Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (25)

24

След пет мили влязоха в малкото селце Бийдън Хил. Край изгнилата пътна табела в края на селцето се издигаше скромна гостилница.

Лайънъл слезе от коня, даде знак на Робин да остане на седлото и като се наведе, за да мине през ниската врата, влезе в мрачната кръчма.

— Има ли някой? — извика той и огледа подозрително ниското помещение с отъпкан глинен под.

— Кой пита? — От ъгъла зад камината се надигна възрастен мъж. — В последно време само се мъкнат разни… Питам се какво ли става. — Той свали прастарата си вълнена шапка и огледа със съмнение влезлия.

— Нямате ли свещи? — попита нетърпеливо Лайънъл. — Защо стоите в този мрак?

— Откъде пари за свещи — изръмжа мъжът, без да се помръдне от мястото си. — Кой сте вие и какво искате?

— Няма значение кой съм. Искам ядене и ейл за четирима пътници. Бъдете спокоен, няма да останете излъган. — Той раздрънка монетите в джоба си.

— Четирима? — Старият се почеса зад ухото и воднистите му очи светнаха алчно в мрака.

— Точно така. — Лайънъл бе обзет от внезапно подозрение. — Какво казахте преди малко… че само се мъкнат разни…

Мъжът вдигна рамене и отмести поглед.

— Нищо — изръмжа той, наведе се и плю в стърготините под краката си. — Не говорех за чужди хора, а за местните, които се отбиват тук да опитат октомврийския ни ейл… а понякога им приготвям и пунш. — Той погледна втренчено непознатия. — Та какво казахте, че искате?

Подозренията на Лайънъл се засилваха с всяка дума.

— Ейл, хляб, сирене, каквото имате за ядене. Ще ми донесете ли, каквото искам, или трябва да отида другаде? — В джоба му отново звъннаха монети.

Погледът на стареца се плъзна към отсрещния ъгъл на помещението и Лайънъл с мъка потисна желанието си също да погледне в тази посока. В случай, че един от агентите на Ренар дебнеше като паяк, за да улови муха, той не искаше да се издаде. Незабележимо протегна ръка към ботуша си и скритата в него кама. Ако някой се надигнеше от ъгъла, острието щеше да се забие в целта с мълниеносна бързина.

— Хайде, Бетси, размърдай се — извика старецът с учудващо висок глас за приведената фигура и тромавите си движения.

Едва сега Лайънъл се обърна с привидна небрежност към ъгъла и видя нещо, което приличаше на вързоп дрипи. Вързопът изохка и придоби очертанията на жена на неопределена възраст.

— Донеси нещо за ядене, старо! Какво имаме?

— Студено шкембе и парче свинска глава.

— Хляб — поиска рязко Лайънъл. — Хляб и сирене. Само не ми казвайте, че нямате хляб и сирене, жено.

— Мисля, че имаме. — Тя се затътри към тъмната задна част на помещението, а старецът отново се сви в ъгъла зад камината.

Лайънъл остана в средата на помещението, като се вслушваше напрегнато във всеки необикновен шум.

Старицата донесе голямо парче сирене с дебела кора и самун бял хляб. Лайънъл се намръщи неодобрително, но си каза, че в тази жалка колиба надали можеше да се намери нещо по-добро. Щеше да изстърже плесента от сиренето и да хапнат, колкото могат.

Търсещият му поглед намери пушения бут, който висеше от една греда на тавана.

— Ще си отрежа и парче шунка. — Извади ножа си от колана и отряза почти една трета от бута. Старата изохка жално, но не възрази.

— Донеси ми ейл — заповяда Лайънъл. — Цяла стомна. Освен това трябва да напълня манерките с вода. Къде е кладенецът?

— Ейл има навън в бъчвата.

— Ще напълня една манерка.

— Кладенецът е в селото. Трябва да вземете вода оттам.

Лайънъл хвърли на масата шепа монети.

— Смятам, че това е повече от достатъчно за щедростта ви, драги.

Той уви продуктите в наметката си и излезе бързо навън, като едва не си удари главата в рамката на вратата.

— Къде, по дяволите, е Пипа? — попита сърдито той, като видя, че възглавницата беше празна.

— Отиде да потърси клозета — отговори Луиза.

— Ох… пак ли?

Този път му отговори Робин, който се взираше с мрачен поглед право пред себе си.

— Тя каза, че при дадените обстоятелства и в нейното състояние не бива да пропуска нито една възможност.

