Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (30)

29

Първият ден на май изгря в цялото си великолепие. Както всяка сутрин през последната половин година Пипа стана с първите птичи песни. Отиде до прозореца, както си беше по нощница, и посрещна новия ден, докато с отсъстващ вид гладеше корема си. Когато детето започна да рита, тя се засмя тихо.

— Тази сутрин си много весело, малкото ми. Ами да, вече е май. — Погледна се и се усмихна меланхолично, защото не можа да види стъпалата си. Под грижите на Берта беше станала направо дебела. Мълчаливи като всички бретонци, Берта и Джил говореха малко с нея, но през дългите зимни месеци се грижеха трогателно за гостенката си, особено след като Робин и Луиза заминаха за Бургундия, в семейното имение на Бакьор.

В това малко рибарско селце не се мяркаха чужденци. Мъжете излизаха заедно на риболов, а когато потегляха към Исландия, към тях се присъединяваха и рибарите от съседното село. Когато лодките се връщаха здрави и тежко натоварени, свещеникът отслужваше тържествена литургия и всички семейства се включваха в празника. Отначало Пипа не смееше да се среща с хората, но един ден Берта просто я заведе на празника и всички се държаха толкова мило с нея, че тя престана да се срамува.

Пипа чу как Берта се раздвижи долу и бързо облече една от безформените ленени роби, които възрастната жена й беше ушила. При мисълта, че се беше тревожила от липсата на пари, тя се усмихна развеселено. Тук не й трябваха пари. Нямаше нужда от нищо. Отначало се измъчваше от съзнанието, че е била лишена от всичките си притежания и че не може да си купи дори една четка за коса, но не мина много време и заживя в съзвучие с ритъма на живота в малкото рибарско село.

Прекара дългите зимни дни с котката пред огъня, уши всичко необходимо за детето, което растеше в нея. Берта я бе научила да шие и да бродира — начинание, в което майка й и старата бавачка бяха претърпели пълен провал. Сега обаче беше пролет и Пипа усещаше как захвърля зимната ленивост както змията кожата си.

Тя слезе по дървената стълбичка — в последно време това беше доста мъчително — и поздрави Берта с малкото думи бретонски, които беше научила. Взе канчето с прясно издоено мляко, което пиеше всяка сутрин по заповед на Берта, и парче топъл хляб, дебело намазан с масло, и излезе на слънце.

Джил дялкаше играчка за бебето. Вече беше приготвил две кукли и конче с кола. Той кимна на Пипа и когато тя се приближи, й показа дървената дрънкалка, която завършваше.

— Прекрасна е, Джил. Ще разглезим бебето с толкова хубави играчки.

Той се усмихна поласкано и отново се захвана за работа. Пипа изпи млякото си и предприе всекидневната си разходка до крайбрежните скали, като продължаваше да дъвче. Независимо от времето, тя излизаше всеки ден, за да огледа хоризонта и да провери дали отнякъде не се задаваше „Морска мечта“.

Нямаше представа дали Лайънъл ще дойде във Финистере по море или по суша. Нямаше новини от него и не очакваше да получи. Той щеше да дойде при нея, както беше обещал.

Тя впери поглед в морето, което днес беше спокойно и блестеше ясносиньо под мекото майско слънце. Тревата в краката й ухаеше ароматно на див карамфил, детелина и лавандула. Седна, дояде хляба си и започна да плете венец от жълтурчета.

Усети слаб спазъм, но не му обърна внимание. През последните седмици често имаше спазми, но Берта й обясни, че няма от какво да се притеснява. Тялото й се подготвяше за предстоящото раждане. Днешното теглене не беше по-силно и по-неприятно от предишните.

Следващият пристъп, който дойде след десетина минути, беше съвсем различен. Пипа сложи ръце върху корема си и усети как той се втвърди и се отпусна, когато болката — не много силна, но не като досегашните — отслабна.

Тя не изпита страх. Стана бавно, взе венеца и се запъти обратно към селото.

Когато влезе в къщата, Берта я погледна изпитателно и веднага разбра.

— Раждането започва — каза спокойно тя. Сложи ръка върху корема на Пипа и зачака следващата болка. Кимна и обясни: — Болките още не са достатъчно силни. Иди да поседиш на слънце. Още е рано да лягаш.

