Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (27)

26

Облегнат на грапавия зид на един от доковете в Саутхемптън, Малкълм разглеждаше с нехаен вид тесния, препълнен с хора и превозни средства път към пристанището. Приливът беше достигнал най-високата си точка и търговските кораби, натоварени със стока, се готвеха да отплават, за да направят място за събратята си, които чакаха да хвърлят котва в пристанището. „Морска мечта“ и още три товарни кораба се полюляваха на котвите си точно в средата на канала.

Малкълм различи на борда две дребни фигурки. Едната поднесе нещо към лицето си и слънцето освети стъкло на далекоглед. Малкълм небрежно свали цветната кърпа от шията си и я размаха, сякаш искаше да прогони досадните насекоми, след това отново я завърза на шията си. От „Морска мечта“ веднага спуснаха лодка, един мъж се спусна по развяващата се въжена стълба и скочи в лодката. Двамата гребци се хванаха на работа и потеглиха срещу вятъра към доковете.

Малкълм изчака лодката да се приближи, обърна се и бавно се запъти към навеса на близкия склад, като си подсвиркваше безгрижно. Беше облечен с вълнен панталон до коленете и кафяв кожен жакет, простата шапка беше дълбоко нахлупена над челото. Единственото цветно петно беше кърпата на шията му.

Той влезе в склада и остави вратата открехната. Застана на метър от вратата и погледна през двете малки дупки в дървената стена, за да види какво ставаше отвън. Не забеляза нищо подозрително. Никой не наблюдаваше склада, никой не се приближаваше.

Малкълм кимна доволно. Всичко беше, както се беше надявал. Шпионите на Ренар не знаеха, че той е в Саутхемптън, макар че бяха претърсили целия град и пристанището. Той ги подушваше от няколко мили срещу вятъра, докато те нямаха представа кого търсят. Дори да го видеха, щяха да го вземат за един от многото пристанищни работници. Въпреки това беше рисковано.

Малкълм отиде в задната част на склада и се измъкна през тясна вратичка. В малкия двор бяха събрани стоките, които трябваше да натовари „Морска мечта“: няколко сандъка, бали с платно и вълна. Той се скри зад високата купчина бали и изчака, докато вратата се отвори и прозвуча мелодично изсвирване. Малкълм изсвири в отговор. След минута в скривалището му се появи капитанът на „Морска мечта“ и го поздрави с кратко кимване. Капитан Лонгтън не обичаше да говори.

— Значи трябва да потеглите утре вечер с отлива? — попита Малкълм.

— Да. Най-високата точка е някъде около десет. Пътник ли трябва да взема? — Капитанът говореше също така тихо.

— Двама — отговори Малкълм. — Господарят и още някого. Но имайте предвид, че може да се наложи да тръгнете по-късно, ако пътниците закъснеят.

— Проблеми ли има? — осведоми се лаконично капитанът.

Малкълм вдигна рамене.

— Целият град и доковете гъмжат от шпиони. Не можете ли да ги качите на борда на друго място?

— „Морска мечта“ гази доста дълбоко. Можем да чакаме на подходящо място и двамата да дойдат с лодка — изрече с известно съмнение Лонгтън. — Трябва да уговорим часа. Нали знаете, че не мога да чакам твърде дълго в канала.

Малкълм сбърчи замислено чело и двамата мъже се спогледаха в мрачно мълчание.

— Да видим какво ще каже господарят — реши най-после Малкълм. — С малко повече късмет ще го видя днес следобед. Чакайте ни утре в шест.

Лонгтън кимна.

— Цял ден ще товарим. Няма да бързаме, за да имаме работа до вечерта и дворът да е оживен. — Той кимна за сбогом и изчезна също така безшумно, както се беше появил.

Малкълм почака известно време и излезе през тясната задна врата в мрачна уличка зад доковете. Вмъкна се в една полуразрушена колиба и грижливо затвори вратата зад гърба си. След двадесетина минути от колибата излезе старец с огромна гърбица, увит в дрипи, с невероятно мръсни ръце и лице.

Предрешен така, Малкълм се затътри към пристанището, за да се ослуша.

 

 

Луиза спа твърде неспокойно. Топлината на мъжкото тяло, притиснато до нейното, миризмата на кожата му я изпълваха с нарастваща възбуда, но и със страх. Тя знаеше и вярваше, че е намерила бъдещето си с този мъж, че той я обичаше също така силно, както тя него, но се страхуваше, че някаква непозната опасност може да унищожи цялото им бъдеще.

