Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (17)

15.

Катранени факли осветиха снежното пространство. Някъде отвисоко се чуха гласове. Нечии ръце я вдигнаха и се опитаха да й изтръгнат Юнона, но тя я стисна с последни сили.

Някой разтвори устните й и изля в устата й няколко капки. Тя се закашля и едва не се задуши, когато огнената течност мина през гърлото й. Хапеща миризма на амоняк разруши мрака, в който бяха затънали сетивата й. Потрепервайки, тя отвори очи.

— Всемогъщи Боже, ама това е момичето от Гранвил! — извика смаяно Джордж и отново притисна манерката си до устните й. — Пий, момиче. Та ти си полумъртва. — Той пъхна шишенцето с амоняк под носа й, а тя се помъчи да преглътне, задави се отново и лютото бренди се разля по палтото й.

В колибата на поста беше поставен мангал. Беше топло, миришеше на пот, печен лук и бира. Юнона се измъкна изпод палтото й, скочи на пода, отърси се и се настани съвсем близо до мангала.

— В името на дявола и всички подземни духове! — извика смаяно Джордж. — Какво е пък това?

Порция не можа да му отговори. Устните й бяха замръзнали, езикът залепнал за небцето, челюстта напълно неподвижна. Тя погледна безпомощно Джордж и младия му спътник, които я зяпаха, сякаш бяха видели призрак.

Джордж се почеса замислено по главата.

— Джейми, изтичай долу и повикай господаря. Кажи му, че момичето от Гранвил е отново тук.

Джейми се уви в палтото си, грабна една факла и се втурна като вихър по пътеката към селото. Спря пред къщата на Руфъс, дишайки тежко, потропа по вратата и извика:

— Излезте бързо, милорд! Трябвате ни горе!

Руфъс се появи само след секунди.

— Какво има? Войници ли идват? Нападат ли ни? — Той откачи меча си от куката до вратата и препаса колана.

— Няма войници, сър. — Джейми заклати енергично глава. — Не са ни нападнали.

Руфъс се успокои и посегна към палтото си.

— Е, какво тогава? — Момчето не беше от най-умните, а когато му викаха, още повече се объркваше.

— Мистър Джордж ме изпраща да ви кажа нещо, сър.

— И какво е то, Джейми? — Руфъс закопча палтото си.

— Момичето от Гранвил — произнесе гордо Джейми. — То е отново тук, но мистър Джордж не знае защо. Намерихме я в снега полумъртва и мистър Джордж…

Джейми не можа да продължи. Руфъс се втурна покрай него и хукна като подгонен по улицата. Изкачи хълма, без да забавя крачка, връхлетя в колибата и тресна вратата зад гърба си.

— Всемогъщи Боже! — Той се озова с две крачки пред трикракото столче до огъня, където полуседеше, полулежеше Порция. Устните й бяха сини, по смъртнобледите бузи блестяха замръзнали сълзи. По веждите бяха полепнали снежинки, косите над челото бяха покрити с ледена коричка.

— Какво си направила? — прошепна той. — Какво пак си си сторила?

Падна на колене и приглади назад ледените коси. Разтърка бузите й, изпълнен с отчаян копнеж да зърне живот и познаване в очите й. Тя гледаше през него, сякаш имаше пред себе си празно пространство.

Толкова се беше старал да живее без нея. Опитваше се да не се тревожи. Внушаваше си, че това беше само една кратка, макар и много сладостна среща и че няма защо да очаква повече. Тя беше от рода Гранвил и никога нямаше да стане друга. Даже беше защитила убийците на баща му, когато й призна голямата си болка. А трябваше да разбере отчаянието и гнева, които го тласкаха към отмъщение. Но не, тя го отблъсна. Не беше в състояние да забрави лоялността си към Гранвилови.

Той подхранваше гнева си с горещи пламъци, ала докато се опитваше да я стопли с дъха си, да й вдъхне малко живот, с учудване усети, че в сърцето му не бе останала и следа от гняв.

