Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (21)

19.

— Който спи по време на служба, заслужава най-строго наказание.

Порция отвори очи, прозя се и се усмихна лениво на грамадната фигура, застанала пред нея.

— Не съм на служба.

Руфъс кимна сериозно.

— До преди десет минути не беше, но сега…

— Не може да бъде. — Порция се настани по-удобно в тревата. — Не е възможно да съм спала толкова дълго. — Тя се изправи на крака, като се изтегли по стъблото, в чието подножие беше задрямала така сладко.

Юнона дотича при нея по брега на реката, пусна някаква пръчка в краката на Руфъс и седна на задните си крака с оплезен език и предизвикателен поглед. Руфъс се наведе за пръчката и я метна надалече. Кученцето излая въодушевено и хукна да я търси.

— Не знам защо съм заспала. Исках само да поседна за няколко минути — обясни Порция, разкопча жакета си и почисти бричовете си от клонки и мъх. От известно време непрекъснато й се спеше и клюмваше веднага щом седнеше. — Сега Джордж ще ми се кара и ще ме гледа обвинително.

— Не, няма. Случайно те замени някой друг. — Руфъс седна в тревата, облегна се на дървото и потупа подканващо мъха до себе си.

Порция не посмя да изпълни подканата.

— И защо? — попита със смръщено чело тя.

— Имам по-важна задача за теб. Друг ще поеме поста ти. — Той засенчи очи с ръка и се огледа бдително.

Порция също се огледа, в очите й пламна чувствен огън и тя навлажни устни.

— Тук ли? Не е ли твърде открито?

— По изключение нямах предвид това, ненаситнице — засмя се Руфъс. — Ела, седни, трябва да ти кажа нещо.

Порция го погледна замислено. Усети, че е възбуден. Макар да се стараеше да изглежда безразличен, очите му предвещаваха летни бури с гръмотевици и светкавици, а когато се облегна уж небрежно на стъблото, всяко от движенията му беше заредено с напрежение.

— Какво има? — попита тихо тя и се настани до него.

— Пристигна пратеник от Оксфорд. — Той затвори очи и вдигна лице към слънцето. На устните му заигра усмивка.

— От краля? Не, Юнона, махни тази пръчка, цялата е в лиги. — Порция захвърли сърдито пръчката, която кученцето бе пуснало в скута й.

— От краля — потвърди с усмивка Руфъс, без да отваря очи.

— Да отгатна ли? Ето, Юнона, вземи тази! — Порция метна първата пръчка, която й попадна в ръцете, и кучето се втурна след нея като стрела.

— Не можеш да отгатнеш. Но ти обещавам, че ако престанеш да си играеш с кучето и ми посветиш цялото си внимание, ще ти разкажа всичко.

— О, извинявай. — Тя се наведе и го целуна разкаяно по бузата. — Цялата съм в слух.

— В своята безкрайна мъдрост негово величество признава заслугите на лоялния си поданик, възвръща пълното си доверие към дома Ротбъри и му връща всички родови имения и доходите, събрани от тях през годините. — Руфъс отвори очи и Порция прочете в тях ликуваща радост, неописуемо задоволство и още нещо, от което я побиха тръпки — триумфа на победителя след пълното унижение на врага, когато слага крак върху тила на победения.

Юнона се върна с доволно ръмжене, захапала пръчката, но веднага усети, че във въздуха витае напрежение. Изплю пръчката в краката на Порция и се настани до нея, наблюдавайки я с внимателен поглед.

— Това не е всичко — установи тихо Порция. — Какво още?

— Получих заповед да обсадя Гранвил Касъл — продължи безизразно Руфъс. — След поражението ни през април бунтовническата армия на север е много по-многобройна от кралската. Ако обаче обезвредим Гранвил и му попречим да изпрати войската си в летния поход, шансовете ни ще се увеличат значително. — Ръката му неволно се плъзна към сабята, пръстите му заиграха с простата дръжка.

— И кой би бил по-подходящ за задачата да се справи с маркиза и силната му крепост, ако не неговият съсед и отдавнашен враг, граф Ротбъри, предан поданик на краля?

Неловкостта й нарасна. Тържествуващите му думи хапеха и тя разбра, че верността на Руфъс не се крепи на принципи и че той се е включил в конфликта само за собствена изгода. С Катон беше друго. Той бе застанал на страната на парламента, защото така изискваха убежденията му. Нима това правеше Катон по-добър, по-честен човек?

