Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (25)

23.

Двамата мъже вървяха между дърветата надолу към реката. Зад тях се издигаха стълбове дим от огньовете, където се приготвяше яденето за войската, чуваха се ругатните на войниците, които издигаха палатки. Порция ги следваше безшумно, търсейки прикритие в храсталаците, без да ги изпуска от поглед, но не смееше да се приближи, за да не я открият. През двата дни, откакто беше напуснала селото, тя беше постоянно близо до Руфъс. Напредваше бавно с една от ротите на принца, преследваше любимия си с поглед и напрягаше слух да чуе гласа му. Беше мъчение да бъде разделена от него, но беше и много сладостно да го наблюдава незабелязано.

Декатур имаше само кавалеристи, които яздеха начело на армията, следвани от пехотата на принц Рупърт. В края препускаше малка кавалерийска единица. Бяха разпънали палатките пред стените на Йорк, където под защитата на мрака към тях се присъединиха останалите отряди на роялистите от всички части на страната.

Когато поглеждаше Руфъс, Порция усещаше как в тялото й пламва желание и се разтреперваше. Искаше й се да отиде при него, да го прегърне, да вдъхне дълбоко мириса на кожата и косата му, да го помилва, да усети върху себе си топлата светлина на очите му. Когато я погледна за последен път, очите му бяха студени и празни и тя се опитваше с всички сили да прогони този спомен и да мисли само за нежните, изпълнени с любов погледи, които будеха в душата й чувството, че е единствена и съвършена.

Всеки път, когато го наблюдаваше, тя изпитваше страх, че макар и от разстояние, той ще усети жаркия й поглед, силата на желанието й, толкова мощно, че въздухът вибрираше. Струваше й се невероятно, че той не усеща присъствието й с всяка фибра на тялото си. Но той не погледна нито веднъж към нея, а страхът, че може да застане пред него и да бъде отблъсната, я сковаваше. Затова се задоволи да го гледа отдалече.

Ала докато чакаше, ковеше планове и отлагаше момента на срещата, в сърцето й се събуди друго опасение, по-страшно от всичко останало: трябваше непременно да говори с него преди разсъмване, преди битката, иначе можеше да стане много късно.

Недоволството на войниците, които месеци наред не бяха получавали заплати, не остана скрито за Порция. Хората мърмореха, някои тихичко, други съвсем открито. Никой не разбираше защо трябва да се жертва за дело, с което няма нищо общо. По тази причина тя оценяваше положението като отчаяно — също като Руфъс. Обезверените войници надали щяха да проведат решителното сражение с необходимата сила и целеустременост. Видът на офицерите в разкошни униформи, възседнали благородни коне, не будеше в сърцата им нито гордост, нито лоялност. Битката на господарите не беше тяхна. Твърде малко войници бяха готови да рискуват живота си, за да могат привилегированите господа да продължат живота си в лукс и богатство.

Войската беше разположена на мястото, избрано от принц Рупърт и командирите му за бойно поле. Там трябваше да бъде извоювана решителната победа за краля. На няколко мили северно от Йорк се простираше Марстън Мур — обширна, пуста блатиста равнина, която даваше добра възможност на двете армии да се придвижват свободно и да влязат в открито сражение.

Беше следобед, когато Порция проследи Руфъс и Уил до реката, която течеше в подножието на веригата от хълмове. Двамата бяха напуснали лагера, докато хората на Декатур приготвяха вечерята си след края на краткия дневен преход. Щандартите на парламентарната армия, които се развяваха сред палатките в другия край на блатистата равнина, се виждаха само с далекоглед. Атмосферата в лагера на кралските привърженици беше напрегната и Порция се запита как ли се чувстваше неприятелят, докато се подготвяше за жестоката реалност на следващия ден.

Уил и Руфъс не говореха много, но дори и да бяха разговаряли, Порция беше твърде далече и нямаше да ги чуе. Те се приближиха към брега, а тя се скри в един гъст храсталак край реката. Вече беше достатъчно близо, за да ги чува, но двамата не размениха нито дума. Съблякоха се и влязоха във водата.

Порция ги наблюдаваше с неописуемото удоволствие на воайор. Отдавна не беше виждала Руфъс гол и сега се запита дали не беше отслабнал. Имаше чувството, че ребрата му стърчат повече от обикновено, а гърбът му е хлътнал. Седалището му обаче беше стегнато и мускулесто както винаги, талията тясна и гъвкава, бедрата стройни и дълги. Когато се наведе да напръска лицето си и бедрата му се опънаха, желанието й стана необуздано. Уил също беше добре сложен, млад и гъвкав, но никой не можеше да се мери с Руфъс. Силата му, енергията, спокойният, овладян авторитет бяха единствени по рода си.