Тя се бе върнала. Но защо, защо?

В това й състояние той не можеше да очаква разумен отговор. Бунтът на чувствата отстъпи място на практична загриженост. Наведе се, изправи я на крака и я уви в дебелото си палто.

— Ще я занеса у дома.

Думите пронизаха безчувствеността на Порция.

— Юнона! — произнесе с тракащи зъби тя.

— Това е кучето, сър. — Джордж се наведе да го вдигне. — Беше го стиснала като спасителна котва.

Руфъс, който притискаше към гърдите си люлеещата се Порция, огледа учудено невзрачното улично псе. Юнона замаха приветствено с опашка и заскимтя жално.

— Тя ми спаси живота — произнесе ясно и отчетливо Порция, но с толкова тънък гласец, че едвам се чуваше. — Трябва да остане с мен.

Руфъс не разбра думите й, но беше толкова облекчен да чуе гласа й, че му се зави свят. Вдигна я, метна я на рамото си и я хвана здраво през кръста. После взе кучето от Джордж, мушна го под свободната си мишница и се запъти с големи крачки надолу по склона.

Порция изобщо не усещаше, че я е метнал като чувал на рамото си. Знаеше само, че е на сигурно място, че студените тръпки скоро ще престанат да я разтърсват и ще може да си почине. Не беше способна да мисли за нищо друго.

Руфъс блъсна вратата на къщата си с крак и внесе Порция и кученцето вътре. Пусна Юнона на пода, смъкна внимателно Порция от рамото си и я сложи да седне на столчето пред огъня. Тя все още изглеждаше полумъртва; дори яркочервената коса беше загубила блясъка си.

Тогава му хрумна невероятната мисъл, че е вървяла пеш по целия дълъг път от Гранвил Касъл до селото му. И се почувства като преди година, когато Тоби се втурна да догони топката си и падна в реката точно до воденичното колело. Щом детето се озова на сигурно място, ужасът му си проби път навън в изблик на ярост, която и той, и Тоби нямаше да забравят скоро.

Порция отново бе обхваната от силни тръпки и зъбите й затракаха.

— Глезенът ми — изплака тя и се наведе да го попипа. — Много ме боли!

Руфъс коленичи, за да й събуе ботуша, и изруга през зъби, като разбра, че силно подутият глезен не позволява.

— Как можа да се подредиш така? — Той извади ножа от колана си и предпазливо започна да разрязва ботуша. — Не мога да разбера какво те е прихванало. Сигурно си полудяла.

— Да, луда съм — отговори Порция, раздрусвана от болки и мъка, докато той се опитваше да свали ботуша й. — Луда съм, защото не можах да понеса мисълта, че ще увиснеш на бесилката в Гранвил Касъл.

Руфъс погледна внимателно в бледото, напрегнато лице.

— Мога ли да узная за какво говориш?

Ала Порция бе втренчила ужасен поглед в глезена си. Кракът й приличаше на тиква. Бяла тиква на червени ивици. Отвратителна гледка.

— Очевидно не — промърмори Руфъс. И без това в момент имаше други грижи. Посвети цялото си внимание на ранения крак, размишлявайки на глас: — Всъщност би трябвало да го превържа с лед, за да спадне отокът, но…

— Не! — изпищя през сълзи Порция. — Няма да го понеса.

— Остави ме да довърша! Исках да кажа, че си толкова изстинала, та според мен няма да ти е от полза. — Той пусна внимателно крака й и стана. — Ще го превържа здраво, а утре ще видим. Първо трябва да свалиш тези ледени дрехи.

Той се запъти бързо навън и в крачките му се долавяше нетърпение. Порция едва успя да задържи сълзите си. След всичко, което бе преживяла, за да му помогне, гневът му изобщо не беше на място. А тя беше смъртно уморена. Юнона се притисна в мокрите й поли и заскимтя съчувствено.

— Това ще те стопли. — Руфъс се върна с една от дебелите си вълнени ризи и подплатен с кожи халат. — Опитай се да стоиш на един крак… Какво прави тук това отвратително псе?

