Метаданни
Данни
- Серия
- Целувката (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Kissed by Shadows, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Пенева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 52гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2010)
- Сканиране
- ?
Издание:
Джейн Фийдър. Прегръдка в здрача
ИК „ИРИС“, София, 2003
История
- —Добавяне
28
В ранната вечер на третия ден, откакто бяха на борда на „Морска мечта“, Пипа видя от релинга стръмния бретонски бряг. Шербург с огрените си от слънцето розови стени остана бързо зад тях, а след като заобиколиха и Брест, водите на Биская станаха още по-буйни, а бреговата линия се състоеше от редица скалисти заливчета в стръмните, непристъпни скали.
— Пътуването по море ми причинява гадене — каза Луиза. — Как е при теб?
— Учудващо е, но ми няма нищо — отвърна Пипа и огледа загрижено спътницата си, която се беше навела над релинга. Бледият тен на Луиза беше станал зеленикав.
— Надявам се скоро да слезем на сушата — каза Луиза със смела усмивка. — Но не мога да си представя как ще се приближим до тези страшни скали.
Пипа също си задаваше този въпрос. Зелените вълни, които се разбиваха в грамадните, назъбени скали и пръскаха бяла пяна, я плашеха. Тя погледна към капитанския мостик, където капитанът даваше заповеди на моряците. По палубата трополяха крака, от такелажа долитаха гласове, мъжете се разпръснаха във всички посоки. Дрънченето на котвената верига заглуши гневните крясъци на морските птици.
Лайънъл, който стоеше до капитан Лонгтън, наблюдаваше маневрата с критично смръщено чело. Това не беше изненада за Пипа — като единствен наследник на голяма търговска флота той беше овладял мореплаването още в ранната си младост.
Тя се обърна отново към релинга, защото се опасяваше, че изражението й ще издаде мислите, които я вълнуваха. През последните три дни двамата почти не бяха напускали капитанската каюта. Любиха се по всички възможни начини, меко и нежно, после отново диво и необуздано. Всеки сантиметър от тялото й беше задоволен, чувстваше се използван до крайност и беше разкрил най-интимните си тайни. През цялото време не си бяха казали нито една думичка за бъдещето или за миналото, за да не застрашат чудото на сливането си.
Но сега моментът беше настъпил. Без да попита, тя знаеше, че Лайънъл няма да остане при нея. Той не можеше просто да изчезне от своя свят, беше длъжен да уведоми съратниците си за станалото, за бягството си от испанския двор, за да не застраши и тяхната работа. Освен това сигурно притежаваше информация, която трябваше да предаде по-нататък.
Пипа не беше в състояние да си представи собственото си бъдеще. В очите на църквата и на закона тя все още беше омъжена жена. Детето й щеше да носи името на Стюарт и да израсне в изгнание. Трябваше да живее далече от света, докато опасността отмине. Кога ли ще дойде денят, когато отново ще мога да изляза спокойно от сянката, без да се страхувам за себе си и за детето си? — питаше се все по-често тя.
Чу стъпките на Лайънъл зад гърба си и се насили да се усмихне, когато се обърна към него. Ала усмивката не стигна до очите й и той прочете в тях мрачните й мисли. Той знаеше, че тя мисли за раздялата им, за самотните дни и месеци, които я очакваха. Мисълта за тези месеци беше непоносима и за него, но той знаеше, че двамата трябваше да издържат. Самотата нямаше да трае вечно, а през това време Пипа щеше да живее в безопасност.
Сега не биваше да говори за това. През нощта, когато щяха да бъдат сами, имаше достатъчно време да я утеши.
— Тук ще слезем на сушата — съобщи делово той и се наведе да целуне заруменялото й лице.
— Как ще минем през скалите?
Лайънъл се засмя, сякаш въпросът беше абсурден.
— Нали ти казах, че трябва да ми вярваш! Знаеш ли колко пъти съм минавал през тези скали, любов моя! Трябва да се изчака точно определен час от прилива, когато пътят се отваря за половин час — в това е цялата тайна. Значи трябва да бързаме.
Робин се присъедини към тях със сериозно лице и Пипа се запита дали и той се съмнява в успеха на това слизане на сушата.
— Лодката е пусната на вода. Да взема ли Луиза?
