Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Годеницата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hostage Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 87гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Откраднатата годеница

ИК „ИРИС“, София, 2001

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954–455–044–8

История

  1. —Добавяне

10.

На пръв поглед оборът представляваше хаотична гледка. Мъже и коне се разминаваха в безумна бъркотия, ратаи тичаха наоколо и пълнеха чанти с провизии от кухнята. Руфъс, който надвишаваше поне с половин глава повечето си хора, държеше юздите на Аякс и даваше последни нареждания на застаналия до него Уил.

След кратко наблюдение Порция беше наясно, че зад привидния хаос се крият система и подреденост, познати на всички. Никой не я забелязваше, а дори и да бе направила впечатление някому, той би отбелязал само дребна фигурка в бричове и палто. Сигурно щеше да я сметне за някого от младежите, които усърдно работеха в двора.

Когато се промъкна в обора, тя знаеше съвсем точно кой кон търси. Една крехка кобила на име Пени бе събудила вниманието й още по време на обиколката с Руфъс. Конят стоеше съвсем сам в далечния край на обора, а седлото и юздите висяха наблизо на една кука в стената. Порция беше веща в оседлаването и се справи за минути.

Тя изведе кобилата в двора с добре изиграна небрежност. Всички мъже бяха възседнали конете си и мълчаха.

Порция се метна на гърба на Пени и умело я вкара между ездачите. Руфъс възседна великолепния Аякс, плъзна поглед по събрания отряд и даде знак за тръгване. Младите мъже, които трябваше да останат в селото, изпратиха другарите си със завистливи погледи. Отрядът потегли по течението на реката.

Тоби и Люк, които също бяха проследили тръгването, се изкачиха на една скала и се развикаха като обезумели:

— Татко… Татко…!

Руфъс спря коня си и се наведе. Вдигна децата и ги сложи пред себе си на седлото. Макар и преживели това стотици пъти, те изразиха възхищението си с плахо поклащане на глава и се огледаха наоколо със смесица от страх и гордост, докато Аякс спокойно продължаваше пътя си начело на отряда.

Щом стигнаха върха на първия хълм, Руфъс пусна синовете си в ръцете на чакащия пост.

— Изпрати ги в селото.

— Разбира се, милорд. — Мъжът се ухили и притисна децата до гърдите си. — Желая ви късмет, сър.

Оставиха постовете зад себе си и продължиха пътя си сред възвишенията. Никой не бе забелязал, че малкият отряд на лорд Ротбъри наброяваше не трийсет, а трийсет и един души.

Порция потрепери от радост, като видя, че е успяла да напусне незабелязано селото. Беше действала без съзнателна мотивация и не вярваше, че ще успее. А ето я сега сред войниците, незабелязана от никого, най-вече от водача. Трябваше само да изчака удобен случай, за да изостане, да се скрие в някой храсталак и да изчезне. Въпреки самодоволните лекции на Руфъс за сигурността на самотната му крепост тя беше свободна и можеше да се движи безпрепятствено.

Порция се ухили зарадвано, но усмивката й бързо угасна, когато си представи как ще реагира на завръщането й Катон. Щеше да му занесе крайно интересни сведения и с това да го умилостиви. Даяна, която естествено се бе зарадвала на внезапното й изчезване, щеше да побеснее, но пък Оливия със сигурност щеше да се зарадва да я види отново.

Мъжете около нея яздеха мълчаливо. В прозвънването на шпори и оръжия се примесваха жалните викове на птиците и равномерният тропот на конете.

Беше твърде рано за бягство. Местността беше прекалено равна, постовете още се виждаха. За да остане неразпозната, тя променяше често позицията си. Отрядът не яздеше в строй, затова Порция промушваше Пени между малките групи и избягваше началото на кавалкадата, където яздеха Руфъс и Уил.

Скоро оставиха откритата местност зад гърба си и завиха по тясна скалиста пътека, която се виеше между две вериги от хълмове. Насечените склонове бяха стръмни и отвесни и Порция имаше чувството, че всеки миг ще се ударят. Виждаше се само тясна ивица бледосиньо небе. Въздухът беше студен и влажен, а поточетата, които се стичаха от скалните стени, образуваха причудливи ледени висулки.