— Тя е замръзнала, уморена и гладна — защити я Порция.

— Тя ли? Аха. На всичкото отгоре е адски мръсна. — Руфъс й помогна да се изправи и да свали мокрите дрехи. Цялото й тяло се тресеше, повече от умора, отколкото от слабост.

Руфъс знаеше, че сега най-важното е да я стопли, да засили движението на кръвта под нежната й бяла кожа. Боеше се от измръзвания, особено по подутия глезен. Грубостта беше прикритие на страха, който го измъчваше. С много усилия успя да я освободи от ледените дрехи. Когато свали бричовете, видя, че влагата е проникнала дори през кожата, и се разтревожи още повече. Помилва бедрата, плъзна ръка по дупето и. Кожата беше ледена.

— Мокра си до кости. Как можа да направиш нещо толкова безумно и… детинско? Полудяла ли си? Какво си мислеше, че ще постигнеш? Да не си тръгнала на неделна разходка по хълмовете?

Порция огледа треперещото си тяло. Кожата беше толкова бяла, че й се пригади. Още по-ужасно беше, че Руфъс я гледаше гола, сякаш имаше пред себе си риба за изкормване. Не можеше да стои пред него в този вид. Краката й бяха тънки като пръчки, гърдите се бяха сбръчкали, кожата й беше настръхнала. Каква грозота!

Тя извика тихо, бутна го и посегна към халата, който беше окачен пред огъня да се стопли.

— Махни се, ще се справя сама. — В бързането си тя стъпи на изкълчения крак и политна назад с отчаян плач.

Руфъс веднага я улови.

— Млъкни! — изрева той с такава сила, че Юнона излая стреснато и се притисна до крака на масата.

Порция се предаде. Силите й свършиха. Руфъс я разтърка силно с груба кърпа, за да стимулира циркулацията на кръвта, и много скоро мъртвешката бледост отстъпи място на леко порозовяване. Той я обръщаше насам и натам, вдигна ръцете й, раздели бедрата, разтри меката кожа от вътрешната им страна, не остави нито едно местенце недокоснато. Очите му бяха пълни с мрачна решителност. Дори да осъзнаваше, че това беше същото тяло, което беше притежавал и довел до върховете на страстта, по лицето му не пролича нищо. През цялото време Порция хапеше устни и се опитваше да не мисли за нищо. Макар че кожата й скоро се разрани, тя не издаде нито звук.

— Облечи това. — Руфъс й подаде ризата си и когато тя я навлече през глава, неволно се засмя. Крехката Порция просто се губеше в тази дреха. Без да се бави, той пъхна ръцете й в подплатения с кожа халат, както беше свикнал да облича синовете си. — Седни. — Той я притисна отново на столчето. Вече облечена, ранимостта й се губеше под вълната и кожите. Най-после Порция си позволи да разгледа обстановката.

— Кога си яла за последен път? — Руфъс се бе заел да превързва глезена й.

— Тази сутрин изядох последното парченце хляб. Сиренето и месото оставих за Юнона. Бедничката, беше полумъртва от глад — отговори беззвучно Порция, макар че вече й беше топло. Прекрасна, пронизваща я до самия център топлина, която компенсираше пулсиращата болка в здраво стегнатия глезен.

Юнона замаха със сухата си, сега рунтава опашка и се притисна към крака на Руфъс.

— Пак е гладна — обясни с усмивка Порция. — Би ли я нахранил?

Руфъс я огледа критично. Дребничка и слаба, тя буквално се губеше в огромните му дрехи. Виждаше се само главата. Мократа, сплъстена коса блестеше на фона на тъмната яка. Макар и изтощена, тя го гледаше със същата неустрашимост, която му бе вдъхнала уважение и възхищение още при първата им среща.