— Да. Нека да седне на дъното в близост до мачтата. Трябва да държим носа колкото може по-високо.
Лайънъл сложи ръка на кръста на Пипа и я поведе към въжената стълбичка, която висеше на релинга.
Тя погледна страхливо към малката лодка, която подскачаше върху вълните. Изглеждаше нищожна и чуплива като яйчена черупка.
Робин слезе пръв и задържа стълбата, за да слезе Луиза. Макар че лицето й беше смъртнобледо, тя се справи успешно и моментално се сви на дъното на лодката.
— Сега ти — нареди Лайънъл. — Седни до Луиза.
Пипа се прехвърли през парапета, стъпи здраво в първия пръстен и се спусна бързо надолу, стараейки се да не мисли за зелената, враждебна вода под нея. Робин държеше здраво стълбата и й подаде ръка, когато стигна долу.
Беше студено, небето бързо посивяваше. Корпусът на „Морска мечта“ стърчеше над главите им като планина. Пипа имаше чувството, че се е отказала от едно сигурно убежище заради несигурното, заплашително море.
Лайънъл слезе бързо и развърза въжето, което свързваше лодката с кораба. Седна на кърмата и внимателно завъртя кормилото. Лодката се понесе устремно към скалите. Без да чака подкана, Робин вдигна малкото платно, единственото, с което разполагаше лодката.
Лайънъл отново завъртя кормилото и лодката се понесе по вятъра, наклони се леко, платното се изду. Плъзгаха се съвсем леко по вълните и Лайънъл си тананикаше с такова безгрижие, че Пипа се успокои и в същото време се ядоса. Вече знаеше, че той не е в състояние да държи мелодия.
По някое време Лайънъл я погледна, както се беше свила на пода до мачтата, и й намигна.
— Май не се забавляваш особено?
— Прав си.
— Виждаш ли ръчката на пода вдясно от себе си?
— Да.
— Щом ти кажа, ще я изтеглиш с всичка сила, за да вдигнем подвижния кил. Трябва да го направиш много бързо, иначе ще се ударим в скалите.
Пипа кимна. Съзнанието, че й е възложена важна задача, прогони страха. Когато имаше задача, не се чувстваше нито безпомощна, нито нервна. Заследи с напрежение бързо приближаващия се и привидно непреодолим риф. Внезапно забеляза тесния отвор, а зад него спокойни води и ивица пясъчен плаж.
Лайънъл насочи лодката към отвора. Платното се развя.
— Чакай командата ми, Робин.
— Тъй вярно. — Робин беше готов да свие платното. Лайънъл наблюдаваше водата в очакване на вълната, която щеше да ги пренесе през отвора. Когато дойде моментът, завъртя лодката и я насочи право към отвора.
— Сега! — Робин прибра платното.
— Пипа! — Тя изтегли ръчката и подвижният кил се вдигна. Малката лодка мина безпрепятствено през отвора в рифа и само след миг се озова в спокойните води на мъничък залив.
Лайънъл кимна доволно на помощниците си и извади лодката на пясъчната ивица.
— Добре дошли във Финистере.
— Истинско чудо — пошепна Пипа и хвърли поглед назад. Имаше чувството, че рифът се е затворил зад тях.
Лайънъл скочи на пясъка и с помощта на Робин издърпа лодката на сухо. Протегна ръце към Пипа и се засмя.
— Вярвам, че не искаш да си намокриш краката.
Тя му позволи да я вдигне и стъпи на влажния пясък. Когато Робин пренесе Луиза, момичето застана до нея и двете се загледаха към стръмните скали над главите си. През това време Лайънъл свали мачтата на лодката и я прибра на едно закътано място, където приливът нямаше да я достигне.
— Тук ли ще я оставиш? — попита Пипа.
— Ще ми трябва утре, за да се върна на „Морска мечта“.
Най-сетне го каза. Утре щеше да я напусне. Толкова скоро. Не беше помислила, че имат само още един ден.
— Естествено — промърмори тя. — А как ще се изкачим по тези скали?
Лайънъл искаше да я прегърне и да я целува, докато заличи от лицето й болката и страданието, но не посмя. През последните дни двамата съзнателно избягваха да говорят за бъдещето. Отлагането само беше увеличило болката й. Но обяснението трябваше да стане на четири очи.