Мъжете се наредиха един след друг и продължиха пътя си в пълно мълчание. Мрачната обстановка се отрази на настроението им. Пени се нареди внимателно между един тромав кафяв жребец и една крехка врана кобила. Очевидно беше свикнала с този път, но позицията й между двата коня не позволяваше на Порция да се отклони от тясната пътека. Трябваше да изчака, докато минат прохода.

Отрядът не беше излязъл от теснината, когато Руфъс спря коня си и даде знак за спиране. Отначало Порция не разбра какво става, после забеляза, че един от мъжете се изкатери по склона, така гъвкаво, сякаш се качваше по стълба. Щом стигна горе, той легна по корем и запълзя към една скала.

— Онези са вече близо — пошепна мъжът пред Порция и се обърна на седлото да си вземе нещо за ядене от чантата. — Господарят никога не греши.

Руфъс очевидно беше пресметнал много внимателно скоростта, с която се движеше отрядът на Левен. Но как бе успял да я установи от толкова голямо разстояние и без далекоглед?

Въпреки негостоприемната обстановка мъжете се нахраниха с апетит. Очевидно искаха да се подкрепят за битката. Порция умираше от глад, но нямаше друг избор, освен да души жадно и да имитира равнодушие.

Съгледвачът се върна и изтича при Руфъс, който преспокойно ядеше хляб и сирене. Последва бърз шепот и новината се понесе по редицата.

— Наближават входа на долината. Заемете местата си!

Прибраха яденето, извадиха мускетите. Продължиха пътя си до точката, където теснината се отваряше като разлив на река и преминаваше в малка поляна. Голи дървета и обрасли с мъх скални блокове обграждаха тази естествена граница на теснината и я превръщаха в идеално място за засада.

Хората на Декатур се събраха в групи по петима, редица след редица, и се скриха дълбоко в сенките на скалите. Порция разбра, че вече не може да остане, защото се излага на опасността да бъде открита. В групите нямаше място за още един човек. Моментът за бягство беше дошъл. Тя насочи Пени назад покрай редиците. Ако не я забележеха, можеше да изчезне зад завоя и да продължи назад, докато излезе на открито. Оттам трябваше да намери път към Гранвил Касъл.

Чудото стана и никой не се обърна. Никой не забеляза, че един самотен ездач се изтегля заднишком. Щом мина завоя, Порция обърна коня си. Не чу нищо зад себе си, дори тропот на копита или тихо цвилене, но усети как напрежението стегна гърдите й, докато малката група чакаше да се пребори с неприятеля.

Изведнъж Порция разбра, че не може просто да обърне гръб на битката. Трябваше да види какво ще се случи. В хаоса, който неизбежно идваше след боя, непременно щеше да намери случай да се измъкне незабелязано. Тя скочи от седлото, върза Пени за една скална издатина и се закатери по склона. Беше наблюдавала много внимателно съгледвача и сега откри лесно опорни точки за ръцете и краката си. Въпреки това изкачването беше мъчително и когато най-сетне се изтегли върху скалния гребен, едва дишаше.

Легнала по корем върху студения камък, тя установи, че може да вижда идеално мястото на засадата. Когато забеляза, че патрулът на лорд Левен се движи между голите дървета, сърцето й се качи в гърлото.

Нападението дойде толкова бързо и безшумно, че хората на Левен бяха обкръжени, преди да осъзнаят какво точно става. Отрядът на Декатур изскочи от клисурата, редица след редица, и заобиколи плячката си. За наблюдателката отгоре имаше момент, когато шотландците трябваше неизбежно да се предадат без борба. Изведнъж обаче странната тишина бе нарушена от пронизителен сигнал на гайда, хората на Левен нададоха диви бойни викове и се изправиха на стремената си.

Порция изобщо не бе забелязала войника с гайдата, който даде сигнал за битка. Затрещяха мускети, зазвъняха мечове, но адският шум на битката отново бе заглушен от гайдата, все по-настойчива и окуражаваща.

Порция се разтрепери. Звуците на гайдата винаги предизвикваха това въздействие у нея. Тя обичаше гайда и танцуваше с удоволствие шотландски танци, при което забравяше всичко и усещаше само пулсирането на кръвта в ушите си. Реагираше на стихийните, диви звуци, сякаш изскачаха от дълбините на съществото й.

