Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Годеницата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hostage Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 87гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Откраднатата годеница

ИК „ИРИС“, София, 2001

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954–455–044–8

История

  1. —Добавяне

16.

Когато Порция изплува от дълбините на съня, упорити остатъци от сънища продължиха да я преследват с намерението да я върнат отново в черната дупка. Беше й топло, тялото й тежеше и тя не можеше да раздвижи крайниците си, разумът й беше по-мътен от съня. В първия момент не можа да разбере къде се намира. Спомни си леда, затворените врати, студените трупове и потръпна. Представата за реалността се възстанови постепенно, мозъкът й се проясни и тя разбра, че е в леглото на Руфъс Декатур, сгушила се е в него и се е притиснала до топлата му плът. Помещението беше изпълнено със светлина, която част от разума й определи като снежна. Спомни си бурята и отново потръпна. Спомни си Юнона. Дълго лежа неподвижна сред ужасната тишина на снежния ден отвъд прозореца, докато най-сетне чу утешителното скимтене на кучето откъм края на леглото.

После усети, че нещо се докосна до голото й бедро. Ризата й се беше вдигнала до кръста и нещо се притискаше към кожата й. Тя посегна смело и сключи пръсти около коравия мъжки член, който запулсира и нарасна още повече след докосването й.

Порция се усмихна лениво. Руфъс още спеше, но тялото му следваше инстинкта си. Тя започна да го милва с връхчетата на пръстите си, заигра се с него, размачка го нежно и издърпа назад меката обвивка, за да попита овлажнялото връхче. Плътта му затрептя в ръцете й и тя се усмихна доволно. Сладостна, тръпнеща топлина изпълни слабините й и тя се докосна със свободната си ръка.

— Остави това на мен. — Съненият глас на Руфъс беше изтънял от желание. Ръката му бързо се плъзна по корема и между бедрата. Пръстите му напипаха центъра на женствеността й, влажния и топъл отвор на тялото й.

Двамата лежаха под завивките и се галеха, докато и последните остатъци от съня бяха прогонени от настойчиво желание. Руфъс внимателно я обърна с гръб към себе си и се притисна към нея.

— Трябва да щадим глезена ти — обясни той. Брадата му гъделичкаше рамото й и тя се засмя. — Вдигни колене.

Така тялото й се отвори и той проникна в нея, сложил едната си ръка на талията, а другата на тила й. Порция лежеше неподвижна, докато заливащите я вълни на насладата я събудиха окончателно. Той се движеше дълбоко в нея с мощни тласъци. Дъхът му пулсираше равномерно в тила й. Тя усети как във вътрешността й се изви спирала от сладостни усещания, усети как Руфъс потрепери и напълни утробата й със семената си. В същото време в нея и около нея експлодираха звезди, тя изстена задавено и се освободи от напрежението.

Руфъс въздъхна дълбоко и се отдели от нея.

— Добър ден, врабченцето ми.

Порция се протегна доволно.

— Прекрасен утринен поздрав. Олеле, Юнона! — изписка тя, когато по бузата й пролази мокър език. — Миришеш на чисто — установи одобрително тя и помилва главичката на кучето. То се изтърколи от леглото, изтича до вратата и пак се върна при леглото.

— Трябва да излезе навън. — Руфъс отметна завивките и стана. Протегна се и мускулите на гърба и седалището му се опънаха. Наведе се да разбърка жаравата в огнището, добави дърва и когато пламъците лумнаха, сложи една дебела цепеница.

Порция се наслади на гледката на голото му тяло и проследи как ярката светлина от прозореца позлати червеникавите косъмчета на раменете и силните, съвършено оформени бедра. Колко е красив, помисли сънено тя и съжали, когато той посегна към халата, в който я беше увил предишната вечер.

Ала когато Юнона отново изскимтя, Порция скочи, забравила чувствените си видения.

— Не, Юнона, не!

— За Бога! — извика Руфъс и се обърна към свитото до вратата кученце, под което се беше образувала локва. — Това глупаво животно не може да чака!

— Не е виновна — побърза да я зашити Порция. — Цяла нощ е била в леглото. Сигурно не е могла да издържи.