Двамата мъже поплуваха малко и си устроиха състезание кой пръв ще стъпи на другия бряг на реката. Наблюдателката в храстите остана с впечатлението, че това не им достави удоволствие. Правеха го само за да се раздвижат и да се освежат. Когато Руфъс излезе от водата, отърси се от капките и тялото му заблестя бронзово, Порция го огледа с наслаждение. Само този мъж беше в състояние да запали огън в тялото й и да й достави неземно удоволствие.

Тя обичаше до болка това кораво тяло, изпъкналите тазови кости, меките косъмчета по широките гърди. Обичаше вдлъбнатината на пъпа, неведнъж беше пила вино от тази сладостна гънка, езикът й го беше милвал и гъделичкал, докато не започнеше да стене. И сега усети вкуса на соленото връхче на члена му, почувства мускулестата му твърдост, когато го вземаше в устата си и го дразнеше с език и зъби.

Докато наблюдаваше как Руфъс небрежно се бърше с ризата си, Порция бе обзета от такова лудо желание, че ръцете й затрепериха. Коленете й омекнаха и тя се отпусна тежко върху влажната, покрита с мъх земя, където почти не достигаха слънчеви лъчи.

Уил излезе от водата много по-шумно от братовчед си и се хвърли в тревата. Гласът му отекна надалече.

— Руфъс, защо ще участваш в утрешното сражение, след като си преценил, че изходът ще бъде неблагоприятен за нас?

Минаха няколко секунди, преди Руфъс да отговори.

— По две причини. Заклех се да се бия за делото на краля и не мога да престъпя клетвата си, поне за тази битка. — Той помълча малко и добави: — Но ако някой от хората ми не желае да рискува живота си, съм готов да го освободя от клетвата.

— Знаеш, че никой няма да си отиде — отговори разгорещено Уил. — Мъжете са готови да дадат живота си за теб.

— Да, но защо да загинат за едно загубено дело? — попита тихо Руфъс и поклати глава. — Знам, че и от двете страни има войници, които мислят по този начин.

— А втората причина? — попита настойчиво Уил.

— Имам намерение да намеря Катон Гранвил и да го предизвикам на двубой — обясни безизразно Руфъс.

— И смъртта му ще те направи щастлив. — Думите на Уил прозвучаха като твърдение, не като въпрос.

Руфъс се отпусна в тревата и скръсти ръце зад главата си.

— Ще изпълня задължението си.

— Задължение? — повтори невярващо Уил. — Мислех, че е много повече.

Руфъс се обърна на една страна и помогна на една мравка да се качи на стрък трева.

— Загубих способността си да чувствам каквото и да било, Уил.

— Заради Порция ли? — попита колебливо Уил. Темата беше табу, но днес бе усетил нещо като безмълвна подкана.

Руфъс мълча дълго. Заговори едва когато седна в тревата и посегна към сухата си риза.

— Стигнах до извода, че един мъж може да отдаде сърцето и душата си само на една жена. Ако тя отхвърли този ценен дар, бъдещето губи смисъл за него. — Той нахлузи бричовете си. — Хайде, време е да се върнем в лагера. — Тонът му беше делови, напълно лишен от емоции, отблъскващ всички по-нататъшни въпроси.

Уил разбра веднага и бързо се облече. Обратният път мина в пълно мълчание.

Порция остана още известно време в храсталака, за да събере мислите си. Сетне и тя се запъти обратно към лагерните огньове.

 

 

— Е, какво ще кажете?

Катон свали далекогледа от очите си и се обърна към застаналия до него, за да отговори на въпроса. Оливър Кромуел беше набит мъж, външният му вид оставяше впечатление за занемареност. Яката му беше пожълтяла, жакетът осеян с мазни петна, късите коси висяха на мазни кичури.

— Имаме още четири часа до свечеряване — напомни замислено Катон. — А ако се съди по огньовете, вероятно ще можем да ги изненадаме.

— Прав сте. — Кромуел доволно потърка ръце. — Какво ще кажете вие, Феърфакс?

Лорд Феърфакс вирна аристократичния си нос и подуши въздуха.

— Струва ми се, че не е много рицарско — отбеляза той. — Да се нахвърлим върху неприятеля, докато седи около огньовете в очакване на вечерята… Но пък това ще ни даде решаващо предимство.

