Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (9)

7.

Порция познаваше този глас. През последните месеци често го беше чувала в мислите си.

— Извинете, милорд, но момичето беше малко неспокойно — обясни равнодушно Джордж и се наведе да развърже шнуровете.

— Това ме учудва — отбеляза развеселено Руфъс Декатур. — Мислех, че едно крехко момиче в кадифе и коприна няма да създава повече грижи от едно мишле.

Джордж развърза вързопа и Порция, забравила за миг естествените си потребности, се освободи енергично от одеялото. Скочи и задърпа нетърпеливо качулката, стегната под брадичката й.

— Пак ли вие? — извика тя и разтърси глава, за да свали качулката си.

— Господи! — изпъшка изумено Руфъс. — Какво, по дяволите, си ми донесъл, Джордж? — Той се втренчи неразбиращо в бледото зеленооко същество с морковеночервени коси.

— Ами, малката Гранвил — отговори с известна несигурност Джордж.

— Майко Божия! — процеди ядно Порция. — Значи сте искали Оливия. — Тя се присви и потрепери. — Трябва веднага да изляза.

Руфъс посочи безмълвно вратата зад себе си. Имаше лице на дете, открило муха върху тортата за рождения си ден. Порция хукна към клозета.

— Сгрешил ли съм? — попита смутено Джордж.

— Да, сгрешил си! — Руфъс се стараеше да овладее смайването и гнева си. — Как можа да се случи това, човече?

— Казахте, че момичето ще носи синьо палто. Другото беше с кафяво. — Джордж изглеждаше съкрушен.

— Всемогъщи Боже! — Руфъс все още не можеше да проумее случилото се. Грешката беше непростима. Като чу зад себе си стъпки, той се обърна и погледна гневно влизащата Порция. — Защо си със синьо палто?

В първия момент Порция не разбра какво я питат, но много скоро изражението й се проясни.

— На Оливия е — обясни тихо тя. — Зае ми го за тази сутрин.

— Разбирам — промърмори Руфъс. — Е, Джордж, можеш да си вървиш.

— Искрено съжалявам, милорд.

Руфъс му махна примирено.

— Откъде можеше да знаеш?

Джордж се поколеба. Хората на Декатур нямаха право да грешат. Всяка грешка се заплащаше с угризения на съвестта и самообвинения.

— Върви — повтори по-меко Руфъс. — Ти не си виновен за нищо, Джордж.

— Въпреки това ви поставих в много трудно положение, милорд.

— За съжаление си напълно прав, приятелю — отговори с кратък смях Руфъс, после се обърна към Порция и попита хапливо: — Защо сте толкова… изподрана?

— Конят ми се препъна и момичето се втурна да бяга — обясни Джордж, който не се решаваше да си отиде. — Хукна право в трънаците.

— Бягството явно ви допада като метод — установи мрачно Руфъс.

— Да, както някои други хора имат предпочитания към отвличането — отвърна веднага Порция. Искаше й се да плаче и трябваше да събере цялата си решителност, за да не се поддаде на заплашващата я слабост.

— За всички ни щеше да бъде по-добре, ако бяхте показали малко повече сръчност — заяви Руфъс и очите му светнаха развеселено. Той се обърна отново към нещастния мъж до вратата:

— Това е всичко, Джордж. Върви да се подкрепиш. Имаме хубав пресен ейл. Ако видиш Уил, изпрати го при мен.

Джордж се поклони и излезе. Руфъс се изправи срещу Порция, която стоеше до масата и се държеше за ръба.

— Какво да ви правя сега, по дяволите? — изсъска мъжът и в тона му имаше искрено отчаяние. — Не вярвам, че незаконната издънка на несъщия брат има някакво значение за Катон Гранвил.

Мъчително сдържаните сълзи нахлуха в очите на Порция и потекоха по бледите бузи. Тя ги изтри сърдито с ръкав, но не можа да ги спре.

Руфъс се смая още повече. Всичко бе очаквал, само не и сълзи. Според него Порция беше войнствено и упорито хлапе, хладна реалистка. Този пристъп на слабост беше повече от изненадващ. Направи колебливо крачка към нея и попита:

— Какво има?

