Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (14)

12.

— Днес няма да стигнем до Нюкасъл — отбеляза Уил с поглед към мръсносивото небе.

— Не, ще се наложи да лагеруваме по пътя. — Руфъс хвърли бърз поглед към редицата коне зад себе си. Животните бяха по-свежи от ездачите, които след пиянската нощ дремеха на седлата и едва държаха юздите.

Порция яздеше до него с натежали клепачи и замъглен поглед. Той приписваше мълчанието й на присъствието на Уил. Младежът се червеше от смущение и не знаеше накъде да се обърне, когато Руфъс и спътницата му слязоха в залата на разсъмване. Тъй като Уил се беше утешавал с едно от момичетата на Фани, Руфъс намираше смущението му за малко преувеличено, но пък, от друга страна, братовчед му никога не беше срещал същество като Порция Уорт.

Ала мълчанието на Порция нямаше нищо общо с Уил, то се дължеше на въпроса, който бе съумяла да прогони в пламъците на нощната страст, но днес си задаваше ясно и открито: Какво ще стане сега с мен? Щастлива пленница? Жена, която с радост споделя леглото на похитителя си? Тя не изпитваше нито радост, нито примирение. Погледът й постоянно търсеше Руфъс, чието изражение не издаваше нищо. След събуждането нямаха много време за нежности. Руфъс с мъка събра замаяните, неизтрезняли мъже. Държа се с тях доста грубо, но никой от войниците не се разсърди на проклятията и заплахите на командира.

Полковник Нийт препусна към челото на колоната.

— Боже, как ми бръмчи главата… — Той хвърли угрижен поглед към небето. — Май ще завали сняг.

— Прав сте — кимна Руфъс. — Надявам се да намерите добро място за лагер. Имате ли палатки?

— Да — отговори Нийт. — Имаме всичко необходимо. Няма ли да останете с нас?

Руфъс поклати глава.

— Не. Уил и половината от хората ми ще ви придружат до Нюкасъл. Всички останали отиват в Ротбъри.

Порция наостри уши. За първи път чуваше за плана му. Но целта нямаше да окаже влияние върху нейното положение.

Пени беше свикнала да върви в редицата коне и нямаше нужда от юзди. Порция яздеше в полусън, но само до мига, когато отрядът внезапно спря. Тя се изправи и разтърка очи. Бяха стигнали до някакво кръстовище.

— Тук пътищата ни се разделят, полковник. — Руфъс се приведе и стисна ръката му. — Бих желал да се срещнем при други обстоятелства.

— Аз също. — Нийт хвана протегнатата ръка и изкриви лице. — Желая ви добър път, но не и късмет.

Руфъс засмяно вдигна ръка за поздрав.

— Бог с вас, Нийт. Дано доживеете следващата битка… Уил, очаквам те, преди да е изтекла тази седмица. Ако си решил да се позабавляваш в Нюкасъл, моля те да ме уведомиш.

— Защо да се забавлявам? — попита слисано Уил.

— В главната квартира обикновено се предлагат най-различни удоволствия — намеси се с усмивка Порция.

Уил се изчерви като рак. Конят, усетил нервността на ездача си, затропа сърдито.

— Не исках да ви поставя в неудобно положение — побърза да го утеши Порция, но извинението й само влоши нещата. Уил се изчерви още повече.

Руфъс изпита съчувствие към братовчед си.

— Знам, че ще имаш много работа и няма да ти остане време за забавления — заяви той и насочи коня си наляво. — Добър път!

— Добър път, Уил — повтори Порция, когато Пени последва Аякс по тясната пътека заедно с още петнадесет души.

Не бяха яздили дълго, когато Руфъс спря в подножието на едно възвишение и се загледа след отдалечаващите се пленници и ескорта им. След малко обърна Аякс и продължи.

Порция, която вече беше напълно будна, си припомни предишните му думи и попита:

— Наистина ли това е Ротбъри? Значи тези земи са принадлежали някога на семейството ви?

Руфъс се забави с отговора, а когато най-сетне заговори, гласът му прозвуча едва чуто:

— Да, тази земя е била наша.

