Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (4)

2.

— Къде отиваш, Руфъс? — Съненият, малко сърдит глас дойде изпод планината от завивки. Кожите се раздвижиха, жената се надигна и се подпря на лакът. Грубата й, захабена от работа ръка приглади назад гъстите тъмни кичури и разкри широко лице и кафяви очи.

— Много добре знаеш, че имам работа, Маги. — Руфъс Декатур разби с един удар на юмрука си леда в кофата и изля студената вода върху главата си, издавайки гърлени звуци, смесица от потрес и задоволството. Когато разтърси глава и на всички страни полетяха капки, Маги изруга сърдито и се скри под кожите.

Без да обръща внимание на клетвите и оплакванията й, Руфъс изсуши енергично косата си. След малко Маги седна в широкото легло, уви се в едно одеяло и загледа господаря на село Декатур с неодобрително смръщено чело.

— Още не е ден.

— А ти си една мързеланка, скъпа ми Маги — отвърна Руфъс и посегна към ризата си, окачена на таблата на леглото.

Тонът му накара жената да присвие очи и да се облегне на резбованата табла.

— Върни се в леглото.

Руфъс Декатур беше силен, красив мъж и тя никога не му отказваше. Нощите с него й доставяха много повече удоволствие, отколкото с обикновените й клиенти.

Погледът й похотливо обходи тялото му. Златночервената коса падаше в безредие по силните рамене, обрамчваше остро изсечената брадичка и растеше на гъсти кичурчета по гърдите и слабините. По ръцете и краката му блестяха светли косъмчета, които подчертаваха обрулената от вятъра кожа. По тялото му нямаше и грам излишна тлъстина. Беше толкова висок, че изпълваше ниската таванска стаичка.

— Ставай — подкани я той, без да се впечатлява от желанието й. Наведе се над нея и издърпа одеялото, в което се беше увила. — Крайно време е! Чака ме напрегнат ден.

Пронизващият поглед на сините очи моментално изкара жената от леглото, макар че трепереше и мърмореше. Нравът на Руфъс Декатур беше огнен като червената му коса. Когато не беше в настроение, той не търпеше да му противоречат.

— Пак ли ще има нападение? — Тя приседна на ръба на леглото, за да обуе вълнените си чорапи, после вдигна памучната си фуста и пъхна глава в отвора на ризата.

— Може би. — Руфъс облече кафяв кожен панталон и се наведе да разрови жарта в камината. После нахвърля съчки, за да разпали огъня.

Маги се приближи до огнището, за да се облече.

— Разправят, че си щял да вземеш страната на краля — отбеляза хитро тя. — Чух, че отрядът ти щял да се присъедини към кралската войска.

— Какво ли не разправят. — Руфъс се запъти към вратата и на минаване я потупа по задника — Парите те чакат на обичайното място. — Той й се усмихна бегло и изчезна — по разклатената стълба към партера.

Маги се задоволи с тази усмивка. Руфъс не обичаше да говори за делата си и като нищо можеше да я скастри за любопитството. Онова, което се вършеше в село Декатур, оставаше тайна. Тук не живееха жени. Маги и приятелките й идваха само когато ги повикаха, а домакинската работа се вършеше от мъжете.

Селото беше повече военен лагер, отколкото място за живеене, това се знаеше от всички. Хората предполагаха, че един Руфъс ще поведе добре обучените си войници в голямата битка, която се водеше в страната. Засега обаче никой извън границите на селото не знаеше на чия страна ще се обяви господарят на Декатур — въпрос, който будеше силен интерес и на който се придаваше голямо значение.

Руфъс беше добре осведомен за слуховете, които се носеха. Вероятно любопитната мисис Белдам, собственицата на публичния дом, който обслужваше мъжете от Декатур, беше настояла пред Маги да зададе този въпрос. Много скоро всеобщото любопитство ще бъде задоволено, каза си с мрачна усмивка той. Решението му беше взето и след няколко дни щеше да бъде оповестено публично.

Руфъс влезе в малко, просто обзаведено помещение. Догарящият огън в камината осветяваше слабо скромната обстановка. Мъжът отиде тихо до нишата в другия край на стаята, пред която беше спусната завеса, отметна я предпазливо и с учудване видя, че двете хлапета под завивките още не бяха склонни да започнат поредния богат на събития ден. Обикновено се будеха още по първи петли, дори през зимата. Баща им знаеше, че непременно ще се събудят, щом Маги излезе от къщата, затова реши да се наслади на това кратко и рядко случващо се удължаване на ранното си утринно спокойствие.

