Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (22)

20.

— Порция, да не си яла нещо развалено? — попита загрижено Люк и потупа по гърба свилата се в храстите Порция.

— Вероятно. — Тя се поизправи и изтри устата си с кърпичка.

— Сигурно заради къпините — обади се мъдро Тоби и клекна пред нея, за да я погледне в лицето. Последното му гадене беше предизвикано от опустошаването на един къпинов храст.

Порция се помоли усмивката й да успокои момчетата. Досега беше успявала да скрива ужасните сутрешни пристъпи на гадене. Не искаше децата да изтичат при Руфъс и да му разкажат.

— Вече ми мина и се чувствам по-добре — поясни тя. — А вие закусихте ли? — При мисълта за ядене стомахът й отново се разбунтува.

— Бил ни приготви рохки яйца — отговори Люк. — Наистина ли си по-добре?

— Наистина. — Порция се изправи несигурно и посегна към сламената си шапка. Тя не отиваше на войнишката й униформа, но пазеше бялата й кожа от слънцето. — Къде е Юнона?

— В някоя заешка дупка.

Глупав въпрос.

— Да вървим в лагера. — Тя хвана двете момчета за ръцете и тръгна обратно към лагера, разположен в подножието на хълма. Ала още преди да стигнат до първите палатки, вниманието на децата бе привлечено от един войник, който поправяше счупената ос на каруца. Те се втурнаха да му предложат помощта си и Порция продължи пътя си сама.

През двете седмици от началото на обсадата инженерите бяха прокарали няколко мостчета през рова, достатъчно здрави да издържат тежестта на хората и обсадните машини. Глухият бой на оръдията се беше превърнал в утринен и вечерен ритуал. Досега стените на крепостта удържаха на стрелбата без особени повреди, макар че следите от постоянните нападения все повече се увеличаваха.

Върху стените често се изсипваше дъжд от стрели, на който защитниците реагираха с ответна стрелба, но без план и без да нанесат съществени вреди. Беше твърде рисковано да се покажат иззад бруствера и да стрелят точно. Щом паднеше мрак, запалваха дърва, напоени с катран, и двете страни започваха да кашлят и да се давят. Но обсаждащите могат поне да се скрият, помисли си сърдито Порция. При това топло време задушните нощи сигурно бяха истинско мъчение за обсадените. Те не можеха да избягат от задушаващия дим, а и времето влошаваше положението им. Беше горещо, чакаше се буря, но така и не идваше да ги разхлади.

В това ранно юнско утро обаче по сивото небе вече се носеха буреносни облаци и задухата само увеличаваше неразположението й. Болеше я глава, постоянното гадене бе станало непоносимо и тя не се стараеше да го крие, както правеше преди. Имаше късмет, че задълженията й не бяха тежки. Помагаше да строят мостове и да поставят леките плетени стълби, с които се катереха по стените. Стоеше на пост, патрулираше около лагера и рова и постоянно наблюдаваше за необичайни движения в крепостта. И винаги, когато минаваше покрай тайната врата в стената, отвръщаше поглед.

Батальонът на принц Рупърт беше пристигнал навреме и когато мина по изпотъпканата морава към палатката на командващия, Порция чу гласа на самия принц, наперен и в добро настроение. Наскоро той бе пробил блокадата на Йорк и беше изпълнен с увереност в победата.

Аристократичните господа, които жегата бе прогонила от палатките, стояха около масата, поставена под дебелата сянка на един бук, и разглеждаха някакви карти. Принцът, с грижливо накъдрена светла коса, която падаше чак до яката от валенсианска дантела, носеше яркосин жакет с червена подплата и изглеждаше наистина като принц. Застанал начело на масата, той сочеше картата с бастуна си.

— Джентълмени, ние трябва — или по-скоро ние ще предизвикаме решително сражение. Кралят иска така. — Той обърна сияещото си лице към слънцето и размаха бастуна си. — Такава е кралската воля, милорди.