Откакто го бе напуснала, споменът за косо разположените зелени очи, остро очертания нос и високите скули го преследваше денем и нощем, а невероятната мекота на кожата и пареше ръцете му. Бореше се с този спомен, отричаше го. Внушаваше си, че никога не би страдал от такъв странен копнеж, от чувство за недовършеност, ако връзката им беше завършила по естествения начин. Ала сега, докато я гледаше, беше принуден да признае, че никога не е изпитвал такова чувство, каквото го изпълваше сега. Всъщност той не знаеше съвсем точно какво чувства, но беше убеден, че е много повече от чисто плътска жажда и желание за приятна и кратка сексуална връзка.

Кучето отново задраска ботуша му. Той го огледа по-внимателно и едва сега забеляза, че е съвсем мъничко и достойно за съжаление.

И тогава избухна в смях. Порция го зяпна, сякаш имаше насреща си луд, толкова рязък беше преходът. Ала си спомни, че Руфъс беше склонен към внезапна смяна на настроенията. Заедно с топлината започнаха да се възвръщат и силите й. Тя се усмихна колебливо и приглади косата си назад.

— Радваш ли се да ме видиш?

— Да, по дяволите! — изрева той. — И не ме питай защо. Появяваш се полумъртва от изтощение посред снежната буря, плашиш ме до смърт и… — Той погледна отново към кучето и избухна в луд смях. — Каква чудесна двойка сте ми вие двамата! Това грозно малко животинче би могло да бъде злият ти демон. — Той вдигна Юнона и я огледа внимателно. — Май още не е било отбито. Къде го намери?

Порция му разказа при какви страшни обстоятелства беше срещнала Юнона и усмивката му угасна.

— Чудовища — изсъска ядно той. — От седмици насам идват слухове за подобни злодеяния, но това са първите свидетелски показания, които чувам.

— Само бунтовниците ли са жестоки?

— Не — отговори кратко Руфъс. — Бих искал да можех да ти отговоря с да, но в това отношение двете страни са напълно равностойни. За съжаление отмъстителността им няма граници.

Докато говореше, той наля мляко в една чинийка и я постави пред Юнона. Кученцето се нахвърли върху млякото с жадно скимтене.

Руфъс наля две чаши уиски и подаде едната на Порция, като я предупреди да пие бавно. После приседна на ръба на масата и впи поглед в лицето й.

— Е, защо каза, че съм щял да бъда обесен в Гранвил Касъл?

— Дойдох да те предупредя, че Катон ти готви капан. Не можех да ти изпратя вест, защото не знаех кои са съгледвачите ти. Ти ме смяташ за човек от вражеския лагер и това е разбираемо. Не се учудвам, че не ме удостои с доверието си. — Порция беше много горда, че бе събрала енергия за това предизвикателно изказване.

— Срещата ни беше твърде кратка, за да спечелиш доверието ми — отвърна тихо той.

— След всичко, което ми каза, не можех да остана. Все още съм на мнение, че не е правилно да се водиш от чувството за отмъщение. Аз не съм отмъстителна, Руфъс. — Тя се надигна, но болката в глезена я принуди да седне отново. Простена и се опита да раздвижи стегнатия си крак.

Руфъс поглади брадата си и се загледа с присвити очи в огъня. След малко се обърна към нея.

— Щом продължаваш да смяташ, че не постъпвам правилно, защо рискува живота си, защо се отказа от единствения дом, който имаш, за да ми помогнеш? Би било много по-естествено, ако гореше от желание да ме видиш обесен.

— Така смятат повечето хора — кимна мъдро Порция. — Повярвай, опитах се да се преборя с желанието да те спася. Но не можах — незнайно по каква причина.

Руфъс се ухили, обзет от радостно вълнение. Сърцето му заби като безумно. Но най-силно беше облекчението, че Порция не е пострадала сериозно.

— Ти си едно нахално врабче! Нищо не е в състояние да притъпи острия ти език. Хайде, разкажи какъв капан са ми приготвили.