— Ей сега ще се върне — опита се да го успокои Луиза, като видя, че иначе невъзмутимият й настойник беше готов да загуби самообладание.

В този миг Пипа стоеше зад ъгъла на къщата и се взираше във вратата в дъното на малкия, обрасъл с бурени двор, където според нея беше клозетът. Точно когато щеше да пробяга през двора, там влезе някакъв мъж. Инстинктът й подсказа да се скрие и тя бързо отстъпи в сянката на стената.

Едва тогава видя, че в двора имаше още трима мъже, които ядяха ябълки. Приличаха на войници, защото носеха кафяви кожени чанти, а на коланите им висяха мечове и ками. Под навеса стояха четири неоседлани коня, пред муцуните им висяха торби с овес. Мъжът излезе от клозета, като завързваше панталона си. От задния вход на къщата излезе старец и закуцука към четиримата.

Пипа нямаше представа какви бяха тези хора, но подуши опасността като гниеща мърша. Обърна се и хукна обратно към спътниците си.

Лайънъл тъкмо беше прибрал храната в чантата на седлото си и запушваше пълната бутилка с ейл.

— Пипа! Къде беше, по дяволите?

— Мъже — отговори задъхано тя. — Четирима. Въоръжени. Един старец излезе да говори с тях.

Лайънъл не загуби нито миг. Хвана я и я хвърли върху възглавницата зад седлото. Метна се на коня и прибра бутилката в чантата на седлото. Робин вече галопираше по тесния път и Лайънъл препусна след него, като подкарваше коня с камшика.

Изтощените коне намериха сили да препуснат в галоп. Лайънъл и Робин не пестяха ударите и виковете и скоро след ездачите се вдигнаха облаци прах. Зад тях прозвуча гневен вик, последван от глухия тътен на пистолетен изстрел. Лайънъл, който не вярваше много в тези нови оръжия, не спря нито за миг. Знаеше, че с пистолетите се борави трудно, освен това не улучват на големи разстояния. Все пак изстрелът им показа, че агентите на Филип бяха по петите им: испанците разчитаха много на огнестрелните оръжия и въоръжаваха всички свои наемници с пушки и пистолети.

— Конете им — изкрещя в ухото му Пипа. — Вързани са в навеса зад къщата и не са оседлани.

Лайънъл кимна в знак, че е разбрал. Знаеше, че няма да се измъкнат от преследвачите с тези уморени коне, носещи двоен товар, а ако се стигнеше до битка, щяха да са двама срещу четирима и шансовете им бяха нищожни. Все пак имаха няколко минути преднина. Той спря рязко коня си и скочи от седлото.

Робин последва примера му.

— Какво ще правим сега?

— Ще ги разседлаем и ще ги пуснем на свобода — отговори Лайънъл и откопча ремъка на седлото. — Ако имаме късмет, онези ще тръгнат по следите и ще ги следват поне две-три мили.

Пипа взе чантите от седлото, Луиза направи като нея.

— Да вървим в полето!

Пипа тръгна след Лайънъл и с помощта на двете чанти успя да си пробие път през трънливия жив плет до ливадата зад него. Чантите запазиха лицето й, но ръцете й бяха целите издраскани.

Луиза вървеше след нея, не смеейки да диша, бледа и трепереща, но пълна с решителност. На бузата й имаше кървава резка.

Робин, натоварен със седлата, хамутите и избродираната чанта, също мина през живия плет. През това време Лайънъл шибна конете с камшика си и те препуснаха, цвилейки страхливо. Той се натовари със своето седло и кожената чанта на Пипа и последва спътниците си през живия плет. Огледа се нетърпеливо и бързо намери прикритие.

— Скачайте в рова! — И им показа дълбоката падина, която минаваше покрай живия плет по цялата дължина на ливадата. — И се скрийте добре.

Робин хвърли първо товара си и пропълзя по наклона. Протегна ръце да помогне на Луиза и я свали внимателно на дъното. Пипа хвърли чантите и се плъзна в рова без чужда помощ.

Лайънъл извади камата си и наряза високи треви и бурени. Нахвърля ги в рова, без да каже дума, но спътниците му нямаха нужда от обяснения. Клекнали на дъното на рова, те се покриха с прясната трева, докато изчезнаха напълно. Почвата беше влажна, но в рова не течеше вода.

