Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (8)

6.

Облени от трепкащата светлина на фенерите, полюляващите се сенки на мъжете се сливаха с външната стена на Гранвил Касъл. Някъде дълбоко под прозореца на Порция се чуваше процвилване на мулета, в мрака трепкаха светлинки. Тя не можеше да види животното или животните, които чакаха някъде извън кръга светлина да ги освободят от товара им. Виждаше само мъжете, дълбоко приведени под тежките кошове, да изникват от мрака и да се насочват към тайната врата, вкопана в дебелата стена и видима само за онези, които знаеха местоположението й.

До тайния вход се стигаше откъм рова, от точно определено място под моста към замъка. През деня, докато разузнаваше наоколо, Порция бе установила, че вратата е малка, а тунелът е толкова нисък, че човек не може да ходи изправен.

Цареше пълна тишина. Мъжете, единственият познат между които беше Джил Крамптън, не издаваха нито звук.

Никой не знаеше, че тя се бе свила тук и дебнеше, даже Оливия, която отдавна вече спеше. Но Порция имаше неприятния навик да изследва всяка нова обстановка, в която попадаше. Това ставаше най-често нощем, когато никой не я наблюдаваше. Досега беше открила много учудващи неща — и нощната сцена в рова беше едно от тях.

„Ние с теб имаме нещо общо!“ Проклетият Ротбъри! Защо постоянно се промъкваше в мислите й? Порция изруга тихо.

Проблемът беше, че в думите му имаше истина. Тя шпионираше, както бе постъпил Руфъс Декатур. Промъкваше се нощем през крепостта и се опитваше да научи нещо за живота, в който беше попаднала случайно и който не беше нейният. Тя не беше част от това общество и можеше да разчита само на себе си — също като проклетия Руфъс Декатур. За разлика от нея той разбираше това.

Тя изруга полугласно и отново се посвети на наблюденията си.

Порция беше заела удобна позиция в една от прастарите бойници, изградени в крепостната стена, откъдето можеше да наблюдава цялата сцена. Построена преди около триста години, стената почти не се използваше, но изградената в рова шахта продължаваше да функционира. Легнала по корем, тя наблюдаваше случващото се отвисоко и онова, което виждаше, бе приковало цялото й внимание.

За трети път тази седмица наблюдаваше една и съща сцена. Товарните животни пристигаха малко след полунощ и мъжете от замъка ги разтоварваха. Работата вървеше бързо и безшумно. Когато погледна надолу, последният мъж тъкмо изчезваше с фенера си в стената. Отново се възцари мрак и нощна тишина.

Порция се надигна на пети. В малкото помещение беше влажно и миришеше на гнило. По стените беше избил мъх, между плочите на пода растеше трева, но мястото беше идеално за шпиониране. Порция беше намерила още няколко такива местенца и можеше да наблюдава много точки в околността на замъка от птичи поглед.

Какво всъщност бе видяла? Всяка нощ пристигаха някакви товари, които тайно се внасяха в замъка. Бързината и скритостта, с които работеха мъжете, позволяваха да се заключи, че никой от обитателите на замъка не биваше да знае за това. Камо ли пък граф Ротбъри. Ако се съдеше по предишните му действия, Руфъс Декатур беше отлично осведомен какво се вършеше в Гранвил Касъл.

Порция се прозя и се изправи в целия си ръст. Дали Руфъс имаше свои шпиони вътре в замъка? Може би самият той в момента наблюдаваше отнякъде. Тя се улови, че постоянно търси да го види — винаги когато докосваше с ъгълчето на окото си позната фигура, когато следеше новодошлите или се опитваше да открие възможно предрешаване. Това беше смешно и я ядосваше, но не можеше да се отърси от него. Най-лошото беше, че не можеше да различи дали изпитваше страх за него, или мисълта за безумната му смелост я възбуждаше.

Още един въпрос без отговор, затова по-добре да не си го задава. Тя се измъкна от бойницата и хукна по тесния ходник, плътно притисната до бруствера, с надеждата да остане невидима за постовете по кулите.