Тя започна да къса билки от букетчетата, които висяха от тавана, а Пипа излезе навън, учудвайки се на спокойствието си. Сега всичко зависеше от тялото й и тя не можеше да направи нищо друго, освен да предостави всичко на него.

Седна на дървената пейка, която Джил беше поставил под стария дъб, вече покрит с нежни зелени листенца и млади клонки, и затвори очи. Шест месеца беше живяла тук като в транс, далече от света и от близките си. Сега обаче щеше да дойде краят на чакането. Мислите й се обърнаха навътре и я изолираха от околния свят. Връхлетя я нова божа, доста по-силна от предишната, и тя изохка тихо.

Пипа не чу конския тропот по обраслия с трева път зад къщата и отвори очи едва когато върху лицето й, сгряно от пролетното слънце, падна сянка.

Над нея стоеше Лайънъл.

— Ти дойде — промълви тя, без да се помръдне. Само го погледна с широко отворени очи и пое жадно добре познатите черти, за да напълни сърцето си. Той бе дошъл точно когато мислеше за него и тя неволно се запита дали не е само въображаем продукт на копнежа й.

Лайънъл коленичи до нея в тревата и докосна лицето й.

— Толкова ми липсваше — пошепна дрезгаво той. — Всяка минута и всеки ден мислех и копнеех за теб.

— И аз копнеех за теб — отговори тя и притисна бузата си към ръката му. — Но знаех, че ще дойдеш. — Отвори устни за целувката му и вкуси сладостта на устата и езика му, която заличи като с магическа пръчка дългата раздяла.

В тялото й се върна старата енергия и прогони транса. Тя взе ръката му и я сложи върху корема си.

— Дойде точно навреме. Детето бърза да излезе на белия свят.

— Сега? — попита стреснато той. — Днес?

— Мисля, че ще се роди още днес — каза тя и сложи ръка върху неговата, когато тялото й отново се напрегна. Лайънъл я погледна объркано, после в очите му пламна тревога и Пипа се засмя, забравила болката.

— Това е съвсем нормално — успокои го тя. — Мислех, че си специалист в тази област.

— Не знам почти нищо за раждането — призна разкаяно той. — Никога не са ме допускали при жена, която ражда.

— Винаги има първи път. — Когато болката отслабна, тя стана и се опря на ръката му. — Мисля, че трябва да се раздвижа.

— Тогава ще повървим по пътеката — отговори той. — Трябва да видиш какво съм ти донесъл.

— Не ми трябват подаръци — поклати глава Пипа. — Ти си всичко, от което имам нужда.

— О, убеден съм, че този ще ти хареса — каза Лайънъл със самодоволна усмивка. — Ще отидем до църквата. Надявам се, че ще се справиш.

— Дотам има само няколко крачки — отговори сърдито тя и стисна ръката му. Приливът на енергия беше толкова силен, че тя забрави напълно летаргията, която я владееше допреди малко. Вече не беше спокойна и пасивна, а изпълнена със сили и с волята да се върне към живота, да направи всичко необходимо, за да роди здраво дете и да го прегърне.

Когато завиха зад ъгъла, тя не повярва на очите си. Пред църквата стояха мъж и жена и се оглеждаха с интерес. Бяха вързали конете си в малкия църковен двор и животните пасяха доволно свежата трева.

— Пен? — пошепна слисано Пипа. — Пен! — изкрещя тя, обзета от бурна радост.

— Пипа… миличката ми Пипа! — Пен събра полите си и се втурна към нея. — О, слава богу, че дойдох навреме. Толкова исках да стигнем навреме за раждането. Зимата и лошите пътища ни попречиха, но сега… — Тя прегърна сестра си, като се смееше и плачеше едновременно. — Боже, колко си надебеляла! Не мога да те обхвана.

Пипа захълца сърцераздирателно.

— Толкова ми липсваше! Още откакто…

— Да, знам, знам — прекъсна я Пен и притисна мократа й буза до гърдите си. — Лайънъл ни разказа цялата ужасна история. Бедната ми Пипа!

