Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (7)

5.

— Я виж ти! — Руфъс се усмихна в червената си брада и сините му очи засвяткаха като диаманти. Изправен гордо на коня си, той огледа меко заоблените хълмове и в крайна сметка спря поглед върху Гранвил Касъл, който се издигаше на най-високия хълм. На главната кула се развяваха цветовете на парламента.

— Като петел, качен на купчината с тор — установи презрително той. — Трябва да оповести пред всички колко е велик.

— Май празнуват — отбеляза Уил, засенчвайки очи с ръка. — Усещам миризмата на печено. — Той премлясна недоволно. Бяха тръгнали на разсъмване, а сега беше обед.

— Поканили са всички селяни от околността — допълни придружителят им.

Тримата мъже наблюдаваха мълчаливо сцената в далечината. Празнично облечени хора минаваха по спуснатия мост към вътрешния двор на крепостта. Децата подскачаха и се гонеха, барабани и гайди свиреха весели мелодии.

— Явно празнуват решението на Гранвил да се обяви на страната на парламента.

— Точно така, Джордж — съгласи се разсеяно Руфъс и удари с камшик по ботуша си, без да откъсва поглед от сцената в долината — веещи се флагове, двама кънкьори, които описваха кръгове в рова, бъчва с бира, която група весели млади хора прекараха по моста. — Точно така — повтори полугласно той.

Уил го изгледа изпитателно отстрани. Познаваше много добре този тон. А когато Руфъс го погледна със сините си очи, в сърцето му пропълзя страх. Братовчед му се усмихваше самоуверено и дръзко, а линията около устата му изпълни сърцето на Уил с лошо предчувствие.

— Какво си намислил, Руфъс? — попита тихо той. Усмивката на лорда стана още по-широка.

— Мисля си, че не е лошо да се възползваме от гостоприемството на лорд Гранвил. Мина много време, откакто закусихме, а миризмата на печено е толкова примамлива…

— Искате да влезете в замъка ли, милорд? — Тонът на Джордж издаваше по-скоро примирение, отколкото ужас. — Надявате се да не ви забележат сред множеството?

— И защо не? — Руфъс вдигна рамене и пришпори коня си. Другите двама го последваха в долината, после изкачиха половината възвишение към Гранвил Касъл.

Руфъс спря коня си в един гъст храсталак и огледа околността.

— Тук ще оставим конете.

— Ти си полудял! — извика сърдито Уил. — Гранвил ще те обеси на най-високата кула.

— Възможно е… ако ме забележи — съгласи се в добро настроение Руфъс, скочи от коня и свали одеялото от седлото. — Помогни ми, Джордж.

Джордж знаеше много добре какво се иска от него. Руфъс Декатур умееше да се предрешава и това беше само един от многобройните му таланти.

Руфъс свали палтото си и закрепи одеялото на раменете си така, че да изглежда като монашеско расо. Уил го наблюдаваше с нарастващ страх.

— Е, как изглеждам? — Руфъс преметна пелерината си през рамо, нахлупи качулката и я върза здраво. Изведнъж стана съвсем друг човек. Едрата, представителна фигура стана приведена и трепереща, едното рамо стоеше по-високо от другото, тъй като нагънатото одеяло създаваше впечатлението за изкривяване.

— Няма да те познаят — изръмжа Уил и въпреки волята си се ухили. Макар да познаваше това предрешаване, то не преставаше да го учудва. Трикът беше съвсем прост — лека промяна в чертите, в ръста и впечатляващата личност, каквато представляваше Руфъс Декатур, изчезваше. Без тези качества никой не можеше да го познае.

Джордж отряза дебела тояга от близкия храст и я окастри грижливо, след което я подаде на Руфъс. Впечатлението стана пълно. Приведен, опрян на тоягата, в ръчно тъкани селски дрехи — наметка, жакет и панталон, с дълбоко нахлупена качулка, Руфъс беше истински стар селяк.

— Ще отида сам — обяви той и махна властно, за да предотврати протестите на Уил. — Един натрапник представлява по-малък риск от трима.

