Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (3)

1.

Единбург, Шотландия, декември 1643

 

В примитивното огнище горяха големи парчета торф и изпълваха ниското помещение без прозорци с гъсти кълба дим. Старицата, която разбъркваше кашата в тенджерата, кашляше непрекъснато. Това беше единственият шум в стаята. Къщурката беше почти затрупана от снега и белият свят изглеждаше мъртъв. Едрите снежинки, които продължаваха да се стелят от мътносивото небе, правеха гледката още по-безнадеждна.

Под прояденото от молци одеяло лежеше свит на кълбо мъж, облечен в дрипи. Когато се размърда, под измършавялата му фигура прошумоля сено.

— Дай бренди, жено!

Старата хвърли поглед към безпомощната купчинка и се изплю в огъня. Слюнката изсъска заплашително.

— Момичето ще ти донесе. Само Бог знае с какво ще плати.

Мъжът простена задавено. Костеливата му ръка избута одеялото. Джак Уорт се надигна на лакът и огледа задименото помещение през полуспуснати мигли. Все същото. Той се отпусна с въздишка и съсухреното му тяло усети болезнено коравия, студен глинен под вонящия пласт слама.

Джак копнееше за смъртта, но животът упорито не искаше да го напусне. А щом не можеше да умре, трябваше да пие бренди. Порция беше отишла да му донесе. Тази мисъл беше заседнала в отслабналия му мозък и не го напускаше. Къде, по дяволите, беше момичето? Не можеше да си припомни кога бе излязла в снежната буря. Снегът заличаваше всички следи на времето. Умиращият нямаше представа дали е среднощ или вече се зазорява.

Крайниците му пареха от болка, очите горяха дълбоко в орбитите, всяка точка от тялото го болеше, а дивата жажда за бренди го изгаряше. Мъжът извика, но гласът му беше толкова слаб, че старицата дори не се извърна от огъня.

Вратата се отвори. В стаята нахлу студ и димните кълба затанцуваха. Момичето, което влезе и затвори с ритник, беше тънко и слабо, но излъчваше нервна енергия, която изведнъж съживи замрялата колиба.

— Ето ти бренди, Джак. — Тя коленичи до сламеника и извади изпод износеното си палто малка кожена бутилка. Възкиселата миризма на старо бренди и гниеща плът, която се излъчваше от мъжа и жалката му постеля, я накара да смръщи носле. Въпреки това тя мушна ръка под тила му и го повдигна, като едновременно с това измъкна тапата със зъби. Бащата трепереше толкова силно, че тя едва държеше бутилката до устата му. Зъбите му тракаха, безжизнените очи бяха втренчени в лицето й.

Мъжът отпи няколко глътки от парливата течност и когато брендито стигна до стомаха му, болките отслабнаха, треперенето престана. Костеливата му ръка стисна бутилката и той изпи брендито до последната капка.

— По дяволите, никога не е достатъчно! — изруга той. — Защо не донесе повече, момиче?

Порция огледа баща си със смесица от отвращение и съчувствие.

— Толкова можах да платя. Ако си забравил, Джак — много време мина, откакто можеше да осигуриш издръжката на семейството.

— Безсрамница! — изръмжа мъжът и затвори очи. Дълго време лежа неподвижен и Порция почти повярва, че спасителната смърт най-после бе дошла. Ала след около час очите му се отвориха. От устата му потече слюнка и намокри сплъстената сива брада. На челото изби пот и към хлътналите бузи потекоха мръсни вадички.

Порция изтри лицето му с крайчето на палтото си. Стомахът й беше толкова празен, че се присвиваше от болка и непрекъснато й се виеше свят. Тя стана и отиде до огнището.

— Пак ли поридж?

— Ами да, какво друго!

— Да, какво друго — повтори беззвучно момичето и седна на пода до гърнето. Отдавна забравила претенциите си, тя се зае с воднистата каша, сякаш беше деликатес от кралската трапеза.