— Нали й казах, че ще я изведа — промърмори мрачно Руфъс, сграбчи Юнона за тила и я понесе надолу по стълбата, като я държеше далече от себе си.

Порция чу укорителния му глас, когато изхвърли капещото вързопче пред вратата. Намерил отнякъде кофа и парцал, той се върна да почисти.

— Искаш ли аз да избърша? — попита плахо тя.

— Не — отговори мрачно той.

— Не можем да очакваме, че се е научила да се пази чиста — обясни с усмивка тя, опитвайки се да игнорира жалното скимтене на Юнона пред вратата. — Ние трябва да я научим.

— Нямах представа, че към многобройните ми задължения ще се прибави и едно глупаво куче — изръмжа той и изплакна парцала в кофата с вода.

— Това не е твое задължение. Аз ще се заема.

— Така поне ще имаш занимание — отсече Руфъс и се изправи. Порция го погледна смаяно.

— Какво искаш да кажеш?

Руфъс посегна към дрехите си, оставени на раклата в края на леглото.

— От снощи мисля какво да те правя — обясни той и захвърли халата.

— Какво да ме правиш? — повтори възмутено тя, забравила минутите на страстта.

Руфъс нахлузи бричовете си и се обърна към леглото.

— Слушай, момиче, намираш се във военен лагер. Тук няма жени, така че няма да имаш приятелки. Всеки има задължения, аз също. — Той навлече ризата. — Не мога да ти създавам развлечения или…

— Нямам нужда от развлечения! — извика възбудено Порция. — Държиш се, като че съм някаква безполезна твар, ненужно бреме!

— Не исках да кажа това — успокои я Руфъс и напъха ризата в панталона. — Факт е обаче, че тук не е място за жена. Наистина не знам какво да те правя и с какво би могла да се занимаваш.

— О, ще ти шия копчетата, ще чистя къщата и ще ти готвя — изгука Порция с недвусмислено заплашителен тон. — Няма да ти преча, не се безпокой.

— Джошуа няма да ти позволи — отговори сериозно Руфъс. — Нали ще се почувства излишен.

Порция се смая още повече. Значи той бе повярвал, че тя говори сериозно!

— Щом ти създавам толкова проблеми, не разбирам защо искаше да остана.

В очите му блеснаха гняв и нетърпение. Стараейки се да се овладее, той се наведе над нея и раздвижи уста.

— Всъщност знам много добре какво ще те правя. Ще те вържа за леглото. Перспективата да лежиш тук и да ме чакаш е невероятно примамлива.

Порция не можа да устои на чувствените обещания в тона му и избухна в тих смях.

— Приятни сънища, милорд. — Тя сви коляно и го изрита по бедрото.

Очите на Руфъс потъмняха. Ръцете му обхванаха гърлото й, ала преди да е успял да я целуне, Порция се освободи от хватката му.

— Говоря сериозно…

— И аз съм сериозен — прошепна той. — Не мърдай.

— Остави ме! — Порция заудря ръцете му. — Това е важно, Руфъс.

Той я пусна и се изправи. Лицето му изразяваше недоволство.

— Нямам време да споря по един толкова безсмислен въпрос. Чака ме много работа. — Отдалечи се от нея и седна на раклата, за да обуе ботушите си.

— Безсмислен? Как така безсмислен? — Порция беше дълбоко наранена.

— Порция, ние водим война — обясни нетърпеливо Руфъс. — Отивам да подготвя важен поход. Затова ти казвам, че е безсмислено да спорим.

— Искаш да отнемеш съкровището от Катон?

— Естествено. — Той препаса колана си и когато се обърна, мислите му бяха другаде — отново в онова мрачно пространство, където тя не биваше да го следва.

— С малко повече късмет ще се изправя очи в очи с Катон Гранвил и проблемът ще се разреши — обясни той и отново се изсмя с онзи студен, безрадостен и заплашителен смях, който Порция мразеше. — Щом набуча главата му на меча си, нещата ще се обърнат, не мислиш ли?

