа! — повтори тя, надявайки се най-после да види някакво разбиране в подозрителните погледи на стъписаното семейство Баркър. — Трябва също да предупредим Антъни да не отива на брега. Ако някой би могъл да сигнализира на кораба оттук, аз ще отида до замъка да спра Антъни.

Най-после госпожа Баркър раздвижи беззвучно устни.

— Откъде знаете всичко това, мис?

— Подслушах разговора на баща си, маркиз Гранвил. — Оливия се опита да запази търпение, но накрая избухна: — За бога, жено, кажи ми вкъщи ли е Майк или не е?

— Майк е с капитана — отвърна втренчено пълната женица. Оливия избълва една ругатня, която често беше чувала от устата на Порция.

— Знаете ли как да предупредите кораба?

И двамата Баркър поклатиха унило глави.

— Нашият Майк единствен знае какви са им сигналите — каза печално жената.

— А той е с капитана — повтори господин Баркър и пак тръсна тъжно глава.

Може би беше твърде късно за кораба, но все още можеше да предпази Антъни от устроената му засада.

— Тогава ще побързам да стигна до замъка и да предупредя Антъни. — Докато говореше, Оливия вече пресмяташе времето и разстоянието. — Кажете ми само по кой път да хвана оттук. Знам само пътя от Чейл. Трябва да има по-кратък път, без да се връщам обратно през Чейл. През долината… или пък…

— По-добре ще е нашият Били да дойде с вас — прекъсна я господин Баркър с властен тон, какъвто досега не беше чула от устата му. — През Блийк Даун и после през река Медина. Това е най-краткият път. — Той се обърна към съпругата си. — Бързо, жено, събуждай Били.

Възрастният човек заобиколи Оливия, излезе на двора и погледна небето.

— Наближава десет часа. Трябва да побързате. Ще ви трябва поне час да стигнете.

Жена му вече тичаше по стълбите.

— Били, Били, бързо слизай долу!

— Ох, мамо, какво пък сега? — Били се показа сънен на стълбите по нощна риза. Погледът му попадна на Оливия, застанала неспокойно до вратата. — Божичко! Това е господарката!

— Бързо й покажи пътя за замъка, през Блийк Даун. — Майка му пъхна чифт изтъркани ботуши в ръцете му.

— Поне да си обуя панталоните — възнегодува Били и заизкачва пъргаво стълбите.

— Само че побързай.

Момчето слезе само след минутка и седна на най-долната стълба да обуе ботушите си.

— Така. Бягай сега да си вземеш кон. Тичай! — Майка му го избута припряно през вратата.

— Добре де, тръгвам. — Той се втурна в тъмнината и набързо наметнатата му риза се развя свободно зад гърба му.

Оливия ясно усещаше учестеното биене на сърцето си; безпокойството й нарастваше с всяка изминала секунда. Тя излезе на двора и нервно закрачи напред-назад, скръстила ръце на гърдите си. Беше първата нощ от новолунието; сребристият сърп на луната висеше ниско на хоризонта.

Били се върна на гърба на ниско набито пони. Оливия се втурна да развърже коня си от оградата, а господин Баркър й помогна да го яхне.

— Господ да е с вас, мис.

Госпожа Баркър затича към тях, лицето й беше сгърчено от тревога.

— И няма да отиваш до замъка, Били. Стига ми, че Майк е там, изложен на опасност, и то за нищо. Само преведи господарката през долината и после през брода на реката.

Били сякаш не беше съвсем съгласен, но вдигна рамене, полупримирен.

— Хайде, мис. — Той заби върховете на ботушите си в стремето на понито и то препусна в тромав тръс. Грейлинг го последва с грациозна походка.

Те слязоха от отъпканата пътека покрай фермата и завиха. Оливия плътно следваше здравото пони на Били.

— Баща ти каза, че ще ни трябва поне час да стигнем, Били.

— О, татко не е кой знае какъв ездач — отвърна презрително момчето. — На него може да му трябва час, но ние ще стигнем по-бързо, мис. Да минем оттук. — Той пришпори понито през жив плет от преплетени храсти. Озоваха се на открито, почти голо парче земя. Рядко се намираше по някое младо дръвче, вече огънато от свирепите пориви на вятъра.

— Това място го наричат Блийк Даун — обясни й Били. — Наоколо няма и помен от къщи. Вятърът помита всичко през зимата.

Без изрично да се наговарят, двамата пришпориха конете си в галоп и се приведоха плътно над гривите на животните. Вятърът свиреше в ушите на Оливия, подмяташе черната й коса, докато панделката не отлетя, а тежките кичури се развяха подире й като гарванови крила. Сърцето й като че ли биеше в ритъм с пъргавите копита на Грейлинг, които отмерено трополяха по грубата, неотъпкана пътека.

Дали вече щеше да е късно Антъни да изпрати послание до „Уинд Денсър“? Беше наредил на Адам корабът да заеме позиция до десет. Сигурно вече навлизаше в доскоро тайния си пристан под скалите, където сега зееха грозни оръдия. Антъни трябваше да намери начин да им изпрати някакъв сигнал, да ги накара да отплават. Но наоколо сигурно гъмжеше от войници — застанали неотклонно на скалите, вперили погледи в тъмнината, изострили сетива в очакване на…

Трябваше да има начин… начин… начин. Тази единствена дума отекваше в съзнанието й и блокираше всяка друга мисъл. Оливия се притискаше към гривата на запъхтяното животно и го пришпорваше да бърза — още и още… Внезапно пред тях проблесна тънка ивица мастиленочерна вода.

— Това е бродът. Трябва да го прекосим — извика Били през рамо, без да намаля скоростта. — Плитко е по това време на годината. Само ме следвайте.

Грейлинг последва понито през реката. Понито на Били разцепи водата с копита, а кобилата на Оливия влезе подире му в пръските. Роклята й се намокри. Но високо над тях, откъм северозападния склон на хълма, се издигаше внушителният силует на Карисбрук Кясъл, гигантските му крепостни стени и пълните с вода защитни ровове.

Оливия мислеше трескаво. Стаята на краля беше — беше — в северното крило на сградата. Антъни и Майк сигурно се криеха с конете някъде наблизо — например някъде под бойните кули. Това е лудост, помисли си Оливия в бурен пристъп на гняв. Много хора преди него бяха опитвали да спасят краля — и всичките се провалиха.

Но все пак, Антъни не беше като другите. Ако това начинание изобщо беше възможно, то той несъмнено щеше да успее. Ако кралят беше тук, след час щеше да е на път за Франция.

— Остави ме тук, Били — обърна се тя строго към момчето. — Останалото ще свърша и сама.

— Ама и аз мога да помогна, мис — отвърна възбудено Били.

— Майка ти иска да се върнеш у дома. Така че върви. Нямам време за губене.

— Мама само се притеснява — настоя хлапето.

— И с право. Тръгвай! Веднага!

Гласът и беше толкова суров, че дори упоритият Били се сепна и обърна понито към дома си.

Оливия се отправи към покрайнините на долината, оградена от кичести дървета. В момента луната беше закрита от облачна завеса, но дори внезапно да проблеснеше, дърветата щяха да я скрият от зорките очи на часовите.