— И защо е всичко това? — извика сърдито Уил. — Какво се надяваш да постигнеш?

— Мислех, че си гладен — отговори с добре изиграно учудване Руфъс. — Защото аз умирам от глад и възнамерявам да си напълня стомаха с печеното на Катон Гранвил. Какво друго?

— Да, какво друго? — промърмори Уил и проследи как Руфъс се измъкна предпазливо от храсталака. — Сигурно е намислил нещо, какво ще кажеш, Джордж?

— Вероятно — отвърна флегматично Джордж. — Но и на мен ми се иска да си хапна от печеното. Мирише дяволски добре. — Той подуши жадно примамливия аромат на печено месо, примесен с пушека от многобройните огньове.

Руфъс повървя само пет минути сам, после се смеси с множеството, което излизаше от селото. Уил едва успяваше да го следи с поглед. Опрян на тоягата си, лорд Ротбъри накуцваше умело и напредваше бавно към върха на хълма. Когато тълпата стигна до моста, Руфъс изчезна и Уил остана да го чака страхливо и да хапе ноктите си.

Руфъс погледна крадешком към рова, където лудуваха двамата кънкьори, които беше забелязал още по-рано. Внезапно прозрение го разтърси до дън душа, когато видя Порция Уорт да се носи весело по леда, свалила качулката на тъмното си палто. Мътната слънчева светлина беше запалила хиляди искри в яркочервената коса.

Нищо чудно, че я бе видял. Нали знаеше, че е пристигнала в замъка. Въпреки това усети странна възбуда. Обзе го тревожната мисъл, че бе дошъл само за да я види. Естествено това беше смешно.

Много скоро Порция изчезна под моста, а той мина под вдигнатата решетка и се озова на неприятелска територия. Отсега нататък трябваше да бъде постоянно нащрек.

В средата на външния двор бяха запалени грамадни огньове, над които се въртяха говежди бутове, овце и прасенца. До шишовете стояха млади прислужници, зачервени от горещината и от силната бира, на която се наслаждаваха с насълзени от пушека очи.

Един музикант свиреше на лютня, група танцьори, накичени със звънчета, изпълняваха номерата си под буйните одобрителни викове на тълпата. Наредените в четириъгълник маси бяха отрупани с картофи, хляб, сладкиши, сирене и огромни парчета масло. Но най-голямата блъсканица беше около бъчвите с ейл.

Руфъс се движеше безшумно сред множеството. Уил беше предположил съвсем правилно, че господарят на Декатур не беше замислил само поредната си дяволщина, а търсеше и полезна информация. Руфъс внимаваше за всяка дреболия, за всяка дочута дума. Намерението му беше да се сдобие със сведения за военната сила на Гранвил и за стратегическите му действия.

Руфъс пое с благодарствено кимване канчето с бира, което му подаде един полупиян селянин. Непознатият държеше между пръстите си печен картоф и си похапваше сладко, докато слушаше солените вицове на приятеля си, заобиколен от група младежи.

Тъй като не видя Катон, Руфъс иронично предположи, че Гранвил очевидно не бе пожелал да се смеси със селяните и войниците си. Той бе предоставил възможност на хората си да празнуват решение, което щеше да остави десетки вдовици и сираци по всички села наоколо, но той самият се държеше настрана.

Ала когато най-после го забеляза, застанал в другия край на двора, кръвта му закипя. Катон беше задълбочен в разговор с трима от най-могъщите земевладелци между Ламермур и Йорк. Това означаваше само едно: виконт Чартър, граф Феърфакс, и сър Греъм Престън бяха готови да последват примера на Гранвил и да се обявят на страната на парламента. На всяка цена трябваше да подслуша разговора им.

Руфъс се придвижи незабелязано през множеството, отпивайки по малко ейл, скри се сред гъстата навалица и успя да се приближи да разговарящите.