Той взе палтото си, окачено на пирон до вратата, вдигна тежкото дървено резе и отвори. Тъй като през нощта беше навалял нов сняг, трябваше да избута вратата с рамо, за да разчисти наветите преспи.

Когато излезе в леденото зимно утро, последните звезди на небето избледняваха, а луната висеше ниско над Шевиот Хилс. Каменните селски къщи, сгушени в падината между меко закръглените хълмове, се намираха в напълно недостъпна местност, към долината не водеше път. По билата на хълмовете горяха огньовете на постовете, които охраняваха тази негостоприемна ивица земя чак до шотландската граница.

Руфъс прекоси селото и отиде до реката, която течеше на идеално разстояние зад поселището му. Под ледената покривка течеше само тесен поток, но селото получаваше достатъчно вода и използваше реката като връзка с външния свят — през зимата с шейни, през лятото с лодки.

На брега се бяха събрали група млади хора. Бяха свалили палтата си и усилено трошаха леда, за да си налеят вода. Щом забелязаха Руфъс, те се изправиха и го изчакаха неподвижно. Бузите им пламтяха от студа и напрежението.

— Добро утро, милорд.

— Добро утро, момчета. — Руфъс кимна и размени няколко думи с тях, назовавайки ги по име. Погледите им бяха изпълнени с неприкрито възхищение, което го остави напълно равнодушен. Това бяха новаци, най-младите войници от отряда му. Повечето бяха последвали бащите, братята и чичовците си в света на отхвърлените. Някои бяха избягали от дългата ръка на закона, други бяха привлечени от възможността да изживеят вълнуващи приключения. Но всички бяха напълно предани и верни на дома Ротбъри и малката му армия.

— Вярно ли е, че ще се бием на страната на краля? — Един едър младеж, явно водач на групата, зададе този въпрос от името на всички. Десет чифта очи се впериха въпросително в лицето на Руфъс.

— Мислиш ли, че Негово величество ще приеме помощта на една разбойническа банда, Пол? — отговори с контравъпрос Руфъс, но равнодушният му тон не успя да ги заблуди. В блестящите му очи се отразяваше ледената повърхност на реката под избледняващите звезди. — Помощта на семейство, което е било отхвърлено заради държавна измяна? Ръката на отлъчен от обществото, крадец на добитък и разбойник, който е извършил безброй престъпления срещу честни и почтени граждани?

Пол издържа на погледа му.

— Според мен кралят ще поеме всяка ръка, която му се предлага — заяви той. — Лорд Левен вече напредва откъм Шотландия и кралят е в много затруднено положение.

Устните на Руфъс потръпнаха, повече от презрение, отколкото от веселие.

— Да, мисля, че си прав, момко. Но запомни едно: под знамето на лоялността се събира много скрита ярост. И човек, комуто кралят дължи благодарност, може да постигне всичко, не е ли така? — Той вдигна ръка за сбогом и се обърна да си върви. Отдалечи се с обичайната си енергична походка и палтото се развя около краката му.

„Човек, комуто кралят дължи благодарност, може да си възвърне имотите и да бъде напълно реабилитиран. Родът Ротбъри може да заеме отново мястото, което му се полага по право. Кралят, който има задължения към верния си поданик, не би му отказал нищо.“

Руфъс се изсмя горчиво. Щеше да се обяви на страната на краля само защото възнамеряваше да се възползва от конфликта в своя изгода. Чарлз беше същият глупак като баща си Джеймс. Но Руфъс нямаше да повтори грешката на своя баща. Щеше да подкрепи лудостите на краля, но само срещу съответната награда. Цената беше пълната му реабилитация.

Той изкачи близкия хълм по тясната пътека към първия сигнален огън. Когато стигна до него, звездите бяха избледнели, но огньовете наоколо продължаваха да пламтят. Щяха да горят през целия ден, за да топлят постовете, които охраняваха недостъпното село Декатур.

— Добро утро, Руфъс. — Едър, мършав мъж на около двайсет години стоеше с гръб към огъня. — Искаш ли нещо за затопляне?