Горчивината на тона му забраняваше повече въпроси. Докато препускаха, Порция усещаше как мракът го обгръща като черна мантия. Желанието и за разговор се изпари. Зад тях добре познатата фигура на Джордж яздеше начело на малката група по извитата пътека. Никой не говореше. Ритмичният тропот на конските копита и подрънкването на юздите бяха единствените шумове.

Руфъс се бореше с напиращия гняв. Знаеше какво рискува, като минава по този път, но така можеше да се върне по най-бързия начин в село Декатур. След успешното нападение над шотландците на Нийт се бе почувствал силен и несъкрушим, предпазен от бурята в сърцето си, граничеща с лудост. Ала с всяка миля, която го приближаваше към родното място, се чувстваше все по-здраво обхванат от черните лапи на лудостта.

Когато спря коня си, той разбра, че се е поддал на безумието. В името на баща си — за да почете паметта му. Нямаше право да забрави. И нямаше да забрави.

Той се обърна на седлото и рече безизразно на Джордж:

— Тук ви напускам. Продължете към Декатур, аз ще дойда по-късно.

В острия поглед на Джордж имаше съчувствие и загриженост. Той знаеше къде се намират.

— Сигурен ли сте, сър? Руфъс кимна кратко.

— Къде отиваме? — попита Порция.

— Ти оставаш с Джордж — заповяда Руфъс. Без да каже дума повече, той обърна Аякс и го насочи право към ниската ограда на ливадата.

— Потегляме, момиче. — Джордж подкара коня си към Порция. — Господарят ще дойде по-късно.

Порция го послуша и стегна юздите на Пени. Едва след десетина минути проговори равнодушно:

— Трябва да изостана малко.

Джордж кимна с готовност. Тук имаше предостатъчно място за удовлетворяване на естествените нужди.

Порция отклони коня си и остави петнадесетте мъже да се източат покрай нея. После пусна Пени в галоп обратно към оградата. Ливадата се простираше до един нисък хълм и когато го изкачи, Порция видя Руфъс от другата му страна. Изправен на седлото, той се взираше към долината. Напълно неподвижната му фигура изглеждаше толкова отблъскваща, че тя се укори, дето не беше останала при Джордж. Беше готова да обърне коня си, когато той се обърна внезапно и я видя. Очите, които се взираха в нея през разделящото ги разстояние, бяха като празни кухини. От цялото му фигура се излъчваше безумен гняв.

Тя не знаеше нищо за него. Нали така й беше казал снощи? Наистина ли беше само преди няколко часа? Едва сега осъзна значението на тези думи. Крехката интимност на нощта се натроши на парченца.

— Хайде, ела и виж, каквото искаше да видиш! — повика я с горчива подигравка той.

Порция не искаше да види нищо, но се почувства привлечена като с дяволска магия. Препусна надолу по склона и застана до Аякс, който трепереше така силно, че одеялото, което покриваше шията и хълбоците му, трептеше.

— Дошла си да видиш делото на Гранвил, нали? — продължи все така горчиво Руфъс. — Е, гледай! — Той размаха камшик.

Порция хвърли поглед към долината и видя овъглени руини. От някогашната внушителна постройка бяха останали полусрутени стени с назъбени краища, които все още очертаваха господарската къща. В двора, обрасъл с бурени, лежаха капаци на комини. Между изпочупени синьо-сиви плочки блещукаха парчета стъкло. Някога ограденият и грижливо поддържан парк сега представляваше непроходим гъсталак от свободно растящи храсти. Входната алея, настлана с чакъл, която водеше към грамадната елизабетианска порта, беше изчезнала под бурените.

Порция се взираше замаяна в това унищожително дело и мълчеше.

— В тази къща съм роден. — Руфъс говореше бавно и отчетливо, взрян в бледото лице на Порция. — Бях осемгодишен, когато Гранвилови убиха баща ми пред собствения му дом. Когато подпалиха дома ми, чиито основи са били положени преди норманското нашествие. Бях само на осем, когато Гранвилови подгониха останалите живи членове на семейство Декатур като диви животни в пущинака.

