Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (7)

6

Пипа се облегна тежко на дебелото стъбло на стария бук. През короната от листа проникваха слънчеви лъчи и хвърляха светли петна върху групата дами и господа, които се бяха разположили под дървото на килими и възглавници.

Мери беше открила радостта от пируването под открито небе и не минаваше седмица, без да организира пикник в парка. Естествено не всички бяха на мнение, че е удобно да се седи на земята или че хвърчащите насекоми са идеално допълнение към менюто, но като цяло дворът се подчиняваше с радост на кралската воля и се забавляваше със своята кралица… защото така трябваше.

Пипа притисна към устата си кърпичка, напоена с лавандулова вода, за да се охлади. Изписала на лицето си учтиво усмивка, тя слушаше бъбренето на участниците в пикника, кимаше и от време на време отговаряше с подходящи забележки. През изминалите седмици беше овладяла този номер до съвършенство. Докато цялото й същество изразяваше внимание и отзивчивост, тя се отдаваше спокойно на тайните си мисли.

Всъщност беше пленница в двора на Мери. Не можеше да напуска двореца без позволението на кралицата, беше й определено кои места може да посещава и кои не. Разрешаваше й се да посещава със съпруга си дома на семейството си в Холборн, но не можеше да отиде по-нататък. А в момента майка й, вторият й баща и несъщата й сестра Ан прекарваха лятото в Малори Хол в Дербишайър.

Зад учтивата си външност тя мечтаеше за отдавна отминалите лета, които семейството прекарваше в зелената долина на река Дав, заобиколена от меки хълмове, обрасли с пирен. В спомените й Малори Хаус беше златна къща от топъл, блестящ камък, изпълнена с аромат на сушена лавандула, на рози от градината и на дим от запалени дърва. Помнеше и всички прислужници в къщата: бавачката Тили, управителя мастър Краудър, магистър Хауърд, който бе починал миналата зима, и ловеца мастър Грийни. През дългите лета на детството й тя живееше в идилия, докато Хю дьо Бакьор почука на вратата им и спокойното им, подредено съществуване се превърна в хаос.

Пипа не съжаляваше за случилото се, защото любовта на Хю беше направила майка й безкрайно щастлива, но не можеше да се отърве от чувството, че оттам беше започнало всичко лошо. Ако преди много години Хю не ги беше принудил да дойдат в Лондон, тя нямаше да се омъжи за Стюарт Нилсън, сега нямаше да чака дете и да живее като пленница в двореца Уайтхол.

А Пен нямаше да преживее голямото щастие с Оуен д’Арси и многото си деца след толкова години на страдания и болка.

Не, не бива да съжалява за стария си живот.

Отново я връхлетя прилив на вече добре познатото гадене. Опита се да се пребори с напъните, като дишаше дълбоко и равномерно. Божичко, как се нуждаеше сега от съвета на майка си! Какво не би дала да падне в прегръдката й и да се уедини сред мира и спокойствието в Дербишайър!

Гаденето се усили и тя не можа да го потисне. Миризмата на печено стана непоносима. Пипа се надигна бързо, преобърна недокоснатата си чаша и изрита ядно едно сребърно плато, търсейки място, където да се скрие.

Промърмори някакво извинение и се постара да не върви много бързо, когато напусна веселата компания и се скри между ниските дървета. Усещаше, че трябва да повърне веднага и няма да стигне до покоите си.

Стигна до дебелите, възлести корени на един прастар дъб и се отпусна на колене. Миризмата на влажен мъх и гъби беше ужасна. Защо в последно време възприемаше всички миризми като натрапчиви? Миризми, които никога дотогава не й бяха правили впечатление.

Тя се наведе, закашля се и повърна, като заедно с това се опитваше да прибере косите, които падаха по лицето й. В този момент някой прибра падащата коса и я задържа. Тя изпита приятна хладина в тила си и когато пристъпът отмина, бе обзета от благотворно чувство на облекчение.

С изключение на обстоятелството, че някой стоеше зад нея и държеше косата й, за да освободи лицето и тила й.