Никой не й беше обяснил защо бягат, но и последният глупак щеше да проумее, че спътниците й бяха обвинени в държавна измяна. Това означаваше смъртно наказание, предшествано от жестоки мъчения. Въпреки че беше живяла затворена, Луиза знаеше за тези неща и се страхуваше от инквизицията като всички разумни хора. Инквизиторите идваха от нищото, хранеха се с клевети и доноси и наказваха еднакво безпощадно виновни и невинни.

На зазоряване тя се освободи внимателно от ръката на Робин, без да го събуди, стана и се уви в наметката си. Наведе се над него и го погледна в лицето. Той спеше дълбоко и спокойно, сякаш нямаше от какво да се страхува.

Луиза се изправи и погледна през огъня към постелята на Пипа, питайки се дали и тя спеше така дълбоко или беше будна и се страхуваше.

Като внимаваше да не настъпи някой клон, който да събуди спящите с пращенето си, тя се плъзна към дърветата, където се надяваше да намери настойника си. Видя го да стои облегнат на едно дърво, устремил поглед към далечния път, от който можеха да се очакват неканени посетители.

— Дон Аштън — пошепна Луиза.

Лайънъл не се стресна от внезапната й поява.

— Луиза? — промълви нежно той. — Защо не спиш?

— Много съм неспокойна. — Тя застана до него. Все още беше тъмно, но по небето се виждаха първите сиви ивици на зората.

— Страхуваш ли се?

— Да. Сигурно си мислите, че аз съм си виновна. Не биваше да съм тук.

— Тази мисъл наистина ми мина през ума.

— Аз трябва да съм тук — отговори упорито тя, скръсти ръце под наметката си и вдигна глава към избледняващото небе. — Аз обичам Робин. Той също ме обича. Вече съм на възраст за женитба. Ако сега не бях тук, щях да съм погребала надеждата си за щастие. Каквото и да е извършил Робин, то щеше да ни раздели. Така ли е?

— Да, така е.

— Вие и Пипа сте любовна двойка. — Тя го каза направо, съвсем спокойно, като се молеше гласът й да не трепери.

Лайънъл я погледна пронизващо. Чисто инстинктивно очакваше да види по лицето й безсрамие и беше готов да я укори със строгостта, подобаваща на настойник. Но през последните два дни беше разбрал много важни неща за характера на питомката си, затова отговори добродушно:

— Би трябвало да знаеш, че това не те засяга, Луиза.

— Напротив, засяга ме. Всички сме изложени на опасност и аз не съм готова да умра, без да знам какво означава… без да го преживея. Щом няма нищо лошо в това, че вие и Пипа имате връзка, не виждам причина аз да не правя същото с Робин.

— Има голяма разлика — отбеляза спокойно Лайънъл. — Пипа не е момиче.

— Да, но детето, което очаква, не е от съпруга й. Права ли съм?

— Да. — Гласът му предрезгавя и Луиза се уплаши. По-добре да не беше казвала последните думи. Но вече не можеше да вземе думите си назад, а и не искаше да се извини, макар че възпитанието й изискваше точно това. В мълчанието, което последва, тя се бореше да запази самообладание и остана много изненадана, когато Лайънъл заговори отново:

— Мога да ти кажа само, че от този факт зависи страшно много. Нашият живот няма никакво значение в сравнение с онова, което е заложено на карта. — Не можеше да й каже кой е бащата на детето, защото Пипа вече беше заявила, че то няма да има баща. Щом ги скриеше на сигурно място, вече никой нямаше да знае кой е създал това дете, разбира се, с изключение на малкото хора, посветени в истината.

— Разбирам — отговори сериозно и уверено Луиза. — Робин каза, че ще ме направи своя жена, но не желае да ми отнеме девствеността. Аз обаче ще се постарая да го разубедя… след всичко, което ми казахте. — Тя го погледна упорито. — Искам и аз да го преживея. Искам да знам какво означава да си жена.

Лайънъл кимна замислено.

— Аз няма да ти давам съвети и предписания, но ми се струва, че е по-добре да почакаш до първата си брачна нощ. Естествено дотогава трябва да вярваш в способността ми да отведа всички ви на сигурно място.

— Но ако не искам да чакам?

Лайънъл избухна в тих смях.

