Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (16)

14.

Какво ли внасяха в крепостта? Порция се промъкна още по-напред, за да вижда по-добре какво се върши в рова. Намираше се в една стара шахта. Пред погледа й се разкри същата сцена, която често беше наблюдавала — мъже, които разтоварваха мулета и после изчезваха под подвижния мост през някакъв скрит вход в стената. Всичко това се вършеше напълно безшумно под строгия надзор на Джил Крамптън.

Порция се намести удобно и огледа тясното помещение. Видяното я омагьосваше и възбуждаше любопитството й. Явно ставащото имаше връзка с предстоящата война. Катон докарваше в замъка си нещо, което имаше голямо значение за успеха на военните действия. Но какво?

Откакто се върна в Гранвил Касъл и след безславното оттегляне на мистър Морз тя отново посвети цялото си внимание на нощните си експедиции. При това постоянно чакаше знак от Руфъс или хората му. Чакаше да види позната фигура, промъкваща се в тъмнината, да чуе настойчив шепот, отправен към нея. Чакаше да срещне гърбавия старик, увит в огромна пелерина. Щом Руфъс беше посмял да проникне в замъка на врага си, не беше изключено той или някой от хората му да е наблизо и сега, добре маскиран, и да наблюдава нощните сцени. Тя нямаше представа какво ще направи, ако забележи Руфъс или някого от хората му. Ще го предаде ли? Или ще му предложи помощ?

Смешно. Тя беше на страната на врага. Руфъс нямаше да приеме помощта й.

Тя си повтаряше тези думи отново и отново, изпълнена с горчивина, но това не променяше поведението й. Понякога цялата история с отвличането й се струваше сън и тогава бързаше да си напомни, че случилото се е реалност и тя вече не е същата.

Често й се случваше да обикаля крепостта и да си представя, че събира информация за Руфъс Декатур — макар да знаеше, че не може да я предаде. Но така си създаваше претекст и намираше известен смисъл в объркването и болката си.

Порция се уви в наметката си, излезе от тясната шахта и се плъзна покрай стената. Слезе по тясна каменна стълбичка, вкопана в стената, която завършваше във външния двор. Навсякъде се виждаха запалени факли, които хвърляха призрачни сенки върху калдъръма.

Порция се промъкна покрай стената, като внимаваше да остане в тъмното, докато стигна до малката порта. Тя зееше отворена, откъм рова се чуваха шумове. Постът помагаше да разтоварват животните.

Момичето се промъкна през портичката. Брегът между стената и рова представляваше ивица трева, не повече от два метра широка. Плътно притисната до стената, Порция се промъкна на пръсти, докато излезе от светлинния кръг на факлите. Щом се озова в пълен мрак, тя спря и се ослуша. Гласовете бяха тихи, но се чуваха ясно.

— Това беше последното муле, сержанте.

— Правилно. Заключи подземието, щом влезеш.

— Тъй вярно, сър.

Чу се скърцане на панти, които явно имаха нужда от смазване, следвано от тъп удар, и светлината на факлите изчезна. В мрака издрънчаха юзди. Порция предположи, че отвеждат мулетата. Чу стъпки по подвижния мост, някой затвори портичката и тя остана сама извън замъка. Ами сега?

Тя приседна и се плъзна по склона към замръзналия ров. Навън цареше пълен мрак. Подвижният мост беше точно над нея. Опипвайки предпазливо, тя се промъкна покрай влажната, леденостудена стена, докато се озова точно под средата на моста. Без светлина не можеше да различи очертанията, но тя ги беше виждала и преди и знаеше, че вратата е на около метър над рова. Свали ръкавицата си и опипа стената с измръзващи пръсти.

Точно така. Едва забележима линия в камъка, твърде права за случаен процеп. Порция опипа горния ръб, после страничните линии, търсейки някакво копче, лост, устройство, с което да отвори вратата отвън.

Нищо. Камъните бяха корави, неподатливи ледени блокове. Часът беше два след полунощ и тя беше сам-сама пред външната стена…

Порция стисна здраво зъби и продължи да търси, като плъзна длани по камъните в близост до очертанията на вратата. Нищо. Студените й ръце бяха станали безчувствени. Треперейки, тя навлече ръкавиците си, облегна се на стената и се опита да размисли. Какво трябваше да направи?

И тогава стената зад нея поддаде, така внезапно, че тя се олюля и едва не падна. Нямаше праг и тя полетя към нищото, размахвайки ръце и крака. Все пак успя да се задържи за камъка, който тежко се завъртя навътре.