— Войната не е рицарско начинание — отговори Катон, вдигна далекогледа към очите си и огледа неприятелските огньове от другата страна на равнината. Дали Руфъс беше в кралската войска? С голяма вероятност. Значи съществуваше възможност двамата да се срещнат на бойното поле, разбира се, ако успеят да се опазят живи до тази среща. Както и да завършеше двубоят им, той щеше да означава край на враждата между двете семейства. Ако загинеше Катон, все едно дали от ръката на Декатур или на бойното поле, нямаше кой да продължи враждата, тъй като лорд Гранвил оставяше само дъщери. Руфъс Декатур също нямаше законни наследници, които да продължат похода на отмъщението.

Катон не забеляза, че здраво бе стиснал устни, и отново посвети вниманието си на разговора между пълководците.

— Сигурно и те ни наблюдават през далекогледите си, както ние тях. — Лорд Левен се намръщи замислено. — Със сигурност ще забележат, че се готвим за нападение.

Ала когато Кромуел разясни плана си с бляскащи очи и невероятна убедителност, на всички стана ясно, че стратегията на успеха беше подготвена преди доста време.

— Ако Феърфакс нападне отдясно с армията си, напредването му ще бъде прикрито от гората. Шотландците, които вземат левия фланг, ще се движат поне първите стотина метра под защитата на хълма. — Той посочи с камшика си към малкото възвишение. — Основната част на армията тръгва направо, но едва след като сме изненадали неприятеля.

— Ясно. Те ще бъдат твърде заети с нас, за да ви забележат. — Лорд Левен се ухили и потърка ръце. — Мисля, че ще се справим до изгрев-слънце.

Странно беше да се чуят подобни думи от устата на вечно сериозния шотландец, но и другите трима бяха уверени, че мирно насядалата около огньовете неприятелска армия ще изпадне в паника при неочакваното, проведено в пълна тишина нападение и ще се разпръсне на стотици, лесни за унищожаване групички.

— Уверен съм, че ще успеем — заключи спокойно Кромуел и след кратко ръкостискане четиримата се разделиха, за да дадат заповедите си.

 

 

Порция беше приседнала край един от огньовете и ядеше печена наденица, нанизана на ножа й. Едновременно с това играеше на зарове с две селянчета от Къмбърленд, които очакваха страхливо първото си сражение. Веселото бъбрене на Порция и фактът, че тя винаги печелеше, отклониха вниманието им от утрешната битка. Според Порция това беше проява на чиста любов към ближния, освен това й даде възможност да сложи няколко монети в празните си джобове.

Разговорът между Руфъс и Уил, който беше подслушала, я люшкаше от върховете на надеждата към низините на отчаянието. Руфъс бе казал, че я обича, но бе говорил за края на тази любов със студена окончателност. А времето изтичаше. Трябваше да го намери още сега. Най-добре беше да спечели още една игра и да отиде да го потърси.

Първите смущаващи шумове — крясъци, мускетни изстрели, конски тропот, звънтене на стомана — се появиха, когато Порция прибра поредната шепа монети под ядните проклятия на партньорите си. Мъжете около огъня наскачаха уплашено, захвърлиха яденето и чашите и трескаво затърсиха оръжията си. Последва невероятна бъркотия. Войниците се разтичаха като обезумели от ужас кокошки, докато сержантът успя да възстанови реда и да ги построи. От другата страна на горичката, в която се бяха разположили на лагер, се чуваха все по-ясни шумове от борба.

Порция изчезна незабелязано между дърветата. Не беше дошла чак до Марстън Мур, за да намери смъртта си на бойното поле или да изложи нероденото си дете на безсмислена опасност. Разумът й работеше с кристална яснота, тялото й се движеше гъвкаво между дърветата. Трябваше да види какво става.

Стана й ясно, че бунтовническата армия е предприела изненадващо нападение. Трябваше бързо да стигне до отряда на Декатур. Знаеше, че приятелите й са заели позиция на десния фланг. Докато тичаше нататък, тя разбра, че най-ожесточената битка се води именно на десния фланг, и изтръпна.

Съвсем близо до нея се чу шумно трошене на клони, един кон си проби път през гъсталака и се изправи на задните си крака точно пред нея. Ездачът, облечен в кадифе и коприна, размаха извития си меч.

— Ей, ти! — Той се надигна в стремената и стегна юздите така силно, че враният кон затанцува неспокойно. — От кой батальон си?

— Декатур — отговори смело Порция.

— Защо не си при другарите си? — Той замахна с меча и ако не беше отскочила настрана, Порция щеше да се прости с главата си. Лицето му беше зачервено от дива паника, очите кръвясали и изпълнени със смъртен страх.

