Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (5)

3.

Порция реагира, без да мисли. Вдигна камшика си и го стовари с все сила върху ръката на Руфъс, така че ударът проникна през кожената му ръкавица. Той извика изненадано и пусна юздата на коня й. Порция я грабна светкавично, заби пети в хълбоците на коня и препусна напред по пътя, без да знае къде отива, пък и не я беше грижа. И всичко това, преди Руфъс да е осъзнал какво става.

Само след минута обаче тя го чу зад себе си, чу как копитата на кафявия му кон чупеха тънкия лед, покрил калта между браздите на пътя. Тя пришпори коня си, който се бе паникьосал от бъркотията и препускаше напред с високо вдигната глава и треперещи ноздри. Ако беше отпуснала юздите, животното щеше да полудее. Незнайно как, тя успя да го удържи, приведе се ниско над шията му и зачака мускетния изстрел.

Знаеше, че няма да спечели това надбягване. Конят й, красив, огнен младок, не притежаваше широката стъпка и дихателния обем на преследващия го жребец. Ако Руфъс Декатур не се откажеше от преследването, щеше да я настигне много скоро. Само след минута обаче тя забеляза, че преследвачът не я настигаше, а поддържаше равномерно разстояние. По някаква причина това озлоби Порция. Той си играеше с нея на котка и мишка, за да я накара да вярва, че може да му се изплъзне, а в същото време само чакаше подходящия миг да удари.

Порция бръкна в ботуша си и напипа дръжката на острата кама, която Джак й даде, щом забеляза, че е достатъчно зряла, за да събужда нежелано внимание. Той й говореше само за зрелостта, не и за физическите й прелести. Порция много бързо разбра, че мъжете не се интересуваха особено дали женската им плячка е дрипава, с белези от едра шарка и грозна като смъртта, когато им се искаше секс.

Порция стисна юздата още по-здраво и конят се забави. Тя се надигна бавно на седлото. Конският тропот зад гърба й се усили. Тя го изчака да приближи достатъчно, за да не може да спре изведнъж. Разумът й работеше хладно и ясно, сърцето й биеше равномерно, дъхът й излизаше спокойно. Въпреки това беше готова да извърши убийство.

Тя дръпна рязко юздите и в същото време се извъртя на седлото. Дръжката на камата почиваше между показалеца и средния пръст, а палецът я стискаше здраво.

Руфъс Декатур беше на нужното разстояние, конят му беше точно толкова бърз, колкото се беше надявала, за да го пренесе покрай нея, преди да е спрял. Тя видя уплашеното му лице точно срещу своето, вдигна камата и се прицели в сърцето му.

Острието улучи гърдите му и проби дебелата наметка. Дръжката потрепери. Порция го зяпна като замаяна, за момента неспособна да пришпори коня си. Никога не беше убивала човек.

— Исусе, Мария и Йосиф! — извика Руфъс Декатур и гласът му беше твърде силен за умиращ. Измъкна камата и я огледа смаяно. — Майко Божия! — Погледът му се впи в непознатото лице. — Щяхте да ме убиете!

Порция беше не по-малко учудена от него, макар и по други причини. По острието нямаше кръв. Веднага след това загадката бе разрешена. Жертвата й отметна пелерината и разкри ватиран елек, какъвто носеха войниците. Той защитаваше гръдта му от мечове и стрели, но не и от мускетни изстрели.

— Вие ме преследвахте — отвърна тя, без да се опитва да защитава опита си за убийство. Беше побесняла от гняв. — Отвлякохте придружителите ми и се втурнахте да ме преследвате. Естествено е, че исках да ви обезвредя.

Руфъс си помисли, че повечето млади момичета в тази ситуация щяха или да паднат веднага в несвяст, или да получат истеричен пристъп, а най-смелите да се предадат със сълзи на очи. А това раздърпано и сърдито същество се държа като истински малък войник и неволно събуди в сърцето му симпатия.

— Имате известни основания — промърмори той и премери ножа в ръката си. Огледа го с нарастващо уважение. Това не беше играчка. Вдигна глава и измери момичето с изпитателен поглед. — Трябваше веднага да се сетя, че момиче с такава коса притежава съответния темперамент.

