Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (22)

21

Лайънъл се изкачи след Пипа на първия етаж. Тя отвори рязко вратата към стаята, в която бяха отседнали, без да го погледне, но въпреки това не го удари в лицето.

Смаяна от внезапната поява на настойника си, Луиза скочи и шумно пое въздух, за да запази самообладание.

— Как успяхте да ме намерите толкова бързо? — попита невярващо тя.

— Не си постъпила особено умно, като си подценила Малкълм — отговори сухо Лайънъл. — Но с теб ще говоря по-късно. В момента съм зает с лейди Нилсън и брат й. Моля те, слез долу при Малкълм и ме чакай там.

Луиза погледна безпомощно Пипа и инстинктивно направи крачка към нея. Пипа се усмихна с благодарност.

— Ситуацията е сложна, мила, но нямаш причини да се тревожиш за мен.

Тя погледна към вратата, където беше застанал Робин, отново с ръка върху дръжката на меча. Беше й непоносимо да остане насаме с Лайънъл, но още по-непоносимо би било да има слушател на онова, което трябваше да бъде казано.

— Моля те, Робин, слез долу с Луиза. Поговори с гостилничаря. Искам да запалят огън в стаята, да изхвърлят мръсната слама и да ни приготвят нещо за вечеря.

Робин се намръщи още повече.

— Искам да чуя какво ще каже Аштън. Предпочитам да остана.

Пипа поклати глава.

— Не. Това засяга само мен и него.

— Е, добре, ще чакам долу. Повикай ме, ако имаш нужда от мен — отговори неохотно Робин.

— Не вярвам, че мистър Аштън е в състояние да ми стори по-голямо зло от това, което вече ми причини.

При тази подигравателна забележка Лайънъл потръпна, но не реагира. Остана неподвижен, изчаквайки Робин и Луиза да се спуснат по тясната стълба, следвани от любопитния Джем.

— Какъв жалък обор — отбеляза той, като обхвана с поглед малкото помещение.

— Сигурно не си дошъл тук да водим светски разговори — Пипа прибра полите си и забеляза, че ръцете й трепереха. Опита се да се успокои с мисълта, че вече не се страхува от този мъж. Той й бе сторил най-лошото, което можеше да й стори. По-скоро трябваше да се опасява, че ще каже или направи нещо, което ще я извади от равновесие. Още от първата им среща имаше власт над нея, вълнуваше я, привличаше я на своя страна. Сега трябваше да се въоръжи срещу него.

— Права си — отвърна тихо той и я погледна в очите. — Ще ти кажа нещо, което не съм казал на никого. Не като оправдание, защото ти не можеш да ми простиш, но като обяснение, като факт. Ще ме изслушаш ли?

Пипа видя болката зад спокойния му поглед, чу отчаянието, което дебнеше зад равнодушния тон. Знаеше, че ще чуе нещо, което не иска да чуе, че ще влезе в съприкосновение с чужда мъка. Естествено беше да се уплаши. Разумът й подсказваше да избяга.

— Ще те изслушам. — Тя се уви в наметката, защото във влажната стаичка беше ужасно студено.

— Вече ти споменах, че имах пет сестри — започна той, без да сваля поглед от лицето й, но тя установи с огромна болка, че не виждаше нея, а беше на друго място и в друго време.

— Маргарет е моята сестра близначка. Омъжи се на петнайсет години за един търговец от Фландрия.

— Там ли живеехте? — Пипа скръсти ръце под гърдите си и стисна зъби. Простите, делови въпроси можеха да издигнат стена около нея и да държат чувствата й под контрол.

— Баща ни притежаваше търговска флота в лондонското пристанище. Едно лято ни посети Питър Верспор от Гент, с когото татко имаше делови връзки. Живеехме в Чизуик, край реката. Верспор остана няколко месеца.

Изреченията бяха кратки и ясни. Свещта, закрепена на камината, догаряше, лицето му беше в полумрак.

