Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (24)

23

Малкълм тръгна на път още с първите лъчи на зората. След минути съненият Джем впрегна конете пред каретата и препусна по пътя за Лондон. В кухнята младият прислужник разрови жаравата в печката и разпали буен огън, за да не го ругаят господарят и господарката, които много скоро щяха да слязат от стаята си над кухнята.

Луиза беше лежала през по-голямата част от нощта будна, докато Нел спеше дълбоко, изтощена от дългия ден, и сега се питаше как да се измъкне безшумно от леглото, без да наруши правилата на приличието — нали Робин спеше на походно легло пред прага.

Когато й омръзна да чака, тя се надигна и дръпна завесите. Нел изръмжа нещо неразбрано и изведнъж седна в леглото.

— Майчице! Господарката ще се развика като дявол! — Тя стъпи на пода и набързо оправи фустите си. — Ще ида да донеса въглища. — И изскочи навън.

Робин последва примера й и скочи. Беше спал напълно облечен. Подръпна жакета си и потърка брадясалите си бузи.

— Слизам в кръчмата — каза той на Луиза, която плахо подаде глава между завесите на леглото. Буйните черни коси бяха нападали по голите й рамене и тази гледка го подгони навън.

Тя изчака, докато вратата се затвори зад него, и стана. Беше спала по долна риза и фуста и босите й крака изтръпнаха при допира до студения под. Корсетът, кринолинът и роклята бяха на раклата в края на леглото, подредени грижливо от Нел. Снощи слугинята й беше помогнала да се съблече и сега също нямаше да се справи без чужда помощ.

Сигурно Пипа също се питаше как ще се облече сама. Най-добре беше да си помогнат взаимно.

Луиза се уви в наметката си и събра дрехите си в избродираната чанта от доня Бернардина. Дон Аштън бе казал, че пералнята се намира извън къщата, до кухнята.

Когато мина през кухнята, съненият гостилничар и жена му бяха седнали до огъня и хапваха пържена сланина. Никой не й обърна внимание, тя също се направи, че не ги забелязва. Излезе в двора и се запъти бързо към пералнята, привлечена от миризмата на сапун и луга.

Изкачи се по тясната стълбичка и вдигна ръка да почука, но изведнъж се сети, че дон Аштън споделяше стаята с Пипа. Все пак почука и звукът отекна в ушите й като рога на архангел Гавраил.

— Кой е? — попита дон Аштън, но Луиза вече не можеше да се върне. Не и с вързопа от дантели, рибешки кости и коприна, не и по стълбите, които скърцаха при всяка стъпка.

— Луиза — отговори несигурно тя.

— Велики боже на небето… — Аштън отвори вратата с трясък и застана пред възпитаницата си по риза и панталон, с ботушите си в ръце. Ризата му беше отворена и погледът на Луиза бе привлечен като с магнит към широката му гръд, покрита с къдрави черни косъмчета. Никога не беше виждала разголен мъж.

Лайънъл я погледна сърдито, но като видя, че тя го зяпаше с отворена уста и разширени от вълнение очи, захвърли ботушите и побърза да закопчее ризата си. Проклетите седефени копченца бяха толкова дребни!

— Какво правиш тук, по дяволите? — Той се опита да овладее ситуацията, като изрази нетърпение и гняв.

Луиза не бързаше с отговора. Възхитеният й поглед се плъзна надолу и Лайънъл се почувства още по-неудобно. Мъжествеността му изпъкваше съвсем ясно под тесния панталон. Представи си как щеше да реагира на ситуацията майката на Луиза, доня Мария — със сигурност щеше да получи истеричен пристъп и да припадне. А доня Бернардина… по дяволите, за нея изобщо не биваше да мисли. Устоя на напора да скрие интимните си части, защото сцената и без това беше достатъчно смешна и неловка.

Вместо това проговори с достойнство и отвисоко:

— Какво искаш, Луиза? Нямаш работа тук.

— Аз… помислих си… — Луиза не беше в състояние да откъсне поглед от полуоблечения си настойник. — Исках да помоля Пипа да ми помогне с обличането, а след това и аз щях да й помогна.

След бърз поглед към вързопа в ръцете й тя отново посвети вниманието си на подавляващото доказателство за мъжествеността му. Защо се бе съблякъл пред Пипа?