— Трябва да разбереш, скъпа, че няма да имаш възможност да прелъстиш Робин, докато не се качим на кораба в Саутхемптън. Щом излезем в открито море, имаш разрешението ми да правиш, каквото си искаш. Защото имам твърдото намерение да те омъжа веднага след като слезем на брега във Франция.

— Обещавате ли ми?

— Предпочитам да не давам обещания. — Лайънъл отново се намръщи. — Аз говоря за възможности, Луиза. Вярвай, че ще оцелеем. Повече не мога да ти обещая.

Тя кимна сериозно и понечи да си тръгне, но той сложи ръка на рамото й.

— Събуди, ако обичаш, Пипа и Робин. Аз ще оседлая конете.

Луиза се върна бързо при огъня. Разговорът с настойника й не я окуражи особено, но въпреки това тя изпитваше огромно облекчение, защото се беше отърсила окончателно от товара на възпитанието си. Вече можеше да взема собствени решения, да изпробва силите си, да намери същността си.

Пипа беше вече будна и топлеше ръцете си над жаравата. Тя посрещна Луиза с усмивка, погледна към Робин, който се размърдваше под наметката си, и вдигна вежди.

Луиза се усмихна в отговор, зарадвана, че не се изчерви.

— Аштън ще приготви конете. Трябва да тръгнем веднага.

Пипа стана, протегна се, прозя се и посегна към бутилките с вода. Смяташе да ги напълни от потока. Лайънъл беше вече на брега и пръскаше лицето си със студена вода. Когато тя коленичи до него, той й хвърли бърз изпитателен поглед.

— Наспа ли се?

— Учудващо добре. Що за кораб е „Морска мечта“? Откъде знаеш, че е на котва в Саутхемптън?

— Корабът принадлежи към моята флота. След смъртта на баща си наследих всичко. Продължавам да се занимавам с морска търговия.

Пипа напълни бутилките с бистра, студена вода.

— Като допълнение към шпионската ти дейност, вероятно — отбеляза тихо тя.

— Да, нещо подобно — отговори равнодушно той. — Имам способни управители и капитани.

— Това обяснява къщата в Лондон — каза Пипа и затвори бутилките. — Учудвах се откъде идва богатството ти.

— Наистина съм богат.

— Защо не си поискаш титла? — Тонът й издаваше искрено любопитство. — Заможните семейства лесно си купуват титли.

— Баща ми беше категорично против да подкупва властниците или помагачите им и аз съм съгласен с него. — Лайънъл говореше с презрение. Изправи се и взе пълните бутилки. — Побързай, моля те. Следобед трябва да сме стигнали в Чандлърс Форд. Затова трябва да тръгнем незабавно и да не правим почивки.

— О, ще се налага да спираме — засмя се Пипа. — Нали знаеш, че не мога да издържа дълго.

— Не го казах чак толкова буквално — отвърна той и се усмихна, на което тя отговори с подигравателно вдигане на раменете.

След няколко минути четиримата вече препускаха покрай ниви и ливади, като се стремяха да избягват оживени междуселски пътища. Пипа вече не се учудваше на нищо, дори на това, че Лайънъл се оправяше смайващо добре в тази непозната местност. Който притежаваше флота търговски кораби и имение в Чизуик и беше водил втори живот като довереник на Филип в испанския двор, винаги можеше да им сервира изненади.

Късно следобед навлязоха в обширна ливада, покрита с жълтурчета. Пред тях беше малкото селце Чандлърс Форд, разположено по двата бряга на малка рекичка.

Лайънъл слезе и свали юздата на изтощения си кон.

— Тук ще ги пуснем на свобода — обяви той. — Малкълм ще се погрижи за тях, когато намери време. Дотогава ще си отпочинат и ще се напасат хубаво.

Пипа слезе от седлото и се олюля застрашително. Имаше чувството, че не е в състояние да раздвижи крайниците си. Ами ако това тотално изтощение се отрази зле на детето, запита се с внезапна уплаха тя и потрепери.

Лайънъл я наблюдаваше внимателно. Бялото лице, обсипано с лунички, беше посивяло, под очите й имаше тъмни сенки, всяка линия изпъкваше остро. Слабата, стегната фигура, на която дължеше гъвкавостта си и впечатлението за неизтощима енергия, сега я правеше да изглежда като увехнало, безсилно клюмнало цвете, чието тънко стъбълце се навеждаше към земята.

Това не беше само физическо изтощение. Дълбоката вътрешна празнота неусетно изцеждаше силите й.