И сега беше готова да скочи и да се включи в битката. Но как да го направи, като не знаеше на чия страна да застане? Въпреки това извади камата си от ботуша. Тялото й се подчиняваше несъзнателно. Промъкна се по-напред, докато се озова върху един скален блок точно над мястото на сражението.

Хората на Левен, изненадани и в малцинство, се биеха като дяволи и много скоро сражението се разчлени на ожесточени двубои. При тези обстоятелства мускетите станаха безполезни. Мъжете нямаха време да ги пълнят, защото ги притискаха от всички страни. Заблестяха ками и мечове, един кон изцвили тревожно, падна на предните си крака и хвърли ездача си.

Порция видя Уил да лежи на земята. Той скочи моментално с меч в ръка, докато окървавеният му кон се изправяше, олюлявайки се. Един от хората на Левен се обърна и препусна право срещу падналия ездач. Конят му се вдигна на задните крака, ездачът се наведе и замахна с меча си срещу Уил, който се озова в почти безнадеждно положение.

В този миг Порция запрати камата си. Едва когато ножът улучи десницата на нападателя и осуети удара, тя осъзна чия страна бе взела. Беше действала инстинктивно, по волята на сърцето си. Уил имаше време да се наведе и да грабне юздите на ранения си кон. В момента, когато се метна на седлото, Руфъс изскочи от нищото и вдигна меч срещу нападателя. Блестящото, острие се стовари върху ранената десница и мъжът бе окончателно обезоръжен.

Руфъс вдигна глава към скалата и затърси откъде бе дошъл ножът, който спаси Уил. Порция остана неподвижна върху скалата, макар да знаеше, че не може да остане незабелязана. Преди минута можеше да се оттегли и Руфъс нямаше да я открие. Мъжете щяха да гадаят откъде е дошъл ножът едва след края на битката. Руфъс може би щеше да го разпознае, но тогава тя щеше да е изчезнала.

Въпреки това Порция не се помръдна. Търсещият му поглед я намери, задържа нейния, после той обърна рязко коня си и отново се хвърли в битката. Останала без оръжие, Порция затърси нещо, с което да даде своя принос за победата. За да използва ефективно големите камъни и скални късове, тя имаше нужда от катапулт или прашка, но сега трябваше да се задоволи с мускулната си сила. Започна да бомбардира бойците на Левен с камъни.

Обикновено улучваше набелязаната цел съвсем точно и дъждът от камъни свърши добра работа, тъй като мъжете се стремяха да избягват идващите от нищото изстрели, вниманието им се отклоняваше и ставаха лесна плячка на мечовете. През това време гайдата продължаваше да свири и не замлъкна нито за минута.

След петнадесет минути всичко свърши, макар че според Порция времето беше спряло и сцената под нея беше едно непрестанно повторение на шум и насилие. Хората на Левен загубиха много коне и оръжие, докато накрая само полковникът и двама от войниците му останаха на седлата с мечове в ръка.

След кратък поглед наоколо полковникът даде знак на гайдаря, който веднага засвири за оттегляне. Командирът направи кратък поклон и предаде меча си на Руфъс с дръжката напред.

Руфъс поклати глава.

— Не, драги, задръжте го. Вместо това ми дайте честната си дума, че се предавате. Бихте се смело.

— Полковник Нийт от трети батальон на лорд Левен дава честната си дума и тази на хората си — отговори церемониално мъжът и в думите му се усещаше лек въпрос. По гърдите на неприятеля му не се виждаха съответните знаци и отличия.

— Декатур, лорд Ротбъри, на вашите услуги. — Руфъс също направи лек поклон и в очите му блесна злобно задоволство.

— Ах, Ротбъри? — повтори учудено полковникът и прибра меча си в ножницата. — Вашето име е добре известно и оттатък границата.

— И често проклинано, доколкото знам — допълни равнодушно Руфъс.

— По-известен сте като отлъчен от обществото разбойник — промълви замислено Нийт. — Казват обаче, че незаконната ви дейност е насочена предимно срещу маркиз Гранвил и имотите му. Немалко хора твърдят, че имате всички основания да го грабите.

Усмивката на Руфъс издаваше ирония.

— Радвам се, че срещнах разбиране, полковник. Днес обаче излязох срещу вас в качеството си на войник от армията на принц Рупърт на страната на Негово величество крал Чарлз. Ще отведем вас и хората ви в Нюкасъл веднага щом се погрижим за ранените.

