Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (15)

13.

Даже да не беше осведомена за чувствата на Оливия, Порция нямаше да хареса Брайън Морз. Още при първия поглед той й стана несимпатичен. Когато на следващия ден следобед му бе представена в салона на Даяна, той я огледа преценяващо и моментално я отхвърли като недостойна за вниманието му. Бедна роднина без предимствата на красотата и доброто държание.

— Съпругът ми е невероятно великодушен — обясни приглушено Даяна, но все пак така, че и Порция да я чуе. — Познавам твърде малко мъже, които биха предложили подслон на незаконното дете на своя полубрат.

— Достойно за съжаление същество — промърмори Брайън с поглед към Порция, която стоеше до прозореца с Оливия. Последните лъчи на слънцето се пречупваха в пламтящо червената коса, падаха по тънката фигура, подчертаваха носа и осветяваха луничките.

— Оливия — извика остро Даяна, — ела и разговаряй с мистър Морз. Не знам защо, но в последно време непрекъснато забравяш добрите маниери. Не е прилично да си шепнеш в ъгъла с Порция, която сигурно има предостатъчно задължения.

— Т-татко каза, че Порция трябва да ми п-прави компания — защити Оливия себе си и приятелката си и се изчерви от гняв, но и от мъката да отговори.

— Мила моя, баща ти със сигурност очаква да посветиш нужното внимание на неговите гости, както подобава на послушна дъщеря — изсъска отровно Даяна. — Мистър Морз иска да разгледа оборите. Предлагам да го придружиш. Порция трябва да отиде в детската стая.

Оливия отправи умолителен поглед към Порция, която й намигна окуражително и се запъти бавно към вратата.

— Лорд Гранвил изрично ме помоли да остана с Оливия, мадам. Мисля, че иска да й бъда компаньонка, докато се възстанови напълно. Ако желае да излезе, веднага ще донеса палтото й. Макар че… вечерта е доста студена и се питам дали е разумно да сме навън…

— Разбрах. — Даяна прекъсна раздразнено този произнесен със свръхзагрижен тон коментар. — Забравих, че е вече късно. — Може би Катон наистина беше дал на момичето указание да прави компания на дъщеря му, а тя не можеше да се противопостави на желанието му, без да са го обсъдили предварително.

— Щом е твърде студено, сестричката ми може да ми покаже галерията — предложи Брайън. — Нетърпелив съм да подновя познанството ни. Толкова време мина — тогава ти беше съвсем малка, Оливия.

Усмивката му е направо гадна, помисли си с отвращение Порция. Лепкава и фалшива. Освен това Оливия го мразеше, незнайно по каква причина, а той усещаше страха й и се наслаждаваше на мръсните си игрички.

— Добра идея — отговори тя, обърна се и улови ръката на Оливия. — Хайде да покажем галерията на мистър Морз.

Брайън не искаше това. Беше под достойнството му да разговаря с мършавото плашило, чието положение в къщата беше под това на платената бавачка. Ала изкушението да се позабавлява за сметка на Оливия беше твърде голямо, а и вярваше, че лесно ще се справи с дръзката малка издънка на Джак Уорт, щом остане насаме с момичетата. Оливия беше лесна плячка, сигурно и с приятелката й щеше да стане така.

В тесния коридор той стисна свободната ръка на Оливия и я привлече енергично до себе си, така че Порция се принуди да остане назад. Без да се стряска, тя се плъзна отстрана на Оливия и продължи напред с гръб към стената.

Брайън се направи, че не я вижда.

— Е, с-сестричке — заговори подигравателно той, — надявах с-се на м-много по-топло п-посрещане.

Порция усети отчаянието на Оливия и недоволството й нарасна. Тя откри бойните действия, като рязко отклони вниманието му от Оливия.

— Защо не си потърсиш някой по-подходящ за ръста ти, злобар такъв?

Брайън остана толкова слисан, че Оливия забрави за малко страха и едва не се изсмя.

— В черно кадифе приличаш на бръмбар, от торището — продължи любезно Порция. — Почти съм убедена, че замайващата височина на купчината с тор ти е толкова добре позната, че я възприемаш като защитен цвят. Не са ли ти казвали, че черното кадифе не отива на такива тънки крака? То подчертава…

Тя не довърши, а се наведе светкавично, защото той замахна да я удари. Лицето му пламтеше от гняв.