— Мина ли ви вече? — Гласът беше на Лайънъл. Пред лицето й се появи кърпичка. Все още нямаше сили да се изправи.

Велики боже! Откога стоеше зад нея? Замаяна и засрамена, Пипа пое кърпичката. Не стига, че някой я бе видял да повръща, ами трябваше да бъде мъж, и то точно този мъж. Тази мисъл я изпълни с отчаяние.

Тя се изправи и стъпи на краката си, притиснала кърпичката към устата си. Отдалечи се малко от дървото и едва не се удари в мъжа, който все още държеше косата й. В сърцето й се гонеха противоречиви чувства, не беше в състояние да подреди мислите си. Изпитваше ужас, примесен с шокираща чувствена възбуда, когато тялото му се допря до нейното, а после дойде познатият, необясним страх от присъствието му.

Тя се опита да се отдели от него, но той я задържа. Косите й все още бяха в ръката му.

— Спокойно — проговори той. — Не мърдайте. Още треперите.

Пипа не знаеше защо трепери. Разбираше, че това е следствие от гаденето и повръщането, но имаше и нещо друго. Разбра, че в момента няма сили да се освободи от ръката му, и остана притисната до него, отново пленница на прекомерно развитото си усещане за миризми. Различи мускус, пот, кожа, сушена лавандула и замайващата миризма на слънчева светлина. След минута мъжът я пусна. Сложи ръка на лакътя й и я подкрепи, когато тя се раздвижи. Сърцето й се удряше болезнено в ребрата, всичко около нея се люлееше и тя за момент повярва, че пак й става лошо. В следващия миг всичко се успокои. Дърветата отново приеха своите неподвижни, отдавна установени форми, сърцето й заби по-бавно.

Пипа прибра косата си и си пожела да имаше нещо, с което да я върже. Разпуснатата коса може би беше подходяща за непринуденото веселие под дърветата, освен това подхождаше на скромната, дълбоко изрязана рокля от игликово жълта коприна с широки ръкави, обточени с ширит, и дантелени рюшове на деколтето, която й придаваше вид на селско момиче. Докато се обличаше, изобщо не помисли, че може да й прилошее. Суетата има своята цена, каза си тя с мрачна усмивка.

— Искате ли да ви донеса нещо? — попита Лайънъл и в погледа му имаше искрена загриженост.

Пипа все още беше бледа, носът й се бе изострил, изглеждаше по-дълъг и по-тънък, отколкото беше в действителност. Луничките изпъкваха върху кожата й, под очите имаше тъмни сенки. Въпреки елегантната рокля и прекрасната перлена огърлица на шията, тя изглеждаше слаба и нещастна и будеше съчувствие като умиращо от глад бедно дете.

Най-сетне Пипа вдигна глава към него. В усмивката му имаше доброта, в погледа — съчувствие. Нещо я привлече към него, обгърна я, предложи й сигурност, но и още нещо… парадоксално и опасно.

Смущението й изчезна.

— Искам само малко хляб — помоли тя. — Хлябът винаги ми помага.

— Веднага ще ви го донеса. Починете си тук. — Той взе ръката й и я отведе до едно паднало стъбло. — Седнете, аз ще се върна след минута.

Пипа се подчини безмълвно. У лорд Аштън имаше нещо, което задушаваше в зародиш всяка мисъл за неподчинение. Нищо чудно, след като съм още толкова слаба, опита се да се утеши тя.

Погледна кърпичката му, която беше смачкала в ръката си, и неясно си помисли, че Марта трябваше да я изпере, преди да му я върне. Извади от ръкава си собствената си кърпичка, напоена с лавандулова вода, и я притисна към влажните си слепоочия.

Лайънъл се върна с голямо парче ечемичен хляб и кожена бутилка. Седна до нея на дебелото стъбло и й подаде хляба.

Пипа отчупи малко парченце и го задъвка бавно. Действието настъпи почти веднага. Цветът се върна на лицето й, гаденето изчезна. Тя изяде бавно цялото парче, наслади се на всяка трохичка, без да поставя под въпрос интимността на дружелюбното мълчание помежду им. Един слънчев лъч, проникнал през листата над главите им, топлеше приятно тила й. Топлината, която се разпространи по тялото й, отпусна скования й гръб.

