Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (20)

18.

Порция се промъкна напред по корем, докато пред очите й се разкри целият Гранвил Касъл. Подвижният мост беше спуснат, малък отряд препусна навън под знамената на Гранвил и парламента.

Малкият остров сред рова се виждаше съвсем ясно. Трябваха й петнадесет минути, за да се спусне дотам, пет минути, за да остави писмото за Оливия, и още поне двадесет, за да се върне на хълма. Но как да обясни на придружаващия я Пол, че се налага да се отдалечи?

Тя се премести назад и се изправи. Пол седеше на един камък и спокойно гризеше ябълка. Конете им, вързани за близкото дръвче, похапваха овес от торбите си.

— Как мислиш, кога ще пристигнат другите? — попита с добре изиграна небрежност Порция.

— Уил каза да ги очакваме преди залез-слънце — отвърна Пол. — Сигурно не е помислил, че ще свършим толкова бързо. — Той се ухили и хвърли остатъците от ябълката. — Сигурно щяхме да се забавим, ако ти не беше открила следата.

Порция отвори чантата на седлото си и извади издуто вързопче.

— Изяде ли си пилето, Пол?

— Нали каза, че много обичаш пиле?

— Не съм казала такова нещо — възпротиви се тя. — Вземи, ще мина и със сиренето — добави тя и се настани срещу него с парче хляб в ръка.

— Ами да, ако ти не беше попаднала на следата, щяхме да ги пропуснем — повтори Пол и задъвка една клечка.

Порция се засмя самодоволно.

— Ама как се слисаха, когато изскочихме на пътя, а? — Двамата с Пол бяха получили задача да преследват двама мъже, преоблечени като заможни селяни, в действителност куриери на бунтовниците, както бе научил Уил чрез съгледвачите си: Двамата мъже трябваше да отнесат важни сведения от генерал Феърфакс на лорд Левен, който беше на стан пред Дърхем.

Пол се засмя сдържано.

— Господарят много ще се радва, като узнае какво успяхме да измъкнем от тях.

Бяха последвали куриерите до едно езерце на около пет мили оттук, където ги нападнаха. В момента двамата лежаха овързани и с парцали в устата в един кокошарник и чакаха някой да дойде да ги освободи. Писмата, които носеха, съдържаха важни сведения за движението на армията и бяха крайно интересни за поддръжниците на краля. Порция ги беше скрила в чантата на седлото си.

Уил беше възложил тази задача на Пол и Порция, докато той и останалите от патрула преследваха един малък отряд от милицията на Гранвил с надеждата да ги въвлекат в битка.

През зимата сраженията в граничните северни области се водеха доста безразборно. Това беше война на дребни сблъсъци и шпиониране, на обсади и досадни убождания. Откакто Левен бе докарал шотландската си армия през границата, не беше имало решително сражение. Роялистите успяха да се задържат на север и загубиха само Хул, но с наближаването на пролетта армиите щяха да си възвърнат свободата на движение и двете крила на бунтовническата войска непременно щяха да се съединят. Тъй като роялистите, командвани от лорд Нюкасъл, бяха по-малобройни от противниците си, поражението им беше много вероятно.

Руфъс със сигурност щеше да се заинтересува много от сведенията, които Порция носеше в чантата на седлото си.

— Отивам да се поразходя, Пол — каза тя и стана.

Пол изръмжа нещо неразбрано, скри ръце в джобовете на палтото си и се приготви да поспи.

Сигурно бе помислил, че тя отива да се облекчи в близките храсти. Това беше много благоприятно за намерението й. С малко повече късмет Пол щеше да проспи остатъка от следобеда и тя щеше да се върне, преди да се е събудил.

С бързината и сръчността, които беше овладяла през последните седмици, тя се придвижи през горичката надолу по склона, скачайки от едно дърво към следващото, като постоянно търсеше прикритие зад храсти и камъни. Бричовете и жакетът й бяха тъмни и се сливаха с околността. Светлата коса беше скрита под дебела селска шапка. В колана й стърчаха рапира и нож, оръжия, които вече беше използвала в истински бой. През последните седмици беше разбрала, че скрупулите да пролива кръв изчезваха като с магическа пръчка пред заплахата да изгуби собствения си живот.

Тя се промъкна към рова, докато се намери точно пред малкия остров. Март преваляше и слънцето топлеше по-силно. Още една седмица и ледът щеше да изтънее и да започне да се троши. Днес беше последният й шанс да сложи обещаното писмо под камъка.