— О, не съм бедна — засмя се през сълзи Пипа. — Щастлива съм. Лайънъл се върна, ти си тук, детето ще се роди още днес и… — Тя спря, защото я връхлетя нова болка и лицето й се разкриви.

Лайънъл се втурна към сестрите, следван от Оуен д’Арси, съпруга на Пен.

— Повече няма да ходиш — отсече той. — Аз ще те нося.

Пипа поклати глава и изчака болката да отмине.

— Помниш ли раждането на Филип? — попита тя сестра си и се постара да се усмихне, но без особен успех.

— Не помня почти нищо — отговори Пен, но това не беше истина. В действителност си спомняше всяка подробност от дългите часове и страшните болки. Не желаеше на сестра си толкова тежко раждане и тъй като не искаше да я уплаши, предпочете да излъже. — Трябва да легнеш.

— Аз ще те нося — настоя Лайънъл и Пипа отново се опита да се усмихне.

— Много съм тежка. А и до къщата има само няколко крачки — тя се обърна към зет си. — Прощавай, че едва сега те поздравявам, Оуен.

— Знам, че в момента не ти е до мен — отговори той с дълбок, мелодичен глас, който разкриваше вътрешна усмивка. — И аз се радвам, че пристигнахме точно навреме. Пен много държеше да присъства на раждането.

Пипа понечи да каже нещо, но бързо затвори уста. Хвана ръката на Лайънъл и я стисна здраво, докато болката отслабна.

— Да вървим, преди болките да са се засилили — настоя Пен.

Лайънъл кимна сериозно и безмълвно вдигна Пипа на ръце. Толкова бързаше да я отнесе при Берта, че изобщо не усети тежестта й и дори се затича.

Когато влезе в къщата, Берта го погледна с известно учудване. Остави на масата тенджерата с гореща вода, която беше вдигнала от огъня, и се усмихна приветливо.

— Добре дошли, мосю Аштън. — Гласът й прозвуча съвсем спокойно.

— Къде да я сложа? Раждането започна — извика възбудено Лайънъл.

— Има още много време — отговори със същото спокойствие жената. — Нямате причини да се паникьосвате.

— Но тя има болки!

— О, без болки не може. Приготвила съм леглото отзад. Оставете я тук, аз ще видя как е.

Лайънъл изглеждаше толкова уплашен, че Пипа беше готова да избухне в смях. Той, който беше винаги спокоен, който владееше ситуациите и хората, сега се държеше като безпомощно дете.

Леглото в задната стая беше отделено със завеса и принадлежеше на Берта и Джил. Берта беше махнала покривката и сламеникът беше покрит с няколко ленени кърпи.

Лайънъл положи Пипа върху леглото и я погледна безпомощно, когато започна нова болка и челото й се покри с капчици пот.

— Излез при Оуен — заповяда Пипа, когато отново можеше да диша. — Разходете се, поговорете си. Мисля, че така правят мъжете, когато жената ражда. Пен ще остане с мен.

— Да, вървете — подкрепи я Пен и побутна Лайънъл към вратата. — Нямате работа тук. С нищо не можете да помогнете.

Берта донесе на родилката чаша, от която се издигаше ароматна пара. Под мишница носеше още ленени кърпи. Тя даде знак на Лайънъл да се оттегли и той се подчини колебливо. Когато мина от другата страна на завесата, изпита известно облекчение.

Оуен тъкмо наливаше плодово вино от голяма медна стомна.

— Не можах да намеря нищо по-силно — каза с усмивка той и подаде едното канче на Лайънъл. — Но смятам, че и това ще помогне, ако се консумира в по-големи количества.

— Много ти благодаря — отговори глухо Лайънъл и отпи голяма глътка. Ала когато иззад завесата се чу задавен вик, пребледня като мъртвец.

— Да излезем — подкани го бързо Оуен.

Лайънъл го последва навън под обедното слънце.

— Нищо лошо няма да се случи — каза Оуен, който очевидно четеше мислите му. — Пипа ще го преживее. Жените от семейство Малори са силни, и душевно, и телесно.

Лайънъл кимна.

— Няма да го понеса, Оуен — изрече той тихо, но с грозна решителност. — Ако я загубя, докато ражда копелето на Филип, ще убия онова чудовище със собствените си ръце.