Къде би могъл да е Антъни? Главният портал беше твърде близо до долния край на северното крило. Нощната стража сигурно патрулираше покрай защитните насипи. Оливия ясно виждаше мъждукащите факли на бойните кули. Сърцето й биеше толкова ожесточено, сякаш всеки момент ще изхвръкне от гърдите й. Но разумът й беше бодър и свеж, мисълта й течеше логична и остра като бръснач.

Оливия насочи Грейлинг към прикритието на дърветата и изведнъж дочу как някъде наблизо изпръхтя кон. Тя дръпна юздите. Грейлинг подуши въздуха и изпръхтя доволно, надушила присъствието на себеподобни.

— Къде са те? — мърмореше съсредоточено Оливия и напрягаше слуха си за друг звук. Дочу бавно тътрене на конски копита, сякаш животното пристъпваше на място от крак на крак. Идваше измежду дърветата, точно под бойните кули.

Оливия слезе от коня и го поведе към звука. Не знаеше какво я чака там. Съвсем реално беше, вместо да намери Антъни и Майк, да се натъкне на въоръжените съгледвачи на маркиз Гранвил.

Три коня пасяха кротко сочната трева, завързани в прикритието на шубраците. Три коня, разположени съвсем близко до портала и очевидно предназначени за бързо бягство.

Оливия върза Грейлинг близо до тях и се измъкна на пръсти от шубрака. Веднага щом излезе от прикритието на гората, луната се изплъзна от сянката на облака и пръсна сребристата си светлина над северното крило. Оливия видя закования с решетки прозорец на стаята, доскоро обитавана от краля, разположена високо над защитния насип. Прозорецът бе тъмен, а горе, на бойните кули, все още блестяха десетки факли.

Ако се притиснеше плътно към стената, може би щеше да остане невидима за постовия край насипа. Оливия се сниши, колкото й бе възможно, и без да се изправя запълзя към стената под прозореца на краля.

Часовникът в параклиса удари единайсет. Звънът на гонга отекна в тишината на нощта.

И тогава нощта експлодира. Избухна пукот на оръдие; във въздуха просветнаха огнени пламъци, стихийна струя от червено и оранжево. Откъм бойниците изпукаха мускети и със свистене се надигна ярко оранжево кълбо. Цялата крепост сякаш пламна.

Светлината ги огря — два черни силуета, притиснати към стената. Бяха точно под прозореца на краля. Оливия никога не би могла да обърка стройната, облечена изцяло в черно фигура на Антъни. Носеше черна шапка, нахлупена ниско върху светлата му коса. Беше като призрачен силует, слял се с нощта и със самата стена.

Вътре, зад стените на крепостта сякаш се водеше истинска битка. Мъже крещяха, факли трептяха, отекваха изстрели, огнени езици и пушечен дим се издигаха в нощта. Антъни бе заявил, че ще отвлече вниманието на войниците, но това вътре приличаше на същинска война.

Оливия реши да не чака повече и се втурна към Антъни. Извика името му на глас, уверена, че сред цялата суматоха никой няма да чуе нейния глас.

Антъни рязко се обърна. В издигнатата му ръка просветна острие на нож. Той отпусна ръка, когато видя коя е. Оливия се приведе и се опита да нормализира дишането си. Антъни не я пришпори за обяснение. Неговото присъствие на духа й подейства ободряващо и когато най-после Оливия събра сили да заговори, думите й бяха ясни и конкретни.

— Той не е тук… кралят… Не е в стаята си. — Оливия посочи към тъмния прозорец. — Преместиха го тази сутрин.

Антъни не се и опита да я разпитва повече. Той я хвана за ръка и побягна с нея, приведен ниско над земята, към прикритието на дърветата. Майк се придвижваше безшумно покрай тях.

— Напразно изхабихме хубавите фойерверки — отбеляза Антъни с известно разочарование, когато стигнаха целта си. — Но Гордън и неговите хора свършиха полезна работа.

— Така си е — съгласи се Майк. — В тая шумотевица можехме да изведем петима крале.

— Корабът ти — изрече задъхано Оливия. — „Уинд Денсър“…

— Какво за него? — Овладяното спокойствие мигом се отдръпна от лицето му. Но само за миг Антъни се овладя. — Поеми си дъх, Оливия — каза приглушено той. — Кажи ми какво знаеш.

— Разположили са тежка артилерия от двете страни на Пъкастер Коув, в случай че твоят кораб се опита да влезе в канала.

— Джароу — изсъска презрително Майк. Антъни тръсна глава.

— Не можем да го виним, Майк. Предпочитам да им е наговорил всичко, което знае, вместо да рискува живота си.

— Пру не би проговорила, без значение какво ще й сторят — изстреля Майк със същата неприязън.

— Може и така да е. — Антъни вече прехвърляше наум ограничените си възможности. — Какво друго, Оливия?

— Войници. Чакат те в засада на скалите, в случай че се появиш на брега.

— Или се опитам да напусна брега. — Той се изсмя кратко. — На скалите? Сигурна ли си?

Оливия кимна.

— Поне така казаха. Антъни, какво смяташ…

Но Антъни вече им бе обърнал гръб и крачеше между дърветата като ранен звяр. Каузата на краля вече беше изгубена.

Но корабът му! И целият екипаж! Адам, Джетро, Сам… те бяха неговият живот, неговото семейство. Дължеше им всичко, което имаше. „Уинд Денсър“, колкото и скъп да му беше, не беше нищо в сравнение с всичките му приятели. Но за да спаси приятелите си, трябваше да спаси кораба. Антъни рязко се завъртя. Лицето му изглеждаше спокойно, очите му бяха студени и сиви като неподвижното море рано призори.

— Сам трябва да е оставил лодката в пещерата. Ако хвана по пътеката откъм Бинел Пойнт, бих могъл да избягна засадата. Така ще стигна до брега, без да минавам близо до скалите над залива — разсъждаваше на глас той. — Ще разполагам с няколко минути да избутам лодката във водата, преди да се усетят, че съм там.

— Но те ще стрелят по теб — извика болезнено Оливия. — Когато те видят да теглиш лодката към водата, ще стрелят по теб.

— Веднъж да вдигне платната, капитанът може да надхитри всеки с бързи маневри — каза Майк. — Правил го е и преди. В Танжер. Подгониха го заради… — Майк замлъкна и се изкашля. — Не помня вече за какво.

Антъни му се усмихна иронично.

— Много си дискретен, Майк.

— Не ме интересува, дори да си нападнал султанския харем — извика припряно Оливия. — Искам само да знам дали успя.

— Нали сега съм тук. — Антъни й се поклони насмешливо, а в очите му проблеснаха палавите пламъчета, така добре познати й отпреди. — Ето ме пред теб, жив и здрав, и дори не съм… хм, обрязан. Не се ли убеди с очите си?

— Значи наистина е бил султанският… О, защо изобщо трябва да се шегуваш в такъв момент?

— Защото, цвете мое, винаги има време за малко смях. А смехът успокоява нервите. — Той докосна лицето й по навик, а тя по навик притисна бузата си към дланта му. Очите му надзърнаха в нейните.