Порция много пъти беше размишлявала как да изпрати вест на Оливия, но до днес не бе намерила сгоден случай. Даже да беше успяла да се измъкне незабелязано от селото, надали щеше да намери време за толкова дълго пътуване.

В съответствие със заповедта на господаря Порция бе приета като новобранец в отряда без оглед на пол или връзки. Тъй като беше прост редник, тя получаваше редовно уморителна и дори мръсна работа, чистеше и поправяше оръжията. Стоеше на пост и когато трябваше да прекара нощта навън, Руфъс не се сърдеше, че не я намира в леглото си. Когато той излизаше на експедиция, невинаги я вземаше със себе си. Когато веднъж се осмели да го помоли, той погледна в разписа на службите и й напомни, че е разпределена в отряда, който трябва да се упражнява с пики. Порция веднага разбра, че Руфъс никога не би променил плана си, за да избегне подобни конфликти.

Малката днешна акция бе започнала като обичайните им занимания. Уил беше назначен за командир на малка група, в която влизаха Пол и Порция. Трябваше да проверят мрежата от съгледвачи в околността. Обикновено той се задоволяваше да преследва куриерите на бунтовниците, но съобщението, че малка група войници на Гранвил идва откъм Йорк, събуди желанието му да влезе в бой. Отдавна мечтаеше да извоюва победа сам, без Руфъс и Джордж. За първи път му се удаваше подобен случай и той побърза да влезе в ролята си на командир.

Порция и Пол тръгнаха по следите на куриерите — според Уил това беше идеалното решение. Мисията не беше опасна, тъй като двамата бяха въоръжени и елементът на изненадата беше на тяхна страна. Бяха се разбрали да се срещнат при залез-слънце и да се върнат заедно в лагера. Значи Порция имаше цели два часа, за да свърши замисленото.

Тя вдигна поглед към замъка, от чийто кули и бойници се развяваха знамена. Островът щеше да я скрие от погледите на постовете, както и от мъжете, които пазеха подвижния мост. Въпреки това сърцето й биеше до пръсване, когато напусна прикритието си и стъпи на опасно изтънелия лед. Само след няколко крачки се чу застрашително пукане.

— Велики Боже! — прошепна тя и хукна към острова. Нямаше представа колко дълбок е ровът, но даже и да беше плитък, пропадането й щеше да бъде истинска катастрофа. Без да обръща внимание на крякащите патици, тя се изкачи на острова и се скри в храсталака.

Намери камъка на същото място, където го беше поставила. Извади писмото от вътрешния джоб на жакета си и го мушна под камъка. После се надигна, готова да си тръгне.

Тъкмо когато щеше да напусне прикритието си, чу гласове. Бяха още далече и мина почти минута, преди да познае единия. Оливия. Но коя беше другата? Ако Оливия я видеше тук, нямаше да я издаде, но трябваше да се пази от придружителката й.

Но къде? На острова нямаше скривалище. Всъщност това беше една голяма скала, обрасла с храсти, която за момента й предлагаше прикритие. Може би Оливия щеше да мине покрай острова на кънките си, без да се обърне. Гласовете се приближиха, високи и настойчиви. Порция смръщи чело и затърси в спомените си. Вторият глас й беше познат — о, да, разбира се! Това беше Фийби, по-малката сестра на Даяна. Е, ако не се беше променила, нямаше защо да се страхува от нея. Порция се сгуши зад скалата и зачака.

Момичетата стигнаха до острова.

— Камъкът е в храстите — проговори задъхано Оливия. — Тя обеща да ми остави писмо, но досега не съм намерила нищо. Много се тревожа. Ами ако не е стигнала до селото на Декатур?

— Стигнах, разбира се — обади се иззад скалата Порция с намерение да се наслади на голямата изненада.

Оливия изпищя от страх и облекчение и размаха ръце.

— Олеле, Порция!

Порция се втурна насреща й и я прегърна.

— Оставих ти писмо, но се радвам много повече, че можах и да те видя. — Тя се обърна с усмивка към придружителката на Оливия, Фийби не изглеждаше променена. Кръглото й лице беше порозовяло от радостна изненада, в големите сиви очи грееше топлина.

— Боже, как ни изплаши — проговори с усмивка тя. — Оливия беше убедена, че си загинала, но аз знаех, че си жива. И какви необикновени дрехи носиш!