— Случайно това не се отнася за мен — изсъска Порция и отговори на погледа му със същата острота, но без неговата доброжелателност. — Обикновено съм спокойна и добронамерена… ако не се втурват да ме преследват със зли намерения.

— Е, признавам, че аз притежавам съответния темперамент — заяви през смях Руфъс и свали шапка, за да покаже собствената си пламтящо червена коса. — За момента обаче темпераментът ми спи. Искам само да ми отговорите на няколко въпроса, след което ще ви позволя да продължите пътя си. Искам да зная коя сте и защо пътувате под закрилата на Гранвил.

— Какво ви засяга всичко това?

— Е, всичко, което е свързано с Гранвил, ме засяга отблизо — обясни Руфъс и в тона му имаше нещо като извинение. — Затова настоявам да ми отговорите.

— Какво ще стане със сержант Крамптън и хората му?

— О, нищо лошо — отговори небрежно той и размаха шапката си. — Може би ще им се наложи да постудуват малко, но нищо повече.

Порция хвърли бърз поглед през рамо към пустия път. Не видя нито сержанта и войниците, нито бандитите на Декатур.

— Защо не ме настигнахте? — Тя се обърна към похитителя си с присвити очи. — Можехте да го направите по всяко време.

— Вие поехте в правилната посока, затова не беше нужно да се надбягваме — обясни делово мъжът. — Ще продължим ли?

— Правилната посока? — повтори слисано Порция. — Ще ме похитите ли?

— Не, ще ви предложа защита от студа — поправи я все така делово той. — Ще продължите пътя си едва когато хората ми приключат със задачата си. Правилата на рицарството ми повеляват да ви дам закрила.

— Рицарство? — Порция го погледна втренчено. Неволно беше наподобила подигравателния тон на баща си, когато говореше за Декатур. — Един Декатур да се представя за рицар! Разсмивате ме!

— Повярвайте, нямах такова намерение — отговори съвсем тихо Руфъс и объркването на Порция бе заменено от луд страх. Яркосините очи святкаха демонски. Явно темпераментът му се бе събудил.

Тя усети колко сили му струваше да се овладее и й стана лошо при мисълта, че този човек очаква от нея извинение. Знаеше, че Джак ще се обърне в гроба, ако дъщеря му се извини на един Декатур. В този момент напрегнатото мълчание бе нарушено от силното къркорене на стомаха й.

Изведнъж демонът изчезна от очите на Декатур и когато заговори, тонът му беше хладен и делови.

— Явно и двамата имаме нужда от топло ядене — отбеляза той. — Нека припишем този словесен сблъсък на празните си стомаси и на факта, че още не ме познавате. Щом ме опознаете по-добре — прибави почти замислено той, — ще разберете, че трябва да бъдете по-предпазлива. — Той обърна коня си. — Хайде да си потърсим нещо за ядене.

Порция понечи да възрази, че не се интересува от задълбочаването на познанството им, но реши да се задоволи с равнодушно вдигане на раменете.

— Върнете ми камата, ако обичате.

— О, да. — Той й подаде оръжието с острието напред и проследи заинтересовано как тя го пъхна в ботуша си. — Служите си с него като опитен убиец от засада.

— Все още не съм опитвала да убия някого, но мисля, че при нужда бих могла. — Тя обърна коня си редом с неговия. — Къде ме водите?

— В една селска къща край пътя.

— Нима ще принудите бедните хорица да обслужат един престъпник? — попита хапливо тя и веднага прокле острия си език.

За нейно облекчение Руфъс избухна в смях.

— Не, не, напротив! Болтънови ще се зарадват на посещението ми. Надявам се да сте гладна, защото Ани се обижда, когато не харесват яденето й.

Порция хвърли бърз поглед през рамо. Не можеше да помогне на сержанта и хората му дори да знаеше къде са ги отвели.

— Хайде да яздим по-бързо — предложи Руфъс. — Изглеждате изтощена и премръзнала.