— Джак ми е казвал, че баща ти се е самоубил — прошепна Порция. Гърлото й беше толкова пресъхнало, че едва успя да проговори. — Джордж Гранвил не го е убил. Той сам е посегнал на живота си.

— Да, убил се е, за да не го екзекутират като предател — изсъска Руфъс. — Убил се е, защото не е искал синът му да види как баща му се изкачва на ешафода пред Тауър Хил заради едно неизвършено престъпление. И човекът, с когото го е свързвало двадесетгодишно приятелство, носи вината за смъртта му, все едно лично е натиснал спусъка.

Порция го погледна втренчено, после се извърна отново към руините. Лицето му беше повече от страшно. Като че ли бе забравил присъствието й.

— Като награда за предателството Джордж Гранвил е получил правото да управлява имотите на Ротбъри. — Руфъс говореше на празното пространство. — Исках да принудя Гранвил да ми върне доходите от земите ми в замяна на дъщеря му. Вместо това…

Той спря, хвърли неразгадаем поглед към Порция и продължи с измамна мекота, която звучеше ужасяващо:

— Заклех се да отмъстя за баща си и ще го направя в името на Бога. Заради предателството на своя баща онзи плъх Катон трябва да пълзи в прахта пред краката ми.

Порция разбра, че той беше напълно сериозен и бе обзета от ужас. Тъй като имаше чувствително сърце, тя разбра каква огромна загуба бе преживял и изпита съчувствие. Останал без баща още в крехка детска възраст, той бе изхвърлен в страшния свят извън закона и обществото. Малко момче, преживяло мъченическата смърт на баща си.

— А майка ти? — попита колебливо тя.

— Умря при раждането на сестра ми, пет месеца, след като ни прогониха. — Гласът му беше глух, потиснат. — Умря, защото никой не даде подслон на една отхвърлена от обществото вдовица на осъден предател. Новороденото си отиде няколко часа след нея.

— О, Господи! — Порция се опита да прогони ужасяващата картина — малкото момче, което присъства на мъките на майка си и преживява смъртта й. Нещастното сираче…

Тук беше коренът на злото. И то нямаше да бъде изкоренено, докато Руфъс се обричаше на отмъщение и живееше единствено за него.

— Катон не е убил баща ти — повтори настойчиво тя. — Той е бил малко момче като теб и не можеш да го държиш отговорен за бащините му дела.

— Говориш така, защото си Гранвил — изсъска ядно Руфъс. — Странно защо вече два пъти забравих коя си всъщност.

— Не мога да бъда друга — обясни тихо тя. — Не съм отговорна за кръвта си, Руфъс.

Без да й отговори, той се отпусна на седлото и отново се загледа към руините на бащината си къща. Порция стегна юздите на Пени и изрече единствената истина, която познаваше:

— Аз не съм виновна, че съм Гранвил, а ти не можеш да забравиш, Руфъс. В село Декатур няма място за мен. Като заложник съм безполезна, а не мога да бъда нищо друго. Винаги ще бъда враг за теб.

Той я погледна, без да я вижда.

— Един час бърза езда в южна посока, и ще стигнеш под стените на Гранвил Касъл. Върни се при роднините си. Там ти е мястото.

Порция обърна Пени, спусна се по склона и пое на юг. Нито веднъж не се обърна назад, но постоянно виждаше пред себе си величествената фигура върху грамадния кон, мъжа, останал сам с отмъщението си.

И тя беше сама и не знаеше какво посрещане са й подготвили. Ала беше съвсем сигурна, че отсега нататък постоянно ще се измъчва от спомена за нощта, когато се беше отдала на Руфъс Декатур с цялото си сърце.

 

 

Порция измина разстоянието в пълно вцепенение. Многократно трябваше да пита за пътя, но в крайна сметка стигна бързо до земите на Гранвил. След раздялата с Руфъс беше минало не повече от час, когато видя насреща си стените на замъка. Не беше в състояние да дефинира чувствата си. С всяка миля, която я отделяше от Руфъс Декатур, мъката й нарастваше. Чувстваше се като паднало от гнездото и изложено на студа птиче. Постоянно си повтаряше, че сама е предизвикала тази сцена и си е тръгнала по своя воля, но без полза. Беше преживяла безброй разнообразни удари на съдбата, но никой от тях не бе оставил в сърцето й такава пълна безутешност.