Порция не искаше да знае отговора на този въпрос. Знаеше, че след тежкото поражение при Селби през април кралските армии бяха в много трудно положение. Стремежът на краля да обезвреди Катон и немалката му милиция беше следващата логична стъпка.

— Кога ще започне обсадата?

— Тръгваме още тази нощ. — Руфъс стана с едно-единствено гъвкаво движение и й подаде ръка, за да се изправи. — Утре, когато Катон се събуди, ние вече ще сме заели позиции около стените на крепостта. Върви да си събереш нещата.

— Искаш и аз да дойда?

Руфъс присви очи и цветът им стана среднощно син.

— Ти си част от моята армия. Всеки боеспособен човек на Декатур ще участва в обсадата. Знам, че ще е продължителна и досадна, но имам твърдото намерение да принудя Катон да се предаде още преди края на лятото. Ако е нужно, ще прибягна до по-специални средства. — Погледът му претърси лицето й. — Трудно ти е, нали, Порция? — попита тихо той.

Тя знаеше, че той ще забележи лекото й колебание, и не се опита да го скрие.

— Не — прошепна тя и поклати глава.

Руфъс продължи да я оглежда настойчиво, сякаш беше твърдо решен да прочете мислите й.

— Предполагам, че Гранвил се е подготвил за обсада — продължи след малко той. — Прав ли съм?

— Да — отговори едва чуто тя. — Събрал е големи запаси от жито, избите са препълнени. Видях как бяха взети всички необходими предпазни мерки.

Лицето му не се промени.

— Но има едно нещо, което не е в неограничени количества, нещо, без което той и хората му не могат да живеят. Знаеш ли какво е то, Порция?

Тя се опита да си представи някое слабо място на крепостта, но не успя. Гранвил Касъл беше непревзимаем. Лорд Гранвил беше помислил за всичко. Нищо не беше предоставено на случайността. Тя поклати глава.

— Не.

Руфъс се усмихна, но в тази усмивка без топлота и хумор нямаше нищо привлекателно.

— Много скоро ще узнаеш — заключи той, кимна й кратко и се отдалечи.

В празнотата, оставена от отдалечаването му, Порция най-сетне забеляза, че наоколо цареше общо оживление и суетня. Мъжете тичаха насам-натам и си подвикваха възбудено, звучаха сигнали за общо събрание, тромпетите викаха отсъстващите. Времето на дребните сблъсъци беше отминало. Мъжете на Декатур щяха за първи път да влязат в истински бой.

Какво ще стане с невинните в крепостта? С Оливия и Фийби? С бебетата? Ами Даяна? Какво са направили, та ще водим война срещу тях и ще ги караме да гладуват и страдат? Защо врагът ще се разположи пред крепостта и нещастните жени и деца ще трябва да понасят ударите на гредите, трясъка на оръдията, непрестанното обстрелване на стените? Нали те не могат да сторят нищо срещу ужаса и лишенията на една обсада?

Порция не изпитваше вълнение, само потиснатост. Тя беше обещала вярност на Руфъс и нямаше друг изход, освен да участва в похода. Но не искаше да има нищо общо с това. Каква беше тайната, която той бе запазил за себе си и която щеше да отвори портите на Гранвил Касъл?

Когато тръгна обратно към къщата, стъпките й бяха лишени от предишната бодрост. Юнона компенсираше това, като непрекъснато тичаше напред и се ровеше в заешки дупки, душеше храстите и размахваше опашка.

В къщата беше тихо, огънят беше съвсем малък, той като пролетта беше мека и го използваха само за топлене на вода. Порция се качи на втория етаж, за да събере багажа си. Когато разпростря бедняшките си дрехи на леглото, изпита неволно съжаление към себе си. Бельо за смяна, чорапи, кожения жакет, две ленени ризи. Потънала в мисли, тя се зае да сгъва ленените кърпи, които използваше по време на месечното си течение, но изведнъж спря. Застана пред леглото, загледана в бялата купчинка.