— Трябва да бъдете по-сръчен, ако искате да ме хванете, господин торен бръмбар — продължи дръзко тя. — Мистър Кучи син, който е твърде страхлив, за да се сбие с човек, който ще отговори на удара. — Пристъпвайки заднешком по коридора, тя направи вулгарен жест, докато той търсеше да си възвърне дар слово.

— Езика ли си глътна? Гледай, Оливия, това парче улична кал си глътна езика! — Уповавайки се на инстинкта, който никога не я лъжеше, тя отвори вратата към стаята си и издърпа Оливия вътре. После затвори вратата с крак и спусна резето.

Оливия, която се тресеше от смях, се облегна на вратата, която потрепери от ритника на побеснелия Брайън.

— Как можа? — произнесе задъхано тя и изтри очите си. — Как се осмели да му кажеш такива неща?

— О, това не беше нищо — отвърна пренебрежително Порция. — Пазя си в запас още по-хубави. Слушай сега. — Тя отиде до вратата и зашепна през ключалката. Шепотът беше настойчив и съвсем ясен, а думите бяха невероятни — Оливия никога не беше чувала подобни изрази. Въпреки това не беше нужно да й обясняват, че са крайно неприлични. Когато навън настъпи тишина, тя се приближи до вратата. Тишина, изразяваща слисване, неверие — и в тази тишина Порция продължи да говори, тихичко, без да се запъва. Завърши с експлозивен ефект, като сравни мъжкия орган на нещастния мистър Морз с члена на кръвожадна дива свиня.

Отговор не последва. Оливия вече не се смееше, а гледаше Порция с огромно уважение. Приятелката й се облегна на вратата и се засмя развеселено.

— Сега вече му затворих устата — заяви доволно тя. — За в бъдеще ще внимава повече, когато си избира обект на подигравки.

— Никога няма да ти го прости — предрече й Оливия.

— Надявам се — отговори през смях Порция. — Не искам прошка от такъв мръсник. Но това беше само началото. Щом свърша с него, няма да знае дали стъпва по земята.

Тя вдигна безшумно резето и открехна вратата. Коридорът беше пуст.

— Знаеш ли в коя стая е настанен?

— Не мога да вляза там. — Страхът се върна в очите на Оливия, гласът й затрепери.

— Той няма да ни види. Е, знаеш ли?

Оливия поклати глава.

— Но Бейли сигурно знае.

— Добре, ще го питам. Да вървим. Ще идем до клозета. — Тя грабна палтото си.

— Защо? — попита Оливия, без да осъзнава колко глупаво звучи въпросът й.

— За нещо специално. — Порция излезе навън. — Хайде! — Тя улови ръката на Оливия и я повлече по стълбата към кухнята.

Кухненските прислужници работеха усърдно и никой не обърна внимание на момичетата, които притичаха през просторното помещение и излязоха в градината. Клозетът беше в края на двора. Оливия, която не беше облякла палтото си, потрепери, но Порция я поведе целеустремено към светлинката на окачената над вратата лампа. Оливия не посмя да зададе напиращите на езика й въпроси, а изчака Порция да я запознае с плана си.

Порция свали лампата от куката и влезе в тясното помещение. Обърна се към Оливия, подаде й лампата и нареди:

— Дръж я здраво. По-високо!

— Но какво търсим тук?

— Паяци — отговори Порция. — Предпочитат тъмните ъгълчета в клозетите. Има едни на червени петна, които хапят.

Оливия нямаше представа какво възнамерява приятелката й, но се изкиска очаквателно и отново потрепери, когато силен порив на вятъра затвори вратата и светлинката затрепка.

— Виж какъв великолепен екземпляр намерих — отбеляза доволно Порция и извади кърпичката си. — Какви чудесни големи петна — продължи тя и коленичи на отъпканата земя. — Сега ще те взема. — Тя улови съкровището с кърпичката си. — Я да видим няма ли и други като теб.

Оливия, която не се интересуваше особено от паяци, се приведе възхитено, за да проследи претърсването на тъмните ъгли.

— Някой идва — прошепна тя, чула стъпки.

— Е, и? Никой няма да попита какво правим тук. — Порция прибра в кърпичката си още един голям екземпляр.

— Аз обикновено използвам столчето в покоите си — обясни със съмнение в гласа Оливия.