Намираше се в тайния вход. Зад нея цареше абсолютен мрак, пред нея беше сиво-черната нощ. Ако затвореше вратата, нямаше да вижда нищо повече.

Напълно неподвижна, тя се опита да долови нещо в мрака зад гърба си, ала чу само бученето в ушите си и биенето на собственото си сърце. Дали мъжете си бяха отишли? Дали се излагаше на опасността да се сблъска с тях? Един поглед назад й показа нисък, тесен ходник, който изчезваше в мрака.

Около нея цареше абсолютна тишина. Толкова дълбока, че въздействаше заплашително. Затварянето на вратата изискваше повече смелост, отколкото тя си мислеше, че притежава, но все пак успя. Същото протяжно скърцане, същият глух удар, и тя се озова в пълен мрак и тишина. Обърна се, притисна ръце към стената от двете страни и тръгна напред със сведена глава и прибрани рамене. Постепенно таванът се повдигна и тя се изправи. Мракът се разреди, очите й свикнаха с тъмното, а след още няколко крачки и се стори, че вижда в черното сива ивица.

След това обаче видя трепкаща светлинка. Факла. Тя потрепери и се притисна към стената, макар да изпита облекчение, че е наближила обитаеми места. Все още не се чуваше никакъв шум. Светлината не се движеше, само трепереше, вероятно от въздушно течение. Тя продължи пипнешком напред, без да се отделя от стената. Коридорът се разшири и когато стигна до разклонението, Порция чу гласове. Катон и Джил Крамптън!

— Мисля, че сме готови, Джил. — Тонът на Катон издаваше задоволство.

— Да, милорд. Добър улов. — Джил избухна в тих смях. — Съмнявам се, че оттук до Йорк е останала дори една сребърна чаша. Кога ще отнесем нещата?

— Следващия петък отиваме в Дъръм… Добре, че завареният ми син се махна…

— Много бързаше да си отиде — отбеляза Джил. — Изглеждаше измършавял и изобщо не можеше да си седи на задника.

Катон изръмжа нещо неразбрано. Прибързаното заминаване на Брайън стана в нерадостна атмосфера. Катон беше почти убеден, че завареният му син е стаил в сърцето си див гняв срещу Гранвил Касъл и обитателите му — толкова неприятен, ако не дори заплашителен, беше погледът на хитрите кафяви очи. Но в момента Катон имаше да мисли за много по-важни неща от дребнавата омраза на Брайън.

— Щом отнесем съкровището, ще се погрижим Руфъс Декатур да узнае съвсем точно кога и по какъв път ще мине керванът. — Катон говореше с все същото задоволство.

— Боя се, че не ви разбирам, сър. — Джил се поколеба. — Щом узнае, че ще изнесем съкровището от замъка, той ще се нахвърли върху нас като ястреб.

— Точно така. И като го направи, ще падне в капана — обясни с хладна решимост Катон. — Той ще нападне кервана, а ние ще го очакваме. Бъди уверен, че Декатур ще увисне на въжето още преди да е изтекъл месецът.

— Планът е добър, сър, но как ще го примамим? — Джил беше човек с ограничена фантазия. Сгушената в мрака Порция също усети учудването му.

— Ще пуснем слухове, че се готви пренасяне — обясни търпеливо Катон. — Околностите гъмжат от шпиони на Декатур. Те ще му занесат вестта, а ние… — Той млъкна многозначително.

Порция се промъкна по-близо. Трябваше да чуе всяка дума, затова забрави опасността.

— … мисля, че си имаме шпионка в самия замък. Ако не се лъжа, мистрес Уорт е готова да препрати информацията — кой знае по какви канали.

Джил подсвирна изненадано.

— Мислите ли, че играе двойна игра?

— Не мога да преценя дали е лъжкиня, или само лековерна — отговори замислено Катон. — Ако се окажа прав, тя ще предаде новината веднага щом стигне до ушите й. Но ако се лъжа и момичето не е шпионка, пак ще се погрижа да й предадат новината за пратката.

Порция усети гадене. Космите на тила й настръхнаха и тя изпита болка.

Гласовете заглъхнаха, светлината угасна, но тя остана притисната до стената на тунела, докато отново я обгърна абсолютната тишина. Едва когато беше напълно сигурна, че е съвсем сама, тя излезе от коридора и се озова в голямо сводесто помещение. Усети мириса на катран от загасената факла. Въпреки мрака различи очертанията на подредените покрай стените сандъци. Отвори един от тях и зяпна смаяно — блещукащо сребро, малко по-тъмно блестящо злато и ярко сияещи бисери. Съкровища, които осветяваха мрака.