— Пипа ще го преживее — повтори спокойно Оуен. — Ще роди здраво дете, което ще е безполезно за Филип, защото не може да й го вземе. Не може да го замени с мъртвото дете на кралицата, защото няма как да се добере до него.

— Мери се оттегли в покоите си седмица преди Великден. Досега не се е чуло да е родила. — Лайънъл полагаше усилия да се съсредоточи в разговора и в същото време се ослушваше за шумове от къщата.

— Дьо Ноа знае от сигурни източници, че Мери е била излъгана и не е бременна. Подуването на корема се дължи на тумор — обясни Оуен. — Остава ни само да чакаме, за да разберем как ще завърши тази история. Каквото и да направи Мери, Пипа и детето й са в безопасност. Докато са във Франция, Филип не може да им стори нищо.

Той погледна Лайънъл, за да получи потвърждението му, но като видя, че нямаше тема, с която би могъл да го заинтересува, съчувствено поклати глава. Почука по празното си канче и отбеляза дълбокомислено:

— Тук трябва да има нещо по-силно.

Сякаш бе чул тези думи, от навеса излезе Джил, понесъл тежка глинена стомна.

— Калвадос — обясни той и сложи стомната на пейката под дъба. — Аз съм го правил. Пием го само по такива поводи. Пийни калвадос и ще удавиш болката на жената, казват нашите хора. — Той вдигна стомната към устните си и я подаде на Лайънъл.

Тримата мъже останаха на пейката под стария дъб, докато следобедът напредваше и ябълковата ракия в стомната бързо намаляваше. По някое време Берта излезе и съобщи, че всичко върви нормално. Но след това отиде в селото и след минути се върна, придружена от непозната жена.

— Защо й е нужна помощ? — притесни се Лайънъл.

Джил вдигна рамене.

— Винаги е добре да има още две ръце.

Когато сенките се удължиха и слънцето потъна зад хоризонта, Лайънъл скочи. В главата му цареше хаос.

— Не издържам да седя тук! Ще ида да видя какво става.

Оуен погледна въпросително Джил, но старецът само вдигна рамене и отново вдигна стомната до устата си.

В къщата цареше полумрак и Лайънъл примигна объркано. Зад завесата се чу тих говор, после се възцари зловеща тишина и той спря да диша. В следващия миг Пипа изпищя и сърцето му, което бе спряло да бие, направи огромен скок. Пипа изпъшка и избълва поток ругатни и проклятия, които при други обстоятелства биха шокирали дори Лайънъл.

Забравил всичко друго, той вдигна завесата. Пипа беше полулегнала, полуседнала и се опираше на ръката на Пен. Очите й бяха затворени, вените на шията изпъкнали. От устата й продължаваха да излизат неприлични думи, докато Берта и другата жена вършеха нещо в края на леглото.

Лайънъл посегна към ръката й. Това беше единственият начин да й помогне в тази стихийна битка. Тя се вкопчи в него с невероятно сила и стисна пръстите му така, че той извика от болка. После изведнъж се отпусна и падна назад, без да пуска ръката му.

Лайънъл хвърли бърз поглед към другия край на леглото и видя новороденото бебе — опръскано с кръв, покрито с хлъзгав восъчен слой. Берта го вдигна и пъхна пръст в устата му. В задушната стаичка прозвуча тъничък плач.

— Ах, какво чудесно малко момиченце — извика щастливо Берта.

— Дай ми я — помоли Пипа, пое бебето от Берта и го огледа с любов. — Не е ли прекрасна?

Според Лайънъл това беше крайно преувеличено. Кожата на бебето беше червена и сбръчкана, очите затворени, телцето беше покрито с хлъзгава слуз, но той преброи по пет пръстчета на всяка ръка и на всяко краче и видя главичка със светли къдрици. Бебето енергично размаха ръчички и плачът му се усили. Дъщеря на майка си, помисли си с любов той.

— Наистина е прекрасна — прошепна дрезгаво той. Пипа се усмихна доволно и той се почувства толкова щастлив, че едва не избухна в смях. Целуна я и приглади назад мократа й от пот коса. — И ти си прекрасна.