В това време Порция, която се пързаляше в рова, се удари в стената на замъка и спря. Засмя се и се опита да запази равновесие. Наслаждаваше се на замайващото чувство за свобода, на ледената свежест на въздуха след гадната миризма на градовете, в които беше прекарала последните години. Тъй като почти никога не беше имала възможност да се пързаля, днес беше в повишено настроение и не се плашеше дори от честите си падания.

— Трябва да ме научиш как да спирам, без да се удрям в някое препятствие — извика тя на Оливия, която направи рязък завой и спря до нея с опитността на дългогодишна кънкьорка.

Порция погледна към тълпата, която минаваше по мостчето, и присви очи.

— Какво ще кажеш да се включим в празника?

— Не сме поканени — отговори уплашено Оливия.

— И какво от това? Ти си дъщеря на господаря и можеш да се поупражняваш в ролята на домакиня. — Порция опъна ръкавиците си. С нетърпение очакваше да види как ще реагира Оливия на това неочаквано предложение.

— Никога не съм била д-домакиня — пошепна колебливо момичето. — Това е задача на Д-дайана.

— Само че Даяна отказва да излезе от спалнята си — отвърна с усмивка Порция, скръсти ръце под гърдите си и погледна развеселено приятелката си.

Момичето размишляваше усилено. Замисленият му поглед се устреми към сивите стени на замъка, които стърчаха над главите им. От външния двор долитаха музика и весели смехове.

— Хората ще кажат, че Даяна не е пожелала да изпълни задълженията си — възрази неуверено тя.

— Точно така. — Порция избухна в тих смях. — Да вървим. — Следвана от Оливия, тя се плъзна към брега и седна, за да свали кънките. — Пък и така ще се отърва за малко от Джанет Бектън.

Оливия се засмя нервно, но когато минаха по мостчето, очите й вече грееха от радостна възбуда.

Когато забеляза момичетата между гостите във външния двор, Катон се учуди безкрайно, но се зарадва, като видя, че Оливия умело направлява слугите и се грижи масите да бъдат винаги пълни. Дъщеря му се оказа отлична домакиня.

Щом разбра, че Оливия се справя и без нейната помощ, Порция се запъти към огньовете, привлечена от миризмата на печено. Години наред беше страдала от глад и сега не пропускаше възможност да си напълни стомаха.

Тя си проби път през множеството и застана пред шиша с печено прасенце. Възрастен мъж с голяма гърбица под грубото палто си отряза голямо парче месо с препечена кожичка, набоде го на ножа си и го предложи на съседа си.

— И аз искам едно парченце, добри човече — помоли Порция, свали ръкавиците си и протегна голите си ръце към огъня. Приближи се до мъжа и изведнъж бе обзета от странно чувство. Космите на тила й настръхнаха, все едно беше видяла призрак. Вцепени се, протегнатата й ръка замръзна насред движението, дъхът й спря. Невъзможно… и въпреки това беше той. Изведнъж кръвта закипя във вените й.

— Искате ли от кожичката, мистрес? — попита скърцащ старчески глас със силен йоркширски акцент. Мъжът отряза голямо парче месо и се обърна изцяло към нея. Сините му очи светнаха изпод дълбоко нахлупената качулка.

Порция зяпна смаяно Руфъс Декатур. Какво го бе довело тук? Смъртният враг на лорд Гранвил се движеше непринудено сред стените на замъка и спокойно си хапваше от печеното му. Тя се отдалечи от кръга около огъня, без да знае дали го правеше заради собствената си сигурност, или заради тази на Декатур. Руфъс също отстъпи назад, продължавайки да яде.

— Вие сте луд! — изсъска тя и се приведе към него.

Руфъс я погледна и сините му очи светнаха иронично. Явно й се надсмиваше и в същото време я предизвикваше да сподели забавлението му.

— Вие сте луд! — повтори безпомощно тя, опитвайки се да отдели поглед от очите му, които я привличаха като магнит.

— Не вярвам, мис Уорт — гласеше спокойният отговор. — Но заради собствената си сигурност ще ви помоля да не ме гледате като втрещено от ужас зайче. Това ще събуди нежелано внимание, а аз много се постарах да остана незабелязан. — Той се усмихна извинително, но очите му отново се засмяха.