— Позволявате ли да се посъветвам с хората си?

— Нямам нищо против. — Руфъс посочи към мястото, където хората му тъкмо разоръжаваха войниците на полковника. Нийт отдаде чест и се присъедини към другарите си.

Руфъс вдигна глава към скалата, където Порция продължаваше да наблюдава развоя на събитията. Тя срещна погледа му с израз, който беше едновременно разкаян и въпросителен. Лордът прибра бавно меча си и насочи коня към мястото точно под нея.

— Откъде изникна, врабчо? — попита в най-добро настроение, той, опрял ръце на седлото.

Порция седна и пусна крака през издатината.

— Тръгнах с вас от самото начало. От обора.

— Разбирам. И защо не избяга?

— Исках да видя битката. Трябваше да знам какво ще стане.

Той кимна отново.

— Много разумно. Ала начинът, по който издаде присъствието си, беше крайно неразумен.

— Аз пък си мислех, че ще ми бъдете благодарен.

— Наистина съм ти благодарен, скъпа, повярвай. А Уил ще ти бъде още по-благодарен… Само че… прощавай, но ти ме объркваш. — Една рунтава червена вежда се вдигна въпросително. — Защо застана на моя страна?

— Не знам — отговори Порция с тон, който издаваше неохота и объркване, и Руфъс избухна в смях.

— Ела при мен — покани я той и вдигна ръка. — Внимателно, за да не уплашиш Аякс!

Порция улови ръката му и се плъзна по скалата, докато се настани удобно на седлото с лице към него. Той беше толкова близо, че тя усети земната миризма на кожата му, потта, кожата на ножницата. Видя бръчиците около очите му и в ъгълчетата на устата, светлите бразди по челото, които изпъкваха на фона на загорялата кожа.

— Предполагам, че имаш и кон? — попита той и зъбите му блеснаха сред златночервената брада.

— Позволих си да взема Пени.

— Да я вземеш? — Веждите му се вдигнаха още по-високо. — На заем ли?

— Не — призна тихо тя. — Исках да я открадна. Но не го направих — и това е загадка не само за вас, но и за мен.

Руфъс я погледна замислено.

— Радвам се, че не си го направила, тъй като ние не търпим крадци. Още снощи се опитах да ти обясня това след случилото се с шейната на Бертрам. Къде е кобилата?

— В клисурата. Освен това, лорд Ротбъри, нямате право да ми изнасяте лекция за моралните си принципи, докато се намираме сред банда разбойници — отговори сърдито тя, опитвайки се да се отдалечи от силното му тяло.

Руфъс не отговори. Свали я от седлото и я пусна на земята.

— Докарай Пени. — Той обърна Аякс и се запъти към мястото, където преглеждаха ранените.

Порция доведе кобилата си, върза я наблизо и изтича при Руфъс, който разговаряше с полковник Нийт така дружелюбно, сякаш не бяха водили ожесточена битка.

— В Йетхолм има една къща с малко съмнителна слава — говореше тъкмо той. — Ала гостоприемството й е пословично. Тази вечер ще отседнем там и ще се погрижим за ранените, преди да продължим към Нюкасъл. Един от хората ви май си е счупил крака, но в Йетхолм ще му намерим лекар. А, Уил… какви са загубите?

Уил се обърна към Порция.

— Какво търси тя тук?

— Оказа се забележително полезна — отбеляза сухо Руфъс. — Дължиш й голяма благодарност. Мистрес Уорт си служи с ножа като ловък убиец.

Очите на Уил се разшириха още повече и Порция не можа да се удържи да не го изимитира. Уил веднага промени изражението си.

— Значи ножът… беше ваш?

— Да, и искам да ми го върнете — отговори сухо тя. — Извадихте ли го от ръката на нападателя?

— Решихме да го оставим, докато намерим лекар. — Заложницата на Руфъс беше загадка за Уил, но той нямаше време да я реши, защото го чакаше куп работа. — Ако го извадим, може да умре от загуба на кръв.

— Можем да му сложим затягаща превръзка. Ако искате, ще го видя — предложи тя.

Уил погледна въпросително братовчед си, който обаче повтори с видимо нетърпение:

— Какви са загубите?

— С изключение на войника, който си счупи крака, и на другия с ножа, не е чак толкова лошо. Нед загуби върха на пръста си и си го търси, защото смята, че могат да му го зашият.