— А вие какво си мислите? — изсъска вбесено тя. — Уморена до смърт, гладна, с изранено лице и разкъсани дрехи, и всичко това за нищо. Вие изобщо не ме искате. — Как можа да каже такава глупост!? Но съзнанието, че е нежелана, което беше засукала с млякото на кърмачката си, беше най-страшното в цялата тази дяволска бъркотия.

— Вярно е, не вие бяхте обект на малката ми акция — съгласи се спокойно лордът. — Съжалявам, че ви причиних толкова неприятности. Но можехте да се подчините на Джордж и да не си създавате допълнителни затруднения.

— Как смеете? — Сълзите на Порция изсъхнаха като с магия. — На мое място Оливия щеше да припадне от ужас и това е напълно естествено. Тя е различна от мен. Възпитана е като лейди, през целия си живот е била закриляна. А вие наричате смъртния страх дребна неприятност!

Руфъс облекчено установи, че онази Порция Уорт, която познаваше, се е върнала.

— Джордж не е чак толкова ужасен възрази развеселено той. — Натоварих го с тази задача, защото се държи бащински.

Порция зяпна смаяно.

— Бащински ли? — извика тя. — И вие наричате това бащинско поведение!

— Той е най-уважаваният член на нашия общински съвет — опита се да се оправдае Руфъс. — Ценя извънредно високо съветите и помощта му. Той знаеше, че трябва да се отнася добре с момичето, и съм сигурен, че е изпълнил точно указанията ми.

— Нима ме убеждавате, че сте възнамерявали да се отнасяте добре с дъщерята на Катон Гранвил? — Думите й преливаха от подигравка. — Вие го мразите. Никога няма да повярвам, че не бихте позволили дъщеря му да изпита омразата ви!

Въпреки бронзовата си кожа Руфъс побледня, от очите му лумна син огън.

— Мерете си думите — проговори тихо той.

Порция сметна, че е по-умно да се въздържи, поне докато огънят в очите му угасне.

— Не можете да ми се сърдите, че мисля по този начин — защити се тихо тя.

— Напротив, мога — възрази той. — Сърдя се, защото мислите, че бих се отнесъл зле с едно невинно момиче, което няма вина за враждата ми с баща му.

— А какво сторихте с мен? Аз не съм ли невинна? Не страдам ли за нещо, което не е по моя вина?

Руфъс я погледна мълчаливо, после се усмихна разкаяно и напрежението в стаята се пръсна като кристал.

— В това има нещо вярно, момиче. Седнете. — Той сложи ръце на раменете й и я натисна върху близкото столче.

Порция устоя на натиска и го погледна пронизващо. Раменете под ръцете му бяха толкова тънки, че той усети всяка костица като клонче, готово да се строши между пръстите му.

— Седнете — повтори той. — Сигурно ще ми дадете възможност да ви обезщетя за преживените трудности. — Едната златночервена вежда се вдигна предизвикателно. — Страх ли ви е, Порция?

— Не. — Тя се отпусна на столчето. — От какво да ме е страх?

— Не знам — усмихна се той. — Но, както вече казах, аз имам непредвидим темперамент.

Той напълни канче с топла вода от гърнето над огъня и го донесе на масата. Потопи една чиста кърпичка във водата, улови Порция за брадичката и се зае да почиства драскотините по лицето й от засъхналата кръв и калта.

— Не съм особено добър като болногледачка — промърмори по едно време той. — Къде се наредихте така?

— Нямах представа, че ще попадна в такъв трънак — отговори Порция, питайки се защо й стана толкова горещо, докато големите му, силни ръце опипваха лицето й с необичайна, непривична за него мекота.

— Интересно ми е какво щяхте да направите, ако бягството ви беше успяло — продължи Руфъс, след като се убеди, че всички видими драскотини са почистени. Приседна на ръба на масата и избърса ръцете си с влажната кърпа. — Били сте на чужда територия, на мили от най-близката къща.

— Не можех да мисля толкова надалеч.