Кашата беше рядка и изобщо не я засити. Пред очите й затанцуваха примамливи картини на хляб и сирене, но малкото, което печелеше в кръчмата на Райзинг Сън, като наливаше бира, отговаряше дръзко на нахалниците и се стараеше да не забелязва мръсните пръсти по тялото си, особено когато мушкаха монети в деколтето й, отиваше за бренди. Баща й беше ненаситен… Пиянството бавно, но сигурно го убиваше.

— Порция! — Джак произнесе задавено името й и тя побърза да отиде при него. — В касетката ми… има писмо… Потърси го… бързо. — Очевидно всяка дума му костваше адски мъки.

Порция донесе малката кожена кутия, единственото им притежание, освен дрипите, които носеха на гърба си, и я показа на баща си. Тъй като познаваше съдържанието й, не изпита особено любопитство, когато я отвори. Отдавна бяха продали по-ценните вещи, за да купуват бренди.

— Под… под коприната.

Порция мушна пръсти под тънката коприна и напипа твърд пергамент. Измъкна го и го подаде на баща си.

— Щом умра, трябва да го изпратиш на… — Джак се закашля дълго и мъчително, а когато пристъпът премина, не беше в състояние да каже нито дума. Едва след минути намери сили да продължи: — Изпрати писмото в Ламермур, в Гранвил Касъл. Прочети адреса.

Порция погледна нерешително подпечатания пергамент.

— Какво е това? Какво пише вътре?

— Прочети адреса!

— Гранвил Касъл, Ламермур, Йоркшир.

— Щом умра, веднага го изпрати по пощата. — Гласът му пресекна, но ръката му потърси нейната и я стисна. — Това е всичко, което мога да направя за теб, Порция — пошепна с мъка той и стисна пръстите й с неочаквана сила. Ала в следващия миг ръката му се отпусна и падна безсилна.

След час Джак Уорт, несъщ брат на Катон, маркиз Гранвил, почина, както беше живял, пиян от евтино бренди, без да остави след себе си и едно пени.

Порция затвори очите му.

— Трябва да го погреба.

— Земята е замръзнала — промърмори старицата. Устните на момичето се опънаха.

— Ще се справя.

— Нямаш пари за погребение.

— Сама ще изкопая гроб и ще го заровя.

Старата жена вдигна рамене. Джак и дъщеря му живееха при нея от около месец, тя познаваше характера на момичето и знаеше, че винаги прави, каквото си е наумило.

Порция въртеше в ръце подпечатания пергамент. Нямаше пари да го изпрати по пощата и не познаваше никой, който би могъл да й помогне. Нямаше представа, дали между Единбург и Йорк все още пътуваха пощальони, тъй като оттатък шотландската граница бушуваше война. От друга страна обаче, не можеше да пренебрегне предсмъртното желание на баща си. Той искаше това писмо да стигне до брат му и тя беше длъжна да намери начин да го изпрати.

Как щеше да живее отсега нататък? Тя огледа голата стая. Можеше да остане тук до края на зимата. Щеше да печели пари в кръчмата, а старата нямаше да я изхвърли, докато плащаше за сламеника и овесената каша. Вече не се налагаше да плаща за пиянството на Джак и щеше да сложи малко пари настрана. През пролетта щеше да продължи на юг.

Но първо трябваше да погребе баща си.

 

 

— Милорд… милорд… Простете, милорд…

Катон, маркиз Гранвил, вдигна поглед. Пъшкащият, пресекващ от умора глас беше дошъл иззад гърба му в двора на Гранвил Касъл.

— Какво има? — Той вдигна вежди и пое запечатания пергамент от ръцете на задъханото момче. Малкият кимна и побърза да мушне пръсти под палтото си, за да ги предпази от режещия януарски вятър.

Катон огледа внимателно писмото. Почеркът, разкривен и очевидно произхождащ от безсилна ръка, изглеждаше непознат.

Той обърна пергамента и пое шумно въздух, разпознал печата на брат си.

— Тази сутрин явно няма да изляза на езда, Джебедия.

— Както желаете, милорд. — Конярят хвана юздите на коня и го поведе към обора.

— Ей, момче! — Маркизът се обърна към чакащия пратеник. Лицето му беше зачервено от студа, дъхът му излизаше на тласъци. — Сигурно идваш от пощата в Йорк?

Момчето закима усърдно.

