Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Целувката (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kissed by Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 52гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Прегръдка в здрача

ИК „ИРИС“, София, 2003

История

  1. —Добавяне

22

Пред дома на Лайънъл Аштън спря открита кола, от която слязоха четирима сериозни, облечени в черно джентълмени. В ръце носеха черни чанти, наушниците на шапките им бяха здраво вързани под брадичката, дългите одежди се развяваха около глезените им. Мъжът, който водеше ескорта на кралските лични лекари, застана пред вратата и удари по дървото с дръжката на меча.

Вратата се отвори бавно и майордомът сеньор Диас огледа посетителите със смесица от любопитство и арогантност.

— Мистър Аштън не е у дома си — обяви той на добър английски с тежък испански акцент.

— Все едно. Той знае за поръчението ни. Дошли сме да посетим лейди Нилсън — отговори един от мъжете в черно. — Ние сме личните лекари на кралицата. Трябва да я прегледаме.

Икономът го погледна безизразно.

— Лейди Нилсън?

— Да, лейди Нилсън. В момента тя пребивава в дома на мистър Аштън — обясни нетърпеливо мъжът.

— Не ми се вярва — усмихна се сеньор Диас. — Моля, почакайте малко, докато доведа доня Бернардина, дамата на къщата. — Той отстъпи назад и затвори вратата.

Майордомът не знаеше къде е заминал господарят, но беше наясно, че внезапното отсъствие на доня Луиза имаше нещо общо с пътуването на мистър Аштън. Плачовете и въздишките на доня Бернардина подхранваха подозрението му.

Той намери дуенята в малкия салон, където обикновено седеше с възпитаницата си.

— Кой чукаше на вратата? — попита възбудено тя и остави гергефа настрана. — Дон Аштън ли се върна?

— Не, мадам. Пристигна рота от кралската гвардия, която придружава личните лекари на кралицата. Искат да видят лейди Нилсън.

— Лейди Нилсън? — Бернардина го погледна неразбиращо. — Как е възможно? — Тя приглади полите си със страхливи, накъсани движения на закръглените си бели ръце. — Защо смятат, че лейди Нилсън живее тук?

— Нямам представа, мадам. Офицерът, който командва гвардейците, твърди, че така им е казано.

— Каква заблуда. Поканете го да влезе.

Майордомът се поклони и стигна до вратата точно в момента, когато дебелото дъбово дърво се разтресе от нова поредица силни удари.

— Милейди ще ви приеме, сър — обяви тържествено той, като отвори вратата, и направи лек поклон. — За кого да съобщя?

— Сър Алтъни Крос — отговори военният и влезе в къщата. — Не желая да чакам на прага.

— Прав сте, сър. Простете, но в отсъствие на мистър Аштън аз имам задължението да предпазя дамите от нежелани посетители. — Той отвори вратата към салона. — Мадам, сър Антъни Крос.

Бернардина се бе настанила отново на стола си и посрещна посетителя с хладна усмивка. Заговори на испански и изчака майордомът да преведе.

— В отсъствие на дон Аштън не приемаме посетители. Какво мога да направя за вас?

При влизането в салона сър Антъни се почувства неловко — нещо необичайно за него. Носеше заповед от краля, очакваше съпротивата на лейди Нилсън и беше готов при нужда да употреби сила. Но не беше подготвен да влезе в конфликт с достойна матрона, отрупана с накити и загърната в испанска мантиля, която на всичкото отгоре не говореше английски.

Той направи дълбок поклон.

— Простете, че ви се натрапих, мадам. Идвам по поръчение на краля като придружител на личните лекари на кралицата. Те имат заповед да прегледат лейди Нилсън, която в момента гостува в дома на мистър Аштън, поне доколкото знам. — Той погледна с очакване майордома, който превеждаше монотонно.

Смаяната Бернардина реши веднага да разсее тази дълбока заблуда, затова се обърна директно към посетителя и извади целия си наличен запас от английски думи.

— Не… не… в никакъв случай. Каква глупава заблуда, сеньор. Лейди Нилсън беше тук… на вечеря, да… но иначе… тя не живее тук. Мога само да ви кажа, че в момента пътува с доня Луиза де лос Велес от дома Мендоса… като компаньонка. Доня Луиза ще се върне скоро… да, ще се върне… но лейди Нилсън… в това не вярвам. — Изразителните й жестове запълваха паузите.

Сър Антъни, който не откри никакъв смисъл в накъсаните думи, я погледна втренчено и реши да избере най-простия път.

— Къде мога да намеря мистър Аштън?

Сега вече Бернардина показа страх и объркване.

— Аз… не знам… нямам представа какво прави дон Аштън.

— Разбирам. Простете, но заповедите ми са еднозначни. Ако не намеря лейди Нилсън, трябва да претърся къщата. Моля, мадам, останете в салона, тук никой няма да ви закача.

Сър Антъни излезе с твърди крачки. Отвори широко входната врата и остана на прага, за да попречи на майордома да я затвори, докато даваше нарежданията си.