Този месец май беше закъсняла. Колко дни? Опита се да си спомни, но не успя. Никога не беше обръщала внимание на месечното си неразположение. То идваше, когато идваше, и беше винаги досадно. Тя не знаеше почти нищо за телесните си функции, тъй като по време на растежа си почти не общуваше с жени и никой не си беше дал труда да я просвети. При първото си кървене изтича при Джак, обляна в сълзи, убедена, че в тялото й се е отворила смъртоносна рана.

Както винаги пиян, той все пак успя да се овладее и я обясни, че това е женска работа, че всяка жена има такива течения и тя не бива да се притеснява. На следващия ден я заведе при собственичката на любимия си бордей в Глазгоу и жената обясни на обърканото момиче фактите от живота. Оттогава Порция се бе научила да живее с женската си същност, без да й обръща твърде много внимание.

Сега се оказа, че е неподготвена. Тя плъзна ръце по корема си, но не намери някаква особена промяна. Кога щеше да се надуе, ако беше заченала? Чувстваше се напълно обичайна. Ако наистина носеше дете, трябваше да има и други признаци.

Вратата долу се отвори и затвори с трясък.

— Порция… Порция… Порция! — Възбудените викове на момчетата прогониха набързо мрачните й мисли.

— Какво има? — извика в отговор тя и забърза надолу.

— Трябва да си съберем нещата, защото…

— Да, а аз искам да си взема и войничетата — изграчи Люк, прекъсвайки братчето си. — Само че не мога да ги намеря. Мислех, че съм ги оставил при Сайлас, но той твърди, че не са там. — Без да се бави, Люк започна да рови в скрина с чистите чаршафи.

Юнона, която беше дошла с децата, се включи в търсенето с възбуден лай и подскачане. Тоби, който се беше надигнал на пръсти, за да вземе дървения си тромпет от етажерката над леглото, се хвана за дъската и я дръпна с все сила. На главата му се изсипа град от играчки и всевъзможни парчета дърво.

— Какво става тук, по дяволите? — изрева току-що влезлият Руфъс и сложи край на бъркотията. — Да не съм попаднал в лудница?

— Някой им е казал, че и те ще дойдат — съобщи Порция. — Това не е вярно, нали?

— Не мога да ги оставя тук. Няма кой да се грижи за тях — отговори високо Руфъс, за да надвика синовете си. — Млъкнете!

В стаята се възцари тишина. Без да се уплашат от крясъка на баща си, децата млъкнаха и го погледнаха въпросително.

— Не може децата да участват в обсада — възрази Порция. — Опасно е.

Руфъс зарови пръсти в косата си.

— Всички мъже тръгват с мен. Нима ме съветваш да ги оставя под грижите на болни и немощни старци?

Абсурдна мисъл.

— Не, разбира се, че не. Но можеш да ги подслониш някъде другаде. Какво ще кажеш за дамите в дома на мис Белдам?

— Не мога да оставя децата си в бордей!

— Мисля, че е почти същото като да живеят във военен лагер — усмихна се леко Порция.

— Какво е бордей? — попита веднага Тоби.

— Дом, където са настанени само жени — обясни Порция.

— О, няма да отида там! — извика сърдито Люк.

— Не, разбира се, че не — съгласи се Тоби и смръщи носле. — Трябва веднага да намеря войниците си! — допълни той и отново се хвърли в търсене.

Руфъс се огледа разсеяно. Мислите му явно бяха другаде.

— Трябва да ги вземем — заяви рязко той. — Вероятно няма да се наложи да влизаме в открит бой.

— Ти решаваш — отговори уморено Порция и се запъти към стълбата. — Ти си бащата.

— Но ценя високо мнението ти. — Руфъс я последва бързо, за да се отърве от шума.

— Тогава ми обясни следното: сега си граф Ротбъри. Вече не си отлъчен от обществото, не те преследват като престъпник. Ще си получиш обратно имотите. Ще построиш отново дома на семейството си и ще заемеш полагащата ти се позиция в обществото. Мислиш ли, че синовете ти ще се впишат в този нов живот? Как, според теб, може да стане това?

Руфъс осъзна, че докато беше планирал бъдещето си с хладен ум и изключвайки всички емоции, и после, в опиянението на триумфа, изобщо не беше обърнал внимание на тези въпроси. Дори не беше помислил, че и той трябва да заживее отново в обществото, което го беше отлъчило. Беше напуснал аристократичните кръгове на осем години, нравите и етикецията му бяха абсолютно чужди.