— Винаги изглеждам премръзнала, защото съм прекалено слаба — обясни сърдито тя. — Като плашило. — Тя подкара коня си в галоп, без да изостава нито на сантиметър от големия кафяв кон. Скоро спряха пред самотна къща, разположена край пътя зад каменна стена. От двата комина се издигаше пушек, всички капаци на прозорците бяха затворени.

Руфъс се наведе да отвори портата и й направи място да мине първа. Порция влезе колебливо в малката предна градина, където от снега стърчаха зелеви глави. Вратата се отвори с трясък и едно малко момче изскочи навън.

— Лорд Руфъс! — извика възбудено то. — Бабо, дошъл е лорд Руфъс!

— Бог да те благослови, момче. — Закръглена жена се появи на входа. — Само недей да крещиш така. — Тя излезе навън и бързо уви кърпата около главата си. — Много време мина от последното ви посещение, милорд.

— Знам, Ани. — Руфъс скочи от седлото и прегърна жената, която изчезна в широкото му палто. — И ако не ми простиш, няма да мога да спя цели две седмици.

— Глупости! — Тя избухна в смях и го удари шеговито по ръката. — Кое е момичето?

— Още не знам. — Руфъс се обърна към Порция, която още седеше на седлото. — Ала имам намерение скоро да узная. — Преди да е успяла да реагира, той я грабна и я свали на земята. — Нали няма да запазиш тайните си, момиче?

В смеха му имаше недвусмислено предизвикателство. Порция погледна в очите му и усети как цялата настръхна.

Руфъс се изсмя и я вдигна високо във въздуха. Големите му ръце обхванаха без усилие тънката й талия и тя се почувства като безпомощна кукла.

— Пуснете ме — заповяда сърдито тя и едва устоя на напора си да се защитава с юмруци и ритници.

Той я послуша веднага и заговори през рамо:

— Ани, умираме от глад. Фреди, нахрани конете, дай им вода и ги разтрий хубаво, докато изсъхнат.

— Тъй вярно, милорд. — Погледът на момчето беше пълен с обожание. Руфъс се засмя и го помилва по тъмната главичка.

— Как са вашите момчета, милорд? — осведоми се Ани и ги покани в къщата.

— Не престават да се карат за щяло и нещяло — отговори засмяно Руфъс и окачи наметката си на пирона до вратата. После протегна ръка да поеме палтото на Порция. Задържа го за миг, преди да го окачи на пирона, като през цялото време погледът му я преценяваше така неприкрито, че тя отново се почувства слаба и безпомощна.

— Сега разбирам какво имахте предвид, като се нарекохте плашило — проговори меко той. — Нямате месце по костите си. Защо момиче, което пътува под закрилата на Гранвил, изглежда като умиращо от глад? — Той посочи към огъня. — Седнете на топло. Виждам, че сте премръзнала.

— Божичко, момичето е бледо като мъртвец! — извика Ани и настани Порция на едно столче пред камината. — Но знаете ли, червенокосите често имат съвсем светла кожа. — Тя вдигна едно тумбесто гърне от лавицата над камината. — Сега ще си пийнете топло винце и кръвта ви ще се стопли.

Порция прие с благодарност освежителната напитка. Не се засегна от забележките на Ани относно външността си, тъй като беше свикнала с подобни още от детството си и не си правеше илюзии, че е красавица. Но по някаква причина възприе преценяващия поглед на Руфъс като обида, макар че мнението му отговаряше на нейното.

— Има супа с картофи и зеле и свинско печено — обяви Ани. — Само след няколко минути ще съм готова. Бихте ли нарязали хляба, милорд?

Руфъс взе големия нож и самун овесен хляб и започна да реже дебели филии. Правеше го с бързина и сръчност, които издаваха, че и друг път е изпълнявал подобни задачи.

Възхитена против волята си, Порция го наблюдаваше внимателно. Тази домакинска дейност изглеждаше неподходяща за големите ръце на червенокосия великан. Забележително добре оформени ръце, установи тя, с дълги, тънки пръсти, гладки кости и широки, грижливо изпилени нокти. Китките, полускрити под маншетите на ризата, бяха силни, покрити със златночервени косъмчета.

