Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Годеницата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hostage Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 87гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Откраднатата годеница

ИК „ИРИС“, София, 2001

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954–455–044–8

История

  1. —Добавяне

4.

— Това е спалнята ти. — Оливия отвори вратата към малка стая в кулата. — Не е много уютна — продължи извинително тя. — Н-но Д-дайана каза, че ти подобава…

Порция влезе и се огледа. Голите стени бяха закрити с няколко тънки стенни килими, подът беше покрит с рогозки. В камината беше напален малък огън, в калаения свещник горяха две свещи. Намасленият пергамент, с който беше затворен високият, вкопан в дебелите стени прозорец, проскърцваше под напора на ледения вятър. Ниско, тясно легло, трикрако столче, масичка, шкафче за миене и гардероб бяха всичките мебели.

Порция обхвана обстановката с един-единствен поглед. Оскъдно обзаведеното помещение издаваше каква роля й беше отредена в новия й дом.

— Кой друг ще живее в тази стая?

— Н-никой, разбира се! — отговори шокирано Оливия.

— Тогава разполагам с истински палат — отбеляза в най-добро настроение новодошлата и свали ръкавиците си. — Много по-комфортна е от досегашните ми квартири.

По лицето на Оливия се четеше съмнение.

— Ей сега ще д-донесат багажа ти. Щом бъдеш заобиколена от собствените си неща, ще се почувстваш много по-удобно.

Порция избухна в смях.

— Какъв багаж? Имам само дрехите на гърба си. Е, и касетката, която е вързана за седлото. Тя съдържа най-ценните ми вещи. — Усмивката й угасна. — Твърде малко за едно седемдесетгодишно момиче, не мислиш ли? Но нямам нищо повече. — Касетката съдържаше всички доказателства за произхода й. Дребните, жалки спомени, означаващи толкова много за нея — всичко, което й остана от досегашния живот и от баща й.

— Нямаш ли други дрехи? — зяпна я смаяно Оливия. Порция поклати глава и отговори с обичайното си безгрижие:

— Само тези на гърба ми. И те са много по-добри от дрипите, които носех при пристигането на сержант Крамптън. — Тя отвори наметката си и я хвърли на леглото, после се наведе да разпали огъня в камината. — Дървата не са добри — отбеляза недоволно тя. — Дали ще намеря няколко сухи съчки?

Оливия се намръщи. Явно лейди Даяна беше намекнала на слугите, че не си струва да полагат големи усилия за обитателката на тази стая.

— Д-дайана каза да те з-заведа при нея.

Порция изпъна рамене. Явно перспективата да се изправи пред мащехата си караше Оливия да заеква по-силно.

— Лоша ли е? — попита съчувствено тя.

— Ужасна — отговори шепнешком Оливия.

— Аха. — Порция поклати глава. — Предполагам, че не ме иска.

Оливия кимна плахо.

— А лорд Гранвил?

Оливия се усмихна ободрено.

— О, той не знае нищо! Д-дайана не му позволява да види лошите й страни. Според него тя е д-добра и прекрасна.

— Мъжете са слепци — отбеляза примирено Порция. — И най-милите между тях не виждат какво става под носа им. Е, хайде да се изправим пред дракона.

Усмивката прогони сенките от бледото, затворено лице на Оливия, а блясъкът в черните очи я направи почти красива.

— Толкова се радвам, че си тук.

Имайки предвид какво бе узнала току-що, Порция се въздържа от преценка и само каза:

— В сравнение с улица „Свети Стефан“ Гранвил Касъл е огромно подобрение.

 

 

Даяна, която ги очакваше в салона, остави настрана гергефа си и подложи Порция на остър, безмилостен оглед.

— Предполагам, че Оливия вече ти е показала къде ще живееш?

— Да, мадам. — Порция направи реверанс като добре възпитана девойка. — Много съм ви благодарна за гостоприемството.