— Благодаря, Уил. — Руфъс кимна на братовчед си. Младежът, чийто баща беше предпазил Руфъс от някои тежки грешки в младите му години, беше най-близкият му приятел. Уил беше син на чичото на Руфъс, заченат по времето, когато старият трябваше да си седи кротко до камината, вместо да кръстосва страната и да преследва красивите момичета като мъж в разцвета на силите си. — Спокойна ли беше нощта?

— Да. Само дето Конър съобщи за движение на войски на север. Вероятно са хората на Левен.

Руфъс пое чаша топло вино от ръцете на другия пост, въоръжен с пика и мускет.

— Веднага ще изпратя съгледвачи. Ако Феърфакс и Левен вземат страната на парламента, кралят ще изпадне в много затруднено положение, тъй като ще загуби голямата си северна армия. — Тонът му издаваше, че не се трогва особено от ставащото, ала Уил не допусна да бъде заблуден. Той знаеше много добре, че Руфъс беше взел решението си след много колебания.

— Мислиш ли, че можем да спрем напредването на Левен? — Уил отпи голяма глътка греяно вино. — Например чрез няколко изненадващи нападения?

— Точно така. — Руфъс избухна в тих смях и лицето му се разведри. — Ще окажем неофициална помощ на кралското командване. Лорд Белсис и лорд Нюкасъл ще ни бъдат много благодарни.

Уил се ухили, разбрал, че Руфъс е захвърлил мрачното си настроение и отново гледа на предстоящите сражения като на безумно дръзко приключение.

— И Гранвил е за краля — отбеляза след малко той.

Руфъс се забави с отговора, загледан в далечния хоризонт, където нощната тъма се отделяше от източните хълмове.

— Ще видим. Имам чувството, че още не е решил. Ако реши да се бие за парламента, толкова по-добре. Ще го захапем здравата.

— Разправят, че обучавал милиция за краля. — Уил едва скриваше учудването си.

— Ще видим — повтори Руфъс. Незнайно защо, но той беше сигурен, че Катон Гранвил ще се обяви на страната на парламента. Усещаше колебанието му като свое собствено. През целия си съзнателен живот беше водил борба срещу този мъж, следеше действията му, опитваше се да разгадае мислите му и нерядко имаше чувството, че мисли с неговата глава.

Той подаде канчето на мъжа с пиката и махна към близкия хълм.

— Ще тръгна с няколко души към Селкирк. Имам предчувствието, че на пътя за Единбург ни чакат няколко апетитни хапки.

— Бъди нащрек.

— Разбира се. — Руфъс заслиза по тясната пътека към селото. Много скоро обаче спря, привлечен от пронизителните крясъци, и в очите му пламнаха весели искри. Забърза, бутна ниската дървена портичка и влезе в малката кухненска градина. Десетина кокошки се бореха за житните зърна, изсипани пред вратата на кухнята, а две дребни фигурки, прилични на вързопи от дрехи, се бореха и крещяха.

Руфъс се озова с две крачки до тях и си каза, че е цяло щастие, дето снощи бяха заспали облечени. Явно се бяха измъкнали от леглата си и бяха дошли право тук. Малкият Люк беше обул ботушите си наопаки и бе забравил ръкавиците си.

Руфъс сграбчи момчетата за яките и ги раздели. Светлоруси и синеоки, със зачервени лица, те се гледаха гневно.

— Аз съм наред да събера яйцата!

— Не, аз!

Руфъс ги наблюдаваше снизходително. Две дивачета, само с една година разлика. Тъй като бяха наследили темперамента на Ротбъри, бяха склонни към необузданост и лудории, но той разпознаваше толкова много неща от себе си в синовете си, че твърде рядко се намесваше със сила в щуротиите им.

— Защо се сбихте пак? Днес е много студено, а вие се биете в снега!

— Аз ще събера яйцата, защото съм по-голям — заяви Тобиас и се опита да се отскубне от ръката, която го държеше здраво за яката.

— Ти ги събра вчера. Все ми повтаряш, че си по-голям. — Братчето му говореше през сълзи. Никога нямаше да преглътне, че е по-малкото.

— Наистина съм по-голям. — Тоби се изпъчи гордо.

— Не е честно! — изплака Люк. — Изобщо не е честно!

— Тук си прав — съгласи се с усмивка Руфъс. — Но за съжаление не можем да променим фактите. Кой събра яйцата вчера?

— Тоби! — Люк обърса носа си с ръкав. — Все той ги събира, защото бил по-голям.