— Готово — каза Руфъс и подреди нарязания хляб в панерчето. — Но преди да ядем, трябва да получа отговор на въпроса си. Коя сте вие?

— Името ми е Порция Уорт — отговори кратко тя. Нямаше причини да крие идентичността си.

— Аха. — Той кимна и отпи малко вино. — Дъщерята на Джак Уорт. — В гласа му прозвуча съчувствие. — Вие сте незаконородена, нали? Всъщност, можете и да не ми отговорите.

Порция вдигна рамене.

— Джак беше негоден за съпруг.

— Да, права сте.

— Познавахте ли го? — попита учудено тя.

— Знам за него. Знам, че е приел името на майка си. — Руфъс избухна в кратък смях. — От фалшива деликатност, за да не опетни името Гранвил с лудориите си! Като че ли това славно име не е отдавна опетнено. Хайде, седнете до масата. — Той посочи столчето до себе си. Ани усърдно нареждаше дървени купички с ароматно ухаеща супа.

Порция не беше свикнала да защитава семейството на баща си, но и не понасяше да го нападат. Дори Джак в пияния си цинизъм се отнасяше към брат си Катон с известно уважение, почти граничещо с братска любов. Макар и незаконородена, тя беше наполовина Гранвил и виждаше злодеянията на отлъчения Декатур с очите на баща си. Гневът й се събуди и тя забрави предпазливостта.

— Като говорите за злодеяния, мислете първо за своите — изсъска остро тя. — Убийства, грабежи, бандитизъм…

— О, не, мис, не позволявам в дома ми да се произнасят подобни обидни думи! — Ани се извърна от огнището със зачервени от възмущение бузи. — Лорд Руфъс е почитан гост в моя дом и ако вие…

Като се имаше предвид досегашния им разговор, отговорът на Руфъс прозвуча учудващо. Той вдигна ръка и домакинята веднага млъкна.

— Стига, Ани, момичето просто защитава семейството си. Ако беше постъпило другояче, щяха да си съставя друго мнение за нея.

— Комплимент ли беше това? — попита хапливо Порция. — Хич не ме е грижа какво мнение имате за мен, лорд Ротбъри.

— Досега не бях готов с оценката си — засмя се Руфъс. — Фактът, че имате Гранвилова кръв, говори еднозначно срещу вас, но не мога да ви се сърдя за лоялността, колкото и да я смятам за неподходяща. — Той посегна към лъжицата си. — Но се пазете от необосновани обвинения. А сега седнете и изяжте тази чудесна супа. — Той посвети цялото си внимание на дървената купичка, сякаш считаше темата за приключена.

Нямаше смисъл да държи на последната дума и да умре от глад. Порция придърпа столчето с крак и седна. Много скоро и двете купички се опразниха.

— Какво ви води при Катон? — попита сериозно лордът.

— Джак умря.

Руфъс не пропусна да отбележи тъмната сянка, пробягала в очите й.

— Моите съболезнования — проговори тихо той.

— Имах само него — отвърна също така тихо Порция, опитвайки се да се овладее. Никой не биваше да знае, че нощем продължава да плаче за баща си.

— Затова ли решихте да се оставите на милостта на Гранвил?

Подигравателният тон издаваше, че полъхът от съчувствие е отлетял. Порция отново осъзна сериозността на положението си: тя беше отвлечена от Руфъс Декатур, а хората му вероятно измъчваха и унижаваха придружителите й. Това я накара да остави лъжицата.

— Нахранете се — проговори меко Руфъс. — Ани ще се сърди, ако чинията ви остане пълна.

Порция бутна купичката към средата на масата. Руфъс вдигна вежди.

— Откъде идвате? — попита с привидно безразличие той.

— От Единбург — отговори беззвучно тя.

— Катон ли изпрати да ви доведат?

— Какво ви засяга всичко това? — попита нелюбезно тя и бутна столчето си. — Какъв интерес имате?

— Всичко, което прави Катон, ме интересува — отговори спокойно той. — Седнете и се нахранете. Каква полза да гладувате?