— Маргарет и Питър се влюбиха и непрекъснато бяха заедно. Всички им се радвахме. Моята сестра никога не правеше нещата наполовина. Тя виждаше света в черно и бяло и когато одобряваше нещо, го защитаваше със сърцето и разума си. Не търпеше критика, нито възражения. Всяка личност, всяко дело бяха или черни, или бели. Омъжи се за Питър в Чизуик и двамата потеглиха за Гент с един от корабите на баща ми. Бракът им беше идеален. Много скоро им се родиха две здрави деца.

Той помълча малко и продължи:

— През пролетта на 1549 година мъжът й я заведе в Женева, където трябваше да води търговски преговори. Там Маргарет чула за първи път проповедите на Йоханес Калвин.

Лайънъл се извърна настрана и Пипа виждаше само остро изсечения му профил. Дълго време той не каза нищо и тя не настоя. Студът вече пронизваше костите й, но той не се дължеше на температурата в стаята.

Когато Лайънъл отново заговори, Пипа едва не извика ужасено. Гласът му беше глух, сякаш идваше от голяма дълбочина.

— Естествено всички знаят за императорските едикти срещу Реформацията. Знаят колко строго бяха приложени те в Нидерландия. Беше обявено, че е престъпление някой да знае за еретичеството на съседа си и да не го издаде пред властите. Известен е кървавият едикт, който забранява на миряните под страх от смъртно наказание да обсъждат Библията и дори да я четат.

Пипа кимна в знак, че разбира. Езикът тежеше в устата й. Знаеше за тези едикти, но те бяха абстрактни понятия. Всички знаеха за тях, но нямаха представа как реално са били прилагани. Бронята, с която се беше загърнала, започна да пада парче по парче, когато ужасният край на сестрата на Лайънъл придоби конкретни очертания.

— Маргарет стана пламенна калвинистка. Питър я умоляваше да пази вярата си в тайна, заради децата. Всички я умолявахме — гласът му затихна. Говореше повече на себе си, отколкото на нея. — Все още не мога да разбера защо тя отказа да се подчини на повелите на разума. Защо не се ограничи да упражнява новата си религия сред собствените си четири стени. Маргарет не се задоволи с тайни молитви, а излезе да проповядва на пазарния площад. Нямаше нужда съседите да я издават на властите, защото тя говореше така, че всички да я чуят.

Когато я арестуваха, беше бременна с третото си дете. Тъй като мъжът й е уважаван и влиятелен гражданин, се отнесоха добре с нея. Позволиха й да приема посетители, осигуриха й известен комфорт. Ала когато Филип пристигна в Гент по поръчение на баща си, за да провери как се спазват едиктите, всичко се промени. Император Карл беше бесен, че твърде много еретици са избегнали кладата, и искаше крути мерки.

Лайънъл се обърна отново към Пипа. Лицето му беше разкривено и ожесточено като гласа му.

— Филип посетил сестра ми в затвора. Маргарет беше красавица, очите й възпламеняваха всеки мъж. Филип й предложил да му стане любовница, а той щял да пренебрегне еретичеството й. Маргарет му се изсмяла в лицето. Тогава той пое случая на сестра ми в своите ръце и я предаде на инквизицията в Брюксел със задачата, през оставащите месеци на бременността и да се преборят за безсмъртната й душа. — Лицето му изрази безкрайна болка и презрение. — След пет месеца ни позволиха да я видим. Дадоха ни да разберем, че трябва да я убедим да се отрече от еретичеството. В такъв случай щели да я погребат жива, а ако откаже, щели да я изгорят. Детето в тялото й беше още живо, само бог знае как. Маргарет беше неузнаваема, пречупена старица, но инквизиторите бяха решили да я пратят на смърт едва след раждането на детето.