Тя застана пред страничната порта и стражите я огледаха недоверчиво. Ала когато се представи, реагираха светкавично. Портата се отвори, един войник хвана юздите на кобилата и извика през рамо:

— Доведете сержант Крамптън. Момичето се върна.

Уморена до смърт, Порция слезе от коня и зачака Джил пред къщичката на стражите. Посрещането на завърналата се по чудо заложница не беше особено радостно.

Джил, който тъкмо се хранеше, дотича при нея със салфетка в ръка. Огледа я смаяно и едва след няколко секунди проговори:

— Откъде идвате?

— Успях да се измъкна — отговори тя. — Защо ме задържаха тук, сержант? — Нападението беше най-добрата защита. Въздействието не закъсня.

— Лорд Гранвил вечеря — обясни Джил. — Елате с мен.

Порция премълча забележката, че познава пътя към трапезарията, и примирено тръгна след него като избягала затворничка.

В трапезарията Катон правеше напразни опити да забавлява Брайън Морз. След пристигането на госта Даяна беше преобразена. С Брайън в къщата беше влязъл полъх от далечния кралски двор. Облеклото му беше модно, маниерите на най-изискан придворен, подправени с щипка готовност за флирт, която ужасно й беше липсвала. Даяна се чувстваше в свои води и сияеше от щастие. Катон обаче беше на друго мнение.

— Брайън, ако имаш желание да отидеш на лов със соколи, бих могъл… — Катон спря насред изречението, тъй като зад масивната дъбова врата се чуха гласове. Той разпозна енергичния тон на Джил Крамптън и скочи в мига, в който вратата се отвори.

— Простете, че смущавам вечерята ви, но…

— Няма нищо, Джил. — Катон остави салфетката. Още не беше забелязал скритата зад масивния гръб на сержанта Порция. — Ела, ще отидем в кабинета ми. Извини ни, скъпа. — Той се поклони бързо пред съпругата си и се запъти към вратата.

— Порция! Велики Боже, момиче, как се намери изведнъж тук?

— Току-що дойде, милорд — отговори бързо Джил. — Появи се пред малката порта без предупреждение.

— Е, не виждам как би могла да ни предупреди — отзова се сухо Катон. Трябваше първо да размисли за възможните последствия от това внезапно завръщане. — Добре ли си, детето ми? Не ти ли сториха зло?

Порция кимна и отговори с треперещ глас:

— Добре съм, но съм смъртно уморена, сър. Историята е дълга.

— Да, разбира се. Ела, ще поговорим на четири очи.

— Какво има, милорд? — прозвуча любопитният глас на Даяна откъм трапезарията.

— Порция се върна — оповести Катон. — Много необичайно. Ала преди да ми е разказала историята си, не мога да ти кажа нищо повече, скъпа. — Той затвори вратата зад гърба си и поведе Порция по коридора към стаята си в кулата. Джил ги следваше на почтено разстояние.

След като настани новодошлата в едно кресло, Катон я огледа с нарастващо учудване.

— Какво се случи?

— Похитителите сгрешиха — обясни тихо тя. — Но вие вече знаете това.

— Да, знам, че онзи негодник Декатур е искал да отвлече Оливия. — Очите му потъмняха. — Направиха ли ти нещо лошо?

Порция поклати глава.

— Самото отвличане беше… неприятно, но не мога да се оплача от начина, по който се отнесоха към мен в село Декатур. — Тя срещна погледа му напълно спокойно.

— Каза, че успяла да избяга — отбеляза Джил, без да откъсва подозрителен поглед от Порция.

Момичето се поколеба и Катон присви очи.

— Вярно е — потвърди тя. Нима можеше да им каже истината?

— Яздеше чистокръвна кобила, милорд — добави Джил.

— Кон на Декатур?