— Но може би… — заекна тя, — може би Пипа няма нужда от мен, защото вие ще й помогнете. — Сети се, че снощи някой трябва да е помогнал на Пипа да се съблече, и това не е била Нел.

Лайънъл реши да пренебрегне тази забележка. Всеки опит за отговор щеше да предизвика недоразумение, което щеше да направи ситуацията още по-неловка.

Събудена от чукането на Луиза, Пипа примигна сънено и се надигна. Веднага й стана ясно, че ситуацията изискваше да се намеси. По изключение Лайънъл не можеше да намери думи за отговор. Тя стана и отиде до вратата. Усмихна се на Луиза иззад рамото на Лайънъл и я покани:

— Влез, Луиза. Шнуровете на корсета са непоносими. Мистър Аштън ще слезе в кръчмата и ще се облече там.

— О, не искам да изгоня дон Аштън — възрази Луиза, която беше започнала да се наслаждава на ситуацията. Никога не беше виждала настойника си смутен и си струваше да удължи агонията му. — Не исках да ви попреча.

— Не ни пречиш — отговори спокойно Пипа и чу как Лайънъл шумно пое въздух. — Мистър Аштън и без това щеше да слезе в кръчмата. — Тя го смушка в ребрата и той се потърси като облян с вода пудел.

— Да, да… точно така. — Обу набързо ботушите си, подскачайки тромаво, грабна жакета и наметката си и излезе заднешком през вратата. На минаване докосна Луиза и се втурна още по-бързо към паянтовата стълба.

Луиза посвети вниманието си на Пипа. Приятелката й беше почти гола: само с една смачкана риза, отворена до талията. В дългите голи крака под тънката бяла риза имаше нещо ужасяващо интимно. Веднага й стана ясно, че Пипа и дон Аштън бяха в много по-близки отношения, отколкото показваха.

Този факт възхити Луиза. Настойникът й подкрепяше строгостта на доня Бернардина, говореше й надълго и нашироко, че трябва да пази доброто си име и да живее уединено, за да съхрани моминската си невинност, а самият той имаше връзка с чужда жена. Луиза неволно се запита дали Робин знае за връзката на сестра си с дон Аштън и си обеща да го попита при първия удобен случай.

— Никой не желае да ми обясни какво става, когато една жена загуби девствеността си — заговори без увъртания тя. — Естествено доня Бернардина не може да ми даде отговор, защото не го е преживяла, а мама никога няма да събере сили да заговори за нещо толкова деликатно. Но аз трябва да знам, как мислиш, Пипа?

— Ако питаш мен, за момента трябва да се задоволиш с това, че напълно извади настойника си от равновесие — отвърна Пипа, която с мъка удържаше кискането си.

— Не исках да бъда недискретна — отговори добродетелно Луиза.

— О, спести си преструвките! — засмя се Пипа. — Много добре знаеше какво правиш! — И добави засмяно: — Не ти се сърдя. На твое място и аз щях да се позабавлявам. Ела, дай да затегна корсета ти.

Луиза пое дълбоко дъх, докато Пипа стягаше корсета й. Ала когато посегна към кринолина, Пипа каза:

— Я го остави. Не си струва усилията. Достатъчно фусти имаме. Не ни трябват дрехи, които само ни пречат да се движим свободно. Хайде, затегни корсета ми, но не стягай много.

Окуражена от смеха на Пипа, Луиза се опита да узнае още нещо интересно.

— Да не би да си избягала с дон Аштън… за да напуснеш мъжа си?

Пипа прибра косата си в сребърна мрежичка на тила. Луиза имаше право на обяснение.

— Да, мила, аз избягах. Вярно е също, че напуснах мъжа си, но не заради Лайънъл.

Луиза кимна замислено.

— Питам се защо Робин ти помага. Да напуснеш съпруга си е тежък грях.

— Нямам нужда от набожните ти мъдрости — изсъска раздразнено Пипа. Помисли, че един грях може да заличи другия, грабна чантата си и се обърна към вратата. — Побързай, ако обичаш. Лайънъл иска да тръгнем на разсъмване.

Стъписана от забележката и гнева на Пипа и леко смутена от дързостта си, Луиза я последва послушно.