Пипа имаше чувството, че е изпила до дъно чашата на горчивината. Ужаси, които започваха и завършваха с Филип Испански. Устремила поглед към Лайънъл, тя усети как болката му размекна сърцето й. Въпреки всичко, което й беше причинил. Беше опитала да се въоръжи срещу чувствата, но нямаше защита срещу болката, която гореше в погледа му.

Той продължи безизразно, със затворено лице:

— Маргарет не се отрече. Докато раждаше, я сложиха на масата за мъчения, но тя въпреки това успя да даде живот на здраво момиченце. Взеха й детето и на следващия ден я изгориха на площада. Със сурови дърва. Не можех да сторя нищо, за да й помогна. Стоях и гледах как моята сестра-близначка, полумъртва след неколкомесечни мъчения, умира от бавна и мъчителна смърт. А аз не можех да й помогна!

Тих вик на болка, изтръгнал се от дълбините на душата му. Пипа виждаше, че той пролива невидими сълзи, но не се опита да го утеши. Неспособна да отвърне поглед от измъченото му лице, тя седна на леглото. Нямаше сили да се задържи на краката си, отново я мъчеше гадене.

Когато Лайънъл продължи, в думите му вече нямаше отчаяние. Тонът му се оцвети от страст. Сивите очи засвяткаха.

— В мига на смъртта й се заклех да отмъстя на Филип, на баща му, на католицизма. Да намеря начини и пътища да навредя на испанските интереси. За целта трябваше да ги подкопая отвътре. Да се сближа с Филип, да стана негов доверен съветник, да ми повярват хората от най-близкото му обкръжение. Обещах си да пренебрегна всички чувства и морални скрупули, за да изпълня тази свещена цел.

Той погледна Пипа и за първи път, откакто беше заговорил, тя разбра, че я вижда ясно, че се бе върнал в настоящето, в тази студена и тъмна стаичка.

— Не очаквам да ми простиш, нито да ме разбереш. — Разпери ръце в несъзнателен жест на отчаяние и продължи: — Аз не те познавах. Не можех да предотвратя онова, което ти сториха, затова реших да осуетя плана им. Преструвах се, че участвам, но тайното ми намерение беше да те отвлека малко преди раждането на детето. — Той поклати глава и отново се извърна настрана, сякаш не можеше да понесе да я гледа. — Не те познавах — повтори тихо той. — Но след онази първа нощ ми стана ясно, че не съм успял да потисна всички чувства в себе си. Не можах да се дистанцирам от теб като личност, като жена. Улавях се как търся близостта ти, защото желаех да ти помогна. И когато ти дойде при мен, след като откри тайната на мъжа си, забравих самоналожената си сдържаност. Дадох ти онова, от което се нуждаеше, и получих в отговор скъпоценен дар, за какъвто не смеех и да мечтая. — Той се обърна бавно към нея. — От онзи миг нататък бях напълно искрен с теб и приемах даровете ти с благодарност. Затова сега трябва да ми позволиш да те отведа на сигурно място. Отдавна съм подготвил бягството ти, но се налага да го осъществя по-рано от предвиденото. Отказах се от прикритието си и вече съм безполезен за хората, за които работех, моят живот е в опасност като твоят. Затова те моля да понасяш компанията ми, докато те отведа във Франция. Кълна се, че няма да ти се натрапвам. Щом се измъкнем от убийците на Филип, ще изчезна от живота ти.

Пипа пое шумно въздух и се опита да потисне треперенето си. Нямаше думи да му отговори. Както се опасяваше, той я бе спечелил на своя страна с ужасната история на сестра си, но тя не беше в състояние да забрави за участието му в злоупотребата с нея. Повтори си го настойчиво, сякаш можеше да прекъсне връзката, която беше изградена между тях. Остана обаче едно обстоятелство, което не позволи на копринения конец да се скъса. Той все още беше мъжът, когото беше обичала.

Обичала? Или обичаше?