— Нед винаги е имал странни идеи. — Руфъс поклати глава. — Ще направим носилка за човека със счупения крак. Кажи на хората, че тръгваме към Йетхолм.

Руфъс отиде при Порция, която тъкмо се беше навела над ранения.

— Разбираш ли от рани?

— Многократно ми се е налагало да кърпя Джак, след като се беше бил и нямахме пари за лекар — отговори тя. — Раните му често бяха много по-лоши от тази тук. — Тя извади кърпичката си, нагъна я и я притисна върху раната. После извади от чантата на седлото на Аякс ивица шарено платно и стегна превръзката.

— Тъй като сте изяли всичката храна, ще бъдете така добър да ни я заемете, нали?

— Но, разбира се. Можете да вземете всичко, което ще ви влезе в работа — отвърна любезно той. — Май чух в гласа ви нещо като завист, че съм се нахранил?

— Ами да. Никой не е помислил да вземе нещичко и за мен.

— Вероятно готвачите не са разбрали за намеренията ти — отбеляза Руфъс и се запъти към коня си с тих смях.

 

 

В Йетхолм стигнаха едва след залез-слънце. Междувременно бе станало толкова студено, че конете трепереха и потропваха, а раненият в носилката не можеше да сдържа тракането на зъбите си.

Порция, която яздеше в края на колоната, мръзнеше като никога в живота си, макар разумът да твърдеше, че това е невъзможно. Гризеше я и глад и тя не можеше да удържа треперенето си. Чувстваше се толкова зле, че отначало дори не забеляза Аякс, който изникна внезапно от мрака. Гласът на Руфъс, пресипнал от тревога, я накара да вдигне глава.

— Веднага извади крака от стремената. — Той се наведе към нея и я вдигна от седлото, за да я сложи на своя кон. После отвори пелерината си и я уви здраво, привличайки я към себе си. Въпреки нагръдника, който се удари в гърба й, тя усети топлината на тялото му. — Уил, ти ще водиш Пени за юздите.

Порция не бе забелязала, че Уил беше дошъл заедно с братовчед си. Младият мъж хвана юздите на Пени и последва Руфъс към челото на колоната.

— Как разбрахте, че измръзвам? — Зъбите й тракаха оглушително.

— Предположение, което се оказа правилно — гласеше подигравателният отговор. Острият вятър пронизваше незащитения му гръб.

Селцето Йетхолм се намираше от двете страни на пътя. В края му се издигаше двуетажна постройка със сламен покрив. От закритите с намаслена хартия прозорци проникваше светлина, капаците бяха отворени. От два комина се издигаха гъсти облаци дим. Шумни смехове и необуздани викове долитаха през процепите на вратата и рамките на прозорците.

— Слава на Бога! — промърмори Руфъс и подкара Аякс в бърз галоп, за да стигнат по-скоро до целта.

— Онзи беден дявол нямаше да издържи още дълго — отбеляза полковникът, който препускаше редом с него. Любопитният му поглед се отправи към здраво увитата фигурка, която почиваше на гърдите на лорд Ротбъри. Войниците обикновено не се гушеха в своите началници.

Макар че забеляза погледа му, Руфъс не благоволи да даде обяснение.

— Твърде е студено, за да завали сняг — отбеляза само той, — и мисля, че утре ще бъдем благодарни на студа. — Той спря пред вратата, която се отваряше направо на пътя.

Уил скочи от коня си, но още преди да е стигнал до вратата, тя се отвори с трясък.

— Кой идва при нас в тази ледена нощ? — прозвуча зарадван женски глас и излязлата вдигна фенера високо над главата си. — Божичко, ама това е лорд Руфъс! Много време мина, откакто почетохте за последен път къщата ми, Декатур.

— Знам, Фани. Водя ранени. Би ли изпратила за лекаря? — Руфъс пусна Порция на земята и скочи от седлото. Обърна се към Уил и даде няколко бързи заповеди относно подслоняването на войниците и пленниците.

— Докторът всъщност е ветеринар, но все пак е по-добре от нищо — отбеляза Фани и измери с преценяващ поглед голямата компания. — Битка ли водихте? За делото на краля?