— Не знам — отговори честно той. — Не съм мислил за това. — В прилив на нетърпение и сякаш трябваше да се защити, той добави: — Порция, едва от тази сутрин знам, че доброто ми име е възстановено. Освен това сме във война. Трябва да мисля за друго.

— Да, естествено. — Порция се обърна към леглото. — Ще се погрижа да събера багажа и да приготвя децата. Знам, че мъжете имат нужда от теб.

Руфъс се поколеба, изненадан от тона й. Имаше чувството, че нещо остана неизказано, че с Порция става нещо, което му убягва.

— Наистина не виждам друга възможност, освен да взема децата със себе си — повтори той, връщайки се към началото на дебата.

— Вероятно си прав — отговори едва чуто Порция. — Размислих и разбирам, че така наистина е по-добре. Пък и животът им няма да се промени кой знае колко.

— Е, ще се наложи да живеят в палатка.

— Мисля, че това ще им хареса. — Тя му се усмихна бегло, докато сгъваше и разгъваше все една и съща риза. — Най-добре е да се върнеш отново, към работата си.

— Добре… — След кратко колебание той вдигна безпомощно рамене и се спусна по стълбата. Възбудените гласове на децата го проследиха до вратата.

Порция седна на леглото и притисна ризата до гърдите си. Стана й ясно, че беше попитала по-скоро за себе си. Какво място имаше за нея в новия живот на граф Ротбъри? Нейното място беше във военния лагер, в живота на отлъчените. Така беше и с Тоби и Люк. Ами ако наистина носеше дете под сърцето си? Още едно незаконно отроче на Руфъс Декатур…

— Порция… Порция… трябваш ни! — Люк подаде глава над парапета на стълбата. Очите му, прилични досущ на бащините, святкаха от възбуда. — Не мога да си намеря зелената риза! Нали знаеш, че си я обичам най-много?

След поредната среща с трънаците ризата беше заприличала на парцал и Руфъс, който случайно я намери, я скри с надеждата, че хлапето ще я забрави. За съжаление планът му се оказа неудачен.

Порция стана и сърдито си заповяда да не мисли сега за неща, които не могат да се предвидят. Трябваше да си щади силите и да се подготви за непосредственото бъдеще. Имаше предостатъчно неща, които изискваха вниманието й.

— Ще се опитам да я намеря, Люк.

 

 

Беше тъмно, когато отрядът мина през веригата от огньове. Порция яздеше начело редом с Руфъс. Юнона седеше в скута й под палтото и се оглеждаше бдително на всички страни. Люк и Тоби бяха натоварени в каручка с Уил и походната кухня. Следваха ги тежко натоварени мулета.

Макар че беше прекарала пет месеца в крепостта Декатур, Порция не преставаше да се учудва на бързината и ефективността, с която беше задвижена тази голяма операция. Още по-учудваща беше обаче абсолютната тайна, с която бяха извършени приготовленията. Лодки, натоварени с оръжия и муниции, заминаха надолу по реката. На мястото, където реката напускаше хълмовете и навлизаше в долината на Гранвил, лодките бяха посрещнати под закрилата на нощта. Товарът беше прехвърлен на селски коли и покрит с бали сено. Сигурно в момента керванът каруци трополеше по междуселските пътища, без да буди подозрение.

В селото останаха съвсем малко хора. Нямаше какво да се краде и не си струваше да го пазят по-грижливо. Руфъс обоснова решението си с факта, че никой мародер не би си губил времето с едно изоставено село, обитавано само от болни и старци.

Конниците напредваха в мълчание. Облечени изцяло в тъмно, те се сливаха с безлунната нощ. Местността беше безлюдна. Въпреки това във въздуха се усещаше вибриращо напрежение и радостно очакване. Единствено Порция не беше заразена от общата възбуда. Толкова по-ясно обаче тя усещаше вълнението на Руфъс, който яздеше редом с нея. Стойката му не беше отпусната, както обикновено, а скована, прекалено изправена, погледът му постоянно се плъзгаше наляво и надясно и не пропускаше нито една подробност… движението в тревата, когато притичваше заек, тихото пращене на съчките, причинено от животно, тръгнало на нощен лов. Изкрещя сова, жално зави вълк и Юнона страхливо се сви в скута на Порция.