Достигна незабелязано тясната стълба, която водеше към свързващия мост между жилищното крило на замъка и външните крепостни стени. Използваха я рядко, но Оливия й беше доверила, че през лятото обича да се разхожда по крепостната стена, разбира се, когато успее да се измъкне от Даяна. Обикновено семейството излизаше на чист въздух в градините, които се намираха непосредствено зад жилищното крило.

Порция се добра безшумно до стаята си, разсъблече се и веднага си легна. Помещението беше много по-топло, откак се беше снабдила с голям запас от сухи дърва, но все пак мина доста време, преди да престане да трепери.

Тя лежеше, опряла глава на кръстосаните си ръце, и мислеше за онова, което бе видяла. Вероятно нощната сцена имаше нещо общо с военната активност на лорд Гранвил. Може би си струваше да провери какво се крие зад вратата, която се отваряше към рова.

 

 

На следващата сутрин Порция се събуди рано и с радост видя, че грее слънце. През намаслената хартия проникваха слаби, разпръснати жълти ивици. Хладна светлина, но все пак много по-ободряваща от монотонното сиво през последните дни.

Тя скочи от леглото, облече се и разрови жарта в огнището. После отиде в детската стая, за да изслуша нарежданията на Джанет за сутрешните си задачи.

Не след дълго Оливия надникна през полуотворената врата.

— Татко иска да знае защо не си на закуска, Порция.

Порция вдигна поглед от пелените, които подреждаше, и отговори учудено:

— Но аз закусвам винаги в кухнята.

— Да, но татко не го знае.

Порция изкриви лице.

— И вероятно лейди Даяна не му е казала, че идеята е нейна.

Тя не беше виждала лорд Гранвил от сутринта след пристигането си. Тъй като отсъстваше по цели дни и рядко се мяркаше в жилищното крило, властта на Даяна беше неограничена.

Оливия поклати глава.

— Ще дойдеш ли?

— Разбира се. — Порция връчи бебето на Джанет, улови ръката на Оливия и двете тръгнаха по коридора към трапезарията.

Оливия беше по-щастлива от всякога. Порция беше като слънчева светлина, ярък лъч, пробил сивотата на живота в Гранвил Касъл, прогонил сенките и стоплил влажната и студена крепост. Промяна се забелязваше даже у слугите. Щом Порция седнеше при тях, те започваха да се смеят и да пускат шеговити забележки. Оливия, която беше научена да гледа на слугите само като на безспирно работещи инструменти, скоро установи, че компанията на Порция й носеше много нови познания. Едва сега започна да вижда човешките лица зад равнодушните физиономии на хората, които я обслужваха. Узна, че и те имат семейства, грижи и малки радости.

Двете влязоха в трапезарията и като видя лицето на Оливия, Катон зяпна от учудване. Дъщеря му отново беше заприличала на непринуденото, щастливо дете от едно време. Сериозен както винаги, той се запита защо беше толкова необичайно да я види усмихната, дори засмяна.

Оливия направи реверанс и зае мястото си на масата. Порция също направи реверанс, промърмори „Добро утро“ и седна до приятелката си.

Даяна я наблюдаваше с едва прикривано недоволство. Момичето беше толкова безлично и даже грозно с това бледо лице, с невъзможните лунички и пронизващите сини очи. Въпреки невзрачния си външен вид Порция трептеше от енергия и целеустременост, което я правеше още по-заплашителна в очите на Даяна. Тя съзнаваше, че е смешно да се чувства заплашена от това всячески ощетено от съдбата незаконно дете, но животът в Гранвил Касъл, който и без това течеше монотонно и скучно, се обърна към лошо след пристигането на Порция. Естествено Даяна не можеше да обвини момичето, че съпругът й беше взел страната на парламента, но в моментното си потиснато настроение имаше нужда от виновник.

— Не би било зле да ни съобщиш причината за тази внезапна веселост, Оливия — изсъска отровно тя. — Връх на лошите маниери е да се забавляваш с някаква шега в присъствието на други хора. Порция вероятно не го знае, но ти си добре възпитана и си длъжна да се съобразяваш.

Веселият блясък в очите на Оливия угасна.

— Това не беше шега, м-мадам — прошепна тя.

— Е, нещо те бе развеселило — настоя Даяна. — Кажи ни какво има.

