Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (26)

Епилог

Коулфийлд Аби, Оуксбридж, Англия, 1645 година

 

— Брайън е тук — пошепна със сведена глава Оливия.

— Къде е? — попита Фийби и забави крачка.

— Зад нас. — Оливия стисна здраво ръката на приятелката си. — Усещам погледа му.

Порция погледна през рамо към алеята, от която бяха излезли.

— Наистина е там — отвърна бодро тя. — Вонящ кучи син.

Брайън Морз стоеше под една арка със скръстени ръце, облегнат небрежно на колоната, и наблюдаваше трите млади дами, които се разхождаха по моравата, хванати за ръце.

— Какво ли търси тук? — попита шепнешком Оливия.

— Същото като другите, мисля — отговори Порция, когато навлязоха в кръга с розови храсти. — Вероятно се опитва да вземе някакво участие в мирните преговори. Не мога да си представя, че играе значителна роля.

— Тук вече не може да ни види. — Фийби се наведе да помирише една от големите жълти рози, които бяха засадени на шпалир. След минута извика сърдито, отскочи назад и облиза капчицата кръв на пръста си. — Боже, роклята ми е опръскана с кръв! — изплака тя и разтърка пръските по бялата си рокля, така че се образува грозно червеникаво петно.

— Не биваше да правиш това — скара й се Порция, за съжаление много късно. — Така петното се вижда по-ясно. — Тя се надигна на пръсти, за да види какво става наоколо. — Оливия, баща ти и Руфъс вървят заедно по отсрещната алея — съобщи весело тя. — А кой е третият?

Оливия, която беше на ръст почти колкото Порция, погледна над храстите, докато дребната Фийби трябваше да подскача, за да види нещо.

— Това е кралят — отговори страхопочтително Фийби. Тъй като беше живяла доста време в кралския двор в Оксфорд, тя познаваше монарха — за разлика от приятелките си.

— Да идем да ги поздравим. — Порция навлажни показалеца си със слюнка и приглади веждите си. — Добре ли ми стои шапката?

— Не можем просто така да се изпречим на пътя им — възрази страхливо Оливия. — Не виждаш ли, че водят частен разговор? Не е прилично!

— А ти не виждаш ли, че съпругът ми носи на ръце нашето дете? — отговори с усмивка Порция и намести широкополата си шапка. — Това е още по-неприлично. Изобщо не е в съгласие с етикета.

— Права си — подкрепи я Фийби, силно впечатлена от гледката, която се разкриваше пред очите й. Руфъс Декатур, крал Чарлз и маркиз Гранвил, задълбочени в разговор. Всъщност това беше една от обичайните сцени в тази дни на мирни преговори, с изключение на обстоятелството, че лорд Ротбъри беше с дете на ръце. Бузесто зеленооко момиченце с лунички по нослето и червени къдрици. Малката смучеше палеца си и бъбреше нещо на детския си език, а с другата ръка дърпаше косите на баща си. Изглежда това не смущаваше граф Ротбъри, който продължаваше спокойно разговора си с краля.

— Щом вие не искате, аз ще отида сама да се представя на краля — заяви Порция с дяволита усмивка и без да се вслушва в протестите на приятелките си, прихвана полите си и излезе от розовата градина.

Брайън Морз излезе иззад колоната, за да проследи с поглед контеса Ротбъри, която вървеше през моравата към тримата мъже. Устните му се разкривиха пренебрежително, дребните сиви очички, загубили блясъка си, светнаха с обичайната бдителност. Копелето на Джак Уорт бе успяло да се вмъкне в изисканото общество и всички го приемаха. Никой не се притесняваше, че съпругът на Порция беше един от най-скандалните негодници в цялата страна, подъл крадец и разбойник, син на изобличен предател. Граф Ротбъри беше успял да се наложи по време на мирните преговори и двете страни придаваха тежест на думата му. На всичкото отгоре мършавата му, обсипана с лунички съпруга, която изобщо не се подчиняваше на придворния етикет, се славеше като очарователна ексцентричка.

Но Брайън още не беше свършил с лейди Ротбъри. Всъщност дори не беше започнал. С нея и с онази проклетница Оливия. Студеният му поглед се плъзна към втория му баща. И с него щеше да си разчисти сметките. Сигурно Катон беше в дъното на опита да го отровят при последното му посещение. За да се отърве от привърженика на краля под собствения си покрив, Гранвил беше използвал един особено злобен и унизителен метод, а Брайън не беше от хората, които забравят подобни неща.

Той се обърна рязко на токовете си и се оттегли в хладния полумрак на абатството.

 

 

Порция се приближи до тримата господа с обичайните си стремителни стъпки. Усмихна се, както винаги, когато видеше съпруга си. Руфъс не се беше променил съществено, след като възвърна правата си на аристократ. Обличаше се, както и преди, скромно и практично; косата му беше късо подстригана, в ярко противоречие с буйните къдрици на краля и кавалерите му. Тъй като скованите церемониалности на придворния етикет бяха чужди на същността му, проявите му бяха толкова резки, че понякога граничеха с грубост. Ако се съдеше по недоволното лице на краля, Руфъс за пореден път беше изказал открито мнението си пред своя своенравен и поставен под сериозен натиск от много страни господар.