Порция поклати глава и продължи да събира паяци. Когато събра в кърпичката си половин дузина насекоми с различни големини, тя се изправи предпазливо. Сложи пръст на устните си и отвори вратата. Пред клозета стоеше една от кухненските прислужнички.

— Добър вечер, мис. — Момичето се опули смаяно, когато след Порция излезе Оливия с лампа в ръка. — Добър вечер, лейди Оливия.

— Д-добър вечер, М-мери. — Оливия предаде лампата на момичето с добре изиграно спокойствие и последва Порция към кухнята.

— Веднага трябва да разберем в коя стая е онзи жалък червей — изсъска Порция, когато влязоха. Ръката й беше скрита под палтото. — Побързай, моля те. Паяците са много неспокойни и не искам да ме ухапят.

Оливия кимна и пристъпи към масата на прислугата, където Бейли си хапваше сладко печено агнешко и пиеше бира. Порция излезе бързо от кухнята и я изчака на стълбата.

— Е, какво научи?

— В източната кула. Но Бейли не знае къде е сега Брайън.

— Аха. — Порция смръщи чело и стисна устни. — Може да стане неприятно. — Тя погледна твърдо Оливия. — Ако е в стаята си, трябва да отклоним вниманието му. Само за една минута. Ще се справиш ли?

— Да остана насаме с него? — Оливия поклати енергично глава.

— Само една минута — настоя Порция, която вече беше наясно, че Оливия трябва да се опълчи смело срещу демона, който виждаше у Брайън Морз. — Ще бъда наблизо, кълна ти се.

Оливия преглътна и изпъна рамене.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Да вървим. Паяците ще му изпият кръвчицата. — Порция закрачи енергично по коридора. Оливия я последва след кратко колебание.

Пред вратата към стаята на Брайън Морз двете спряха. Порция се притисна към стената зад вратата и даде знак на Оливия да почука.

Оливия се взря като парализирана във вратата, неспособна да вдигне ръка. Мълчанието се проточи, докато Порция се приведе и почука рязко на вратата. Оливия пребледня и отскочи назад.

Вратата се отвори и Брайън Морз погледна учудено Оливия с коравите си очи.

— Е, какво има?

— Д-дайана. — Тази дума струваше на Оливия толкова усилия, че бе произнесена едва чуто. Оливия посочи към салона на мащехата си и прихвана полите си, готова да побегне, ако той се приближи твърде много.

Без да й обърне внимание, Брайън затвори вратата зад гърба си и забърза по коридора. Оливия направи крачка назад, за да му попречи да забележи Порция, в случай че по някаква причина се обърне. Щом Брайън зави зад ъгъла, Порция изскочи от прикритието си.

— Бързо, вземи паяците и ги сложи в леглото му! Бързо! Аз ще стоя на пост, в случай че мине някой. — Тя подаде на Оливия кърпичката с паяците и отвори вратата със свободната си ръка.

— Хайде, побързай! — настоя тя, когато Оливия не се помръдна. Оливия преглътна мъчително. После взе кърпичката и се шмугна в стаята. Порция огледа внимателно коридора.

— Вдигни завивката откъм краката — нареди тихо тя. Сърцето на Оливия биеше с такава сила, че тя едва дишаше.

Ала изпълни указанията, вдигна завивката и изсипа съдържанието на кърпичката върху чаршафа.

— Бързо оправи завивката — заповяда Порция.

Оливия изпълни заповедта. Кискайки се от нервност и възбуда, тя почука леко по леглото, за да се помоли за успеха на начинанието и излезе в коридора при Порция.

— Мисля, че това е достатъчно. Щом усетят топлото, паяците ще се успокоят, а щом онзи негодник си легне, ще се устремят към най-топлото и най-влажното място на тялото му. Познай къде е то. — Порция се ухили злобно. — Утре ще се събуди с огромни следи от ухапване на най-неподходящите места.

— Отровни ли са паяците?

— Не смъртоносно — отговори сериозно Порция. — Вече ти казах, че няма да го убия.

— О, бих искала да видя как го хапят — прошепна със злобна радост Оливия.

— Достатъчно е да го наблюдаваш на масата за закуска — отвърна ухилено Порция.