— Мадам, днес бебето се усмихна за първи път — намеси се Порция и намаза масло върху дебела филия ечемичен хляб. — Мисля, че зарази и двете ни с веселостта си.

Оливия срещна съзаклятническия поглед на приятелката си и едва се удържа да не избухне в смях. Даяна се успокои, взе си от маринованите гъби и панираните бъбречета, изпи чаша ейл и закуската продължи в по-спокойна атмосфера.

Катон, който много обичаше малките си дъщери, но в момента беше зает с други неща и нямаше време да ги види, прояви разбиране към двете момичета, отдавали особено значение на първата усмивка на едно малко същество. Той огледа доброжелателно семейството си, отряза си парче говеждо и се обърна към Порция:

— Вярвам, че животът в Гранвил Касъл ти харесва, скъпа.

— Много съм задължена на Ваше лордство за изключителното гостоприемство — отговори искрено Порция.

— Надявам се, че си намерила приятни занимания.

Порция хвърли бърз поглед към Даяна и отговори:

— Крайно приятни, благодаря, милорд.

— Много добре — заключи кратко Катон. Не беше и очаквал друго. Извади пакет писма от джоба си и ги показа на съпругата си. — Имаш писмо от баща си, мила. А сестра ти Фийби е писала на Оливия. — Той се усмихна на дъщеря си и й подаде запечатания плик. Оливия засмиваше винаги когато получаваше писмо от сестрата на Даяна.

Порция видя колко се зарадва момичето и зачака с нетърпение да узнае нещо от съдържанието на писмото. Беше запомнила Фийби като закръглена и освежаващо откровена млада дама. И сега видя пред себе си мекото, красиво лице със светлосини очи, обрамчено от гъста светлоруса коса. Много й се искаше да попита дали Фийби се е променила за тези три години.

Катон счупи печата на адресираното до него писмо и челото му се намръщи. Писмото беше от доведения му син Брайън Морз, дете на първата му съпруга Елизабет. На времето той бе сключил брак по сметка с една година по-голяма от него вдовица, която имаше десетгодишен син.

Бракът продължи не повече от половин година. Елизабет почина от тиф и момчето бе отведено при семейството на починалия си баща. Катон почти го беше забравил, но преди няколко години младият мъж се появи неочаквано в Гранвил Касъл, за да се възползва от гостоприемството на втория си баща. Причината беше, че го бяха изхвърлили от университета в Оксфорд заради големи дългове на игралната маса и семейството на баща му отказваше да го приеме.

Катон не понасяше Брайън Морз. Младият, доста приятен на вид, мъж беше любезен и забавен, добър спортист, с маниери на благородник, освен това очакваше добро наследство. Ала Катон веднага усети, че зад лъскавата повърхност се крият наглост и неискреност.

Брайън му пишеше, че е на път към северната армия на роялистите и възнамерява да посети Гранвил Касъл при първия удобен случай. Очевидно до ушите му още не беше стигнало, че вторият му баща се е обърнал срещу краля.

Катон сгъна пергамента и вдигна глава. Даяна беше побледняла и дългите й пръсти трепереха.

— Нещо лошо ли се е случило, мадам? Да не би баща ви да се е разболял?

— Не знам — отговори беззвучно Даяна.

— Ще позволите ли? — Той протегна ръка към писмото. Бе задал този въпрос от чиста учтивост, тъй като мъжът имаше пълното право да контролира кореспонденцията на жена си. Даяна му подаде писмото и той го прочете мълчаливо, тъй като веднага бе разбрал. Очевидно тъстът му също се измъчваше от съмнения в божествената справедливост на кралското дело и се питаше дали да не мине на страната на парламента. Засега се беше оттеглил от кралския двор в Оксфорд, за да размисли. Бедната Даяна! Като заклета привърженичка на двора, на крал Чарлз и кралица Хенриета Мария тя едва се бе съвзела от шока, който й причини решението на съпруга й, а сега трябваше да се примири и с промяната във възгледите на баща си.

Без да коментира, Катон върна писмото на Даяна и се обърна към дъщеря си:

— А как е Фийби, Оливия?

Оливия му връчи писмото и той го прегледа набързо.

