Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (10)

8.

Един час, след като се прибра в склада за ябълки, Порция чу как къщната врата се затвори. Все още увита в мръсното, измачкано палто, тя седеше в края на леглото. Усещаше, че паренето по лицето й е отслабнало, но някак си не беше в състояние да си легне. Сякаш скована от ужасните събития на деня, тя седеше и се взираше с празен поглед пред себе си, неспособна да сложи малко ред в мислите си.

Едва шумът на затварящата се врата я изтръгна от вцепенението. Тя скочи, изтича до вратата на стаичката и я отвори предпазливо. Абсолютна тишина. Руфъс Декатур излезе и я остави сама.

Сигурно си мисли, че след вълненията и болките на деня съм заспала като мъртва, каза си тя. Или вярва, че съм твърде уплашена, за да се възползвам от незаключената врата. Ала много се лъже.

Тя се промъкна на пръсти през голямата спалня и слезе тихичко по стълбата. Остатъците от вечерята бяха прибрани, жаравата беше покрита с пепел, на перваза на камината гореше наскоро запалена свещ. Очевидно Руфъс нямаше намерение да остане дълго навън.

Порция хвърли поглед към завесата пред нишата. Тласкана от любопитство, тя се приближи и я повдигна. Децата спяха като малки кученца под цяла планина завивки, сгушени едно в друго.

Все още са с палта и жакети, установи неодобрително Порция. Джанет Бектън би паднала в несвяст при тази гледка. Въпреки притесненото й положение, тази мисъл я накара да се усмихне. Между тази примитивна постеля в бандитското село на Руфъс Декатур и приветливата детска стая в Гранвил Касъл лежаха светове.

Тя се вгледа в спящите личица под буйните руси гриви и си припомни светлосините им очи… И двамата приличаха досущ на баща си. Сигурно имаха и майка — жена, която Руфъс не беше сметнал за нужно да направи своя съпруга.

Тя се намръщи, отстъпи назад и пусна завесата. Явно тук жените не се ценяха много.

Къде беше нейното място сред тези хора? Нежелана заложница, само момиче в далечния бандитски лагер! Все още имаше ножа си, но той нямаше да й послужи особено при едно целенасочено нападение. По гръбнака й пропълзя уплаха и космите на тила й настръхнаха. Пред Декатур твърдеше, че не знае що е страх, но привидната смелост беше изключително неподходяща като защитна броня и това й стана ясно едва сега.

Сърцето й пърхаше, сякаш вътре танцуваха цяло ято пеперуди. Тя се втурна към вратата и я открехна безшумно, за да огледа пустия път. Небето беше безоблачно както през целия ден. Звездната и лунната светлина осветяваха селото и ледената покривка на реката блестеше. От сградата с дълга пейка отпред, вероятно трапезария, долитаха гласове, смях, песни. Мъжете сигурно се наливаха с алкохол, а това беше благоприятен шанс за бягство. Тя се измъкна навън и се притисна до стената. Трябваше й кон. Не можеше да тръгне пеша в тази негостоприемна и пуста област.

В леденостудения въздух висеше тежък, утешителен пушек от горящи дърва. Тя видя златна светлина зад стъклата на прозорците, тук и там миришеше на ядене. Криейки се в тъмните сенки, бегълката затича надолу по пътя. В топлите, уютни къщички хората седяха около огъня, наслаждаваха се на вкусната си вечеря, шегуваха се помежду си и се чувстваха у дома си.

Порция беше израсла със съзнанието, че е извън обществото, че няма дом и семейство, което би определило мястото й сред хората. Имаше Джак, но той не беше семейство в обичайния смисъл. Той беше само причината за съществуването й. Тя се вкопчваше в него, отчаяно търсейки малко привързаност и подкрепа, докато порасна достатъчно, за да издържа и двамата и да заплаща пиянството му. Докато тичаше по тъмния път и си представяше какво става зад прозорците, добре познатото чувство на изолация се събуди отново с предишната сила. Тя се опитваше да избяга от едно място, към което не принадлежеше, за да отиде на друго място, което й беше също така чуждо. Обикновено тя беше в състояние да усеща ироничните елементи в най-различни ситуации и да им се наслаждава, тъй като те бяха добро средство срещу нещастието. Но този път не успя.