— Подслушах Катон и лейтенант Джил Крамптън, докато обикалях замъка през нощта. — Порция придружи това половинчато обяснение с вдигане на раменете. Руфъс не биваше да знае за нощните й скитания и за безумното й любопитство. Разказа му какво беше чула, докато той я слушаше мълчаливо и често отпиваше от уискито си.

— Отдавна знам, че Катон и хората му ограбват земите ми — отбеляза той, когато тя свърши. — Уверен съм, че е събрал значително богатство. — Усмивката му издаваше мрачна решителност. — И моята задача е да се сдобия с това богатство и да го дам на краля.

Изражението му се промени. Той се изправи пред нея и повдигна брадичката й. Очите му бяха сериозни и настойчиви.

— Много се радвам, че се върна, но не знам какво мога да ти предложа. След като си напуснала дома на Катон, съм длъжен да те приютя в своя. — Върхът на палеца му очерта устата й.

— Нямам нужда от благодеянията ти — изсъска Порция и извъртя глава. Не беше съвсем сигурна в смисъла на думите му. В поканата, ако това изобщо беше покана, липсваше нещо важно. Ако той й предлагаше дом само защото тя нямаше къде да отиде, или просто като награда за ценната информация, тя не можеше да приеме. — Не съм дошла с такива очаквания.

Руфъс отпусна ръце и я зяпна смаяно.

— Благодеяния! — повтори възмутено той.

— Ще се справя и сама — настоя упорито Порция. — Винаги съм живяла сама.

— Велики Боже, ако не беше в това жалко състояние… — Той й обърна гръб и се заразхожда нервно из стаята. След малко отново застана пред нея в целия си великански ръст. — Искаш ли да останеш?

— Не и ако продължаваш да виждаш в мен само една Гранвил — отговори упорито Порция. Рискът беше огромен. По-голям, отколкото можеше да понесе в момента.

— Ти си от тях — прошепна беззвучно той. — Не виждам как бих могъл да го забравя.

— Толкова ли е важно?

— Ти ми липсваше — въздъхна Руфъс. — Не Порция Гранвил, а ти.

Порция усети как сърцето й се стопли и се усмихна колебливо.

— Тогава добре — реши тя.

Руфъс изпита странното чувство, че току-що е претърпял поражение, макар да не бе забелязал, че е участвал в битка.

— И ти ми липсваше — продължи тихо тя. — Всеки ден обхождах тъмните ъгли с надеждата да зърна някой гърбав старец.

Руфъс помилва лицето й. Неловкостта му изчезна. Отново осъзна колко бледа и слаба беше тя и изпита силно желание да я закриля.

— Ще ти донеса нещо да се подкрепиш. Няма да се бавя.

— Донеси нещо и за Юнона — помоли тя.

Щом остана сама, Порция се доближи до огъня и разтърка очи. Болката в глезена поотслабна. За първи път в живота си изпитваше чувството, че се е завърнала у дома.

Руфъс се върна след десетина минути, изтърси снега от палтото и ботушите си. Едно момче го следваше с пълна табла. То остави таблата на масата, хвърли любопитен поглед към Порция и се засуети около ястията, явно с намерението да остане.

— Благодаря, Адам — проговори подчертано Руфъс и сложи стомната на огнището.

— Довиждане, сър. — След още един поглед към крехката фигура момчето се запъти към вратата.

— Какво има за ядене? — попита Порция и премлясна.

— Супа, задушен волски език и топло вино с мляко. — Руфъс сипа зеленчукова супа в две купички и й подаде едната. Ала забрави сам да се храни, зает да я гледа. Като че съм пиленце, а той е квачката, помисли си развеселено Порция. В загрижеността му имаше нещо много утешително. То й подсказваше, че тя бе станала част от него. Сигурно, щом се интересуваше дори от това, дали е гладна или жадна.

Тя яде с обичайния си апетит, забравила болките. Руфъс й поднесе голяма порция език и сложи на пода чинийка с пилешки дреболии за Юнона. Кученцето изджафка и се нахвърли жадно на храната. Руфъс си наля още уиски и се облегна на камината, вдигнал крак на скарата. Развеселен от задоволството, което изпитваше, той проследи с какво внимание и отдаденост се хранеха питомците му. Лека-полека бузите на Порция добиха цвят, даже косата й заблестя.