— Винаги ли сте така импулсивна?

— Досега не ми се беше налагало да се спасявам от похитители. — Косите й очи се присвиха и тя разтърси предизвикателно червената си коса. Изглеждаше толкова достойна за съчувствие, тънка, привидно крехка, обсипана с лунички, които подчертаваха бледото лице, че Руфъс се трогна.

— Това е истинско птиче гнездо — промърмори той с несъзнателна усмивка и издърпа един трън от косата и. Приглади къдриците й и извади още няколко неща, които нямаха място там.

Очите на Порция се разшириха, бледите бузи се обагриха в розово. Руфъс издърпа топче вълнени конци от един особено упорит кичур и отбеляза, като че говореше на себе си:

— Май някъде имах мехлем… — Той хвърли кърпата на масата и отиде в малката стаичка, настлана с каменни плочи, в задната част на къщата. — Аха, ето го. Вони ужасно, но прави истински чудеса — продължи той. Върна се и отвори малката кутийка. — Не мърдайте. Малко ще ви пари. — Потопи пръст в силно миришещия мехлем и започна да маже драскотините.

Порция се разтрепери. Това за паренето беше вярно. Лицето й пламна, като че бе нападнато от разярени пчели.

— Ей сега ще се охлади — пошепна утешително Руфъс и завъртя лицето й, търсейки още драскотини. — Мисля, че е достатъчно… — Той затвори кутийката. — Има ли още нещо за лекуване? А, да, гладът. Сигурно умирате от глад след тази дълга езда?

Спокойната деловитост, с която се движеше в кухнята, носеше хляб, сирене и студено месо, беше в пълно противоречие с могъщата сила на войнишкото му тяло. Всичко в този мъж напомняше за битки и въпреки това той се чувстваше съвсем естествено в тази кухня! Порция се възхити от спокойната му сръчност не по-малко, отколкото от войнишките му умения. Този безкрайно противоречив мъж беше дяволски привлекателен.

— Опитайте първо това. — Той наля гъсто мляко с каймак от медната кана в една чаша и й я подаде.

— Не съм пила мляко, откакто бях дете — възпротиви се Порция, макар че го поглъщаше с очи.

— На колко сте години?

— На седемнайсет. — Тя отпи голяма глътка.

— Толкова млада? — Момичето не изглеждаше по-възрастно, но поведението му позволяваше да се заключи за наличие на богат опит.

— Животът на скитащо копеле ме състари бързо — поясни хапливо тя.

Руфъс вдигна вежди и посегна към глинената стомна с уиски над камината.

— Е какво мислите да правите? — попита Порция, която беше натъпкала устата си с хляб и сирене.

Руфъс се замисли.

— Едната възможност е да избухна в истеричен смях, а другата да се разрева като бебе.

Порция понечи да го попита какво е щял да иска за освобождаването на Оливия, но в този момент някой почука шумно на вратата. Уил се втурна вътре, като че го гонеше глутница бесни кучета.

— По дяволите, Руфъс, Джордж каза, че са взели друго момиче! — Той се обърна пренебрежително към Порция. — Това ли е?

— Така изглежда, Уил. — Руфъс набучи парче сирене на ножа и го поднесе към устата си.

Уил влезе, без да сваля поглед от Порция.

— Какво й е на лицето?

— Драскотини и мехлем. — Руфъс надигна стомната с уиски. — Седни, момче, и пийни малко бира.

Порция попипа предпазливо парещите си бузи. Лицето й беше възпалено и разранено. Нямаше представа как изглежда, но ако се съдеше по изражението на новодошлия, сигурно беше ужасна. Може би мехлемът беше само дяволска хитрост, за да я обезобразят още повече.

— Паренето ще отслабне — проговори Руфъс, който беше разгадал правилно изражението й. — След около час ще ви мине. — Той отряза още едно парче месо и го сложи в чинията й. — Ще пийнете ли още малко мляко или предпочитате бира?

— Бира, моля. — Нямаше смисъл да отхвърля гостоприемството му. Но цялата ситуация беше толкова абсурдна, като че я преживяваше насън.