Порция попипа скъпоценностите. Свещници, потири, сребърни съдове. И накити. Пръстени, брошки. Цяла съкровищница от олтарна посуда, скъпоценни домакински предмети, ковани изделия. Благородни метали и скъпоценни камъни. И всичко това беше предвидено за касата на парламентарната армия. Воденето на война изискваше огромни средства и нито кралят, нито бунтовниците разполагаха с необходимото. Това съкровище щеше да представлява голямо предимство за притежаващия го. А пролетта наближаваше и войната отново щеше да пламне…

Катон знаеше, че Руфъс ще направи всичко, за да си присвои съкровището.

Когато Порция затвори капака на раклата, звукът отекна в сводовете като гръм и сърцето й заби по-силно. Никой не се отзова. Тя откри някакъв отвор в отсрещната стена и се запъти натам. Пред нея се разкри нов коридор, по-широк и по-висок от първия. Тя тръгна по него, размишлявайки усилено.

Трябваше да предупреди Руфъс за готвения капан. Катон беше напълно прав: врагът му имаше очи и уши в цялата околност. Руфъс Декатур сигурно знаеше за събраното в подземията съкровище и при опита си да го отнеме от Катон щеше да падне в капана.

Коридорът завършваше със стръмна стълба, водеща към дъбова врата. Порция посегна колебливо към дръжката. Ами ако вратата беше заключена? Ала бравата се раздвижи, тя се промъкна през вратата и се озова в едно от стопанските помещения зад кухнята.

Единствените шумове бяха равномерното тиктакане на високия стенен часовник в кухнята и пращенето на огъня в голямото огнище. Порция мина по задната стълбичка и се прибра незабелязано в стаята си. Там падна тежко на леглото, скри лице в ръцете си и се опита да състави план.

Катон я смяташе за шпионка. За лековерно, наивно същество, което не знаеше какво прави. Обзе я диво възмущение, като си представи по какъв начин възнамеряваха да я използват. Тя трябваше да бъде примамката в капана! Кръвни връзки или не, тя щеше да направи точно обратното.

Но как? За съжаление предположенията на лорд Гранвил не бяха верни: тя не разполагаше с канали за връзка със село Декатур. В страната бушуваше война и пощата не работеше. Никой не би се наел да отнесе тази толкова важна новина в далечните земи на Декатур посред зима. Тя нямаше възможност да влезе във връзка с някого от хората на Руфъс, не можеше и да обиколи околните селища и да намекне за някои неща с надеждата, че ще бъде чута от подходящите хора.

Имаше само едно решение. Тя щеше да отнесе информацията лично.

Разумът веднага й подсказа, че щом напуснеше дома на Катон с намерението да издаде плановете му, никога вече не можеше да се върне назад. Значи трябваше да заживее свой живот. Да разчита само на себе си.

Но тя знаеше, че няма друг избор. Не можеше да допусне Руфъс да отиде на сигурна смърт.

Тя се зави до брадичката и задряма. През цялата нощ я измъчваха кошмари. Стана на разсъмване и се зае да събира оскъдните си вещи. Щеше да тръгне пеша. Това означаваше голям риск, но не можеше да си позволи да вземе някой от конете на Катон, а Пени бе изпратена обратно на притежателя й, добре нахранена и отпочинала. Катон не й бе казал каква вест е изпратил с коня, а и тя предпочиташе да не знае.

До село Декатур имаше около четири часа път на кон, което означаваше поне дванадесет пеша. Щом стигнеше до Шевиотовите възвишения, вече нямаше да може да разчита на пътните знаци, а само на случайните си спомени. Но щеше да се ориентира по сигналните огньове. Огненият пръстен, който опасваше възвишенията, щеше да й сочи пътя.

Трябваха й провизии и вино. Вода щеше да намира по пътя. От парите, които Джил й бе дал в Единбург, бяха останали съвсем малко, а и съвестта й забраняваше да ги използва за такава цел. Макар и с неохота, тя остави двете сребърни монети на нощното си шкафче. После отиде за храна от кухнята. Беше още много рано и дремещият прислужник, който трябваше да разпали огъня, изобщо не я забеляза.