Най-после Юнона приключи с вечерята и се запъти към огъня. Легна в краката на Порция, обърна се по гръб, вдигна пълното си коремче във въздуха и протегна крака към топлината.

Руфъс взе една чаша и свали стомната от огъня.

— Изпий това и ще те занеса в леглото. — Той напълни чашата с горещото, подправено мляко с вино, Порция я пое с две ръце и я притисна към бузата си.

— Къде са момчетата? — Последното му изречение й бе напомнило за двете диви хлапета. Хвърли поглед към нишата зад завесата и изохка уплашено. — Нима са навън по това време?

— Не, разбира се, че не. Не ги пускам навън в такава буря. — Руфъс, който пълнеше един мангал с въглени, изглеждаше възмутен от предположението й. — Днес ще спят при Уил.

— Често ли се случва?

Руфъс вдигна рамене и остави машата.

— Доста често. По-точно, когато сънят ги надвие в неговата къща. — Той вдигна мангала и тръгна нагоре.

Порция изпи бавно млякото си. Намираше, че във възпитанието на децата си Руфъс е отредил твърде голяма роля на случайността. Но нима тя, която имаше баща като Джак и бе израснала напълно свободна, можеше да си позволи да го критикува?

Когато Руфъс се върна, за да я отнесе в спалнята, тя изпитваше топла и чувствена леност. Настани се удобно в ръцете му и го помилва по бузата.

— Без фалшиви надежди — засмя се той, докато отмяташе завивките. — Не мога да се любя с полузамръзнало същество.

— Не съм чак толкова зле — промърмори тя и го погледна с премрежени очи.

— Напротив, зле си — възрази той, освободи я от дебелия халат и я пъхна в леглото. Стоплени от мангала, чаршафите бяха направо божествени.

Юнона скимтеше жално в подножието на стълбата, недостъпна за късите й крачета.

— Кучето ще спи долу до огъня — реши Руфъс, забелязал, че Порция се готви да се застъпи за питомката си. Загледан в нея, той изпита безкрайно съчувствие. Колко крехка беше фигурката й под завивките! И в същото време жилава и невероятно издръжлива — след като беше вървяла дванадесет часа в снега, за да му спаси кожата.

— Отивам при Джордж, за да му дам нареждания за постовете — обяви той. — Ще останеш за малко сама.

— Добре де… — Порция беше полузаспала от изтощение. — Защо не донесеш Юнона?

— В никакъв случай. Кучето е мръсно и сигурно има бълхи. При огъня е топло. Хайде, спи, без да ми противоречиш. — Той се наведе над нея и я целуна. Май беше забравил колко сладка беше устата й. Мека и невероятно податлива.

— Още — поиска тя, когато устните му се отделиха от нейните.

— По-късно ще получиш толкова целувки, че ще ти се завие свят — обеща с тих смях той и излезе, преди да се е поддал на изкушението.

Юнона стоеше до стълбата и джафкаше настойчиво. Когато Порция не се помръдна, кученцето залая отчаяно. Невероятно смущаващ лай, който не й позволи да заспи.

— Стига, Юнона!

Никаква полза. Лаят се усили и стана толкова жален, че би смекчил и каменно сърце. Порция простена, отметна завивките и с мъка се измъкна от топлото легло. Подскачайки на един крак, успя да стигне стълбата.

— Как да дойда при теб, след като не мога да ходя? Кученцето се метна на първото стъпало, но не можа да го стигне и се изтърколи с жално скимтене. Отново заджафка и погледна очаквателно нагоре.

