Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (19)

17.

Упражняваха се вече трети ден, а Уил все още се смущаваше и червеше като девойче. Днес стоеше на брега и критично наблюдаваше как Порция опъва върбовия лък и се цели в кръга, очертан в дебелото стъбло на един оголен дъб.

Заради бричовете е, каза си развеселено тя. Те я правеха чужда, различна от всяка друга жена. Не, вероятно не е само това, поправи се след малко тя, макар че бричовете бяха съществена част от външността й. Уил беше традиционалист и се чувстваше добре само когато си имаше работа с установени навици и познати хора. Вярно, той обичаше вълнуващия живот на отлъчените от обществото, но според него това беше нормалното. Знаеше какво може да очаква от другарите си, но тази мистрес Уорт беше толкова изненадваща и необичайна, като че беше паднала от луната.

В началото Уил не беше сигурен дали Порция смята сериозно да стане войник. Ала след като господарят напусна селото с неголям отряд, тя отиде при него и му заяви, че трябва веднага да започнат обучението. И Уил установи, че му е невъзможно да й се противопостави. Все още не беше намерил обяснение защо не бе устоял. Вярно, тя му напомни, че й е длъжник, след като му бе спасила живота, но можеше да й откаже под предлог, че командирът не разрешава, а той не може да предприеме нищо без заповед. Ала по някаква незнайна причина не можа да произнесе тези думи.

Реши да се посъветва с Джордж, най-стария приятел на Руфъс, който след смъртта на вуйчо му бе станал старейшина в клана на отлъчените. Вместо да отхвърли веднага смешната идея на Порция, Джордж му намигна по обичайния си спокоен начин и каза:

— Защо не? Момичето има нужда от няколко добри урока. В крайна сметка това е въпрос между нея и господаря.

Джордж даже предложи да преподава на Порция по-грубата част, а именно боравенето с пика и мускет, докато Уил я посвети в подробностите на стрелбата с лък и боя с меч.

Джордж явно нямаше трудности със задачата си. Старецът не се безпокоеше от новата си ученичка, за разлика от Уил, който в присъствието на Порция беше мълчалив, против волята си раздразнителен и преди всичко несръчен.

Забелязал тези слабости, Уил се стегна и се съсредоточи върху предстоящите задачи. След като веднъж се бе съгласил, гордостта му не допускаше провал. Ако Порция не постигнеше целта, която си беше поставила, вината нямаше да бъде негова.

Под острия му поглед тя натовари предпазливо все още неизлекувания си напълно глезен, опъна тетивата и пусна стрелата. След трите дни обучение той се беше научил да разпознава предателските признаци на нервност, предхождащи изстрела. Сковаването на раменете, положението на краката. И погледът към небето, точно в мига, преди да пусне стрелата.

И както винаги той усещаше, че тя е изпълнена с непоколебима решителност, която е достойна за уважение. Ако зависеше само от това, тя щеше да се справи. Върбовото дърво беше силно и гъвкаво, много по-здраво от всеки лък, който беше използвала досега. Опъването беше много трудно. Но само за три дни тя се беше научила да се справя с учудваща лекота.

Когато Порция пусна стрелата, от пътеката, която водеше към брега, се чуха възбудени крясъци. Стрелата мина засрамващо далече от целта и се заби в леда на реката.

— Ние ще я донесем! — Тоби и Люк се втурнаха в галоп към реката. — Видяхме ви… видяхме ви — припяваха те, докато тичаха. Последва кратка борба кой да вземе стрелата. Тоби се плъзна триумфално обратно по леда, стиснал в ръка скъпоценния трофей. Люк се разплака от гняв и остана в средата на реката.

Уил поклати глава и отиде да го доведе.

— Не можете да останете тук. Не виждате ли, че се упражняваме? — попита сърдито той.

— Ще стоим зад вас — обеща сериозно Тоби. — Много назад. Ей тук. — За да демонстрира готовността си, той направи няколко крачки назад.

— Не е достатъчно — отговори решително Уил.

— На всичкото отгоре ме стреснахте и не улучих целта — заяви Порция и взе нова стрела от колчана. — Ако това се повтори, може да ви улуча. Какво ще стане тогава с вас?

— Ще умрем ли? — попита със смръщено чело Тоби.

— Най-малкото ще ви нараня сериозно — отвърна с усмивка Порция. — Върнете се в селото. Когато свърша с Уил, ще дойда да ви взема и ще се разходим с Юнона.

— Обещаваш ли?

— Обещавам!

Макар и неохотно, момчетата се запътиха по пътеката към селото, като постоянно се обръщаха.