Порция уплашено се огледа и Руфъс й изсъска предупредително.

— Точно това не биваше да правите — отбеляза сърдито той, раздвижи ръка и ръкавът му се развя като крило на прилеп. Без да съзнава какво прави, Порция се скри в наметката му, направлявана от властната му ръка. Когато най-после спря, тя се намираше в най-далечния ъгъл на двора, защитена от погледите на тълпата от издадена стена.

— Какво искате? — изсъска тя. Увита в палтото му, тя стоеше толкова близо до него, че усещаше топлината на тялото му, мириса на жакета му, грубата вълна на ризата и панталона. Светът се смали до това тъмно, изпълнено с миризми ъгълче, празничната шумотевица се чуваше някъде много отдалеч.

Руфъс не отговори, а й подаде месото, което беше нанизал на ножа си. Без да мисли, тя го грабна и извика уплашено, защото си бе изгорила пръстите.

— Внимавайте! — пошепна той и в гласа му имаше искрена загриженост. Отряза й едно парченце и го размаха, за да го охлади. — Ето, опитайте. — Поднесе сочното късче към лицето й и Порция отвори уста като хипнотизирана. Месото беше невероятно вкусно, кожичката хрупкава и солена. Тя му се наслади като чревоугодник, който цени всяка хапка, и в този момент на висше удоволствие забрави всичко около себе си. Не забеляза и веселото задоволство в очите на Руфъс, който неотстъпно я наблюдаваше.

— Хареса ли ви? — попита тихо той и чувството за интимност помежду им нарасна. Руфъс облиза пръстите си, после внимателно плъзна палец по блестящите от мазнина устни на Порция. Кожата беше грапава и устните й потръпнаха под докосването. Той обхвана брадичката й, макар и само за миг, и тя усети мазолите върху нежната си кожа. Тялото й се напрегна и когато той я пусна, замайването остана. Руфъс облиза палеца си, прибра камата си в калъфчето и нахлузи ръкавиците си.

Светът бавно престана да се върти и реалността взе връх.

— Какво търсите тук? — попита отново Порция.

— Ами, дошъл съм… — как го е казал великият бард? — да подслушам необмислено произнесени думички — отвърна той и кимна с глава към празнуващите.

— Шпионирате?

— Така да се каже.

— Но лорд Гранвил ще ви обеси! — Тя си представи живо как войниците на Гранвил се нахвърлят върху тях и… Руфъс беше сам и колкото и да беше силен, не можеше да се справи с десетки въоръжени мъже. Щяха да го убият, преди да… Тя беше присъствала на немалко екзекуции и знаеше как изглежда тялото на бесилката — главата под неестествен ъгъл, езикът стърчи навън, лицето е синкаво, очите изцъклени… Стана й лошо и парчето месо, което бе изяла с такова удоволствие, натежа като мазна буца в стомаха й.

— Първо трябва да ме открие. — Руфъс плъзна поглед по лицето й и се възхити на тъмните лунички, подчертани от вълнението. — Какво ви е? — попита той, видял ужаса в очите й. — Дявола ли видяхте?

— Може би — отговори тя, опитвайки се да се съвземе. — Дяволът в лицето на Руфъс Декатур. Не разбирате ли, че само ако махна на войниците, те ще се нахвърлят върху вас като вълци?

— Но вие няма да ме предадете, нали, мистрес Уорт? — Той раздвижи ръка и я привлече към себе си.

Тази странна, обезпокояваща близост събуди в душата й чувството, че е навлязла дълбоко във вражеската територия. Борейки се със себе си, тя попита:

— Защо не?

— По много причини — отвърна с едва забележима усмивка мъжът. — Първо, не вярвам, че сте в състояние хладнокръвно да пратите някого на бесилката.

— Може би съм готова да го направя, ако жертвата е от рода Декатур — произнесе задавено тя и се опита да се освободи от него. Ала бе опряла гръб в стената и тялото му стърчеше пред нея като огромен щит. Пелерината и издадената стена я изолираха от останалия свят и създаваха интимност и откъснатост.