— Пийнете — подкани я той и й поднесе бутилката.

При звука на гласа му Пипа потръпна като от удар. Имаше чувството, че цяла вечност е слушала само цвърченето на птиците и шумоленето на катеричките.

— Не… не, благодаря — отговори тя. — В момента не мога да пия вино.

— Това е медовина. Тя ще ви подкрепи.

Пипа взе бутилката, смаяна от готовността, с която се подчиняваше. По природа беше своенравна, но не и неразумна, не се подчиняваше на чуждите прищевки. Днес обаче се чувстваше мека и податлива като още невтвърдило се желе от дюли. При това сравнение тя избухна в смях.

— Чудесно прозвуча — похвали я кавалерът й. — Хайде, пийнете малко медовина.

Пипа поднесе бутилката към устните си и пи. Той беше прав. В последно време виното винаги имаше металически вкус в устата й и влияеше зле на стомаха й, но медовината я успокои и по тялото й се разля благодатна топлина.

— Как не съм се сетила да опитам с медовина? — запита се тихо тя и му върна бутилката.

— Имам опит с бременни жени — обясни просто той и сложи тапата.

Пипа го зяпна, шокирана от тази небрежна забележка.

— Жена ви… имате ли деца?

— Не. — Отговорът беше толкова категоричен, че забраняваше по-нататъшни въпроси. Въпреки това Пипа не можа да се сдържи.

— Значи не сте женен и нямате деца?

— Нямам нито жена, нито деца.

— И въпреки това имате опит с бременни жени?

— Да, така казах. — По дяволите, защо й дадох повод да ме разпитва, ядоса се Лайънъл на непредпазливостта си. Никога досега не беше издавал подробности от личния си живот, нито беше отслабвал бдителността си.

Пипа смачка последните трохички хляб между пръстите си и сведе глава, разбрала, че няма смисъл да пита повече. Студеният, глух глас не й харесваше. Той не подхождаше на усмивката му, на топлината и съчувствието в погледа му.

Тя вдигна небрежно рамене и отговори честно:

— Доскоро самата аз отказвах да приема, че съм бременна, сър. Смятам, че това не е тема за разговор между непознати.

— Наистина ли сме непознати, лейди Пипа? — Той се засмя тихо и отново стана предишният. — Аз имам чувството, че не е така.

— Прав сте — призна спокойно тя. — Аз също, макар да не разбирам защо. Но все пак, мистър Аштън, аз съм омъжена жена и очаквам дете от мъжа си, както с право предположихте.

— Правилно — промърмори той и протегна дългите си крака. — Трябва ли обаче да си останем чужди само по тази причина?

Пипа го погледна втренчено.

— Вие не искате това, така ли?

Той поклати глава.

— Не, мадам. Смятам, че можем да сме приятели, без да нарушаваме приличието.

— Прав сте — съгласи се тя. — Но аз не търся приятели нито между испанците, нито между онези, които са на тяхна страна.

— Аха. — Той кимна сериозно. — Естествено вие оставате вярна на лейди Елизабет.

— Това не е тайна.

— Права сте, не е тайна. — Той се изправи и застана пред нея. — Въпреки това не виждам защо това трябва да пречи на приятелството ни, скъпа лейди Пипа. Щом аз не поставям под въпрос привързаността ви към лейди Елизабет, редно е и вие да не поставяте под въпрос политическите ми възгледи. — Той се наведе, взе ръцете й и я издърпа да стане. — Приятелите невинаги са на едно мнение.

Пипа усети как я заля могъща вълна, която тя не беше в състояние да овладее. Ръцете върху нейните бяха топли и силни. Медовината беше замаяла главата й.

— Да, може би — пошепна тя и решително издърпа ръцете си. — Благодаря ви за любезността, мистър Аштън, но сега ви моля да ме извините. — Обърна се и се скри между дърветата като огромна жълта пеперуда.

Лайънъл остана още малко под дърветата. Семето на Филип кълнеше в утробата на здрава млада жена. Можеха да очакват, че бременността ще е лека и ще се роди здраво и силно дете.