— О, свикнала съм с глада — отговори горчиво тя и се запъти към вратата. — Не мога да седя с вас и да слушам как говорите лошо за чичо ми заради една купичка супа. — Тя отвори вратата и изскочи навън. Затръшна я силно и Руфъс едва не избухна в смях. В гнева си момичето беше забравило да си вземе палтото.

— Какво й стана? — попита Ани, която донесе на масата свинското и чиния с цвекло. — Ще яде ли или няма?

За свое учудване Руфъс установи, че му е жал за опърничавото момиче и не е в състояние да го остави да замръзне.

— Ще яде — отговори кратко той, стана и излезе навън. Порция стоеше до портата. Знаеше, че Фреди няма да й доведе коня без съгласието на Руфъс, и напрегнато търсеше решение.

Руфъс си помисли, че въпреки младостта си дъщерята на Джак Уорт е много разумна и реалистка. В нея имаше нещо, което го тревожеше и трогваше, особено както стоеше сега, изложила крехкото си тяло на наново завалелия сняг. Блестящата й коса беше покрита с дебел пласт снежинки, а когато обърна глава, чула стъпките му, лицето й беше напрегнато и отчаяно.

— Порция! — Руфъс отиде при нея и й протегна ръка. — Няма да ви питам нищо повече. Върнете се на топло.

— Предполагам, че вече знаете всичко, което ви трябва.

— Не — отговори откровено той. — Не мога да знам всичко за Катон Гранвил. Но сега искам да се върнете в къщата и да се нахраните.

— Не мога да седя и да ям, докато се гаврите с хората на чичо ми.

Руфъс загуби търпение. Беше направил, каквото можеше, опита се да я приласкае и примами — и всичко това само за да спаси една проклета Гранвил от опасността да припадне от глад.

— Както желаете. — Той се обърна рязко и се върна в къщата. Грабна палтото й от закачалката и го хвърли пред краката й. После ядно затръшна вратата.

Порция грабна палтото си, изтърси се от снега и побърза да го облече. Снежинките ставаха все по-гъсти и тежки. Тя нахлупи качулката и тръгна по следите на конете. Оборът беше отзад. Можеше да чака там, все щеше да й бъде по-топло, отколкото навън.

Оборът се оказа здрава, стабилна постройка. Четири коня, два от тях товарни, изпълваха малкото помещение с парещия си дъх и с пронизваща миризма. По стените висяха юзди, собственото й седло беше метнато на една греда.

Момчето не се виждаше никъде. Какво й пречеше да оседлае коня си и да препусне в снежната буря? Тя се огледа замислено. Толкова ли просто беше бягството? Какво можеше да загуби, ако опиташе?

— Хайде, Патчис. — Тя изведе пъстрия си кон от бокса. Усетило снега, животното извъртя глава и изцвили. — Извинявай, но трябва да вървим. — Тя вдигна седлото от гредата и го метна на гърба на коня. — Дори да не намерим сержанта и войниците, надявам се, че в това забравено от Бога място ще се намерят поне няколко къщи, в които хората са добре настроени към семейство Гранвил.

Въпреки ръкавиците, пръстите й бяха премръзнали и оседлаването трая по-дълго, отколкото възнамеряваше. Най-после се справи, метна се на седлото и изкара коня от обора.

В задния двор имаше кладенец, кокошарник и кафези със зайчета. Порция се отправи към портичката, която извеждаше в полето, предполагайки, че ще може да язди успоредно на пътя. Сърцето й биеше до пръсване. Прекалено просто. Защо Руфъс Декатур я бе отвлякъл, а сега не препятстваше бягството й?

Наистина беше прекалено просто. Тъкмо когато се наведе да отвори портичката, граф Ротбъри се появи на задната врата на къщата с канче в едната ръка и парче хляб със сирене в другата. Изглеждаше безгрижен и отпуснат, а погледът му беше изненадващо мек, сякаш изобщо не осъждаше действията й.

— Защо тръгвате толкова бързо? — попита той и вдигна канчето към устните си.

Премръзналите пръсти на Порция не можаха да се справят с резето и тя изруга.