— Да, защото то надхвърля значително семейните задължения — установи ледено Даяна. — Очаквам да се покажеш благодарна за великодушието на съпруга ми.

Аха, каза си Порция, ето че стигнахме до същината на нещата.

— Можете да бъдете сигурна в благодарността ми, мадам — отвърна кротко тя.

— Стаята ти е непосредствено до детските покои. Можеш да чуваш малките, когато плачат нощем, и да помагаш на бавачката. Умееш ли да шиеш?

— Имам известен опит в домакинската работа, мадам.

— Добре, тогава ще се грижиш за гардероба на Оливия. Моята шивачка е твърде заета. Освен това ще кърпиш бельото. Надявам се, че ще се радваш да ни бъдеш полезна.

Порция отговори със смирен реверанс. Усещаше, че застаналата до нея Оливия гори от желание да заговори и в същото време се измъчва от мисълта, че не е в състояние да произнесе и едно свързано изречение. Затова се извърна бързо към нея и й намигна ободрително.

Вратата зад момичетата се отвори така енергично, че цепениците в камината засъскаха под напора на студеното течение. Катон влезе, изтърси снега от ботушите си и свали ръкавиците си.

— Боже, какъв студ е навън! Съжалявам, че пътуването ти е минало така драматично, Порция. — Усмивката му беше доброжелателна, но в погледа имаше въпрос.

— Драматично? — повтори с усмивка Даяна и сведе грациозно глава.

— Декатур — изръмжа сърдито съпругът й, отиде до дъбовия бюфет и си наля чаша шери. — Чаша вино за добре дошла, Порция?

— Да, благодаря ви, сър — отговори тя с учтив реверанс.

— Заповядай, скъпа. — Катон подаде чашата на съпругата си, наля малко на Оливия и се поколеба пред третата чаша… но момичето беше възрастно, три години по-голямо от дъщеря му. Напълни чашата до ръба и я подаде на Порция.

— Е, добре дошла в Гранвил Касъл, Порция. — Той протегна чашата към нея и в погледа му отново блесна въпрос. — Сигурно си изтощена след дългото пътуване. Ако се съди по разказа на Джил, преживели сте истински кошмар.

— Снежната буря ни създаде известни затруднения — отговори уморено тя. — Но хората ви бяха много по-зле от мен, сър.

— Да, чух. — Той напълни чашата си повторно, без да откъсва поглед от нея. — Джил ме увери, че не ти се е случило нищо лошо.

— Да, сър. — Простият отговор беше най-удачен. Тя усети как шерито я удари в коленете и остави чашата си.

— Велики Боже, какво се е случило? — Даяна отпи малка глътка и погледна мъжа си с разширени от ужас очи.

— Руфъс Декатур нападнал хората ми и ги ограбил — отговори Катон. — И за известно време отвлякъл Порция. — Очите му се присвиха още повече. — Какво всъщност се случи?

— Нищо, което би ви интересувало, сър — отвърна предпазливо момичето. — Той ме принуди да тръгна с него, макар че направих опит да го пронижа с камата си и…

— Какво си направила? — Катон не можа да скрие учудването си.

Чашата се изплъзна от безсилните пръсти на Даяна и кехлибарената течност се изля на килима в краката й. От устата й се отрони измъчен стон.

— О, простете, мадам. Не исках да ви уплаша — извини се загрижено Порция, отпусна се на колене и извади кърпичката си, за да избърше шерито. — Роклята ви не е пострадала.

— За Бога, момиче, остави това! — Даяна й махна да се изправи. — Ако го изтриеш, ще оставиш още по-грозно петно. Оливия, позвъни за Клейтън. — Тя отвори ветрилото си. — Май не чух добре…

— Метнах камата си срещу лорд Ротбъри, мадам, но той носеше кожена жилетка и острието не можа да го нарани — обясни спокойно Порция.

Оливия едва не се задави от смях. И тя беше слисана като Даяна, но усещаше, че Порция се забавлява за нейна сметка.