— За живота, който водя сега, дрехите ми са извънредно практични — обясни спокойно Порция.

— Оливия ми обясни, че си станала любовница на лорд Ротбъри — продължи Фийби. — Нима те харесва в бричове? — Любопитството й беше неудържимо.

— Не и в леглото — отговори със загадъчна усмивка Порция.

— Но ти носиш и рапира — извика слисано Оливия. — Защо, за Бога?

— Защото съм войник — отвърна гордо Порция. — Исках да стана войник и станах.

— Помня, че изрази това желание още в Лондон — намеси се Фийби. — Помня всичко. Как се заклехме да работим усърдно, за да постигнем целите си и никога да не бъдем като другите.

— Е, аз не съм нарушила клетвата — отговори Порция. — Щом съм войник, значи не съм като другите.

— За съжаление аз не напредвам — обясни с лека потиснатост Фийби. — Опитвам се да пиша стихове, но не съм доволна от себе си. Работите ми са несъвършени. Мисля, че не мога да пиша добри стихотворения, защото заради войната не ми дават да напускам замъка.

Оливия изобщо не я слушаше.

— Наистина ли можеш да си служиш с рапирата? — попита невярващо тя.

— Естествено.

— Покажи ни.

Порция я погледна с известно пренебрежение. Оливия си беше останала малко момиченце, докато тя…

— Това не е игра — обясни тихо тя и побърза да смени темата. — Е, Фийби, какво те доведе на север?

— Баща ми е виновен! Реши да се обяви на страната на парламента и доведе войниците си, за да се съедини с генерал Феърфакс. Заяви ми, че най-сигурното място за мен е при Даяна в Гранвил Касъл — обясни сърдито момичето.

— Знаеш ли, Порция, мисля, че Даяна мрази Фийби дори повече от мен — намеси се възбудено Оливия.

— Ужасна е — съгласи се Фийби. — Сестра ми е проклета лицемерка. Мислех, че бракът и децата ще я направят по-добра, но стана точно обратното… Господи, откъде се появиха тези петна? — попита безпомощно тя и посочи палтото си.

— Да не говорим, че дантелите на фустата ти са скъсани — допълни укорително Оливия.

— Майчице! — изплака Фийби. — Все на мен ли се случват такива неща!

— Подхлъзна се на леда и падна — напомни й Оливия.

— Още не съм се научила да карам кънки — въздъхна угрижено Фийби. — И без това се препъвам в собствените си крака, когато ходя, как тогава да пазя равновесие с тези дъски на стъпалата? — Тя вдигна демонстративно единия си крак.

— Няма да можете да се пързаляте още дълго. Ледът бързо изтънява — опита се да я утеши Порция.

— Да, и аз, нали съм си без късмет, ще бъда първата, която ще пропадне в някоя дупка — засмя се Фийби. — Даяна казва, че съм дебела като слон.

Порция огледа критично приятелката си.

— Не си дебела, просто си закръглена.

— Може би, но не мога да сложа бричове — установи мрачно момичето. — Можеш ли да си представиш как ще изглеждам в тях?

Оливия избухна в смях, а Порция каза:

— Защо ти е да носиш бричове?

— Наистина не искам — съгласи се Фийби. — За щастие. — И избухна във весел смях, който промени външността й и прогони виновното изражение в очите й.

— Много се радвам, че правиш компания на Оливия — рече Порция. — Тревожех се много за нея.

— Разказах на Фийби какво сторихме с Брайън — довери й Оливия и се затресе от смях.

Порция се ухили доволно.

— Мисля, че се справихме добре — и двете. — Тя помълча малко и попита тихо: — Как реагира баща ти на изчезването ми?

Оливия смръщи носле.

— Беше бесен. Уверих го, че не знам защо си си отишла и къде възнамеряваш да се установиш. Мисля, че ми повярва. Но после се случи нещо наистина лошо. За съжаление нямам представа какво точно, но татко обвинява теб.

Порция кимна. Точно това беше очаквала.

— Трябва да вървя — проговори почти рязко тя. — Добре е, че Фийби е с теб, Оливия. Е, сбогом. — Тя се мушна между двете момичета, преди те да осъзнаят, че това е сбогуване. Махна им, плъзна се по ледената повърхност и затича към храстите от другата страна на рова, където изчезна като призрак.