— Има пътека — отговори той с обичайния си равен тон. — Съвсем тясна пътека, която извежда право в селото. — Прекоси плажа и останалите трима го последваха към стръмния склон, по който се виеше едва забележима пътечка. Скоро се изкачиха на широкия, шибан от вятъра скален гребен.
Пипа се обърна, за да погледне бурното море и сянката на „Морска мечта“, който едва се различаваше в бързо падащия здрач. Само на главната мачта се виждаше люлееща се светлина, иначе корабът беше потънал в пълен мрак.
— Ела. — Лайънъл взе ръката й и я поведе към сушата. След пет минути влязоха в малко рибарско село. Десетината къщички бяха заобиколили голяма църква. Навсякъде бяха окачени рибарски мрежи, миризмата на риба се смесваше с тежкия мирис на сол и морски въздух.
Лайънъл им показа къщата, която стоеше малко настрана от другите, точно зад църквата. На един от прозорците гореше свещ, а когато се приближиха, видяха голяма червено-кафява котка със светлозелени очи, която доволно се протягаше на перваза.
Лайънъл почука и веднага му отвориха. На прага застана едър белокос мъж с остро изсечено лице и светлосини очи, устремени някъде в далечината. От пръв поглед личеше, че е прекарал живота си в морето. Той измери с внимателен поглед малката група и се обърна към Лайънъл.
— Мосю Аштън. Очаквахме ви едва след четири месеца.
— Плановете ни се промениха, Джил.
Мъжът кимна.
— Добре дошли в моя дом. — Отвори вратата и отстъпи настрана.
Влязоха в голяма стая, добре затоплена от буйния огън, който гореше в камината. На тавана бяха окачени лампи, от които се носеше силна миризма на рибено масло. Две овчарски кучета се надигнаха от местата си и любопитно подушиха гостите, но след мекия укор на господаря си отново се изтегнаха пред камината.
От вратата към задната стая излезе жената на домакина. Висока и стройна, с гъста бяла коса, тя носеше странно оформена шапчица от колосан муселин. Очите й бяха по-наситено сини от тези на мъжа й, повехналото лице криеше следи от някогашна хубост. Тя огледа внимателно гостите си, един по един, сякаш трябваше да запомни лицата им. Накрая отиде при Пипа и улови ръцете й.
— Вие ли сте бременната жена?
— Не мислех, че ми личи — отговори учудено Пипа.
Жената говореше със специфичен акцент, който правеше френския й трудноразбираем.
— Аз съм Берта. Виждам, че сте в третия месец.
— Така е, поне според моите пресмятания:
— Много добре. — Жената кимна. — Ще се погрижим да родите здраво дете. Много сте слабичка. Добре, че идвате по-рано от предвиденото.
Пипа хвърли поглед към Лайънъл, за да разбере как да реагира, но той разговаряше с Джил на някакъв странен език, който имаше съвсем малко общо с френския. Жената се включи в разговора и Робин, Луиза и Пипа останаха смутени в средата на оскъдно обзаведеното, но съвсем чисто помещение.
Най-сетне Лайънъл отиде при тях.
— Ще нощуваме тук. Сега трябва да изляза с Робин и Джил, за да се срещнем с един човек. Но ще се върнем скоро.
— На какъв език говорят двамата? — попита Пипа.
— Това е бретонски. Прилича на корнуолския диалект. Но Берта и Джил говорят и френски, макар че акцентът им е чужд. Скоро ще свикнеш.
— Да, сигурно. — Пипа се настани на пейката под прозореца и помилва котката, която примигна лениво насреща й. Значи това беше убежището, където щеше да прекара следващата половин година, а може би и по-дълго. Тази перспектива не я изпълваше нито с радост, нито с разочарование.
— Аз не говоря френски — обади се Луиза. — Нито дума.
— Аз ще ти превеждам. — Пипа се надигна, когато Берта започна да изважда от шкафа купи и лъжици и да ги нарежда на дългата маса, скована от старо дъбово дърво.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Берта се поколеба, но после се усмихна така, че Пипа остана с впечатлението, че домакинята е много пестелива на усмивки.
— Аз ще разбъркам супата — каза Берта. — Хлябът е в пещта.
Тя остави Пипа да нареди купите и приборите и да извади хляба от пещта, която се намираше в стената до камината.