Четиримата похапнаха набързо хляб и пържена шунка и изпиха по едно канче ейл. Всички мълчаха, атмосферата беше напрегната. Под трепкащата светлина на единствената свещ Луиза наблюдаваше крадешком Пипа и настойника си. Двамата седяха далече един от друг и не се поглеждаха, но тя знаеше, каквото знаеше. Хвърли бърз поглед към Робин, който стоеше с гръб към прозореца, и отново се запита дали е наясно, че сестра му има връзка с дон Аштън.

Сигурно да, и сигурно се примиряваше с нея. Луиза реши, че е крайно време да разкрие поне една от тайните, които всичките и спътници познаваха. Докато размишляваше така, изпита странно усещане. Необичайни тръпки в долната част на тялото, внезапно теглене, топлина. Устреми поглед към устните на Робин и изпита желание да ги усети върху своите. Не леките, братски целувки, с които я даряваше досега, а нещо съвсем друго. Искаше да усети и ръцете му върху тялото си.

Бузите й се зачервиха и тя изпита ужасното чувство, че някой от спътниците й ще прочете тайните й мисли. Задави се с парче хляб и се извърна настрана, за да прикрие смущението си с пристъп на кашлица. Робин побърза да й помогне.

— Не бива да гълташ толкова бързо — посъветва я той, докато я тупаше по гърба. — Освен това хлябът е стар и клисав.

Лайънъл й подаде канче с ейл.

— Време е да тръгваме. До довечера трябва да сме минали Нюбъри.

— Това са повече от четиридесет мили — промърмори Робин и хвърли несигурен поглед към Луиза. Знаеше, че сестра му е силна и ще издържи, но не беше наясно с възможностите на Луиза.

— Нямаме друг избор — гласеше краткият отговор. — Аз ще платя на гостилничаря. Робин, погрижи се да сложат възглавници на конете.

Робин излезе навън в утринния здрач. Конете им вече чакаха в двора. Зад седлата бяха закрепени възглавници, напълнени с конски косми. Пипа не обича да се придвижва по този начин, помисли си с усмивка той, но се сети, че друсането можеше да навреди на бебето и че конете трябваше да носят двойна тежест в продължение на четиридесет мили, и се намръщи. Това беше повод за сериозна тревога.

— Ще се наложи да сменим конете — каза той, когато се появи Лайънъл.

— Да, това е най-голямата трудност. За да вземем добри коне, трябва да спрем на централен път, а преследвачите ще ни търсят във всеки хан оттук до морето.

— Тогава ще откраднем коне — намеси се Пипа, която беше изникнала безшумно зад Лайънъл. — Ще намерим пасище с няколко здрави, издръжливи животни и ще ги заменим с нашите. Войниците на Филип не могат да проверят всеки имот.

— Знаех, че си изобретателна, но нямах представа, че имаш криминални наклонности — отбеляза развеселено Лайънъл.

— Вие не я познавате — каза Робин и беше готов да си отхапе езика. Искаше да си направи малка шега, но думите му прозвучаха съвсем различно.

— Сигурно не толкова добре, колкото вие я познавате — съгласи се безизразно Лайънъл. — Ела да те кача на коня, Пипа. — Когато я настани на възглавницата, той попита тихо и загрижено: — Как се чувстваш? Гади ли ти се?

— Не. — Тя буквално видя как косите на Робин настръхнаха, а Луиза я зяпаше любопитно. Затова побърза да отрече и отблъсна ръката на Лайънъл, която се бе задържала на кръста й. Дали за добро или за зло, миналата нощ двамата отново се бяха любили, но тя не беше готова да направи отношенията им публични. — Дали вече ни преследват? — попита страхливо тя, за да смени темата.

— Дано още не са забелязали, че те няма — отговори замислено Лайънъл. — Въпреки това ще бързаме. Надявам се да не се сетят, че сме четирима.

Той възседна едрия кафяв жребец и излезе от двора, следван от Робин и Луиза.

 

 

Беше дълбока нощ, но залата за съвещания беше осветена от няколко кръгли свещника, висящи от красиво изрисуваните тавани.

— Кой е Аштън? Велика майко божия, на чия страна е?