— Откъде имаш кама? — попита Катон, като с нетипично за него нетърпеливо движение даде знак на съпругата си да замълчи.

— Джак ми я даде, за да се отбранявам срещу досадниците — отговори Порция и въздействието на тези думи беше още по-страшно. — Който ме погледне, просто не може да повярва, че има мъже, които ми досаждат. — Тя се усмихна невинно на маркиза и съпругата му. — Но наистина имах някои неприятни преживявания.

За да смени темата на разговора, Катон прояви излишна рязкост:

— Така не се говори в салона на съпругата ми. Нека се върнем на Ротбъри. Той… зададе ли ти въпроси?

— Поиска да знае коя съм и защо пътувам под ваша закрила. Отведе ме в една селска къща, където ни сервираха обяд.

— Много любезно от негова страна — промърмори цинично лордът. — Сигурно е имал причина да постъпи така.

Даяна, която се бе овладяла, проговори с отвращение:

— Оливия, отведи Порция в стаята й. Ще се нахрани сама. Начинът й на изразяване издава, че е чужда на доброто общество и изисканите маниери, затова ще й спестим неизбежните в такива случаи неловки ситуации. Надявам се, че вече са качили багажа й и ще може да се заеме с разопаковането.

— Нямам багаж, мадам — отговори Порция и не можа да се въздържи да не добави: — Но си позволявам да кажа, че умирам от глад.

Оливия я погледна изненадано, тъй като приятелката й беше отговорила с типичен йоркширски диалект. Даяна смръщи носле, а Катон вдигна вежди чак до корените на косата си. Само допреди минута гостенката беше говорила като изискана млада дама. Дали беше искала да направи добро впечатление, а сега се бе върнала към обичайния си начин на изразяване?

Ала когато я погледна по-внимателно, той си припомни с особена сила как изглеждаше мъртвият му полубрат. Косите зелени очи на момичето отговориха на погледа му остро, интелигентно и с много хумор и той разбра, че въпреки младостта си дъщерята на Джак не допускаше никой да я унижава. Момичето беше реагирало по свой начин на грубото отношение на съпругата му.

Катон отмести поглед към Оливия и учудването му нарасна. Неговата сериозна, вглъбена в себе си дъщеря се беше ухилила до ушите.

Още докато Катон размишляваше как да реагира, Оливия произнесе дълга, възбудена реч.

— Ела с мен, Порция, ще хапнем заедно и ще ти разкажа всичко. Така би било най-добре, нали, сър?

Порция се усмихна и отговори отново с изискан тон:

— Да, благодаря ви сър. — Като че Катон се бе съгласил с предложението на дъщеря си. — Признавам, че съм уморена. Има ли още нещо, което бихте искали да знаете за срещата ми с лорд Ротбъри?

— Ще почака до утре — отговори той и им махна да излязат. Изпитваше странното чувство, че земята под краката му се е разлюляла.

Порция направи реверанс и се запъти към вратата. Спря на прага и проговори замислено:

— Впрочем той изпрати послание за вас. Не е особено учтиво, но настоя да ви го предам.

Катон стоеше неподвижен, положил ръка върху перваза на камината. Погледът му беше устремен в луничавото лице на племенницата му.

— Говори.

— Изпраща ви поздрави и ви пожелава да отидете в ада.

Даяна извика задавено, а в спокойните кафяви очи на лорд Гранвил блесна гняв. Порция кимна кратко и излезе от салона, следвана по петите от Оливия.

 

 

По-късно Порция лежеше будна в тясното си легло и наблюдаваше сиянието на огъня по тавана. Вятърът се удряше в намаслената хартия и тя скърцаше жално. Момичето се сгуши под дебелите завивки и се наслади на топлината. Но най-хубавото беше сигурността, която й предлагаше заключената врата. Знаеше, че не е нужно да се заключва, но беше усвоила този навик през дългите години скитнически живот с баща си, когато беше принудена да нощува в квартири, опасни за живота на всеки пътник. Там вероятността да ти прережат гърлото за няколко дребни монети беше също така голяма като шанса да прекараш спокойна нощ.