Порция наостри уши да чуе цвилене на коне и подуши въздуха за миризмата на обора. Не се наложи да търси дълго.

Намери не просто обор, а цяла стабилна постройка в средата на селото с чисто изметен и настлан с плочи двор пред нея. За съжаление веднага разбра, че беше изключено да отмъкне кон и да остане незабелязана. В двата края на обора горяха факли, вратата на стаичката за седлата беше отворена. Чуваха се гласове, потракване на зарове. След минута навън излезе мъж, отвори бричовете си, облекчи се до стената и се върна в обора.

Порция продължи пътя си към реката. Не знаеше защо върви натам. Просто реката беше цел, а тя не беше готова да признае поражението си и да се върне в своя затвор.

Ала когато се прилепи до студеното стъбло на едно дърво, бе обзета от внезапна възбуда. Замръзналата река се виеше през селото и се губеше в далечината като блестяща тясна лента. Щеше да я изведе далече от крепостта на Декатур.

Реките минаваха през селища, бяха пътни артерии. По бреговете на тази река със сигурност имаше обитавани къщи и населени места. Да имаше поне кънките си…

И тогава я видя. Спряла на брега шейна с грациозно извити плъзгачи. Порция се приведе и се затича към брега. Наоколо не се виждаха осветени прозорци, не се чуваха никакви шумове. Брегът на реката беше напълно пуст.

На шейната бяха натрупани кожи. Какъв късмет! Ако не намереше друг подслон, можеше да се зарови в кожите до разсъмване, докато остави зад гърба си земите на Декатур. Сърцето й подскочи от радост. Вече знаеше, че бягството й ще бъде успешно. Тази шейна с идеалния си товар бе изпратена от съдбата. Беше й предопределено да избяга.

Но как да раздвижи шейната? Дали собственикът й използваше кучета или понита? Или я теглеше сам? Не, за това трябваше кънки.

В този миг тя забеляза пръта, закрепен от другата страна на шейната. Вероятно го използваха, за да се отблъскват по леда, както беше при лодките. Колко просто. И колко удобно.

Порция се огледа нервно. Беше твърде хубаво, за да е вярно. Може би беше само капан, коварен капан, заложен от Декатур, за да я залови по време на бягство. Не можеше да му вярва, когато й казваше, че няма да й стори зло. Военнопленниците заслужаваха почтено отношение, докато не предприемаха опит за бягство. Ала бягството обезсилваше всички правила. Какво щяха да й направят, ако я хванеха? Сигурно Декатур щеше да я хвърли на хората си — безсъвестни бандити като него. Въпреки студа, на челото й изби пот. Трябваше да бяга. И не биваше да им позволи да я заловят.

Шейната беше по-тежка, отколкото изглеждаше. Когато най-сетне остави зад гърба си първия завой, Порция едва дишаше. Постоянно се оглеждаше, очаквайки някой да изникне от мрака и да се втурне по петите й. Ала брегът си оставаше пуст, макар че в лунната нощ отекваха весели гласове и песни.

На леда шейната стана лека и маневрена като детска лодка. Порция я докара в средата на реката и се настани удобно в задната част, стискайки здраво дългия прът. Отблъсна се и шейната полетя с учудваща скорост към края на селото. Това беше чудо. След като веднъж потегли, прътът вече почти не й трябваше. Сети се, че пътят й се спускаше към равнината и течението на реката беше още едно предимство. Дощя й се да запее от радост. Много бързо остави зад себе си къщите и светлините на селото Декатур. Щеше да се справи.

Постът на първия завой забеляза шейната на разстояние около петдесет метра върху светлата ледена повърхност и изръмжа доволно. Имаше спешна нужда от някакво събитие, за да съживи дългите самотни часове на бдението си в клоните на един червен бук. Постът му беше един от шестте, които контролираха реката. Той разпали огнен сигнал, който бе предаден по-нататък от постовете по хълмовете и другарите му по продължение на реката, после се уви по-плътно в дебелото си кожено палто, без да изпуска от очи наближаващата шейна.