— Аз се справям по-добре, защото съм по-голям — заяви самоуверено Тоби.

— Но Люк също трябва да стане добър, а не може, ако не се упражнява — отговори вразумително Руфъс и потръпна под напора на студения северен вятър, който се спускаше по хълмовете. — Яйцата ще почакат. Първо трябва да закусим.

Без да обръща внимание на виковете на момченцата, той ги подкара пред себе си към ниската постройка, където се хранеха.

Елинор, майката на момчетата, почина малко след раждането на Люк, след като пет години беше делила леглото на Руфъс. Тя не живееше в селото, но връзката им беше много повече от редовните срещи с Маги и другите момичета от заведението на мистрес Белдам. Смъртта й го засегна дълбоко и щом Люк поотрасна, той взе двете момчета в своя военен лагер. Знаеше, че това не е идеалното място за отглеждане на деца, но се беше заклел пред майката, че момчетата ще носят неговото име и той ще осигури бъдещето им.

Естествено бъдещето на децата щеше да бъде много по-добро, ако баща им вземеше правилното решение и благодарният крал му върнеше земите и богатството. Докато размишляваше така с хладен цинизъм, Руфъс отведе децата в топлата, препълнена с гладни мъже трапезария.

 

 

Порция нахлупи по-дълбоко качулката на палтото си, за да се предпази от пронизващия вятър и мокрия сняг, който се носеше по хълмовете на Ламермур. Конят й изпухтя недоволно и сведе глава срещу студените пориви на вятъра. Беше късно утро и тя се надяваше, че скоро ще спрат да обядват. За съжаление по пътя към Единбург никъде не се виждаха ханове, даващи подслон на пътниците. Придружителят на Порция, мрачният, но доброжелателно настроен Джил Крамптън, и четиримата му войници яздеха срещу режещия вятър с упоритата издръжливост на родените в Йоркшир.

Беше минала цяла седмица, откакто сержант Крамптън, както й се представи, се бе появил в Райзинг Сън. Тя наливаше ейл и се опитваше да се предпазва от нахалните ръце на гостите, когато едрият, набит йоркширец блъсна вратата и влезе в кръчмата заедно с навей сняг, което му докара гневните проклятия на седналите около димящия торфен огън.

— Мистрес Уорт?

— Аз съм. — Порция подаде пълното канче на чакащия клиент и опря лакти на тезгяха. Зелените й очи огледаха преценяващо новодошлия, регистрираха топлото, удобно облекло, тежките ботуши, грубата външност, която издаваше дълги престои на открито. Заможен селянин или занаятчия, прецени тя. И не понася да му се изпречват на пътя, ако се съдеше по големите, четириъгълни ръце с изпъкнали вени, по широките рамене и мускулестите бедра, но най-вече по безкомпромисния поглед на острите кафяви очи.

— Крамптън, сержант Крамптън. — Джил пъхна ръце в джобовете на панталона си и отметна пелерината, за да й позволи да види пъхнатите в колана пистолети с дръжки от кост и скромния, прибран в ножницата меч.

Естествено, каза си Порция. Войник. В Шотландия всички говореха за гражданската война, но засега се биеха само оттатък границата.

— Какво искате от мен, сержанте? — Тя опря брадичка на ръката си и го изгледа любопитно. — Една бира?

— Племенницата на лорд Гранвил не бива да налива бира на пияниците — отговори твърдо Джил. — Мис Уорт, трябва да обърнете гръб на това място и да дойдете с мен. Нося писмо от чичо ви. — Той извади от джоба си навит на руло пергамент и го остави върху тезгяха.

Порция усети как космите на тила й настръхнаха, и сърцето й заби по-силно. Нямаше представа какво беше писал Джак на несъщия си брат, но явно се е отнасяло за нея. Разви пергамента и пробяга с очи по краткото послание.

Джил я наблюдаваше. Слугиня в кръчма, която можеше да чете — твърде необичайна гледка, но това момиче със загрубели ръце, вехта и не съвсем чиста риза под ленената престилка, разбъркани къдрици около тясното, обсипано с лунички лице някак не се вписваше в представата му за жена от простолюдието.