 

 

Брайън спря пред салона на Даяна, оправи жакета си и подреди диплите на дантелената яка. Все още не се беше възстановил напълно от сцената с копелето на Джак Уорт. Никой не го беше засипвал с такива злобни ругатни, дори когато посещаваше долнопробните бордеи. Нямаше представа какво би могъл да предприеме в случая. Да уведоми Даяна или Гранвил — немислимо! Как да им признае, че тази уличница го бе обидила смъртоносно? Как да повтори думите й? Най-лошото беше, че Оливия бе чула всичко, казано по негов адрес. Глупавата малка гъста бе станала свидетелка на поражението му. Един ден той щеше да отмъсти на Порция Уорт, да я сложи на мястото й, но всичко с времето си. Брайън разполагаше с метод, в който беше станал истински майстор: не бързаше, изчакваше най-удобния случай и нанасяше удар. Тогава отмъщението беше много по-сладко.

Той почука кратко, отвори вратата на салона и влезе с дълбок поклон.

— Лейди Гранвил, с какво мога да ви услужа?

Даяна вдигна глава от писмото, което пишеше, и се усмихна изненадано.

— Много се радвам, че искате да ми правите компания, мистър Морз. Трябва да призная, че в последно време животът ми е пуст, тъй като в замъка почти не идват гости. Кой би посетил с радост един военен лагер? — Тя се усмихна меланхолично. — Естествено съпругът ми прави онова, което смята за най-добро, но понякога се измъчвам от копнеж за по-цивилизована компания, за духовити разговори. А най-лошото е, че нямам възможност да разговарям за мода. Нямам представа какво се носи сега в двора. — Тя приглади полата на елегантната си рокля. — Сигурно ме смятате за провинциалистка.

— В никакъв случай, скъпа лейди Гранвил. — Брайън приседна на дивана до нея. — Вие сте въплъщение на елегантност. Никой в двора не би могъл да се мери с вас.

Даяна се засмя мелодично.

— Ласкаете ме, сър. Моля ви, разкажете ми за двора. — Тя докосна ръката му. — Как се чувства кралицата при тези неприятни обстоятелства? Толкова ми се иска да бъда до нея, да я подкрепям. И бедната малка принцеса Хенриета! Нежно дете като нея да преживее такива страшни неща!

— Преди два месеца бях в Оксфорд — заразказва Брайън. — Достойното поведение на техни величества е пример за целия двор. — Естествено той премълча, че макар и в Оксфорд, не бе приет в двора и беше виждал кралската двойка само на улицата, когато отиваха на църква.

— Бих искала да можех да убедя съпруга си… — Даяна млъкна и притисна парфюмираната кърпичка към очите си. — Простете, мистър Морз. Нямам право да критикувам решенията на съпруга си, но се чувствам толкова унизена. Моят дълг, моята лоялност принадлежи на сюзерена ми и в това ужасно положение… Простете — повтори тя и зарови лице в кърпичката.

Брайън я потупа по коляното. Погледът му се изостри. Беше надушил възможност да посее разногласия. Много полезни и продуктивни разногласия.

— Понякога, скъпа лейди Даяна, трябва да следваме повелите на съвестта си, макар че дългът повелява друго.

Даяна вдигна глава. По лицето й нямаше обезобразяващи следи от отчаяние.

— Какво имате предвид, сър?

Брайън се покашля дискретно.

— Лична лоялност, въпрос на съвест… Не вярвам съпругът ви да очаква, че ще забравите съвестта си само защото неговата го води в друга посока. И двамата знаем, че решението на лорд Гранвил е тежка грешка. Да се обърне срещу краля, означава да се обърне срещу Бога. Кралят управлява с божията милост като миропомазан представител на всемогъщия.

Тази сериозна и дълбоко поучителна реч беше като музика в ушите на Даяна.

— Толкова се страхувам за съпруга си! — прошепна тя. — Какво ще стане с него и с всички онези, които са се надигнали срещу краля, когато потушат бунта и виновните се изправят срещу кралския гняв?

— Наистина мрачна перспектива — съгласи се прочувствено Брайън. — Лорд Гранвил със сигурност не е помислил, че семейството ще сподели съдбата му.

Даяна потрепери.

— Моят баща също възнамерява да се обяви на страната на парламента. Ще ни лишат и от последното убежище.

— Може би, но… аз бих могъл… не, не бих могъл да предложа такова нещо. — Брайън скочи и се заразхожда нервно пред камината, обзет от вълнение.

— Моля ви, кажете какво ви тревожи — помоли тихо Даяна.

— Струва ми се неблагодарно, след като лорд Гранвил ме прие така великодушно, но ми е непоносимо да ви гледам как страдате, милейди. — Той коленичи пред нея и улови ръцете й. — Само ако бихте могли да ми се доверите!