В Гранвил Касъл поне можеше да бъде сигурна, че никой не се стреми да я лиши от живот. Но ако зависеше от лейди Гранвил, вероятно я очакваха всевъзможни затруднения.

Оливия й показа спящите си сестрички. Порция нямаше много опит с бебета и не се интересуваше от тях. Ала снизходителното държание на бавачката и показа, че очакваха от нея да работи като момиче за всичко и да бъде на разположение на мис Жанет Бектън.

Порция се обърна настрана и обгърна с ръце коленете си. Беше на сухо и топло и стомахът й беше пълен — почтена замяна срещу загубата на свобода. Замъкът сред самотните възвишения на Ламермур, много далечен от големите градове, не предлагаше особени възможности за работа. През зимата военните действия бяха спрели, но не беше сигурно колко още ще трае примирието. Щом лорд Левен и шотландската армия се присъединяха към армията на парламента, командвана от лорд Феърфакс, роялистите щяха да бъдат притиснати до стената. Жена, която можеше да разчита единствено на себе си, имаше само една възможност да изкарва препитанието си в бъркотията на войната, но Порция отдавна я бе отхвърлила решително. Дори ако това беше единственият й шанс да печели хляба си и покрив над главата.

Ако беше мъж, тя щеше да се присъедини към армията и да живее безгрижно. Припомни си, че някога беше ковала подобни планове, и се усмихна на детската си глупост. Е, някога и тя вярваше в чудеса…

Порция се прозина доволно и усети как клепачите й натежаха. Умората я надви и тя потъна в дълбок сън. Утре сутринта животът щеше да изглежда много по-красив. Както винаги.

Усмивката остана на лицето й. Последната й мисъл беше за грамадния червенокос Руфъс Декатур, който режеше хляб като опитна домакиня…

Тя се събуди от силно чукане по вратата и седна в леглото, напълно будна, но неспособна да се ориентира.

— Порция! — Чукането се повтори и споменът веднага се върна.

— Момент! — Момичето скочи от леглото и се уви в одеялото. Изтича боса до вратата и завъртя ключа. — Господи, колко е часът? — попита тя и се прозина.

— Минава осем. — Оливия влезе в стаичката й. — Случи се нещо… учудващо! — извика възбудено тя, забравила заекването си.

Порция се върна в леглото и скри крака под топлата завивка.

— Какво?

— Баща ми. — Възбуденият поглед на Оливия не издаваше дали новината е добра или лоша. Порция изчака търпеливо приятелката й да подреди мислите си. — Той… той се обяви на страната на парламента! — произнесе с мъка Оливия. — Днес ще го оповести публично!

— Много интересно — промърмори замислено Порция. Гранвилови бяха най-влиятелното благородно семейство в северните области. Преминаването им на страната на парламента беше тежък удар за роялистите.

— Мащехата ми е на легло — продължи Оливия, поемайки тежко въздух. — Винаги прави така, когато иска да изрази протест. — Тя издиша и погледна триумфално Порция, сякаш беше извършила геройство.

— Значи имаме време да си отдъхнем — отбеляза Порция и Оливия се изкиска доволно. — Май трябва да ставам — продължи тя и отметна завивките.

— Джанет в-вече се ч-чуди къде си.

— Бавачката? — Порция изкриви лице и приглади ризата си. — Нещо ми подсказва, че няма да се разбирам добре с нея. — Тя се облече бързо с изстиващи пръсти. — Като начало имам нужда от дърва за огъня и вода за миене. Къде да ги намеря?

— Повикай слугинята.

Порция поклати глава.

