Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (8)

7

— Това сигурно е голямо удовлетворение за краля — отбеляза Лайънъл и се настани по-удобно на широкия каменен перваз. Тонът му беше безгрижен, почти безразличен, но Симон Ренар въпреки това се запита дали не беше чул лека подигравка. Май Аштън се забавляваше, и то доста злобно. Спомни си, че и друг път беше чувал подобни нотки, фактът, че един мъж беше оплодил две жени за един месец, сигурно щеше да предизвика подигравки сред простия народ, но за тях това беше държавно дело от огромно значение, може би най-важното в цялата им дейност, и никой нямаше право да реагира с насмешка.

Той изгледа Аштън със смръщено чело, но не можа да разбере нищо от както обикновено безизразното му лице. Може би се бе заблудил. Откакто беше придружил краля при сватбеното му пътуване от Нидерландия до Англия, всички в двора го смятаха за важна и надеждна опора на Филип в чуждата страна. Ренар изпитваше искрено уважение към острия ум и интелигентността на Аштън, възхищаваше се на умението му да запази спокойствие във всякакви ситуации и на усърдието и лекотата, с които ръководеше хората около себе си. Той беше човек, който винаги довеждаше докрай започнатото. Човек, който не занимаваше другите със собствените си дела. Сдържаността му беше полезна за общото им дело и Ренар я ценеше особено високо, защото й той беше същият.

— За всички ни събитието е много удовлетворяващо — изрече сковано той. — Кралят беше…

— … изключително усърден — прекъсна го Лайънъл с тих смях.

— И постигна целта си. Да се надяваме, че бременността на кралицата ще протече нормално и ще се роди здрав принц.

— Всичко е в божиите ръце — отбеляза Ренар. — Вие май се забавлявате, Аштън.

— Не… ни най-малко. Просто съм възхитен — заяви Лайънъл.

— Имаме повод да празнуваме, Ренар.

— Да, прав сте — кимна с известна неохота посланикът, защото все още имаше чувството, че Аштън не бе реагирал на новината според очакванията му. — Никога не бива да забравяме, че това е изключително важно държавно дело.

— Това е ясно — съгласи се Лайънъл и отново се изсмя тихо. — Кралицата ще направи ли официално съобщение? И кога?

— Преди да изтече седмицата. Ще го обявят по всички пазарища, а следващата неделя във всички църкви ще се четат благодарствени молитви. Страната ще празнува. — Вечно мрачното и замислено лице на Ренар се разведри, а гласът му зазвуча почти радостно.

Лайънъл се задоволи с кратко потвърждение, че голямата новина със сигурност ще предизвика радост у народа.

— Да се надяваме, че англичаните най-после ще се примирят с кралската женитба — отвърна Ренар.

— Тук сте прав — кимна Лайънъл. — А какво ще правим с лейди Нилсън? Дворът ще узнае ли за благословеното й състояние?

— Това не е наша работа — каза Ренар. — Ще го решат тя и съпругът й. Ние сме загрижени само за доброто здраве и благополучието на дамата. Естествено се молим и се надяваме кралицата да се освободи благополучно от бременност, но… — Той вдигна рамене. — Лейди Нилсън трябва да бъде под постоянно наблюдение. Трябва да внимаваме някой да не й стори зло или тя самата да не стори нещо, което би застрашило детето.

Лайънъл кимна.

— Вече съм помислил за това. — Той погледна Ренар с добре изиграно равнодушие, докато очакваше да чуе какво ще му възложат.

— По желание на краля тази задача е възложена на вас — съобщи Ренар, втренчил поглед в тесните си бели ръце. — Погрижете се дамата и детето й да живеят сигурно и спокойно.

— Мислех, че това е задача на съпруга й — каза Лайънъл и обърна глава към моравата, където придворните играеха на кегли. Обектът на разговора им тъкмо беше наред и вдигаше топката. Изглежда много по-добре от вчера, помисли си Лайънъл и се запита дали хвърлянето на топки за кегли, макар и доста по-леки от мъжките, е подходящо занимание за бременна жена.