— Трудно е за четене, но Фийби явно се радва, че е обърнала гръб на Оксфорд и кралския двор — отбеляза развеселено той.

— Сестра ми не знае що е приличие — изсъска ядно Даяна. — Няма усет към благородството, не умее да се държи възпитано, няма представа колко хубав живот води… А би трябвало да се смята за щастлива. — Даяна се изправи величествено. — Моля да ме извините, милорд, но имам работа.

Той кимна добродушно, правейки се, че не забелязва гневната червенина и злобните погледи, които съпругата му хвърляше наоколо. Даяна излезе и затръшна вратата с такава сила, че съдовете на масата зазвъняха.

Порция, която най-после можа да прочете писмото на Фийби, се забавляваше много от обърканите мисли и честите зачертавания. Накъсаният, изпълнен с ентусиазъм стил беше типичен за Фийби, каквато я беше запомнила. Изведнъж обаче тя забеляза, че Оливия се е изправила като свещ и гледа втренчено баща си с потъмнели от ужас очи.

— Надявам се, че си спомняш Брайън, Оливия — казваше тъкмо Катон. — Изглежда отново е решил да ни посети — макар да се надявам, че ще промени решението си, щом узнае, че Гранвил Касъл е минал на страната на парламента. Не знам… — Той спря и изгледа уплашено дъщеря си. — Какво ти стана, Оливия?

— Нищо, сър — отговори беззвучно момичето. Погледът му се изпразни, то стана и се поклони сковано. — М-моля да ме извините, сър.

Катон я погледна неодобрително, но й даде знак, че може да се оттегли, и отново посвети вниманието си на писмото на Брайън.

Оливия хвърли умолителен поглед към Порция и забърза навън, без да затвори вратата. Порция стана и хвърли въпросителен поглед към Катон, който след кратък размисъл промърмори недоволно:

— Върви при нея, сигурно не се чувства добре. Не мога да си обясня тази внезапна промяна в държанието й.

Порция се изнесе колкото можеше по-бързо, а Катон огледа сърдито опразнената маса за закуска и гневно се запита защо изведнъж беше останал сам.

Спалнята на Оливия беше празна. Порция се огледа търсещо, питайки се къде може да е отишла приятелката й. Палтото й висеше на куката до вратата, ръкавиците и бяха захвърлени на ниското столче до леглото, значи не беше навън. Ала когато се обърна да си върви, тя чу тих шум, наподобяващ стрелкането на мишка, от дълбините на камината.

— Оливия? — Порция пристъпи към камината. Догарящият огън беше събран в средата. От двете страни имаше пейки, вдълбани в тесните ниши в стената.

Оливия се беше свила в далечния ъгъл на едната ниша, коленете й бяха вдигнати към брадичката, лицето скрито между тях.

Порция приседна на пейката до нея. Беше горещо, тъй като камъкът съхраняваше топлината, и тя усети неволна завист. Ако и нейната камина беше изградена по същия начин, тя щеше да спи на топлата пейка и да не трепери по цяла нощ.

— Защо се стресна толкова от предстоящото идване на този Брайън, миличка? — попита нежно тя и сложи ръка на рамото на приятелката си.

— Откъде знаеш? — Оливия вдигна глава и се обърна към нея, без да напуска ъгълчето си.

— Не ми беше трудно да отгатна — отвърна Порция. — Допреди минута си хапваше с апетит, но при споменаването на мистър Морз хукна да бягаш, като че дяволът те гонеше по петите.

— Т-той е д-дяволът — пошепна с неприкрито отвращение Оливия и се разтрепери като лист.

— Какво ти е направил?

След кратък размисъл Оливия се опита да обясни:

— Не м-мога да ти к-кажа. Не мога да р-разбера.

Порция се намръщи и проговори замислено:

— Вероятно не помниш.

Оливия кимна.

— Винаги когато п-помисля за него, ме о-обзема див страх.

— Той е олицетворение на злото — обясни съчувствено Порция. — И аз съм срещала мъже, които събудиха това чувство у мен. Злобни, гадни същества.

— О, да! — Оливия се надигна, но бързо седна отново. — Точно така. Той е една съскаща змия. — Тя се сви отново на пейката и зашепна: — Н-няма да понеса п-присъствието му.