— Не вярвам, че прислугата в Гранвил Касъл ще ме обслужва с готовност. Освен това съм в състояние сама да си набавя всичко необходимо. — Тя се наметна с палтото си и се запъти към вратата, като мърмореше недоволно: — Ще ми се да не треперя толкова силно от студа… — После забърза надолу, следвана от Оливия. — Да отидем в кухнята.

Оливия кимна и очарована последва вихрушката, която бе нахлула в живота й с фигурата на Порция и тичаше по коридора с развяващо се палто. Влязоха в кухнята и Оливия се учуди още повече, като видя колко непринудено и без задръжки Порция се запозна с готвачката и прислужниците, които работеха усилено. След минута й донесоха гореща вода и й позволиха да се измие в съседната стаичка, а когато се върна в кухнята, на масата вече чакаха яйца и студено телешко.

— Закуси ли вече, Оливия? — попита Порция и хапна с удоволствие от дебело намазания с масло хляб. — Яйцата са отлични. — Тя посочи с ножа пейката до себе си.

— Велики Боже, лейди Оливия не може да закусва в кухнята! — провикна се готвачката. — Излезте оттук, милейди. Това не е място за вас.

— Няма пък — възрази Оливия и Порция с интерес отбеляза упоритостта й. Без да бърза, младата господарка седна до приятелката си на пейката и се огледа предизвикателно.

— Господ да ни е на помощ! — прошепна ужасено едно младо слугинче. — Лейди Даяна ще получи удар.

— Как ли пък не! — отговори през смях закръглената, червенобуза майсторка на сладкиши. — Не и тя. Тя е от лед и ще вледени всички ни като жената на Лот. Да, сигурна съм, че ще го направи. — Тя удари с все сила разточеното на масата тесто и в кухнята се вдигна облак брашно.

— Я да мълчите! — скара им се сърдито готвачката и направи многозначителен жест към Оливия, макар че тя изобщо не ги слушаше. В кухнята се възцари неловко мълчание, прекъсвано само от тракането на тенджерите и тиганите. След няколко минути вратата се отвори и в кухнята влезе лорд Гранвил, следван от Джил Крамптън и облак леден въздух.

— Колко бъчви ейл имаме в запас, Гарсинг? — осведоми се в най-добро настроение Катон. Кастеланът, който се отличаваше от другите слуги по тежката връзка ключове на колана си, се поклони угоднически. — Утре ще ни трябват поне половин дузина за външния двор. Ще опечете най-хубавите говежди бутове, млади прасенца и агнета. Нали ще се погрижите, мистрес Куик? Имаме основания да празнуваме. — Той затропа с крака и духна в шепите си. Бузите му бяха зачервени от студа, очите му блестяха, цялото му тяло излъчваше енергия и жизненост.

Тогава погледът му падна върху двете момичето на масата и челото му се смръщи.

— Какво търсиш тук, Оливия?

Порция скочи веднага и отговори вместо приятелката си:

— Прави ми компания, докато закусвам, милорд.

— Защо закусваш в кухнята? — Лицето му се помрачи още повече.

— Мисля, че не ми подобава да ме обслужват, милорд.

Катон се обърна към слугите си, но видя само сведени глави.

Когато отново се обърна към дъщеря си, погледът му беше строг.

— Къде е мащехата ти? Знам, че няма да одобри присъствието ти в кухнята.

Оливия се изчерви и напразно се опита да каже няколко свързани думи. Катон чакаше нетърпеливо и удряше с ръкавиците си по края на масата. Макар и изправена, Порция скришом набучи на вилицата си последното парченце месо…

— Уважаемата ми майка е на легло, сър.

Катон отново се намръщи. Както се опасяваше, Даяна беше приела много тежко решението му да вземе страната на парламента. Е, тя беше негова жена и беше длъжна да му се подчинява. Бе решил да й даде време да свикне с новото положение и да не я притеснява.

Катон загуби интерес към присъствието на дъщеря си в кухнята и отново се обърна към търпеливо чакащия до вратата Джил.