Въпросът на Филип прозвуча като крясък на сова. Погледът му обходи наведените глави около масата. На слепоочието му пулсираше синя вена. Чертите на лицето му бяха изопнати от изтощение.

— Знаем, че вчера следобед е минал през Олдгейт с един прислужник и е поел по пътя за Оксфорд. Знаем също, че Робин Бакьор е минал през същата порта около час преди него като придружител на непозната карета.

Ренар скочи от мястото си и направи няколко крачки по стаята с ръце зад гърба си. Очевиден беше опитът му да заобиколи кралските въпроси, защото не беше в състояние да даде точни отговори. Вината за катастрофата щеше да се стовари изключително върху раменете на испанския посланик. Досега никой не го беше обвинил пряко, но и това щеше да се случи. Неизбежно.

Филип бутна тежкия си резбован стол с такава сила, че го преобърна.

— Искам да го заловите — изсъска той. — Все ми е едно как. Ще заловите Аштън и — кълна се в бога и всички светии — когато го сложим на масата за мъчения, аз сам ще въртя колелото.

— Моите хора вече са на път към Оксфорд, сир. Като предпазна мярка държим под контрол всички важни пътища, които излизат от Олдгейт. Преднината му е най-много два часа. Няма да ни избяга.

Филип прекоси помещението и застана пред Ренар, който се беше облегнал на един шкаф с книги. Приближи лице до неговото и заяви злобно:

— Ако ви е мил животът, Ренар, ще се погрижите Аштън да не ни избяга.

По бузите на посланика пръсна слюнка, но той не посмя да я изтрие. В стаята надвисна напрегнато мълчание, прекъснато от Руй Гомес:

— Където е Аштън, там ще намерим и жената.

Ренар се отдалечи внимателно от близостта на Филип.

— Наредих на хората си да наблюдават пристанищата — съобщи той. — Уверен съм, че няма да напуснат страната по море. Нито жената, нито Аштън и брат й.

— С тях е и питомката на Аштън. Момичето е изчезнало. Близо до ума е да се предположи, че е тръгнало с тях.

— Четири лица се откриват по-лесно, отколкото едно или две — каза доволно Гомес. — Пътуват с карета, през нощта жените трябва да отседнат в някой крайпътен хан. Уверен съм, че ще ги заловим още на разсъмване или скоро след това.

Филип го изгледа злобно й излезе, без да каже дума повече. Най-сетне Ренар можеше да изтрие пръските от бузата си.

— Какво сме пропуснали, Гомес? Как сме могли да го пропуснем? Нямахме никакви основания да го подозираме, никакви. — Тонът му беше почти умолителен и той разпери ръце в жест на объркване и отчаяние. — Моите агенти не откриха нищо. Аштън е приятел на семейство Мендоса и има безупречни препоръки. Обича Испания и е вярващ католик. Най-голямото му желание е страната му да се върне към старата религия.

— Така казваше той — подчерта сърдито Гомес. — Не знам как е успял да ни заблуди, Ренар, но фактът си е факт. Знаеш, че кралят няма да забрави бързо този ужасен провал.

— Напълно изключено ли е да сме се заблудили и Аштън да е тръгнал да преследва жената, за да ни я върне?

Гомес го удостои със съжалителен поглед. След последните разкрития арогантният, безскрупулен дипломат беше неузнаваем.

— Знаете, че не е така, Ренар. Ние не знаем кой и какъв е Аштън, но сме сигурни, че не е приятел на Филип и на Испания.

Ренар кимна потиснато. Цял живот беше работил за Свещената римска империя и за католическата религия, беше жертвал семейството си, спокойствието си, а сега беше допуснал грешка и това означаваше край на кариерата му. Тази единствена грешна стъпка сложи черта на многобройните му успехи и лепна на лицето му петното на провала.

 

 

Хълбоците на конете бяха потъмнели от пот и те пъхтяха мъчително, но Лайънъл неумолимо продължаваше напред. Пипа беше прекарала без усилие първите четири часа, но бързата езда върху твърдата възглавница беше много по-уморителна, отколкото на седлото, защото не беше в състояние да се нагоди към препускането на коня.

Въпреки това не се оплакваше. Гърбът на Лайънъл й беше опора и тя се държеше здраво за него. През цялото време се опитваше да се съсредоточи върху единственото хубаво нещо: тази сутрин не й се гадеше.