Бернардина чу тропот на ботуши по цялата къща. Сърцето й биеше в гърлото с такава сила, че беше близко до припадък. Нямаше представа какво се случва с дома й, единствената й мисъл бе да опази доброто име на Луиза, задача, която трябваше да изпълнява в отсъствието на дон Аштън. Очевидно тези чужди мъже не се интересуваха от Луиза, но след като дон Аштън бе казал, че момичето пътува заедно с лейди Нилсън, ако дамата има неприятности, в тях със сигурност щеше да се забърка и възпитаницата й.

Мина цяла вечност, докато гвардейците отново се събраха в преддверието и голямата входна врата се отвори и затвори. Най-сетне Бернардина стана от мястото си. След минута в салона влезе майордомът.

— Простете, мадам, но не ми позволиха да вляза при вас.

— Какво искаха тези хора?

Мъжът безпомощно разпери ръце.

— Изглеждаха убедени, че лейди Нилсън е настанена в нашия дом. Аз им казах само, че в момента вие сте дамата на къщата, защото дон Аштън и доня Луиза пътуват.

— Нали не споменахте, че доня Луиза пътува сама?

— Естествено, че не, мадам. Вие казахте на сър Антъни, че младата господарка е с лейди Нилсън. Никога не бих се осмелил да ви противореча.

Бернардина го отпрати с рязко движение и отново седна в креслото си. Не й оставаше нищо друго, освен да чака и да се моли. Избърса сълзите си и посегна към броеницата.

 

 

— Както изглежда, всички птички са отлетели — изсъска вбесено Филип и лицето му се разкриви от ярост. С рязко движение кралят заби острието на сребърното ножче за хартия в масата и когато то се изкриви, го захвърли на пода. — Как можа да се случи? — попита с треперещ глас той и погледна мрачно двамата присъстващи.

Руй Гомес сплете ръце.

— Нашите хора загубиха Нилсън и любовника му днес следобед, след като двамата отидоха на литургия в катедралата Саутуорк. Уверен съм, че до час ще ги намерят. Не може да са отишли далеч. — Тонът му беше спокоен и вразумителен.

— Ако жената е изчезнала, двамата губят значението си — заяви Филип. — Но се кълна в небето, че ако ги намерят, ще умрат от жестока смърт. — Той грабна сребърната чаша с вино и я пресуши на един дъх.

Симон Ренар бутна стола си с нетърпеливо движение. Обичайното му самообладание беше изчезнало.

— Къде може да се е скрила жената? И къде е заминал Аштън?

— Предполагам, че е тръгнал да я преследва — промълви Гомес.

— Защо не ни е уведомил? — попита Ренар, скочи и започна да обикаля като тигър в клетка.

Въпросът остана без отговор. Тримата мъже започваха да разбират какви невероятни последствия можеше да има изчезването на Лайънъл Аштън. Руй Гомес се взираше упорито в полираната повърхност на масата.

— Не вярвам да работи срещу нас — процеди през зъби той. — Невъзможно.

През затворените прозорци проникна екотът от камбаните на Уестминстър, които отбелязваха шестия час. Филип стана от креслото си.

— Да се разпитат стражите по портите. Ако Аштън е напуснал града… и жената с него… някой ги е видял. Аз отивам при кралицата. — Той излезе от стаята за съвещания и затръшна вратата.

Руй Гомес погледна втренчено Ренар.

— Молете се да заловим лейди Нилсън и копелето й. Иначе не ни чака нищо добро.

 

 

В трюма на кораба, хлъзгав от кръв и сребърни люспи, миришеше непоносимо на риба. Габриел и Стюарт почти не забелязваха необикновеното си обкръжение, не усещаха вонята. Бяха съсредоточили цялото си внимание върху скърцането на котвената верига и шумовете на такелажа, шумове, които щяха да им подскажат, че са оставили зад себе си доковете на Саутуорк и вече са на път към английския канал.

След като смело влязоха в катедралата на Саутуорк през главния портал, двамата се изповядаха — Стюарт пред епископа на Уинчестър, а Габриел — пред един свещеник с по-нисък ранг. След това напуснаха изповедалните с послушнически раса, с дълбоко нахлупени качулки, за да не разбере никой, че им липсваха тонзури. Излязоха от катедралата през една странична портичка на сакристията.

Стюарт познаваше способностите си. Само шантажът и терорът го бяха лишили от присъщата му изобретателност и ум, качества, които бяха привлекли Пипа към него в онези дни, когато над тях още грееше слънце. Когато чу скърцането от завъртането на котвеното въже и трополенето на моряците, когато усети първите движения на кораба, той се усмихна с част от старата си гордост и самоувереност. Беше надхитрил преследвачите. Беше успял да скрие Габриел на сигурно място. Пипа беше под закрилата на Лайънъл Аштън, който се беше заклел да я опази жива. Мъжът й, човекът, който бе злоупотребил с нея, беше изкупил вината си. Пипа вече нямаше съпруг.