Руфъс разглеждаше картата. За разлика от принца, лицето му беше мрачно и замислено. Порция, която наблюдаваше сцената от известно разстояние, остана с впечатлението, че той иска да възрази. Стойката и острата линия около устата бяха сигурни признаци за несъгласие. За нейно учудване обаче той не каза нищо, само продължи да гледа картата със смръщено чело.

Изведнъж Руфъс вдигна очи и тя разбра, че е усетил близостта й. Той се извини, отдалечи се от групата и се запъти бързо към нея.

— Е, мила? — Въпреки усмивката лицето му остана напрегнато. — Днес не си ли на пост?

— До обед — отговори тя. — Ядове ли имаш?

— Не знам. Принцът е твърдо убеден, че армиите са готови за решаваща победа, но аз не съм толкова сигурен.

— Значи ли това, че ще вдигнете обсадата?

Руфъс хвърли поглед към Гранвил Касъл, флаговете на парламента се вееха над стените и упорито устояваха на обсадата.

— Вече от няколко дни нямат вода. Дори да са имали запаси, те са вече изчерпани. В крепостта има петстотин души и не знам си колко коне. — Той погледна по-внимателно Порция и се намръщи. — Ако продължаваш да носиш шапката в ръка, ще заприличаш на циганка. — Той взе шапката, нахлупи я на главата й, вдигна периферията и я накриви на една страна. — Изглеждаш ми бледа. Да не си болна?

— Нищо ми няма. От горещината е — излъга смело тя. — Но какво ще стане с Оливия и Фийби, с Даяна и бебетата?

— Ако пожелаят, ще ги изпратят някъде със сигурна свита. За тях ли се тревожиш?

— Тревожа се, защото знам, че страдат — отговори честно тя.

— Само от Катон зависи да сложи край на страданието им — отговори кратко Руфъс. — Той може да прибере знамената си и да свали подвижния мост и всичко ще свърши.

— А ти ще го обесиш — довърши мрачно тя.

— Няма. Той няма да бъде мой пленник, а на краля. Аз се интересувам само от капитулацията му — обясни със студена окончателност той.

Порция не отговори. Обсипаното с лунички лице придоби решителен израз и острите черти изпъкнаха още по-силно, подчертани от сянката на периферията. Не му повярва. Руфъс използваше войната, за да задоволи страстите си. Беше си възвърнал имотите и доброто име, сега искаше да отнеме живота на Катон, за да отмъсти за баща си.

Руфъс се улови, че очаква отговора й, макар да знаеше, че тя няма да му каже това, което той очакваше да чуе. Искаше Порция да го увери, че го разбира и споделя радостта му от триумфа. Ала дълбоко в себе си знаеше, че може да очаква от нея само безмълвно приемане на граничещата му с вманиаченост жажда за отмъщение и също така безмълвна лоялност, в която се беше заклела. Знаеше още, че и двете й причиняват страдания.

Когато мълчанието се проточи, той й махна рязко за сбогом и се върна при офицерите под дървото. Така обърна гръб на болката на Порция и на факта, че само той беше виновен за нея. Но даже и да искаше, той вече не беше в състояние да спре хода на събитията.

Порция се запъти към трапезарията с тежащи като олово крака. Не беше закусила и сега я мъчеха едновременно глад и гадене. Тялото й явно не знаеше какво ставаше с него и как да реагира. Гърдите й бяха чувствителни, постоянно се люшкаше без основателна причина между радостно опиянение и дълбока потиснатост, между усмивка и ярост. Вече беше започнала да смята, че бременността съвсем не е толкова прекрасна, каквато я описваха.