Лайънъл се присъедини към тях, прегърна Пипа и я притисна до себе си, за да се сместят в тясната бразда. Покри я хубаво с трева и застина неподвижен, без да изпуска от десницата си тънката испанска кама.

Предстоеше им дълго чакане. Пипа чуваше ударите на сърцето си… или това беше сърцето на Лайънъл? Във всеки случай ударите бяха толкова шумни, че със сигурност щяха да привлекат вниманието на преследвачите към рова.

Не знаеха колко време беше минало, когато чуха тропот на копита. Бърз галоп. Плющене на камшици. Лайънъл сложи ръка върху устата на Пипа и тя вкуси солена пот от дланта му.

Оттатък живия плет тропотът изведнъж престана.

— Тук са спрели за малко — извика мъжки глас. — Вижте следите! Конете са спирали тук.

— Да, но са продължили. Виждам следите — извика друг глас.

— Продължили са в галоп, сякаш ги гони дяволът.

— Точно така, гони ги самият дявол. — Последва мрачен смях.

— Каква преднина имат?

— Съвсем малка. Скоро ще ги настигнем. Няма да ни избягат.

— Първо да огледаме тази ливада.

По изсъхналата кал на пътя се понесоха стъпки. Някой удари с камшик по живия плет.

— Тук няма нищо. — Гласът прозвуча точно над главите им. Един от мъжете се промуши през плета и излезе на ливадата. Пипа отвори очи под зелената тревна покривка и видя чифт ботуши на ръба на рова. Сърцето й, което биеше шумно в гърлото, изведнъж спря.

Луиза смело преглътна ужасения си вик. Робин, който я държеше здраво, притисна главата й към гърдите си. Тя затвори очи и произнесе пламенна молитва, достойна за милата й Бернардина.

— Стига си зяпал, Джордж! Времето минава и сигурно вече имат няколко мили преднина. — В първия глас прозвуча нетърпение.

— Добре де, добре. Исках само да се уверя, че не са някъде тук.

— Точно в къпините ли реши да ги търсиш? — отзова се презрително един от придружителите му. — Да не сме дошли тук да берем къпини?

След минута конете отново препуснаха и тропотът на копитата заглъхна в далечината.

Лайънъл пусна Пипа и се изправи, целият в трева. Пипа застана до него.

— Нямаше да извикам — промълви тя, намеквайки за ръката му върху устата си. Протегна ръка и измъкна от косата му стрък равнец.

— Това беше чисто рефлексно движение — обясни той, но не се извини, а се обърна към Робин. — Щом настигнат конете ни, ще се върнат тук и ще претърсят навсякъде.

— Значи трябва веднага да намерим свежи коне. — Пипа обходи с поглед ливадата, сякаш някъде наблизо трябваше да пасат коне. Чувстваше се учудващо спокойна. Главата й беше ясна, сърцето биеше равномерно.

— Имаме десетина минути. Не можем да останем тук. — Лайънъл се наведе да вземе седлото, юздите и чантата на Пипа. — Бързо да се скрием зад дърветата.

Той огледа внимателно възпитаницата си. Луиза беше бледа и трепереше, но погледът й беше ясен и не показваше нито страх, нито отчаяние. Това го успокои, но не го изненада. Луиза беше от семейство Мендоса и кастилската й кръв беше гаранция за смелост.

Той взе решението си бързо и веднага го облече в думи.

— Вече няма да рискуваме, като влизаме в кръчми и ханове. Случилото се преди малко е доказателство, че преследвачите ни дебнат във всяко село до Саутхемптън. Ще нощуваме на открито.

— Вероятно охраняват и пристанищата. — Пипа изказа опасението, което досега беше потискала.

— Несъмнено — кимна Лайънъл и прекоси ливадата. Тонът му издаваше безгрижие и Пипа се окуражи, но в същото време се ядоса, че не бе обърнал подобаващото внимание на оправданите й страхове. Беше прекрасно, че съумяваше да запази самообладание в тази кризисна ситуация, но не беше редно да се държи така, сякаш нямаше от какво да се страхуват, Филип сигурно беше пуснал по следите им орди въоръжени мъже и не биваше да се отдават на преувеличен оптимизъм.

Тя метна чантите на рамото си и забърза след него, опитвайки се да го настигне. Луиза вървеше след нея, Робин вървеше последен и често-често се обръщаше към пътя, за да провери дали преследвачите не се връщат.