Мъжете се върнаха много скоро и Пипа веднага забеляза, че Робин едва сдържаше възбудата си. Очевидно имаха някаква тайна, но той се направи, че не е видял питащия й поглед.
— Къде бяхте? — попита тя, като се наведе към Лайънъл. — Не беше особено учтиво да ни оставите сами.
— Извини ме. — Той пошепна съзаклятнически в ухото й: — Трябваше да подготвим венчавката. Робин иска да я пазим в тайна от Луиза.
— О! — Пипа моментално забрави потиснатостта си. — Много разумно от ваша страна. Наистина не бива да губим време.
Очите й святкаха развеселено. Много добре знаеше, че Луиза безуспешно се е опитала да изживее в аванс сватбената си нощ на борда на „Морска мечта“.
— И аз съм на това мнение — кимна сухо Лайънъл.
Вечеряха с картофена супа, в която плуваха някакви непознати раци, подобни на малки омари. Джил извади стомна плодово вино и всички много го харесаха. Пипа се почувства приятно сита и клепачите й натежаха.
Берта се наведе през масата и заговори на Лайънъл на своя странен език. Той й отговори с няколко кратки изречения. Тя стана от масата и отиде до голям шкаф, в който бяха наредени завивки и чаршафи. Извади няколко и ги подаде на Лайънъл.
— Ела, Пипа, време е да си починеш. — Той я хвана под ръка и я вдигна от пейката. — По тази стълбичка.
Пипа се запъти към ъгъла, където тясна дървена стълба водеше към отвора в тавана.
Пипа се запита къде щеше да нощува Луиза, но знаеше, че Лайънъл се е погрижил за всичко и със сигурност е решил и този въпрос. Изкачи стълбата и се озова в малка таванска стая. На пода имаше широк сламеник, върху който Лайънъл натрупа завивките.
Той й помогна да се съблече и Пипа зачака бурната, жадна страст, която през последните три дни придружаваше всяка тяхна стъпка, но тази нощ беше различна. Тя усети по ръцете му, че той също не гори от желание да я люби. Можеха да се утешат взаимно, като прекарат последната си нощ в любов, и до този момент тя не можеше да си представи, че ще лежи до него, без да копнее за ласките му.
Сгушени под топлите завивки, двамата се вслушваха в тихия разговор от долната стая. Скоро настъпи тишина и светлината, която проникваше през процепите между дебелите дъски, угасна.
— Значи утре заминаваш? — попита Пипа, която изведнъж се напрегна и забрави желанието си за сън.
— Трябва. Но ще се върна.
— Кога?
— Още не знам. Ще се опитам да се върна, преди да се роди детето.
Можеше ли да го понесе? Можеше ли да понесе да прекара остатъка от живота си в чакане? Можеше ли да чака Лайънъл, докато той се върнеше от големия свят, преживял всички онези неща, които някога бяха част и от нейния свят, докато тя живееше като отшелница с дете без баща?
— Може би е най-добре да не се връщаш — произнесе беззвучно тя. Думите дойдоха от тъмната част на душата й, излязла наяве, когато видяха френския бряг. Тогава не беше оформила мисълта в съзнанието си, но сега знаеше, че това са единствено правилните думи. Не искаше да го товари със себе си и с детето си. Той имаше достатъчно важна работа.
Настъпи дълга тишина, прекъсната от Лайънъл, който седна в леглото.
— Не разбирам. Защо каза това, Пипа?
— Защото с времето вече няма да ти се иска да идваш при мен… защото ще ти омръзне да се връщаш при жена, която в отсъствието ти не се е движила, не се е променила, изобщо не е живяла. — Тя се взираше със сухи очи в мрака. — Няма да ти се сърдя, но знам, че след време ще те чакам напразно.
Може би тя е права, каза си Лайънъл и изпита силна божа. Но ако не се върнеше при нея, това нямаше да стане доброволно. Трябваше да я успокои, затова каза енергично:
— След време ти ще напуснеш това уединено място и ще се върнеш в своя свят. — Обърна се към нея и се опита да разбере какво изразяваше лицето й в мрака.
Пипа се изсмя сухо, без капчица хумор.
— Можеш ли да ми го обещаеш, Лайънъл?