Все още не беше казала на Руфъс за състоянието си. Имаше твърдото намерение да го стори, но още не беше наясно със собствените си чувства, а и се страхуваше. Боеше се, че той няма да реагира според желанията й. Той имаше вече деца и сигурно щеше да приеме разкритието й равнодушно. Тя беше убедена, че Руфъс няма да отхвърли детето й, но очакваше, че той просто ще вдигне рамене, ще се примири с неизбежното и ще й обещае да се грижи за малкото. И толкова. Детето щеше да бъде копеле на любовницата му. Нито тя, нито бъдещото й дете щяха да имат право да поставят някакви изисквания и можеха да разчитат само на любовта и честта. Руфъс непременно щеше да изпълни повелите на честта си, но Порция съвсем не можеше да бъде сигурна в любовта му.

А тя искаше много, много повече от обичайната реакция. Не можеше да понесе мисълта, че детето й ще расте така, както беше израснала самата тя, със съзнанието, че е нежелано, че създава само ядове и досада, че за него няма място в света на нормалните хора. А знанието, че незаконното дете на едно копеле е двойно прокълнато, я правеше гневна и ожесточена.

Трябваше да каже на някого. Трябваше да се довери на някой добър човек, да говори за мъката си, да изясни чувствата си. Но освен Руфъс си нямаше никой, който би я изслушал.

— Ей, момиче, защо не дойде на закуска? — изгърмя Бил, като я видя на прага. — Оставил съм ти чудесно парченце сланинка и пресни овесени хлебчета.

— Дай ми само едно хлебче — помоли Порция и бързо отвърна глава от тлъстата сланина.

— Както желаеш. Такова лакомство е рядкост.

— Благодаря ти, но днес не съм гладна. Има ли мляко?

— Да, в онази стомна. — Той посочи с глава към задната част на палатката, където бяха наредени глинени стомни в легени със студена вода.

Порция грабна една стомна и пи с големи глътки. Млякото беше студено и съвсем прясно. Войниците бяха събрали кравите на Гранвил, които пасяха извън стените, и всяка сутрин ги дояха. Обсадените нямаха мляко. Порция остави стомната и потопи ръка в хладната вода. Какво ли беше да нямаш вода? Да ти я дават на малки порции и да знаеш, че скоро няма да пиеш прясна?

Дори Катон да беше успял да изпрати хората си навън през тайната врата, те не можеха да набавят достатъчно вода за всички обитатели на крепостта. Сигурно маркизът всеки ден наблюдаваше отчаяно хоризонта за обещаните подкрепления. Ала след поражението при Йорк Феърфакс и Левен бяха затънали до гуша в работа и сигурно бяха забравили за Гранвил Касъл.

Порция излезе от палатката и се запъти към рова. Нивото на водата беше паднало, тъй като почти шест седмици не беше валяло, а топенето на снега отдавна беше свършило. Водата беше мръсна, дъното кално и обрасло с треви. Тя можеше да се потопи във водата и да преплува рова, без никой да я забележи. Постовете почти никога не поглеждаха към водата. Те патрулираха покрай лагера и покрай рова и гледаха напред или нагоре към стените. Димът от огньовете щеше да се погрижи за допълнително прикритие.

Не можеше да слезе в рова точно срещу подвижния мост — там беше опасно, защото постовете на обсаждащите бяха много нагъсто. Но от другата страна, зад острова с патиците, щеше да бъде по-лесно, тъй като светлината на факлите от лагера не стигаше чак дотам. Имаше добри шансове да остане незабелязана, само трябваше да се придържа съвсем близо до брега, докато плуваше. Тайната врата беше точно на мястото, където стърчеше една от опорните греди за подвижния мост. Тъй като там цареше пълен мрак, тя щеше да има достатъчно време да потърси отварящия механизъм.

Порция изненадано отбеляза, че беше изковала плана си без съзнателно решение. Беше абсолютно убедена, че трябва да се промъкне в крепостта и да говори с Оливия и Фийби. Искаше да знае как са те, трябваше да им довери тайната на бременността си. Приятелките й нямаха нищо общо с тази ужасна война, още по-малко с враждата между Руфъс и Катон. Като отиваше да говори с тях, тя не предаваше Руфъс. Веднъж вече той бе показал разбиране и вероятно се беше примирил с връзката й с неприятеля. Дано и този път да успее.