— Знаеш какво мисля — отговори през здраво стиснати зъби тя. Руфъс я погледна заплашително, но тя отговори на погледа му, без да трепне. Отвън се чу трополене. Юнона, която отчаяно искаше да си влезе, започна да скача срещу вратата.

— Проклето куче — изсъска Руфъс и лицето му се проясни. — Ще ти изпратя закуска. Да те отнеса ли долу?

— Да, моля — отвърна потиснато тя. Преметна крака през ръба на леглото и прегледа глезена си. Още беше подут и пулсираше болезнено.

Руфъс й подаде халата си.

— Няма да се караме за глупости, врабченце — прошепна нежно той. — Все ще ти намерим нещо.

— Искам да стана войник — извика Порция, докато се обличаше. — Винаги съм искала да бъда войник. Когато тръгнеш на война, ще се бия с теб.

Руфъс избухна в луд смях и тя го погледна възмутено. Защо беше толкова развеселен от идеята и?

— На бойното поле няма място за жени! — извика той с привидна строгост.

— Когато нападнахте полковник Нийт, свърших полезна работа, нали? — напомни му сърдито тя и пристегна колана на халата.

— Вярно, но това беше само една отлична имитация на Давид и Голиат — отговори през смях Руфъс. — Признавам, че си много сръчна с камата, но жените не участват във война.

— Напротив — възрази Порция. — Припомни си само Жана Д’Арк и амазонките!

— Стига! — Той вдигна ръце към небето с добре изиграно отчаяние. — В главата ти щъкат бръмбари!

Тъй като Порция не отговори, Руфъс схвана мълчанието й като съгласие да изоставят тази смешна тема. Вдигна я и я отнесе долу, където я настани на столчето до масата. Целуна я, помилва я бегло и на излизане пропусна Юнона.

Когато кучето се настани в скута на Порция, тя помилва главичката му с отсъстващ вид. После стана предпазливо, като се държеше за масата, с намерението да отиде до клозета. Можеше да използва гърнето на горния етаж, но представата, че няма как да го изпразни сама, й беше неприятна.

Тя докуцука до кухнята и откри до задната врата чифт налъми и дебела тояга. Напъха здравия си крак в единия налъм, опря се на тоягата и излезе в задния двор. Снежната буря беше навяла поне половин метър сняг. През последния час някой беше проправил пътека до клозета. Някой, който взема присърце удобствата на господаря, помисли си тя! Високото положение криеше доста предимства.

Щом се върна в кухнята, тя духна в ръцете си, за да ги стопли, и изтърси снега от халата си. Едва тогава усети примамлива миризма на пържена сланина.

— Донесох ви закуска. — Уил нареждаше масата. Като я видя в това одеяние, лицето му пламна от смущение. Макар че халатът беше огромен, гледката беше чувствена и интимна.

Юнона заскача около краката на Порция, като че не я беше виждала дни наред. Облекчен, Уил съсредоточи вниманието си върху кучето.

— Божичко, колко е грозно! Откъде се взе?

— Аз го донесох. Кръстих го Юнона. — Порция се добра до масата и се настани на столчето. — Седнете за малко, Уил. Искам да ви задам няколко въпроса.

— Не може ли Руфъс да им отговори? — Уил се изчерви още повече.

Порция отпи глътка ейл и отчупи парче хляб.

— Какво трябва да се направи, за да стане човек член на милицията на Декатур?

Темата му беше толкова близка, че Уил въздъхна облекчено.

— Първо трябва да се научи да опъва лък и да улучва целта на двадесет и пет метра разстояние — започна да изброява той, сгъвайки пръстите си един по един. — Второ, да върти кавалерийски меч. Трето, да изпразни за две минути мускета си и да го зареди отново… и да улучва целта на двадесет крачки разстояние. Четвърто, да си служи с дълга пика.

Впечатляващ, даже плашещ списък с постижения. Порция си взе парче сланина.

— Може ли да се използва по-лек меч и върбов лък, ако човекът се е научил да си служи правилно с тях?

Уил помисли малко.