— Какво ще правиш с „Уинд Денсър“? — попита настойчиво Оливия. — Ако те видят, със сигурност ще го обстрелват, ако вече не са го разрушили.

Светлинката в очите му угасна.

— Преди много време се научих да не очаквам поражението; би било само загуба на енергия. Джетро знае какво да прави, докато аз не поема командването. — Антъни се обърна към коня си. — Майк, придружи Оливия и после се прибирай у дома. „Уинд Денсър“ ще отплава за Франция веднага, щом се кача на борда. Ще се върнем на острова след около месец и…

— Моля да ме извините, капитане, но няма да ви изоставя. Ще ви трябват няколко чифта ръце, за да избутате бързо лодката във водата. И освен това, аз съм там, където е „Уинд Денсър“.

Антъни застана неподвижно до коня си, преметнал една ръка през седлото, а с другата държеше поводите.

— Можеш ли да се прибереш сама у дома? — извика той към Оливия, която бе отишла да вземе Грейлинг.

— Това е смешен въпрос, да не кажа обиден. Щом съм намерила пътя дотук, разбира се, че мога да се прибера и у дома. Но не натам съм се отправила.

Антъни вече бе възседнал коня си.

— Какво искаш да кажеш? Оливия изрече бавно и отчетливо:

— Искам да кажа, че ако баща ми и неговите хора чакат в засада на брега, и аз съм долу на брега с теб, и ако се кача с теб на лодката, те няма да стрелят.

— Те ще познаят мис на брега — каза Майк, който изглежда пръв схвана замисъла на Оливия.

— Точно така. И дори баща ми да не е там, войските ще са под командването на Гайлс Крамптън. Той ще ме разпознае на часа. — Тя вкопчи пръсти в гривата на Грейлинг, подскочи и се метна на гърба й, и набързо намести роклята под себе си.

— И после как ще обясниш това на баща си? — попита назидателно Антъни.

— Това си е мой проблем — отвърна му надменно тя. — Също като теб, и аз сама вземам решенията относно себе си и сама си понасям последиците. — Оливия го срази със собствените му думи и очевидно изглеждаше доволна от това. — Моите отговорности са си моя работа, мистър Какстън.

Между високите дървета беше тъмно като в рог, но Оливия видя как очите му проблеснаха, устните му се присвиха.

— Не смей да ме последваш, Оливия — каза й с леден тон, какъвто не беше чувала да излиза от устата му никога преди. — Да вървим, Майк. — Той обърна коня си и препусна към долината.

Майк я погледна, поклати тъжно глава и последва своя капитан.

21.

Оливия пришпори Грейланд и ги последва. В замъка зад тях все още цареше хаос; в тъмнината отекваха залпове, проблясваха пушечни изстрели и се носеше мирис на барут.

Оливия внимателно следеше с поглед мъжете пред себе си, но не скъси разстоянието помежду им. Не знаеше дали Антъни е наясно, че ги следва, и не я беше грижа. Защото по някое време в тази бурна вечер бе почувствала как противоречивите емоции, натрупани през последните седмици, се подреждат; как бурният водовъртеж от чувства се превръща в спокойно езеро. Дори не се питаше какво и защо ще прави. И нямаше да губи време и усилия да убеждава Антъни, че решението й е правилно и окончателно.

Половин час по-късно Антъни и Майк спряха на върха на някаква скала. Това място беше съвсем непознато за Оливия. И беше съвсем пусто, само задавеният крясък на чайките нарушаваше тишината. Сребристият сърп на луната висеше неподвижно над гладката повърхност на морето и целият свят сякаш сдържаше дъха си. Двамата мъже слязоха от конете и Оливия реши, че е крайно време да ги извести за присъствието си.

Антъни я погледна с ледено изражение.

— Защо? — прошепна той и тази единствена дума отекна като изстрел в тишината.

— Защото имаш нужда от помощта ми — отвърна простичко Оливия и слезе от коня си. Краката й трепереха от дългата езда, коленете й поддадоха за кратко, когато отново докосна земята. — Къде сме?

— Бинел Пойнт, мис — отвърна й Майк и коленичи досами ръба на скалата. Оливия видя бледата следа по урвата, широка колкото човешка педя, която се спускаше стръмно към брега. Напомняше й за пътеката, която едва предишната вечер я бе отвела до брега на Света Катерина. Толкова кратко време бе изминало оттогава, а толкова много неща се случиха.

— Ще хванем по тая пътека, мис. Спуска се право надолу и излиза в една дупка в скалата, точно над Пъкастер коув.

— Значи така ще избегнем засадата на скалите.

— Поне така се надяваме — отвърна сухо Антъни и разтърси здраво раменете й. — Не се нуждая от твоята помощ, Оливия, разбра ли?

— Е, аз пък мисля, че се нуждаеш — заяви тя и постави ръце върху неговите. — Не трябва ли да побързаме? С всяка изгубена минута „Уинд Денсър“ е в опасност.

— Няма нужда да ми го напомняш — тросна й се Антъни.

— Тогава да вървим. — Тя се откъсна от ръцете му и се отправи към пътеката, където бе застанал Майк. Чувстваше нарастващото си вълнение, сякаш отново е тръгнала на вълнуващо пътешествие със своя пират.

Антъни я настигна.

— Стой зад Майк — нареди й той. — Когато стигнем до брега, ще останеш на пътеката. Така ще виждаш всичко, но теб няма да те виждат. Приеми го, Оливия. Няма да позволя да се излагаш на безсмислен риск. Нямам нужда от помощта ти, можеш само да ми попречиш. Не искам да изгубя кораба си заради някоя от детинските ти прищевки.

Думите му прозвучаха грубо, но Оливия не му отговори. Тя зае чинно мястото си зад Майк. Само след две стъпки се обърна заднешком. Пътеката беше твърде стръмна, за да слиза напред. Скоро от радостното й вълнение не остана и следа. Пътеката се виеше към брега, трудна и опасна, и сякаш нямаше край. Но мъжете не спираха, а тя нямаше намерение да показва слабостта си, като спре да си поеме въздух. След известно време се обърна и погледна през рамо неподвижната повърхност на морето, блестящите му юди, огрени от светлината на луната и звездите. „Уинд Денсър“ се полюшваше плавно на котва в устието на залива.

Все още беше непокътнат. Оливия едва не заплака от облекчение. Мъжете усилиха крачка и тя ги догонваше с усилие, подхлъзваше се и залиташе, без да обръща внимание на издатините, които издраха лицето й. Стигнаха до грамаден скален блок, който сякаш запушваше пътеката, но след миг Оливия съзря тясната дупка в скалата, в която потънаха Антъни и Майк. Тя се наведе и ги последва. Озова се в тъмна пещера с неравен под, която гледаше право към пиратския кораб.

Антъни и Майк скочиха на брега, а Оливия тупна край тях сред водопад от морски камъчета, пясък и чакъл. По челото й, въпреки вечерния бриз, се стичаха едри капки пот. Оливия се вслушваше напрегнато за някакъв звук, за някакъв знак, че баща й и неговите хора дебнат в засада. Но до слуха й не достигаше нито човешко дихание, нито случаен повей на вейка дори.

Високо на скалата, Катон се взираше в елегантния кораб, пуснал котва в залива.