Времето от мига на решението до тръгването беше съвсем кратко и подготовката беше минимална. Порция взе шише с вино и торбичка с малко хляб, сирене и студено месо. Сложи костюма си за езда, под него бричове и два чифта чорапи, отгоре дебело палто и ръкавици. Натъпка джобовете си и се запъти към стаята на Оливия.

Беше длъжна да се сбогува с приятелката си. Втората й задача беше да се измъкне незабелязано от замъка.

Май последното беше по-лесно от сбогуването…

Оливия спеше, но се събуди веднага щом Порция я разтърси леко за рамото.

— Какво правиш тук толкова рано? — Тя седна в леглото и примигна учудено. — Защо си в този вид?

Порция приседна на ръба.

— Трябва да отида в селото на Декатур. Баща ти е решил да заложи капан на Руфъс, а аз не мога да допусна това.

— Не, р-разбира се, че не — отговори Оливия, устремила поглед към лицето на приятелката си. — Какъв капан?

Порция обясни какво беше подслушала и Оливия я изслуша със смръщено чело.

— Ще се в-върнеш ли? — попита тихо тя, но треперещият глас и болката в очите показаха на Порция, че Оливия знаеше отговора.

— Знаеш, че не мога. Баща ти никога няма да ме приеме. — Порция се приведе и я целуна по бузата. — Надявам се, че не се сбогуваме завинаги. Вярвам в това. Още не знам къде ще отида, след като предупредя Руфъс. Но ще се опитам да ти пратя вест, за да знаеш как живея.

Тя се огледа търсещо и изведнъж се сети нещо.

— Знаеш ли, ще ти оставям писма на островчето в рова, под големия камък, където патиците се събират при дъжд. Винаги когато можеш, поглеждай там, обещаваш ли ми?

— Обещавам. — Оливия дори успя да се усмихне. — Хайде, върви!

Порция я целуна отново и стана. В гърлото й беше заседнала буца.

— Още нещо — заключи тя и в погледа й имаше отчаяна молба. — Трябва да се преструваш, че не знаеш къде съм отишла и защо. Можеш ли?

— Разбира се — отговори малко обидено Оливия. — Хайде, върви, преди да съм ревнала.

Порция се поколеба, после побърза да излезе. И нейните очи бяха пълни със сълзи.

Напусна замъка през портата в северната кула. Каза на стражите, че отива да нахрани патиците. Това се случваше често, така че мъжете само кимнаха и я пуснаха навън, отбелязвайки, че днес е много студено.

Вече беше светло. Небето беше ясно, почти не духаше вятър. Благоприятно време за излет. Пътеката се спускаше стръмно в долината и се виеше покрай коритото на реката, след което започваше да се изкачва по първата верига хълмове, водеща към Шевиотовите възвишения.

Порция крачеше бързо, размахваше ръце и си тананикаше, за да си вдъхне смелост. Прикриваше се зад живите плетове и се стараеше да се държи по-далече от пътя. Сама жена беше лесно плячка за всички минувачи, особено за войниците, които редовно кръстосваха околността. За щастие маршовата стъпка, звуците на гайди и барабани възвестяваха приближаването им отдалече и тя бързо се прикриваше.

По обед хапна малко от запасите си и направи почивка, но беше твърде студено, за да седи дълго на ледената земя, защитена само от оголелия жив плет. Мина покрай няколко езерца и десетина самотни селски къщи. Сенките бавно се удължаваха, започна да се здрачава. Краката й все повече натежаваха. Никога не беше вървяла толкова дълго. Нямаше представа още колко път й предстои. В мрака вече нямаше да може да различава пътя, а и студът се засилваше. Трябваше да намери подслон. Сигурно щяха да я приемат в някоя къща.

Досега не беше забелязала никъде следи от войната, но след като реши да потърси убежище, това се промени. Мина по тесен път, обграден с висок жив плет, и усети слаба миризма на дим. Вероятно някой селянин, нощуващ при стадото си е запалил огън, помисли си зарадвано тя, но когато плетът изведнъж свърши и пред очите й се закри просторно поле, сърцето й замря от ужас.

Нивите бяха запалени. Дърветата, засадени преди много години, за да пазят хората и животните от силния северен вятър и мочурищата, се издигаха като овъглени скелети на фона на потъмняващото небе. По голите клони се развяваха парцали. Щом наближи, Порция разбра, че това бяха трупове, които се люлееха под напора на вятъра. Сигурно висяха тук поне от няколко дни. Цветовете на униформите им издаваха, че са от кралската войска на лорд Нюкасъл.