Разочарованието и гневът го връхлетяха като добре дошла, пречистваща вълна. Беше й обещал, че няма да се натрапва, че ще приеме присъдата й и ще изкупи вината си. Сега трябваше да престъпи това обещание. Беше крайно време да забравят вината, отвращението и разкаянието, за да запазят силите си и да оцелеят.

Пипа продължаваше да се държи безсилно за седлото, неспособна да направи и една крачка. Лайънъл отиде при нея, прегърна я и когато тя изненадано вдигна глава, я целуна по устата. Вдигна я на ръце и я притисна до себе си.

— Какво ти става? — извика тя. — Веднага ме пусни!

— Няма. Ще те отнеса в къщичката край брода. Там гори буен огън и ще си отпочинеш, а домакинята ще ти свари билков чай. Ще се подкрепиш с храна и напитки, преди да продължим пътя си.

— Не съм толкова крехка — възпротиви се тя, но въпреки това се сгуши в силната му прегръдка. — Мога сама да реша дали имам нужда от почивка и… и нещо друго.

— Знам, но сега ще предоставиш на мен да вземам решенията — отговори спокойно той и закрачи през ливадата. — И за двама ни е по-просто и по-лесно.

— Защо смяташ така?

— В сегашното ни положение е по-добре да мисли една глава, а не две. И тази глава ще е моята.

— Какво прави дон Аштън с Пипа? — попита обезпокоено Луиза, докато следеше двамата с поглед.

— Нямам представа, но знам, че няма да й стори нищо лошо — отговори спокойно Робин. — А ти ми помогни да разседлаем конете.

Пипа, която реши да запази силите си за по-важни спорове, се отпусна в прегръдката на Лайънъл. Той мина през няколко огради и тръгна по тясната пътечка към брода — тясно, плитко място, през което колите минаваха безпрепятствено. На брега се издигаше красива малка къща, прясно варосана.

Лайънъл почука нетърпеливо на вратата и веднага му отвориха. Пипа зяпна смаяно приведения, дрипав старец, който се появи на прага, но само след миг го позна.

— Малкълм! — извика зарадвано тя.

Той се ухили зарадвано под изкуствения пласт мръсотия.

— Същият, лейди Нилсън. Заповядайте, влезте.

Лайънъл положи товара си върху дървената пейка край камината.

— Вдигни краката си на столчето.

Тя се подчини с готовност, облегна се назад и обърна лице към огъня. Той нави наметката си на руло и я мушна зад гърба й.

— Къде е мама Абът?

— Отзад — отговори Малкълм, който оглеждаше Пипа с неприкрита загриженост. — Ще я повикам.

Лайънъл застана с гръб към огъня и Пипа се учуди на спокойствието му. Изглеждаше отпуснат, сякаш беше забравил напълно безумното препускане по полята. И беше спокоен, макар че големите опасности тепърва предстояха.

— Искаш да ме попиташ нещо ли? — усмихна се той, усетил настойчивия й поглед, но Пипа поклати глава.

— Всъщност не. — Като се вгледа в лицето му, тя усети напрежението под спокойната фасада. То беше в очите му — сивите зеници бяха корави като желязо, но и в линията на устата и брадичката му. Той беше непоклатим като скала, вечен като дълбоко вкоренен дъб, който се опълчваше срещу бурите, и тя беше уверена, че ще наложи волята си и ще спаси нея и детето й. Той щеше да победи Филип и да нанесе унищожителен удар на испанските интереси в Англия.

Крайниците й натежаха и се отпуснаха, главата й почиваше на кадифената му наметка, за момент клепачите й натежаха като олово.

— Какво мога да направя за вас, сър? — В сиянието на огъня излезе възрастна жена, която веднага отвърна поглед от Лайънъл и се насочи към Пипа. — Виж ти какво имаме тук — промълви тя и се наведе над нея. — Болна ли сте, мадам?

— Не. — Пипа успя да се усмихне. — Само съм ужасно уморена и съм бременна.

— Ще приготвите ли на лейди Нилсън някой от вашите билкови чайове, мамо Абът? — попита Лайънъл. — Нещо подкрепително.

— Но разбира се, веднага. — Жената разтри ръцете на Пипа, за да ги стопли, и стана. — Мента, валериан, малко имел и ликьор от бъзов цвят. Този чай ще ви вдъхне нови сили, мадам.