— Да — отговори едва чуто Порция.

— Открадна ли го?

— Би могло и така да се каже. — Тя се олюля и се залови за облегалката на стола. Не беше готова за този разпит, не и днес. — Аз бих го нарекла заем.

— Не е лесно да се избяга от село Декатур — подхвърли Джил. — Може би постовете са получили заповед да гледат настрана.

Порция го погледна объркано. Какво намекваше?

— Конят да бъде върнат — реши Катон. — Няма да дам повод на Декатур да ме обвини в кражба.

— Ще откараме кобилата до земите му и ще я пуснем сама да си търси обора, сър.

— Да, заедно с послание до приятеля Декатур — отвърна мрачно Катон и отново се обърна към Порция: — Какви са тези дрехи?

Порция беше забравила необичайното си облекло.

— Моите дрехи се изпокъсаха при отвличането — обясни тихо тя. — А в селото имаше само тези. Там не живеят жени — прибави бързо тя.

Катон кимна.

— И аз съм чувал същото. — В погледа му блесна любопитство. — Можа ли да узнаеш нещо полезно по време на пребиваването си там?

— Не знам какво наричате полезно, милорд.

— Имаше ли чувството, че се намираш във военен лагер?

— Да, и то много добре организиран, с намерението да се бие за краля.

Катон я погледна остро. В мъжко облекло, с разрошени коси, безкрайно уморена. Истината ли казваше? Предателското й колебание не му беше убягнало. Възможно ли беше учудващото й завръщане да е част от голям план на Декатур? Как това слабо момиче бе успяло да избяга от добре укрепеното село Декатур? И да открадне кон! Порция не преставаше да го учудва. Тя беше дете на брат му и го гледаше с неговите очи. Можеше ли да й вярва? Не, за съжаление не.

Той забеляза, че тя се залови по-здраво за облегалката на стола, видя тъмните кръгове под очите й. Каквото и да я бе довело обратно, явно беше напълно изтощена.

— По-късно ще говорим подробно — реши той и й даде знак да си върви. — Оливия ще се радва да те види. Много се тревожеше за теб. Знам от лейди Гранвил, че Оливия се е разболяла и е на легло. Иди при нея.

— Разбира се, сър. — Порция, която не можеше да направи реверанс в бричовете си, се поклони сковано.

Едва отворила вратата на Оливия, тя забрави нещастието си.

Оливия лежеше със затворени очи, по-бледа от възглавницата, завита до брадичката. Лежеше неподвижно като изстинал труп и сърцето на Порция спря да бие. Катон бе казал, че дъщеря му е болна. Но ако се съдеше по вида й, тя беше на прага на смъртта.

— Оливия?

— Порция! — Момичето скочи и страхът на Порция отлетя. Приятелката й беше жива и здрава.

— Наистина ли си ти? — Очите на Оливия се разшириха от учудване, като видя необичайното й облекло. — И носиш бричове?

— Да, аз съм… Да, нося бричове. — Порция затвори вратата и пристъпи навътре. — Защо си в леглото? Баща ти каза, че си болна.

— Наистина съм болна. — Оливия улови ръцете на приятелката си и ги стисна с бурна радост. — Боже, к-колко се радвам да те видя! Какво ли си преживяла? Защо носиш тези дрехи? — Черните й очи заблестяха любопитно, бледите бузи се зачервиха.

Порция приседна на края на леглото.

— Това е дълга история, миличка.

— Разкажи ми! — настоя Оливия и отново стисна ръцете й.

Порция се опита да премълчи, но желанието да излее сърцето си и да изкаже мъката си, изведнъж я надви. Когато Оливия нетърпеливо повтори:

— Разказвай! — Порция започна да говори.

Опита се да се престори, че не е особено засегната от случилото се, но Оливия долови отчаянието зад самоиронията и подигравателния тон. Усети, че Порция, която винаги беше смятала за силна, безгрижна и независима, е дълбоко наранена. Вярната й приятелка имаше нужда от опора. Заля я вълна от топлота и решителност.

— Об-бичаш ли го? — попита шепнешком тя, след като Оливия свърши.