— Нали съм с теб — окуражи я Порция. — Знам как да се справям с лоши хора като него, повярвай.

Оливия направи опит да се усмихне.

— Божичко, П-порция, н-не знам как съм живяла, п-преди да д-дойдеш. Никога не съм и-имала п-приятелка.

— Вече имаш — отговори усмихнато Порция, стана от пейката и се запъти към вратата. — Да вървим да се пързаляме — предложи весело тя. — Слънцето грее ярко, а и трябва да нахраним патиците. Навън е прекалено красиво, за да си губим времето в приказки.

Оливия имаше чувството, че от гърба й се е смъкнал тежък товар. Все още потреперваше, но безименният й страх отслабна. Може би Брайън изобщо нямаше да дойде. Баща й бе споменал тази възможност. „Дано да не дойде“ — повтаряше си настойчиво тя. Много скоро тези думи изпълниха главата й и прогониха и последните следи от страха.

— Най-добре да се измъкнем б-безшумно, иначе Даяна ще осуети п-плановете ни — прошепна тя. — Мащехата ми е в т-тол-кова лошо н-настроение, че непременно ще измисли н-нещо гадно, за да развали и моето.

— Ако ми заемеш едно палто, няма да има нужда да се качвам в стаята си и няма да рискувам среща с Джанет. — Порция открехна вратата и се огледа на всички страни с такава преувеличена бдителност, че Оливия избухна в смях.

— Вземи това. — Тя свали синьото си палто от куката до вратата. — Аз ще си облека най-хубавото. — Тя го извади от гардероба и го наметна. Когато пъхна ръце в ръкавиците, пръстите й бяха напълно спокойни.

— Готови ли сме? — Порция нахлупи качулката на главата си. Оливия кимна.

Двете минаха тичешком по дългите коридори, слязоха по стълбичката към външния двор и най-после си отдъхнаха. Тук бяха достатъчно далече от Даяна и Джанет Бектън.

Във външния двор цареше оживление. Войници бързаха между оборите, оръжейната, ковачницата и площадката за обучение. Каруци бяха докарали запаси от жито, виждаха се и няколко коли с бъчви за бира и вино.

— З-защо баща ми се запасява като за гладна зима? — зачуди се Оливия.

— Може би се готви за обсада — отговори Порция и забърза към обора, за да вземе кънките и да си напълни джобовете с житни зърна за патиците в замръзналия ров. — Сега е зима и има примирие, но щом дойде пролетта, сраженията ще започнат отново. Гранвил Касъл е могъща крепост, а баща ти е събрал толкова много войници, че кралската войска вероятно ще се изкуши да започне обсада, за да изолира лорд Гранвил и армията му от военните действия.

— Аха. — Оливия размишляваше усилено. Все още не можеше да свикне с мисълта за войната и всичко, което тя щеше да донесе на семейството й. Макар и непряко, това засягаше и нея. Не й позволяваха да напуска крепостта, забраниха й да излиза на езда и на лов със соколи. Не можеше дори да посещава селото Гранвил в подножието на хълма. Тъй като времето беше много лошо, тя не усещаше ограниченията. За съжаление пролетта наближаваше и всичко щеше да се промени.

Оливия затича след Порция към подвижния мост, стиснала под мишница кънките си. Пързалянето по замръзналия ров по принуда беше станало любимото й занимание, тъй като всичко извън крепостните стени беше забранено.

Порция се спусна устремно към брега, седна на леда, за да закопчее кънките си, после бързо се изправи. Вече беше много по-сръчна.

Докато Оливия закопчаваше каишите, Порция излезе в средата на леда и се опита да направи пирует. Погледът й потърси тъмните очертания на тайната врата под моста и ги намери. Ако тази нощ не пристигнеше товар, тя щеше да се опита да изясни дали вратата се отваря отвън. Сигурно от нея започваше таен ходник. Ала шансовете й да го намери сред стените бяха нищожни. Някъде в стената сигурно имаше резе или лост — но беше твърде възможно вратата изобщо да не се отваря отвън…

 

 

— Ето ги, също като вчера! — Джордж посочи към рова. Погледите на тъмно облечените му спътници последваха показалеца му. Скрити в храстите на малкото възвишение срещу подвижния мост, те съзнаваха колко опасно беше положението им — в непосредствена близост до Гранвил Касъл в това светло, слънчево утро.