— Мисля, че позата ви е неправилна — заобяснява плахо Уил. — Трябва да се разкрачите повече. — Лицето му пламна от смущение.

— Така ли? — попита Порция и сложи стрелата в тетивата.

— Да, но раменете… — Уил, който тайно пращаше братовчед си по дяволите, намести раменете й с треперещи ръце. — Опитайте сега.

Този път стрелата се заби съвсем близо до целта.

— Много добре! — извика Уил и отиде да я вземе.

— Не е достатъчно — прошепна Порция. — Проклета да бъда, ако днес не улуча черната точка — изсъска тя, грабна стрелата и отново се прицели. — Кажете ми къде точно греша. Вие трябва да знаете.

— Мисля, че всичко зависи от това как държите стрелата — обясни смутено той. — Стискате я твърде много. — Както стоеше зад нея, той посегна да й покаже и ръката му неволно докосна гърдите й. Отдръпна се веднага, сякаш се беше опарил.

Порция се обърна към него и го погледна право в очите.

— Уил, не можете ли да забравите, че съм жена?

— Не е лесно — отговори тихо момъкът. — Особено след като споделяте леглото на Руфъс.

— Аха. — Тя се почеса замислено по главата. — Защо не гледате на мен като на другите жени, които идват в селото?

Уил я зяпна смаяно, сякаш внезапно беше полудяла, и тя въздъхна.

— Разбирам. Е, добре, да погледнем на нещата под друг ъгъл. Вие сте братовчед на Руфъс, значи сте ми нещо като брат. Не можете ли да ме приемете като сестра?

— Ще се опитам — съгласи се мрачно Уил. — Но не ми е лесно. Никога не съм имал сестра, а дори и да имах, тя нямаше да бъде като вас.

Порция се отказа. Уил щеше да свикне с нея с времето.

Упражненията й с Джордж бяха много по-леки. Старият войник знаеше само, че му е възложена задача и той е длъжен да я изпълни. Щом разбра, че ученичката му е сериозна, той започна да я учи делово и основно като всички останали новобранци. Мина доста време, преди Порция да свикне да напада с пиката чувал със слама, представяйки си, че пробива човешка плът. Тъй като по природа не беше кръвожадна, тя беше на мнение, че анатомичните разяснения на Джордж къде да улучи най-болезнено противника са твърде драстични.

Успокояваше се, че всичко е само упражнение. Трябваше да докаже на Руфъс и на другите, че може да бъде войник и че могат да разчитат на нея във всяка ситуация. Това не означаваше непременно да намушка някого с пиката или да го прониже с меча.

С мускета беше по-добре. Куршумът се изстрелваше от по-голямо разстояние, но тя не си правеше илюзии за нанесените вреди. Тъй като дългите й тънки пръсти бяха сръчни, тя овладя много скоро изкуството на зареждането. Ала мускетът беше много тежък за раменете й, а откатът я улучваше болезнено. Само след няколко опита се сдоби с огромна синина и беше необходима цялата й издръжливост, за да продължи упражненията, без Джордж да забележи колко я боли.

Най-лесни бяха тренировките с рапирата. Джак я бе научил да се фехтува още когато стана на дванайсет години. Той беше брилянтен в този спорт, преди брендито да помъти погледа му, а ръката му да затрепери толкова силно, че да не може да държи нищо друго, освен бутилката. Докато се упражняваха в плевнята на Тод, Уил се държеше почти естествено. Порция имаше достатъчно тренинг и не научи почти нищо ново. Дуелите скоро се превърнаха в чисто удоволствие.

Когато минаха няколко дни, без да дойде вест от Руфъс, Порция се опита да се успокои с внушението, че за нея е по-добре Руфъс да се забави повече. Когато се върнеше, тя щеше да бъде перфектна. Искаше Джордж и Уил да му кажат убедено, че тя има пълното право да се нареди в бойната редица заедно с мъжете. Упражненията привличаха множество зрители и това беше съвсем нормално. В началото мъжете я наблюдаваха развеселено и скептично, но постепенно поведението им се промени. Коментарите вече не бяха подигравателни, а окуражаващи и изпълнени с добри съвети. С всеки ден в сърцето й укрепваше чувството, че си е завоювала място сред тези сурови мъже, и то сама, без подкрепата на Руфъс.