Болката все още беше твърде силна и тя не можеше да даде еднозначен отговор. Още не знаеше и дали ще може да му прости.

— Какво стана с детето на Маргарет? — Отново се опита да застане на разстояние с помощта на голи факти.

— Джудит бе върната на баща си. Вече е на три годинки.

Възцари се мълчание. Лайънъл й бе разкрил душата си и очакваше присъдата й. Сега стоеше неподвижен и я гледаше, докато тя остана на леглото, скръстила ръце в скута си, устремила поглед към пода.

Потискащото мълчание бе прекъснато от стъпки по стълбата и шумно чукане по вратата.

— Пипа! — Гласът на Робин, висок, заповеднически, треперещ от страх.

Пипа изпита огромно облекчение.

— Влез, Робин. — Когато вратата се отвори, тя обърна глава.

Робин застана на прага, изпълнен с внезапно смущение. Не знаеше какво очакваше да намери горе, но не издържа на напрежението и хукна към стаята във внезапен изблик на недоверие и гняв срещу Лайънъл Аштън. Изведнъж му се стори непонятно, че е могъл да остави сестра си сама с човека, който я беше измамил така коварно.

Завари я да седи спокойно на леглото, докато Аштън стоеше до прозореца, а в помещението цареше толкова потискаща и съдбоносна атмосфера, че Робин се почувства като натрапник в нещо, което абсолютно не го засягаше.

— Джем ей сега ще донесе въглища, за да запалим огън, а гостилничарката обеща да изпрати слугинята да измете пода и да поръси прясна слама — каза той като оправдание за нахлуването си. — В кръчмата е запален хубав огън. Ще поседим долу, докато оправят стаята.

Пипа усети неловкостта му, сякаш я беше изпитала сама.

— Какво ще вечеряме? — попита тя и дори успя да му се усмихне окуражително, за да придаде на ситуацията известна нормалност и непринуденост. — Умирам от глад.

— Супа от волска опашка — отговори Робин, утешен от усмивката й. Плъзна поглед към Аштън до прозореца и попита: — И вие ли ще прекарате нощта под този покрив?

— Зависи от сестра ви — дойде тихият отговор на Лайънъл.

Робин погледна Пипа и тя стана от леглото. Всъщност решението не беше нейно. Не можеше да остане в Англия и ако се довереше на Лайънъл, шансовете й да избяга се увеличаваха. Трябваше и можеше да пренебрегне онова, което стоеше между тях.

Дали наистина можеше? Не, сега не беше време да си задава този въпрос.

— Склонна съм да последвам съвета ти, Робин. Разбрах, че Лайънъл отдавна е подготвил изчезването ми. — Тя отиде при него и сложи ръка на лакътя му. — Мили Робин, ти не бива да се компрометираш. Ако се върнеш утре в Лондон, никой няма да заподозре, че си участвал в бягството ми.

— Не — отрече беззвучно Робин. — Няма да се върна. Готов съм да предоставя водачеството на Аштън, но ще остана до теб, Пипа.

— Аз също ще остана с теб. — Никой не беше забелязал, че Луиза бе проследила Робин с тихи стъпки и сега стоеше зад него на вратата.

— Ти се връщаш с Малкълм при доня Бернардина. Тръгвате утре на зазоряване — отговори сухо Лайънъл.

— Простете, дон Аштън, но аз мисля, че лейди Нилсън има нужда от жена до себе си. — Луиза мина покрай Робин и застана пред настойника си. — Нямам представа какво става тук и защо трябва да бягате, не зная къде отивате, но ще остана с Пипа. Тя очаква дете и ще й бъде много неприятно да пътува, заобиколена само от мъже. — Тя кимна упорито и в погледа й блесна решителност. — Ти искаш да остана с теб, нали, Пипа?

Лайънъл зяпна слисано и Пипа едва не избухна в смях. А по изражението на Робин пролича, че не знае дали се радва на перспективата Луиза да ги придружи или е ужасен.