— Бях в друг бивак, сър — извика уплашено Порция. Този човек явно я сметна за дезертьор. — Връщам се в ротата си. Какво се случи, сър?

— Връщал се в ротата си! Сержантът ще ти каже какво да правиш. — Мъжът обърна коня си и препусна като бесен към края на гората.

Порция свали шлема и плетената шапка и разтърси косата си, за да я разпусне по раменете. Беше крайно време да се освободи от войнишките дрехи. Откопча нагръдника и го захвърли, после се промъкна към края на гората. Усети мирис на барут и потръпна. Звън на стомана и мускетни изстрели идваха от непосредствена близост. Ядни викове и шум от битка прорязваха въздуха. Отчаяни писъци се смесваха с победоносни крясъци и засилваха суматохата.

Порция се покатери на един висок дъб. Кръвта шумеше в слепоочията й, устата й беше пресъхнала от страх, но тя не се боеше за себе си. На половината височина на дървото си намери място на един здрав клон и се настани удобно. Раздели шумата под себе си и най-сетне можа да види мястото на битката.

В първия момент не можа да разбере какво точно става. Сцената, която се разкри пред очите й, беше като от апокалипсиса. Биещите се се люшкаха напред и назад и тя не можеше да различи роялистите от бунтовниците, тъй като над полето се издигаха гъсти кълба дим от мускетите и оръдията. Изведнъж димът се разсея и Порция видя, че земята е покрита с хора и коне, мъртви или в агония. Паникьосани коне без ездачи препускаха безцелно и тъпчеха мъртви и ранени с железните си копита. Изплашени пехотинци търсеха ротите си, тичаха в кръг, изложени на дъжда от куршуми и сабите на кавалеристите.

Порция наблюдаваше случващото се като в транс. Усещаше гадене, тъй като сладникавият мирис на кръвта я удари в носа, а болезнените викове на ранените и оглушителният вой на битката я пронизваха до кости. Видя как един офицер от кралската армия с обляно в кръв лице, с разкъсано жабо и висящ на парцали мундир събра около себе си група копиеносци и ги подреди в линия. Надавайки диви бойни викове, те се втурнаха напред с насочени пики, право срещу линията на неприятелската пехота, която веднага даде залп. Когато димът се разсея, телата на нападателите бяха налягали като парцалени кукли по червената земя, а обезглавеното тяло на водещия ги офицер беше само на метър пред тях.

Най-после Порция започна да различава двете армии. Стана й ясно, че кралската армия е пред поражение. По-малобройна от неприятелската, тя не можа да събере силите си след изненадващото нападение и да отблъсне ефективно атаките на врага.

Порция виждаше само част от бойното поле, точно където бяха бойците на Декатур. От мястото си тя не можеше да различава лицата им, но знаеше, че Руфъс и хората му са там долу и се бият на окървавеното поле.

Когато видя щандарта на Декатур, гордия орел на дома Ротбъри, който се издигаше неустрашимо над бойното поле, тя си пожела да можеше да отиде при другарите си и да се бие с тях под това знаме. Тъй като беше пропуснала шанса да си изясни отношенията с Руфъс преди решителната битка, сега трябваше да сподели опасността с него и хората му и да се бие редом с любимия си, с бащата на нероденото си дете. Желанието й стана така силно, че със сигурност щеше да я отнесе в центъра на борбата.

Все пак тя остана, където си беше, в клоните на могъщия стар дъб, поставила ръка върху корема си, приковала поглед към кръвопролитната битка, със сърце, изпълнено с неописуем ужас и плаха надежда.

 

Руфъс виждаше как мъжете около него падаха един по един. Видя как падна Джордж, старият приятел, който му помогна да овладее трудното изкуство на войната и командването и заедно с това го научи да понася достойно лишенията и опасностите в — живота на отлъчените и да разбира и уважава хората, които бяха поели по този път.

Руфъс си проби път през кървавия хаос, без да се заслепява от грозния блясък на смъртта, устремен към умиращия. Ала Джордж беше мъртъв. Очите му гледаха втренчено към оранжево-жълтото небе, стоическият му реализъм и спокойната мъдрост изтичаха от тялото му с кръвта, която се събираше на локва под главата.

Руфъс затвори очите на Джордж и се изправи бавно. Аякс тропаше нетърпеливо, издуваше ноздри и въртеше очи, за да изрази безпокойството си. Руфъс се метна отново на седлото и обърна коня към бушуващата битка. Видя как Пол, който стискаше с две ръце знамето на Декатур, се свлече от коня след атаката на група неприятели. Аякс препусна като вихър и си проби път през мъжете, наобиколили падналия.