Останала без дъх, Порция изкачи възвишението. Още преди да излезе от гората и да стигне до мястото, където беше оставила спящия Пол, тя чу звънтене на сбруя и тихи гласове. Забави крачка и продължи към хълмчето с лудо биещо сърце. Беше минал поне час, откакто се беше измъкнала. Дали не бяха нападнали Пол?

Ала като видя кой беше дошъл, от гърлото й се изтръгна тихо проклятие. Уил и хората му бяха пристигнали по-рано от очакването. Всички бяха още на седлата — с изключение на Уил, който водеше оживен разговор с Пол.

Подготвена за неприятни въпроси, тя излезе от гората.

— Остава цял час до залез-слънце — обади се весело тя. — Много сте бързи. Имахте ли късмет?

Уил се обърна рязко.

— Къде бяхте? Пол казва, че ви е нямало цели часове.

— Пол спеше — отговори Порция, поемайки добре премислен риск. — През това време аз се отдалечавах и се връщах много пъти. — Бързият поглед към Пол, който явно не беше сигурен в твърденията си, я успокои.

— Къде ходихте? — Уил я гледаше мрачно.

— Стомахът ми не е в ред — оплака се Порция. — Желаете ли да чуете подробности?

Преди две седмици Уил щеше да се изчерви, но днес дори не трепна. Вече се отнасяше към Порция със същата непринуденост като към другарите си. Даже се беше научил да игнорира връзката й с Руфъс. Той имаше право да й заповядва и тъй като Порция не поставяше под въпрос авторитета му, а Руфъс еднозначно го одобряваше, между тях всичко беше ясно и определено.

— Надявам се да не се налага да спираме по обратния път. В околността гъмжи от бунтовници — изръмжа той.

Порция се метна на седлото на Пени и насочи кобилата към коня на Уил. Командирът явно беше ядосан на нещо, което не беше свързано с нея.

— С хората на Гранвил всичко мина според очакванията, нали?

Уил помълча малко и отговори неохотно:

— Обърнахме ги в бягство, но изведнъж на гребена на хълма се появи цял батальон бунтовници. Тъй като бяха твърде много, трябваше да прекъснем лова.

— О, съжалявам. — Порция се наведе към него и докосна съчувствено скритата му в ръкавица ръка. Знаеше колко много означаваше за него тази задача. — Е, поне сте подгонили здравата първия отряд.

Лицето на Уил се разведри.

— Само да знаете как бягаха, Порция! Можехме да пленим всички, но…

— Ще имате и други случаи — утеши го Порция. — Руфъс казва, че добрият тактик винаги знае кога да отстъпи.

— Така ли? — Уил изглеждаше много по-щастлив. — Пол каза, че сте отнели от куриерите депеши.

— Каза ли ви и какво съдържат?

— Не. Бяхме твърде заети да размишляваме къде може да сте се скрили.

— Както вече казах… — Порция вдигна многозначително едната си вежда. После се наведе настрана, за да отвори чантата на седлото си, разрови се вътре и извади пергаментите. — Погледнете сам.

Уил отвори единия пергамент, прелисти съдържанието и подсвирна учудено.

— План за придвижване на войската. Веднага трябва да го изпратим в Йорк.

— Така си и мислех — отвърна Порция. Възбуденият му поглед й показа, че перспективата да занесе на командира един толкова важен документ го е накарала да забрави разочарованието.

Когато най-сетне минаха през веригата огньове, цареше пълен мрак. Слязоха от седлата пред обора, Порция предаде Пени в ръцете на едно ратайче и каза:

— Уил, няма ли да дойдете с мен в къщата? Руфъс сигурно е там.

Уил се поколеба. Порция беше извоювала тези ценни сведения, но той ръководеше акцията и имаше право да си присвои славата и да запише успеха на свое име.

— Вземете ги вие. — Той посегна към джоба на жакета си.

— Не, вие ще идете при Руфъс. Аз отивам да потърся момчетата, които със сигурност скитат някъде с Юнона. Времето за вечеря отдавна е минало. Трябва да ги прибера. — Това беше само предположение, което обикновено се оказваше вярно. Люк и Тоби бяха в къщата само когато спяха, но и на това не можеше да се разчита. Руфъс явно беше на мнение, че не е необходимо децата му да водят що-годе подреден живот, а Порция смяташе, че това не я засяга.