Пипа беше наясно, че Луиза, съзнателно или несъзнателно, бе избрала мъжа на живота си и нямаше да се откаже от него без борба. Беше крайно време Робин да се ожени и Пипа беше стигнала до заключението, че въпреки младостта си Луиза беше най-добрата партньорка за брат й. Тя притежаваше силна воля и нетрадиционни възгледи и със сигурност щеше да се хареса на лейди Гуинивиър и дъщерите й. Можеше да се очаква, че Луиза ще свикне бързо със семейството на Робин. Може би от тези ужасни събития щеше да се роди и нещо добро… може би щеше да уреди брака им… и да забрави собствената си болка.

— Аз се радвам на твоята компания — заговори решително тя. — Не виждам нищо неприлично, ако пътуваш с настойника си и с мен в ролята на компаньонка.

Луиза се усмихна благодарно и хвърли тържествуващ поглед към Робин.

Лайънъл се намръщи заплашително. При дадените обстоятелства не му се щеше да поеме допълнителен товар, но пък Малкълм можеше да препусне веднага към Саутхемптън, за да намери кораба, който трябваше да ги отведе във Франция. Първоначалният му план беше Малкълм да придружи Луиза до Лондон, а той самият да потърси кораба. Ако момичето непременно държеше да продължи с тях, можеха да се придържат към първоначалния си план. Така щяха да спечелят скъпоценно време, а и преследвачите сигурно нямаше да търсят група от четирима.

Той погледна замислено Робин и се запита дали той осъзнава, че доня Луиза де лос Велес от дома Мендоса го беше избрала за свой партньор в живота. Щом му останеше малко време, щеше да измъкне от Луиза какво беше правила под носа на дуенята си с лорд Робин, но дотогава бъдещият й съпруг трябваше да се грижи за нея. Очевидно имаше желание и можеше да го направи, а когато кошмарът свършеше, щяха да зазвънят сватбените камбани — това беше най-доброто разрешение и единствената възможност да успокоят Бернардина.

Милата доня Бернардина. Сега сигурно умираше от страх, но той не можеше да й прати успокоителна вест, преди да стигнат в Саутхемптън.

— Надявам се, че няма да съжалявам за съгласието си — изрече мрачно той и бе дарен с такава сияеща усмивка от Луиза, че бързо се примири с новата ситуация.

— Трябва да бързаме — продължи решително Лайънъл, като се върна към главната тема. — С каретата ще напредваме много бавно. Малкълм ще потегли на разсъмване, за да организира прехвърлянето във Франция. Бакьор, най-добре е вашият паж да върне каретата в Лондон. Трябва да заличим следите си.

Робин кимна и го погледна въпросително.

— Ако Луиза се качи зад вас, аз ще взема лейди Нилсън.

Робин отново кимна.

— Аз ще яздя сама — намеси се сърдито Пипа. Мразеше да язди върху възглавница зад седлото, освен това не й харесваше представата, че в продължение на много часове ще бъде толкова близо до Лайънъл.

— Не. Трябва да яздиш с мен. Ако купим коне оттук, ще оставим следа — възрази Лайънъл. Сдържаността му беше изчезнала. Сега той командваше и вземаше решенията. — Ако преследвачите ни настигнат, ще се разделим и ще стигнем до Саутхемптън по различни маршрути.

— Тогава с доброто име на Луиза ще бъде свършено — промърмори Пипа.

— Ти си забележително дръзка — скастри я Робин и се изчерви.

— Или съм дръзка, или се обливам в сълзи — отговори Пипа и гласът й прозвуча почти като преди. Заровете бяха хвърлени. Ако се поддадеше на болката, щеше само да утежни положението си. До утре сутринта непременно щеше да измисли алтернатива на възглавницата зад седлото.