— Не виждам защо да не може. Докато другарите му могат да разчитат на него… — Той млъкна и я погледна любопитно. — Защо искате да знаете всичко това?

— Защото искам да стана член на вашия отряд — отговори без заобикалки тя. — Искам да ме научите да си служа с оръжията.

Уил зяпна смаяно.

— Но аз не мога…

— Ако искате, можете — прекъсна го строго Порция. — Вече умея да се фехтувам, а с ножа съм истински майстор. Мога и да опъвам лък, стига да не е много тежък. Естествено никога не съм влизала в бой, но съм готова да опитам.

— Руфъс знае ли? — Уил още не можеше да повярва.

— И знае, и не знае — отговори загадъчно Порция. — Искам засега да си остане тайна. Искам да го изненадам. — Тя погледна хитро Уил. — Веднъж ви спасих живота. Бих могла да кажа, че сега искам ответна услуга.

Преди Уил да е успял да отговори, се чуха възбудени крясъци, следвани от енергично чукане по вратата.

— Това са момчетата — обясни стъписаният Уил. — Хукнаха след мен. — Той стана и отиде да отвори. В стаята нахлуха две дребни, дебело увити фигурки, загубиха равновесие и се строполиха на пода.

— Татко идва — изкрещя Люк и скочи.

— Иска да говори с Уил — обясни важно Тоби. — Кракът ти е ранен — продължи той, обърнат към Порция.

— Как го направи? — попита Люк, изпълзя на колене до краката на Порция и огледа внимателно превързания глезен.

— Кракът ми пропадна в заешка дупка — обясни с усмивка тя. Хлапетата изобщо не поставяха под въпрос присъствието й в къщата на баща им.

— Ау, какво е това? — Тоби бе забелязал Юнона, която се беше скрила зад коша за дърва и наблюдаваше тревожно чуждите същества. — Виж, Люк, там има кученце!

Когато момчетата се хвърлиха с въодушевени крясъци към кученцето и понечиха да го хванат с несръчните си ръце, то изръмжа с настръхнала козина и се отдръпна назад с риск да падне в огъня.

— Не бива да я плашите — обясни Порция. — Тя е съвсем мъничка и вие й се струвате грамадни.

Момчетата кимнаха сериозно и снижиха гласовете си до шепот. После с нежни жестове се опитаха да примамят Юнона от скривалището й.

— Но защо не иска да дойде? — попита плачливо Люк.

— Защото я уплашихте до смърт — отговори Уил. — Оставете я за малко на мира, за да си възвърне смелостта. Може би тогава ще излезе сама.

Момчетата се отдръпнаха към масата, без да изпускат от очи кученцето.

— Искахме да вземем мечовете си — заяви Тоби.

— Висят на куката до меча на татко — допълни Люк. Порция се обърна и за първи път забеляза двата малки дървени меча във филцови ножници до големия извит меч на бащата. Гледката беше толкова абсурдна, че тя се засмя.

— Велики Боже, вие сте две малки дяволчета. И сигурно имате криле на петите! — Руфъс застана на прага. Лицето му беше зачервено от студа, ръцете скрити в дебели ръкавици. Той се усмихна бегло на Порция и тя разбра, че мислите му бяха някъде много надалеч.

— О, Уил, добре, че си тук. Гранвил ще изпрати съкровищата си в петък по пътя за Дъръм. — Руфъс свали ръкавиците си и се запъти към огъня.

— А ние ще спрем отряда му — допълни ухилено Уил.

— Някои от нас. — Руфъс се обърна към масата и обясни кратко: — Аз ще ръководя похода. Ти поемаш командата тук. Джордж ще ти бъде лейтенант.

Уил не скри разочарованието си, но не посмя да възрази. Заповедта си беше заповед.

— Колко удобно — промърмори Порция, но така, че да я чуе само Уил. Той й хвърли бърз поглед и тя му намигна. Момъкът се изчерви и отново се обърна към Руфъс, който даваше нарежданията си, разхождайки се из стаята с широки крачки.

— Свикай хората, Уил. След петнадесет минути искам всички на площада — заключи той. — И вземи момчетата.