— Прав сте, но не можем да разчитаме на сътрудничеството на съпруга. Той действа по принуда и състоянието на жена му не му доставя радост — обясни сухо Ренар. — Затова предпочитаме един от нас да поеме грижата за дамата.

Точно на това се надявах, помисли си доволно Лайънъл и се усмихна.

— С удоволствие ще изпълня тази задача — отговори небрежно той и скочи от перваза на прозореца. — Как мислите, Ренар, кеглите опасни ли са за бременни жени? Ако да, би трябвало да й намеря друго занимание, нали?

— Не съм лекар, но мисля, че поне през първите седмици не бива да вдига нищо тежко — отговори с известна неохота Ренар. Не му беше приятно да обсъжда интимни женски теми, макар че в писмата си до императора говореше за тях съвсем открито.

— Тогава отивам при дамата, която ми поверихте. — Лайънъл се поклони и остави посланика сам с мислите му.

Ренар прелисти документите на писалището си, но случилото се преди малко не му излизаше от ума. Все по-често се замисляше колко малко всъщност знаеше за Лайънъл Аштън. Познаваше в детайли биографиите на почти всички мъже от свитата на Филип, но те бяха повече испанци, чиито живот и семейства бяха отворена книга за шпионите му. Лайънъл Аштън беше англичанин, макар че от години не живееше в Англия. Поддържаше много тесни връзки със семейство Мендоса. Говореше се, че някога спасил живота на дон Антонио, когато на път към Севиля благородникът паднал в ръцете на разбойници. Въпреки добрите си връзки обаче Лайънъл бе обърнал гръб на испанския двор, за да се присъедини към свитата на Филип първо във Фландрия, където кралят прекара последните си свободни седмици, преди да се качи на кораба за Англия, за да встъпи в свещен брак с кралица Мери.

Няколко много бурни седмици, помисли си Ренар, който познаваше добре Филип, и смръщи аристократичния си нос. Но Аштън не приличаше на човек, който би участвал в подобни забавления. У него имаше нещо аскетично. Вероятно това обясняваше дружбата му със семейство Мендоса, които бяха известни с кастилската си сдържаност, с дълбоката си набожност и стриктното спазване на етикета.

Ренар предполагаше, че Аштън е вярващ католик, но не беше сигурен. Естествено той ходеше на литургия, но кой ли не го правеше, дори коварната и хитра лейди Елизабет уверяваше всички, че е вярна привърженичка на единствената истинска религия — което беше чиста лъжа!

Ренар бутна документите настрана и стана. Елизабет. Още един проблем, който не търпеше отлагане. Колкото и да я пазеха, тя продължаваше да получава сведения отвън. Макар че нямаше право да приема посетители, най-различни хора намираха начин да влизат при нея. Водеше кореспонденция с Франция: миналата седмица шпионите на Ренар бяха заловили куриер, който носеше писмо от Елизабет до френския посланик. Досегашните му усилия не помогнаха за затваряне на дупката, през която изтичаха сведенията.

Докато е жива, Елизабет представлява реална заплаха за трона на Мери. Смъртта й щеше да реши всички проблеми, но той не можеше да убеди Мери. Макар да притежаваше доказателства за интригите на Елизабет, тя упорито отказваше да даде заповед за екзекуция. Докато Елизабет беше в затвора, имаха предостатъчно възможности да я премахнат, но чувството за отговорност на сестрата ги възпираше.

Естествено коварното убийство на Елизабет в затвора щеше да навлече гнева на и без това гневния народ върху кралските глави — но Ренар не виждаше друга възможност да отклони заплахата, която идваше от затворницата.

Клатейки мрачно глава, посланикът отиде до прозореца. Един поглед към моравата му показа, че Лайънъл Аштън почти е стигнал до лейди Пипа, която чакаше в сянката на една топола да й дойде редът.

Там и само там беше надеждата на Испания да задържи английската корона. Ренар обичаше Мери много по-силно от обикновен приятел и довереник, но не беше сляп за фактите. Съществуваше възможност тя да роди живо и здраво дете, но шансът беше съвсем малък. Здравата млада жена под тополата беше много по-подходяща да осигури господството на Испания над Англия.