— Забравяте, че и аз съм от рода Гранвил, лорд Ротбъри.

Мъжът поклати глава.

— Как бих могъл да го забравя? Въпреки това… — Той се усмихна и около очите му се образуваха ситни бръчици, странно бели сред бронзовата кожа. — Въпреки това ние с вас имаме нещо общо — прошепна той. — Моето място не е тук — както и вашето, скъпа.

В думите му имаше плашеща истина и Порция не можа да отговори.

Руфъс избухна в тих смях.

— Е, защо загубихте дар слово? — Той улови брадичката й, наведе се и бързо я целуна по устата. — За да подпечатаме съюза между отлъчените — промърмори той и се изправи. Отметна палтото си и отвори отново вратата към света.

Внезапната липса на изолация и възвръщането на чувството за пространство я връхлетяха така внезапно, че й се зави свят. Олюля се и залитна. Случилото се беше повече от непонятно.

Руфъс се огледа предпазливо.

— Това дъщерята на Гранвил ли е? — попита небрежно той. — Момичето със синята наметка?

Въпросът му разруши магията. Във внезапен пристъп на паника Порция осъзна кой беше този мъж. Смъртен враг, заплаха за всички Гранвилови.

— Защо искате да знаете? — попита тя и гласът й беше толкова одрезгавял, че трябваше да се изкашля.

— Интересно ми е.

— Защо се интересувате от Оливия? — Порция направи крачка назад, сякаш се опитваше да прикрие приятелката си от погледа на Руфъс Декатур, макар да знаеше, че е безсмислено.

— Момичето не ме интересува — отговори все така небрежно той. — Женските наследници на Гранвил не са важни. Виж, ако създаде син… — Той се засмя многозначително и се сбогува: — Желая ви всичко хубаво, мисис Уорт.

Руфъс се обърна рязко и се скри сред тълпата, приведен и накуцващ стар селянин с изкривени рамене. Неузнаваем.

Порция стоеше неподвижна, неспособна да се овладее. Макар и объркана, тя съзнаваше, че е била използвана. Руфъс Декатур си поигра с чувствата й, раздразни сетивата й и й се надсмя. Отнесе се към нея с безгрижната самоувереност на мъж, свикнал да си играе с жените, и тя му позволи. Имаше достатъчно опит, за да знае как постъпват в такива случаи мъжете, но допусна Руфъс Декатур да се занася с нея.

Гневна на себе си и на света, Порция се върна при Оливия. Бузите й пламтяха. В този момент беше готова да предаде Руфъс Декатур, но старецът в грубо вълнено палто беше изчезнал безследно.

 

 

Квадратното помещение на партера в къщата на Руфъс, осветено и затоплено от горящите цепеници в камината, предложи приятно убежище на тримата изморени ездачи, които бяха препускали по целия път от Гранвил Касъл до селото. Отново бе завалял сняг и мъжете приличаха на бели призраци.

— Кой пази момчетата? — попита Уил, докато изтърсваше снега от палтото си на прага.

— Днес са при Сайлас. Или поне така се надявам — отвърна Руфъс и затвори вратата зад гърба си. — Във всеки случай трябваше да бъдат там. — Той се запъти към стаичката зад кухнята, за да вземе кана медовина.

Уил се засмя и се освободи от мокрите си връхни дрехи.

— Все някой ги държи под око.

— Прав си. — Руфъс напълни две канчета с медовина и подаде едното на братовчед си. Не се тревожеше за синовете си. Със сигурност бяха някъде из лагера под надзора на мъжете. Щом огладнееха, те ядяха от най-близката маса, а щом им се доспеше, се търкулваха в най-близкото топло ъгълче. Възпитаваха ги небрежно, но Руфъс още не беше установил, че това им се отразява зле.

— Пийни медовина. Скоро ще ядем. — Руфъс вдигна канчето си и кимна на Уил. Той бе забелязал, че братовчед му е замислен и необичайно сериозен, и се приготви да узнае какви новини беше научил при „излета“ си в Гранвил Касъл.