Нито веднъж не се почувства застрашена като единствена жена сред тази банда от отлъчени. Опитът я бе научил да очаква най-лошото от мъжете, особено когато бяха повече. В началото беше на мнение, че сдържаността на мъжете се дължи на факта, че тя е в здрави ръце и никой не се осмелява да проникне в територията на командира. Но това не изключваше похотливи погледи, обидни сексуални намеци, шепот и мръсни вицове. Ала нищо от това не се случваше. За нея беше приятна изненада, която разклати предразсъдъците й по отношение на целия мъжки род.

Когато Руфъс се върна, тя тъкмо се фехтуваше с Уил в плевнята на Тод. Руфъс влезе в селото начело на отряда си безшумно, без сигнали, защото искаше да изненада Порция. Когато намери къщата празна, остана много разочарован и отиде в трапезарията, предполагайки, че ще я намери там.

— О, по това време момичето е с Уил в плевнята на Тод — обясни спокойно Джошуа, без да вдига глава от тенджерите си.

Руфъс зяпна смаяно. Какво ли правеха Порция и Уил в плевнята? Запъти се бързо нататък, но като чу добре познатите звуци от двубой, спря като закован. Послуша малко със смръщено чело, после се промъкна през открехнатата врата и спря в полумрака, за да проследи двубоя.

Още от пръв поглед разбра, че Порция е добра. По-сръчна от Уил и поради бързината си не толкова прецизна в ударите, тя парираше атаките с ненадмината сигурност и противникът нямаше никакъв шанс да пробие защитата й.

Господи, как му бе липсвала! Дори когато обмисляше в подробности плана си, по време на сражението и в опиянението от победата мислеше непрекъснато за нея. С нетърпение очакваше да се върне и да чуе, че и той й е липсвал по същия начин.

Е, поне не е седяла бездейна и мрачна, помисли си иронично той. Остана още малко незабелязан, за да се наслади на великолепното представление. Грацията и вдъхновението й в битката му напомниха за непринудеността, с която танцуваше, за гъвкавостта и изобретателността й в любовта. Когато парира острието на Уил с умел удар, тя се засмя весело и Уил, който, за разлика от нея изглеждаше мрачен и решителен, сведе рапирата си.

— Браво, врабченце! — Руфъс излезе от сянката, ръкопляскайки въодушевено.

— Руфъс! — Порция заби рапирата си в близката купа сено, прекоси плевнята и се хвърли в ръцете му. Уви крака около кръста му, сложи ръце на тила му и го целуна с безумна страст.

— Толкова се радвам да те видя отново — пошепна нежно тя. — Много ме беше страх да не те ранят, макар че се борех със страховете си.

— Нищо ми няма — отговори небрежно той и я притисна към себе си.

— Успя ли да вземеш съкровището?

— В момента е на път към Нюкасъл.

— Има ли мъртви? — попита Уил, който беше готов да потъне в земята от смущение. Не знаеше накъде да гледа. Ръцете на братовчед му бяха толкова грамадни, че задничето на Порция направо се губеше в тях.

— Няколко — отговори Руфъс. — Но не от нашите.

Настъпи мълчание, прекъснато от треперещия глас на Порция. Макар да знаеше, че ще развали мига на радостната среща, трябваше да научи истината. Нима беше предала Катон на сигурна смърт?

— Гранвил? — В тази единствена дума се съдържаше всичко. Руфъс я пусна на земята.

— Гранвил не беше с хората си — отговори почти равнодушно той. — Беше се доверил на охраната си… за свой късмет — довърши той с кратък смях. — Поражението им бе толкова голямо, че ако беше участвал, щяхме да бъдем квит. — Той изтри челото си с ясно доловим стремеж да прогони спомена и попита в по-добро настроение: — Защо те намерих да се дуелираш с Уил?

Уил погледна Порция, тя също го погледна. След малко тя пое дълбоко дъх и обясни:

— Уил и Джордж ме научиха да си служа с всички видове оръжия, за да мога да се включа в твоята милиция.

— Какво? — извика невярващо Руфъс.

— Вече ти казах, че искам да се бия — отговори невъзмутимо Порция. — Сега мога да ти докажа, че съм способна. Аз съм достатъчно добра, нали, Уил? — Тя го фиксира с пронизващ поглед, за да изиска отговор.

Уил усети как земята се разлюля под краката му. Руфъс клатеше недоверчиво глава и в очите му имаше заплаха. Но Уил не беше страхливец.

— С рапирата е по-добра от мен — съобщи той, — а с лъка се справя доста добре.

— Благодаря, Уил — проговори тихо Порция. Мъжът вдигна рамене.

— Това е истината. Вие ми спасихте живота, а сега съм сигурен, че няма от какво да се страхувам, ако се биете редом с мен.

Боже, каква похвала! Порция се изчерви от радост. Много й се искаше да го целуне, но това беше чисто женска реакция.