— Извинявам се, ако гостоприемството ми не отговаря на стандарта на Гранвилови — продължи той. — Но именно братът на баща ви е виновен за тази разлика.

Руфъс не бе направил нито крачка. Може би нямаше да я спре. Порция не продумваше. Най-после вдигна резето и блъсна портичката с коляно.

— Щом стигнете в Гранвил Касъл, можете да предадете на Катон Гранвил, че Руфъс Декатур му изпраща поздрави — заключи любезно граф Ротбъри. — Освен това му предайте да върви в ада. — Вратата се затвори зад него и Порция остана сама в двора.

След кратко колебание тя излезе в полето и се отдалечи, но не преди да затвори грижливо портичката — твърде добре запозната със селските навици, за да я остави отворена, макар да бързаше.

След известни усилия тя успя да намери пътя, едва различим под снежната пелена. Конят й напредваше бавно и явно не желаеше да върви по-бързо. С прилив на страх Порция осъзна, че бе направила грешка, като напусна сигурния селски двор. Можеше да преглътне гордостта си и да се направи, че не чува подигравките на Руфъс Декатур! Вместо това излезе навън в снежната буря!

Около нея не се забелязваха никакви признаци на живот. Усещаше се загубена в усилващата се бяла вихрушка. Ала след минути чу зад себе си конски тропот и грамадният червеникав жребец изникна като сива сянка в белотата. Господарят му беше покрит със сняг. Яркосините очи бяха единственото цветно и живо сред безформения мрак.

— Велики Боже, това момиче е полудяло! — извика ядно той и се наведе да хване юздите на коня й. — Май и аз не съм по-добър. — Той проклинаше не само Порция, но и собственото си безумно желание да я спаси от своенравието й. Придърпа коня й близо до своя и продължи: — Аз ще ви водя. Аякс знае пътя и вашият кон ще го следва.

— Какво става със сержант Крамптън? — попита упорито Порция. Загрижеността за невинните войници надви страха. Тя отвори уста, глътна сняг и се закашля, но въпреки това продължи: — Не можете да ги оставите навън в това време!

— Не са навън — отговори кратко мъжът. — Не говорете и дръжте главата си наведена.

Порция изпълни нареждането, тъй като то беше единствено разумното. Очакваше да се върнат обратно в къщата, но скоро се озова на мястото на нападението. Около двамата ездачи се стелеше само безформена белота, в която не се различаваше нищо и която изглеждаше още по-призрачна поради тишината, която ги обгръщаше. Дори тропотът на конете се чуваше приглушено.

Изведнъж Порция видя пред себе си група дървета. Руфъс отклони коня си от пътеката и Патчис го последва. Влязоха в храсталака и Руфъс спря коня си. Вдигна камшика и посочи право напред.

— Вървете по следата, докато стигнете до скалата. Там е пещерата, в която са хората на Гранвил. — Преди Порция да е успяла да отговори, той плесна задницата на коня й с камшика си и животното се втурна напред.

— И не забравяйте какво трябва да предадете на Катон! — Думите му веднага се загубиха в снежния хаос. Порция обърна глава срещу вятъра. Видя сивата сянка между дърветата, но само след секунди тя изчезна. Отново беше сама. Отново я връхлетя страх.

Тъй като конят й сам намираше пътя си между дърветата, тя освободи юздите. Може би животното усещаше инстинктивно къде трябва да отиде. Самата тя не знаеше, но много скоро в страшната белота се очертаха скали и отвор на пещера.

— Стой! — Порция спря коня си и впи поглед в сивата скална стена. В този момент от вътрешността на скалата изцвили кон.

Патчис отново тръгна напред и постепенно в снежната вихрушка се оформи тъмната сянка на скалата. Порция се насочи право към нея, като постоянно подканяше Патчис да побърза. Имаше чувството, че язди през мъгла, но в следващия момент сенките се отдръпнаха и снегът изчезна. Бяха влезли в малка тъмна пещера.

Порция изтри снега от очите и лицето си. Трябваше й известно време, докато очите й привикнат с тъмнината. Още докато примигваше, тя чу познат глас:

— Виж ти, момичето е дошло!