Руфъс застана пред огъня и вдигна единия си крак върху скарата, без да забелязва калните локвички, които оставяше по чисто изметения под.

— Гранвил и съюзниците му събират войска за парламента — съобщи кратко той и отпи голяма глътка медовина.

— Къде?

— По цялата област. Чартър, Феърфакс и Престън имат голяма власт.

— И другите ли ще минат на страната на Гранвил? — попита ужасено Уил, осъзнал цялото значение на ставащото.

— Да. Ще опустошат Йорк, Нотингам, Брадфорд и Лийдс от името на парламента. Много добре знаят към кого да се обърнат и как да го привлекат на своя страна.

Руфъс напълни канчето си и покани Уил да последва примера му. Устните му бяха опънати в тънка линия и почти се губеха в пищната брада. Гласът му беше безизразен:

— Феърфакс каза нещо за олтарното сребро, което искал да заграби… свещени потири и тям подобни. Няма да се учудя, ако съберат богата плячка.

Уил усети как раменете му се опънаха в готовност за отбрана. Не му хареса как говореше Руфъс; чувството му за хумор, цялата му дяволска ирония бяха изчезнали. Лицето му беше кораво като камък. Разказваше му какво е научил с точно определено намерение и Уил усещаше, че се готви зло.

— Градските жени ще пожертват накитите си, търговците ще дадат сребърните си съдове, калая, златото, всичко, което може да се претопи или продаде. А Гранвил ще събира олово и желязо за куршуми и гюллета.

Сините очи, устремени в лицето на Уил, не издаваха нищо.

— Знаеш ли откъде Гранвил ще си набави допълнителни доходи, Уил?

Младежът преглътна нервно под безмилостния поглед на братовчед си. Руфъс очакваше отговор, но той не можеше да измисли нищо умно.

Докато чакаше, лордът барабанеше с пръсти по перваза на камината. След малко се опита да помогне:

— Гранвил ще набави част от сумата от собствените си средства.

— Възможно е — промърмори Уил, който със смръщено чело търсеше задоволителен отговор. — Създаването на собствена милиция му погълна доста парички. А има нужда и от въоръжение…

— Склонен съм да мисля, че Катон ще използва всеки източник на пари, който му се предлага — проговори с необичайна острота Руфъс.

Уил най-сетне започна да проумява и го зяпна смаяно.

— Нима мислиш, че ще посегне към имуществото на Ротбъри?

Руфъс устреми поглед в една точка над главата на Уил и в сините му очи блеснаха смъртоносни искри, които накараха младежа да потрепери.

— И защо не? — попита със същия тон лордът. — Защо пък не? — Той се върна до масата, изрита с крак едно столче, което се удари в стената и се преобърна. — Катон Гранвил управлява имотите на Ротбъри. Защо да не използва доходите от тях за собствените си цели?

Уил почти не познаваше легендарния темперамент на братовчед си, тъй като Руфъс отдавна се бе научил да се владее. Но сега усети, че Руфъс е на път да загуби самообладанието си, и се уплаши не на шега.

— Катон управлява имотите ти от името на короната — заговори предпазливо той. — Няма да може да изтегли големи суми, за да ги използва срещу законния владетел на страната.

— И защо не? — изсъска Руфъс. — Този човек е измамник, лъжец и предател. Вече наруши свещената клетва, която е дал пред краля си! Нима човек като него знае що е чест? Не бъди наивен! — Той прекоси помещението с големи крачки и Уил бе завладян от чувството, че стените се накланят към него и ще го задушат. Могъщото присъствие и гневната войнственост на Руфъс създаваха усещане за теснота, в която нямаше място за други хора.

Изведнъж Руфъс удари стената с юмрук. Лавиците със съдове се разтърсиха, чу се дрънчене на калай и глина. Уил много искаше да се измъкне незабелязано, макар да знаеше, че избухването не се отнася лично до него.