Малката брезова горичка, в която трябваше да се скрият, не беше особено гъста, но в случай на нужда можеха да се защитават от нападателите. В краен случай Лайънъл и Робин щяха да се сражават с четиримата войници, макар че шансовете им не бяха особено високи. Сега можеха да си починат и да обсъдят положението, без да се опасяват от засада.

Луиза се отпусна на възглавницата от мъх между корените на най-голямата бреза. Лайънъл я наблюдаваше замислено. Ако хората на Ренар знаеха, че е избягала с него, тя никога нямаше да се върне към предишния си живот на благородна испанска дама. Сега беше изложена на същите опасности като спътниците си.

След това Лайънъл хвърли поглед към Робин, който неотстъпно се взираше към пътя с ръка върху дръжката на меча. Поведението на младия мъж му показа, че не беше нужно да се тревожи за бъдещето на Луиза, разбира се, ако успееха да се доберат до Франция.

— Можем да излезем срещу тях и да се бием — предложи Робин.

— Да, но аз предпочитам бягството. Ако се бием, ще загубим време, а и няма как да скрием мъртвите. За всеки случай обаче ще измислим защитна стратегия. — Двамата се отдалечиха от жените и продължиха разговора си съвсем тихо.

Пипа побутна Луиза и посочи към отсрещната страна на горичката. Когато тайнствено вдигна пръст към устните си, Луиза се надигна любопитно и я последва между дърветата.

— Какво има? — попита тихичко тя.

— Виждаш ли пушека? — Пипа посочи облачетата дим, които се издигаха към сивото небе. — Вероятно е ферма и може би там има коне. Хайде да се качим на онова възвишение, за да видим по-добре. — Тя прибра полите си и забърза по стръмния склон. — Слава на бога! — възкликна тя, щом стигна билото. — Погледни какво има там!

Луиза видя голяма, незаградена ливада, където мирно пасяха шест коня. Пипа й показа двете въжета, които предвидливо беше взела със себе си.

— Едно за теб и едно за мен.

Луиза я погледна несигурно, но взе въжето.

— Бързо, да си изберем коне — размахвайки въжето, Пипа хукна надолу по склона. След кратко колебание Луиза я последва.

— Аз ще взема петнистия — пошепна Пипа, — а ти опитай с кафявия. Според мен е точно като за теб. — Обърна се към Луиза и видя колебанието й. — Никога ли не си хващала кон?

Луиза поклати глава.

— Виж сега… за да не ги изплашим, аз ще хвана първо кафявата кобила за теб. Ще ти дам въжето и после ще хвана петнистата. — Пипа продължи напред и заговори ласкаво на животните, за да ги примами.

Конете вдигнаха глави, но после продължиха да пасат. Пипа се наведе и събра няколко ябълки, нападали от дървото. Мърморейки тихо, тя се приближи до кафявата кобилка. Тя не реагира нервно, само проследи движенията й. Пипа сложи ръка на шията й и й предложи ябълка. В момента, в който животното наведе глава, за да захапе ябълката, въжето беше вече на шията му.

— Дръж я здраво, Луиза. Говори й нежно, за да не изплаши другите.

— Явно не го правиш за пръв път — проговори възхитено Луиза. Взе въжето от ръката на Пипа и помилва шията на кафявата кобилка, която стоеше съвсем спокойно, наострила уши.

Петнистата кобила се оказа доста страхлива. Когато Пипа се приближи, тя се дръпна настрана и изцвили. Пипа не показваше нервност или бързане, макар че устата й беше пресъхнала от вълнение и й се искаше да свърши колкото се може по-бързо. Заговори успокоително на животното и му предложи ябълка. Кобилата я взе от дланта й, но когато тя посегна към гривата й, вдигна глава и се отдръпна.

— Не ставай глупава — прошепна съзаклятнически Пипа. — Виждам, че ти се играе. — Тя се обърна с гръб към кобилата и размаха ябълката в ръката си. Както се надяваше, това събуди интереса на животното, то се приближи и я побутна с муцуна по рамото.

— А, ето че искаш — засмя се Пипа, обърна се и й подаде ябълката. Кобилата й позволи да я помилва и спокойно прие да нахлузи въжето на главата й. Явно нямаше нищо против да й сложат юзди, но само когато на нея й харесваше.

Пипа я отведе до едно паднало дърво и се качи на голия й гръб.

— Можеш ли да възседнеш твоя кон, Луиза?