Уил, който все още стоеше до вратата, продължаваше да я зяпа невярващо.

— Коя е пък тази?

— Порция Уорт — отговори сърдито момичето. Нямаше да позволи на този идиот да я зяпа така нагло. — Защо не говорите направо с мен, щом имате въпроси към личността ми?

Уил се изчерви до корените на косите и в очите му, по-светлосини от тези на братовчед му, блесна стъписване.

— Простете, мадам, не исках да бъда неучтив.

— Неучтив ли? — извика ядно Порция. — След като ме отвлякоха и ме увиха като пашкул в онова проклето одеяло, след като ме влачиха и друсаха с часове, вие смеете да ми говорите за неучтивост?

Уил погледна безпомощно Руфъс, който стоеше до камината и често надигаше стомната.

— Ами сега? Какво ще каже Гранвил?

— Съмнявам се, че ще плати — отговори спокойно Руфъс. — Но ме интересува реакцията му. Искането за откуп замина веднага след отвличането. Вероятно ще му трябва време за размисъл.

— Ами ако изобщо не реагира?

Веселостта изчезна от блестящите сини очи и лицето на лорда помрачня.

— Тогава ще търсим друг път, Уил.

— Все още не проумявам как… искам да кажа, коя сте вие. — Уил се постара да зададе въпроса си направо на Порция, която вече се беше наситила и внимателно слушаше разговора, надявайки се да разбере какво точно искаше да получи граф Ротбъри.

— Момичето е дъщеря на Джак Уорт, полубрат на Катон Гранвил.

— Аха. — Уил не откъсваше поглед от Порция.

— Незаконна дъщеря — обясни невинно тя. — И не струвам нито пени, особено след като Джак умря.

В стаята надвисна тишина. След малко Уил изрече на глас мислите си:

— Сетих се, че бях дошъл да ти кажа нещо важно, Руфъс… За момчетата… Тичаха след мен, но сигурно нещо е отклонило вниманието им. — Той отвори вратата и извика в нощта: — Люк, Тоби… къде сте, дяволчета?

Порция потрепери от нахлулия студен въздух. В следващия миг покрай краката на Уил се изтъркаляха две дебело увити вързопчета и се приземиха в кухнята. С дебелите си жакети и шапки приличаха на кълбета прежда. Два чифта сини очи обходиха светкавично помещението.

— Върнахме се — оповести Тоби.

— Виждам — отбеляза сериозно Руфъс.

— Коя е тази? — Люк посочи Порция.

— Гостенка — отговори със същия тон баща му.

— Като Маги ли? — попита премъдро Тоби.

Уил една не се задави, а Руфъс отговори все така сериозно:

— Не съвсем. Мистрес Уорт ще остане при нас няколко дни.

— Ах, така ли? — промърмори презрително Порция. Какви бяха тези момченца? И коя беше Маги?

— Да ги отведа ли в леглата? — Уил посочи момчетата, които се бяха свили пред огъня и си търкаха очите.

— Вземи Тоби, аз ще взема Люк. — Руфъс вдигна едното момче и го понесе към завесата в ъгъла на стаята. Уил го последва с второто дете на ръце. Порция зяпаше смаяно. Този мъж не преставаше да я изненадва. Полугласен детски протест, останал без отговор, долетя иззад завесата. След няколко минути се появиха Руфъс и Уил.

— Защо не ги съблякохте? — Порция не можа да удържи хапливия въпрос.

— Бяха твърде уморени — отговори небрежно Руфъс. — Утре ще ви запозная официално.

— Ваши деца ли са?

— Незаконни синове — отговори подчертано той. — Но за мен са безценни.

Порция усети как бузите й пламнаха, посегна към канчето и го изпразни наведнъж.

— Имаш ли нужда от още нещо? — намеси се Уил, усуквайки смутено палтото си.

— Не. Не позволявай на Джордж да се натряска от срам и разкаяние. Утре пак ще му обясня, че не е виновен за случилото се.

Уил кимна и се запъти към вратата. Спря на прага и погледна замислено Порция, която се взираше в празното канче. Но Руфъс му махна заповеднически и момъкът побърза да излезе.