Тя се разшета в малкото помещение. Отчупи стръкове от билките, които висяха на снопчета по гредите, взе глинено гърненце, наля малко от съдържанието му в калаено канче, добави билките и го напълни с гореща вода от димящото котле върху триножника. Разбърка няколко пъти сместа, подслади я с много мед и поднесе напитката на Пипа.

— Ето, мила, изпийте я и ще се съживите.

Пипа хвана канчето с две ръце. Ароматната пара й напомни за Тили, старата й бавачка, която беше прочута с билковите си отвари. Обърна се към Лайънъл, но видя, че той беше задълбочен в разговор с Малкълм.

Отпи голяма глътка и продължи да наблюдава двамата през полуспуснати мигли, опитвайки се да улови нещо от разговора им, ала не успя. Само от време на време чуваше по някоя дума.

Когато влязоха Робин и Луиза, Пипа се отмести, за да направи място на момичето по-близо до огъня.

Робин се присъедини към Малкълм и Лайънъл, а жената, след като огледа изпитателно новодошлата, й донесе голяма чаша мътеница и парче сладкиш.

— Вие сте истински лекар, добра жено — засмя се одобрително Пипа. — Диагнозата ви е забележително точна.

Мама Абът отговори на усмивката й и посегна да вземе празното канче.

— Мога ли да направя още нещо за вас, мадам?

— Не, благодаря. — Пипа поклати глава и погледна към мъжете. — Смятам, че ние с Луиза също трябва да участваме в разговора, господа. Поглезиха ни и малките ни слаби главички са отпочинали.

Лайънъл се обърна и я дари с усмивка.

— По-добре да затвориш очи и да поспиш половин час. Няма да тръгнем преди пет.

— Може би ще го направя — отвърна спокойно тя, — но ще спя по-добре, ако знам какво ни очаква.

— Тя е права — намеси се Робин. — Ценя усилията ви, Аштън, но щом Пипа иска информация, трябва да я получи.

— Разбрах. — Лайънъл пристъпи към Пипа. — Е, добре. В пет ти, аз и Малкълм потегляме за Саутхемптън. Ще се преоблечем… подобно на Малкълм.

Мъжът хвърли многозначителен поглед към чувала на пода под прозореца.

— Ще се качим на борда на „Морска мечта“ от доковете на Саутхемптън. Робин и Луиза ще препуснат към Бъклърс Хард, малко селце в устието на река Болио. Там ще ги чака лодката на младия Абът, сина на мама Абът, за да ги откара до мястото, където ще чака корабът. „Морска мечта“ ще отплава с прилива и някъде след полунощ ще стигне до устието на реката, което по това време ще е достатъчно дълбоко. Робин и Луиза ще се качат на борда и ще продължим към Франция.

— Защо толкова ме е страх, след като планът ти изглежда съвсем прост? — промълви тихо Пипа, макар че кръвта пулсираше във вените й. Седна на пейката и преметна крака на пода. — Защо не можем да се качим заедно на борда в Саутхемптън?

Лайънъл се наведе над нея и помилва хладната й буза.

— Така е по-сигурно. Малкълм е бил в града. Шпионите на Ренар са по всички градски порти и обикалят доковете. Четирима души ще направят по-силно впечатление от двама.

— Според мен причината е друга — възрази упорито тя и го погледна изпитателно. Робин сметна, че е време да се намеси.

— Най-важното в случая е твоята сигурност, Пипа. Ти и детето ти трябва да изчезнете от Англия още тази нощ. Много по-лесно е да се качите на борда, ако сте само двамата с Лайънъл. Ако с мен и Луиза има трудности… ако течението или вятърът са твърде силни… ако митничарите в Солент са нащрек… тогава аз ще намеря друг начин да се прехвърля във Франция. В момента всички търсят теб и никой не се е загрижил за мен и Луиза.

Лайънъл стисна ръцете й.

— Всичко ще мине добре, Пипа, повярвай ми. — Сивите очи бяха ясни й чисти. В тях имаше толкова решителност, страст и обещание, че Пипа не можеше да не се възхити на силната му воля. Трябваше да му докаже, че нейната смелост не е по-малка от неговата.

— Добре — кимна тя и гласът й изведнъж укрепна. — Мога ли да разчитам, че на борда на „Морска мечта“ ще има гореща вода? От два дни спя с дрехите и не съм сменяла бельото си.

Лайънъл отново стисна ръцете й. Знаеше колко й е струвала тази шеговита забележка.

— Обещавам ти, любов моя — прошепна в ухото й той и нежно докосна устните й с връхчетата на пръстите си.