А той й отговори, както веднъж беше отговорил на Луиза:
— Аз не давам обещания, говоря само за възможности.
— Така си и мислех. — Тя се обърна на другата страна и се загледа в стената. Лайънъл се мушна отново под завивките и сложи ръка на хълбока й. Тя не махна ръката му, но и не се обърна към него.
Пипа е уморена и обезкуражена, каза си Лайънъл. Думите й със сигурност не се дължаха на липса на доверие в него, а на мрачните представи за бъдещето. Можеше само да се надява, че светлото утро ще ги прогони. Ала като си припомни колко много й беше отнето, как животът, какъвто го познаваше, беше завинаги загубен за нея, как коварният заговор беше разрушил вярата й в себе си, в собствената си стойност, той разбра, че тя се страхуваше от онова, което й предстоеше. Боеше се, че няма да го понесе. Усети, че доверието и в него е угаснало, и изпита болка и горчивина да лежи до нея и да знае, че тя е будна и нещастна, но не желае да намери утеха в прегръдката му.
Най-сетне Пипа заспа и на разсъмване се събуди сама под завивките. Отдолу се чуваха гласове, дрънчене на съдове, усещаше се аромат на различни гозби. Сладката миризма на прясно опечен хляб я удари право в носа и тя усети вълчи глад.
Измъкна се под дебелите завивки и откри на пода до сламеника стомна с гореща вода и чиста кърпа.
— Пипа? — повика я Луиза от стълбичката и скоро след това главата й се появи в отвора на пода. — О, будна ли си вече! Дон Аштън ме изпрати да видя какво правиш. — Тя приседна на сламеника и продължи възбудено — Всички са много заети. Доколкото разбирам, подготвя се някакво празненство, но не разбирам нито дума. Даже Робин говори само френски.
Пипа се сети за предстоящата венчавка и се усмихна. В радостта си за Робин и Луиза трябваше да забрави собствената си мъка. Очевидно Робин още не беше казал на бъдещата си съпруга какво я очаква днес. На мястото на Луиза щях да побеснея, каза си Пипа, но тъй като не можеше да говори от името на брат си, само се усмихна и отговори бодро:
— Ей сега ще се облека и ще сляза да разбера какво правят.
Тя се изми и облече скромната рокля, която Лайънъл й беше дал на борда на „Морска мечта“. Непременно трябваше да си купи нови дрехи, но беше бедна като просякиня. Беше отишла в изгнание без накити, без пари. Нямаше представа дали Робин има пари, но щеше да го попита. Пен също щеше да й помогне. Но с Пен можеше да се свърже едва когато вече не я заплашваше опасност. А кога щеше да стане това?
Не, днес нямаше да мисли за лоши неща. Луиза също притежаваше само роклята, която носеше на гърба си, значи беше в много по-лошо положение от нея. Трябваше да й помогне.
Окрилена от възможността да бъде полезна, Пипа слезе по дървената стълбичка в голямата стая. Утринното слънце падаше на снопове през отворената врата върху прясно изметения под. На дългата маса бяха наредени красиво изрисувани глинени съдове, Берта точеше многолистно тесто. Жената поздрави Пипа и Луиза с дружелюбно кимване.
— Ако искате да закусите, навън има хляб и мармалад от дюли.
Пипа благодари и двете излязоха навън, където обещаната закуска ги чакаше на малка масичка под слънцето. Робин и Лайънъл не се виждаха никъде. Джил, който седеше на един пън и кърпеше рибарска мрежа, ги поздрави с ведра усмивка.
Ще ни трябват цветя, размишляваше Пипа, докато мажеше мармалад върху топлия хляб. Не можеше булка без цветя. По поляните наоколо цъфтяха най-различни полски цветя и тя щеше да направи чудесен букет и венец, но роклята на Луиза си оставаше проблем.
Тя остави Луиза да закуси сама и влезе в къщата, за да се посъветва с Берта.
Луиза тъкмо облизваше мармалада от пръстите си, когато Робин и настойникът й излязоха от църквата. Двамата я видяха, Лайънъл каза нещо на Робин и забърза напред. Когато мина покрай нея, я целуна нежно по челото и този единствен досега нежен жест я накара да зяпне от изненада.
— Какво става тук, Робин?