— Да, нали? — засмя се тя и подаде детето на Пен, която чакаше с протегнати ръце.

— Хайде, мосю Аштън, излезте оттук. Ще се върнете, когато измием Пипа и бебето и ги облечем прилично. — Берта го побутна навън и Лайънъл побърза да се подчини.

— Момиче — каза той на Оуен и Джил, които не се бяха помръднали от пейката.

— Това трябва да се полее — каза Джил, стана тромаво от пейката и се запъти към навеса за нова стомна калвадос.

— Желая ти щастие. — Оуен подаде ръка на Лайънъл. Той я пое и срещна открития поглед на мъжа, който през последните седмици се беше превърнал от партньор в истински приятел. Беше трогнат от жеста му — той беше признание, че Лайънъл носеше отговорност за бъдещето на това дете, сякаш му беше роден баща.

Той се отпусна тежко на пейката до Оуен и поклати глава като замаян. След малко от къщата излезе Пен.

— Пипа настоява да я изнесете навън — съобщи тя. — Берта смята, че няма да й навреди. Трябва да полежи няколко часа, но свежият въздух ще й се отрази добре.

— Аз мисля, че това не е добра идея — отзова се загрижено Лайънъл. — По-добре да си остане в леглото.

— Е, ако можете да я убедите… Вие имате повече влияние върху нея. — Пен седна до мъжа си с уморена, но доволна усмивка. — Каквото и да съдържа стомната, моля да ми дадете една глътчица.

Лайънъл влезе в къщата и завари Пипа седнала в леглото. Носеше чиста нощница, косата й беше изчеткана, бебето беше в ръцете й.

— Искам да ни изнесеш навън — посрещна го весело тя. — Берта казва, че е достатъчно топло и бебето може да прекара половин час на открито. Тук е толкова задушно, че не мога да дишам.

— Убеден съм, че и за двете ви не е добре — възрази Лайънъл.

— Ако не ме изнесеш, ще стана и ще тръгна сама — заплаши го Пипа. — Берта каза, че раждането било леко, но аз не съм на същото мнение. Но съм убедена, че ще се възстановя по-бързо, ако не лежа по цял ден.

Лайънъл не посмя да възразява повече. Вдигна Пипа и я изнесе навън. Джил беше окачил между дъба и съседната бреза моряшка люлка и Лайънъл внимателно положи вътре скъпоценния си товар.

Берта излезе след тях и зави майката и бебето с дебело одеяло.

— Само половин час — каза тя. — През това време аз ще свърша, каквото има да се върши вътре. Джил, ела да ми помогнеш със сламата. — След многозначителното й кимване той стана и остави гостите сами.

— Не съм приготвила име за момиче — заговори Пипа и помилва бузичката на бебето. Погледна Лайънъл, който стоеше до люлката и попита: — Искаш ли да я подържиш?

Естествено, че искаше, но не смееше да смути прекрасната близост между майката и детето. След като девет месеца бяха споделяли едно тяло, сега бяха разделени, но той усещаше, че раздялата още не е пълна. Все пак протегна ръце и взе бебето.

— Искаш ли да я наречем Маргарет? — попита тихо и колебливо Пипа, не знаейки как ще бъде посрещнато предложението й.

Лайънъл, който милваше лицето на бебето с върха на показалеца си, беше безкрайно учуден колко мека беше кожата му и как сладко миришеше. Никога не беше усещал такава миризма. Помисли за ванилия, но това беше твърде прозаично. Нежен цветен аромат, който събуди в сърцето му толкова любов и закрилнически инстинкт, че не можеше да повярва.

— Мег — каза нежно той и вдигна бебето, за да го целуне по главичката.

— Мег — повтори Пипа и протегна ръце към детето си.

Лайънъл го сложи на гърдите й.

— Ние дойдохме за раждането на Мег — намеси се весело Пен, — но и за вашата сватба. — Тя се изправи до Лайънъл и очите й засвяткаха възбудено. — Щом отслужи благодарствената служба за раждането на бебето, свещеникът ще ви венчае.

Пипа я погледна смаяно и се запита дали пък главата й не беше пострадала от родилните болки.

— Но аз не мога да се омъжа — пошепна тя. — Нали съм венчана за Стюарт Нилсън.