Лайънъл пазеше мрачно мълчание. Усещаше лицето й в гърба си и знаеше колко е изтощена, но не можеше да си позволи да спре. Пипа беше длъжна да издържи, докато намереха начин да сменят конете.

Робин препускаше редом с Лайънъл и изоставаше само когато пътят ставаше твърде тесен. Луиза се държеше здраво за гърба му, бледа и уплашена. Забавното приключение беше придобило смъртоносна сериозност, но тя се страхуваше много повече от това, че ръцете й щяха да се уморят, че можеше да изпусне Робин и да падне от коня.

Духаше студен вятър, небето беше забулено с облаци, тревата по синорите беше пожълтяла и изсъхнала. Над дърветата кръжаха гарвани, от храсталаците изскачаха фазани, стреснати от преминаващите коне. Движеха се по междуселските пътища и срещаха съвсем малко хора.

Към обед Пипа се опита да надвика вятъра:

— Лайънъл, имам нужда от малка почивка.

— Какво? Не те чувам! — Той не намали темпото, гласът му прозвуча нетърпеливо.

Тя се надигна и изкрещя в ухото му.

— Искам да спреш. Трябва да сляза за малко.

— Знам, че си уморена — извика в отговор той. — Всички сме уморени. Но не бива да правим почивка. След около час ще сменим конете.

— За бога, не мога да чакам толкова дълго — изплака отчаяно тя. — Не съм уморена, но мехурът ми ще се пукне. Това е от бременността и от проклетото друсане.

Лайънъл разбра, че трябва да спре. Изруга тихо и отведе коня в малката горичка край пътя. Скочи от седлото и бързо свали Пипа на земята. Когато стъпалата й докоснаха твърдата пръст, коленете й за миг поддадоха.

— Мислех си, че съм по-силна — изръмжа сърдито тя и се залови здраво за ръката му.

— Побързай, моля те. През това време с Робин ще напоим конете на потока.

Луиза, която също се олюля при слизането от коня, последва Пипа в храсталака. Скри се зад един храст и извика оттам:

— Ако имахме собствени коне, всичко щеше да е наред.

— Ще си намерим — отговори убедено Пипа и излезе от храстите. — Нямам намерение да стигна до морето в това неудобно положение.

Думите бяха изречени с толкова увереност, че Луиза изобщо не се усъмни в щастливия изход от приключението им. Щом Пипа беше убедена, че нещата ще се наредят, тя също щеше да вярва.

Лайънъл крачеше напред-назад по брега, докато Робин държеше юздите на конете. Когато двете жени се върнаха, той попита нетърпеливо:

— Готови ли сте най-сетне?

— Да — отговори Пипа, леко смутена от острия въпрос. Скръсти ръце зад гърба си и изпъна рамене. — Кога ще сменим конете?

Лайънъл уморено притисна върховете на пръстите към слепоочията си. Въпросът беше напълно основателен, но незнайно защо изпита чувството, че Пипа се съмняваше в способността му да ръководи.

— Откъде да знам! — изфуча ядно той.

— Няма да издържат още много с двоен товар — каза тя, ядосана от нетърпението му.

Лайънъл пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Ще продължим до следващото село. Доколкото знам, там няма гостилница, но все ще намерим къща или двор, където да се подкрепим. След това ще препуснем направо през полето, за да си потърсим свежи коне. Надявам се да намерим и да стигнем с тях поне до Уайтчърч. Ако си починат добре през нощта и с малко повечко късмет утре ще ни отнесат чак до Саутхемптън, където ни чака Малкълм. Хайде, качвай се на коня. — Без повече обяснения той я вдигна на възглавницата и Пипа реши да не го ядосва повече с приказките си.

Още щом излязоха отново на пътя, Лайънъл съжали за резкостта си. Страхът му растеше с всяка минута и му беше много трудно да запази обичайното си спокойствие. Опитваше се да се успокои с твърдението, че още не са открили изчезването им, но беше твърде възможно преследвачите да са по петите им.

Обзет от мрачно предчувствие, той си каза, че нямаше да допусне да паднат в ръцете на Филип и палачите му дори ако трябва собственоръчно да убие и себе си, и всичките си спътници.