— Аз разчитам, че брат ти ще съумее да опази доброто име на Луиза. Досега се е справил забележително добре — възрази сухо Лайънъл и Луиза се изчерви като рак.

— Е, добре — кимна Пипа, — след като се разбрахме какво ще правим утре, мисля, че е време да хапнем супа. — Тя се запъти към вратата и другите я последваха.

Лайънъл слезе последен. Малкълм стоеше пред входната врата и замислено дъвчеше сламка, загледан в звездната нощ. Като чу стъпките на господаря си, се обърна.

— Какво ще правим, сър?

— Утре на зазоряване ще препуснеш към Саутхемптън — обясни кратко Лайънъл. — Ако не се лъжа, след два дни „Морска мечта“ трябва да замине за Кале с товар платно и сурова вълна. Ако всичко е наред, ние ще стигнем навреме до брега, но ти за всеки случай ще кажеш на капитана да не бърза с отплаването. Може да закъснеем.

— Ще го направя, сър.

— Ще ни чакаш както обикновено в къщата в Чандлърс Форд. Имам нужда от теб, за да отведеш доня Луиза у дома. Не е редно да пътува сама с лорд Робин.

— Да, сър — кимна спокойно Малкълм. — И този път няма да ми избяга, уверявам ви.

— Върви да вечеряш — подкани го Лайънъл. — Аз ще обсъдя нещо с гостилничаря.

Той намери стария Браун в кухнята с чаша силен ейл, докато жена му се бе навела със зачервено лице над тенджерите.

— Прясна слама, ама че работа! — ругаеше тя. — И сушени билки за дюшеците! Какво си въобразяват? В нашата къща не отсядат такива изискани персони.

Мъжът й не реагираше на ругатните й, но когато Лайънъл влезе в кухнята, го изгледа враждебно и се надигна.

— Какво търсите тук, сър?

— Трябва ми още една стая за гости — отговори спокойно Лайънъл. Като видя, че гостилничарят се готвеше да откаже, допълни остро: — Срещу добро заплащане.

— Мисля, че можем да ви дадем стаята над пералнята — намеси се жената.

— Покажете ми я.

Гостилничарката изтри ръцете си в мръсна кърпа, взе фенера и излезе през задната врата.

Пералнята беше малка постройка, залепена за къщата. Вътре миришеше на сапун и помия и Лайънъл намръщено изкачи паянтовата стълба до малката стая над помещението. През кръглото прозорче влизаше лунна светлина. Подът беше прашен, обзавеждането се състоеше само от тесен, нисък одър.

Лайънъл провери сламеника и се убеди, че е по-чист от този в другата стая. Вероятно го използваха рядко. Гостилницата беше далеч от главния път и тук не отсядаха много пътници. Не се виждаха бълхи, а пералнята имаше и някои стратегически предимства.

— Ще я вземем. Донесете чаршафи и завивки и направете още една постеля от слама и одеяла. Вашата слугиня ще спи в другата стая с моята подопечна. Искам в двете помещения да има достатъчно гореща вода и свещи. Дамите ще се оттеглят след половин час.

Без да чака отговор, той слезе по стълбата и се върна в кръчмата. Останалите седяха около голямата маса и топяха лъжиците и тъмен ръжен хляб в общата купа. В средата на грубо скованата маса беше поставена дървена табла с голямо парче златножълто сирене.

— Супата е учудващо добра — каза Пипа. Беше учудена от глада си и от задоволството, което изпитваше от удовлетворяването на тази потребност. Чувстваше се здрава и заредена с енергия, сякаш от гърба й се беше смъкнал голям товар. Но това беше абсурдно — товарът й беше същият както досега.

— Само не се вторачвайте много в купата — продължи бодро тя. — Съмнявам се, че са я мили, откакто е излязла от грънчарницата. — Направи място на Лайънъл до себе си и му подаде дебела филия хляб.