Пипа усети присъствието на Лайънъл Аштън още преди той да се приближи до нея. Докато се преструваше на увлечена от играта, тя го наблюдаваше скритом. Какво различно имаше у него? Какво го отличаваше от другите придворни? Според обичайните критерии той изглеждаше невзрачен, не се обличаше разкошно и не правеше нищо, за да увеличи популярността си. Не изглеждаше да притежава и особени таланти: не спортуваше, не беше и особено музикален, никога не го беше виждала да танцува.

Въпреки това в негово присъствие тя се разтреперваше. По гърба й пролазваха странни тръпки на тревога и блаженство. Беше уверена, че го познава отнякъде, че и друг път е докосвала кожата му. Знаеше още, че копнее за това докосване. Понякога беше сигурна, че е усещала устните му върху своите.

Пипа сърдито разтърси глава, за да се отърве от неканените мисли и чувства. През ума й мина необикновената мисъл, че се е влюбила — чувство, което не познаваше. В лудите си младежки години беше флиртувала с кого ли не и благодарение на снизходителните й родители женитбата й се беше забавила с няколко години. Тя изпитваше към Стюарт дълбока привързаност и ценеше високо многото му таланти, — харесваше близостта му… поне доскоро. Но не беше влюбена в него.

Това не беше изненада. Винаги го беше знаела. Никога не беше копняла за романтична страст, защото й се струваше, че това е глупаво чувство за всяка възрастна, опитна жена.

Майка й и сестра й бяха влюбени в съпрузите си, но Пипа не можеше да си представи, че любовта би могла да ги тласне към непредпазливост, както ставаше с много от приятелките й, които преживяваха мъчителни романтични епизоди, въздишаха и се оплакваха и постоянно бяха близо до припадък. Пипа не изпитваше ни най-малко желание да следва примера им, дори да се влюбеше в Лайънъл Аштън.

Не, разбира се, че не беше влюбена в този мъж. Беше само учудена, любопитна, объркана от странното му държание. Може би го беше срещала в някой предишен живот. Тази мисъл беше толкова абсурдна, толкова еретична, че тя избухна в смях.

— Нещо май ви забавлява — отбеляза Лайънъл и застана до нея. — Какво ви накара да се засмеете, докато стоите сама под това дърво и наблюдавате най-скучната, най-скована игра, която е била измисляна някога?

— Собствените ми мисли — отговори честно Пипа.

— Ще позволите ли да попитам какви са те?

— Не.

— Тогава ще отгатна. Но ви предупреждавам, че имам много жива фантазия. — Лайънъл се облегна на дървото и пъхна ръце в джобовете на късия си сив жакет.

Пипа погледна в лицето му и се засмя.

— Хайде, дайте воля на фантазията си, сър. Съмнявам се, че ще отгатнете какво ме занимава. — В този момент се чувстваше напълно непринудена, сякаш беше с Робин… но все пак беше различно. По-добре да смени темата.

— Според мен боулингът не е нито скучен, нито скован, сър — изрече доста остро тя. — Аз се наслаждавам на състезанието. О, забравих, че вие стоите много над нашите простички забавления. Умът ви вероятно е зает с по-важни дела.

— Вероятно — призна любезно той. — Никога не съм се забавлявал с тривиалното.

Пипа пое дълбоко въздух.

— Нима искате да си премерим остроумието, сър? Обзалагам се, че моят език е не по-малко остър от вашия.

— Надявам се един ден да ми го докажете — усмихна се той. Сивите очи излъчваха нежност, но и страст, която беше ясно доловима. В следващия миг обаче студените сиви нишки на смущението прогониха горещата страст и Пипа отново се разтрепери. Кой беше той, по дяволите?

Лайънъл прочете въпроса в очите й. Въпрос, в който имаше страх. Трябваше веднага да я отклони от мрачните мисли.

— Е, как се чувствате днес? Слава богу, вече не приличате на полуудавено котенце.