— Нямах представа, че продължават да изпращат писма.

— Пощата невинаги минава, но човекът, които донесе последния чувал, минал успешно границата и лорд Левен му дал няколко придружители.

Катон кимна сериозно и с разбиране.

— Преди да тръгнеш обратно, иди в кухнята. Там ще се погрижат да те стоплят.

Маркизът прекоси вътрешния двор на замъка и влезе в голямата кула, където бяха семейните покои. От полето оттатък рова долитаха сигнали на тромпети, следвани от гръм на барабани и строгите заповеди на обучаващите. Маршовите стъпки на отряда бяха приглушени от снега, покрил полето — някога мирна житна нива.

Маркизът влезе в кулата през тясна портичка. Напоените с катран факли, наредени в железни скоби от двете страни, осветяваха прастарите стени и масивните каменни плочи, с които беше покрит подът. Тапицериите на стените не можеха да смекчат военния, отблъскващ характер на замъка, който стотици години беше защитавал семейство Гранвил от набезите на враговете, предимно мародери и пътни разбойници, които печелеха добре на границата между Англия и Шотландия, но и уволнени и избягали войници, които от дните на норманското нашествие не преставаха да опустошават страната.

Когато маркизът напусна залата по каменната стълба, атмосферата се промени. Помещенията станаха по-пригодни за живеене и по-приятни за гледане. Прозорците бяха по-големи и остъклени, за да пропускат повече въздух и светлина, каменните плочи бяха закрити с килими, а гоблените по стените, многобройни и разкошни, осигуряваха достатъчно топлина. Маркизът мина по коридора и влезе в кабинета си — на върха на кулата.

Той захвърли тежката наметка и свали кожените ръкавици. Наведе се да стопли ръцете си на огъня, изправи се бавно и най-после счупи печата на пергамента, за да прочете писмото от несъщия си брат.

Скъпи братко,

Когато прочетеш това, можеш да бъдеш сигурен, че съм си получил заслуженото и се пържа в последния кръг на ада. Но те уверявам, че съм готов да платя цената на живота си. О, скъпи Катоне, представям си как мръщиш чело! Честна душа като твоята никога няма да проумее наслаждението от изстъпленията.

Вече знаеш, че съм готов да платя за греховете си, затова бъди добросърдечен, какъвто винаги си бил, дай воля на милосърдието, което сладко тече във вените ти, и ми направи една услуга! Дъщеря ми Порция страдаше с мен, но не искам да страда без мен. Моля те да я приемеш в дома си и да бъдеш добър с нея. Бедното ми момиче няма право да предявява претенции към теб, но аз те моля да ми окажеш това благоволение, защото си единственият човек, който може да помогне.

Завинаги твоят пропаднал брат

Джак

Катон потръпна от подигравката, с която бяха пропити последните думи, и смачка пергамента. Без съмнение брат му се пържеше в казаните на ада.

Той се наведе да хвърли писмото в пламъците, но спря насред движението. Въздъхна, приглади пергамента, остави го на дъбовата маса и отново го прочете. Кога ли беше умрял Джак? Писмото беше от миналия месец. Сигурно беше пътувало до Гранвил най-малко три седмици. Дали момичето все още живееше на улица „Свети Стефан“ в Единбург? И как да я намери, след като по границата беше неспокойно?

Още в онзи слънчев следобед на сватбения си ден преди две години и половина Катон знаеше, че гражданската война е неизбежна. Когато крал Чарлз отиде твърде далече в стремежа си към абсолютна власт, парламентът реагира с ожесточена съпротива. От две години в страната царяха размирици, брат се изправяше срещу брата, баща срещу сина. Дори след многото кървави загуби нито една от двете страни не постигна решаваща победа. Зимата сложи край на сраженията — но това беше временно примирие. Верните на краля, които до новата 1643 година се задържаха в северната част на Англия, се изправиха пред ново предизвикателство, тъй като шотландската армия начело с лорд Левен, която се биеше на страната на парламента, премина границата на Йоркшир и ги нападна.