Порция помнеше Катон Гранвил от онзи горещ следобед в Лондон, когато обезглавиха граф Страдфорд. Тя си припомни лодкарската барака и двете си приятелки — Фийби, сестрата на булката, и братовчедка си Оливия. Сериозно дете, което заекваше. Трите си бяха позволили една дръзка игра и бяха подпечатали съюза си с кръв, освен това си бяха разменили пръстени от кичури коса. Тя помнеше още, че бяха споделили безумните си планове да се опазят от досадните мъже и принудителния брак. Самата тя бе пожелала да стане войник и да остане свободна, като потъне в бъркотията на войната.

Порция едва не избухна в смях. Какви безумни детски идеи! Преди три години й беше лесно да си играе на дете. Сега вече не можеше.

Чичо й й предлагаше дом. Не споменаваше никакви условия, но Порция знаеше от опит, че благотворителността никога не е безплатна. Ала нима незаконната дъщеря на пропадналия полубрат на маркиза можеше да иска нещо от лорд Гранвил? Тя не можеше да разчита на добра партия и да донесе на семейството влиятелни съюзници и богати земи, тъй като никой не би взел за жена една беднячка. Лордът сигурно си имаше десетки слуги, тъй че явно не я викаше да му прислужва. Защо тогава я искаше в дома си?

— Лейди Оливия помоли да ви дам това. — Сержант Крамптън я изтръгна от тези размишления, като й подаде запечатан лист хартия.

Порция го отвори нетърпеливо и от писмото изпадна трицветен пръстен от сплетени коси. Черният кичур беше преплетен с рус и червеникав.

„Моля те, ела.“ Това бяха единствените думи в писмото.

Сега вече Порция избухна в смях. Каква детинщина! Какво общо имаше играта в порутената барака с отчаяната й борба за живот?

— Ами ако благодаря на лорд Гранвил за предложението и остана, където съм? — попита тя с високо вдигнати вежди.

— Решението е само ваше, мистрес. — Мъжът обходи задимената кръчма с многозначителен поглед. — Но ми се струва, че ако имате и една искрица разум, ще тръгнете с мен.

Порция мушна плетения пръстен в писмото и го прибра в деколтето си.

— Прав сте, сержант. Предпочитам непознатия дявол пред познатия…

И ето я сега, на три дни път от Единбург, практично, дори елегантно облечена, със здрави ботуши и дебела пелерина над рокля от тъмна вълна, под нея чисти фусти, дискретно скриващи кожените бричове, които й позволяваха да язди удобно като мъж. През зимата и по тези каменисти пътища на шотландската граница не можеше да се язди с дамско седло.

Сержант Крамптън й даде достатъчно пари, без да коментира, и Порция му беше благодарна. Тя не искаше благодеяния, но сдържаността на Крамптън й спести обясненията. А здравият човешки разум я посъветва да приеме предложението. Ако беше запазила старите си дрехи, щеше да замръзне само след една миля.

Въпреки хапещия студ и мокрия сняг, който пръскаше в лицето й, Порция беше в чудесно настроение. Отдавна не беше яздила толкова добър кон. Джак обичаше конете и беше много претенциозен. Избираше за дъщеря си само първокласни коне, докато пиянството не сложи край на ездаческите му способности, както и на сръчността му в хазарта, която дотогава ги спасяваше от пълната мизерия.

— Всичко наред ли е, мистрес? — Сержантът подкара коня си редом с нейния. Погледът му обхождаше неотстъпно пустата местност и тя усети, че придружителят й, иначе флегматичен, едва ли не сънен, проявява известна нервност.

— Не се оплаквам, сержанте — отговори с усмивка тя. — Макар че наоколо е много пусто.

— След около четири часа ще стигнем до целта си. Надявам се да издържите, защото нямам намерение да правя почивка.

— Разбира се, че ще издържа — отвърна небрежно Порция. Отдавна беше свикнала с глада. — Опасност ли ни заплашва?

— Това са земите на Декатур, проклетия разбойник. — Джил се изплю отвратено.

— А аз си мислех, че всички разбойници са прогонени от хълмовете още преди години.

— Не и бандата на Декатур, която се е окопала в Шевиот и граби безсрамно реколтата и добитъка на Гранвил. Жалка сбирщина от крадци и убийци.