Руфъс се наведе и грабна знамето, изплъзнало се от безсилните пръсти на Пол. Битката беше на живот и смърт, но Руфъс се биеше само за хората, които бяха последвали неговото знаме, които бяха споделяли живота му на отлъчен и бяха направили целите му свои. Той ги въвлече в тази война за своя изгода. Всички — и живите, и мъртвите — бяха дали своя принос за окончателната победа на рода Ротбъри.

Руфъс насочи коня си в най-голямата навалица. По пътя си уби безброй вражески войници, а Аякс стъпка още много с могъщите си копита. Помогна на няколко от другарите си да се освободят от нападателите си и да избягат, но самият той през цялото време търсеше един определен човек. Препускаше из бойното поле като бесен и беше недосегаем за оръжията. Мускетните изстрели свиреха покрай ушите му, сабите минаваха на сантиметри от лицето му, но той невъзмутимо си пробиваше път през кръвопролитното сражение, докато най-сетне видя пред себе си знамето на дома Гранвил.

Видя и самия маркиз Гранвил, възседнал великолепен сив кон, да подбужда хората си с тържествуващи викове. Изправен на стремената, маркизът даде заповед да бъде предприета последната атака, която да унищожи окончателно кралската армия.

— На бойното поле в Марстън Мур се води битка за правата на честния английски гражданин! — Гласът на Катон беше изпълнен с властна убедителност и хората му реагираха с въодушевен рев. Водени от сержантите си, те се нахвърлиха като бесни върху нестройните редици на вражеската армия. Катон препускаше пред всички на сивия си жребец. Без да се бави, Руфъс му препречи пътя.

Последва кратко объркване. Ала след миг погледът на Катон се проясни, той стегна юздите на коня си и двамата мъже застанаха един срещу друг в самия център на кръвопролитието. Шумът на битката сякаш затихна.

— Добър ден, Декатур — проговори Катон и разкъса тишината, която го обграждаше като магичен щит.

— Гранвил.

Краткият поздрав беше достатъчен. Руфъс обърна Аякс и се отдалечи от мястото на битката. Катон го последва. И двамата бяха готови да сложат край на личната вражда, която от детски години определяше живота, решенията и чувствата им.

Стигнаха до края на полето, където допреди час беше бушувала жестока битка. Без да си кажат дума, двамата слязоха от конете си и застанаха един срещу друг.

Руфъс заби пръта на знамето в размекнатата земя и свали шлема и нагръдника си. Катон също се освободи от въоръжението си и се изправи насреща му по бричове и кожен жакет.

— Мечове? — попита учтиво Катон. — Или мечове и ками?

— Няма значение — отговори със същата сдържана учтивост Руфъс.

— Тогава само мечове — реши Катон, извади камата от колана си и я хвърли на земята.

Руфъс последва примера му и извади меча си. Направи кратък поклон и се приготви да нападне.

Без да съзнава какво прави, точно в този момент Порция скочи от скривалището си. Водеха я инстинкти и предчувствия, на които нямаше сили да се противопостави. Знаеше само, че кралската армия е загубила сражението. Това не беше незначителна загуба, дреболия, а унищожително поражение, което щеше да отслаби значително кралските сили не само на север, а и в цялата страна.

Някъде в това окървавено поле трябваше да намери Руфъс — жив или мъртъв. Ако беше мъртъв, тя беше длъжна да го погребе. Макар че не се бяха помирили, тя щеше да намери тялото му и доколкото бе възможно, да сключи мир с душата му. Някога беше притежавала любовта му. И носеше в себе си част от него.

Без да бърза, Порция навлезе в бойното поле при Марстън Манър. Вечерницата беше избледняла, но все още се виждаше. Небето на запад червенееше. Тя следваше пътя си между мъртъвци и ранени, отминаваше отчаяни групички, които продължаваха да се бият, безплътна като призрак, невидима и ненаранима. Не чуваше крясъците и стоновете, пронизителните писъци на ранените, грозното пръхтене на умиращите коне. Не усещаше мириса на кръвта, нито напоената с кръв земя под краката си. Вървя, докато видя знамето на Декатур да се развява в една долинка.

Чу звън на стомана и замръзна на мястото си. В тайнствената тишина на здрача преди зазоряване шумът отекваше като гръм. След това Порция чу и тежкото дишане на биещите си, усети как въздухът вибрираше от напрежение. Чу приглушените стъпки на мъжки крака, движещи се по меката почва. Ала не чу гласове.

Със същия непогрешим инстинкт, който я бе довел дотук, тя се запъти към шумовете, тиха и невидима в сенките на утринния здрач.