Когато шейната премина покрай дървото му, той забеляза, че фигурата, която я направляваше, си служеше сръчно с пръта и шейната фучеше с такава сила, че ледът пееше. Примитивното превозно средство принадлежеше на Бертрам, ловеца на животни с ценни кожи, който продаваше стоката си в Юфел, на около двайсет мили по-надолу по реката. Бертрам със сигурност нямаше да се зарадва, че е загубил както шейната, така и резултата от едноседмичната си работа.

Само че шейната и похитителят й нямаше да стигнат далеч. Постът на хълма вече бе дал знак с факла, че е уловил сигнала. Господарят щеше да получи съобщението само след десет минути.

След по-малко от десет минути Руфъс бе уведомен за непозволеното нощно пътуване с шейна. И моментално разбра кой беше доставил това приятно вълнение на самотните нощни постове.

Тъй като тъкмо беше седнал на масата с надеждата доброто похапване и виното да разсеят ядовете на деня, новината съвсем не подобри настроението му.

— Велики Боже, тя наистина ли е помислила, че ще стигне далеч? — изръмжа гневно той. — Сериозно ли смята, че ще се измъкне незабелязано с откраднатата шейна?

— Така изглежда — засмя се Уил. — Да я върна ли?

— Не, по дяволите, ще отида лично. — Руфъс скочи от пейката и захвърли салфетката си. — Едва успях да опитам тази хубава риба — продължи раздразнено той. — Дяволите да го вземат това дръзко момиче! Проклет да бъда, ако му позволя да ми развали вечерята! — Той се обърна отново към масата и посегна към вилицата си.

— Джед, доведи коня ми. Нека отиде до третия пост, тогава ще я спрем. Нека повярва, че ще се измъкне — изсъска той и прибави злобно: — Този път вече ще я уплаша истински.

Джед отдаде чест и отиде да оседлае Аякс.

Руфъс изяде рибата си, но Уил забеляза, че гладът му е преминал. Това събуди в сърцето му съчувствие към бедната Порция Уорт.

— Проклятие! — Руфъс бутна празната чиния и стана. — Да свършваме. — Той наметна палтото си, като размишляваше мрачно. Всъщност можеше да пусне момичето, то и без това нямаше стойност за плановете му, но мисълта, че тя ще се смята за победителка, му беше противна. Тя можеше да си тръгне оттук само с негово позволение. Засега още не беше готов да й го даде. Освен това хлапачката беше откраднала шейна с товар. Между хората на Декатур кражбата беше смъртен грях.

Джед чакаше с Аякс пред вратата. Помогна на Руфъс да го възседне и съобщи:

— Изпратих вест на постовете, милорд. Няма да я спират, преди да дадете заповед.

— Добре. — Едрият кафяв жребец препусна в нощта.

Третият пост беше на три мили от точката, от която бе потеглила Порция. Руфъс яздеше по продължение на реката, като се държеше на известно разстояние от брега. Имаше предостатъчно време. Един силен мъж имаше нужда от около час, за да измине това разстояние с шейната. Той се улови, че изпитва възхищение към несломимата смелост на това младо момиче, и се намръщи недоволно. Очевидно Порция нямаше представа колко много път й предстои, докато остави зад гърба си земите на Декатур.

Той стигна до третия пост и стегна юздите на Аякс.

— Къде е тя? — извика тихо той нагоре към дървото.

— На около четиристотин метра оттук, сър.

Руфъс отиде до брега и застина неподвижен, облян от лунната светлина, за да чака шейната.

Порция не го видя веднага, тъй като беше изцяло погълната от работата с пръта. В началото беше лесно, но сега ставаше все по-трудно. Раменете и ръцете я боляха, пръстите и бяха измръзнали и подути. Изтощена, тя вдигна глава и се запита дали се е отдалечила достатъчно, за да си позволи малка почивка. Когато внезапно забеляза грамадния кон и неподвижния ездач само на няколко метра от себе си на брега, изпита чувството, че от небето е слязъл ангелът на отмъщението.