Той протегна ръка и нежно помилва ръцете на Габриел, които стискаха здраво новата лютня. Първата им цел беше остров Джърси. Оттам рибарският кораб щеше да се насочи към дълбоките и богати на риба води на канала, за да напълни бъчвите, които бяха натрупани в трюма. Стюарт и Габриел щяха да слязат на острова и оттам да се насочат с малка лодка към френския бряг, а после да продължат по суша за Италия. Най-сетне бяха извън опасност.

 

 

Когато луната огря лицето й, Пипа се събуди от неспокойния си сън. В първия момент не можа да се сети къде се намира и изпита същия безименен страх, който отдавна я преследваше. Но този път страхът имаше име. И лице. Сега знаеше всичко и това вече не беше страх, а факт.

Помилва корема си и се учуди, че беше същият. Плосък, дори хлътнал, защото лежеше по гръб. Но вътре растеше живот. Живот, който бяха посадили против волята й… и без знанието й.

Опита се да си представи лицето на Филип, напрегна се, но разумът й отказа да оформи образа му, а чувствата бързаха да го прогонят, щом започнеше да добива конкретни очертания.

Пипа чу шум от пода до постелята си и тихо обърна глава. Лайънъл седна на сламената си постеля и въздъхна. Пипа спря да диша, без да знае защо не искаше той да забележи, че е будна. Просто не искаше и толкоз.

По предпазливостта, с която той се раздвижи, тя разбра, че не иска да я събуди. Той пристъпи безшумно към светлото петно на пода под отворения кръгъл прозорец високо в стената. Беше свалил само палтото си.

Пипа го наблюдаваше безмълвно. Неволно се възхити на изправения гръб, на силния тил, на профила, когато обърна лице към луната, сякаш търсеше топлина от мътната сребърна светлина. Знаеше, че той мислеше за сестра си, за невъзможността да я спаси от мъченията и смъртта.

Искаше да отиде при него, да го прегърне и утеши, както някога той я бе утешил. Но тя беше наранена също като него и беше убедена, че ако не е имал възможност да спаси сестра си от кладата, със сигурност е можел да намери начини и средства да предотврати злоупотребата с нея.

Тя остана да лежи неподвижна, само леко завъртя глава, за да го вижда по-добре, докато стоеше под лунната светлина. Възможно ли беше да му прости? И ако не, имаше ли утеха, която двамата можеха да си дадат?

Без съзнателно решение тя стана безшумно от постелята си и отиде при него. Той не се обърна. Не беше ясно дали не я усети или предпочете да не я забележи. Тя застана зад него, прегърна го през кръста и опря глава в гърба му.

По тялото му пробяга тръпка, но той не се обърна. Имаше чувството, че внезапно е загубил волята си. Тук, в малката, обляна от лунната светлина стаичка, силата на авторитета му нямаше значение. Тук той беше слаб, с обикновените човешки слабости, които не си разрешаваше да признае, за да не попречат на целта, която излизаше далече извън обикновените неща. Ала когато усети тялото на Пипа, разбра, че беше подценявал значението на обикновените неща и това подценяване можеше завинаги да го лиши от простото човешко щастие.

— Мислиш за Маргарет. — Тихият й глас беше като милувка.

— Да.

— И за това, че не си могъл да й помогнеш.

Лайънъл не отговори. Пипа се притисна до него с цялата си сила. Босите й крака замръзнаха, нощният въздух я разтрепери, то топлото му тяло имаше силата да излекува болката и самотата й. Обзе я жадно, неистово желание за близост.

— Стотици, хиляди стояха там и гледаха как тя умираше. Мълчаливи, безразлични, неподвижни. — Когато Лайънъл внезапно заговори, гласът му прозвуча дрезгаво. — И аз стоях като тях и не направих нищо, когато Филип злоупотреби с теб… Но се кълна в гроба на Маргарет, че не останах безразличен, макар че мълчах.

— Може би и в онова безлично множество е имало хора, които не са били безразлични, но никой не е посмял да протестира — промълви тя и се отдръпна леко.

— Аз мълчах не защото се страхувах — обясни задавено той.

— Знам — кимна тя и отпусна ръце. — Мълчал си заради висши интереси.

Лайънъл се обърна бавно.

— Пипа, аз не искам да се оправдавам. Обвинението ти е справедливо.

Тя го погледна втренчено и той издържа на погледа й с ясни и спокойни сиви очи. Обхвана лицето й с две ръце и я целуна колебливо, въпросително.

Пипа остана неподвижна, впила поглед в лицето му, завладяна от допира на топлите устни. Имаше ли нещо лошо в желанието й за близост, за утехата на мъжкото тяло? За тялото на Лайънъл? Той също я желаеше, ръцете му върху лицето й го издаваха.

Той я потегли към леглото. Помилва гърдите й през ризата и тя усети новата им чувствителност. Той отвори ризата и започна да я целува. Тя зарови пръсти в косата му и притисна главата му към гърдите си. Целуна го, обхвана раменете му и се отпусна на тясното легло.

Много по-късно Лайънъл се извъртя настрана, за да я настани удобно на ръката си, и тя заспа като изтощено дете, скрила глава под мишницата му.

Но той не биваше да спи. Остана буден, за да я пази, обзет от толкова силно желание да я закриля, че сънят изобщо не му беше необходим.