Най-сетне видя изкусния смъртоносен танц на двамата мъже, чиито мечове се стрелкаха като сребърни риби във всички посоки, виеха се и съскаха. Силните, на пръв поглед нематериални тела приличаха на призраци, красиви и смъртоносни.

В този миг Порция прозря какво ставаше пред очите й и се изтръгна от сковаността и замайването си. Тези двамата не знаеха ли, че имат близки, които ги обичат? Не знаеха ли, че твърде много хора разчитат на тяхната сила, съчувствие и любов? Не знаеха ли, че са длъжници на тези хора, че зависят от тяхната любов и разбиране?

Тя посегна към ножа в ботуша си, присви очи и се прицели в преплелите се острия. Двамата мъже дори не подозираха, че тя стоеше зад тях в мрака. За тях съществуваше само този последен дуел, нищо повече. Ала умът на Порция работеше ясно като никога преди. Като воин, планирал смъртоносна атака, тя зачака студено и безчувствено да настъпи благоприятният момент за намеса.

Когато мигът дойде, тя не се поколеба нито секунда и метна ножа си. Острието улучи меча на Катон и изсипалият се дъжд от искри отклони вниманието му точно когато се готвеше да пробие защитата на противника си. В следващия миг Порция се хвърли между биещите се, падна на колене и се сви, за да не я улучат.

Мъжете замръзнаха насред движенията. Руфъс пръв сведе острието си и отстъпи назад. Едва когато Катон последва примера му, Порция вдигна глава.

Руфъс захвърли меча си, наведе се и я хвана под мишниците. Вдигна я и я раздруса здраво. Сложи я да стъпи на земята и отново я разтърси с такава сила, че й се зави свят.

— Как посмя! Как посмя да извършиш нещо толкова безумно и неописуемо глупаво! — изкрещя той. — Можех да те убия! — Привлече я към себе си, скри главата й на гърдите си и изля гнева си над главата й, докато милваше косите й и стискаше здраво крехкия тил и тесните рамене.

Порция го блъсна и успя да се освободи. И нейният гняв пламтеше с дива сила. Плачеше от ярост и от изживяното разочарование и в същото време от радост, че Руфъс я обичаше толкова силно. Знаеше го въпреки грубата хватка и невъздържаните ругатни, които се лееха от устата му. Но в момента не можеше да бъде сигурна в своите чувства. По-силно от всичко друго беше огромното възмущение от онова, което я беше довело тук.

— Ами ти? Как можа да го направиш? — изкрещя тя и отстъпи крачка назад. — Всъщност това важи и за двамата — как можахте да го направите? — Обърна се към стреснатия Катон и направи широк жест с ръка. — Какво значение има, че бащите ви са се мразили? Какво означава тази омраза пред вашия живот? Пред живота на децата ви!

— Един момент… — прекъсна я Катон с властен жест, но тя не му позволи да я спре.

— Какво ще стане с Оливия? — попита гневно тя. — Какво ще стане с момиченцата, ако загинете в този безсмислен двубой с Руфъс? Да не мислите, че ги е грижа за нещо, станало преди тридесет години? Те искат баща си, имат нужда от него…

— Млъкни! — Катон се бе овладял и сложи край на тирадата й с такъв авторитет, че въпреки силата на убедеността си Порция спря насред изречението. — Ти си млада и глупава и нямаш право да ми говориш по този начин! — изгърмя той. — Откъде, по дяволите, се взе така изведнъж?

— Това няма значение — отговори Порция с пренебрежителен жест и отново се обърна към Руфъс. В очите й блесна зелен огън, от косата й сякаш се извиха пламъци; цялото й тяло вибрираше, толкова силно беше желанието й да сложи край на тази лудост.

— Какво ще стане с твоите синове, Руфъс? — попита тихо тя. — Нима искаш да израснат сираци като теб? Какво ще им остане, ако пожертваш живота си за едно безсмислено отмъщение?

Тя погледна дълбоко в очите му и видя как демоните се събудиха за живот. Без да се плаши, пристъпи към него и вдигна лице, за да се пребори с напиращата лудост.

— А какво ще стане с това дете, Руфъс? — попита настойчиво тя и сложи ръка на корема си. — Не съм готова да дам живот на едно сираче.

Този прост въпрос увисна тежко помежду им. Катон отстъпи крачка назад, сякаш това не го засягаше.

Руфъс чу думите на Порция, но те сякаш не стигнаха до съзнанието му. Видя ръката й върху корема и си припомни как беше стояла майка му, опитвайки се да опази останалото без баща дете в утробата й. Припомни си и новородената си сестра, синкава, восъчна, кървава…

— Моето дете? — Гласът му прозвуча странно глухо, сякаш не можеше да вникне в смисъла на казаното.