Порция вдигна глава.

— Къде щяхте да затворите бедната малка Оливия? Е, вероятно във всяко разбойническо свърталище има подземен затвор.

— Наистина имаме затвор — отговори със сатанинска усмивка Руфъс. — Но мисля, че ще ви е по-удобно, ако се настаните на горния етаж. Там има склад за ябълки, преустроен специално за целта.

— Знам, че Оливия щеше да оцени вниманието ви, сър.

— Надявам се — отвърна все така с усмивка той. — Надявам се, че и вие ще го оцените, мистрес Уорт.

Порция се изправи. Беше твърде уморена, за да води словесни престрелки с толкова труден противник.

— Колкото и да ценя компанията ви, лорд Ротбъри, в момента предпочитам да остана сама.

— Имате право — отговори сериозно той. — Елате, ще ви покажа къде ще спите.

Порция го последва по тясната стълбичка. Двамата влязоха в голямо, добре обзаведено помещение с величествено легло и други мебели от дъб. В камината гореше огън, чисто изметеният под беше покрит с рогозки. Обстановката не беше луксозна, но създаваше атмосфера на удобство.

— Кой спи тук?

— Аз. — Руфъс отвори вратата към малка, чиста стая. — Това е подготвено за вас.

Порция се поколеба.

— Няма да ви притеснявам — увери я кратко Руфъс.

— Опитът ми с мъже, които твърдят, че няма да ме притесняват, показва по-скоро обратното — отвърна тихо тя.

Руфъс поклати глава.

— Слушайте, момиче, ако искам жена в леглото си, имам богат избор. Бъдете уверена, че не се интересувам от жени, които се дърпат. — Той й махна да влезе в малката стая.

Порция му повярва. Пък и винаги мога да заключа вратата, каза си тя и влезе.

— Мисля, че ще намерите всичко, от което се нуждаете. Нощница, кърпа, сапун, вода в стомната, нощно гърне под леглото. — Руфъс огледа обстановката като опитна икономка. — Ако имате нужда от нещо, просто ме повикайте.

— Красив малък затвор — установи Порция, която веднага бе забелязала тесния прозорец с решетки.

Руфъс не обърна внимание на атаката.

— Лека нощ, Порция — каза тихо той, излезе и затвори вратата. Порция веднага се втурна към вратата. Не видя ключалка, нито резе. Не можеше да се заключи, но не можеха и да я заключат отвън. Следващото й задача беше да огледа стаята. Малка, но снабдена с всичко необходимо. Едната стена беше до камината на голямото помещение и тухлите бяха топли.

Порция седна на леглото и се опита да обмисли положението си. Тя беше заложница, но нито едната, нито другата страна имаха интерес да я задържат или откупят. Руфъс Декатур можеше да й пререже гърлото и да я зарови някъде сред хълмовете и никой нямаше да я потърси. Катон никога нямаше да изпрати войниците си да освободят племенницата му. В тази война за него имаше много по-важни неща от живота на нежеланата и бедна като просякиня незаконна дъщеря на омразния му брат.

А Оливия? Как ли бе реагирала на похищението? Сигурно се е уплашила до смърт. Всичко дойде толкова внезапно и вероятно й се е сторила напълно безсмислено и жестоко. Подобна сцена би вдъхнала всекиму смъртен страх. Порция знаеше, че сега Оливия се измъчва от въпроса защо не й е помогнала. И никой не е в състояние да я успокои. Баща й е твърде зает, а мащехата…

Порция нави една червена къдрица на пръста си. В момента не можеше да стори нищо за Оливия. Струваше й се повече от вероятно, че омразата на Руфъс Декатур, простираща се върху всичко, свързано със семейство Гранвил, няма да му позволи да я изпрати обратно и да признае допуснатия гаф. Като цяло положението й не предлагаше основания за особен оптимизъм.

 

 

— Няма следа… даже отпечатъци от обувки! — извика Катон, влизайки в салона на жена си. — Не мога да проумея как е изчезнала, без да остави следа. — Той приседна на красиво резбования стол пред камината и се загледа мрачно в пламъците.