— Точно така — отговори Руфъс и посочи Нийт, който стоеше до коня си. — Позволи ми да ти представя полковник Нийт от армията на лорд Левен. Той и хората му са пленници. Водим ги в Нюкасъл. Нужни са ни топли стаи и добра храна.

Полковник Нийт се поклони.

— Благодарни сме за всяко гостоприемство, което можете да ни предложите при тези обстоятелства, мадам.

Фани кимна доволно.

— В моята къща не се интересуваме много от политика, сър. А нощта е наистина ужасна. При този студ никой не се осмелява да излезе навън, затова сте добре дошли. Влизайте, влизайте! Тесничко ни е, но ще се чувствате удобно.

— Порция, влез веднага вътре. Някой ще се погрижи за Пени. — Руфъс я бутна към вратата и Порция се шмугна вътре, изпълнена с чувство за вина, че не може да бъде полезна.

Озова се в голямо помещение с дълги маси и пейки. От двете страни имаше камини, в които гореше буен огън. Няколко жени и мъже седяха по пейките пред чаши бира. Тясна стълба водеше към галерия, която заемаше цялата ширина на основното помещение. От гредите висяха лампи, по масите трепкаха свещи. Във въздуха се носеше миризма на дърва, а острият аромат на талк и масло заглушаваше този на разляно вино, вкиснала бира и печено месо. Но най-вече беше топло.

Порция свали палтото на Руфъс, свали и своето. Косата й блесна яркочервена.

— Виж ти, момиче в бричове! — провикна се изненадано Фани. — Пленница ли ви е, Руфъс? Или новата ви любов?

— Нито едното, нито другото — отвърна Руфъс и взе палтото си. — Дай й чаша вино, Фани, защото е замръзнала. — Той се запъти към вратата. — Ще се върна скоро. Нийт, първо трябва да внесем човека на носилката.

Двамата излязоха и Порция бе подложена на щателен оглед от страна на Фани и другите жени в помещението.

— Седни до огъня, момиче. Бледа си като призрак. — Фани я побутна по рамото. — Люси, донеси й чаша бургундско. То ще оцвети малко бузите й.

— Съмнявам се — отговори тихо Порция, но пое виното с благодарна усмивка. Чувстваше се много странно — сякаш след дълго лутане се бе върнала вкъщи. Още след първата глътка изпита прилив на носталгия. Стори й се, че чува гласа на Джак, видя го да бърника в дълбокото деколте на седналата до него жена, без да забравя седналото до него момиченце, което следеше сцената със сънено равнодушие. Порция беше прекарала твърде много нощи в подобни домове, беше спала пред огъня или под някоя маса, докато Джак се забавляваше. Беше завързала приятелства с множество проститутки и бе устояла на немалко примамливи предложения, макар че за разлика от нея момичетата в тази домове бяха добре облечени, добре хранени и като цяло живееха много по-добре.

— Много си мършава — заговори направо Фани. — Да не си роднина с Декатур?

— Не. — Порция изпи виното си. Премръзналите й пръсти се съживиха и тя направи болезнена гримаса, когато кръвта отново започна да циркулира в крайниците й.

Всички други въпроси останаха без отговор, когато вратата се отвори и влезе Руфъс, понесъл носилката с ранения. Зад него в залата се изсипаха и останалите мъже. Някои подкрепяха ранените, които можеха да ходят, други се изказваха шумно и точно за разликата между студа навън и топлината в залата.

Порция веднага забеляза колко непринудено разговаряха мъжете помежду си и разбра, че другарството стои много по-високо от политическите различия. Всички произхождаха от една класа, всички бяха оставили селата и занаятите си, за да се включат в гражданската война и да участват в дълги, изморителни походи и сражения. Утре щяха да станат отново победители и пленници, но сега бяха просто мъже, радостни, че са избягали от ледения студ. Те си поръчаха бързо вино и бира и благосклонно позволиха на жените да ги ухажват.

— Ей, Дъг, имаш нужда да освежиш гърлото си след дългата езда! — Един от хората на Нийт тикна в ръцете на гайдаря канче с пенеста бира. — Справи се чудесно, другарю.

— Прав си — отговори доволно мъжът и изпразни канчето на един дъх. — А щом похапна, пак ще ви зарадвам. Стомахът ми се е свил на топка от глад.

— Не си единственият — промърмори Порция.