— Благодаря. — Той се опита да разбере какво ставаше с нея. Държеше се, сякаш не се бе случило нищо важно. С него беше учтива и любезна, но без топлина. Освен това не го удостояваше дори с поглед.

Ако е решила да се държи по този начин, защото той беше най-безопасен и за нея, и за спътниците им, той щеше да последва примера й. Натопи хляба си в супата и пи от стомната, която обикаляше масата.

Много по-интересно беше, че Луиза не повдигна никакви възражения срещу тази проста, по-точно примитивна обща вечеря. Лайънъл остана с впечатлението, че тя познава кръчмите за простолюдието и многократно беше посещавала евтини гостилници, вероятно в компанията на Бакьор.

Погледът му се насочи към Робин. Беше напрегнат като струна, но очевидно мислеше за сестра си, защото я следеше като сокол. А тя отговаряше на тревожния му поглед с успокояваща усмивка.

— Над пералното помещение има още една стаичка със собствен вход откъм двора. Пипа ще спи там, а аз ще се настаня пред вратата й, за да мога да я отведа незабелязано, ако се появят неканени гости. Малкълм ще е на пост в гостилницата. Робин и Луиза ще спят в стаята на горния етаж. Нел ще спи в леглото при Луиза.

Когато огледа сътрапезниците си с въпросително вдигнати вежди, никой не повдигна възражения. Лайънъл стана от пейката.

— Луиза, доня Бернардина събра в една чанта най-необходимото за теб. Ще я намериш в преддверието. Пипа, ще те придружа до пералнята. Наредих на гостилничарката да занесе в стаите стомни с топла вода. Смятам да обиколя наоколо, за да проверя дали всичко е наред. Ще дойдете ли с мен, Бакьор?

— Да… да, естествено. — Робин прескочи пейката. Докато се върне от обиколката, Луиза ще е скрита зад завесите на леглото.

— Прекрасна организация — промърмори Пипа, неспособна да преглътне тази подигравателна забележка. — Помислили сте за всичко, сър.

— Старая се — отговори в същия тон Лайънъл. — Ти имаш чанта, нали?

— В стаята е. Би ли я донесъл, Джем? — Тя кимна на младия паж, който продължаваше да дъвче хляб и сирене. Момчето хукна по стълбата и скоро се върна с кожената й пътна чанта. Лайънъл я взе от ръцете му и я метна на рамото си. После се обърна към Луиза:

— Желая ти лека нощ, мила моя. Ако ми остане време да помисля, ще проведем кратък разговор.

— Да, дон Аштън — пошепна момичето със сведен поглед, но кротостта в гласа й не измами никого.

— Моля ви, Робин, отведете я горе. Да вървим, Пипа. — Лайънъл се запъти към вратата.

Пипа се уви в наметката си и го последва. В кухнята остана само слугата, който се настани на дървената пейка пред печката и се прозина недоволно. Задачата му беше да поддържа огъня през нощта и той не се оплакваше, че трябва да спи на коравата пейка, защото поне му беше топло.

— Тази нощ няма да спускаш резето на вратата — нареди строго Лайънъл, преди да излезе.

— Ама господарката…

— Забрави господарката — прекъсна го властно джентълменът. — Днес аз давам заповедите. Ще направиш, каквото ти казвам, разбра ли?

Момчето кимна и отново се прозя.

— Моля ви, разберете се с господарката.

— Ще се разбера, бъди сигурен — засмя се Лайънъл и излезе в задния двор.

Пипа се огледа и смръщи носле. Купчината тор в отсрещния край вонеше, земята под краката й беше хлъзгава от гниещите отпадъци, които небрежната гостилничарка изхвърляше направо през вратата.

— Трябва да потърся клозета — произнесе задавено тя. — Но не смея.

— Ще те чакам тук.

Пипа закрачи решително към къщичката до купчината тор, но щом отвори вратата, побърза да се върне. С някои неща не можеше да се примири.