— Ето ти писмо от мама — каза Пен и й подаде запечатания пергамент, който държеше в ръката си.

Пипа настани удобно Мег и зачете писмото. Пен и Лайънъл отстъпиха назад, за да й дадат време да го прочете. Милвайки бузката на бебето, Пипа поглъщаше с поглед ситно изписаните редове. Малкълм беше стигнал до Дербишайър и беше разказал всичко на родителите й. Докато четеше утешителните, мъдри и изпълнени с разбиране думи на майка си, тя повярва, че чува гласа на Гуинивиър и усеща милувките й. Сълзи задавиха гърлото й, но тя продължи да чете и сълзите й много бързо изсъхнаха.

Майка й пишеше още, че едно писмо от Стюарт Нилсън стигнало до тях, макар че още не им било позволено да напускат имението в Дербишайър. Бившият й съпруг се изповядал пред епископа на Уинчестър и им изпратил подписано от него анулиране на брака му с лейди Филипа Хадлоу.

Накрая Гуинивиър пишеше: „Ако желаеш, можеш да се омъжиш повторно, скъпа. Лорд Хю и аз ти даваме благословията си, каквото и да решиш. Искаме да ти кажем, че вярваме и се доверяваме на мъжа, който се задължи да те закриля. Ти ще се върнеш в Англия едва когато Елизабет последва Мери на трона, но щом успеем да издействаме разрешение, ние ще дойдем при теб и Пен. Искаме да се запознаем с твоя мистър Аштън и с младата съпруга на Робин. Жалко е, че живеем в свят, който ни лиши от децата ни, но ще намерим начин да бъдем отново с вас. Пиши ни, когато си в състояние да пишеш.“

— Ти прочете ли го? — попита Пипа, като се обърна към Лайънъл.

— Естествено не — отговори той. — Но сестра ти ми каза какво съдържа писмото.

— Надявам се, че Стюарт и онзи музикант са успели да избягат и се радват на щастието си — промълви замислено Пипа. Не се учуди, че Стюарт най-сетне беше проявил силата на волята си. Не можеше да му прости предателството, но сега му желаеше да бъде щастлив с любимия си.

Тя погледна към небето, където лунният сърп и вечерницата светеха през нежнозелените листа на дъба. Мег, която търсеше гърдата й, се разплака силно и настойчиво.

 

 

В деня на лятното равноденствие Пипа застана пред олтара на малката селска църква, чийто покрив беше оформен като рибарска лодка, и за втори път положи брачна клетва. Спомни си как беше стояла на същото място, когато Робин и Луиза си казаха да, и се усмихна. Когато се врече във вярност на мъжа до себе си, тя почувства силата на своята клетва — чувство, което не беше изпитала първия път във великолепната катедрала на Саутуорк. В добри и лоши времена тя, Лайънъл и детето им щяха да бъдат всичко един за друг.

Беше късно, но в най-дългия ден на годината небето все още беше светло, когато веселото празненство най-сетне приключи.

— Тази вечер аз ще взема Мег — каза Пен. — Това беше твоята благодарствена служба, а сега предстои първата ти брачна нощ.

— Това е най-прекрасният сватбен подарък — поклони се тържествено Лайънъл и стисна ръката на съпругата си. — Кажи лека нощ, Пипа.

Пипа целуна Пен и й подаде бебето.

— Да вървим, Пипа.

Таванската стаичка беше украсена с полски цветя и осветена от скъпа восъчна свещ, която разпръскваше приятен аромат. На сламеника беше опънат чаршаф от фин лен, ухаещ на лавандула и розмарин.

Това бяха истински брачни покои и двамата се поколебаха като всички новобрачни, които още не са свикнали един с друг, но когато се докоснаха, всичко беше както винаги.

— Моята жена — пошепна в ухото й Лайънъл. — Част от мен.

— Част от мен — повтори Пипа и плъзна пръсти по гръбнака му. — Част от мен. — Обхвана го и вдигна хълбоците си срещу него. Когато той я прегърна и я притисна до себе си, тя се загуби цялата в него. И отново се учуди колко прекрасен беше животът, как след толкова заблуди бе взел щастлив обрат и така щеше да продължи.