 

 

Порция се подготви за изпълнението на плана си с хладен разум и зряло обмисляне. Размени часовете си с Пол, който много се зарадва, че ще се отърве от досадната служба от полунощ до четири сутринта, и си легна веднага след вечеря, докато Руфъс все още разговаряше с принц Рупърт и офицерите му.

Руфъс се прибра към единадесет и Порция се престори, че спи, макар че беше твърде развълнувана, за да намери покой. Той не запали лампата и се задоволи със слабото сияние на факлата, която през цялата нощ щеше да гори пред входа. Тя му бе казала, че е на пост, и знаеше, че той няма да смути съня й. Остана неподвижна върху тесния нар, усещайки погледа му върху себе си — явно се бе приближил да се вслуша в дишането й. След минута, която й се стори безкрайна, Руфъс се отдалечи и тя въздъхна облекчено.

Тя го виждаше така ясно пред себе си, сякаш очите й бяха отворени. Виждаше всеки негов жест, докато разкопчаваше колана, сваляше панталона, измъкваше ризата през главата с нетърпеливи движения. Виждаше широкия гръден кош, малките, корави зърна на гърдите, златночервените косъмчета, които се спускаха към пъпа и по-надолу. Руфъс смъкна бричовете си, изрита ги в ъгъла и се наведе да събуе чорапите си.

Ремъците на нара изскърцаха под тежестта му и тя разбра, че си е легнал по бельо. Ако беше дошъл при мен, щеше да бъде друго, каза си тя и се усмихна. Приятно й беше да разбере, че той уважава съня й и спи прилично облечен.

Изведнъж клепачите й натежаха, дъхът й прие ритъма на дълбокото, равномерно дишане на Руфъс. Сънят дойде нежен и галещ като лебедово перо.

Не знаеше колко време бе минало, когато някой я раздруса. Ръката на Руфъс беше на рамото й и я побутваше нежно. Постът, който трябваше да я събуди, стоеше пред палатката и викаше дрезгаво името й.

— Спиш като мъртва — пошепна Руфъс и се наведе към нея. Порция простена мъчително. Не можеше другояче. Шокът, който дойде с изтръгването от първия дълбок сън, беше твърде силен и в стомаха й веднага се надигна гадене.

— Продължавай да спиш — каза й Руфъс. — Ще взема твоя пост.

— Не… не. — Тя седна в леглото и разтърси глава. — Не, аз съм длъжна да отида. Нищо ми няма. — Отметна завивката и стана със сведена глава, надявайки се да овладее гаденето, преди да я е надвило.

— Порция, да не си болна? — попита остро и в същото време загрижено Руфъс.

— Не… не. — Тя се надигна предпазливо. — Само че не ми е приятно да ме будят посред нощ — обясни тя и посегна към бричовете си, оставени на края на нара. Беше си легнала облечена и трябваше само да обуе ботушите.

Изправи се внимателно, но веднага й се зави свят и стомахът й още повече се разбунтува. Захапа вътрешната страна на бузата си, докато болката извика сълзи в очите й, закопча панталона и стегна колана. Рапирата и ножът бяха приготвени. Нахлузи ботушите си, но още при първата крачка се олюля и се хвана за една греда.

Руфъс лежеше, облегнат на лакът, и я наблюдаваше с присвити очи. Нещо не беше наред с това момиче. Дали беше загубила ориентация след рязкото събуждане? Много му се искаше да й се скара и да я прати обратно в леглото, но това би означавало, че й отказва уважението, което изискваше и което си беше завоювала в отряда му. Порция не искаше да се отнасят снизходително към нея и винаги когато й предлагаха да поемат някоя тежка работа, реагираше възмутено.

Порция пъхна рапирата си в ножницата и ножа в ботуша. Вече се чувстваше по-добре и дори успя да му се усмихне и да му прати въздушна целувка на излизане.