Дете, което Испания възнамеряваше да присвои.

Ако английско-испанският съюз не дадеше наследници, след смъртта на Мери на трона щеше да се качи Елизабет и инквизицията — най-страшният инструмент на дявола — нямаше да изсмуче душата и сърцето на Англия, както бе сторила с Нидерландия и всички други области, където се беше стоварил тежкият испански юмрук.

Мъжът вдигна глава и се загледа с невиждащи очи към зеления балдахин от листа. Все още усещаше миризмата на пресните дърва, от които бяха направили кладата й. Щеше да я усеща винаги, както щеше да чува и ужасеното мълчание на множеството, пламенните молитви на свещениците и отсечените заповеди на войниците.

От гърлото й се бе изтръгнал един-единствен вик, после нито звук, когато пламъците на влажните дърва погълнаха мъчително бавно пречупеното й тяло.

А той трябваше да стои и да гледа, безпомощен свидетел на изгарянето, да се кълне, че ще отмъсти жестоко, докато омразата в гърдите му се разгаряше, по-силна от пламъците, които донесоха смъртта на Маргарет.

Ако Филип успееше да закрепи позицията си, скоро и в Англия щяха да пламнат клади. Но Мери, която скоро щеше да навърши четиридесет години, беше болна. Здравето й беше силно разклатено от прекараните болести, от годините на лишения и отчаяната борба за оцеляване. Не й оставаше много време. Значи агонията на Англия щеше да трае съвсем кратко… ако не се родеше дете, което да претендира за трона.

Изражението на Лайънъл остана спокойно, но умът му работеше трескаво, докато се взираше в короната на дървото. Естествено той не можеше да се пребори сам с могъществото на Свещената римска империя и жалките й съюзници. Слава богу, имаше още много хора, които споделяха отвращението му и изгарящата жажда за отмъщение. С обединени сили и с помощта на английския народ, който мразеше католицизма, щяха позорно да прогонят от Англия Филип Испански, машата на инквизицията. Англия нямаше да падне жертва на испанските претенции за световна власт и плановете на императора щяха да бъдат осуетени.

Бракът на Мери и Филип трябваше да остане бездетен.

Дори и Мери да забременееше, не можеше да се очаква, че ще износи детето. Ако все пак се стигнеше дотам, щяха да се намесят хората, които знаеха какво трябва да се направи в такъв случай. Неговата задача беше да осуети втората линия на кралския заговор: да премахне лейди Нилсън и детето, което растеше в утробата й. Най-добрият начин да осуети чудовищния заговор беше да работи в тясна връзка със заговорниците.

Това прозрение бе последвано от презрителна усмивка. Плановете му бяха в ход. Сега трябваше само да спечели доверието на Пипа. Днес беше направил първата крачка, скоро щяха да последват и други. Душевният мир на една-единствена жена беше твърде ниска цена, когато ставаше въпрос да спаси хиляди и хиляди хора.

И да задоволи собствената си жажда за мъст.

С това заключение Лайънъл излезе от сянката на дърветата и се запъти към веселата компания на тревата.

— Кажи ми, Марта, добре ли се чувства господарката ти?

Камериерката се обърна към лорд Нилсън, който стоеше в рамката на вратата.

— Ох, как ме уплашихте, сър! Не ви чух да влизате.

— Виждам, че си заета — отбеляза Стюарт с дружелюбна усмивка. — Грижиш се отлично за съпругата ми.

Поласкана, Марта приглади диплите на кадифената рокля, която тъкмо окачваше в гардероба.

— Правя, каквото мога, милорд.

— Да, наистина. — Стюарт затвори вратата зад гърба си и се облегна на дървото, защото не искаше Пипа да го изненада с внезапно влизане.

— Кажи ми, Марта, как е в последно време жена ми? Добро ли е здравето й?

Марта се поколеба. Господарката не й доверяваше нищо — това я обиждаше и беше загадка за нея. Лейди Пипа не можеше да очаква, че камериерката, която й оказваше най-интимни услуги, няма да забележи липсата на менструация, сутрешното гадене и апетита към необичайни храни. Въпреки това Пипа не бе казала нищо. Отначало Марта предположи, че господарката й още не е разпознала признаците, но скоро се убеди, че не е права. Лейди Пипа не беше наивно момиче.