— Освен това си мръсна — допълни Порция. След това заявление Юнона заскимтя още по-жално. — По дяволите! — изруга Порция, седна на горното стъпало и заслиза внимателно, използвайки дупето си като опора. Беше протегнала ранения крак напред, за да не го удари, и си помагаше с ръце. Слизането се оказа сравнително лесно, а посрещането, което й устрои Юнона, беше грандиозно. Тя взе кучето в скута си и се опита да се изтегли на горното стъпало. Едва тогава се сети, че за изкачването трябваше да използва двете си ръце, а това беше невъзможно, докато Юнона беше в скута й.

Порция простена и се обърна с лице към стълбата. Вдигна кучето три стъпала по-нагоре и му нареди строго:

— Стой там и ме чакай. — Пъшкайки от усилие, тя се изтегли на ръце, докато стигна при Юнона и можа да я вдигне още няколко стъпала по-нагоре.

Вратата се отвори толкова тихо, че тя не я чу, заета с изтощителното изкачване. Смаян от разкрилата се пред очите му гледка, Руфъс изкрещя гневно:

— Не мога да повярвам! Кажи ми, че това е само сън, Порция!

— Трябваше да взема Юнона — обясни през сълзи тя. — Знам, ти не искаше да спи при нас, но тя джафкаше и скимтеше толкова жално, че не можах да заспя. Толкова съм уморена, Руфъс. — Последните думи бяха произнесени шепнешком.

Никога не беше виждал такава дяволска упоритост. А може би именно тя я правеше неустоима. Всеки друг в това състояние щеше да пренебрегне хленченето на кучето и да заспи, само не и мистрес Уорт.

Руфъс поклати глава, изкачи стълбата и сграбчи Юнона за тила.

— Моля те, не я изхвърляй — изплака Порция.

— Отивам да я изкъпя. — Той огледа обстойно кучето и се намръщи. — Не бих казал, че това е приятно занимание за единадесет часът вечерта, но какво да се прави. Дяволът не спи, а ти, Порция Уорт, си по-досадна и от самия дявол. — Той пусна кучето на пода и се наведе да я вземе на ръце. Отнесе я в спалнята си и я положи върху леглото.

— Надявам се, че няма да направиш нов опит да слезеш по стълбата?

— Няма — обеща сънено тя. Руфъс я уви в дебелите завивки и заповяда строго:

— Хайде, заспивай най-после.

Порция се вслуша с усмивка в шумовете, които долитаха от партера. Чуваше гласа му, строг, но тих, и недоволното скимтене на Юнона. Опита се да разбере за какво разговаря с кучето, но много скоро потъна в черната дупка на забравата.

Кученцето се съпротивляваше енергично на горещата вода и сапунената пяна, но Руфъс не знаеше милост. Много бързо животното се примири със съдбата си и се задоволи да гледа жално, прилично повече на мокър плъх, отколкото на куче.

Руфъс го изтърка с топли кърпи, за да го подсуши, доколкото беше възможно.

— Знам, че няма да се откажеш, докато не се настаниш в леглото — промърмори той. — Господарката ти ще ме погледне с косите си зелени очи и аз ще отстъпя — както винаги. — Юнона замаха с опашка и изтръска останалите по козината й капки вода. — Какво мъчение! — изохка Руфъс. — Знай обаче едно: нямам никакво намерение да спя с едно вонящо мокро куче, затова спри да хленчиш!

Той настани Юнона пред огъня и си наля уиски. Седна до кучето и протегна крака към огъня. Юнона въздъхна доволно и положи глава върху стъпалото му. Руфъс я погледна мрачно, но тя изобщо не се впечатли, дори напротив — като че ли му се ухили.

Загледан в уискито си, Руфъс премисли отново какво беше научил от Порция. Неспокойният му ум вече ковеше планове и ги отхвърляше, обзет от радостта на крадец. Имаше шанс да се справи с Гранвил и да заграби съкровището, без да излага хората си на ненужен риск.

Съкровището щеше да бъде идеалният залог в ръцете му.

Устните му се опънаха в тънка, едва забележима линия. Ако кралят държеше на Руфъс Декатур, трябваше да плати скъпо и прескъпо за лоялността му.