Руфъс се отпусна на възглавницата и дълго лежа, без да може да заспи, скръстил ръце под главата, напълно буден, обзет от неприятно предчувствие, макар и без видима причина.

Порция кимна на мъжа, който я бе събудил, и прекоси лагера в посока, противоположна на крепостта, към предната линия на постовете, където трябваше да замени другаря си. Мястото беше усамотено и идеално за намеренията й. Всички патрули внимаваха най-много за крепостта, но трябваше да контролират и външните граници на лагера. Тази част от линията беше изолирана и обхващаше гористата местност зад лагера. Тук не идваше никой, другите постове бяха доста далече. Никой нямаше да забележи, че войникът, който патрулира в този участък, е напуснал поста си за известно време — е, ако късметът внезапно не я изоставеше. Но Порция беше решена да рискува. Адам я посрещна с облекчена усмивка.

— Радвам се да те видя. Мислех, че Пол ще поеме следващия пост.

— Сменихме се, защото утре следобед искам да бъда свободна.

— Аха. — Адам кимна с разбиране. — Тук отново беше вълнуващо като в леглото на стара девственица. Е, желая ти приятно прекарване. — Той вдигна ръка за сбогом и се отдалечи с бодри стъпки, явно с намерението да пие бира в трапезарията.

Порция забрави гаденето си. Може би страхът беше най-доброто средство срещу него. Обходи три пъти разстоянието, без да види жив човек. Цареше пълна тишина. Само откъм лагера долитаха обичайните шумове, в храстите се ровеха дребни горски животни, от време на време изкрещяваше нощна птица. Тесният сребърен сърп на новата луна се появяваше само когато облаците се разсейваха за минути. Вечерницата също проблясваше от време на време, но за юлска нощ беше необичайно тъмно.

Порция изчезна между дърветата и потърси дъба, който беше избрала следобеда. Бръкна под дебелия мъх, който покриваше корените, и извади тъмната шапка, която трябваше да скрие косите й. Свали ботушите, чорапите и бялата риза и навлече дебелия вълнен жакет на голо. Усещането беше много неприятно, но нали трябваше да остане невидима в мрака. Рапирата остана при дрехите й в мъха. Тя привърза ножа за крака си с ленен парцал, след като грижливо уви острието с няколко пласта лен.

Плодовете, които също беше скрила тук — ябълки и круши, — отидоха по джобовете. Не можеше да вземе нищо повече, тъй като мръсната вода в рова щеше да го повреди. Пък и сокът и месото на плодовете бяха най-доброто средство срещу жаждата. Накрая превърза устата и носа си с кърпичка и се промъкна боса между дърветата, заобиколи крепостта, докато се озова пред острова с патиците.

След като предпазливо се смъкна по корем по склона, тя проследи движенията на поста, който обхождаше участъка си — разстояние от около двеста метра. Когато измина три четвърти от разстоянието и се обърна с гръб към нея, тя се плъзна надолу и се прехвърли в рова. Бързо намери опора за краката си и се вкопчи в един крив корен, стърчащ от тинята точно над главата й.

По стените горяха огньове. Кърпичката я пазеше от хапещия дим и щеше да заглуши предателската кашлица. Сега трябваше да изчака поста. Когато той се върна и мина покрай нея, Порция се придвижи внимателно покрай брега, като се стараеше да не се мокри твърде много. Между острова с патиците и подвижния мост имаше три поста. Най-голямата опасност беше в участъка, който минаваше точно пред лагера и където ровът правеше завой.

Късметът не я изостави. Тя намери на брега на рова издатина, достатъчно широка, за да й даде опора. Опирайки се на ръце и колене, успя да пропълзи през завоя и скоро изчезна в сянката на подвижния мост. От стената често се чуваха приглушени гласове, явно постовете си разменяха по някоя дума, но като цяло лагерът почиваше. Дано е така и в крепостта, помоли се безмълвно тя.