— Полуудавено котенце? — извика възмутено Пипа. Грубата забележка я изтръгна моментално от състоянието на свръхчувствителност. — Никога не съм приличала на полуудавено котенце. Много е неприлично да ми напомните за преживяния ужас, на който и вие присъствахте.

— Права сте, простете ми. Но наистина изглеждахте достойна за съжаление… — Той вдигна ръка, за да спре сърдития й протест. — При дадените обстоятелства това е разбираемо.

— Може би да, но това не ви дава право да говорите за състоянието ми.

— Абсолютно сте права. — Той се засмя насреща й и тя неволно му отвърна с усмивка. — Ето, така е по-добре. Той плъзна пръсти по бузата й. — Не отговорихте на въпроса ми. Как се чувствате днес?

Под лекото докосване кожата й се събуди за нов живот. Но това беше само незначителен жест, една дреболия! Тя плесна с длан по бузата си, сякаш искаше да прогони муха.

— Имам добри и лоши дни. Слава богу, днес е един от добрите.

— Гаденето ще престане след дванадесетата седмица — поучи я той.

Пипа отново се ядоса. Нямаше да му позволи да я поучава.

— Вие нямате нито жена, нито дете, а сте много добре осведомен за тези неща. Да не сте лекар, мистър Аштън? — Спокойният й поглед го подкани да й даде отговора, който беше избегнал в гората.

Този път Лайънъл не прибегна до студен и дистанциран отказ.

— Не, но съм изтърсакът и единственото момче в семейството — отговори ведро той. — Незнайно по каква причина жените в моето семейство не се срамуват да говорят открито за тези неща.

— Ах, разбирам. — Това беше задоволителен отговор. — Колко сестри имате?

— Имах пет.

Не й убегна нито краткото колебание, нито подчертаването на миналото време и тя разбра, че не бива да пита повече. Чувствителността й отново се изостри. Изпита ясното чувство, че следващата стъпка щеше да я отведе на несигурен терен. Ами ако беше загубил всичките си сестри? Това се случваше често — цели семейства ставаха жертва на епидемии. Не искаше да му причинява болка.

— Знам още, че в това състояние не бива да вдигате нищо тежко — каза той и посочи топката в краката й.

— О, но тя е съвсем лека — възпротиви се Пипа.

— Както желаете — отговори равнодушно Лайънъл. — Счетох за свой дълг да ви кажа какво съм чувал. — Огледа се търсещо и попита: — Нямате ли близки от женски пол?

— Сестра ми е във Франция. Мама и семейството й са в Дербишайър. — Пипа не му позволи да забележи, че страда от самотата си. — Забранено ми е да посещавам лейди Елизабет и дори да й пиша.

Лайънъл я изгледа крадешком. Опитното му ухо долови фалшив тон. Май Робин Бакьор беше съчетал мисията си за френския посланик с лична услуга на сестра си. Той ценеше високо лорд Робин и с удоволствие би го включил в делото си, но не можеше да рискува да разкрие маскарада си. Даже Дьо Ноа не знаеше кой всъщност е шпионинът, който му разкриваше най-интимните тайни на Филип и съветниците му. Затова пък Лайънъл познаваше всички важни лица от обкръжението на Елизабет и знаеше за мисията на Робин още от самото начало.

Естествено беше възможно Пипа, която беше много близка с брат си, да е посветена в неща, които не му бяха известни, но засега не биваше да я разпитва за тях, дори бегло. Тя беше много интелигентна и достатъчно дълго беше живяла в опасност, за да се издаде с отговорите си. Особено пък пред човек, когото смяташе за враг на делото. Но ако многообещаващото ново доверие помежду им се задълбочеше, той щеше да заговори по темата, разбира се, бавно и постепенно. Открай време разчиташе повече на костенурката, отколкото на заека.

Погледът на Пипа се върна към играта, която продължаваше на моравата.

— Мисля, че е мой ред. — Тя се наведе за топката и я подхвърли уверено във въздуха. — Вижте, мистър Аштън, изобщо не е тежка. — И се засмя дръзко.