— Как ще измъкнем момичето под носа на пазачите? Наблюдателната кула е точно над рова… — прошепна дребният сивокос мъж, който беше коленичил отляво на Джордж.

— Почакай, Титус — отвърна ухилено Джордж. — Ако направят като вчера, двете хлапачки ще заобиколят рова, за да нахранят патиците на острова. Щом минат от другата страна, ще се скрият от погледите, на пазачите, макар и само за няколко минути. Тогава ще ги грабнем направо от леда.

— Нали само едното момиче?

— Да, разбира се, онова със синьото палто. Господарят ги е наблюдавал многократно, докато се пързалят. Ето ги, тръгнаха! Напред! — Джордж гореше от нетърпение. С всяка минута, която прекарваха тук, нарастваше опасността да ги заловят и обесят.

Тримата се промъкнаха приведени през храсталака и проследиха пързалящите се момичета, които вече заобикаляха насипа.

Островът от другата страна на крепостта представляваше малка, обрасла с дървета скала, която стърчеше от леда. На брега му се събираха патици, които по цял ден се взираха тъжно в ледената повърхност на рова. Когато видяха момичетата, патиците се плъзнаха по леда с шумно крякане.

Джордж и хората му се приближиха незабелязано до брега. Крякането на птиците щеше да заглуши крачките им, а Джордж беше отбелязал съвсем правилно, че на това място бяха напълно скрити от погледите на пазачите.

Двете момичета, заобиколени от патиците, стояха с гръб към брега и хвърляха зърна по леда. След минута тримата мъже, приведени и напълно безшумни, скочиха на леда.

Порция веднага усети надвисналата опасност. Обърна се рязко, но в следващия миг дебелото одеяло падна върху главата й и я уви в задушаващ мрак, не й позволи да се раздвижи и я извади от равновесие. Ако не я бяха вдигнали, за да я увият в одеялото като вързоп, щеше да се строполи на леда. Някъде много отдалеч долетя викът на Оливия, после някой я понесе на рамото си.

Порция се опита да се отбранява, но й беше невъзможно да се освободи от одеялото, в което беше увита. Когато се опита да изкрещи, нишки от тъканта попаднаха в устата й. Една ръка я сграбчи за главата и притисна лицето й към гърдите на похитителя. Устата и носът й се удариха в нещо твърдо и тя спря да диша.

Докато я носеха незнайно къде, Порция чуваше пращене на клони и скърцане на сняг. След няколко минути премина в ръцете на друг мъж. Някой свали кънките от ботушките й, вдигна я високо и я предаде на трети човек. Конят под нея препусна в галоп. Мъжките ръце я държаха здраво и тя почти не усещаше друсането.

Главата й бучеше. Тя се опитваше отчаяно да поеме въздух и да почисти с език лепкавите влакна, които изпълваха устата й. Обзе я паника. Онова, което се случваше, беше повече от непонятно. Никой нямаше причини да я похити. Извън стените на Гранвил Касъл тя нямаше нито приятели, нито врагове.

Беше много близо до припадък. Виеше й се свят, сърцето й биеше като безумно, обля я студена пот. За щастие мъжът отдели главата й от гърдите си, задушаващото одеяло беше разхлабено, към лицето й нахлу студен въздух.

Порция пое жадно ледения полъх и вдигна поглед към летящото небе, докато конят се носеше в галоп. Чу тропот и на други коне, но мъжът я държеше здраво и не можеше да обърне глава.

— Спокойно, момиче — проговори рязък глас над главата й. — Предстои ни дълга езда и ако обещаеш да се държиш прилично, ще ти позволя да седнеш.

Порция не беше съвсем сигурна дали ще спази обещание, дадено при такива условия, но кимна решително. Веднага бе възнаградена, като похитителят я настани пред себе си на седлото в полуседнало положение. Тъй като краката и ръцете й все още бяха увити в одеялото, мъжът трябваше да я държи здраво, за да не падне, но поне главата й беше свободна и можеше да вижда какво става.