— Искаме си мечовете! — извика Тоби и подскочи към куката.

— Дръж! — Руфъс му подаде двата меча. — Вървете с Уил. Когато тримата излязоха, Руфъс се обърна към Порция. Застана пред нея и я улови за брадичката.

— Мисля, че за момент излязох от релсите. Прощавай, че бях груб. Знам, че това е една от грешките ми.

— Разбирам — отговори със сдържана усмивка тя. — Ти си командир и имаш много задачи. От теб зависят много хора, може би дори кралският трон и…

Руфъс се наведе и сложи край на тирадата й с дълга целувка. Този път Порция се отдаде на насладата, устните й се разтвориха, за да го приемат. Тя бе изковала хитър план, с чиято помощ щеше да се справи с Руфъс Декатур и да разбие веднъж завинаги тесногръдите му възгледи за задачите и задълженията на жената. Докато се подготви за изненадата, щеше да играе ролята на кротка и отстъпчива домашна котка.

Руфъс отдели устни от устата й и проправи влажна пътечка към върха на носа, клепачите, изпъкналите скули, очерта лицето й с устни и език. Изправи се едва когато прозвуча настойчив сигнал на тромпет.

— Ще те отнеса отново в леглото, врабченце. Още си твърде слаба.

Порция не се възпротиви. Настани се удобно в леглото и притисна до себе си Юнона, която след кратък излет навън се сгуши доволно до нея.

— Готови сте — установи Руфъс с дяволито намигване. — Много обичам жената да ме чака в леглото, все едно по кое време на деня. — Той се врътна и излезе, преди Порция да е успяла да му отговори, както подобава.

 

 

Чувството, което я събуди, беше толкова нежно и замайващо, че в първия момент го помисли за сън. После усети хладен полъх по кожата си. Халатът й беше отворен отпред и по кожата й се движеше нещо безкрайно приятно, едва доловимо, почти въздушно, което оставяше след себе си слаб сладостен трепет.

Тя отвори очи и срещна настойчивия поглед на Руфъс Декатур. Опрян на лакът, той лежеше гол до нея и се усмихваше с радостно очакване.

— Нито дума — прошепна нежно той и потвърди думите си, като прокара по устните й меките власинки на гъшето перо, което държеше в ръка.

Най-после Порция разбра от какво беше предизвикано това странно, неописуемо сладостно усещане. Тя остана неподвижна, само го погледна с очакване. Перото описа кръг около ушенцето й и навлезе бавно в мидата, което я накара да потрепери. Ако Руфъс не беше сложил пръст на устните й, тя нямаше да остане безмълвна. Перото се плъзна по високите скули и продължи към ключицата.

Порция затрепери по-силно. В тялото й се разпространи странно усещане. Зърната на гърдите й реагираха на милувката, преди тя да е дошла. Руфъс очерта с перото линията на гърдата, после закръжи около зърното, което бързо се втвърди и спиралата на напрежението се стегна още повече. Руфъс продължи да милва тялото й, описа няколко кръга около пъпа, после раздели бедрата и разкрачи широко краката й.

Хладният, но не студен въздух проникна в самия център на женствеността й и събуди у нея чувството, че е съвсем отворена, невероятно ранима и въпреки това безстрашна, изпълнена само с дълбок, неназовим копнеж. Перото мина по вътрешната страна на бедрата и я възбуди до крайност. Веднага след това чувството се промени. Крайчето, по-остро от перата и въпреки това учудващо меко, докосна кожата й, изтегли дълга линия нагоре по бедрото и се устреми неумолимо към центъра на женствеността й. Погледът й потърси очите му и тя се потопи дълбоко в светлосините вълни, които я изпълваха с копнеж и възхищение. Поиска да каже нещо, да извика, да изкрещи желанието си. Разумът вече беше загубил властта си над тялото. Слабините й трепереха неудържимо, копнежът беше непоносим — въпреки това тя не се помръдна.