Порция се изсмя горчиво.

— Дали го обичам? Не знам какво е това любов. Мисля, че обичах Джак — но може би това беше чувство на зависимост, защото имах само него. Не, не вярвам, че кратката ми среща с Руфъс Декатур може да се нарече любов.

— А какво беше тогава? — продължи да разпитва Оливия, без да пуска ръката й.

Порция, втренчила поглед в празното пространство, усети топлината и силата на ръкостискането и се почувства утешена без думи. Да, какво беше тогава? Страст, възбуда, любопитство? Всичко това и още нещо. Но дори да беше усетила наченки на нещо по-дълбоко, това със сигурност не се отнасяше до Руфъс. За него тя щеше завинаги да си остане враг, обременена с проклятието на произхода си.

— Със сигурност не беше любов — отговори тя с вдигане на раменете. — Не вярвам, че любовта има място в живота ми.

— Аз те обичам истински — заяви енергично Оливия, надигна се и я прегърна. — Обичам те, Порция.

— О, милата ми! — Порция изтри очите си. — Виж, разплака ме.

— Понякога сълзите п-помагат — обясни с треперещ глас Оливия.

Порция се притисна до нея, после се изтръгна от прегръдката й.

— Само съм гладна и уморена — заяви тя с подобие на усмивка. — Вече не плача.

— Напротив, плачеш — възрази Оливия.

— Ама че двойка сме! — Порция се засмя с част от старото си — безгрижие. После огледа критично таблата, оставена на масичката. — Това ли е вечерята ти? Ще си я разделим ли?

— Не съм гладна — отговори Оливия и побутна таблата към нея.

— Сигурна ли си? — Порция откъсна бутчето на един печен гълъб, захапа го жадно и добави с пълна уста: — Аз ти изплаках сърдечната си мъка, а сега ти трябва да ми кажеш защо се криеш в леглото и се преструваш на болна.

— Б-брайън — отговори кратко Оливия и падна тежко на възглавницата. — Гостува на баща ми.

— Какъв е той? — Порция оглозга кокалчето и посегна към крилцето. Изчака търпеливо, докато приятелката й се взираше втренчено пред себе си.

Оливия търсеше нещо конкретно, което би отговорило на въпроса. Ала само мисълта за Брайън беше достатъчна, за да събуди в сърцето й отвращение и страх. И както винаги, когато се опитваше да преодолее объркването и да проникне в мрака, я обземаше страх. Всъщност не искаше да знае. Тя разтърси глава.

— Не мога да ти кажа. Н-не знам. Знам само, че искам да го убия. — Тя погледна безпомощно Порция, която не изглеждаше особено шокирана от това разкритие. Порция беше непоколебима. Нищо не можеше да я извади от равновесие.

Оливия я погледа как яде и неволно посегна към парче бял хляб. Порция й предложи бучка масло и набоде на вилицата си мариновано червено цвекло. Продължиха да ядат в мълчание, докато Порция каза:

— Няма да го убия вместо теб, но знам един-два трика, които ще му вгорчат живота. Ако искаш…

Очите на Оливия заблестяха.

— К-какви трикове?

Порция се засмя дяволито. Очите й бяха зачервени от плача, но старият блясък се възвръщаше.

— Много скоро ще разбереш. Първо трябва да станеш и да се покажеш пред другите. Ако продължаваш да боледуваш, няма да се справим с Брайън.

Оливия си хапваше сладко пастет от гъби. Дали Порция щеше да се справи с Брайън Морз? Тя се чувстваше пред него като безпомощна мишка пред гладен котарак. Но щом Порция беше до нея, можеше да се покаже силна и да се опази от подлостите му.

— Е, добре — кимна тя. — Утре ще стана.

— Браво! — изръкопляска Порция. Животът отдавна я беше научил, че движението и разнообразните занимания помагат най-добре срещу мъката и душевната болка. Тъй като не можеше да промени ситуацията, тя щеше да се посвети на проблемите на Оливия, за да забрави своите. А ако по този начин щеше и да се позабавлява, толкова по-добре.