Уил проследи отдалечаването й, възхитен от умната й сдържаност. В сравнение с нея той беше едно глупаво дете. Знаеше, че тя гори от желание да се види с Руфъс. Всеки път, когато наближаваха селото след дълго отсъствие, тя ставаше неспокойна и той усещаше, че много й се иска да препусне напред, вместо да се движи с групата. А сега — само заради него — отлагаше момента на срещата, който очакваше от часове.

Ала вълнението победи угризенията на съвестта и той забърза към къщата на Руфъс. Господарят стоеше на прага и оглеждаше улицата.

— Къде е Порция?

Уил усети остротата на въпроса и разбра, че Руфъс бе чакал завръщането й със същия копнеж като нея. Изчерви се и отговори:

— Отиде да потърси синовете ти и Юнона. Каза, че ще дойде скоро.

Руфъс се намръщи и влезе в ярко осветената къща.

— Успешно ли мина денят?

— Заловихме куриери. — Уил му предаде пергамента, стараейки се да не се забелязва, че скоро ще се пръсне от вълнение. — Подробности за движението на войските!

Руфъс прочете набързо депешата.

— Как паднаха в ръцете ти?

След едва забележимо колебание Уил отговори:

— Порция и Пол ги отнеха от куриерите. — Без да пропусне нито една подробност, той предаде достоверно събитията от деня и мотивира решенията си.

Руфъс го изслуша внимателно. Един или два пъти се намръщи, но накрая се засмя.

— Пълен успех, Уил. Поздравявам те.

Уил засия.

Информацията трябва да бъде предадена на командването в Йорк, нали?

— Да, и то още днес. — Руфъс наля две чаши ейл.

— Искам аз да занеса депешите! Руфъс поклати глава.

— Не, момчето ми, ти беше на път цял ден. Джордж ще изпълни тази задача.

Уил беше разочарован, но се подчини. Изпи бирата си и остави канчето на масата.

— Отивам си.

Руфъс кимна.

— Преди да приключиш със службата, отнеси депешите на Джордж и му дай инструкции.

Уил го погледна зарадвано. Беше очаквал, че Руфъс ще се заеме лично с това важно дело.

— Веднага ли да тръгне?

— Веднага — потвърди Руфъс, приведе се към него и го тупна по рамото. — Ти си се държал смело, Уил.

— И още как! — чу се гласът на Порция откъм вратата. Тя стоеше и наблюдаваше двамата мъже с нежна усмивка. Щом се обърна към Руфъс, в очите й светна желание. — Децата са отишли надолу по реката със Сайлас, за да гостуват на приятелите му. Взели със себе си и Юнона. Не се знае кога ще се върнат. Според мен две толкова малки деца не бива да остават навън до късна нощ.

— О, Сайлас ще се погрижи за момчетата — отвърна небрежно Уил, сбогува се с Порция и излезе.

Порция остана до вратата, без да откъсва поглед от Руфъс.

— Не мислиш ли, че е твърде късно за момчетата? — попита отново тя.

— Мисля, че отсъствието на кучето и децата е цяло щастие. — Той се запъти бавно към нея, като всяка крачка беше заредена с обещания. Побиха я сладостни тръпки и тя се запита за стотен път как ставаше така, че щом се озовеше в едно помещение с него, започваше да се топи като сняг на слънце, коленете й омекваха и желанието я завладяваше без остатък.

Руфъс спря пред нея, без да я докосва. Наведе се покрай нея и затвори вратата. Щракването на резето отекна в топлата, осветена от свещи тишина като нещо окончателно. Той беше толкова близо до нея, че усещаше биенето на сърцето й. Ароматът на кожата й го удари в носа, силна, земна миризма, в която потта, мирисът на коне и чистият въздух се смесваха с личната й аура. Никога нямаше да се насити на този аромат, младежки, нежен и въпреки това пращящ от здраве и сила, характерен за меката кожа, необузданата червена грива и святкащите очи.

Когато свали качулката от главата й, яркочервените къдрици нападаха по раменете й и бледото лице, украсено отдясно с мръсно петно, изведнъж бе заобиколено от пламтящ ореол.

С нежно движение той очерта линията на бузите й с показалец, потупа я леко по върха на брадичката, плъзна ръба на палеца по устата й. Тя стоеше неподвижна и го гледаше с полуотворени устни, като че искаше да каже нещо, но той й бе попречил.