Катон пристъпи към високия тесен прозорец, откъдето наблюдаваше обучението на собствената си войска. Той командваше милиция, която първоначално бе събрал под знамето на краля. Войниците знаеха, че са били въоръжени и обучени, за да се бият за краля под заповедите на своя лорд. Никой не подозираше, че лоялността на маркиз Гранвил отдавна е разколебана.

В началото на гражданската война Катон застана твърдо на страната на краля и роялистите просто защото беше от семейство Гранвил и всяка алтернатива беше немислима.

В името на краля той събра доста голям отряд, намери пари и опази граничната си крепост от набезите на врага. В същото време в сърцето му бавно се затвърждаваше убеждението, че делото на краля, намиращ се изцяло под влиянието на слаби, ако не и подли съветници, не може да бъде справедливо, щом застрашава живота и свободата на поданиците му. Който обичаше истински страната си, не можеше да остане лоялен към владетел, сляп за потребностите и правата на народа. Войната бушуваше вече втора година и Катон Гранвил най-сетне бе взел решение. Щеше да се обърне срещу краля и да се бие за парламента и свободата.

Тъй като тази промяна беше в пълно противоречие с основните принципи на благородния род Гранвил, той не бе споменал нито дума дори пред най-близките си хора, камо ли пък да се обяви открито на страната на парламента.

Ала моментът на откритото признание наближаваше неумолимо и той се подготвяше да обяви решението си публично.

Катон разтърси глава, обърна гръб на прозореца и отново взе писмото на Джак. Само веднъж беше виждал дъщерята на Джак — в деня на сватбата си, когато обезглавиха Страдфорд на Тауър Хил. Споменът за момичето беше неясен: мършаво, луничаво, червенокосо, с очите на Джак, зелени котешки очи, които искряха подигравателно. И поведението й беше безсрамно като на Джак, припомни си с неудоволствие той и отвратено изкриви устни.

В момента имаше премного други грижи и не можеше да мисли за незаконната дъщеря на Джак — изоставено дете без семейство и пари. Отново смачка писмото и понечи да го хвърли в огъня и отново спря. Не можеше да отхвърли с лека ръка предсмъртната молба на несъщия си брат. Последното желание на умиращия беше морално задължение. Колкото и ненавреме да бе дошло, той беше длъжен да стори нещо за момичето. Катон излезе от кабинета си и се запъти към трапезарията, където завари жена си и дъщеря си да закусват. Още с влизането си усети безпогрешно, че атмосферата е напрегната.

Даяна се изправи и се поклони учтиво. Устата й беше по-стисната от обикновено, красивите кафяви очи трепкаха, грижливо изскубаните вежди бяха вдигнати в знак на раздразнение. Ала при появата на съпруга й всяка следа от недоволство изчезна от красивото лице и чертите й станаха прелестни както винаги.

Оливия извърна поглед, бутна стола си и направи несръчен реверанс. След това отново се настани на мястото си.

— Д-добро утро, сър.

— Добро утро, Оливия. — Смръщил чело, Катон се запита каква ли беше причината за напрежението между жена му и заварената й дъщеря. Оливия се отнасяше към Даяна със скована, почти безмълвна учтивост, макар неговото впечатление да беше, че втората му съпруга е искрено загрижена за доброто на детето.

— Милорд, вие обикновено не закусвате с нас — проговори вежливо Даяна, но в тона й се усещаше известно недоволство.

Оливия често се питаше дали баща й усеща колко недоволна е Даяна от живота си в мразовития Север, затворена в средновековната крепост, далече от изисканите удоволствия на кралския двор. Той не обръщаше внимание на придружените от множество въздишки спомени, в които съпругата му възхваляваше великолепието на двора и се измъчваше от угризения на съвестта, че не може да бъде редом с кралицата в тези тежки времена. Правеше се, че не чува и отровните й забележки, в които изтъкваше, че маркиз Гранвил е много необходим на краля и съветниците му и мястото му е в Оксфорд, където дворът се бе оттеглил след началото на войната.

Баща ми не забелязва толкова много неща, каза си загрижено Оливия и за кой ли път се опита да си представи как щеше да реагира лордът, ако узнаеше за сериозните разногласия между дъщеря си и втората си съпруга.