Порция затвори за миг очи и затисна носа си. Миризма на разложена плът, празни очни орбити, черни орляци гарвани, които търсеха храна — всичко това причиняваше гадене.

Когато поиска да избяга от страшната гледка, откъм рова зад бесилките се чу жално скимтене. Тя понечи да игнорира шума, но той я последва, будещ съчувствие и въпреки това упорит, каквото може да бъде само крайното отчаяние. В крайна сметка тя се обърна и хукна да види какво става, избягвайки да поглежда към обесените.

Скимтеше кученце, най-много на няколко седмици, явно загубило майка си. Легнало в рова, то я погледна с блестящи кафяви очи под разбърканата, сплъстена козина с цвят на горчица, цялата в тръни и парченца кал.

— Бедничкото — промърмори Порция, обзета от горещо съчувствие към самотното животинче. Наведе се и усети как то трепереше с цялото си мършаво телце, само кожа и кости. И съвсем мокро. На шията му беше вързано парче плат, парцал от кралски флаг.

Порция хвърли бърз поглед към бойното поле. Дали кученцето е било талисман на някоя рота? Твърде възможно. Талисман, който беше заплашен от гладна смърт след злополучната битка.

— Ела, кученце. Не знам защо, но съм убедена, че ние с теб много си приличаме. — Тя скри животното под палтото си, притисна го до сърцето си и се зарадва, когато телцето му постепенно се затопли и то спря да трепери.

Трябваше бързо да намери подслон. Беше почти нощ, надигащият се вятър я пронизваше до кости. Плячкосващите войници от парламентарната армия, които бяха опустошили околността, вероятно бяха някъде наблизо. Но дори да си бяха заминали, селяните щяха да бъдат крайно подозрителни към една чужденка.

След около две мили Порция влезе в малко селце. Къщите бяха здраво заключени, само тънкият дим над комините показваше, че са обитавани. Порция избра къщата, която беше най-близо до църквата, и почука смело на вратата, макар че цялата трепереше.

Никакъв отговор. Тя почука отново, повика. Никакъв звук, никакъв признак на живот. И все пак някой седеше пред огъня, щом димът се издигаше над покрива. Тя почука трети път, извика няколко тихи, успокояващи думи. Може би щяха да отворят, щом разберяха, че е жена.

Нищо. Порция се върна на улицата и огледа отдалече къщата, издигаща се сред обширна зеленчукова градина. Капаците бяха затворени и не пропускаха дори един лъч светлина.

Порция се разтрепери още по-силно. Никога не се беше чувствала така самотна и отчаяна. Изпитваше луд страх, че ще я нападнат, но се боеше и от студа, тъй като знаеше, че не би могла да оживее в ледената февруарска нощ. Кученцето изскимтя тихо. Сигурно умираше от глад. Дали имаше достатъчно сили, за да хапне месо, хляб и сирене?

Първо трябваше да се спаси от ледената зимна нощ. Небето беше черно, забулено в облаци. Вятърът се засилваше. Само църквата можеше да я приюти. Вътре беше студено, пейките бяха корави, но поне щеше да се опази от вятъра и войниците.

Тя отвори вратата на гробището и тръгна към църквата, тумбеста норманска постройка от сив камък с висок розетен прозорец над сводестата дъбова врата. Вдигна резето и натисна вратата, молейки се да не е заключена. Вратата изскърца и се отвори. Пред очите й се разкри тъмно, влажно преддверие.

Порция постоя малко на прага, опитвайки се да привикне към мрака. Скоро различи купела за кръщене, дългите редици пейки и блещукащия олтар. Може би в олтара висяха свещенически одежди, в които можеше да се увие. Не би посмяла да използва олтарните покривки.

Тя тръгна напред и приседна уморено на първото стъпало към олтара. Облегна се на решетката за причастие и извади кученцето изпод палтото си.

— Е, от коя раса си, малкият? — Беше твърде тъмно, за да го разпознае, но търсещите й пръсти намериха поне един отговор — женско. Животинчето облиза ръката й и отново заскимтя.

Порция го остави на пода и извади вързопчето с храната. Когато подуши месото, кученцето се отри жално в коленете й. Порция извади ножа си от ботуша и наряза месото на малки парченца. Едва ги поставяше на стъпалото и кученцето вече ги грабваше.