Даяна се надигна грациозно и отиде до бюфета. Наля вино в метална чаша и я предложи на съпруга си.

— Откакто дойде, това момиче ни създава само ядове — промълви тя. — Още от самото начало бях против пързалянето по леда.

Катон отпи голяма глътка и погледът му помрачня още повече.

— Според мен играта им беше съвсем невинна. Виждаха се от всички наблюдателници.

— Но все пак успяха да ги нападнат — възрази Даяна и се настани на дивана.

— Станалото — станало. — Катон скочи и се запъти към другия край на помещението. — Как е Оливия? Каза ли ти какво точно се е случило?

— Нищо свързано. — Даяна остави гергефа си. — Но това се очакваше. Бедното дете изобщо не е в състояние да се изразява ясно.

— Някога не беше така. — Катон се загледа през прозореца, скръстил ръце на гърба си. Преди три часа Оливия беше дотичала в замъка с писъци, беше обяснявала нещо за Порция и някакви мъже, но не успяха да я успокоят дотам, че да научат какво точно е станало. Единственият неоспорим факт беше изчезването на Порция.

— Лекарят й даде приспивателно — обясни Даяна. — Надявам се, че щом си почине, ще й е по-леко да говори.

— Хм-м… — Катон се обърна нетърпеливо. — Ще отида да поговоря с нея.

Даяна стана веднага.

— И аз ще дойда.

Въпреки сънотворното Оливия лежеше будна в леглото си. Когато баща й и мащехата влязоха тихичко, тя затвори здраво очи и не се помръдна. Помоли се на небето двамата да си отидат по-скоро.

Катон я погледна изпитателно.

— Будна ли си, Оливия?

Момичето се бореше със себе си. Трябваше да говори с баща си, но присъствието на Даяна й пречеше. Ресниците и потръпнаха.

— Намериха ли я?

— Мила моя, трябва да ни кажеш какво стана. Не мога да предприема нищо, докато не знам какво ви се е случило.

Тонът му беше необичайно мек и успокояващ. Оливия отвори очи и си заповяда да говори съвсем бавно и без да заеква.

— Ние т-тичахме по снега, за да нахраним патиците. Тогава се п-появиха трима мъже и взеха Порция. — Тя се надигна с мъка и погледна настойчиво баща си, игнорирайки напълно присъствието на Даяна.

— Порция познаваше ли тези мъже? — попита със същия мек глас Катон.

Оливия поклати глава.

— Те метнаха одеяло на главата й и я повлякоха нанякъде.

— Казаха ли нещо?

Оливия поклати глава. Страшната сцена си оставаше неясна. Всичко стана безшумно. Порция стоеше до нея и хвърляше зърна на патиците, а в следващия момент я отвлякоха. Безсмислието на ставащото и пълната тишина бяха най-страшното. А тя, Оливия, остана бездейна. Припомни си, че бе изкрещяла, но само веднъж и напразно. Никой не им се притече на помощ.

— Опитаха ли се да отвлекат и теб?

Ново поклащане на главата.

— Не знаех как да им се противопоставя — пошепна отчаяно тя.

— Казваш, че са били трима. Не си могла да се справиш с тях. — Катон я гледаше смръщено, зает със собствените си мисли. Защо беше това отвличане? Защо бяха похитили Порция? Сети се, че това беше второто й отвличане за последните няколко седмици. Миналия път бе успяла да се измъкне, но този път положението изглеждаше сериозно. Нападението вероятно беше внимателно планирано. Похитителите са знаели към кое от двете момичета да се насочат и са действали целенасочено и с най-голяма предпазливост. Хладно пресметнатият и изпълнен така добре план го накара да потрепери. Дали възнамеряваха да убият дъщерята на Джак?

Ами ако бяха похитили Оливия? Без да осъзнава какво прави, той протегна ръка и помилва дъщеря си по челото. Когато тя го погледна смаяно с големите си тъмни очи, той проумя, че много отдавна не си беше позволявал такъв нежен жест.

