Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (2)

Пролог

Ротбъри Хаус, Йоркшир, Англия, 1617

 

— Милорд, идват!

Уилям Декатур, граф Ротбъри, вдигна поглед от пергамента, който изпълваше с букви, и внимателно остави перото върху сребърната мастилница. Очите му, ослепително сини като светкавица, прорязваща лятното небе, се взряха настойчиво в пратеника.

— Далече ли са?

— На миля зад мен, милорд… и яздят бързо. — Пратеникът, който миришеше на пот и кон, изтри челото си с мръсна кърпа.

Лордът посипа пергамента с пясък, капна малко восък от горящата свещ и притисна пръстена си върху него. Без да бърза, той бутна тежкия си дъбов стол и се надигна. Позата му не издаваше вълнение.

— Колко са?

— Най-малко един батальон, сър. Кавалерия и пехота.

— Кой ги командва?

Пратеникът се поколеба.

— Кой ги командва? — Въпросът отекна като пистолетен изстрел.

— Носят знамената на Гранвил, сър.

Уилям Декатур пое рязко въздух.

Зад пратеника колебливо се отвори една врата, но жената, която влезе, не беше нито тиха, нито колеблива.

— Значи идват? — Погледът й се впи с болезнена настойчивост в лицето на лорда. — Идват, за да ни изгонят от дома ни, така ли, милорд?

— Да, Клариса, имаш право. — Погледът на съпруга й беше неразгадаем. Жената с гъста кестенява коса, притиснала до себе си момче с широко отворени очи, пристъпи бавно в стаята. Детето, което Клариса носеше под колана с голямата връзка ключове, личеше само по леката закръгленост на талията й. Едната й ръка почиваше на хълбока, другата се опираше на вече силното рамо на сина й — по този начин майката несъзнателно защитаваше роденото и нероденото си дете.

— Те ще те отведат със себе си — продължи тя, като напразно се опитваше да остане спокойна. — И какво ще стане тогава с нас, милорд?

Уилям потръпна под горчивината на укора й. Тя не можеше да разбере, че съвестта го беше принудила да принесе тази жертва, въпреки че обричаше семейството си на бедност и мъчения, въпреки че гордото им семейно име от днес нататък щеше да носи позорното петно на предателството.

Преди да е успял да отговори, през отворения прозорец се чу конски тропот. Клариса закърши ръце, а момчето, Руфъс, виконт Ротбъри, син и наследник на опозорения граф Ротбъри, се отдръпна от майка си и отиде при баща си, за да го подкрепи в трудния миг.

Лордът погледна червенокосото момче и срещна ясния, настойчив детски поглед, идващ от същите ослепително сини очи като неговите. Уилям се усмихна, изпълнен с мъка за бъдещето на сина си. Това дете щеше да бъде лишено от рожденото си право и щеше да води живота на отлъчен от обществото. Лордът сложи ръка на рамото на момчето и го привлече към себе си, после се обърна към прозореца.

Чуждите войници се построяваха в две линии пред обрулената от вятъра фасада на елизабетианската господарска къща. Бързо се смрачаваше. Въоръжени с пики и мускети, пехотинците стояха зад редицата на кавалеристите. Кралският щандарт на Джеймс Стюарт, владетел на Англия, плющеше под напора на вечерния вятър.

Погледът на лорда се помрачи, но не от вида на кралския флаг. Знамето, което се вееше редом с него, събуди гнева му. Знамето на дома Гранвил. Под него седеше върху черния си жребец Джордж, маркиз Гранвил, с гола глава, ръцете в кожени ръкавици почиваха спокойно върху седлото.

Херолдът даде сигнал, след него прозвуча заповеднически глас:

— Уилям Декатур, граф Ротбъри, в името на краля, предайте се на съда на короната!

В стаята се възцари гробна тишина. Лордът се отдалечи от прозореца и отиде до камината. Опипа с пръсти перваза й, при което един от грамадните сиви камъни се отвори и зад него зейна черна дупка. Тайното скривалище на къщата.

— Клариса, знаеш какво трябва да направиш. Вземи Руфъс и бягай. Братята ми те чакат от другата страна на гората. Аз ще задържа тази паплач, докато се озовете на сигурно място.

— Но, Уилям… — Клариса не можа да продължи. Само протегна ръка към мъжа си, но той не я пое.