Порция чу само въпроса.

— А чие? — изсъска ядно тя и гърлото й се сви. — Или си мислиш, че съм спала с целия ти отряд?

Последва дълга, предълга тишина. И тримата бяха затаили дъх.

Накрая Руфъс прошепна с пресекващ глас:

— Заслужавам много, но не и това.

Порция махна обезкуражено с ръка и му обърна гръб.

— Откога знаеш? — попита Руфъс и нежно сложи ръка на рамото й. Това беше молба, а не заповед да се обърне.

— Малко преди обсадата… точно преди да тръгнем. Но не бях сигурна, тъй като нямам опит в тези неща. — Тя се обърна наполовина към него и в гласа й звънна напрежение.

— И защо не ми каза, мила?

— Първо не бях сигурна, а когато се уверих, ти не прояви склонност да ме изслушаш — отвърна лаконично тя и се запита защо не можеше да преглътне тази горчивина; защо, след като нещата помежду им започваха да се раздвижват, болката на последните две седмици заплашваше да я удави и трябваше да нанесе удар. — Ако ти бях казала онази вечер, нямаше да ме изслушаш, нали?

— Не. — В тази кратка дума прозвуча разкаянието за целия му досегашен живот, за манията, която го беше подлудявала. Толкова му се искаше да я притисне до себе си, да прогони мъката от очите й, да излекува раните й, да я помоли смирено за прошка. Но тя стоеше далече от него, защитена със стена от гняв и болка.

— Отидох в крепостта, защото исках да поговоря с Оливия и Фийби — обясни с треперещ глас Порция. — Трябваше да им кажа за… за… — Тя не можа да продължи. Зарови пръсти в косата си и я дръпна, за да се успокои. Гневът отлетя, защитната стена започна да се руши.

— Искала си да говориш с Оливия за бебето ни, нали? — помогна й Руфъс.

Порция кимна мрачно.

Руфъс нямаше думи да изрази тъгата и болката си. Но поне можеше да я прегърне. Привлече я към себе си и сложи ръка на тила й, добре познат жест, който винаги й вдъхваше покой и утеха.

— Прости ми — пошепна той, одрезгавял от разкаяние. В слепотата и отмъстителността си й беше причинил премного злини. — Преди да те срещна, не знаех какво значи да обичаш.

Катон стоеше настрана и слушаше внимателно. Не можа да разбере много от нещата, които се бяха случили между двамата, но силата на чувствата, която свързваше Руфъс Декатур и дъщерята на несъщия му брат, беше физически доловима. Той прибра меча си в ножницата и прекъсна тишината със спокоен въпрос:

— Правилно ли съм разбрал, Декатур? Племенницата ми носи вашето дете?

— Така изглежда, Гранвил. — Яркосините очи на Декатур погледнаха маркиза над главата на Порция с лека ирония. — Отсега нататък вече няма да ни свързва само пролятата кръв.

— Порция е дете на баща си. — Катон отговори на усмивката на врага си със смесица от цинизъм и хумор. — И подобно на баща си, е взела съдбата си в свои ръце, без да се съобразява с обществените нрави. Много ми се иска да ви пожелая щастие, но се съмнявам, че ще оцените чувствата ми… — Той вдигна рамене и затърси по-точно обяснение. — Баща ми не беше приятен човек. Вярваше, че всеки е длъжен да изпълнява дълга си, без да се съобразява с чувства или сантиментални връзки. Вашият баща се обърна срещу краля… и баща ми упражни справедливост от името на краля, при която баща ви трябваше да се прости с живота си. — Катон се изсмя безрадостно. — При сегашните обстоятелства съм склонен да възприема това като ирония на съдбата. Баща ми нито за миг не би се поколебал да предаде и мен на палача, ако беше доживял да види, че се обърнах срещу краля. Но аз мога да ви уверя, че за всеки соверен доход от земите на Ротбъри се води точна сметка, още от деня на смъртта на баща ви. Моля ви да ми повярвате. Аз не мога да ви обезщетя за неправдите, които баща ми извърши спрямо вашия баща, все едно дали са истински или привидни, но имам твърдата воля в името на нероденото дете да забравя враждата ни. Стига и вие да сте склонен да забравите.

Тонът беше спокоен, думите невероятно великодушни. Руфъс усети как Порция се раздвижи. Усети как тя потръпна, как дъхът й се ускори. Най-сетне сърцето му се отвори и той проумя, че демоните, които го владееха до днес, не бяха лично негови, а на баща му, човек с необуздан нрав, който се засягаше и обиждаше бързо и без причини и също така бързо подушваше предателство.