— Разбира се, че ви имам доверие. — Тя стисна ръцете му. — Какво имате да ми кажете? — Очите й заблестяха.

— Ами… може би вие с вашето поведение ще намалите вината на съпруга си в очите на краля.

— Искате да се обърна срещу мъжа си?

— Не, разбира се. Но ако намерите начин да подкрепите делото на краля без знанието на съпруга си… — Брайън прокара език по внезапно пресъхналите си устни. Беше навлязъл в опасна територия, но Даяна го гледаше с такова безрезервно възхищение, че той вече предвкусваше триумфа си. Какъв удар! Да подтикне съпругата към предателство в сърцето на неприятелската крепост!

Катон беше могъщ господар. И човек на честта, който с обявяването си на страната на парламента щеше да подкрепи делото му и да накара много нерешителни да го последват. Ако Брайън успееше да подкопае силата му на собствената му територия, сред стените на собствената му крепост, той щеше да загуби голяма част от влиянието си. А Брайън Морз, човекът, който беше допринесъл за падането му, щеше да получи заслужената благодарност на върналия се на трона си крал.

— Какво? — пошепна Даяна, която също осъзнаваше опасността. Ала преди Брайън да е успял да отговори, вратата на салона се отвори.

— Какво е това, Брайън? Какво правиш на колене пред жена ми? — извика изненадано Катон. — Лейди Даяна не е дама за ухажване!

Брайън скочи и запристъпва виновно от крак на крак.

— Милорд, аз…

— Мистър Морз ми помогна да избера подходящ тон за бродерията си — намеси се спокойно Даяна.

— Разбирам. — Катон огледа кошничките с копринени конци. — Не е ли по-добре аз да помогна?

— О, милорд, вие се интересувате единствено от тази ужасна война — отвърна с усмивка жена му.

— Може би. — Катон вдигна рамене и посегна към звънеца.

— Случило ли се е нещо, което да ви разтревожи, милорд? — Даяна скочи, отиде при него и сложи ръка върху неговата.

— Само проклетата война — изръмжа той. — Бейли, донеси ни вино.

— Притеснява ли ви нещо, милорд? — попита Брайън и се наведе да притури дърва в огъня.

„Твоето смущаващо присъствие и непрестанните ми подозрения към Порция Уорт.“

— Къде са момичетата? — попита строго Катон. — Не е ли време за вечеря?

— Не знам — отговори Даяна. — Да изпратя ли да ги повикат… или само Оливия? — Тя се усмихна на мъжа си и продължи с нежна загриженост: — Милорд, започвам да мисля, че твърде непринудено включихме Порция в семейния си живот. Не бива да поощряваме влиянието и над Оливия, особено след това ужасно похищение. Знам, че не искате да пренебрегвате детето на брат си, но съм на мнение, че Порция ще бъде много по-щастлива, ако заеме мястото си сред персонала.

Катон се опита да овладее гнева си. Нямаше намерение да обсъжда подобни неща с Даяна.

— Аз съм на друго мнение, мадам. Само на Порция трябва да благодарим, че Оливия е вече здрава. А това не може да бъде лошо влияние. Имам своите основания да настоя тя да остане член на семейството, поне засега.

Даяна го погледна разочаровано.

— Мога ли да узная какви са тези основания?

Катон поклати глава.

— Скъпа моя, не е нужно да се тревожиш. Обмислил съм всичко. А, Бейли… — Той се обърна към иконома, който стоеше до вратата с табла в ръка. — Съобщи на мис Оливия и мистрес Уорт, че след десет минути ще вечеряме.

— Да, милорд. — Бейли се оттегли с дълбок поклон.

Даяна стисна устни и замълча. Когато след малко влязоха Оливия и Порция, тя се усмихна топло на завареницата си и я целуна по бузата.

— Толкова съм щастлива, че се чувстваш по-добре, милото ми дете.

Оливия се усмихна многозначително и когато се обърна, бързо изтри бузата си.

На масата Катон ядеше с отсъстващ вид и предоставяше на Даяна и Брайън да водят разговор. Погледът му често търсеше лицето на Порция. Тя се държеше безупречно, говореше малко и отговаряше учтиво, когато я питаха. Нищо в поведението й не издаваше, че е подслонил под покрива си шпионка. Той беше сигурен, че момичето не му е казало всичко за пребиваването си в лагера на Декатур, както бе премълчало някои неща и за първата си среща с врага му. Може би Джил имаше право да предполага, че между момичето и Декатур има по-тесни връзки.