— Имах намерение да изляза на езда, мадам, но пристигна пратеник от Единбург, който донесе вестта, че нещастният ми полубрат е починал. — Катон се настани на богато украсения стол начело на масата и посегна към канчето с бира. Отпи голяма глътка, натрупа парчета месо в чинията си и намаза филията хляб дебело с масло.

Оливия потрепери и се осмели да прекъсне обичайното си ледено мълчание с кратък въпрос:

— Т-това… т-това б-бащата на Порция ли беше?

— Скъпа Оливия, ако поемаш дълбоко въздух, със сигурност ще се освободиш от тази нещастна слабост — посъветва я с очарователна усмивка Даяна. — Момичето, което не говори ясно, няма особени изгледи да си намери мъж. — Тя потупа ръката на завареницата си.

Оливия издърпа ръката си и я скри в скута. Стисна устни и се взря с невиждащи очи в чинията си. Вече не изпитваше потребност да говори.

— Писмото на брат ми се отнасяше за Порция — поясни Катон. Оливия вдигна рязко глава. Вече не можеше да се преструва на равнодушна. Катон продължи спокойно:

— Последното желание на Джак е Порция да бъде приета в дома ми.

— Милорд, вие не можете да носите отговорност за едно незаконно дете — възрази с мека усмивка Даяна.

— Брат ми беше наясно с положението. Ала съвестта ми не позволява да изоставя едно дете. Все пак тя ми е племенница.

Оливия с болка осъзна, че Даяна ще унищожи този невероятен шанс, ако тя не предприеме нищо. Отчаянието и възбудата я накараха да заговори.

— Искам Оливия да д-дойде — произнесе през здраво стиснати зъби тя. Обикновено бледите й бузи пламтяха трескаво.

Даяна вдигна вежди към изкусната плетеница от кичури над бялото си чело.

— Скъпа Оливия, тя не може да бъде достойна компаньонка за теб. Спомни си какъв ужасен човек беше баща й. — Тя се потърси от отвращение. — Простете, милорд, че говоря така за несъщия ви брат, но знаете, че съм права.

Катон кимна мрачно.

— Разбирам какво имате предвид.

— Но аз много искам П-порция да д-дойде! — извика Оливия, която от вълнение заекваше повече от обикновено.

Даяна отвори ветрилото си.

— Скъпа, нямаш право да поставяш такива изисквания — укори я меко тя, докато очите й изпращаха отровни стрели иззад ветрилото.

Катон очевидно не чу забележката на жена си.

— Съвсем забравих, че и ти я познаваш… от деня на сватбата. Тогава ли се привърза толкова силно към нея, Оливия?

Момичето не посмя да отговори с думи и се ограничи с енергично кимване.

— Би могла да я научиш на маниери — продължи замислено Катон. Отдавна търсеше компаньонка на дъщеря си и неколкократно бе предлагал да повикат Фийби, по-малката сестра на Даяна. Ала съпругата му непрестанно измисляше възражения и Катон, който знаеше, че тя не обича Фийби, тъй като я смята за тромава и непохватна, престана да настоява.

— На колко години е детето? — Даяна усети, че е смръщила чело, и побърза да промени изражението си, като заглади бръчките с малкото си пръстче.

— Нямам представа, знам само, че е по-голяма от Оливия — отговори Катон.

— Точно така — намеси се разгорещено Оливия. Ако отстъпеше пред Даяна и престанеше да участва в разговора, Порция нямаше да дойде. Баща й щеше да отстъпи пред настояванията на съпругата си с обичайното вдигане на раменете, защото имаше да мисли за по-важни неща. Оливия имаше чувството, че баща й се интересува от всичко друго, само не и от нея.

Тя посегна скришом към сребърния медальон на шията си, където пазеше пръстена, изплетен от разноцветни къдрици. Споменът за прекрасните минути с двете верни приятелки в полуразрушената лодкарска барака й вдъхна смелост.

— Порция не е ли твърде голяма, за да се учи тепърва на маниери? — попита с коварна усмивка Даяна.

Сега беше ред на Катон да смръщи чело.

— Наистина ли сте против, мадам? Честта ми повелява да изпълня последното желание на брат си.