— Имам чувството, че си много по-гладно от мен — промърмори тя и продължи да му реже месо, докато изразходва целия си запас. Самата тя се задоволи с вино и се почувства поне вътрешно затоплена. Помисли да запали една от олтарните свещи, но си каза, че е неразумно да привлича вниманието на селяните и войниците. Заключените къщи бяха сигурен знак за враждебност.

Заситеното куче се отдалечи в мрака и Порция, разбрала какво се готвеше да направи, се втурна подире му.

— Почакай, в църква сме — засмя се тя и го изнесе навън. Двамата се облекчиха под един дъб и се върнаха пред олтара.

Порция откри една стара свещеническа одежда, уви се в нея, седна с гръб към олтара и затвори очи. Кучето се намести в скута й и се притаи под палтото.

— Нямам нищо против присъствието ти — проговори Порция с тракащи зъби. Краткото излизане в нощта беше унищожило благотворната топлина на виното. Оставаше й само още една глътка.

При този студ няма нищо лошо да взема олтарните покривки, помисли си тя и веднага изпълни намерението си. Не е светотатство да се спася от замръзване, нали съм Божие създание.

Но и така не можа да заспи. Беше смъртно уморена, мускулите й бяха сковани от студ.

— Знаеш ли, Юнона, ако след всичко, което изтърпях заради него, онзи вечно недоволен Руфъс Декатур си позволи да прояви неблагодарност, ще му забия ножа си в гърлото — изсъска тя, свряла лице в козината на кучето. Възможността да разговаря с него беше много утешителна, макар че животното не можеше да й отговори.

Защо бе решила да нарече това невзрачно кученце Юнона? Въпросът се стрелна през главата й, без да чака отговор. Пред очите й се понесоха неясни видения. Повярва, че се е върнала в замъка на Катон и е отново в стаята си, после пък се намери на улица „Св. Стефан“ и чу богохулствата на Джак, който настояваше за поредната порция бренди. И накрая се озова на обляна от слънце поляна край река Лоара. Слънцето пареше гърба й и топлеше измръзналите и кости. Джак седеше недалече от нея и играеше на зарове с двама пътуващи търговци, които скоро разбраха, че човекът, когото бяха сметнали за лесна плячка, ще им обере всичко, което притежаваха, дори ботушите на краката им.

Порция отпъди мухата, която беше кацнала на бузата й, и наруши блажената ленивост на горещия ден, прекрасната тъмнина пред очите си, пронизана от червени ивици. Бръмченето не престана. Ядосана, тя се удари по бузата, нещо я ощипа и я върна в студената реалност.

Порция скочи, треперейки с цялото си тяло, и се загърна в олтарната покривка. Църквата се въртеше около нея, все по-бавно и по-бавно, докато най-сетне се свести и усети, че кръвта отново пулсира във вените й, макар и бавно. Беше й много студено, но все още беше жива и будна.

Отиде до вратата и надникна навън. Зазоряваше се. По небето бяха надвиснали сиви облаци.

— Май е време да тръгваме, Юнона, по-добре да се бием с бандитите, вместо да мръзнем в църквата. — Тя остави одеждата и олтарните покривки на местата им, хапна последния си хляб и остави сиренето на кученцето. После го вдигна на ръце и излезе срещу вятъра.

Заваля сняг и Порция трябваше да си пробива път през затрупаните поля. Единствените живи същества, които срещна, бяха няколко жалки овце, скупчени под оскъдната защита на три оголени дървета. Щом стигнаха до потока, Порция направи дупка в леда и се напи жадно. Кученцето също пи, но водата беше леденостудена и много скоро я заболя главата. От очите й закапаха сълзи на отчаяние и болка и замръзнаха по бузите й. Трепереше неудържимо. Имаше чувството, че върви срещу вятъра съвсем гола. Само кученцето я държеше на крака и топлеше гърдите й.

Снежната буря се засилваше и тя не виждаше нито на крачка пред себе си. Нямаше представа дали се движи в правилната посока или върви в кръг. Сега най-важното беше да прави стъпка след стъпка, да не пада в снега.

Когато забеляза неясна светла точка зад бялата снежна пелена, тя не й обърна внимание. Беше забравила какво търсеше, не помнеше коя е. Цялото й внимание беше съсредоточено в движението.

Ала краката сами я понесоха нагоре по хълма, срещу светлата точка. Изведнъж се спъна в дупка, оставена от заек, и падна толкова тежко, че си изкълчи глезена. Неспособна да се помръдне, захълца тихо от болка, студ и страх, защото знаеше, че ще умре тук и ще бъде погребана под снега.