Тримата се обърнаха към Порция, която смело излезе насреща им и направи почтителен реверанс пред краля. Руфъс я представи и Чарлз промърмори няколко приветствени думи, но си остана намръщен. За разлика от него Руфъс се държеше напълно непринудено, а малката се засмя весело при вида на майка си и протегна ръчички към нея.

— Ах, тази лъжлива малка женичка — засмя се развеселено Руфъс и подаде бебето на майка му.

Порция целуна своята Ева по пълните бузки и бе дарена с радостно гукане.

— Смятам да обсъдя въпроса със съветниците си — съобщи високомерно Чарлз и направи властен жест, с който им даваше да разберат, че разговорът е приключен. — Ротбъри, Гранвил, лейди Ротбъри, желая ви добър ден. — Той сведе глава и закрачи по алеята, докато мъжете се кланяха зад гърба му, а Порция отново приклекна в реверанс.

— А аз си мислех, че вие сте съветниците му — отбеляза критично Порция.

Катон поклати глава с необичайно за него вълнение.

— Знаеш ли къде се Оливия и Фийби? Трябва веднага да се върнем в Кливдън. Току-що ми съобщиха, че състоянието на Даяна се е влошило.

— Много съжалявам — заяви искрено Порция. Даяна не я обичаше, но тя не й желаеше злото. Съпругата на Катон беше болна от няколко седмици и я бяха отнесли в къщата на Гранвил в Лондон, докато сестра й и заварената й дъщеря бяха дошли със съпруга й в Оуксбридж, за да участват в мирните преговори. За съжаление нещата не се развиваха според очакванията.

Катон поглади брадата си.

— Кървенето не спира. Лекарят казва, че е много слаба…

— Оливия и Фийби са в розовата градина. — Порция посочи към средата на парка. — Не пожелаха да дойдат с мен, защото счетоха, че е неприлично.

— Ти обаче не видя пречки да се представиш на краля — укори я засмяно Руфъс.

— Напротив, сметнах за свой дълг да те освободя от Ева. Според мен е върхът на неприличието да водиш разговор с краля, докато носиш дете на ръцете си — отговори Порция и вдигна високо едната си вежда.

— Моля да ме извините… — Катон се запъти с бързи крачки към розовата градина, твърде зает с мислите си, за да се вслуша в шеговитата словесна престрелка.

Руфъс го проследи с намръщено чело. След малко се обърна към свода на абатството.

— Направи ли ти впечатление, че до преди малко там стоеше един мъж?

— Да, това беше торният бръмбар. — Порция целуваше едно по едно закръглените пръстчета на Ева и малката гукаше възхитено.

— Май не те разбрах. — Руфъс се намръщи още повече.

— Брайън Морз, завареният син на Катон — обясни Порция. — Незнайно по каква причина Оливия се плаши до смърт от него. Тя не е в състояние да обясни защо, но той я имитира и й се надсмива. Отвратителна личност. — Тя се изсмя със задоволство на прекрасния спомен. — Уредихме прибързаното му заминаване от Гранвил Касъл и го накарахме да се почувства доста неловко. Сигурно още е бесен от гняв и не може да ни понася.

— Разбирам. — Руфъс подръпна замислено брадата си. Дебнещите погледи на непознатия му причиняваха неловкост. Реши да събере сведения за Брайън Морз. Когато се обърна към жена си, погледът му се проясни и той заяви: — Крайно време е да облечеш отново бричовете си.

— А, значи роклята ми не ти харесва? — попита предизвикателно Порция и огледа доволно ябълковозелената си роба. — Според мен е прекрасна.

— Наистина е хубава, но бричовете ми харесват много повече.

Чувственият му тон накара очите й да заблестят.

— Не мога да изляза пред краля в бричове.

— Права си, но ние напускаме двора. Направих всичко, което беше по силите ми, но кралят е упорит като магаре и отказва да сключи мир при условията на Кромуел.

— Пак ли ще има война?

— Вероятно. — Руфъс разтърси глава и в очите му блесна нетърпение. — В момента нямам нерви за тези неща. През следващите месеци смятам да се посветя на възстановяването на дома си. Ще надзиравам опитомяването на синовете си и ще… — Той се приближи към нея и плъзна пръст по устните й — … ще се любя до насита с моето опърничаво врабче.

Порция задържа пламтящия му поглед, изпълнен със страстни обещания. Задъхана и трепереща, тя чакаше целувката, която да подпечата обещанието, и мига, в който щеше отново да попадне под властта на добре познатата магия, когато светът около нея изчезваше и оставаше само всепоглъщащата увереност, че животът, душата и сърцето й принадлежаха завинаги на този мъж, както й принадлежеше и той.