Руфъс свали палтото й и го хвърли настрана, смъкна ръкавиците от ръцете й. Разкопча колана с рапирата и я окачи до тежкия си кавалерийски меч. После я вдигна и я сложи на масата, за да й свали ботушите и чорапите.

Порция падна по гръб на твърдата повърхност. Вдигна хълбоците си и му позволи да смъкне бричовете и бельото. После вдигна ръце над главата си и се залови за ръба на масата. Без да сваля поглед от лицето й, Руфъс отвори бричовете си.

Тъй като знаеше какво ще последва, Порция вдигна крака и ги уви около кръста му. Коравият му член се плъзна в нея с примамлива гъвкавост. Тя се захвана още по-здраво за ръба на масата и вдигна хълбоците си насреща му, докато той стоеше пред масата, държеше глезените й зад гърба си и я наблюдаваше с усмивка. Изведнъж Порция избухна в смях, почти шокиращ шум, който разкъса интензивното мълчание.

Руфъс също се засмя, обхвана глезените й само с една ръка и започна да милва влажния отвор с плавни движения. В тялото й пламна огън и тя простена задавено. Хълбоците й се стегнаха около члена му, тя затвори очи и задиша бързо и накъсано.

Руфъс забави момента на екстаза, за да се наслади по-пълно на чувствената игра на мускулите й. Следеше всяка промяна в лицето й, възхищаваше се от прозирния блясък на меката й кожа. Когато в тялото й избухнаха пламъци, Порция извика дрезгаво и протегна ръце, за да го привлече съвсем близо до себе си, докато усещаше пулсирането на члена му в утробата си. Дрезгавото му изпъшкване бе задушено в рамото й.

— Добре дошла у дома, врабченце — прошепна Руфъс и се изправи бавно. — Желая ти добра вечер.

— И на вас, лорд Ротбъри — отговори с дяволита усмивка тя и седна на масата. — Трябва да кажа, че не очаквах такова страстно посрещане.

— Човек се учи от опит. Това е признак на интелигентност — ухили се той и закопча панталона си.

— В твое присъствие забравям всичко, което съм учила някога — отвърна тя и скочи на пода. — Боже, как мириша! Трябва да се измия.

Останала само по риза, тя донесе от килера леген и го напълни с топла вода от котела над огнището. Съблече се гола и започна да се мие.

Руфъс се облегна на перваза на камината, за да я погледа.

Въпреки редовното хранене и вкусните неща, с които я тъпчеше Джошуа, тя си оставаше тънка и мършава, но той обичаше ъгловатото й тяло, острите, изпъкващи тазови кости, тесния гръден кош с ясно видими ребра, формата на плешките, които се движеха под бялата кожа.

— Както чух, днес си преживяла истинско приключение — отбеляза той.

Порция спря да се мие и се обърна към него.

— Какво ти разказа Уил?

— Каза, че с Пол сте тръгнали по следите на куриерите и сте им отнели депешите, много важни документи, както сигурно знаеш.

— Естествено — промърмори тя и продължи да се мие. — Пол и аз ги примамихме в засада. Пол се престори, че конят му е загубил подкова, препречи им пътя и те трябваше да спрат. — Тя му подаде кърпата и се обърна с гръб към него.

Руфъс изпълни безмълвната й подкана.

— Докато Пол им говореше на най-широкия си йоркширски диалект, напълно неразбираем за тях, аз ги нападнах в гръб! — продължи Порция.

— Разтвори крака!

Тя го послуша и той плъзна кърпата по дупето й и после по вътрешната страна на бедрата. Гласът й пресекна.

— Какво каза? — попита невинно Руфъс, сложи кърпата на рамото й и се върна до камината.

— Дадох изстрел с мускета и конете се подплашиха. Когато се вдигнаха на задните си крака, Пол скочи и ги улови за юздите. Двамата се опитаха да извадят оръжията си, но аз обезвредих единия с рапирата, а другия с ножа си.

— Уби ли ги?

— Не, разбира се, че не. Никога не бих сторила подобно нещо — отговори ужасено тя, облече ризата си и я закопча. — Обезоръжихме ги, вързахме ги и ги оставихме в един кокошарник, който случайно открихме. После прогонихме конете им.

— Добре звучи. — Руфъс й хвърли панталоните. — Това ли беше единственото ти приключение?

Порция сведе глава.