— Аз ще ви последвам — поясни кратко той. — Сега трябва да направите, каквото трябва. Вървете!

Жената беше длъжна да се подчинява на мъжа си, дори в това отчаяно положение. Клариса улови ръката на сина си, но той я издърпа сърдито.

— Аз оставам с татко. — Момчето не погледна майка си. Погледът му беше втренчен в лицето на Уилям и бащата разбра, че малкият знаеше истината: граф Ротбъри нямаше да последва жена си и детето си в изгнание. Той не можеше да избяга от кралския съд, защото това означаваше да прибави съм позора на предателството и позора на страхливостта.

Уилям потупа сина си по рамото и проговори тихо:

— Руфъс, ти си закрилник на майка си. От днес нататък тя няма да има никого другиго, освен теб. Ти си длъжен да спасиш нашата чест.

Лордът се обърна към масата и посегна към пергамента, който беше изписал. Нави го грижливо и го подаде на момчето.

— Руфъс, сине мой, разчитам на теб да отмъстиш на рода Гранвил и да носиш името ни с гордост, без да обръщаш внимание на онези, които го смятат за обезчестено. С делата си ти ще превърнеш рода Ротбъри в олицетворение на истина, справедливост и чест. Даже ако си прокълнат да живееш извън закона, ти ще си изградиш собствен свят на честта и истината.

Руфъс преглътна и пое пергамента. Под тежките думи на бащата гърлото му бе пресъхнало. Той беше само осемгодишен, но опъна рамене, за да поеме цялата отговорност, с която го бе натоварила бащината заръка.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се. — Думите излязоха като чужди от устата ми и отекнаха в собствените му уши като далечен гръм.

— Тогава върви. — Бащата благослови сина си, после целуна жена си и ги побутна към тайния ход. Руфъс се огледа бързо. Косата му пламтеше под светлината на газената лампа, която държеше пратеникът. В очите му, току-що загубили детската си невинност, светеше съзнание за загубата и тежка отговорност за поетия дълг. Той се обърна рязко и последва майка си в мрака.

Пратеникът тръгна след тях, Уилям натисна тайната пружина и вратата се затвори безшумно.

Лордът излезе от кабинета си и пое по широката стълба към голямата зала, настлана с каменни плочи. Прекоси я и излезе навън в мрака. Спря на най-горното стъпало, за да огледа обвинителите си и да се взре в очите на човека, когото някога наричаше свой приятел и който сега беше дошъл да го лиши от дома, земите и семейната му чест.

Двамата мъже се гледаха втренчено и мълчанието помежду им беше зловещо. Уилям Декатур заговори пръв, с тих глас, но всяка дума имаше тежестта на оловен куршум.

— Ето как спазваш клетвата за приятелство, Гранвил.

Джордж, маркиз Гранвил, излезе пред строените конници, вдигна ръка, сякаш искаше да протестира, и отговори:

— Уилям, аз не идвам с вражда, а за да…

— Не ме обиждай, Гранвил! — прекъсна го гневно Уилям. — Знам какво мислиш за мен, затова ще ти отмъстя, на теб и на наследниците ти. Кълна се в Христовата кръв! — Той вдигна ръка и всички видяха сребърното дуло на пистолета…

Отекна изстрел, но бързо се загуби в падналия мрак. Последваха го зловещи гарвански крясъци. Уилям Декатур, граф Ротбъри, падна на стъпалата пред дома си и под главата му се образува локва кръв. Изцъклените му очи бяха обърнати към кръжащите птици и първите слаби искри на вечерницата.

Един войник излезе напред с катранена факла. Пламъците й сияеха в синьо и оранжево под напора на вятъра. Той прекрачи падналия и метна факлата в един отворен прозорец.

Джордж Гранвил седеше неподвижен на коня си. Той бе дошъл, за да изпълни кралската присъда. Но целта му беше да облекчи положението на приятеля си и да отклони най-лошото със съгласието и сътрудничеството му. За съжаление добрите му намерения се разпиляха като семенца на вятъра.

Граф Ротбъри лежеше мъртъв на стъпалата пред горящата си къща, а наследникът му, осемгодишният Руфъс, бе осъден да живее извън закона, натоварен с клетва за отмъщение, твърде тежка за младите му рамене. Джордж Гранвил обаче знаеше, че малкият Ротбъри скоро ще се изправи срещу него. Руфъс Декатур ненапразно беше син на баща си.