— Кажи на хората, че утре ще празнуваме. Всеки да доведе семейството си в замъка. Отвори портите и покани хората от селото. Е, поне онези, които ще преминат заедно с господаря си на страната на парламента — добави той и тонът му издаваше, че няма да се отнесе с разбиране към евентуални възражения. — Ако не завали, ще има музика и танци. Празник за всички, които ще се бият на страната на парламента. — Той направи широк жест с ръка.

— Мъжете ще се радват. — Джил сияеше. — И без това са настроени да празнуват. Никой няма да обърне гръб на новото знаме.

— Добре. — Катон кимна доволно и се запъти към вратата, но спря и се обърна към Порция. Тя беше заела отново мястото си до масата и преспокойно закусваше.

Катон огледа бледото, обсипано с лунички лице с такава настойчивост, сякаш беше решен да прочете мислите зад ясните зелени очи. Защо имаше впечатлението, че този нов член на домакинството му е неразгадаем като таен код? Решен да я извади от равновесие, той попита рязко:

— И какво впечатление остави у теб лорд Ротбъри, племеннице?

Макар и слисана от въпроса, Порция се овладя много бързо.

— Никакво, милорд. Всъщност не го намерих особено интересен.

Катон вдигна едната си вежда. Щом племенницата му не беше харесала Руфъс Декатур, тя беше необикновен екземпляр от женската раса. Ако се вярваше на слуховете, врагът му обикаляше страната като разгонен жребец и оставяше след себе си разбити сърца и незаконни деца. Но още епизодът с камата му бе доказал, че дъщерята на Джак е много различна от другите момичета.

Той се приготви да си върви.

— Оливия, най-добре е да се погрижиш за мащехата си. Може би има нужда от помощта ти. — Катон сложи ръкавиците си и излезе от кухнята, следван по петите от Джил.

Двамата се запътиха право към площадката за обучение, където мъжете тъкмо бяха приключили с утринната проверка. Катон спря за момент и погледна към бойниците, където се вееха знамената на парламента. Беше твърде студено, за да диша дълбоко, а слънцето, което не даваше топлина, висеше бледожълто ниско над заобикалящите замъка хълмове.

Къде ли беше в този момент Руфъс Декатур? Дали се беше скрил в тайното си убежище в Шевиот? Ротбъри със сигурност беше узнал, че Катон Гранвил се е обявил на страната на парламента. Един от по-слабите спътници на Джил Крамптън не бе издържал и бе съобщил тази новина, докато разбойническият барон се занимаваше с племенницата на лорда в селската къща. Катон беше почти сигурен, че врагът му е искал да узнае именно тази новост.

Всъщност това не беше чак толкова важно, тъй като той беше обявил промяната във възгледите си публично и всички можеха да видят новите знамена на кулите и бойниците. Много по-важно беше да узнае на чия страна ще застане врагът му. Дали Руфъс беше решил да си запази всички възможности открити и да продължи да наблюдава отстрани как цялата страна пламти в пожарите на гражданската война и да се намеси едва когато е сигурен, че ще извлече най-голямата възможна изгода…

Катон беше убеден, че Руфъс се интересува единствено от собствените си интереси. Той щеше да вземе страната на този, който щеше да извоюва крайната победа, в това нямаше съмнение. Целта му беше родът Ротбъри да си възвърне някогашните позиции, богатството и влиянието си.

Ако това беше действителната му цел… Руфъс Декатур беше роден престъпник и водач на банда разбойници. Той привличаше хората, както цветовете привличат пчелите. Добри и лоши хора, които търсеха приключения или не можеха и не искаха да живеят в рамките на обществото и законите му. Нима човек като него можеше отново да се върне в цивилизования свят?

Ала преди тези въпроси да получат отговор, двамата щяха да водят война. Независимо от радостната възбуда на мъжете, които усилено се упражняваха с оръжията, и въпреки собственото си повишено настроение, Катон Гранвил не се самозаблуждаваше: войната щеше да бъде дълга и кървава.