— Да дам ли нареждане за стрелба, милорд? — Както винаги, Гайлс нямаше търпение да влезе в действие.

— Корабът не прави нищо вредно или незаконно — отбеляза маркизът. — Не виждам никакви причини да го нападаме, просто защото е пуснал котва под носа ни. Какво ще кажеш, Ротбъри?

Руфъс дъвчеше замислено стръкче трева.

— Дори не можем да сме сигурни, че е „Уинд Денсър“. Много сме далече, за да разчетем името.

— Разбира се, че е „Уинд Денсър“, милорд — отвърна уверено Гайлс. — Явно чакат някой или нещо.

— Защо не ги предупредим с един неточен изстрел — предложи Руфъс. — И да видим как ще реагират.

Гайлс вече даваше заповеди на войниците да заредят оръдията.

— Какво, по дяволите, е това? — Антъни вдигна поглед към скалите, откъдето сякаш килим от танцуващи светлини се плъзна към морето. Въпросът му получи своя отговор почти незабавно. Откъм скалите отекна оръдеен залп и наблизо край фрегата водата сякаш завря.

Оливия си пое рязко дъх. Антъни се обърна към нея.

— Те са на скалата. Стой тук, докато всичко приключи, и после се прибирай у дома. — Гласът му беше рязък и неумолим. Антъни се поколеба, а после, сякаш против волята си, се наведе и я целуна по устните — груба първична целувка, която приключи така внезапно, както беше започнала. Той се отдръпна мигновено. — Да се захващаме на работа, Майк.

Те побягнаха по ситния пясък, тъмни фигури в сянката на скалите.

Едва сега Оливия различи очертанията на лодката, изтеглена на брега и почти незабележима изпод надвисналите скали. Първият изстрел отекна, когато стигнаха скалите. Сърцето й подскочи, но двете тъмни фигури успяха да се изплъзнат от куршумите и миг по-късно вече мъкнеха лодката по брега. Държаха я изправена край себе си, за да им служи за естествен щит. Но щом я спуснеха във водата, щяха да се превърнат в голи мишени под обстрела на мускетите.

Оливия се втурна към брега, обърна се с лице към скалата и размаха ръце в някакъв причудлив танц.

Катон се вторачи стъписано в дребничката фигурка на брега. Морският бриз развяваше бледата й рокля и я прилепваше към тялото й, черният водопад от коси обгръщаше лицето й. Но един баща винаги можеше да познае дъщеря си.

— Не стреляйте! — извика той.

— Да щурмуваме ли брега, сър? — Гайлс Крамптън изглежда не вярваше на очите си. — Да отстраним лейди Оливия от пътя си.

— Какво изобщо прави тя там? — изсумтя Руфъс.

— Само господ знае! — Катон се поколеба за миг. Двамата мъже вече бяха изтласкали лодката в плитчината. Платното й беше хлабаво завързано около гика. Само след броени мигове щяха да го развържат и да отплават. — Щурмувайте брега! — нареди той. — Но не стреляйте, докато Оливия е там. Не трябва да я излагаме на риск.

Антъни и Майк изтласкваха лодката с отмерени движения, устремени към по-дълбоките води, където най-после щяха да центрират кила и да вдигнат платното.

— Господ да е с нас — мърмореше Майк под носа си. — А мис какво прави?

— Доказва, че може да решава сама за себе си — отвърна мрачно Алтъни и напрегна мускули в пореден напън. Лодката се плъзна по водата. Оръдията изтрещяха отново, но той нямаше време да погледне дали корабът е бил улучен. Един изстрел не можеше да го потопи. Но „Уинд Денсър“ се нуждаеше от своя капитан зад руля.

Изведнъж Оливия дочу трополенето на десетки чифтове крака — забързани, зловещи стъпки откъм пътеката на скалата. Тя се втурна към брега, където Майк, нагазил до кръст във водата, продължаваше да избутва лодката към по-дълбокия канал, а Антъни, вече на палубата, развързваше платното от гика.

Тропотът на ботуши зад гърба й вече се чуваше толкова ясно, че отекваше в съзнанието й, извисиха се мъжки гласове, прищракваха мускети. Тя рязко се завъртя и инстинктивно разпери ръце, сякаш да запази Антъни от зейналите дула, докато успееше да опъне платното.

Над брега се спусна тежка тишина. Оливия надзърна през рамо към лодката. С всяка фибра от тялото си чувстваше присъствието на напрегнатите войници пред себе си, в момента затаили дъх като един.

Антъни обгърна в длан лостчето за управление. Оливия, застанала в плитката пяна досами брега, бавно се обърна отново към брега. Нямаше да позволи хората на баща й да нападнат лодката, преди да е вдигнала платна. Знаеше, че ще трябва да издебне най-подходящия момент, да направи своя ход в единствения възможен миг, когато има шанс да успее. Когато лодката е свободна, с вдигнато платно, но преди да се отдалечи навътре в морето.

Антъни дръпна лоста, завъртя лодката по посока на вятъра и платното се изду. Стоеше прав и гледаше суровата решимост по лицата на мъжете на брега. Дулата сочеха към лодката, но Оливия не се отместваше от пътя им.

Маркиз Гранвил излезе на няколко крачки пред подчинените си.

— Оливия? — промълви той тихо, въпросително.

Тя гледаше баща си, но сякаш с кожата си чувстваше как лодката се отдалечава бавно от брега. Как Антъни се отдалечава застрашително от нея.

И разбра, че няма повече време.

Оливия повдигна умолително ръце, с дланите нагоре, сякаш искаше да му покаже колко е безпомощна.

— Прости ми, татко — прошепна тя. — Сега нямам време да ти обясня, но се кълна, че не мога да постъпя другояче.

После се обърна и нагази в пенливите вълни. Лодката се отдалечаваше бързо от брега.

— Антъни! — извика тя, когато водата достигна до кръста й. — По дяволите, Антъни! Изчакай ме. Знаеш, че не мога да плувам!

Хората на баща й вече нагазваха във водата. Оливия се бореше с вълните, а роклята й, сега прилепна към краката, затрудняваше движенията й.

Антъни обърна носа на лодката срещу вятъра, наведе се през кърмата и с лекота я повдигна от водата. Оливия се претърколи на дъното на плавателния съд и застана на колене. Пиратът мигом дръпна лостчето и платната отново се издуха от вятъра.

— Не стреляйте! — извика Катон към войниците, които упорито навлизаха навътре и навътре във водата в последен, отчаян опит да спрат изплъзващата им се лодка.

Оливия притисна сърцето си с ръка.

— Ще ни хванат ли?

— Не, вече излязохме от плитчината. Ако искат да ни последват, ще трябва да плуват, а лодката е по-бърза от тях.

И сякаш в потвърждение на думите му, внезапно преследването бе преустановено. Войниците се спряха в точката, където пясъчното дъно рязко се спускаше надолу и безпомощно наблюдаваха как плячката им се изплъзва.

Оливия наблюдаваше замислено сцената, която се разиграваше на брега. Виждаше ясно баща си, застанал на същото място, където го беше оставила. Онова, което бе направила, беше неизбежно. Фийби и Порция щяха да му обяснят. Но дали някога щеше да й прости? Щеше ли някога да го види отново?