Избраният от Руфъс път минаваше встрани от селищата, само веднъж минаха през отдалечено селце със заключени къщи, като внимаваха конете да стъпват само по тревата отстрани на пътя.

Порция изпита страх. Преминаването през спящото село, приглушеният от тревата конски тропот, смъртоносният блясък на саби, ками и пистолети под тъмните палта… Селяните щяха да се събудят, без да подозират, че през нощта през селото им е минала цяла армия.

В два часът сутринта стигнаха до веригата от хълмове, срещу която се намираше Гранвил Касъл. Скриха се между дърветата, слязоха от конете и се нахраниха с провизиите в чантите си. Кожени бутилки с вино обходиха редиците, безшумно, за да не привлекат вниманието на постовете от другата страна на долината по бойниците на замъка.

Порция, която гризеше без апетит овесен сладкиш, намазан дебело с масло, се приближи към края на гората и се загледа към крепостта, която се очертаваше сиво-бяла в мрака. Руфъс възнамеряваше да напредне преди разсъмване и да разположи войските си по цялата дължина на стените, без постовете да го забележат. Армията му трябваше да заеме позиции от всички страни, така никой нямаше да има достъп до крепостта.

Като чу стъпки по мъха, тя се обърна рязко. Руфъс застана до нея, сложи ръка на рамото й и поднесе към устата й бутилка вино.

Порция отпи голяма глътка от тръпчивата течност и се отдръпна.

— Какво ще сториш, ако Катон те нападне с цялата си армия и започне открито сражение? — пошепна отчаяно тя, обзета от внезапен страх.

— Няма да го направи — отговори Руфъс и в гласа му имаше недвусмислено задоволство. Отпи глътка вино и обясни: — Ще претърпи големи загуби, защото трябва да спусне подвижния мост, а ние ще завладеем другия край.

— Да, разбира се. Мислиш ли, че имаш достатъчно хора?

— Едно отделение от пехотата на принц Рупърт ще се присъедини към нас утре по обед. Обещаха да ми изпратят и инженери с опит в обсадната техника. Гранвил няма да посмее да излезе.

Пред очите й изникна тайната врата в стената. Тя усети на дланта си очертанията й между камъните, видя ниския, тесен тунел, който се виеше в подземието, видя каменните стъпала и вратичката към кухненското крило.

Когато разказа на Руфъс за разговора между Катон и Джил, тя не спомена нищо за тайната врата. Тогава единствената й мисъл беше да го предупреди за готвения капан. Всичко останало беше потънало в мъглата на изтощението.

Да му каже ли сега? Но вратата беше тясна и армията на Гранвил не можеше да излезе през нея. Който се осмелеше да излезе, щеше да попадне в лагера на обсаждащите. Може би един-единствен човек щеше да остане незабелязан за постовете, но рота войници нямаше да имат шанс.

Не, Руфъс не биваше да узнае за съществуването на вратата. Щом Катон не можеше да я използва, за да избяга от обсадата, значи и Руфъс не биваше да се възползва от нея в своя изгода. Трябваше да забрави за съществуването й.

Защото Руфъс непременно щеше да се възползва от тайната врата, за да проникне в крепостта.

Стомахът й се разбунтува, космите на тила й настръхнаха. Имаше чувството, че е попаднала в гнездо на оси. Ако наистина беше изцяло предана на Руфъс, тя беше длъжна да му съобщава всичко, което можеше да му донесе изгода. Или не?

— Руфъс? — Гласът на Уил разкъса тишината и Руфъс се отдели бързо от Порция. Тя пое дълбоко дъх. Моментът беше пропуснат… но докога?

— Всичко ли е готово, Уил? — попита нетърпеливо Руфъс.

— Тъй вярно — отвърна Уил и пристъпи към тях.

Той беше заминал напред с каручката и сега Порция видя, че лицето му е начернено и белите зъби святкат предизвикателно. Защо се хилеше? Тя усети как възбудата струеше на вълни от тялото му.

— Всичко е готово. Ще останат без вода след по-малко от седмица.

— Добре си се справил! — Руфъс го тупна по рамото. — Нали остави пост на дигата?

— Разбира се — отговори с широка усмивка Уил.