— Подготвяме празненство — отговори той и се засмя широко. Очите му святкаха радостно. — Тази сутрин ще се венчаем.
Луиза се отпусна тежко на дървената пейка.
— Ще се венчаем?
— Да: — Той я погледна с добре изиграна невинност. — Ти знаеше, че ще го направим веднага след пристигането ни във Франция.
— Да… да, разбира се… но не толкова внезапно. Не така. — Тя погледна ужасено износената си рокля. — Не може така, Робин. Не е редно просто да ме хванеш за ръка и да ме заведеш в църквата. Сватбата не бива да бъде изненада.
Разочарованието на Робин не можеше да бъде по-голямо.
— Как така не може да е изненада? А аз си мислех, че ще ти хареса…
— Ох, тези мъже! — извика отчаяно Луиза. — Естествено аз искам да се омъжа за теб, но не без подготовка.
— О, каза ли ти най-после? — извика от вратата Пипа, която беше чула отчаяния й вик. — Вече си мислех, че трябва да ти кажа аз. — Тя отиде при тях и се обърна успокоително към Луиза: — Говорих с Берта. Тя има прекрасна муселинена рокля и ще се радва да я носиш в деня на сватбата си. Според мен това е нейната булчинска рокля, но тя не говори много. Ела да я видиш.
Луиза се обърна за миг към объркания, дълбоко потиснат Робин и изведнъж избухна в смях.
— Господи! Ти си най-невероятният мъж на земята! Но те обичам толкова много, че ще се омъжа за теб въпреки че не си направи труда да помолиш за ръката ми, както изисква приличието.
Тя го прегърна устремно, той я притисна до гърдите си, въздишайки облекчено, и за пореден път си каза, че никога няма да разбере жените.
Робин и Луиза се венчаха в малката църква, чийто покрив по бретонски обичай беше оформен като кил на рибарска лодка. По дървените пейки бяха насядали всички жители на селото и наблюдаваха четиримата непознати пред олтара едва ли не с гордостта на собственици.
Луиза носеше букет от див мак и орлов нокът и Пипа беше изпълнена със сестринска гордост от прекрасната булка. С черната си коса и наситеносините очи Луиза изглеждаше екзотична и сладостно невинна в скромната рокля от бял муселин, избродирана с мънички цветни пъпки.
Лайънъл каза думите, с които Луиза бе дадена на годеника й, отстъпи назад и застана до Пипа. В суетнята около венчавката двамата не бяха разменили нито дума — тя беше твърде заета да направи булката още по-хубава и нямаше време за разговори. Сега беше толкова близо до нея, че раменете и хълбоците им се докосваха, но след минута тя отстъпи настрана, за да избегне близостта му, докато Луиза и Робин разменяха брачните клетви.
Собствената й сватба със Стюарт, великолепна церемония в присъствието на кралица Мери и на Елизабет, се бе състояла в катедралата на Саутуорк. Сватбеният банкет продължи два дни и Пипа, която по онова време се носеше в облаците на безгрижието, му се наслади докрай. Сега се опита, но не можа да си спомни какви бяха истинските й чувства. Не беше влюбена в Стюарт — това беше сигурно. Сега се запита, защото тогава беше убедена, че това няма никакво значение. Същите думи, които сега Луиза и Робин изричаха с такава пламенност, тя беше отправила към мъж, който само й харесваше, и без да мисли, беше поела задължение, за чиито ужасяващи размери нямаше представа.
Тя обичаше мъжа, който сега стоеше до нея, с всяка фибра на тялото си, но двамата никога нямаше да си принадлежат като Робин и Луиза. Можеха да се обичат, да споделят леглото, но никога нямаше да произнесат клетвата, която тя някога беше изрекла, без да се замисли за значението й.
Лайънъл я гледаше неотстъпно, забеляза сведената й глава и леко приведените рамене. Изпълваха го страстна нежност и подавляващо чувство за собственост. Не искаше да я напусне, но трябваше да го направи. Знаеше, че в момента Пипа сравняваше собственото си бъдеще с щастието, което очакваше брат й и младата му жена, и това я правеше нещастна.
Лайънъл съзнаваше, че Пипа е разочарована от него. Тя нарочно беше разрушила щастието на тяхното помирение, но той не можеше да разбере защо го бе отблъснала и го обвиняваше, че е разрушил доверието й, след като не беше сторил нищо, за да й даде повод за такива обвинения.