— Да, слава на Бога! — Джил Крамптън излезе от полумрака. — Значи онзи жалък негодник ви е пуснал да си идете. — Той и помогна да слезе от седлото. — Добре ли сте? Онзи стори ли ви нещо? — Тревогата направи гласа му дрезгав. — Ако ви е посегнал с мръсните си ръце…

— Не, не, нищо не се случи! — прекъсна го сърдито Порция. — Той лично ме доведе дотук. Но какво е станало с вас? — Тя огледа смаяно петимата мъже и безпомощно се запита защо й изглеждаха така променени. Палтата им бяха отворени… защото липсваха всички копчета. Явно им ги бяха отрязали. В следващия момент й стана ясно защо й изглеждаха различни. Допреди няколко часа всички имаха бради — дълги или къси, бакенбарди, мустаци. А сега бяха гладко избръснати и лицата им розовееха.

Тя отвори уста да каже нещо, но женската деликатност я възпря. Веднага бе разбрала, че спътниците й се чувстваха лишени от един важен мъжки атрибут и унизени.

— Предполагам, че ви ограбиха? — попита тихо тя и свали ръкавиците си. Въздухът в пещерата беше леден.

— Тези свине… тези крадци и убийци! Взеха ни всички пари, всички по-ценни вещи… и оръжията ни. — Джил се извърна, за да скрие колко бе засегнат. — За щастие ни оставиха конете.

— Да, но без седла и юзди — отбеляза горчиво един от другарите му. — Елате навътре, мистрес. Успяхме да запалим малък огън. По-добре е от нищо.

Порция се запъти бързо към червеното сияние в задната част на пещерата. С няколко клони и съчки мъжете бяха успели да запалят огън, който й се стори по-прекрасен дори от дебелата коледна цепеница в камината.

— Как мислите, колко ще продължи бурята? — попита Порция и се наведе да стопли премръзналите си ръце.

Джил застана до нея и също протегна ръце към огъня.

— Вятърът е от североизток. След няколко часа ще се налудува.

— Казахте, че ни остават още четири часа до Гранвил Касъл?

— Ако яздим бързо. Но при този сняг едва ли ще напредваме с повече от две мили в час.

Мрачна перспектива. Порция потрепери и скръсти ръце.

— Какво искаше от вас онзи дявол, мис?

— Искаше да знае коя съм — обясни просто тя. Джил се намръщи още повече.

— И вие му казахте истината, така ли? А след това той ви доведе тук?

— Точно така — отговори кратко тя. По-добре да не споменава за топлата къща и прекрасната супа на Ани пред тези мъже, измъчвани, унизени и ограбени по заповед на Руфъс Декатур.

Джил усети, че тя крие нещо, изръмжа нещо неразбрано и се запъти отново към входа на пещерата.

Порция усети погледите на мъжете, които очевидно бяха стигнали до същото заключение и се държаха по-враждебно отпреди. Явно фактът, че Декатур не се беше отнесъл зле с нея, беше достатъчен да събуди недоверието им, макар че тя не можеше да разбере в какво я подозираха. Да не мислеха, че би се съюзила с един престъпник, отлъчен от обществото?

Тази представа беше толкова неприятна, че когато Джил най-после обяви, че бурята е утихнала и могат да потеглят, Порция се зарадва искрено. Мъжете, които трябваше да яздят без седла, напразно се мъчеха да държат палтата си затворени на гърдите, за да се пазят от ледения студ. Потеглиха в същия ред като преди: Порция и Джил в средата, двама мъже напред и двама отзад. Това разположение я пазеше от вятъра, но мрачното мълчание на придружителите й беше ужасно потискащо. Малката група мина през няколко тихи селца със затворени капаци на прозорците. Дори от кръчмите не проникваше светлина.

— Все още ли сме в земите на Декатур? — попита след около час Порция.

— Наполовина — отговори Джил. — По-добре е да бъдем предпазливи и да не спираме никъде, докато не навлезем навътре в земята на Гранвил.

— Времето е дяволски лошо за придвижване на войски — продължи тя, за да завърже разговор и да отклони вниманието на мъжете.