Прилоша й. Дланите й олекнаха. Не е често, беше единствената й мисъл. Беше толкова сигурно в себе си, а ето че той седеше тук и я чакаше, за да тържествува. Искаше й се да се разплаче и в същото време беше скована от страх.

Дали можеше да мине покрай него достатъчно бързо, за да му избяга? Не, не можеше да се мери с жребеца му. Опитът би бил напразен. Напразен и недостоен, ако в тази ужасна ситуация изобщо можеше да се говори за достойнство. Парадоксално, но страхът й вдъхна нова смелост и тя взе твърдо решение да не му позволи да забележи колко е уплашена.

Порция вдигна пръта и шейната спря насред реката. Тя се отпусна върху купчината кожи и зачака.

Руфъс слезе от коня и стъпи на леда. Придвижи се предпазливо до шейната и я погледна отвисоко.

— Мистрес Уорт, какво си мислите, че правите?

— Бягам — отвърна дръзко тя. — А вие какво си помислихте?

— И аз стигнах до същото заключение — уведоми я той с измамно любезна усмивка. — За съжаление трябва повторно да установя, че не сте особено добра в тези работи.

Порция потрепери и мушна ръце под кожите. Усети как потта по тялото й изсъхва. Тъй като седеше неподвижна, студът я пронизваше като нож. Руфъс продължаваше да стои пред нея и да я наблюдава с усмивка на хищник и замислен поглед. Той беше бесен и тя усещаше това със същата сила като острите пориви на вятъра. Той й бе казал, че е човек с непредвидим темперамент, и тя беше преживяла неколкократно изблиците му. А сега я измъчваше, като я държеше в неведение. Очите му искряха сини като лунната светлина, която се отразяваше в ледената повърхност.

— Какво ще правите с мен? — попита тихо тя.

— Аз ли? — Руфъс вдигна едната си вежда. — Вие какво бихте предложили, мистрес Уорт?

Порция стисна устни.

— Да свършваме — прошепна тя, като й се искаше да не беше сядала. Трябваше да остане на крака. Защото той стърчеше пред нея, грамаден и заплашителен, и това я караше да се чувства като безпомощно птиче.

— Шейната и кожите са собственост на Бертрам — Руфъс удари едната си ръкавица в другата и шумът раздвижи нощната тишина. — Той ще иска да намери всичко там, където го е оставил. Крайно време е да се размърдате.

— Искате да се върна? — Порция го изгледа ужасено. Мъжът кимна.

— Мистрес Уорт, трябва да върнете шейната в селото. Ние не търпим кражби.

— Но това значи да бутам срещу течението на реката!

— Точно така. — Руфъс отстъпи назад. — Аз ще яздя по брега, за да ви отклонявам от нови глупави помисли. — Зъбите му блеснаха сред брадата, но в усмивката му нямаше и капчица дружелюбие.

Порция погледна ръцете си. Кожата на ръкавиците се беше напукала, дланите й пареха. Побесняла от гняв, тя стана, посегна към пръта и се отблъсна. Шейната се раздвижи едва-едва, сякаш плъзгачите се бяха изтъпили или някой ги бе обвил с кърпи. Порция прехапа устни и отново се отблъсна.

Руфъс проследи усилията й, метна се на гърба на Аякс и го подкара бавно, с темпото на шейната. Жаждата за отмъщение угасна бързо. Момичето беше близо до изтощението още преди да се впусне в тази лудост. Онова, което правеше сега, беше мъчение. В душата му отново се надигна възхищение към този несломим борчески дух. Сети се как в Гранвил Касъл й бе казал, че двамата много си приличат. Това прозрение окончателно стопи гнева му. В подобна ситуация и той щеше да постъпи като Порция Уорт.

Въпреки това се ядосваше, че бе прекарал цялата вечер в гонитба на това упорито малко същество.

— Порция, оставете шейната и елате тук! — извика гневно той. Момичето не му обърна внимание. Стиснала здраво, зъби, тя забиваше пръта в леда, отново и отново. Ако спреше сега, щеше да загуби малкото спечелена инерция. Тъй като не виждаше светлини, тя предположи, че в селото вече спят. Пред погледа й изникна тясното легло в склада за ябълки, огънят, запалените свещи… Тя побърза да прогони тази примамлива картина и се съсредоточи върху необходимостта да придвижва шейната към целта.