— Естествено — побърза да потвърди Даяна. — Никога не бих ви посъветвала да пренебрегнете повелите на честта. Ала се питам дали момичето няма да живее по-добре сред простолюдието. Може да изучи някакъв занаят или да си намери подходящ съпруг — защото вие ще й осигурите скромна зестра, нали, милорд? — Тя разпери ръце в многозначителен жест.

Оливия видя, че баща й беше склонен да се съгласи с Даяна и събра цялата си смелост.

— Моля ви, сър — проговори тя тихо, но толкова умолително, че се смая от себе си.

Катон също беше изненадан. Погледна изпитателно дъщеря си и изведнъж си припомни доверчивото, весело и будно момиченце, с което някога беше лудувал по поляните. След това дойде зимата, когато Оливия започна да заеква и се затвори в себе си. Откога не я беше чувал да изказва желания?

— Е, добре — реши той.

Даяна затвори ветрилото си с такава сила, че крехките пръчки от слонова кост едва не се изпочупиха.

Лицето на Оливия пламна, сенките в очите й изчезнаха, усмивката смекчи сериозното й изражение.

Катон се обърна към съпругата си.

— Сигурен съм, че Порция ще се приспособи към нас, Даяна. С ваша помощ.

— Както заповядате, сър. — Даяна сведе глава като покорна съпруга. — Надявам се да ни бъде полезна. Би могла да поема някои по-леки задачи в детската стая, за да покаже благодарността си. Вие сте много великодушен към това същество.

Катон бутна стола си и се надигна.

— Да, желателно е тя да играе с малките и да прави компания на Оливия. Подробностите оставям във вашите изключително способни ръце, скъпа. — Той се поклони и излезе от трапезарията.

Чаровното изражение на Даяна изчезна в миг.

— Оливия, веднага след закуска ще направиш упражненията за добра стойка. Ако продължаваш да седиш над книгите, ще станеш гърбава. Да вървим. — Тя се изправи с цялата си прелест, като държеше раменете и гърба абсолютно прави.

В крайна сметка обаче няма човек, който би могъл да твърди, че лейди Гранвил е прочела поне една книга, помисли си злорадо Оливия, отмести стола си и последва мащехата си в спалнята й, където Даяна закрепи на тесните й рамене ужасната дъска за изправяне на гърба.

Без да подозира на какви мъчения беше подложена дъщеря му, Катон излезе от замъка и забърза към полето, където се упражняваха милиционерите му. Спря отстрани и проследи последното упражнение. Джил Крамптън, сержантът, който днес водеше тренировката, беше истински майстор в умението да превърне безредната тълпа тромави, непохватни селски момци в боеспособен отряд.

Достатъчно боеспособен, за да се бие за парламента. Отрядът му щеше да бъде ценно допълнение към армията. А Джил Крамптън преследваше точно тази цел. Единствен той знаеше за промяната в убежденията на господаря си и беше напълно съгласен с намеренията му.

Сержантът предаде командването на заместника си и забърза с дълги крачки към лорд Гранвил.

— Добро утро, милорд.

Катон му даде знак да го придружи.

— Джил, имам задача за теб. Няма друг, който би могъл да я изпълни.

— Аз съм ваш човек, милорд, и вие го знаете.

— Е, новата задача вероятно няма да ти е по сърце. — Катон направи мрачно лице. — Ще се наложи да станеш бавачка, и то в най-неподходящия период, когато имам спешна нужда от теб.

Джил запази равнодушното си изражение.

— Говорете, сър.

— Трябва да доведеш племенницата ми от Единбург. — Катон обясни ситуацията и Джил го изслуша търпеливо.

— Днес ли трябва да тръгна? — попита накрая той.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. По границата все още цари спокойствие. Левен тепърва събира войските си.

— Ще се присъединим ли към него?

— Да. Веднага щом се върнеш с момичето от Шотландия, ще се обявим на страната на парламента.

Грубите черти на Джил грейнаха.

— Това ще бъде радостен ден за мен, милорд.

— Как мислиш, хората ни ще тръгнат ли след новото знаме?

— Ще се подчинят на заповедта. А онези, които имат собствени мисли, и без това са на страната на парламента.