— Нима си въвлякъл и Джордж в тази смешна задача? — поиска да узнае Руфъс.

— Точно така, милорд. Аз я научих да си служи с мускета и пиката — обади се от мрака Джордж. Беше чул, че господарят се е върнал, и искаше да знае как е минал походът. Ако се съдеше по буреносното изражение на Руфъс, планът на Порция да му докаже способностите си явно беше изправен пред сериозни трудности. — Момичето се държи добре, милорд. Нашите хора следяха редовно тренировките. Всички са на това мнение.

Това беше ново за Порция и тя се изчерви още повече. Преди Руфъс да е успял да се изкаже, тя заговори бързо и решително:

— Руфъс, аз ще ти докажа. Нали ме видя как се фехтувам. Сега те предизвиквам на дуел. — Тя се приведе, грабна рапирата си и отдаде чест. — После ще улуча три пъти в десетката и ще ти покажа, че стрелям и зареждам мускета за по-малко от една минута. — Очите й святкаха, думите се изливаха във въодушевен поток, толкова силно желаеше да го убеди. — Ако ти ме оставиш да…

Руфъс вдигна ръка, за да я спре.

— Не е нужно да се убедя лично във всичко това — обясни сърдито той. — Щом Уил и Джордж потвърждават, че можеш, значи е истина. Но това изобщо не променя решението ми, момиче. Да не мислиш, че бих допуснал да се изложиш на опасностите на един истински бой?

Порция изпъна рамене и вирна брадичка.

— Ако съм решила да се излагам на опасност, това е само моя работа, не твоя. Аз съм достатъчно добра, за да се бия под твоето знаме, и ти ме обиждаш, като казваш, че няма да го допуснеш само защото съм жена. Защо искаш да ме спреш, след като мъжете нямат нищо против?

След тази страстна реч настъпи неловка тишина. Никой не забеляза, че Джордж се е оттеглил безшумно. Руфъс я наблюдаваше с безизразно лице.

— Уил, след един час ще докладвам за похода — каза спокойно той. — Общо събрание в залата.

Уил отдаде чест и излезе, видимо облекчен. Руфъс се обърна към Порция, която все още го гледаше предизвикателно.

— Непременно ли трябва да ме фиксираш така? — попита развеселено той. — А аз се надявах на по-сърдечно посрещане…

Порция се разколеба. Едва сега видя, че той беше смъртно уморен. Лицето му сивееше от изтощение. Около очите му имаше тъмни кръгове, устата беше опъната в тънка линия. Стана й мъчно, че го бе нападнала така, преди да му даде възможност да си почине. Нейният проблем не беше чак толкова важен, че да не изчака нежните поздрави.

— Прости ми — прошепна разкаяно тя. — Изглеждаш страшно изтощен, мили.

— Меко казано — отговори той и попипа брадата си. — Трябва веднага да се изкъпя и преоблека. Имам спешна нужда от една чаша медовина.

— Веднага ще се разпоредя — отговори с готовност Порция, улови ръката му и го потегли навън. Запътиха се в мълчание към къщата, изпълнени и двамата с радостно очакване.

Руфъс отвори вратата.

— Да, да, аз също съм възхитен да те видя, Юнона… о, по дяволите! — той се наведе над напълно обезумялото кученце, което скачаше трескаво по краката му и лаеше възбудено.

Порция вдигна ръце и очерта линията на устата му.

— Ей сега ще донеса медовина. — Тя изтича в килера и напълни едно канче. — Да приготвя ли банята?

— Моля те. — Руфъс се отпусна до масата и протегна крака. — Господи, колко съм уморен! Яздихме дванайсет часа без прекъсване.

Порция избута ведрото пред огъня и откачи медния котел от куката. Когато Руфъс поиска да й помогне, тя поклати глава.

— Щом мога да опъвам върбов лък и да намушкам сламения чувал с пиката, значи мога да нося и котела с вода.

Руфъс вдигна вежди, но премълча. Позволи й да напълни ведрото с топла вода, докато той се събличаше. Събу ботушите си, махна дебелите чорапи, след това смъкна панталона и долните гащи.

Порция огледа внушителната му фигура и изпита прилив на ревност.

— Сигурно си толкова уморен, защото в Нюкасъл изобщо не си могъл да се наспиш? — попита невинно тя, когато той се настани във ведрото и вдигна краката си на ръба. — Вероятно градските забавления са те завладели дотолкова, че си забравил нуждата от сън?

Руфъс я изгледа с присвити очи.

— Пак ли ще се караме?