— Ами да — отговори тихо тя. — С Пол чакахме Уил и другите, после всички заедно потеглихме насам. — Тя закопча панталона си с внезапно изтръпнали пръсти. — Умирам от глад. Пол изяде цялото пиле и за мен останаха само хляб и сирене.

— Веднага ще отидем в трапезарията. Уил каза, че не си била с Пол при пристигането на основната група. — Тъй като я наблюдаваше неотстъпно, той видя нервното потръпване на пръстите й, лекото изчервяване. Лицето му си остана безизразно, само лекото стягане на ръката му около канчето с бира издаде вътрешното му напрежение.

— Каза ли ти също, че стомахът ми се разбунтува и прекарах голямата част от следобеда в храсталаците, докато Пол спеше? — отвърна тя и зарови пръсти в косата си с леко извърнато лице.

— Не, не е споменал подобно нещо. — Руфъс отпи глътка ейл, без да откъсва очи от нея. Бледите й бузи пламтяха, устата й беше необичайно напрегната. — Срещата беше в непосредствена близост до Гранвил Касъл — продължи равнодушно той. — Направи ли някои интересни наблюдения, докато чакахте?

Порция поклати глава, без да смее да го погледне.

— Нищо особено. Подвижният мост беше спуснат, войници влизаха и излизаха. Обичайната суетня.

Руфъс беше абсолютно сигурен, че тя не му казва истината. Когато Уил му разказа за необяснимото отсъствие на Порция в непосредствена близост до Гранвил Касъл, той се смая. Реши да я поразпита, за да получи обяснение, но любопитството много скоро отстъпи място на подозрения: в отговорите й имаше нещо нередно. Непременно трябваше да узнае къде е била.

— Лъжеш ме — отсече без заобикалки той. Лицето й се заля в червенина.

— Не разбирам защо го казваш.

— Не ме лъжи, Порция. — Тонът му издаваше раздразнение. Разочарованието отстъпи място на гнева, дебнещ зад повърхностното спокойствие. — Какво си правила, след като си се отделила от Пол?

Порция го погледна право в очите. Видя стиснатите юмруци, светкавиците в очите му. Разбра, че мъжът, който до преди минути я беше любил с нежна страст, беше на път отново да се отдаде на демоните си. По гърба й пробягаха студени тръпки. Нямаше да понесе повторно избухване.

Тя преглътна мъчително и събра цялата си смелост.

— Исках да оставя писмо за Оливия, защото бях обещала да я уведомя, че съм жива и здрава. Това беше добър шанс да изпълня обещанието си.

— Влязла си във връзка с една Гранвил? — попита опасно тихо той и изразът на лицето му стана още по-застрашителен.

— С Оливия — отговори отчаяно тя. — Само с Оливия. Тя ми е приятелка, Руфъс. Знаех, че се тревожи за мен, и реших да я успокоя. Тъкмо оставих писмото, когато двете с Фийби се появиха неочаквано на леда и си поговорихме малко. Това е всичко.

— Коя е Фийби?

— Сестрата на Даяна, също моя приятелка. — Порция почерпи смелост и сила от собствените си думи и вирна брадичка. Никой, дори Руфъс Декатур, нямаше право да й заповядва с кого да дружи и с кого не.

— Пак от клана Гранвил — промълви глухо той.

— О, да те вземат дяволите, Руфъс! — избухна ядно тя. — Оливия изобщо не се интересува от враждата ти с баща й, да не говорим за Фийби. Прекарах пет минути с тях и изобщо не стана дума за това. Може би се учудваш, но…

— Млъкни и ела тук! — прекъсна я той и се отблъсна от камината. Очите му блеснаха, ръката му направи заповеднически жест.

Порция се отдръпна уплашено.

— По-скоро ще застана между два разярени бика — отвърна тя и се мушна зад масата.

— Ела тук!

Порция поклати глава, а когато той тръгна към нея, бавно и с решителен поглед, посегна зад гърба си и напипа медната кана с ейл.

— Не ме докосвай, Руфъс!

Глух за заплахите й, той продължи напред. Когато блъсна масата с ужасяваща лекота, тя запрати насреща му каната. Бирата се разля по главата и раменете му и желаното действие настъпи веднага — Руфъс спря като закован.

Когато бирата стигна до ботушите му, на лицето му се изписа такова изумление, че Порция избухна в истеричен смях.