Той не бе забелязал как съсредоточено я наблюдава, когато Порция изведнъж вдигна глава от чинията си и срещна погледа му. Предизвикателно. Също както правеше навремето брат му Джак. Може би и тя подобно на Джак се подиграваше с него и си въобразяваше, че може да го прави на глупак.

Трябваше да говори още веднъж с нея, да я изпита.

Веднага след вечеря Катон покани Порция в кабинета си в кулата. Тя седна насреща му зад голямото писалище, сериозна, стараейки се да прикрие неловкостта си. Не си правеше илюзии — мъжът насреща й имаше остър ум, но не можеше и не биваше да узнае цялата истина за срещата й с Руфъс Декатур.

— Колко пъти си говорила с Декатур?

Порция помисли малко.

— Всъщност само веднъж. Когато ме заведоха при него и се разбра, че не съм Оливия.

— Много ли се ядоса?

— Отначало да, но бързо се примири. Каза, че хората му са се заблудили и това е разбираемо. Аз носех палтото на Оливия, а те са имали заповед да вземат момичето със синьото палто.

Катон знаеше за палтото още от Оливия. Дотук версиите им съвпадаха.

— И как се отнесоха към теб?

С хумор, плътско желание, страст? Или ожесточеният противник на Гранвилови си бе поиграл с нея и я беше направил на глупачка? Но гласът й прозвуча равнодушно:

— През повечето време бях затворена в склада за ябълки. Направих опит да избягам по реката, като откраднах една шейна, но постовете ме задържаха. — Тя издържа на погледа му.

Катон се намръщи още повече.

— А после… как им избяга?

— Скрих се сред един малък отряд, който излезе на разузнаване, и когато оставихме зад себе си земите на Декатур, се измъкнах — фактът, че това беше първоначалният й план и вероятно щеше да успее, придаде убедителност на думите й.

Порция осъзна, че все още не е взела окончателно решение дали да подкрепи Катон в борбата му срещу Руфъс Декатур. Всъщност сега не беше нужно да решава, тъй като и без това не можеше да му даде полезна информация.

Катон, който изпита оптимистично облекчение, поглади брадата си. Засега нито едно подозрение не се потвърждаваше. Погледът му падна върху вестта, получена тази сутрин.

— Чула ли си нещо за нападение над едно отделение от армията на лорд Левен недалече от Йетхолм?

— Когато избягах, лорд Ротбъри беше на път с малък отряд — отвърна предпазливо тя. — Докато седях в склада за ябълки, не можех да науча нищо за плановете им. — Което беше напълно вярно. — Наистина ли е имало такова нападение, милорд? — попита невинно тя.

— Очевидно — отговори Катон и махна пренебрежително. Стана и прекоси тясното помещение с големи крачки. — Узна ли какъв откуп е искал Декатур, за да ми върне Оливия жива и здрава?

— Не. — Порция за първи път излъга директно. Видя пред себе си лицето на Руфъс, разкривено от болка и гняв, докато се взираше към руините на бащината си къща. Чу как описваше с корави, почти безумни думи какво бяха причинили Гранвилови на баща му и как бяха постъпили с дома на дедите му. Чу го да казва какво се е надявал да постигне с отвличането на Оливия. Как да съобщи ужасната истина на Катон, след като споменът й беше непоносим?

Катон, който я наблюдаваше внимателно, разбра веднага, че е излъгала. Погледът и леко треперещите устни я издадоха. Но защо да лъже, след като няма какво да крие?

Той спря пред огъня, вдигна единия си крак върху решетката на камината и се опря на перваза, без да откъсва поглед от лицето й.

— Декатур е знаел с какво палто се движи Оливия, а това показва, че е много добре запознат с нашия начин на живот. Как му е хрумнало да ви издебне, докато се пързаляте? Откъде е можел да знае, че често ходите на кънки?

— Нямам представа — отговори Порция.

— Питам се дали сред нас не се е скрил шпионин — продължи замислено той, без да сваля очи от нея.