Похитителят й се оказа едър червенобуз мъж с весели очи, които при тези обстоятелства бяха крайно неподходящи. Наметката му се развяваше и тя видя към какво беше притиснато лицето й. Той носеше стоманена ризница… истинско бойно снаряжение за едно просто отвличане!

Двама мъже, чиито коне също препускаха в луд галоп, яздеха от двете й страни. И те носеха ризници под дебелите си тъмни наметки и се взираха неотстъпно в пътя, без да я погледнат нито веднъж.

— Кои сте вие? — попита тя.

— Това не те засяга, момиче — отговори преспокойно водачът.

— Разбира се, че ме засяга! — възрази сърдито тя, повече учудена, отколкото възмутена от смешния отговор. — Как да не ме засяга, след като сте ме отвлекли?

— Успокой се — посъветва я все така любезно той. — Нямам право да ти давам обяснения. Ако искаш да яздиш удобно, затвори си устата и разглеждай местността.

Порция последва съвета му. Ала не издържа дълго и пак заговори:

— Ако освободите ръцете ми, бих могла да почистя устата си от проклетите власинки.

— Какво? — попита слисано мъжът.

— От мръсното ви одеяло — поясни тя и се закашля.

— Почакай. — Мъжът извади голяма носна кърпа. — Извади езика си, момиче!

— Мога и сама да се справя.

Той вдигна рамене и понечи да прибере кърпата си, но Порция бързо се примири с унижението и извади езика си. За нея беше огромно облекчение най-после да се освободи от влакната. Стана й още по-добре, когато мъжът поднесе към устата й манерка с вода.

Повече нямаше смисъл да разговарят, затова тя се престори на примирена със съдбата си и притихна, докато умът й работеше трескаво, а погледът й шареше наоколо в търсене на възможност за бягство. Но даже да можеше да се движи свободно, щеше да бъде чисто самоубийство да скочи при тази бясна скорост. Все пак трябваше да бъде нащрек и да чака удобен случай.

Наистина се случи нещо неочаквано. Конят се уплаши от един свит на кълбо таралеж и се хвърли към близкия ров, обрасъл с трева. Ездачът стегна юздите и се опита да предотврати падането. За момент хватката му се разхлаби и Порция побърза да се възползва от ситуацията. Изрита го здраво, макар че краката й бяха стегнати в одеялото като опашка на русалка, и успя да се освободи. В следващия миг се строполи с цялата си тежест на земята и едва успя да избегне конските копита.

— По дяволите! Хванете я! — изрева водачът на похитителите, които бяха спрели конете си. Порция се изправи, захвърли одеялото и се втурна надясно към гъстия храсталак, където можеше да се скрие. Ядни викове разцепиха тишината над самотните хълмове, но тя прогони мисълта за преследвачите и се съсредоточи в целта си. Кръвта забуча в ушите й, леденият въздух прониза болезнено препълнените й дробове.

Когато се хвърли в храсталака, тя осъзна веднага грешката си. Тръните се устремиха насреща й, разкъсаха палтото, раздраха лицето й. Тя се опита да се прикрие с ръцете си в дебели ръкавици и мъчително си запробива път през гъсталака, който ставаше все по-непроходим. Смелостта й угасна. Беше попаднала в капан. Ръкавиците и палтото й висяха на парцали, косата й беше разбъркана и пълна с тръни и изсъхнала шума.

Тя чу стъпките на преследвачите, които умело си пробиваха път с мечовете си. Собствената й кама, която винаги носеше в ботуша, беше твърде лека, за да й помогне, но тя я извади и я стисна здраво в десницата си. В следващия момент някой я хвана изотзад и рязко я обърна.

Мъжете я наобиколиха, опитвайки се да се освободят от коварните клони.

— Всемогъщи Боже! — извика ядно Джордж. — Я виж ти! Момичето има нож. Дай ми го веднага! — Той й протегна ръка. — Няма полза. Ние сме трима, а ти си сама и си жена.

Заседнала в тръните, обкръжена от трима мъже с ризници и мечове… Порция разбра, че няма смисъл да се бори. Приведе се и пъхна ножа в ботуша си. После кимна примирено и показа празните си ръце.