— Много ли е лошо? — попита съчувствено Лайънъл.

— Ужасно.

— Опитай в храстите. — Той посочи редовете цариградско грозде, които заграждаха кухненската градина.

Пипа въздъхна, но нямаше избор. Лайънъл се обърна с гръб към храстите и тя побърза да се скрие зад тях. През цялото време мислеше със смесица от учудване и разочарование, че интимността на тази ситуация не й беше причинила неловкостта, която очакваше.

Върна се само след минута, направи гримаса и приглади полите си.

— Надявам се следващото място за почивка да е по-поносимо.

— Не се надявай, за да не се разочароваш — отговори с усмивка Лайънъл. — Знаеш, че трябва да се държим далече от официалните пътища.

Той изкачи пръв паянтовата стълба към тавана на пералнята и й подаде ръка. На пода беше оставена голяма стомна с вода и паничка с дебела свещ. В ъгъла беше наредена постеля от слама и няколко одеяла.

Пипа потопи пръст в стомната.

— Не бих казала, че е гореща, но е достатъчно топла. — Обърна се и огледа недоверчиво импровизираната постеля.

— Тогава ще те оставя да се приготвиш за сън.

Ако не искаше да спи с роклята си, трябваше да го помоли за помощ. Стараейки се гласът й да звучи неутрално, тя каза:

— Моля те, би ли развързал шнуровете на гърба ми, преди да излезеш? Не искам да спя с роклята, а няма да се справя сама. — Без да чака отговор, тя му обърна гръб. Не искаше той да вижда лицето й.

Без да каже нищо, Лайънъл бързо и сръчно развърза корсета й, като внимаваше пръстите му да не докосват кожата й или тънката долна риза. Топлото й тяло, ухаещо на прясно окосена трева и разкопана земя, възбуди сетивата му.

— Благодаря — промълви дрезгаво Пипа. Близостта на тялото му, усещането на пръстите му толкова близо до кожата й… Едва не се разплака, този път заради желанието, което никога нямаше да бъде удовлетворено. Иронията на моментната ситуация приличаше на Танталовите мъки. Колко пъти се беше оплаквала, че не могат да се любят голи. А сега щеше да е съвсем просто…

— Мога ли да направя още нещо за теб? Мисля, че се справям добре като камериерка.

Лайънъл също осъзнаваше иронията на този момент, но усещаше и лудото биене на сърцето си, и дълбоко вкоренената страст, която изпитваше към тази жена.

Пипа поклати глава и сложи ръце на кръста си, решена да насочи разговора в посока, която задушаваше всяко желание.

— Как мислиш, след колко време ще се наложи да разширя роклите си?

Лайънъл вдигна рамене.

— Най-малко след един месец, но може и след повече. Всяка жена напълнява различно.

Пипа въздъхна дълбоко и изрече мисълта, която досега не се беше осмелила да формулира дори в ума си.

— Съществуват възможности да се отървеш от нежеланото дете, нали?

— Мисля, че да, но не ги познавам. — Тонът му беше спокоен и неутрален като нейния.

— Аз също. — Най-сетне беше извадила мисълта наяве и можеше да я забрави.

— Искаш ли да се отървеш от детето? — Въпросът беше изречен с много усилие.

В малката стая се възцари напрегнато мълчание, изпълнено с невъзможни предположения и размишления. Накрая Пипа каза:

— Не знам… А ти? — Погледна го право в очите и продължи: — Имаш ли желание да премахнеш от света това дете… детето на мъжа, виновен за мъченическата смърт на сестра ти?

— Как бих могъл да ти дам отговор, след като ти не си в състояние да кажеш какво искаш? — попита тихо той и безпомощно разпери ръце.

Пипа вдигна рамене със същата безпомощност и извърна поглед. Лайънъл искаше да я прегърне, но не посмя. Затова побърза да излезе от стаичката над пералнята и я остави да се приготви за сън.