Порция имаше чувството, че трябва да прекоси бурна река по няколко люлеещи се камъка. Припомни си Руфъс, който си беше похапнал печено месо в замъка на Катон, как бе подслушал разговорите на враговете си, а после беше наблюдавал нея и Оливия, докато се пързаляха по заледения ров, и беше рискувал главата си в една смъртоносна игра, която го забавляваше. Очите му през цялото време се смееха и тогава я целуна за първи път…

Тя сведе глава към скръстените си в скута ръце.

— Според мен е възможно, милорд.

Изведнъж Катон се усмихна.

— Е, мисля, че няма за какво да се тревожиш. Радвам се, че успя да се върнеш при нас жива и здрава. Оливия е много щастлива, че си отново при нея. Знам, че копнее за компанията ти. Върви при нея.

След като Порция си отиде, Катон продължи неспокойната си разходка. Усмивката му угасна веднага щом вратата се затвори зад гърба й. Тя не смееше да го гледа в очите. Но ако беше шпионка, може би щеше да успее да я използва за своите цели. Тя нямаше представа, че я подозираха, следователно можеха да й подхвърлят фалшива информация. С нейна помощ щяха да примамят Руфъс Декатур в капана, който да го доведе до гибел.

Но какво, по дяволите, правеше Брайън при Даяна? Във всеки случай не избираха копринени конци, това беше ясно. Колкото по-скоро се отървеше то Брайън, толкова по-добре.

Катон не можеше да знае, че има и други хора, които се стараят да ускорят заминаването на мистър Морз. Замаян от стария коняк на Катон, Брайън падна тежко в леглото си и скоро захърка шумно. Паяците, зарадвани от неочакваната плячка, се нахвърлиха жадно върху голата плът. Запълзяха по него и се промъкнаха във всички гънки, където плътта беше влажна и сочна. Брайън се мяташе насам-натам, вдигаше колене към гърдите и сънуваше, че някой го боде с игла.

Събуди се, когато слугата му отвори капаците на прозорците и дръпна завесите на леглото.

— Нося гореща вода за бръснене, сър. Ботушите ви са почистени.

Брайън седна в леглото и примигна срещу ярката светлина. Главата му бучеше. Мушна ръка под завивката, за да се почеше по бедрото, но нещо полази по пръстите му и той отметна чаршафа. Пълзящите навсякъде петнисти паяци вече не бяха кошмар, а действителност. От гърлото му се изтръгна дрезгав вик. Дотичалият слуга зяпна смаяно.

— Откъде са дошли толкова много паяци?

— Откъде да знам, глупако! — изрева ядно Брайън. — Убий ги, бързо!

Той стана и огледа краката си. Светлата кожа беше осеяна с огромни червени петна, които продължаваха нагоре по бедрата и се губеха в окосмените срамни части. Слугата нападна паяците с машата от камината и Брайън се потърси от отвращение.

— Нямам представа откъде са дошли, сър — извика слугата, докато гонеше един особено едър и ловък екземпляр. — Вероятно вие сте ги донесли.

— Идиот! Разбира се, че не съм. — Брайън започна да се чеше и постигна само това, че сърбежът стана нетърпим, а петната още по-големи и многобройни. — Искам баня… гореща вода… вряща вода! — изрева той и слугата се втурна да изпълни заповедта.

В коридора го пресрещнаха лейди Оливия и мистрес Уорт, тръгнали на ранна разходка.

— Добро утро, Питър, да не се е случило нещо с мистър Морз? — попита невинно Оливия.

— Бог да ми е на помощ, лейди Оливия, но той направо полудя. — Питър се ухили злобно. — Знам, че не бива да се смея, но направо ще се пръсна. В леглото му имаше паяци, изхапали са го по цялото тяло. Сега крещи за гореща вода. Сърбежът е непоносим. — Питър се изсмя отново и се отдалечи.

— Порция, ти си гений!

Порция се усмихна самодоволно.

— Постигнах добър ефект, нали?

— Сега е мой ред — извика Оливия и очите й засвяткаха.

— Сериозно? — Порция спря изненадано. — И ти искаш да изиграеш номер на тази жаба? Прекрасно!

— Да. — Оливия, окрилена от смелостта и откривателството си, със зачервени бузи, извади от джоба си малко пакетче. — Тази сутрин бях в склада. Мистър Морз ще намери в бирата си една малка изненада.

— Какво по-точно?

— Почакай и ще видиш.

Порция се засмя зарадвано. Крайно време беше Оливия да вземе нещата в свои ръце. Това беше най-добрият метод да се отърве от страха си.