Руфъс се раздразни още повече.

— За Бога, момиче, не можете ли поне веднъж да направите, каквото ви казват? — Гласът му отекна над реката.

Този път Порция вдигна глава и видя, че е спрял коня си и се е изправил на стремената, свил ръце на фуния пред устата.

— Защо? — попита тя, без да отслабва усилията си. Какво своенравно същество!

— Защото аз казвам така! — изрева той. — Елате веднага!

Порция захвърли пръта и стъпи на леда. Беше й все едно какви мъчения я очакваха. Студът и изтощението и без това щяха да я довършат преди замисленото от него изтезание. Като се хлъзгаше и залиташе, тя стигна до брега и спря, опряла ръце на хълбоците.

— И какво сега? — попита тя с високо вдигнати вежди. Руфъс се наведе към нея.

— Дайте ми ръката си и вдигнете крак на ботуша ми.

Порция се поколеба. Онова, което виждаше, само засилваше подозренията й. Не беше възможно той да е размислил и да я отведе в селото на кон.

— Ако се наложи да сляза, един от нас ще съжалява горчиво, мистрес Уорт — оповести заплашително Руфъс и щракна с пръсти.

Нямаше избор. Порция се изкатери по склона, улови голямата му ръка и с последни сили успя да вдигне крак и да стъпи на ботуша му. Руфъс я издърпа и я настани пред себе си на седлото, без самата тя да е положила някакво усилие.

— Тук ли ще оставите шейната? — попита тя. — Нали казахте, че онзи… Бертрам, нали така се казваше? — очаква да я намери там, където я е оставил?

Руфъс се слиса окончателно. Нищо ли не беше в състояние да я победи? Ала в следващия миг усети треперенето й, сковаността на мършавото тяло. Тя се бе обърнала наполовина към него и лунната светлина обливаше бялото й лице. Той видя умората в косите зелени очи, усети страха й под духа на противоречието. Без да мисли, той вдигна ръка и обхвана бузите й. Очите й се разшириха и страхът отстъпи място на друго чувство, на учудване, криещо в себе си предусещане за нещо неотвратимо. И той разбра, че тя си бе припомнила как в двора на Гранвил Касъл я бе целунал в прилив на внезапна нежност. Но това не означаваше нищо за него.

Руфъс пусна лицето й, уви я бързо в дебелото си палто и пришпори Аякс в лек галоп.

Въпреки умората, Порция се стараеше да се задържи изправена. Бузата й беше още топла от милувката му, но инстинктът й подсказваше, че това е заблуда. Тигрите не галеха с лапите си. При срещата им в замъка Гранвил той си поигра с нея и сега беше същото. Очевидно му доставяше удоволствие да я задява. А тя, глупачката, бе повярвала, макар и само за малко, че е бил искрен. Сигурно и сега бе прочел чувствата в очите й.

— Облегнете се на гърдите ми. — Руфъс я привлече към себе си с нетърпеливо движение. — Не съм бодливо свинче. — Притисна я толкова здраво, че не й остана нищо друго, освен да се отпусне на широките му гърди. Усети силния ритъм на сърцето му и това я успокои. Почти бе задрямала, когато след десетина минути влязоха в заспалото село. Порция си представи колко време трябваше да мине, докато стигне до селото с шейната, и потрепери. В никакъв случай нямаше да се справи.

Руфъс спря пред къщата си, свали я от седлото и я пусна на земята.

— Идете в стаята си и се пригответе за спане. Аз ще дойда, щом отведа Аякс в обора.

Този мъж явно е свикнал да заповядва, помисли си подигравателно Порция и отново се почувства смела, тъй като видя в това знак, че духът й не се е сломил. Когато влезе в къщата, я обгърна сладостна топлина. Наведе се над догарящия огън и се опита да стопли премръзналите си ръце. Зад завесата се чу похъркване и мърморене. Тя се сепна и наостри уши, но много скоро стаята утихна. Явно едно от момчетата беше сънувало.