Поредният откос на оръдията изтласка от съзнанието й всички други мисли, освен тези за настоящето.

— Стрелят по „Уинд Денсър“!

— И засега изглежда не улучват — отвърна спокойно Антъни. — Веднъж да се кача на борда, и няма да има за какво да се притесняваш.

Оливия се обърна към фрегата и видя, че сега гротът е вдигнат, а въжената стълбичка — спусната покрай корпуса и готова да ги посрещне. В напрегнатата тишина на нощта, до слуха й достигна ритмичният напев на моряците, които приготвяха крика, за да вдигнат котвата. Изглеждаха напрегнати, но не и сериозно притеснени — както моряците, така и техният капитан. Изглежда нямаше причини тя, единствена от всички, да се безпокои за изхода от тази надпревара на сили и нерви.

Въздухът захладня, когато стигнаха до устието на залива. Оливия потръпна.

— Защо винаги се прибирам мокра, когато съм с теб?

— Сигурно понеже те намирам особено привлекателна, когато си мокра — отвърна й сериозно Антъни. — Явно въображението ми мечтае за морски сирени.

— Морски сирени! — възкликна Оливия. — Досега не ми беше споменавал за тях.

— Но току-що осъзнах, че си имам една — ухили се той. — Няма нищо по-примамливо от тази рокля, прилепнала така към тялото ти.

Оливия погледна надолу към тялото си. Явно бледият муселин бе станал прозрачен от водата.

— Господи! Как ще се кача на борда в този вид? Все едно изобщо не съм облечена. — Изведнъж Оливия си спомни за присъствието на Майк. Когато го погледна, ушите му бяха червени и извърна глава, сякаш предпочита да е където и да било другаде, само не и пред втрещената господарка.

Антъни само се засмя и се залови да разкопчава ризата си с една ръка, докато с другата държеше здраво лоста.

— Вземи я. Така поне ще изглеждаш прилично, докато не се докопаш до каютата ми и не облечеш някоя от нощните ми ризи. Вече знаеш къде стоят.

Оливия облече припряно неговата риза. Все още пазеше топлината на кожата му и особения аромат на сол и море. Най-после лодката се изравни с „Уинд Денсър“ и Антъни спусна единственото й платно. После хвана въжената стълба и помогна на Оливия да се качи. Тя се надигна към перилата и услужливи ръце я прехвърлиха на палубата. Никой не се изненада да я види и тя се досети, че трябва да са наблюдавали развоя на събитията с далекоглед.

— Да се махаме оттук, капитане. — Джетро се дръпна от щурвала.

— Да, става напечено. — Антъни изтича на мостика и пое руля. — Слез в каютата ми, Оливия, и свали тези мокри дрехи.

— Това може да почака. — Тя се изправи до него. — Какво смяташ да правиш? Ако уцелят грота…

— Няма да го уцелят. За щастие, топовете не могат да се прицелват надеждно, ако не гледат право към целта си. — Той сведе поглед към нея и в очите му проблесна радостна възбуда. Това беше приключение, достойно за уменията на един пират.

Последва оглушителен откос. Едно тежко поле описа плавна дъга на косъм от такелажа и цопна във водата край кила. Антъни гръмко се изсмя и завъртя руля.

— Вече не се шегуват. Вдигнете платната!

Мъжете от екипажа се закатериха пъргаво по такелажа и точно в този момент прозвуча нов изстрел, този път от отсрещната скала. Антъни завъртя ловко щурвала и само това ги спаси от смазващия удар на тежкото гюле.

— Изглежда този път ни бяха хванали на мушка — отбеляза Оливия, изненадана от собственото си спокойствие.

— Вярно е… Но сега ще ги надхитрим — заяви Антъни без сянка от страх или припряност. Фрегатата се извъртя с дясно на борд. Оливия зяпна от изненада. Макар познанията й да бяха още скромни, струваше й се, че са се изложили под директния прицел на оръдието откъм дясната скала. Да, сега бяха съвсем недостижими за артилерията отляво, но се изпречваха на пътя на огъня отдясно.

— Какво правиш?

— Мисля да се поразходим под обстрел — отвърна й Антъни и Оливия долови лудия възторг в гласа му, познатите пламъчета в очите му. — Не се безпокой. Дори да сме под прицела им, рискът не е по-голям, отколкото когато сме извън обсега им. Ще плаваме към скалата, под прицела на единия топ и извън обсега на другия.

— Ами скалите! Ще се разбием! — Но още в мига, в който го изрече, Оливия разбра колко е абсурдно. Антъни нямаше да се разбие в тези води, дори да управляваше кораба със завързани очи.

— Обещавам да внимавам — извика й бодро той.

Оливия замълча. Антъни си подсвиркваше весело през зъби и уверено водеше кораба право към скалата. След минути Оливия вече ясно си представяше как се разбиват и „Уинд Денсър“ се превръща в купчина трески. А над главите им бумтеше оръдието и хвърляше безцелно огромните си гюлета, които цопваха така и не достигнали целта си, в пенливата диря на фрегата.

Миг преди да докосне скалата, „Уинд Денсър“ изви грациозно покрай нея, безпогрешно проследи неравните й извивки и гордо се изправи пред блестящата повърхност на открито море. Суровите мъже от екипажа сега се поздравяваха възторжено и хвърляха моряшките си шапки във въздуха. А останалите далече зад гърба им оръдия сякаш признаха поражението си и замряха.

Оливия погледна за последно към острова и се обърна към своя пират, който си подсвиркваше доволно през зъби и оглеждаше грота. Сякаш почувствал погледа й, той сведе очи към нея.

— Съжаляваш ли вече?

— Не — отвърна решително тя. — А ти?

Той поклати глава и се засмя с оная усмивка, която винаги стопляше сърцето й, и Оливия разбра, че е последвала единствената си възможност за истинско щастие. Никога в живота си нямаше да обича друг мъж по този начин. Никой друг не можеше да я накара да изпита този шеметен възторг, това разтърсващо чувство за пълнота. Да отхвърли това предложение за щастлив живот беше като да се изплюе в лицето на боговете.

— Слизай долу — каза й той. — Облечи сухи дрехи. Аз ще сляза при теб, когато се отдалечим достатъчно от острова.

Оливия погледна за последно към смаляващото се късче земя на остров Уайт.

— Ще се върнем ли някога?

— Разбира се. Нали все някога трябва да се помириш с баща си.

— Да — отвърна замислено Оливия и слезе в каютата.

— Значи реши да избягаш в морето? — Преплели тела в леглото, Оливия и Антъни не се решаваха да сложат край на любовната игра, а зората вече обагряше небето и през прозореца се процеждаше мек лъч розова светлина.

— Така изглежда — съгласи се тя и помилва гладката, стегната плът на седалището му. — Ще се впуснем в нови приключения и ще си останем винаги непредсказуеми.

— Разбира се — кимна сериозно Антъни и допря члена си до влажните й слабини. Очите й се замъглиха.

— Животът ни никога няма да е сив и скучен — прошепна Оливия.

— Ни най-малко. — Той пое отново навътре, много бавно, почти влудяващо.