Оливия беше превъзбудена. Когато Брайън влезе в стаята за закуска, тя едва се удържа да не се изсмее тържествуващо. Наблюдаваше го крадешком и предвкусваше новата си победа.

Брайън отговори на поздрава на Даяна и се извини за закъснението си. Не удостои с поглед Оливия, която направи реверанс. Но погледът, който хвърли на Порция, беше повече от отровен. Тя реагира със сериозно кимване.

Оливия го следеше внимателно. Винаги когато потреперваше и мушваше ръка под масата, тя знаеше, че се чеше между бедрата и едва се сдържаше да не избухне в смях. Когато действието на банята отслабна и сърбежът се усили, изражението му стана измъчено.

По едно време скочи рязко от масата и когато Даяна го изгледа учудено, се изчерви до корените на рано оредяващата си коса. Покашля се смутено и отиде до бюфета, за да вдигне капаците на няколко купи, сякаш искаше да провери съдържанието им. През цялото време триеше бедра едно в друго и пристъпваше от крак на крак.

Оливия хвърли развеселен поглед към Порция, посегна към солницата, отвори шепата си точно над чашата на Брайън, изсипа нещо в бирата му и се отдръпна. После преспокойно започна да маже хляба си с масло.

Какво лошо момиче, помисли си развеселено Порция. Нямаше представа какво бе изсипала Оливия в бирата на Брайън, но предугаждаше, че действието му ще е драстично.

Брайън се върна на масата, направи някаква банална забележка за времето и седна.

— Наред ли е всичко, мистър Морз? — Даяна беше искрено загрижена.

— Но да, лейди Гранвил. — Смехът му прозвуча глухо и неубедително. — В такава очарователна компания не е възможно да се измъчваш от нещо. — Той посегна към чашата си и изпи бирата на един дъх.

Докато Брайън пиеше, Оливия го наблюдаваше втренчено и продължи да яде едва когато той остави чашата си.

След малко в трапезарията влезе Катон, поздрави семейството си и напълни чинията си с печени бъбречета. Тъй като беше станал още на зазоряване, той донесе със себе си облак студен въздух, а отсъстващият поглед издаде, че мислите му са при войската. Ала и той се учуди, когато Брайън изведнъж скочи и се втурна навън.

— Господи, какво му стана?

— М-мисля, че мистър Морз не се ч-чувства добре — заяви Оливия с преувеличена загриженост. — Сигурно има б-болки…

Порция едва не се задави с парче хляб.

— Вчера му нямаше нищо — отбеляза Катон.

— Може би трябва да отида при него. — Даяна се надигна бързо.

— О, не би трябвало да го правиш — промърмори Оливия, но така, че да я чуе само Порция.

— Какво каза, Оливия? — Катон я погледна въпросително.

— Н-нищо важно, сър.

Даяна тъкмо беше стигнала до вратата, когато в трапезарията отново се появи Брайън. Лицето му беше мъртвешки бледо.

— Моля за извинение — промърмори той и отново зае мястото си.

— Зле ли ви е, сър? — попита невинно Порция.

Брайън отвори уста да отговори, но изведнъж скочи, блъсна стола си, преобърна го и избяга от стаята с измъчен стон. Катон се разтревожи сериозно.

— Май трябва да повикаш лекар, Даяна.

— Веднага. — Съпругата му бързо излезе от стаята.

— Моля да ме извините, лорд Гранвил, Джанет се нуждае от мен в детската стая — обади се Порция и се изправи.

Оливия също се извини под някакъв предлог и Катон остана сам в трапезарията.

— Какво сложи в бирата му? — попита шепнешком Порция и придърпа приятелката си в една прозоречна ниша.

— Огромна доза сена — призна Оливия и се разкикоти като луда. — Ще прекара целия ден на гърнето.

— Умно момиче! — Порция я потупа признателно по рамото. — Брилянтна идея.

Оливия се изпъчи гордо.

— Уверена съм, че ще побърза да се махне оттук — продължи весело Порция. — Никой не обича да го правят на глупак. А сега ще ида при Джанет и ще бъда особено мила с нея — заключи ухилено тя.

Порция се отдалечи със заговорническо махване, а Оливия посегна към медальона си. Отвори го и извади пръстена, изплетен от разноцветни коси. Каква могъща сила беше приятелството, щом съумяваше да прогони дори демоните!