— О, в такова време армиите се крият на топло.

— Надявам се. Все едно дали са на страната на краля или на парламента, днес войниците се бият само с времето — отбеляза Порция и стегна юздите, защото Патчис потъна до хълбоците в снега. Джил изръмжа нещо и й помогна да освободи животното от снежната пряспа.

Порция продължи мълчаливо напред, отдавайки се на мислите си. Представи си свят, в който горяха буйни огньове, масите се огъваха от разнообразни яденета и кани с ейл и вино, леглата бяха меки, а завивките топли. В миналото често си представяше подобни неща, за да оцелее в тежката реалност. Беше свикнала с тези картини и сега отново усети вкуса на изисканите ястия и топлината на меките завивки.

Снегът престана, небето се изясни и звездите заблестяха. Порция бе загубила представа за времето, когато стигнаха пред Гранвил Касъл. Тя огледа изумено отблъскващата сива постройка с множество кули, тераси и тесни прозорчета. Не можеше да си представи, че в тази крепост живее семейство с деца. Неволно си припомни прекрасната шатра на брега на Темза, където Катон се беше венчал за втората си съпруга, красивата и елегантна лейди Даяна Карлтън.

Сигурно лейди Даяна беше положила огромни усилия, за да направи този стар замък уютен дом…

Когато минаха по мостчето над широкия, заледен ров, стражите вдигнаха желязната решетка, за да ги пропуснат в двора. Макар че неприятелските армии се криеха в зимните си лагери, в страната бушуваше война и замъкът на лорд Гранвил трябваше да бъде затворен за външния свят.

Дотичаха оборски ратаи, поеха конете им и заразпитваха, учудени от закъснението им. Дворът беше почистен и снегът беше натрупан около стените, по които се виждаха редици горящи факли. Сивите плочи бяха покрити със слама, за да не се плъзгат конете и хората. Порция слезе от седлото и се огледа нерешително.

Придружителите й бяха заобиколени от другарите си. Джил вървеше към високата порта, която водеше във вътрешния двор на замъка. Преди да я е достигнал, на прага застана стройна фигура, увита в широко палто. Момичето извика зарадвано и хукна право към Порция.

— Божичко, П-порция, колко се р-радвам, че те виждам! — рече Оливия и протегна ръка на приятелката си. Черните й очи блестяха щастливо. — Само да знаеш колко те чаках!

— И аз се радвам — отговори малко сковано Порция. Помнеше, че на сватбата Оливия изглеждаше висока за възрастта си. И сега беше така. На ръст почти колкото Порция, тя носеше косата си на тежки плитки, оформени като корона на главата, а лицето й беше станало още по-сериозно.

Порция пусна юздата на коня си и стисна протегнатата ръка на Оливия.

— Как си? Цели три години не сме се виждали.

Оливия отговори с плаха усмивка:

— Благодаря, добре съм.

— Добре дошла в Гранвил Касъл, Порция.

Какъв овладян глас… Порция се обърна стреснато. Несъщият брат на баща й беше едър, строен мъж с кафяви очи, доста голям нос и добре оформена уста. Тъмната му коса беше разделена на път по средата. Той свали ръкавицата си и й подаде ръка.

Порция отговори с плахо ръкостискане.

— Замръзнала си — отбеляза той и потърка пръстите й. — Времето ни изигра лоша шега. — Той кимна на Джил, който се беше върнал и чакаше да му обърнат внимание.

— Попаднахме в засада, сър.

Доброжелателното изражение на Катон се измени рязко.

— Декатур?

— Да, сър — кимна мрачно Джил. Катон пусна ръката на Порция.

— Оливия, заведи братовчедка си на топло и се погрижи за нея. Не виждаш ли, че е измръзнала? — После се обърна към Джил: — Чакам доклада ти.

Мъжете се запътиха към кулата, в която бяха подслонени войниците. Порция побърза да сложи отново ръкавицата си.

— Насам. — Оливия тръгна към високата порта, през която се влизаше във вътрешния двор и по-нататък в главното крило. Порция изпъна крехките си рамене и я последва.