Оливия прехапа долната си устна и простена от задоволство. Изящните й пръсти се стрелнаха изкусително по влажните й устни, а Антъни отметна глава със сподавен стон.

— Откъде си научила това?

— Инстинкт — усмихна се предизвикателно Оливия. — Нали вече съм държанка на пират. Трябва да знам такива трикове. — Тя отчаяно се бореше да задържи оргазма си, който щеше да сложи край на това сладостно мъчение.

Антъни се взираше в лицето й, потърси очите й. Щом видя, че е на път да се предаде, той се отдръпна отново и изчака тялото й да се поотпусне, преди да нахлуе отново.

— Не искам това никога да свършва — прошепна Оливия и погали чувствителната кожа от вътрешната страна на бедрата му. Обичаше да усеща силата на мускулите му под дланите си.

— Това е само началото, любов моя — прошепна той в ухото й и се наведе да помилва устните й с неговите. Оливия вкуси сладостта на езика му, който сега се раздвижи в устата й в ритъм с члена му дълбоко в нея, твърд и уверен, докато светът се завъртя около нея и й си стори, че ще експлодира. И все пак тя се задържаше на ръба, посрещаше тласъците му с ритмично повдигане на таза си и ласките на езика му с копнежа на своя.

Пръстите й се вкопчиха в гърба му, притискаха го към нея, сякаш можеха да се слеят в едно. И тогава светът се завъртя пред очите й, а тя продължаваше да се притиска към него като удавник, носен от течението, и шептеше името му в сладостна забрава.

Слънцето се надигна над морето и насити небето с портокалова светлина. Антъни се отпусна на леглото и я притегли към себе си. Приглади кичур влажна коса на слепоочието й.

— Възможно ли е да те обичам толкова? — прошепна той. — Плаша се от любовта. Не можех да понеса мисълта, че ще те изгубя.

— Никога няма да ме загубиш — отвърна тя и притисна устни към вдлъбнатинката на шията му, влажна от пот, където плътта пулсираше учестено. — Родени сме един за друг. Заедно ще живеем и заедно ще умрем.

Той обгърна лицето й с длани и целуна ъгълчетата на устните й, връхчето на носа й, извивката на брадичката й.

— Но няма да се оженим — заяви Оливия и езикът й се стрелна към връхчето на неговия нос. — Съпругите не са добри пирати.

— И аз не съм мъж за женене — отвърна й лениво Антъни. — Имам темпераментна държанка.

Беше ранния септември и въздухът беше топъл и свеж, а водата — гладка като огледало, когато „Уинд Денсър“ се плъзна в тайния си пристан и скалата сякаш се затвори зад него. Дълбокият канал в дъното на фиорда сякаш го очакваше след двата дълги месеца отсъствие.

Оливия стоеше неподвижно на палубата и гледаше как корабът навлиза бавно между скалите. Спомни си първия път, когато на борда на този кораб бе влязла в тесния процеп, за да се върне към своя живот, единствения, който познавайте и разбираше.

Тя погледна към мостика, където Антъни направляваше ловко любимия кораб, сякаш се завръща у дома. Той остави щурвала на Джетро и слезе при нея. Изправи се на перилата и обгърна кръста й с ръка.

— Готова ли си за това?

— Да. — Тя погали с пръсти лицето му.

Дрънченето на котвата проряза вечерната тишина. Спуснаха помощната лодка и Оливия прескочи перилата с пъргавината на опитен моряк.

Антъни се настани до нея и натисна здраво веслата. Лодката се плъзна към светлината в края на тунела, а той вдигна единственото им платно. Плаваха покрай брега в мълчание, което отразяваше общото им настроение. И двамата се чувстваха напрегнати.

— Може би вече са напуснали острова — промълви Оливия, когато леката лодка навлезе в пещерата точно под селцето Чейл. Тя гризеше нервно пръстите си; дълбока бръчка се оформи между почти сключените й вежди. За два месеца всичко можеше да се случи.

Антъни посегна към нея и нежно дръпна ръката от устните й.

— Кралят все още е на острова. Баща ти също трябва да е тук. — Надявам се.

Лодката заседна в плитчината и Антъни скочи ловко на пясъка.

— Оттук до селото пътят е съвсем кратък. Върви отляво на алеята — говореше той, докато изтегляше лодката на пясъка.

— Знам. Минавала съм оттук и преди — напомни му Оливия, доловила напрежението зад безсмислените му инструкции. Тя пое подадената й ръка и скочи боса на пясъка, с обувките си в ръка.

Приседна на скалата да се обуе.

— Ще ме изчакаш ли?

Антъни я погледна и прокара замислено пръсти по устните си.

— Ще ти простя нелепия въпрос… но само този път.

Оливия се усмихна, беше не по-малко напрегната от него. Тя се изправи.

— Просто не знам колко дълго ще е забавя.

— Ще те чакам колкото е нужно. — Той повдигна брадичката и й се наведе да я целуне. — Сега върви и направи каквото трябва. А после се върни при мен.

— Винаги ще се връщам при теб — прошепна тя, а после се обърна, набра полите си в ръка и се втурна към скалистата пътека.

Антъни се опита да потисне безпокойството си. Знаеше, че няма основания да се тревожи. Оливия вече бе направила своя избор. Тя щеше да изпълни дълга си към семейството, а после да се върне завинаги при него. Не можеше да бъде другояче. Антъни извади купчина листа от лодката и седна на скалата. Извади от джоба си остър молив и започна да рисува. Рисуваше единственото нещо, което в момента изпълваше съзнанието му. Оливия.

Оливия прекоси овощната градина и спря пред вратата към цветните лехи. Повечето прозорци на къщата още светеха. Оливия я заобиколи, придържайки се към сенките, и с облекчение установи, че прозорецът на кабинета на баща й още свети. Маркиз Гранвил си беше у дома и нямаше да се налага да минава през главния вход, да вижда изуменото изражение на Бисет. Не искаше да разговаря с никого, дори и с Фийби, преди да се изправи пред баща си.

Оливия се промъкваше предпазливо по чакълестата пътека към издължения прозорец на кабинета на баща си. Залепи се за стената и надзърна вътре. Маркизът седеше на бюрото си и преглеждаше някакви книжа.

Сърцето й заби силно. Сетивата й се напрегнаха. Щеше да е по-лесно първо да се види с Фийби, да си разчисти пътя. Но Оливия отхвърли тази мисъл. Онова, което искаше да обсъди, беше нещо между нея и баща й. Тя вдигна ръка и почука на прозореца.

Катон вдигна очи от книжата. Вторачи се през стъклата и рязко скочи на крака. Отвори припряно прозореца и се надвеси през перваза. Очите му се разшириха от изненада.

— Оливия?

— Да — прошепна тя. — Може ли да вляза? — След като той не й отговори, Оливия се преметна странично през ниския перваз и отпусна крака на пода на кабинета му.

— За да останеш ли дойде? — Гласът му бе приглушен, очите — тъжни, но погледът му поглъщаше всяка подробност от вида й. Здравият тен на кожата й, ведрата светлина в очите й, уверената грация на жена, която е намерила себе си и мястото си в този свят.

— Не, татко. Не мога да остана.

— Защо тогава си дошла?