Щом се озова под моста, Порция се обърна с лице към стената и пое дълбоко дъх. Ако спреше сега, за да размисли, вероятно щеше да се откаже от намерението си. Плъзна се под водата и усети водните растения около глезените си. Трябваше да преплува малкото разстояние, за да се добере до сигурната отсрещна стена.

Порция вдигна глава над водата и отново пое дълбоко въздух. Димът беше задушаващ, но все пак по-добре от нищо. Тя се потопи отново и изчака с пръскащи се дробове, за да се увери, че никой от брега не е забелязал движенията на водата. Но дори да беше видял вълничките, постът вероятно нямаше да им обърне внимание.

Когато усети, че не издържа повече, тя отново подаде глава над водата. Един от опорните стълбове на подвижния мост стърчеше точно над главата й. Стената беше покрита със зелена тиня до височината на предишното ниво на водата. Над зеленото обаче камъните бяха гладки и блестящи, каквито ги помнеше от дните, когато с Оливия караха кънки по леда. Тя доплува до стената и опипа с пръстите на краката си за цепнатина, в която можеше да намери опора и да се измъкне от водата до височината на вратата. Кракът й намери търсената, макар и съвсем тясна вдлъбнатина и тя успя да се изтегли нагоре — достатъчно, за да стигне здрава земя и да напипа очертанията на вратата.

Но къде беше лостът, който я отваряше? Първия път го откри случайно. Този път обаче не можеше да облегне гръб на стената и да разчита на същата щастлива случайност, която й помогна тогава. Все пак тя знаеше, че лостът се намира в самата врата, а не в стената. Затова плъзна ръце по горната част на вратата, като натискаше с длани. След малко се смъкна надолу и продължи да опипва.

Макар че нощта беше топла, скоро й стана студено, тъй като мокрите дрехи залепнаха за тялото й. Ръцете й затрепериха, зъбите затракаха толкова силно, че проглушиха ушите й. Не знаеше дали трепери от страх или от студ. Въпреки всичко продължи да опипва вратата сантиметър по сантиметър.

И чудото стана. Тихо щракване, и тя усети как камъкът под дланта й се раздвижи. Сърцето й направи огромен скок, когато вратата се отвори навътре. Тя политна в черния коридор, още по-страшен от миналия път. Треперенето й се усили.

Вратата зад нея остана отворена и тя се поколеба. Все още не беше късно да се върне. Можеше да забрави безумната си идея. Зъбите й тракаха, кожата й беше леденостудена. Ако сега се върнеше…

Още докато тази мисъл минаваше през главата й и въображението й рисуваше сухата риза и ботушите под мъха, вратата се затвори безшумно зад нея и тя закрачи по коридора, докато стигна в сводестата зала. Зави към отвора в отсрещната стена и изкачи стълбата сръчно и без да размишлява повече.

Вратата в горния край на стълбата се отвори с едва доловим шум, както миналия път, и Порция се намери в кухненското крило. Тишината беше непроницаема. В печката не гореше огън, часовникът беше спрял. Тя прекоси помещението на път към задната стълба. Докато вървеше през кухнята, чу тихо похъркване и мърморене. Сви се до стената и се помоли тъмното облекло да я направи невидима. Шумът се повтори и тя въздъхна облекчено. Някой хъркаше. Сигурно кухненски прислужник, който спеше на пейката до печката.

Порция се промъкна към стълбата като неприятелски шпионин и я изкачи на един дъх. Стълбата извеждаше в рядко използван коридор, който беше съвсем близо до спалните помещения на семейството.

Порция бързо забрави, че е мокра и мръзне. Вълнението и страхът я стоплиха и я накараха да тича все по-бързо и по-бързо, докато стигна пред вратата на Оливия. Натисна предпазливо бравата и се вмъкна в стаята. Едва когато я затвори, забеляза, че сърцето й бие като безумно и всеки момент ще изскочи от гърдите й.