Порция си спомни какво й беше разказвал Джак за враждата между родовете Ротбъри и Гранвил и потръпна. Джак беше запомнил само с лошо бащата, общ за него и Катон. Мъж с непоколебима воля и строга дисциплина, който не правеше нищо, за да спечели привързаността на синовете си. Но Джак говореше още по-лоши неща за Руфъс Декатур, граф Ротбъри, и неговата банда отлъчени от обществото. По тази точка Джак беше на едно мнение с несъщия си брат. Нищо, случило се в миналото, не можеше да оправдае жестокостта и отмъстителността на Декатур и хората му. Те бяха жива рана в тази гранична област и по нищо не се отличаваха от разбойническите банди, които армията беше разгонила и унищожила.

— И сега ли продължават да действат?

— Да, а от няколко месеца са направо непоносими. — Джил се изплю повторно. — Крадци на добитък и убийци. Онзи негодник Декатур ще използва войната за собствените си цели.

Порция потрепери. Съзнаваше, че войната дава на много хора възможност за лично отмъщение.

— Лорд Гранвил вероятно е на страната на краля?

Джил я изгледа остро.

— Защо питате?

— Интересно ми е — отвърна тя, изненадана от гневния въпрос. — Няма ли да ми отговорите?

— Да — гласеше краткият отговор. Сержантът пришпори коня си, за да настигне двамата мъже, които яздеха напред. Другите двама препускаха след тях и тя се чувстваше като приклещена. Явно несъщият брат на баща й беше наредил да я пазят — твърде необичайно преживяване за момиче като нея.

Порция пъхна ръка в джоба на жакета си под наметката. Плетеният пръстен на Оливия беше прибран грижливо в писмото, а Порция бе открила своя в малката касетка, където съхраняваше оскъдните си лични вещи: пръстена с печат на баща си, продупчена в средата сребърна монета, която уж притежаваше магически свойства, сушена теменужка, подарък от майка й, която Порция не помнеше, тъй като бе починала преди втория й рожден ден, гребен от слонова кост без няколко зъба и малка порцеланова брошка с формата на цвете, която според Джак беше принадлежала на майка й. Касетката и съдържанието й бяха единственото, което бе взела със себе си от Единбург.

Как ли изглеждаше сега Оливия? Някога беше толкова сериозно момиченце… и нещастна, както веднага бе разбрала Порция, макар да й беше непонятно как човек, непознаващ нищетата, може да бъде нещастен. Естествено онзи ден Оливия беше разтревожена, че се е сдобила с млада мащеха. Фийби, по-младата сестра на булката, говореше много лошо за Даяна. Порция се запита дали Оливия няма проблеми и ако да, дали си въобразява, че тя би могла да й помогне. Но какво можеше да й помогне тя, беднячката Порция, която влагаше всичките си сили в стремежа да оцелее и да не загуби радостта си от живота?

Порция усети как стомахът й се разбунтува и се уви по-плътно в наметката. След една седмица редовно и обилно хранене й беше много по-трудно да понася празния си стомах.

Внезапен вик, конски тропот и мускетни изстрели я накараха да забрави глада. Конят й, обзет от панически страх, изцвили и се изправи на задните си крака. Изведнъж Порция се видя обкръжена от непознати мъже. Сержант Крамптън изкрещя на хората си да затворят редиците, но те не бяха в състояние да се справят с осмяната въоръжени конници, които ги нападаха. Те обкръжиха бързо малката група и я притиснаха към близките дървета.

— Я виж ти кого сме заловили!

Порция дръпна с все сила юздите на треперещия си кон, който отметна глава, изцвили протестиращо и затропа с предните си копита. Тя вдигна глава и срещна погледа на две сини очи, които святкаха развеселено.

— А вие кой сте? — попита сърдито тя. — Защо взехте в плен придружителите ми?

Качулката й се бе смъкнала при борбата с коня и Руфъс се видя изправен срещу критичния поглед на две зелени очи, които блестяха под яркочервените къдрици. Момичето беше бледо, но не от страх. Явно беше твърде разгневено, за да се бои.

— Руфъс Декатур, лорд Ротбъри, на вашите услуги — представи се учтиво той и свали украсената си с пера шапка. Поклонът му беше недвусмислено подигравателен. — А кой язди под флага на Гранвил? Ако разрешите… — Едната му вежда се изви иронично.

Порция не даде отговор на въпроса му.

— Вероятно смятате да ни отвлечете? Или да ни убиете?

— Предлагам да не бързате с въпросите — отговори с усмивка Руфъс и хвана здраво юздата на коня й. — Най-добре е да продължим този възхитителен, макар и засега не особено информативен разговор на място, където няма да бъдем изложени на този убийствен студ.