— Опитай се да заспиш — пошепна той и се наведе да я целуне по челото, но усети как застаналата до него Даяна се размърда нервно и се отдръпна, за да продължи с обичайния си тон: — Щом си починеш, ще се почувстваш по-добре.

— Ще я намерите ли, сър?

— Хората ми претърсват околността — отговори лордът. — Ще направим всичко възможно да я открием.

— Дали ще й сторят зло? — попита с треперещ глас Оливия.

— Нямам представа — отговори кратко бащата.

— Да вървим, милорд. Детето се нуждае от сън. — Даяна го побутна меко към вратата. На излизане лордът хвърли последен поглед към леглото. Оливия се бе отпуснала на възглавницата със затворени очи, безжизнена като статуя под белите завивки.

— Ще направя всичко, което мога, Оливия — повтори Катон и си пожела да сдържи обещанието си. После излезе след съпругата си.

— Милорд! Милорд! — Настойчивите викове на Джил Крамптън го спряха тъкмо когато бе поел към работната си стая в кулата.

— Какво има? — попита недоволно лордът.

— Това дойде за вас. — Джил размаха навит пергамент. — Преди няколко минути.

Катон посегна към пергамента, обзет от лошо предчувствие.

— Кой го донесе?

— Едно овчарче, сър. Каза, че му го дал мъж в броня и му поръчал да го предаде в замъка след залез-слънце.

Катон цъкна с език.

— Предполагам, че не сте намерили момичето? — попита той и се обърна към вратата на кабинета си.

— Изчезнала е без следа — отвърна Джил. — Никой не е видял похитителите.

Катон вече не го чуваше, взрян в печата на пергамента. Орелът на дома Ротбъри. Лошото предчувствие не го излъга. Побиха го тръпки. Счупи печата и разви пергамента. Писмото беше кратко и делово. Дъщерята на лорд Гранвил, Оливия, е взета за заложник. Като цена за освобождаването й се изискват всички доходи от имотите на Ротбъри, както и точна сметка от деня, когато управлението на имотите е преминало в ръцете на Джордж, маркиз Гранвил.

Катон избухна в луд смях и размаха ръце. Отпусна се в едно кресло и се смя дълго, възхитен от невероятния гаф на врага си. Вместо Оливия Декатур бе взел за заложница едно безименно сираче, едно същество без значение и стойност.

Джил го наблюдаваше объркано от вратата, очевидно на мнение, че господарят му внезапно е полудял. Ала след като Катон му разясни накратко положението, и той избухна в смях.

— Много ми се ще да узная какво ще стори сега онзи негодник, сър. — В следващия миг изразът на лицето му се промени и той присви очи. — Много странна случайност, не намирате ли и вие, сър, дето онзи я отвлече за втори път?

Катон смръщи чело.

— Първият път вероятно е бил случайност, но този път е имал намерение да отвлече Оливия, не Порция.

— Възможно е. Но първия път не й направи нищо. Дали и сега ще я пусне да си дойде? — Джил се почеса по носа. — Кой може да каже дали двамата не са една стока? Може би задачата й е била да примами лейди Оливия на леда, за да я похитят, но нещо се е объркало.

Катон погледна втренчено сержанта си. Подозрителният Джил беше направил някои намеци относно първата среща между Порция и Декатур, но той не можеше да повярва, че племенницата му би допуснала да бъде въвлечена в интригите на смъртния му враг. Или все пак…?

Какво всъщност знаеха за Порция? Тя не притежаваше нито пени и зависеше изцяло от великодушието на чичо си. Може би беше попаднала под магията на Декатур. Нямаше да бъде първата жена, завладяна от онзи негодник…

След като Джил си отиде, Катон застана до прозореца и се загледа в мрака. Пред духовния му взор изникнаха веригите от хълмове и едва забележимата пътека към непристъпното убежище на Декатур — така ясно, сякаш препускаше натам посред бял ден.

Времето на окончателната разплата беше близо. Декатур срещу Гранвил. Катон стоя дълго, взрян в нощта, с мрачен и решителен поглед.