Защо тогава продължаваше да държи бременността си в тайна? Беше доста напреднала и вече можеше да каже на всички. Марта се намръщи замислено.

— Нищо ли няма да ми кажеш, момиче? — попита остро Стюарт и нетърпеливо присви очи.

Марта реши, че трябва да запази благоразположението на негово благородие. Особено след като лейди Пипа не й се доверяваше и не желаеше да разпространи новината.

— Милейди не ми е казала нищо, сър, но смятам, че е в благословено състояние — рече тя със сведен поглед.

Стюарт изпита безкрайно облекчение. Всичко беше свършило. Никога вече нямаше да я изнася в безсъзнание в преддверието. Беше изиграл ролята си. Жена му преминаваше под грижите на испанците.

След облекчението дойдоха отвращение и старият страх. Какво щеше да стане с тях? Докато носеше детето на Филип, Пипа можеше да бъде спокойна за живота си, а гордият бъдещ баща беше необходим реквизит. Но щом детето се роди…

Защо да не използва бременността като средство за натиск и да не изиска свобода за Габриел? За себе си не искаше нищо, той заслужаваше съдбата, която му бяха определили Филип и палачите му, но Габриел беше невинен. Той не знаеше нищо.

И Пипа беше невинна.

Стюарт кимна на Марта и бързо излезе навън. За някои неща човек просто не биваше да мисли. Станалото — станало. Сега трябваше да отнесе добрата новина и да се опита да извлече полза от нея.

При появата на лорд Стюарт пред залата на коронния съвет двамата стражи застанаха мирно.

— Тук ли е Негово величество? — попита високомерно Стюарт.

— Тъй вярно, милорд. С Нейно величество кралицата и с близките си съветници.

— Много добре. Съобщете, че лорд Нилсън моли за аудиенция.

— Разбира се, милорд. — Единият страж се поклони и почука с жезъла си по дъбовата врата. Постът отвътре му отвори, двамата си казаха няколко думи и вратата отново се затвори.

Докато чакаше, Стюарт обхождаше с големи крачки преддверието между прозореца и вратата.

— Техни величества благоволяват да ви приемат, милорд.

Без да забелязва поклоните на стражите, Стюарт влезе в залата на тронния съвет, облицована със скъпо дърво. Филип и Мери седяха един до друг на подиума под тронния балдахин. На дългата маса под тях бяха насядали членовете на тронния съвет и естествено Симон Ренар. Всички погледнаха Стюарт с очакване, но никой не му предложи място.

Той остана в долния край на масата, поклони се дълбоко на краля и кралицата и поздрави съветниците с кратък поклон.

— Нося новини, мадам, сир, милорди.

— Дано да са добри — отговори лениво Руй Гомес.

— Мисля, че лейди Нилсън е в благословено състояние — оповести Стюарт и думите за малко не заседнаха в гърлото му. Презрението, с което го посрещнаха съветниците, беше обидно, но не по-силно от онова, което самият той изпитваше към себе си, докато правеше това унизително признание.

— Потвърди ли го лекар? — попита с интерес кралицата.

— Не, мадам, само камериерката.

— И самата лейди Нилсън, естествено.

— Още не, мадам. — Неловкостта му нарасна и той усети как под яката му се събира пот. — Преди малко научих от камериерката. Все още не съм разговарял със съпругата си.

— Разбирам, че сте побързали да донесете новината първо на нас — отговори Симон Ренар и забарабани по масата. Ръцете му бяха отрупани с пръстени.

— Камериерката винаги узнава първа — кимна Руй Гомес. — Но аз предлагам, милорд, да ни представите потвърждението на съпругата си и удостоверение от лекар. Дотогава ще обуздаваме радостта си. — Той изгледа студено Стюарт и младият мъж неволно се изпъна като струна. При този открит сблъсък с жестокостта на мъчителите си той за първи път събра сили за ответен удар.