Оливия долови безкомпромисната нотка в гласа му.

— Дойдох да ти обясня, да поискам прошка.

— Няма нужда, Фийби вече ми обясни — отвърна Катон със същия леден тон. — И разбира се, че ти прощавам. Ти си моя дъщеря и винаги ще си останеш моя кръв.

— Обичам те. — Тя протегна загорялата от слънцето си длан в умолителен жест. Сега отчаяно копнееше да пробие стената от хлад и безразличие. Беше очаквала да срещне гняв, болка, може би дори твърда решимост да не й позволи да се върне към живота, който си е избрала. Но този хладен, сдържан отговор на молбата й беше по-лош от всичко, което си бе представяла.

Катон не пое ръката й. Само я гледаше мълчаливо. През двата дълги месеца на нейното отсъствие беше така разгневен, толкова объркан, толкова притеснен за нея, че да я види сега тук, толкова видимо щастлива и задоволена, беше обида за чувствата му.

— Ти не ми прощаваш — прошепна тя и ръката й се отпусна край тялото. — А аз исках твоята благословия.

— Какво си искала? — Внезапно гневът проби стената на ледената му сдържаност. — Ти избяга с един пират, с незаконородения син на глупак, отдаден на празните си идеологии, който…

— Откъде разбра това? — прекъсна го Оливия.

— Нима си мислела, че няма да узная? — отвърна гневно той. — Мислиш си, че можеш да избягаш без всякакво обяснение, да предадеш моята кауза на врага, да улесниш бягството на един престъпник, който по всички правила би трябвало да увисне на въжето, и аз само ще вдигна рамене и ще го приема?

— Ти не го познаваш — отвърна приглушено Оливия. — Нямаш право да говориш така за него. Аз го обичам. Само с него мога да бъда щастлива. Смятах, че ти дължа обяснение. Но вече не мисля така. — Тя го изгледа печално, с цялата си горчивина и разочарование от отказаната й бащинска любов, и се отправи решително към отворените крила на прозореца.

— Оливия! — Името й бе изстрадан вик.

Тя се обърна. В очите на баща й проблясваха сълзи. Той протегна ръце да я прегърне.

Оливия се хвърли в обятията му, без да сдържа собствените си сълзи. Катон я притисна в прегръдките си, погали косите й.

— Не бях на себе си от притеснение — каза той. — Що за живот би могла да живееш с такъв човек?

— Животът, който искам. — Тя вдигна влажните си от сълзи очи и ги прикова в лицето му. — Това е единственият начин на живот, който може да ме направи щастлива. Двамата четем заедно, играем шах, смеем се… много се смеем. И толкова се обичаме! Той ме кара да се чувствам завършена. Без него просто не съм цяла.

Катон въздъхна в косите й.

— Трябва ли да го приема, дъще?

— Ако искаш да ме направиш наистина щастлива.

— Тогава сигурно ще трябва да се примиря. — Маркизът въздъхна отново. — Майка ти беше такава покорна, почтена жена. Питам се как успяхме да създадем същество като теб.

Оливия се усмихна неуверено.

— Никога не съм я познавала. Но аз сигурно приличам повече на твоята фамилия. Помисли за Порция. Тя е дъщеря на твоя брат.

— Хм, това не ми беше хрумвало. — Той тръсна глава. — Трябваше да го очаквам. Порция и Фийби не спират да ме изненадват. Трябваше да съм подготвен за това.

— Аз не бях готова, татко — отвърна Оливия. — И за мен дойде като гръм от ясно небе…

Катон по-добре от всеки друг разбираше как внезапно връхлита чудната стихия на любовта.

— Трябва да обсъдя някои неща с твоя… твоя…

— Моят пират — притече му се на помощ Оливия. — Антъни не се интересува от зестри и пари.

— Значи заслужава похвала — отвърна сухо маркизът. — Рядко се срещат мъже, които да не се интересуват от тези неща.

— Антъни наистина е необикновен човек, татко, и ми осигурява всичко, от което имам нужда.

— С нечестния си занаят, предполагам. — Неодобрителната нотка отново се настани в гласа му. — За бога, Оливия, разбирам, че го обичаш, но няма ли начин да го накараш да заживее приличен, законен живот?

— Той не е като другите — отвърна меко тя. — Ако беше друг, нямаше да го обичам; а опитам ли се да го променя, той ще престане да ме обича.

Катон въздъхна от безпомощност. Постоя още известно време, притиснал крехката фигурка на дъщеря си в прегръдките си, и накрая заяви:

— Няма да позволя дъщеря ми да зависи от капризите на някой мъж или от превратностите в начина му на живот. Ще ти дам зестрата, която съм ти отредил.

— Не е нужно, но все пак ти благодаря — отвърна му признателно Оливия.

— Скоро ще върнем краля в Лондон. Ще ти дам адрес в града, където да ми пращаш новини.

Той се отдръпна от нея и пристъпи към бюрото си.

— Държа редовно да ме осведомяваш за състоянието си — говореше маркизът, докато изписваше с отсечени движения новия си адрес на белия лист хартия.

— Ще пиша винаги, когато мога.

— И ако някой път твоят пират реши да се лиши от теб за няколко дни… — Баща й повдигна въпросително вежди и посипа мастилото с пепел.

— Животът ми е доста непредсказуем, с моя пират — каза Оливия и взе листчето от ръката му.

— Да, мога да си представя. — Маркизът въздъхна отново. — Наистина ли няма начин да…?

— Не — отвърна му простичко тя.

— И не смяташ да узакониш този съюз? — Той погледна многозначително голите пръсти на ръката й.

Оливия поклати глава.

— Мили боже! — промърмори маркиз Гранвил. — Е, поне ще разполагаш със собствени средства, в случай че нещата се обърнат на зле.

— Няма, татко — заяви решително тя. — Трябва да повярваш в Антъни. Както му вярвам и аз.

— Аз не съм влюбен в него — отбеляза сухо баща й. — А ти си ми дъщеря.

Оливия не намери какво да му отговори и след миг мълчание баща й каза:

— Върви при Фийби сега. И не ни карай да чакаме дълго новини. — Той придърпа дъщеря си към себе си и я целуна по челото. — А какво да правя с книгите ти? Къде да ги изпратя?

Очите й засияха.

— Наистина ли може да ги взема?

— Те са твои, момичето ми. Никой друг в този дом не се интересува от Платон, Тит Ливий и всичките ти скучни приятели.

— Тогава ще помоля Майк да дойде утре сутринта с к-каретата и да ги вземе. — Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. — Обичам те, татко.

— Аз също те обичам. Ти си избра този мъж. Обичай го и бъди щастлива с него.

Когато стиснаха ръцете си, сълзите в очите й отразяваха неговите. Маркизът се отдръпна и й обърна гръб, а ръката му се стрелна към очите му. Без да сдържа сълзите си, Оливия тръгна да намери Фийби.

Защо, когато станеше дума за щастие, човек винаги се изправяше пред сложен избор? Защо не можеше да прекара живота си сред всичките хора, които обичаше?

Оливия отвори вратата на салона. Радостният вик на Фийби можеше да събуди и мъртвец.

