Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (21)

20

— Твърде много се забавиха, дон Аштън — говореше обвинително Бернардина. — Няма ги повече от час.

— Щом са излезли на езда, може да се забавят и повече — отговори Лайънъл. Дуенята го бе спряла на стълбището към горния етаж, където трябваше да приготви всичко необходимо за пътуването, и той не беше в състояние да скрие нетърпението си. — Прекалено сте загрижена, мадам. Докато Луиза е с Малкълм, нямаме основания да се страхуваме.

Бернардина понечи да протестира, когато входната врата се отвори с трясък и двамата се сепнаха. В къщата се втурна задъханият Малкълм.

— Майко божия! — изплака Бернардина. — Знаех си! Къде е тя? Къде е момичето ми?

Малкълм не разбираше испански, но смисълът на думите й му беше напълно ясен. Въпреки това не й обърна внимание, а заговори направо с Лайънъл.

— Тя ми избяга — обясни той, без да го увърта. — Каза, че искала да купи напръстник за дуенята си, и изчезна през задната врата на магазина.

— Какво? — Лайънъл не вярваше на ушите си. — Луиза?

— Да, сър. Ще се опитам да ви обясня. Незнайно по каква причина, младата дама настоя да отидем в Олдгейт. Сега си мисля, че е искала да се срещне с някого. Пазачът каза, че видял дама в карета да преминава през портата.

— Сигурно има десетки дами, които минават портата с карета!

— Да, сър, но описанието на джентълмена, който е яздил редом с каретата, съвпада с лорд Робин — обясни делово Малкълм.

Доня Бернардина не разбра нито дума, но чу името и то й беше достатъчно. Нададе пронизителен вик и се отпусна на най-близката пейка.

— Знаех си, знаех си — простена тя. — Когато дойдоха на вечеря, веднага разбрах, че не ни чака нищо добро.

Лайънъл се обърна и я погледна втренчено.

— Какво искате да кажете? Луиза никога не е виждала лорд Робин. Тя не познава никого извън тази къща.

— Аз ви казах… предупредих ви… — Бернардина избухна в плач. — Какво ще каже майка й? Казах ви, че има нещо подозрително в начина, по който се измъкваше от къщи, докато, спях. Казах ви, че зад това се крие мъж.

Лайънъл сведе глава и се замисли.

— Ужасно съжалявам, сър — обади се Малкълм. — Тя не носеше нищо… никакъв багаж… не можех да предположа, че иска да замине. Беше както обикновено… жива и весела, но така е винаги, когато излизаме на езда.

— Трябваше да измисля нещо друго, за да задоволя жаждата й за приключения — каза си ядно Лайънъл. — Аз съм глупакът, Малкълм, ти не си виновен.

Малкълм очевидно не можеше да си прости.

— Тъй като не знаех в каква посока да тръгна, сър, реших да се върна и да ви кажа всичко. Но не бива да губим време.

— Правилно си постъпил. Аз знам накъде са тръгнали. Ама че дръзко малко същество — Думите му прозвучаха учудено, но иначе не показваше нито ужас, нито гняв.

— Какво има? — попита, хълцайки, Бернардина. — Знаете ли къде е тя?

— Мисля, че знам, мадам. — Лайънъл удари с длан полирания парапет на стълбището. Сега трябваше да се погрижи за нещо много по-важно и нямаше време да се тревожи за Луиза.

Какво, за бога, си въобразяваше това момиче? Всичко му подсказваше, че бе избягала с Робин и Пипа. Той имаше намерение да качи Пипа на кораб за Франция и да замине с нея. Нямаше да я остави, докато не я настанеше в отдавна подготвеното убежище. А сега трябваше да се занимава и с Луиза. Не можеше да я върне вкъщи сама, камо ли пък да помоли Бакьор да я придружи. Но в никакъв случай нямаше да помъкне със себе си и Бернардина.

— Дяволско момиче! — изсъска той. — Нямате причина да припадате, мадам, тя има компаньонка. Приключението няма да й навреди. Никой няма да узнае, а ако ви разпитват, ще казвате, че е предприела малко пътуване с лейди Нилсън и брат й.

— Луиза е избягала — изрече Бернардина с трагичен тон. — Това ще убие бедната й майка.