— Можете да си спестите съмненията, сър — изстреля в отговор той. — Искам да помоля за съгласието ви Габриел да бъде освободен от служба при Нейно величество и да напусне двореца, както бе уговорено.

Симон Ренар вдигна едната си вежда.

— Ах… естествено, вашата играчка. Но къде ще отиде? Лондонските улици ще погълнат завинаги беден музикант като него.

Стюарт побледня, очите му засвяткаха.

— Ще съумея да го защитя.

Ренар изкриви уста в тънка усмивка и кимна бавно.

— Естествено. — Той се обърна към другите. — Ние обаче сме на мнение, че вашият приятел е по-сигурен под нашата закрила. Така ли е, милорди?

— Да, още доста време — кимна Руй Гомес и дори се усмихна.

— Милорди, изисквам…

— Изисквате ли, сър? — намеси се гневно Филип и стана от трона си. — Не забравяйте, че има свидетели за перверзните му престъпления… за содомия… за ерес. — Гласът му потрепери. — Престъпления срещу бога — заяви натъртено той. В очите му светеше фанатичен огън. — Трябва само моят подпис, за да го предадем на палача… но първо на хората, които ще го принудят да признае греховете си.

— И да каже имената на всичките си съучастници в тези смъртни грехове — допълни Руй Гомес и се наведе над масата. В погледа му нямаше и следа от фанатичния огън на краля, само студена политическа пресметливост.

Стюарт разбра, че отново бе претърпял поражение. Сведе глава и зачака величествата да го освободят. Мери беше тази, която се смили над него. Той се поклони и се оттегли заднешком.

Излезе бързо навън и попи с кърпичка потта от челото си. Имаше нужда от Габриел. Трябваше да се увери, че любимият му е здрав и невредим и изтръгва сладки звуци от скъпата си лютня. Трябваше да го прегърне, да му покаже любовта си. Само така можеше да прогони ужасните картини, които непрестанно го измъчваха. Габриел на масата за мъчения, с натрошени крайници, разпънат на колелото, горящ на кладата. Те можеха да го направят… щяха да го направят.

Ала не посмя да се покаже в спалнята на музикантите, където Габриел си почиваше през деня. Двамата се срещаха винаги извън двореца, в малката таверна, където се събираше всякаква паплач и се практикуваха всякакви видове любов. Стюарт мразеше мръсната дупка и беше готов да даде цялото кралство, за да остане пет минути насаме с Габриел.

Тази вечер, каза си решително той. Тази — вечер щеше да види Габриел.

След излизането на лорд Нилсън в залата настана мълчание. Прекъсна го кралицата, която заговори настойчиво и с необичайно сияещ поглед.

— Милорди, моите лекари ме уверяват, че съм в благословено състояние.

Пръв отговори Ренар.

— Приемете благопожеланията ми, мадам. Това е наистина добра новина. — Той се обърна към Филип. — Сега народът ще се сплоти около вас, сир, враждебността ще изчезне. Наследник на трона, дете от любимата кралица. Ще престанат да мърморят и да вдигат бунтове.

— Моят народ… нашият народ ще ликува от радостната вест, скъпи съпруже — каза с усмивка Мери. — В тази страна отдавна не се е раждал здрав наследник на трона. — Тя помилва корема си. — Здраво, силно момченце.

Филип се надигна и се поклони дълбоко пред съпругата си, улови ръката й и я поднесе към устните си.

— Скъпа моя, вие изпълвате сърцето ми с най-голяма радост и вечна благодарност. Много искам да поговоря с лекарите ви, за да се уверя, че признаците са благоприятни и че всички бдят над вашето здраве.

Кралицата, поласкана от загрижеността на съпруга си, стана и напусна помещението със самодоволна усмивка.

— Въпреки това няма да се отказваме от втория план — рече Руй Гомес. — Там също трябва да проявим особена грижливост.

— За това ще се погрижи дон Аштън — отговори му Ренар със спокойна увереност. — Доверили сме му живота и благото на лейди Нилсън.

— Правилно — кимна Гомес. — Вие ли ще обсъдите въпроса с него или аз да го направя?