— Да, естествено — отговори младото момиче, твърдо решено да не допусне повече провали. Успя да се качи на гърба на кафявата кобилка и решително посегна към въжето. Няколко пъти беше опитвала да язди без седло, тайно от семейството си, под надзора на един млад коняр, който не можа да устои на молбите и нежните погледи на господарската дъщеря. Като видя, че Пипа седеше сигурно на гърба на петнистата кобила и вече препускаше към горичката, Луиза се зарадва на тайните си опити.

— Велики боже! — извика Лайънъл, когато забеляза, че двамата с Робин бяха сами под дърветата. — Знам, че трябва да проявя разбиране към тези чести изчезвания, но защо сестра ви не ми казва, когато трябва да отиде в храстите? — Той говореше съвсем тихо, тъй като не беше уверен, че не ги подслушват. — Ще ми се да ида да ги потърся, но не е редно да ги изненадам точно когато… — Той кимна многозначително.

— Почакайте. Какво е това? — Робин сложи ръка на рамото му. — Коне…

Двамата се обърнаха в посоката, от която се чу конски тропот. Какво беше смайването им, когато се появиха Пипа и Луиза, възседнали два прекрасни коня.

— Вече си имаме коне — обяви тържествено Пипа и се смъква на земята. — Забелязах двойка кафяви жребци, които са подходящи за вас. Ще ги намерите зад онова възвишение. — Без да чака отговор, тя свали въжето от главата на своята кобила и го подаде на Лайънъл. — Вървете да си изберете коне, през това време ние с Луиза ще сложим юздите на нашите — подкани тя мъжете и се зае да оседлава своя кон.

Лайънъл удари с въжето по дланта си и проследи с невярващ поглед как Пипа сръчно и бързо работеше с юздите и седлото. Хвърли поглед към Робин и забеляза развеселените искри в сините му очи.

— От този момент нататък вие поемате водачеството на групата, мадам. — Лайънъл се поклони дълбоко, без да крие възхищението си.

Пипа го погледна през рамо. В дълбините на очите й грееше светлина, каквато често беше виждал в началото на връзката им. Радостта, че я виждаше отново, не само повдигна духа му, но и му вдъхна нова надежда. Може би Пипа щеше да си възвърне силния дух, оптимизма, енергията, с която вървеше през света.

Тя се зае отново с работата си, но Лайънъл беше видял дяволитата усмивка на устните й. Той погледна Робин и въпросително вдигна вежди. Младежът се ухили, взе второто въже от Луиза и забърза между дърветата? Лайънъл го последва.

Много скоро двамата се върнаха, възседнали едри кафяви жребци. Пипа и Луиза ги чакаха до оседланите си коне. Даже бяха окачили чантите на седлата.

— Наблюдавах пътя — съобщи Пипа. — Никой не е минал.

Лайънъл кимна и скочи от гърба на жребеца. Като видя как Луиза проверяваше дължината на стремената, той разбра, че това разглезено испанско момиче владее до съвършенство общуването с коне, и си обеща никога вече да не я подценява.

— Ще яздим направо през полето, но не в посоката, откъдето идва пушекът — каза той, вдигна Пипа на седлото и отново се метна на гърба на своя жребец. Робин помогна на Луиза да възседне коня си.

— Имаме още около четири часа, докато се мръкне — каза Лайънъл с поглед към забуленото в облаци небе. — Щом се стъмни напълно, ще спрем за нощувка. — Ще се справиш ли? — обърна се той към Пипа и хвана юздата на коня й.

— Естествено. — Тя дръпна юздата от ръцете му. — Не се безпокой, Лайънъл, няма да припадна. Нищо ми няма, само съм бременна.

— Тогава ще те попитам другояче: в състояние ли си да яздиш четири часа, без да искаш почивка и да се криеш в храстите?

Пипа въздъхна театрално.

— Да се надяваме — отвърна тя. — Знам, че е дяволски неудобно, но какво да правя?

Лайънъл се засмя и препусна напред между дърветата.

„Само съм бременна.“ Докато препускаха през пустите поля, тези думи пронизваха съзнанието на Пипа като рефрен на песен и прогониха всички други мисли. Тя си ги повтаряше в ритъма на конските копита. „Само съм бременна.“

Бременна, която бяга, за да спаси живота си и живота на детето, което очакваше. Дете, създадено без знанието и участието на майката. Плод на коварен заговор.

Въпреки всичко то беше нейното дете.