— Не е избягала. Бакьор не е глупак. Подозирам, че изобщо не е имал представа за плановете й. Майка й няма да узнае, защото вие няма да й кажете. — Тонът му беше остър и решителен. — Идете в стаята й и съберете най-необходимото. Малкълм каза, че не е взела никакъв багаж. Сигурно има нужда от дрехи.

— Ще тръгнете ли след нея?

— Естествено, мадам! Ще я настигна преди падането на нощта. Малкълм, ти идваш с мен. Нареди да оседлаят кафявия жребец, той е отпочинал.

Лайънъл изкачи стълбата към стаята си, вземайки по две стъпала наведнъж. Какво смешно усложнение… точно сега! Той беше длъжен да скрие Пипа на сигурно място — това беше въпрос на живот и смърт. Заради нея трябваше да хвърли прикритието си и никога вече нямаше да изпълнява досегашните си функции. Антоан дьо Ноа щеше да уведоми работодателите си на чия страна е всъщност Лайънъл Аштън. Това означаваше, че испанската шпионска мрежа много скоро щеше да научи истината. Испанските агенти щяха да го преследват безмилостно, защото познаваше много от мръсните им тайни.

А докато успее да изпрати Луиза обратно с Малкълм, на шията му щеше да виси и една влюбена хлапачка със замъглен поглед.

Лайънъл отвори едно заключено чекмедже в скрина си и вдигна дъното. Под него имаше тайник, където държеше важни документи. Извади ги и ги скри в двойното дъно на малката си кожена пътна чанта. Сложи отгоре две големи кесии с дублони и кутийката с печата, която беше показал на Дьо Ноа.

Извади от гардероба си чисто бельо, ризи и панталони и ги нареди грижливо в чантата. Напълни кесията си с пари и я скри във вътрешния джоб на жакета си, където беше и писмото на френския посланик до Бакьор. Действаше целенасочено и сръчно. Бързаше, но не се паникьосваше. Знаеше накъде е потеглила каретата с двете жени и беше уверен, че ще ги настигне по пътя за Тийм. Те бяха с карета и не можеха да напредват много бързо, но поне Пипа беше скрита от любопитни погледи.

Малкълм, който все още не беше преглътнал провала си, го очакваше в залата.

— Конете са готови, сър.

— Много добре. Завържи това за седлото ми. — Той му подаде чантата си. — О, доня Бернардина, събрахте ли нещата на Луиза?

— Да, дон Аштън. — Изпълнена с достойнство и неодобрение, тя му връчи красиво избродирана чанта. — Мисля, че трябва да дойда и аз.

— Повярвайте, ако беше възможно, щях да ви взема — отговори искрено той. — Но ние ще бързаме много.

Бернардина, която знаеше, че това е вярно, въздъхна дълбоко.

— Имам чувството, че това стана по моя вина.

— Не, виновният съм аз — отговори натъртено Лайънъл. — Но ви обещавам да ви я върна много скоро.

Бернардина се прекръсти и нервно запремята броеницата си. Лайънъл се поколеба малко, после поклати глава и излезе от къщата, следван от Малкълм.

 

 

— Ох, каретите са нещо ужасно — въздъхна Пипа и се опита да намести по-удобно задните си части върху коравата, зле тапицирана седалка, докато железните колела трополяха по неравния път. — Предпочитам да яздя.

— Аз също — кимна Луиза, която наблюдаваше любопитно придружителката си. — По каква причина не яздите, лейди Нилсън?

— Да оставим формалностите, Луиза. Името ми е Филипа, но всички ми казват Пипа.

— Тогава и аз ще ви наричам Пипа. — Луиза се усмихна с известна плахост. — В Испания сме много официални и ми е трудно да свикна с английската непринуденост.

Пипа вдигна вежди.

— Само не ми казвай, че си официална и с Робин, Луиза.

Младото момиче се изчерви.

— Не… всъщност не. Все пак преживяхме няколко приключения заедно.

Представата, че Робин е изкушил едно невинно младо момиче да участва в приключения с него, беше невероятно развеселяваща.

— Мисля, че знам истината — отговори тя и се усмихна дяволито. След това се наведе и нави парчето кожа, което затваряше прозорчето. — Тук е дяволски задушно. Предпочитам да дишам праха.

Облегна се назад и започна да разтрива скования си тил.

— Хайде, разкажете ми всичко. Имам нужда от малко забавление.

Луиза послушно й описа нощните си излети с Робин. Пипа слушаше невярващо и от време на време избухваше в смях.