— За какво говорите? — попита уплашено Порция. — Каква е тази дига?

— Нали ти споменах, че съм подготвил малка изненада за Катон — отговори Руфъс и на лицето му се появи усмивката, която Порция не можеше да понася. — Единственото слабо място в отбраната на Гранвил Касъл е снабдяването с вода. Кладенецът се захранва от едно поточе сред хълмовете. Ако издигнем дига, кладенецът пресъхва. — Жестът му издаде, че според него това е абсолютно проста работа. — Щом Катон открие, че водата им свършва, ще се предаде.

Порция осъзна, че ако изкаже неодобрение към тази тактика, ще изрази неодобрението си към самата обсада. В интерес на всички беше тя да свърши колкото се може по-бързо. Ала изпита омраза към триумфа на Руфъс, към показното му задоволство. Беше приел съвсем различно предаването на полковник Нийт, беше се отнесъл с пленените с уважение, дори дружелюбно. Но полковник Нийт беше обикновен противник, докато Катон…

В този момент Порция взе твърдото решение да не издава пред никого съществуването на тайната врата в стената.

 

 

Фигурите излязоха от мрака и се разпръснаха по склона. Дойдоха с огън на мускети, гръм на барабани, звуци на гайди и пламтящи факли. В първия момент постовете по бойниците на Гранвил Касъл се вцепениха от ужас. Нощта беше минала спокойно. Стражите крачеха по стените, охраняващите кулите играеха на карти и зарове. Само обичайните нощни шумове нарушаваха тишината. А сега, в тъмния час между нощта и деня, насреща им излязоха въоръжени орди, надаващи диви бойни викове.

Огън пламна на тясната издатина отвъд рова в подножието на крепостта. Димът се надигна лениво, напоен с миризма на катран. Незнайно как през нощта бяха издигнати клади — без никой от постовете да забележи. Незнайно как нападателите бяха прекарали цепениците през рова и ги бяха струпали под стените. И сега горящите факли описаха дъги в нощта и нападаха върху сухите съчки. Хапещата миризма на катран се понесе нагоре по стените, шумът на нападащата армия се усили. Целта им беше да сплашат противника още от първата минута.

Катон, заспал първия си дълбок сън от седмици насам, скочи като ужилен. Даяна, която спеше спокойно до него, също се събуди.

— Какво е това? Откъде се взе този шум?

Без да й отговори, маркизът нахлузи бричовете си и изскочи от спалнята бос и без риза. Джил Крамптън, може би единственият, запазил известно присъствие на духа, тичаше насреща му по коридора.

— Обсада, милорд. Заобиколили са стените, преминали са рова. Никой не ги е видял, никой не ги е чул. Кълна се в Бога и във всички светии, сър, че са дошли като призраци. — Възрастният мъж закърши ръце от отчаяние, но Катон, който почти не го слушаше, остана безмълвен.

Без да каже нито дума, той излезе на стената и забърза към наблюдателната кула над подвижния мост.

— Света Богородице! — Погледът му обходи запалените огньове, редиците въоръжени мъже, стълпили се от другата страна на рова. Закашля се, когато парещата миризма проникна в дробовете му. Огънят нямаше да причини вреди, но пушекът лишаваше хората му от видимост. Е, това беше неизгодно и за обсаждащите, които не можеха да се целят добре.

Катон заповяда на всички да се оттеглят от стените. Трябваше веднага да се съберат във външния двор, за да преценят какво е положението. В този момент на стълбището на жилищното крило се появи Даяна. Беше наметната с халат, под който се виждаше нощницата й, и явно не беше на себе си от страх.

— Какво става, милорд? Нападат ли ни?

Катон потисна напора да я отпрати с груби думи. Тя му беше съпруга, страхуваше се и заслужаваше отговор.

— По всичко изглежда, че ни обсаждат, мадам — отговори безгрижно той и тръгна по стълбите към нея. — Но нямате причини за паника. Ние сме добре подготвени, имаме запаси и можем да издържим няколко месеца. Всички складове са пълни. А и Феърфакс ще ни се притече на помощ. Убеден съм, че много скоро армията му ще разкъса обсадата.

Той сложи ръка на рамото й и я бутна пред себе си в преддверието.

— Трябва да се облека. Ти имаш задачата да успокоиш персонала и момичетата. Можеш да им кажеш, че нямаме причини да се безпокоим.