— Много добре. — Катон извади от джоба си тежка кожена торбичка. — Надявам се да ти стигнат.

— Ами ако момичето не желае да тръгне с нас?

— Не я принуждавай. Ако има собствени планове — толкова по-добре. — Брат му сигурно нямаше да се сърди.

Джил кимна и обясни:

— Смятам да мина през мочурището. Така ще избегна опасността от срещата с някоя армия. — Той се ухили хитро.

— Да, но в мочурището можеш да се сблъскаш с престъпници — предупреди го Катон с мрачна усмивка. — Съгледвачите на Руфъс Декатур дебнат навсякъде. Сигурно ще се радва да нападне мои хора.

— Чух, че е решил да събере голям отряд за краля — отвърна Джил.

— Очаквах, че ще поиска да се включи във войната — призна мрачно Катон. — По време на война винаги има богата плячка, а анархията е стихията му.

Той се върна в замъка с грозно смръщени вежди, потънал в мисли, които будеха в душата му гняв и разочарование. От двадесет и шест години изгоненият клан Декатур обитаваше негостоприемната пуста област на Шевиот Хилс и водеше изтощителна и опустошителна война срещу живота и имуществото на всички, които следваха знамето на Гранвил.

Бандитите, които при управлението на кралица Елизабет и наследника й Джеймс бяха свикнали да смятат северните гранични области за своя територия, бяха разбити. Ала привържениците на Декатур успяха да се задържат в далечното си убежище. Като действаше сръчно от двете страни на границата с Шотландия, Руфъс предприемаше дръзки набези срещу имотите на Гранвил и се съпротивляваше ожесточено на преследването и залавянето.

Руфъс Декатур беше водач на банда престъпници. Славата му се носеше навред, името му се кичеше с безброй легенди. Макар и господар на крадци и разбойници, той беше обичан от народа. От своя страна той се отплащаше щедро на народната любов, като вземаше от бедните само онова, което му даваха доброволно, и им помагаше при нужда. Въпреки предубедеността си Катон трябваше да признае, че последната издънка на прокълнатия род Ротбъри е неочаквано добра.

За съжаление Руфъс не хранеше и капчица добро чувство към Гранвилови. По отношение на тях враждебността и злобата му не знаеха граници. Той ги преследваше и гонеше, нападаше и разрушаваше и използваше всяка възможност да засегне болезнено маркиз Гранвил.

Откакто стана възрастен мъж, Катон Гранвил водеше упорита борба срещу Руфъс Декатур. Двамата бяха връстници. Всеки бе наследил бащината титла, но докато след смъртта на баща си Катон пое всички права и задължения на могъщ благородник от граничните области, Руфъс притежаваше само гола титла, конфискувани имоти и спомена за бащата, избрал да умре от собствената си ръка, за да избегне обвинението в държавна измяна и екзекуцията или бавната, мъчителна смърт в затвора.

Катон знаеше, че според Руфъс Декатур синът е отговорен за вината на бащата. Когато ставаше въпрос за чест и съвест, баща му не знаеше милост. Когато Уилям Декатур се обяви открито срещу крал Джеймс и започна да кове заговор срещу жалките кралски съветници, Джордж Гранвил не се поколеба да прокълне стария си приятел. Като лорд маршал на граничните области той бе изпълнил задължението да залови предателя и да го предаде на правосъдието.

Катон често се питаше дали при подобни обстоятелства и той би постъпил като баща си. Тъй като проявяваше разбиране и към двете страни, той не беше корав като стария маркиз. В същото време обаче знаеше, че Руфъс Декатур хич не го е грижа дали младият Гранвил прилича на баща си. Според него Джордж Гранвил беше виновен за смъртта на Уилям Декатур и загубата на семейните имоти. Борбата му срещу сина на Джордж беше лично отмъщение и Катон бе принуден да се бие, все едно искаше ли го или не.

Ако сега Руфъс Декатур застанеше от вражеската страна в гражданската война, личната битка щеше да продължи на много по-високо ниво.

Катон очакваше възможността да се изправи лице в лице с противника си с известно задоволство. Срещата на бойното поле беше честна и почтена. В нея имаше студенина, яснота и реалност.