След пет минути Руфъс влезе тихо и я погледна мрачно.

— Нали ви казах да се приготвите за спане?

— Беше ми много студено и реших да остана тук.

— Там е достатъчно топло. Елате. — Той посочи към стълбата. — Надявам се, че днес добихте известна представа как се живее във военен лагер. Ако още не ви е ясно, знайте, че ще взема известни мерки, за да си осигуря спокойствие през остатъка от нощта. — Той сложи ръка на гърба й и енергично я бутна пред себе си. Щом влязоха в голямата спалня, продължи рязко: — Денят беше напрегнат и търпението ми се изчерпа. Знам, че сте напълно изтощена, затова ми направете услуга и си легнете без повече уморителни дискусии.

Той свали ръкавиците си и откопча палтото. Хвърли го на един стол, после махна колана си и приседна на раклата, за да се освободи от ботушите и чорапите. Порция го наблюдаваше с ужасено възхищение, особено когато започна да сваля бричовете си.

— За Бога, не стойте като истукан! — Останал само по бяла ленена риза и долни гащи, той й махна нетърпеливо. — Облечена ли ще спите? Ако не, предлагам да облечете нощницата. — След тези думи той се обърна, намокри лицето си и прокара мокрите си ръце през косата и брадата.

Порция се оттегли бързо в стаичката и тресна вратата. Нямаше ни най-малка представа какви бяха тези „известни мерки“, но поне имаше възможност най-сетне да се освободи от тези разкъсани, мръсни дрехи и да се скрие в леглото. Тази перспектива беше твърде примамлива, за да губи време с гадаене.

Когато завърза връзките на нощницата си, Руфъс почука силно на вратата и я стресна до смърт.

— Чакам ви, Порция. Готов съм.

— Какво казахте? — Тя втренчи поглед в затворената врата. Пръстите й затрепериха.

Вратата се открехна и Руфъс надникна през процепа. Дългият му пръст й махна да се приближи.

— Много съм уморен — повтори глухо той. — Елате най-после. — Тонът му не търпеше противоречие и Порция отиде до вратата като притеглена с магнит.

— Какво ще правите? — Страховете й се надигнаха с нова сила. Беше сама в спалнята на този полугол мъж. Не можеше да вика. Даже и да я чуеха, никой нямаше да се намеси, защото господарят на бандитското село беше в правото си да се забавлява.

— Ще спим — отвърна кратко той. — Тъй като съм на мнение, че този ден преживях достатъчно, ще се погрижа да останете близо до мен до утре сутринта. — Той улови китката си и я издърпа в спалнята.

Порция имаше чувството, че е загубила собствената си воля. Позволи му да увие колана си около тънката й талия и да го закопчае, после да я издърпа към себе си със свободния край. Какви перверзии бе замислил?

— За щастие сте толкова тънка, че коланът няма да ви стяга — промърмори той и отметна завивките. — Вие ще спите под пухеника, а аз отгоре, завит с одеяло, така ще запазим приличието. — Изведнъж господарят на Декатур избухна в толкова весел смях, че Порция го помисли за луд. — При нас етикецията и правилата на приличието не важат — обясни той. — Но сме готови да се съобразяваме с чуждите слабости. Ще се увиете ли в пухеника?

Порция беше неспособна да отговори.

— Хайде! — Той я вдигна и я пусна насред леглото. Зави я, легна до нея и се уви в дебело вълнено одеяло. Нави свободния край на колана около китката си и го върза на здрав възел, който според ужасената Порция беше за вечни времена.

— Вече съм сигурен, че ще се събудя, ако отново ви споходят мисли за бягство преди разсъмване — промърмори доволно Руфъс.

За безкрайно учудване на Порция лордът се прозя уморено и веднага заспа. Тя остана да лежи неподвижна, не смеейки да диша. До преди минута очакваше да бъде изнасилена, а сега лежеше тук удобно и сигурно, като че до нея беше Джак. През изминалите години тя беше делила с Джак стаи и легла, чаршафи и завивки, беше се вслушвала в хъркането му, беше чакала със затаен дъх следващото му вдишване, което се бавеше. Живо си спомняше невероятното облекчение, което я връхлиташе при поредното похъркване. Пияното му хъркане беше единствената люлчина песен, която я приспиваше.