— Караницата е алтернатива на любовта — отговори ухилено тя и коленичи до ведрото. — Изпитвам неудържимо желание.

Тя се приведе към него и го целуна, плъзна пръсти в косата му и езикът й смело проникна в устата му. Ръцете й се плъзнаха по шията му, стигнаха до мускулестите гърди, спряха на зърната и се заровиха в гъстите червеникави косми.

Руфъс се отпусна и затвори очи, цял отдаден на изкусителните й милувки. Ръцете й се спуснаха към бедрата му и започнаха да масажират интимните му части. Членът му веднага се събуди и щръкна гордо, изпълнен с пулсиращ живот. Порция се засмя възхитено, захапа долната му устна и плъзна език по брадичката му.

— Господи, ти си в състояние да вдигнеш и мъртвец от гроба — промърмори Руфъс. — Какви си ги вършила по време на отсъствието ми?

Порция се доближи плътно до устните му и зашепна:

— Чакай да помисля… стрелба с лък, фехтовка, разпаряне на сламени чували, зареждане на мускети… о, и сънувах. Имах много време за сънища в голямото легло. Мисля, че в сънищата има дълбок смисъл — добави тя с тържествуващ смях и приседна на пети. — Какво ще кажете, лорд Ротбъри?

— Крайно време е да ти доставя нов материал за сънища — отвърна той. — Съблечи се.

В очите й пламна възбуда.

— Тук… сега?

— Да. Побързай.

Без да коментира повече, Порция стана и се съблече. Все още не знаеше какво ще последва.

— Ела тук. — Той улови ръцете й и я привлече във ведрото. — Застани над мен… Така, а сега ме приеми в себе си.

Порция го послуша, притиснала език между зъбите, съсредоточено смръщила чело. Надигна се, за да го приеме, после внимателно се отпусна и се настани върху бедрата му като на седло.

— Ти ще дадеш тон — обясни Руфъс и сложи ръце на талията й. — Движи се, както искаш. Прави, каквото смяташ за правилно. Ти си господарката.

Порция зяпна смаяно, но веднага осъзна, че можеше да направи нещо страхотно. Тя владееше не само собствената си наслада, но и тази на любимия си. Възкликна възбудено и прочете реакцията в погледа му, усети движенията на тялото му като свои. Много й се искаше да остане завинаги в това невероятно чувствено царство. Толкова по-разочарована беше, когато забеляза, че скоро ще стигнат до края. Задръжките й рухнаха под силата на страстта и тя се понесе към висините на тоталното отдаване.

Продължителен сигнал на тромпет изтръгна Руфъс от опиянението.

— По дяволите? Нима мина един час? — Той помилва бедрата на Порция и я побутна. — Ставай, врабченце. Трябва да вървя.

Порция се надигна неохотно, Руфъс се изправи сред водопад от пръски.

— Майко Божия! — извика изненадано той и попипа синината на рамото й. — Какво е това?

— От мускета — обясни спокойно Порция. — Вече не ме боли толкова, защото се сетих да слагам на мястото мека кърпа.

Руфъс я погледна намръщено, понечи да каже нещо, но само поклати глава и се уви в приготвената кърпа. Порция сама беше взела това решение и трябваше да си понесе последствията, колкото и болезнени да бяха. Нали още от самото начало му бе внушила, че не иска да я глези и да проявява снизходителност.

— Облечи се — нареди той и се опита да подсуши косата си. — Събранието е общо, значи засяга и теб.

Порция не повярва на ушите си. В погледа й блесна бдителност.

— Ти искаш аз да… да присъствам… възможно ли е…?

— Да, искам да… да присъстваш… да участваш в армията ми — отговори Руфъс с тон, който издаваше, че не е особено доволен от взетото решение. — Това е против принципите ми, но се примирявам. И не очаквай снизхождение, врабченце. Нито от мен, нито от другите. Разбрахме ли се?

Погледът му беше мрачен, но Порция беше пълна с въодушевление. Чувстваше се прещастлива, че командирът беше заменил любовника.

— Аз не искам снизхождение, милорд. — Взе му кърпата и се изтърка, преди да облече дрехите си. — Как мислиш, на каква стойност е съкровището на Катон?

Руфъс препаса колана си, обърнат с гръб към нея, и тя не можа да види лицето му.

— Предостатъчна — изръмжа той.

Предостатъчна, за да получи кралската благословия. Предостатъчна за реабилитирането на името Ротбъри. Предостатъчна, за да получи обратно земите и богатствата на рода си. Да ги изтръгне от властта на Катон Гранвил.