Лайънъл отново вдигна рамене и отговори:

— Само ви предадох, каквото съм чувал, мадам.

Лекото предупреждение в гласа му не убягна от вниманието й и незнайно по каква причина я стъписа.

— Може би сте прав — промълви несигурно тя. — Но трябва да хвърля още веднъж, иначе отборът ми ще загуби.

Тя го остави с бегла извинителна усмивка, която учуди и самата нея. Защо имаше чувството, че трябва да последва съвета му? Той не означаваше нищо за нея, беше чужд човек и нямаше право да се меси в живота й и да й влияе. Въпреки това имаше чувството, че е била непослушна. Много тревожно усещане.

Пипа си заповяда да се съсредоточи и прецени позицията на кеглите по моравата. Ако улучеше две и едната стигнеше до самотната кегла в левия край, щеше да спечели още при този рунд.

Тя сбръчка чело и се опита да игнорира шумните разговори наоколо. Никой не взема играта на сериозно, каза си сърдито тя. Защо не млъкнат поне за малко? И, о чудо, този момент наистина настъпи! Гласовете замлъкнаха, както става понякога, когато много хора изведнъж затаят дъх. Топката на Пипа се търкулна в точната посока и улучи двете кегли, които беше набелязала. Голяма беше радостта й, когато падна и кеглата в левия край.

На моравата отново стана шумно. Чуха се поздравления, тук и там ръкопляскания. Пипа се обърна тържествуващо към тополата, но Лайънъл Аштън си беше отишъл. Защо не бе изчакал да види дали тя ще улучи?

Тя не можа да скрие разочарованието си. Искаше той да я види как побеждава — въпреки че това беше детинско желание.

Ядосана на себе си, Пипа разтърси глава, за да се освободи от глупавите мисли, и се запъти към зрителите, за да чуе поздравленията на съпруга си — както се очакваше от всяка млада омъжена дама.

Стюарт я посрещна с целувка по бузата и й подаде една червена роза.

— Прекрасно игра, скъпа. Аз нямаше да се справя по-добре.

— Похвала от истински майстор — промърмори Пипа и веднага усети колко неподходяща беше забележката й, но тази близост пред очите на целия двор й беше непоносима, след като той очевидно я избягваше. Сега беше убедена, че вниманието му е лицемерно и той ще продължи преспокойно да се забавлява в леглото на някоя друга жена.

Стюарт улови ръката й.

— Хайде да се поразходим. Разбира се, ако не си уморена.

— Уморена? От какво? — попита тя с принудена усмивка, но си каза, че не бива да привличат ненужно внимание. — Играта на кегли не е уморителна. През повечето време стоиш и чакаш.

— Хайде да отидем към реката. Там е по-хладно.

— Както желаете, съпруже. — Учудването й растеше. Стюарт беше отдал дължимото на обществото и не беше нужно да продължава този фарс. Сигурно искаше нещо от нея. Интересно… трябваше да разбере какво е.

Стюарт сложи ръката й върху лакътя си и я изведе от игралното поле с тържествуваща усмивка, сякаш той беше спечелил играта.

— Не съм виждал тази рокля — отбеляза одобрително той. — Зеленото ми харесва много.

— Пен ми изпрати цял топ фина дамаска от Франция заедно с валансиенски дантели — обясни Пипа, питайки се дали мъжът й беше потърсил близостта й само за да похвали роклята й. — Прилича на зелена ябълка, нали?

— Тъмночервената пола го подчертава по най-добрия начин — продължи сериозно Стюарт. — Чудесна комбинация.

— И аз така реших — кимна Пипа. Бяха стигнали до брега. По широката алея се тълпяха дами и кавалери, макар че в късния следобед въздухът вече не беше освежителен, а изпълнен със задушаващите миризми от деня.

— Няма ли най-после да захладнее? — промърмори недоволно Пипа и енергично размаха ветрилото си. — Още малко и ще дойде септември.

Без да й отговори, Стюарт я насочи по една странична пътека, където крайбрежните върби хвърляха хладни сенки.