— За Бога, виж се какво си причини — укори я Джордж. — Цялата си издраскана и окървавена. Хайде да вървим. — Той пристъпи към нея, наведе се и без повече приказки я метна на рамото си.

Порция изкрещя възмутено и заудря с юмруци по гърба му. Без да й обръща внимание, той закрачи спокойно след двамата си спътници, които му пробиваха път през храсталака.

— Много глупаво постъпи, момиче — скара й се той, когато стигнаха до мирно пасящите коне. — Съжалявам, но вече не мога да ти вярвам и ще ти причиня някои неудобства.

Порция се опита да протестира, да обещае, че няма да прави повече опити за бягство, но в крайна сметка гордостта надделя и тя позволи безмълвно да я увият отново в одеялото. Този път я вързаха с ленени ивици за глезените, талията и ръцете и тя се почувства като гъска, приготвена за продан на пазара. Нахлупиха качулката на главата й, като оставиха устата и носа свободни.

Пътуването продължи безкрайно. Порция, която седеше настрани, се притискаше до коравата, набита фигура на похитителя си. Седеше дяволски неудобно, без да може да се помръдне. Не беше в състояние да промени позата си или поне да се почеше, макар че усещаше силен сърбеж.

От време на време мъжете разменяха по няколко думи, но Порция така и не можа да разбере къде отиваха и защо я бяха отвлекли. Минаваха през пуста степ, която премина в оголени хълмове. Овцете и яките планински попита бяха единствените живи същества, които срещаха по пътя си. Никъде не се виждаха човешки жилища, дори каменните къщички на арендаторите.

Накрая Порция не издържа. Мехурът й беше препълнен и можеше всеки момент да се пръсне. Друсането на коня само влошаваше положението.

— Спрете — помоли дрезгаво тя. — Трябва да се скрия в храстите.

— Скоро ще стигнем, момиче — отговори с предишната си любезност Джордж. — Виждаш ли огньовете? — И той посочи напред с камшика си.

Порция обърна глава. Вече беше късен следобед, но слънцето не беше залязло. От върха на хълма, към който препускаха, се издигаше дим.

— Там ли отиваме?

— Да.

— Не мога да чакам — изсъска сърдито тя. Мъжът погледна в побледнялото, напрегнато лице.

— Напротив, можеш. — Той пришпори коня си и въпреки умората си животното затича по-бързо, за да преодолее последния етап. Вече надушваше обора си и храната.

Порция изскърца със зъби и се принуди да мисли за нещо друго. Огледа се, търсейки да открие къде се намираше. Миризмата на дим се засили. Най-после стигнаха до върха. Тя видя дребен войник на пост с пика и мускет, който весело вдигна ръка за поздрав.

— Добре ли мина, Джордж?

— Разбира се, Тим. — Джордж отговори на жеста. Ако постът беше друг или ако до него бяха Руфъс и Уил, нямаше да минат без паролата, но посред бял ден, когато се виждаше всичко, това беше излишна предпазливост.

— Долу ли е господарят?

— Да. Не мисля, че днес ще излезе на езда.

— По-късно ще се видим в трапезарията на чаша бира, нали?

— Разбира се. След половин час смяната ми свършва. Когато заслизаха по склона, Порция не можа да види почти нищо, защото едва издържаше. Остана й неясно впечатление за къщи, построени по единния бряг на реката. Мъжете, които влизаха и излизаха, носеха кожени жакети като войници и не вървяха отпуснато, а маршируваха. Постройките не приличаха на обикновени селски къщи, а по-скоро на казарми. Тя различи ковачница, склад и голяма сграда с пейки отпред. Вероятно трапезарията. Направи й впечатление и атмосферата на спокойна деловитост.

Джордж спря в другия край на поселището пред къща, разположена настрана от другите. Слезе от коня, свали Порция и внимателно я метна на рамото си. Тя прехапа устни, защото препълненият й мехур се притисна в коравото му рамо.

Когато наближиха, вратата на къщата се отвори. Джордж влезе с товара си и го метна на пода.

— Велики Боже, Джордж, нужно ли беше да я увиваш в килим като Клеопатра?