— В кухнята, момичета! — Фани щракна с пръсти. — Мъжете с празни стомаси не стават за нищо.

Като се смееха и бъбреха, жените се втурнаха към кухнята, за да приготвят вечерята. В този миг влезе лекарят и с него в залата нахлу леден въздух. Раненият получи няколко глътки бренди, за да спрат тракането на зъбите му. Стоновете му престанаха и лекарят намести крака. После превърза една изкълчена китка, огледа превръзката на Порция и заяви, че ще издържи, докато стигнат при лекаря в Нюкасъл — ако, разбира се, не се появи инфекция. После получи чаша вино и се отпусна пред огъня, готов да се наслаждава на вечерта.

Порция буквално се нахвърли върху печената гъска, пържените картофи и печените ябълки. Дори в Гранвил Касъл не сервираха толкова вкусно ядене. Трапезата на Катон беше разкошна, но коравият, вечно критичен поглед на Даяна създаваше толкова напрегната атмосфера, че присъстващите не можеха да се наслаждават на храната. Порция беше убедена, че именно тези мрачни обеди и вечери бяха причината бедната малка Оливия да страда толкова често от стомашни болки.

Сега обаче тя се нахрани съсредоточено и с наслаждение и вдигаше глава от чинията си само когато отпиваше по глътка вино. Не забеляза, че Руфъс, който седеше точно срещу нея, я наблюдаваше замислено.

Руфъс също не го забелязваше. Затова пък Уил и любопитната Фани, чиито остри очи и буден ум регистрираха всичко, което ставаше в дома й, не пропуснаха нищо. Фани никога не беше виждала в погледа на Руфъс нещо толкова подобно на уплаха и беше безкрайно изненадана.

— Музика! — извика някой, когато чиниите се изпразниха и момичетата отново напълниха канчетата. — Време е за танци.

Дъг се изправи със самодоволна усмивка.

— Само се погрижете канчето ми да не остава празно и ще ви свиря цяла нощ. — Той преметна ремъка през рамо и без много да му мисли, засвири една известна танцова мелодия. С викове на възхищение двойките наскачаха и образуваха редица.

Музиката тласна Порция към танца като марионетка на конци. Трябваше й партньор и погледът й падна върху Уил, който потропваше с крак в ритъма на музиката. Без да се замисля, тя улови ръката му и го потегли към танцуващите. В първия момент момъкът се смая, но ритъмът го увлече и той заподскача и се завъртя като другите.

Руфъс преметна крака през пейката и се облегна на масата, без да изпуска канчето си. Това момиче е като факла, помисли си той, с това издължено стройно тяло, увенчано с пламтящо червена коса. И как само танцува! Когато започна рил, шотландският танц за осмица, тя и Уил бяха една от осемте двойки.

Не мина много време и Руфъс се почувства изолиран. Тъй като се смяташе за добър танцьор и като всички в граничната област познаваше отлично шотландските ритми, той остави канчето си и се включи в танца, като просто смени Уил. Братовчед му го изгледа смаяно, но бързо се оттегли с добродушна усмивка.

Порция беше в кръга и се въртеше с моментния си партньор. Направиха няколко стъпки един срещу друг, след което Руфъс се завъртя с нея, хвана я за лакътя и я повдигна във въздуха под одобрителните викове и потропвания на останалите двойки.

Беше горещо, музиката ги сгорещи още повече. Порция, която танцуваше неуморно, беше цялата в пот. Косите й лепнеха по челото. С едно-единствено грациозно движение тя захвърли елека си и Руфъс последва примера й. Тя не направи нито една грешка в стъпките, дори когато последва нов рил с много по-сложни фигури. Едва когато внезапно уморилият се Дъг даде прощален акорд, тя спря, със силно зачервено лице, засмя се, отпусна се на най-близката пейка и помоли за малко ейл.

Руфъс обърса потта от челото си, изпъшка и се отпусна до нея.

— Господи, врабченце, музиката ти е в кръвта.

— И с Джак беше така — обясни задъхано тя. — Танцуваше, докато другите изпопадат от умора. А аз съм луда по гайдите.

— Значи той е оформил вкусовете ти — установи засмяно Руфъс и посегна към канчето си.

— Да, още от раждането ми. — Тя приглади косата си назад и започна да си вее с ръка. — Но това не е краят, нали?