— Защо предприехме тази приятна малка разходка? — попита направо Пипа. — В последно време упорито избягваш близостта ми. Можеше да ми направиш комплименти за новата рокля и на моравата.

Тонът й беше остър, но тя не се постара да го смекчи. Беше се наситила на тази фалшива игра и искаше най-сетне да му изтръгне обяснение. Беше стигнала до точка, когато вече не я беше грижа дали той ще й признае, че безумна страст към друга жена е охладила чувствата му към нея. Истината, каквато и да беше, се понасяше по-леко от несигурността.

— Прощавай, Пипа, че в последно време имах много… странични занимания — подзе тихо Стюарт.

— Защо не ми разкажеш с какво се занимаваш? — Тя спря, вдигна глава към него и видя виновния блясък в очите му. Когато той внезапно извърна поглед, на бузите му се появиха две трескави червени петна.

— Същото важи и за вас, мадам — произнесе рязко той. — Знам, че има нещо, което трябва да ми кажеш.

— И какво е то, Стюарт? — Пипа го погледна изпитателно.

— Би трябвало да го знаеш.

— Какво искаш да научиш, Стюарт? — попита ядно тя. Беше сигурна, че той не подозира за бременността й. Още не беше решила кога ще му съобщи радостната вест, но със сигурност нямаше да е скоро. Тайното й мнение беше, че той няма никакво право да триумфира и да се радва като бъдещ баща, защото не беше направил нищо, за да го заслужи. Нямаше нищо лошо, ако го накаже с няколко седмици лишаване от самодоволна радост.

Стюарт спря и я погледна втренчено.

— Ти си бременна.

— Какво? — Пипа едва не загуби самообладание. — Защо мислиш така? От четири седмици не си бил в леглото ми.

Лицето му пламна. Той се покашля смутено и обясни, заеквайки:

— Камериерката ти… Марта… каза…

— Разпитвал си камериерката ми? — извика възмутено Пипа. — Вместо да се обърнеш направо към мен! Ако не е нещо спешно, никога няма да потърсиш близостта ми. А зад гърба ми разпитваш Марта дали съм… — Тя замлъкна и с жест на отвращение му обърна гръб.

— Не… не, Пипа, не е така. — Той сложи ръка на рамото й и тя потрепери, но не се обърна към него.

— А как е, Стюарт? Ти търсиш забавления в друго легло, жена ти забременява и всичко се нарежда чудесно. Това ли е истината? — Тя говореше тихо, с горчивина.

— Не си права — възрази той. — Аз те обичам, Пипа.

— О, не ми излизай с такива уверения, Стюарт. Очаквах нещо по-добро — изрече уморено тя. — Направи ми тази малка услуга и бъди искрен. Ти търсиш удоволствия при друга жена и от време на време изпълняваш брачните си задължения, за да си имаш законен наследник. Моите благопожелания, милорд. — Тя блъсна ръката му, обърна се и закрачи обратно към двореца.

Стюарт повървя малко след нея, после спря. Каква полза да я убеждава? Каквото и да й кажеше, не беше в състояние да промени положението. Както можеше да се закълне, че в живота му нямаше друга жена, така можеше и да се закълне, че не беше натрапил наследник в спящото тяло на жена си.

Но тогава трябваше да й каже истината, а това беше невъзможно.

Той спря на брега и се замисли. Най-простото беше да потъне в кафявата вода, хлъзгавите водни растения да се заплетат в косите му и да го повлекат към дъното. Така всичко щеше да свърши.

За него. Но не и за Габриел. Той беше длъжен да пази Габриел. Шпионите на Ренар дебнеха музиканта, както дебнеха и него. Не можеше да го измъкне от Лондон, защото щяха да ги заловят много скоро. Единствената му надежда беше да издържи до края и да измоли свободата на Габриел, след като Филип, Ренар и Гомес постигнеха, каквото искаха… когато вземеха детето на Пипа.

Стюарт си спомни миналата нощ в таверната на Саут Бент. Поговориха си, Габриел му посвири, накрая заспаха нежно прегърнати. Когато на сутринта се събуди от птичите песни, за момент повярва, че всичко е наред. Само за момент.