В следващия миг Руфъс нададе боен вик и се нахвърли върху нея. Порция отскочи настрана, но много късно забеляза, че се отдалечава от вратата, единствената възможност за бягство. В къщата не можеше да се скрие. Хукна към стълбата, но той реагира светкавично и стигна до първото стъпало едновременно с нея. Протегнатата му ръка препречи пътя й, но тя се мушна под нея и хукна към втория етаж, макар да знаеше, че ще претърпи поражение.

Пръстите му се вкопчиха в глезена й. Силно дръпване и тя се олюля назад и влетя право в ръцете му. Усети коравите му гърди в гърба си и се разкиха от силната миризма на бира.

— По дяволите, Руфъс! Какви ги вършиш? Не смей да ми причиняваш болка! — Въпреки отчаяната й съпротива хватката му се стегна. Той я вдигна на ръце и макар че риташе като безумна и го биеше по гърба, тя имаше чувството, че е мушичка в мрежата на гладния паяк.

Руфъс отнесе Порция в спалнята, хвърли я с лице надолу върху леглото и когато тя се търкулна към ръба, опря коляно на кръста й и я прикова като пеперуда в хербарий.

— Веднага ме пусни! — изохка Порция. — Ти си чудовище!

Вместо да я пусне, той се настани удобно върху задните й части. Хвана китките й и ги задържа с една ръка зад гърба й. Тя се изви като дъга и се опита да го ритне, макар че се чувстваше безпомощна като бебе.

— По дяволите — промърмори той. — Ако знаех за тези ти предпочитания, щях отдавна да те предизвикам.

Порция спря шокирана. Той вече не се гневеше, а й се надсмиваше!

— Кучи син! — изхъхри тя. — Копеле! Мръсник!… Уличен пес… Ти си… ти си… — Изобретателността я изостави в решителния момент. — Миришеш на бъчва!

— Хайде, пийни си от бъчвата — предложи засмяно той, наведе се, вдигна главата й и притисна устни върху нейните. Тя беше в много неудобна позиция, а целувката беше корава и безмилостна, но подхождаше на размяната на удари от последните минути и беше най-подходящото средство да сложи край на бушуването.

Когато Руфъс я пусна и главата й падна на леглото, Порция имаше чувството, че устните й са били изхапани от рояк пчели.

Сърцето й биеше до пръсване и тя се бореше да си поеме дъх като след дълго бягане или загубен боксов мач.

— Ето какво исках да направя — обясни Руфъс. — Ако беше дошла при мен, когато те помолих, щях да те целуна и готово. Вместо това ти побесня и ето какво се получи. — Той се отдели от нея и започна да съблича мокрите си дрехи.

— Искал си само да ме целунеш? — попита невярващо Порция.

— Исках да изтрия с целувки справедливото ти възмущение — ухили се той. — Опитът ти да ме вразумиш беше много смел. — Той поклати укорително глава. — Какво си помисли, че ще направя?

— След последния път не знаех какво ме очаква — отвърна искрено тя.

Руфъс се обърна към нея с помрачено лице.

— Вероятно съм го заслужил. Ще се постарая да не се стига до подобни недоразумения.

— Значи не те притеснява, че Оливия ми е приятелка? — Тя знаеше, че бърка в отворена рана, но трябваше да е наясно с чувствата му. Макар че се обичаха, произходът й продължаваше да го дразни. Докато не се научеше да я приема такава, каквато беше, тя постоянно щеше да се разкъсва между приятелството, кръвните връзки и любовта.

Руфъс стоеше неподвижен, стиснал в десница миришещата на бира риза.

— О, притеснява ме — отговори той, — но ми е ясно, че не мога да те променя. Колкото и да ми се иска, не мога да напиша наново биографията ти. Съзнавам, че аз не съм единственият, който очаква от теб вярност.

Това прозвуча безкрайно тъжно, ранимо, болезнено… думи на самотен човек. Порция проумя, че въпреки любовта и удоволствието, които споделяха, той продължаваше да бъде самотен. Но нима човекът, чиито първи спомени бяха оформени единствено от жаждата за отмъщение, можеше да бъде друг? Той беше водил живот, в който нямаше място за топли чувства, за приятелства и познанства извън крепостта Декатур.

Тя посегна към ръката му и я вдигна до бузата си.

— Можеш да бъдеш сигурен в моята лоялност, Руфъс.

Той не каза нищо, само помилва меката й буза.