— Съмнявам се. — Той протегна ръка, почука я по нослето и промърмори: — О, това било само луничка. А аз си помислих, че е муха. — Не можа да отдръпне пръста си. Косите, устремени към него очи изпущаха зелен огън.

Порция, която имаше чувството, че дишането й е спряло, не смееше да откъсне поглед от неговия. Чуваше пулсирането на кръвта в слепоочията си. Сетивата й бяха изострени и тя осъзнаваше напълно интимната близост, която ги обгръщаше. Светът се смали до един малък светъл кръг, шумното множество наоколо престана да съществува. С нея ставаше нещо повече от странно и тя отново изпита обезпокояващото чувство, че не може да влияе върху собствените си реакции. Мъжът, който я гледаше втренчено, умееше да ги изтръгне дълбоко от вътрешността й.

Ала моментът бе разрушен, когато чиниите и глинените съдове бяха пометени от масата с оглушителен шум. Руфъс оттегли ръката си, очите му я освободиха.

Трима мъже избутаха масата в средата на залата.

— Хайде, дами, изберете кавалерите си с танц! — изрева едър чернокос мъж, присвоил си ролята на церемониалмайстор. — Дъг, ти ще свириш от галерията. Дамите заемат места на масата. Джентълмени, избирайте партньорките си и ако ви победят в танците, те ще имат право да назоват цената. Ако мъжът излезе победител, нощта минава безплатно. Който падне от масата, губи. Започваме ли?

Предложението бе прието с весели смехове. Жените скочиха на масата и изпълниха по няколко танцови стъпки. Мъжете показваха избраницата си с одобрителни викове. По указание на церемониалмайстора жените скочиха на пода и всяка застана до избралия я мъж. Първата двойка се качи на масата.

Когато Дъг засвири първите тактове на един известен танц, мъжът се оказа по-лош танцьор от партньорката си, макар че се стараеше, подскачаше и се въртеше и размахваше ръце. Зрителите окуражаваха двойката и пляскаха в ритъм. Мъжът отстъпи крачка назад, подхлъзна се, падна от масата и едва успя да се задържи на крака.

Жената се хвърли в протегнатите му ръце и пошепна нещо в ухото му. Той кимна с добродушна гримаса, прегърна партньорката си и я поведе по стълбата към галерията.

Двойките продължиха да танцуват, музиката ставаше все побърза. Порция се смееше и ръкопляскаше с другите, кръвта пулсираше във вените й, а възбудата, остатък от онзи фантастичен интимен момент, заплашваше да я погълне. Искаше да танцува. Трябваше да танцува. Кожата й пламтеше, незнайно дали от виното, от вътрешния бунт или от дивия танц, но това не я тревожеше. От гърлото й се изтръгна вик и тя скочи на масата. Гайдарят засвири най-бързия танц в репертоара си, но тя удържа на ритъма. Завъртя се в бясно темпо върху широката маса с веещи се коси и блеснали очи. Тялото й се стопи до тънка линия и дръзко влезе в спор с музиканта кой ще издържи по-дълго.

Порция се озова съвсем близо до ръба на масата, където стоеше Руфъс и като всички останали наблюдаваше омагьосан безумния й танц. Без да се колебае, тя се наведе с протегнати ръце, после затанцува назад и му махна да се качи. Множеството затропа с крака и нададе одобрителни викове. Завладян от магията й, Руфъс скочи на масата. Порция отметна глава, опря ръце на хълбоците си и го посрещна, без да спира да танцува, с усмивка, в която имаше толкова подканващо предизвикателство, че никой не би му устоял.

Краката му подеха дивия ритъм, той я улови през кръста, хвърли я високо във въздуха и я улови без усилие. Тя се засмя дрезгаво, нагоди се към него и съумя да предугади следващите му стъпки.

Множеството избухна в буйно ликуване и почти заглуши бързата музика. Изведнъж Руфъс скочи от масата, протегна ръце и я улови, преметна я през главата си, после бързо премести хватката и я сложи на рамото си.

Хвана с една ръка свещника, който беше наблизо, с другата грабна бутилка вино и се запъти към стълбата. Порция, все още увлечена от магията на танца, изобщо не забеляза, че господарят на Декатур носеше нея, своята плячка, към галерията, изпратен от одобрителните викове, тропането и последните замиращи звуци на гайдата.