Две непоколебими личности се бяха сблъскали преди много години и последствията от този сблъсък вече не биваше да вгорчават живота на децата и внуците им. Щеше да му бъде трудно да изличи от себе си онези черти на баща му, които бяха довели до трагедията и бяха стрували живота на толкова много хора, но беше готов да опита — с цялото си сърце и душа. Руфъс взе ръката на Порция.

— Гранвил, ще дадете ли племенницата си за жена на граф Ротбъри?

— Не знам дали имам това право. — Усмивката промени лицето на Катон и то стана почти момчешко. Той посегна към свободната ръка на Порция и допълни: — Дамата има собствена воля. Порция, съгласна ли си да станеш жена на граф Ротбъри?

— Да. — Тази простичка дума беше достатъчна.

Руфъс, който имаше чувството, че това е моментът на решителен поврат в живота му, се почувства безкрайно облекчен и едва ли не безгрижен.

— Ще повикате ли свещеник, Гранвил?

— Значи искате да направим венчавка на полето? — ухили се Катон и отново заприлича на дяволит хлапак. — Е, мисля, че това е най-подходящата обстановка за булка в бричове. — Той се запъти към коня си. — Ще се върна след половин час.

— Не можем да се оженим тук! — възпротиви се Порция. — Не искам да се венчая в бричове.

— Мила моя, нямам намерение да чакам нито час повече, докато поставим връзката си върху солидни основи — отговори решително Руфъс. — Ти и без това носиш бричове през по-голямата част от времето, тъй че не виждам какво значение има.

— Но аз не мога да стана твоя контеса! Не съм от висшето общество. — Порция не можеше да обясни защо, но й хрумваха все нови и нови възражения. — Аз съм незаконно дете на един безделник и играч, нищо, че беше от рода Гранвил. Как мога да стана контеса Ротбъри?

Руфъс я привлече към себе си, взе лицето й между двете си ръце и впи очи в нейните.

— Какви са тези глупости?

Порция вдигна безпомощно рамене.

— Не знам. Наистина ли говоря глупости?

— Абсолютно — потвърди той. — И бъди така добра никога вече да не ги повтаряш.

— Е, бих казала, че и ти не си образцов лорд — отбеляза Порция и се засмя гърлено.

— Абсолютно правилно. — Той помилва бузите й и продължи тихо и настойчиво: — Ти си моят живот, любима. Мисълта, че ти причиних болка, ми е непоносима, но се кълна, че ще те обичам, уважавам и закрилям до края на живота си.

 

 

По-късно Порция произнесе брачните клетви пред един преуморен свещеник под трепкащите светлини на няколко фенери, поставени върху обърнати барабани — далече от бойното поле, под могъщо старо дърво с гъста зелена корона. Усети как Катон здраво стисна ръката я, за да я предаде на Руфъс, който я пое със същата здрава хватка. Той сложи на пръста й златен пръстен с гравиран орел на Ротбъри, тя стисна ръка в юмрук и го задържа здраво, за да не се изхлузи.

Двамата прекараха сватбената си нощ в търсене на мъжете, които се бяха били под знамето на Декатур. На здрачаване тя заспа на седлото, придържана от съпруга си; докато Уил водеше Пени за юздите, както беше направил и в онази ледена зимна нощ, когато делото на краля все още имаше изгледи за успех.

Руфъс отведе оцелелите от отряда си в село Декатур и побърза да се оттегли със съпругата си в своя дом. Двамата се любиха с бурна страст и когато тя се отпусна изтощено на гърдите му, полузаспала, той изпита ликуваща радост и увереност в бъдещето — нещо, което до преди ден считаше за невъзможно.

Усмихна се в мрака и приглади влажните къдрици от челото й.

— И защо беше тази самодоволна усмивка? — попита сънено Порция и се притисна до гърдите му.

— Откъде знаеш, че се усмихвам? — Той помилва гърба й и обхвана твърдото дупе.

— Усещам го по кожата ти. — Тя целуна меките косъмчета на гърдите му и преметна крак връз неговия. — Винаги знам какво мислиш.

— Ти май си решила да ме уплашиш — ухили се Руфъс и плъзна ръка между бедрата й. — Не знам защо, но не изпитах никакъв страх.

— Защото никога вече няма да мислиш за неща, които не бива да узная — обясни сериозно Порция и в следващия миг избухна в смях. Притисна ръката му към интимните си части и отново се изсмя подканващо.