В очите й запариха сълзи, но тя ги изтри бързо, уплашена да не събуди мъжа до себе си. Топлината на леглото завладя уморените й, леденостудени крайници и тя потъна в мекия дюшек. Усети лек, приятен натиск на кръста си и когато се обърна настрана, това стана съвсем лесно.

Руфъс изхърка тихо и клепачите й натежаха така внезапно, че тя дори не усети как заспа. Не можеше да остане будна нито минута повече, даже да беше на крака.

След няколко часа Руфъс се събуди — малко преди първи петли. Той обичаше да става рано, дори ако предишната вечер беше пирувал дълго и необуздано. Момичето спеше дълбоко на известно разстояние от него, свито на кълбо, и дишаше спокойно и равномерно. Той се подпря на лакът и огледа спящата фигурка. Почувства се като шпионин, но досегашните им срещи бяха толкова бурни, че не беше имал време да я погледа. А многото вълнуващи лица, от които се състоеше Порция Уорт, дразнеха любопитството му.

По отношение на късмета и благополучието тази незаконна издънка на рода Гранвил беше изтеглила най-лошите карти. И най-доброжелателното описание не би могло да нарече яркочервената грива, която обграждаше бледото, ъгловато лице, кестенява или медноцветна. Затворените й в момента очи бяха най-красивото у нея. Ала те нямаха особена тежест като противовес в скалата на отрицателните точки, физическите прелести на Порция Уорт не бяха в състояние да събудят мъжкия интерес. Който се изправеше срещу упорития, несломим характер, забравяше за физиката й. Сигурно е минала през сурова школа, помисли си той, и е оцеляла. Самосъжалението не беше част от качествата й, макар че беше имала сериозни основания да му се отдава поне от време на време.

Той се усмихна и помисли с лека подигравка, че реагира глупаво на темперамента на тази изпратена му от случайността заложница. Залогът в ръката му беше без всякаква стойност. Към това се прибавяше и обстоятелството, че бе получил не плахо, привикнало да се подчинява дете, а едно същество, което изобщо не помисляше да се примири с неизбежното. Това беше върхът.

Руфъс развърза колана, освободи китката си и бръкна под одеялото, за да освободи и Порция. Докосна кожа, коприненомека и гладка, толкова нежна, че не устоя на изкушението да я помилва. Нощницата й се беше вдигнала до талията и той плъзна ръка по голата закръгленост на дупето й. Разумът го посъветва веднага да напусне леглото, но пръстите му не се подчиниха.

Те продължиха сладостното проучване и прекрасната гладкост на кожата й събуди огъня в слабините му. Чувството беше много приятно и не му се искаше да го прекъсне. Изведнъж обаче Порция се размърда, промърмори нещо насън и избута ръката му като досадно насекомо. Руфъс се оттегли неохотно и се върна в реалността на студеното утро.

Той се измъкна от леглото, готов да се откаже от колана. Вдигна предпазливо завивката, вслушвайки се почти виновно в спокойното дишане на момичето. Дългите стройни крака с невероятно бяла кожа бяха вдигнати към гърдите, ръцете бяха преплетени и Руфъс се улови в мисълта, че в тези тесни, крехки очертания на задничето й има нещо безкрайно възбуждащо и изкусително.

Какво правя аз, за Бога? — запита се стреснато той и си заповяда да се вразуми. Изведнъж се почувства като мръсник. За да оправдае поведението си, той измъкна безкрайно внимателно колана си изпод Порция.

Цяло чудо, че тя продължи да спи. Руфъс я зави добре, облече се бързо и излезе на пръсти. Синовете му спяха дълбоко. Той излезе навън в сивото утро и забърза през селото към постовете. Студеният въздух проясни главата му и заглуши плътското желание. Когато стигна до първия пост, Руфъс беше почти склонен да припише целия епизод на отзвуците от някакъв еротичен сън.