Час по-късно Оливия пристъпваше на пръсти по пясъка към свития силует на Антъни, облегнат на скалата. Беше напълно съсредоточен в работата си, а навсякъде около него вечерният бриз подмяташе бели листа с нахвърляни по тях скици. Сигурно рисуваше, откакто беше тръгнала.

Оливия спря и се загледа с копнеж в така познатия силует. Радваше се да го види отново и, кой знае защо, имаше чувството, че открадва нещо от него, като го гледа така, без той дори да подозира за присъствието й. Дали любовта им щеше някога да избледнее? Понякога стихията на любовта я връхлиташе така пронизващо, че беше еднакво близко до болката и радостта.

— Приближи се — изрече меко той, без дори да се обърне или да вдигне глава. — Искам да видя нещо.

— Откъде разбра, че съм тук?

— Винаги разбирам, когато си наоколо. — Той най-после я погледна, когато тя пристъпи. — Плакала си.

— Доста.

— Коленичи. — Той посочи пясъка в краката си.

Оливия се отпусна на колене, а той посегна и докосна трапчинката на шията й.

— Ето какво ми се изплъзваше. Тази мъничка точица на шията ти.

Той се съсредоточи отново в работата си, а Оливия посегна и събра разпръснатите листове хартия. Отвсякъде я гледаше собственото й лице. Нейното лице, уловено в десетки различни настроения. Тя стоеше на колене пред него и чакаше да приключи работата си.

— Много ли си нещастна? — попита я той.

— Не. Малко съм тъжна, но щастлива. Татко приема решението ми. Не му харесва, но го приема. Искаш ли зестра?

— Държанките не носят зестри.

— Сигурно е така. — Тя се наведе и опря длани на коленете му. — Целуни ме.

— Всяко нещо с времето си.

Оливия се усмихна и докосна лицето му с връхчетата на пръстите си.

— Не съм в настроение да оставам на заден план след собственото си изображение. — Тя обсипа с целувки лицето му — леки, сухи целувки по веждите, клепачите, бузите и брадичката му.

Листата и моливът се търкулнаха в пясъка. Антъни я притегли между коленете си.

— Сега си само моя — заяви той и в гласа му прозвуча странно чувство за неизбежност, което извика хладна тръпка по гърба й. — Духом и телом, само моя.

— И ти си мой — отвърна Оливия и отдръпна глава, за да надзърне в очите му. — Обвързани сме за цял живот, аз и ти.

Наближаващият прилив пръскаше пенливи вълнички по брега, но двамата прегърнати не ги забелязваха, погълнати в невидимата паяжина на чувствата, които ги свързваха в едно, в непоклатимата увереност за трайността на техния съюз, подпечатан със знака на любовната магия.

Епилог

Лондон, 30 януари, 1649 година

— Чарлз Стюарт, за подбуждане на война срещу настоящия парламент и неговите законни представители, осъден сте на смърт чрез обезглавяване като тиран, предател, убиец и обществен враг на населението на тази страна.

Гласът на глашатая отекна от стъпалата на ешафода, издигнат пред представителното здание на парламента, и се извиси над притихналата тълпа. Десетки хиляди се бяха насъбрали пред Уайтхол Гейт, за да станат свидетели на изпълнението на присъдата.

Кралят се изкачи на ешафода. Над потъналата в очакване маса хора се спусна напрегната тишина. Някои се изправиха на пръсти, за да виждат отвъд главите на чинно строените войници, заобиколили подиума.

Кралят беше гологлав, със завързани на тила коси. Той подаде палтото си на адютанта и сам разхлаби яката на ризата си. Опита се да каже нещо на тълпата, но гласът му не можа да премине плътната стена от войници.

Някъде в средата на тълпата беше и Антъни, обгърнал кръста на Елън Лийланд с ръка. Когато краля коленичи на ешафода, тя зарови лице в рамото му, а тялото й се разтърси от ридания.

Оливия положи длан върху ръката й в безмълвен опит да й предложи своята подкрепа, но не можеше да откъсне очи от ешафода. Гледаше онемяла как палачът издига брадвата във въздуха. Въздухът изсвистя. Хиляди хора стояха неподвижно и сдържаха дъха си.

Острието се стовари.

В същия момент от смълчаната тълпа се изтръгна колективен стон, стон на болка и печал.

Оливия видя баща си и Руфъс, застанали неподвижни и със свалени шапки в основата на ешафода. Техните подписи не бяха сред петдесет и деветте имена, застъпили се за смъртната присъда на краля. Но сега стояха там с каменни лица, парламентарни свидетели на смъртта на суверена.

— Свърши ли? — прошепна Елън, неспособна да вдигне очи.

— Свърши се — отвърна меко Антъни. Той проследи погледа на Оливия към мястото, където маркиз Гранвил и лорд Ротбъри стояха, неподвижни и безмълвни. Той обгърна кръста на Оливия със свободната си ръка.

Тя се облегна на него за миг. Най-после всичко свърши. Онова, което бе започнато в един летен ден преди осем години, сега бе извършило пълен кръг. Осем години на война. Осем години на кръвопролития. Всичко започна с екзекуция и завърши отново с това. Оливия все още дочуваше настоятелните писъци на тълпата в онзи майски следобед на 1641, когато граф Стратфорд бе обезглавен на Тауър Хил, този път нямаше екзалтирани викове, само надвиснала тишина, пълна с печал.

А какво ли можеха да очакват от бъдещето?

Оливия погледна Антъни. Каквото и да се случеше с Англия оттук нататък, нейното и неговото бъдеще щяха да са свързани с невидимите вериги на любовта. Порция и Руфъс, Фийби и Катон, тя и Антъни. Всички тях ги свързваше любовта, и само любовта можеше да направлява бъдещето.

Край

Читателите на „Ти не си за мен“ са прочели и:

Джейн Фийдър Ти не си за мен

Метаданни

Данни

Ти не си за мен

Информация

История

Сваляне / Връзки

Предговор към трилогията „Годеницата“

Пролог

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

15.

16.

17.

18.

19.

20.

21.

Епилог

Затворницата на дракона 5,1

П:Сега и завинаги 5,5

Великолепният негодник 4,9

У:Ангел на греха 5,2

Г:Неочакваната годеница 4,7

ГНЛ:Венчило с дявола 5,5

ДУ:Брак за една година 5,1

У:Преди да те срещна 5,3

Графиня робиня 5,1

СМ:Обичай само веднъж 5,3

СМ:Твоята магия 5,4

У:Уитни моя любов 5,4

К:Фиона 5,3

СМ:Отровни думи 5,3

ШК:Мъжът на моите мечти 5,4

К:Алисия 5,1

СМ:Нежен бунт 5,4

У:Кралството на мечтите 5,4

П:Ад и рай 5,5

К:Ти ми принадлежиш 5,3

СР:Чаровникът, който я укроти 5,2

СМ:Да се влюбиш в негодник 5,5

СМ:Покорителят 5,4

Г:Откраднатата годеница 4,6

ШЛ:Тайната 5,4

Бившият годеник 4,6

У:Вълшебства 4,7

С:Богатият варварин 5,1

ШНК:Брачна авантюра 5,1

ГНЛ:Венчило с варварина 5,3

Джейн Фийдър
Ти не си за мен