Само очите й молеха за избавление. И в същото време изразяваха желание това сладко мъчение никога да не свършва. Руфъс отвори пълните, влажни срамни устни, които криеха тайната на насладата. Милувките бяха нежни, съвсем леки, въпреки това я накараха да закопнее още по-силно за спасението, което само той можеше да й даде. Забравила света около себе си, тя усещаше как сетивата й изгарят в безумните пламъци на екстаза.

Точно преди да дойде върхът, Руфъс завладя устата й. Привлече я към себе си и проникна устремно в разтвореното й тяло, треперещ от желание. Тя се взираше в очите му, пленница на горещата плътска жажда, която отново и отново се извиваше по тялото й в безумно сладки спирали. Той проникна до самия център на утробата й и спря за малко, за да обхване бедрата й и да я вдигне към себе си. Тя изхълца и се надигна насреща му, вътрешните й мускули се сключиха около коравия член. Без да бърза, Руфъс се оттегли назад и чувствителното връхче на члена му се плъзна по набъбналия вход на утробата й. После с бързо движение проникна отново навътре.

Порция изпъшка и се отпусна в ръцете му. Това, което ставаше, беше непоносимо, прекрасно и надминаваше представите й. Тя заби нокти в гърба му и се вкопчи отчаяно в него, като че се носеше по вълните на разбунтувано море, обхванала парче дърво. Най-после двамата стигнаха заедно до върха на екстаза.

Порция извика задавено и отпусна внезапно обезсилените си ръце.

— Велики Боже, какво беше това? — Тя притисна устни до рамото му и вкуси солената пот по кожата му.

Руфъс се изтърколи настрана и дълго лежа неподвижен, тежко дишащ, целият в пот. Тежката му ръка се отпусна върху венериния хълм и пръстите се заровиха в снопчето червеникави косъмчета.

— Малката смърт — отговори дрезгаво той. — За онези, които имат щастието да я изживеят.

— Малката смърт. — Порция се обърна да го погледне. Очите й все още бяха пълни с учудване. — Струва ми се, че мога да свикна с тази смърт.

Руфъс избухна в тих смях.

— Другият път може да е различно. Любовта е пълна с разочарования.

Порция протегна ръка да помилва зърната на гърдите му.

— Това предупреждение ли е?

Той улови ръката й и целуна влажната длан.

— Не можеш да очакваш, че небето всеки път ще се срутва над главата ти, скъпа.

— Е, добре, няма да очаквам — усмихна се тя. — Но съм на мнение, че си струва, дори да не се получи такъв потоп.

Руфъс се засмя и я зави с халата.

— Ще настинеш.

— В стаята е топло.

— Като в пещ — потвърди той. — Преди да се осмеля да изложа нежното ти тяло на зимния въздух, натрупах дърва в камината и за малко не подпалих къщата.

Порция седна в леглото и се огледа.

— Значи си подготвил всичко?

— Не съвсем. — Той седна до нея. — Действах така да се каже по вдъхновение. — Погледна я извинително и продължи: — Нали знаеш, че има някои неотложни неща…

— А, да — промърмори лениво тя. — Знам. — Погледът й се проясни. — Кога тръгваш?

— Утре сутринта. Ще подготвим добро посрещане на вражеския отряд, след което ще отнесем съкровището на скрито местенце. Не е редно да го оставим да се търкаля по пътя, нали?

— Не е редно — отговори едва чуто тя, опитвайки се да се овладее. — Колко време няма да те има?

— Трудно е да се каже. Най-малко една седмица.

— Разбирам — промълви тя и тъжно изкриви уста.

— Ах, ти! А уж искаше да ставаш войник! — подразни я той и приглади назад влажните къдрици, нападали по челото й.

Порция сведе поглед, за да скрие веселите искри в очите си.

— Примирих се. Аз съм само жена, която седи до огнището и тъгува — обясни унило тя.

— Нямаш причини да тъгуваш — отговори сериозно Руфъс. — Обещавам, че ще се върна жив и здрав от тази малка експедиция.

Ти да, но някои ще останат на бойното поле завинаги, помисли си тъжно Порция. Тя беше изложила Катон Гранвил и хората му на това безумно нападение. А може би беше спасила Руфъс от отмъщението на Гранвил? Или това беше едно и също?