Когато мина покрай нея и забърза към гардеробната си, Даяна остана притисната до стената, за първи път в живота си напълно безпомощна. Крясъци и мускетен огън пронизваха ушите й и тя ги затисна с ръце, за да се опита да размисли.

— Какво става, Даяна? — Фийби изтича при нея, следвана по петите от Оливия. — Кой крещи така? Кой стреля? Сражение ли ще има?

Даяна поклати глава, без да сваля ръце от ушите си и мина покрай тях, като се олюляваше несигурно. Лицето й беше смъртнобледо. Двете момичета я проследиха със смаяни погледи.

— Божичко, никога не съм виждала Даяна така жалка — отбеляза Фийби. — Какво имало да преживея — добави ухилено тя.

— Да вървим! — Оливия я дръпна нетърпеливо за ръкава. — Да се качим на бойниците. Искам да видя какво става. — Тя стисна ръката на Фийби и хукна към вратата.

Двете излязоха на външната стена тъкмо когато небето просветля и на хоризонта блеснаха розови и оранжево-жълти ивици. Войниците на Гранвил изскачаха от казармите с мускети и саби и се строяваха във външния двор. Оливия избягна тълпата, като мина плътно покрай стената, докато двете с Фийби стигнаха до малката, вкопана в камъните стълбичка. Оливия изкачи бойниците на един дъх и щом стигна горе, изпъшка тежко.

— Какъв ужас! — изохка Фийби, която пристъпи към бруствера и огледа околността. — Погледни колко много войници са дошли, Оливия. Хиляди. — Това беше преувеличение, но в призрачната светлина на ранното утро фигурите й изглеждаха поне двойно повече.

— Нападат замъка — установи възбудено Оливия, без да изпитва страх. — Точно както предсказа Порция.

— Откъде е можела да знае? — попита любопитно Фийби.

— Порция знае всичко — отговори гордо Оливия.

— Съмнявам се — възрази Фийби, която си оставаше сурова реалистка. — Даже да е на страната на роялистите, не може да знае всичко.

— Е, според мен знае твърде много — настоя Оливия и този път Фийби не възрази.

— Какъв е флагът им? — Фийби се наведе надолу със замъглени от сълзи очи. Димът беше задушаващ. — Кралският ли е? Да, да, той е, но до него се развява още един, прилича ми на орел. Лазурносин на златно поле.

— Декатур!

Момичетата се обърнаха стреснато. Катон стоеше зад тях с разкривено от гняв лице. Спокойствието му беше изчезнало. Пред вратите стоеше смъртният му враг. И този враг не беше крал Чарлз.

Фанфарът на един херолд прониза гъстите кълба дим. Денят настъпи, огньовете бяха почти догорели. Руфъс Декатур, възседнал грамадния си кафяв жребец, се приближи към рова на мястото, където падаше подвижният мост.

Застана там и знамето на Ротбъри беше пред него, в дръжката на седлото. След малко даде знак на херолда.

Херолдът на Катон отговори незабавно и маркиз Гранвил излезе на края на бруствера. Правилата на войната и преговорите му даваха сигурност. Руфъс се надигна в стремената си и гласът му отекна оглушително в утринната тишина:

— Лорд Гранвил, идвам от името на негово величество крал Чарлз и ви призовавам да сложите оръжие, да напуснете редиците на бунтовниците и да предадете крепостта си и себе си на милостта на негово величество.

Когато Катон отговори, гласът му беше силен и твърд като този на противника, думите също така церемониални.

— В името на парламента аз защитавам делото на народа. Гранвил Касъл няма да се предаде.

Той отстъпи назад и наоколо се възцари абсолютна тишина, Фийби остана с впечатлението, че никой не знае какво трябва да последва. Ала само след секунди чу рязката заповед на Катон:

— Вие двете нямате работа тук. Върнете се в стаите си и повече не излизайте.

Момичетата се подчиниха, без да гъкнат.

В тишината, последвала обявяването на войната, Порция, която стоеше в задните редици на обсаждащите, трябваше да се пребори с вълната на силно гадене, която я заля изведнъж. В крайна сметка се предаде, смъкна се от седлото, завлече се до близкия храст и повърна всичко, което имаше в стомаха си.