— Няма да го допусна — изръмжа Руфъс и гласът му беше тих и отровен като съскане на усойница. — Онзи негодник няма да използва парите на Ротбъри за собствените си цели. Аз имам нужда от тези пари за краля. Щом Гранвил събере съкровището си, ще му го взема. Всеки сребърен съд, всяка златна гвинея, всяка дреболийка, всеки оловен куршум и всяка стоманена пика. Всичко това ще отиде в служба на краля.

Уил не знаеше дали разгневеният мъж очаква отговор, тъй като думите му не бяха отправени към събеседник. Руфъс говореше със себе си, горчивото, злобно обещание беше пред самия него. Ала младежът не успя да се удържи и попита в настъпилата тишина:

— И как си го представяш?

Руфъс се върна до масата. Очите му блестяха трескаво. Страховитото напрежение на овладяния гняв бе отслабнало.

— Имам план, подъл и коварен като самия Катон Гранвил. — Той изпразни канчето си и донесе нова глинена стомна с медовина. — Ще имаш ли достатъчно сили да ми помогнеш, Уил? — попита шеговито той, сочейки стомната, ала Уил разбра, че въпросът не се отнася само до силната шотландска напитка, приготвена от малц и ечемик, която пращаше под масата и най-коравите мъже. Все пак той подаде канчето си и Руфъс го напълни до половината. — Трябват ти още доста годинки, докато се научиш да понасяш това питие, момко — обясни Руфъс и се настани на ръба на масата. Отпи голяма глътка от стомната и я остави до себе си. — Как мислиш, дали Катон Гранвил притежава нещо, което му е по-скъпо от всичко друго? — попита той и вдигна многозначително едната си вежда.

Уил отпи предпазливо.

— Не знам. Кой може да знае?

— Катон има дъщеря — прошепна замислено Руфъс. — Всъщност има три дъщери и красива жена. — Въпросителният му поглед отново се устреми към Уил.

Младежът усети опиянение, което не се дължеше единствено на напитката. Руфъс говореше със загадки. Затова Уил предпочете да замълчи и да остане нащрек.

Руфъс отново посегна към стомната.

— Много е просто, момче. Катон ще ми върне парите от Ротбъри срещу голямата си дъщеря. — Той отпи голяма глътка, докато Уил го зяпаше невярващо. Най-сетне бе разбрал хода на мислите му.

— Похищение… Ти ще вземеш момичето за заложник и ще го освободиш срещу откуп?

— Точно така. — Руфъс остави стомната и изтри устата си с опакото на ръката. — Като замяна срещу Ротбъри, срещу доходите от законното ми наследство. Баща му предаде моя заради тези пари, сега аз ще му отправя предложение, което той не може да не изпълни. Тези пари са мои, Уил — изскърца със зъби той. — Мои. И няма да му позволя да ги използва за користните си цели.

Уил отпи голяма глътка и се задави. Свлече се на масата, очите и носът му потекоха, в гърлото му лумна огън. Руфъс го удари няколко пъти по гърба.

— Пий на малки глътки, Уил — предупреди го той и в гласа му имаше веселие.

Уил изтри насълзените си очи и изпъшка:

— И как ще я отвлечеш?

— Още не знам, но все ще измисля нещо. Хайде, иди да ядеш. Аз трябва да размисля.

Уил остави братовчед си сам с мислите му и със стомната. Руфъс добави дърва в огъня и седна пред камината. Напитката му донесе топлина и отпускане, но не укроти бесния му гняв. Причинената на рода Ротбъри несправедливост беше страшна, но най-ужасното беше, че маркиз Гранвил беше упълномощен да управлява конфискуваните в името на короната имоти.

А сега още едно унижение. Доходите от тези имоти щяха да бъдат използвани от Гранвил и съюзниците му в гражданската война.

Руфъс пиеше постоянно и с твърдото намерение да се напие. Огънят в камината угасна, с него угасна и гневът му. На негово място дойдоха студена решителност и ясно планиране. Когато най-сетне стомната почти се изпразни и той се пъхна в самотното си легло, планът му беше почти готов. При последното си и много забавно посещение в Гранвил Касъл той бе научил много полезни факти.