Не искаше да помрачи щастието на новото им начало на борда на „Морска мечта“, като заговори за неизбежната раздяла, но нито за момент не помисли, че тя е повярвала, че тази раздяла ще бъде завинаги. Естествено не можеше да приеме подобни обвинения и нямаше да търпи дълго да я гледа така нещастна.
Когато свещеникът започна неделната литургия, Лайънъл решително взе ръката на Пипа и я изведе от църквата, сподирен от неодобрителните погледи на богомолците.
— Какво има? — попита тя, когато излязоха в обляния от слънце двор, учудена и недоволна, че трябваше да напуснат църквата така внезапно.
— Смятам, че ти трябва да ми кажеш — отговори Лайънъл. — Снощи хвърли в лицето ми абсолютно необосновано обвинение. Какво съм направил, та те накарах да вярваш, че ще наруша думата си, сега или в който и да е момент от бъдещето? Доколкото разбирам, ти още не си наясно, че си част от мен.
— Как да съм наясно? — изплака тихо Пипа. — Ние с теб никога няма да разменим брачни клетви като Луиза и Робин.
— Аз вече съм го направил за теб — отговори той спокойно и вразумително. — Защо и ти не го направиш за мен?
Есенното слънце бързо затопли тялото й. Тя скръсти ръце и се загледа в зелената линия, която образуваше морето.
— Не искам да ти се натрапвам.
— Прощавай, но ти нямаш думата по този въпрос — изсъска той, готов да я раздруса здраво, за да я събуди. — Освен това не отговори на въпроса ми.
Той я хвана под брадичката и обърна лицето й към своето.
— Отговори ми, Пипа! Не можеш ли да ми дадеш това обещание?
— И какъв живот ще водим? — попита унило тя и срещна погледа му.
— Ще отговориш ли на въпроса ми? — настоя той, натискът на пръстите му се усили. В очите му светеха гняв и страхът, че няма да спечели тази битка.
— Аз те обичам — отговори бавно тя. — Готова съм да дам живота си за теб, да бъда изцяло твоя. Но…
— Няма „но“. — Той обхвана лицето й с две ръце и впи устни в нейните. Това беше собственическа, но и страстна целувка, израз на гнева и болката му. Усети как тя се отпусна, как устните й се отвориха, плъзна ръце към гърба й и я притисна с всички сили до гърдите си, сякаш по този начин можеше да я задържи завинаги.
Когато най-сетне я пусна, бузите й пламтяха, в очите светеше страст.
— Не исках да те засегна — промълви тя. — Но не исках и да загубя чувството си за реалността. Имам нужда от сили, за да износя и родя това дете, и не мога да допусна копнежът по теб и страхът за живота ти да ме разкъсат.
— Никога няма да те напусна, проумей го най-сетне, Пипа. Дори когато не съм до теб, ще бъда в мислите ти, в сърцето ти. Ще чуваш гласа ми всяка вечер, когато си лягаш, и всяка сутрин, когато се пробуждаш. Аз също ще чувам твоя глас. Обещавам ти.
— За човек, който избягва обещанията, това е много сериозно — отговори тя и очите й се напълниха със сълзи.
— Обещавам само онова, което мога да изпълня. — Той отново обхвана лицето й и я погледна настойчиво. — Ще ми дадеш ли същото обещание?
— Да — отговори задавено тя. — Защото мога да го изпълня.
— Ще останеш тук, ще се закръглиш и ще живееш спокойно, а когато дойде времето, Берта ще ти помогне да родиш здраво дете. Тя е опитна акушерка. А аз ти обещавам, че ще преобърна земята и небето, но ще бъда до теб, когато раждаш.
Пипа се усмихна през сълзи.
— Но сега трябва да заминеш.
— Да, трябва. Но сърцето ми остава с теб.
Когато вечерните сенки паднаха върху къщата, където селяните и младоженците празнуваха, Пипа го изпрати до крайбрежните скали. Той й забрани да слезе до брега, затова тя постъпи като жените от селото и остана на скалите, за да види как мъжът й умело прекара малката лодка през скалния риф и излезе в разбуненото зелено море, където го чакаше корабът му.