Като видя как животът се върна в очите на приятелката й и бузите й поруменяха, Луиза започна да украсява историите си. Тя нямаше представа какво се е случило, защо пътуваха с тази неудобна карета и каква беше целта на пътуването им, но за всеки, който имаше поне капчица разум, беше ясно, че причината за това прибързано заминаване е някаква катастрофа и че Пипа има спешна нужда от помощ.

До този момент Луиза беше живяла с чувството, че никой няма нужда от нея. Глезена и закриляна, тя беше заобиколена от хора, които покорно изпълняваха желанията й и се грижеха за благополучието й. За нея беше напълно ново да знае, че някой се нуждае от нейната утеха и съпричастност.

Когато й разказа за вечерта на игралната маса и как в облеклото си на слугиня спечелила цял куп пари за разочарование на останалите играчи, все мъже, Пипа избухна в луд смях. Робин, който се движеше бавно отстрани на каретата, се наведе и провря глава през прозорчето.

— Кое е толкова весело?

— Току-що научих как си изкушил това младо момиче да тръгне по наклонената плоскост — каза Пипа. — Само като си представя… окуражил си я да се държи като уличница.

— Не виждам да й е навредило — ухили се Робин.

— Разбира се, че не ми навреди — отзова се с възмущение Луиза.

— Съмнявам се, че сега щеше да седиш до мен, ако не бяха тези ваши нощни разходки — каза Пипа.

— Аз съм тук, защото е станало нещо страшно и смятам, че мога да помогна — изрече Луиза и в погледа й пламна решителност. — Отначало исках само да преживея едно малко приключение, исках да проверя дали мога да избягам от бдителния Малкълм и да изненадам Робин. Тогава видях, че ти имаш нужда от мен, и… — Тя погледна от брата към сестрата и в очите й светна предизвикателство.

Краткият миг веселие беше отминал. Развеселена от разказите на Луиза, Пипа беше забравила катастрофалното положение, в което се намираше, но сега си го припомни и жизнеността я напусна. Обгърна я черен облак и мъката я притисна като тежък товар.

— Аз се радвам на компанията ти, Луиза — промълви тъжно тя. — Робин, хайде да спрем за половин час. Тази карета ще ме умори… всичко ме боли.

— Трябва да стигнем поне до Хай Викомб — възрази той. — Не е далече. Но те моля да не се показваш незабулена.

— Как бих могла? — изсъска Пипа, готова да му се скара за глупавата забележка, но успя да се овладее. Брат й толкова се стараеше заради нея, а на всичкото отгоре трябваше да внимава и какво казва и как го казва. Не той беше виновен, че нищо няма да е както преди.

— Защо не бива да те виждат? — попита Луиза.

— Не мога да ти кажа — поклати глава Пипа. — Много е опасно.

— Разбирам — кимна мъдро Луиза. — Няма да задавам повече въпроси.

Пипа отново затвори очи. Близостта на Луиза я утешаваше и отклоняваше вниманието й, но тя не можеше да не си зададе въпроса какво щяха да правят с момичето. Лайънъл веднага щеше да тръгне да я търси.

А щом разбере, че курвата на испанския крал също е изчезнала, ще се втурне да я преследва.

Отново усети в устата си познатия металически вкус и гаденето, което смяташе за изчезнало, се надигна в гърлото й, по-силно отвсякога. Тя се наклони към прозореца и изкрещя:

— Спрете веднага!

Каретата спря и тя се хвърли навън, следвана от Луиза. Момичето умело свали шапчицата й и държа главата й, докато повръщаше в храстите.

— Майка ми страдаше от ужасно гадене при всяка бременност — обясни с лека усмивка тя. — Чувстваше се много по-зле от теб.

Пипа се изправи бавно и се опита да се утеши с мисълта, че много скоро неразположението й щеше да отмине.

— В чантата ми ще намериш лавандулова вода и мента. Бъди така добра и ми ги донеси. Ще постоя още малко на въздух.

Робин стоеше настрана и се правеше, че не е забелязал мъките на сестра си, но лицето му беше смъртнобледо.

Колко ли време щеше да мине, докато забележеха изчезването им? Той се молеше планът им да успее и да спечелят поне два дни предимство. Защото след това щяха да тръгнат да ги преследват — на първо място детето, което щеше да се роди, но и Пипа, която знаеше твърде много, за да я пуснат да си отиде. Ако я заловяха, можеше да се предполага, че ще я оставят жива до раждането на детето — или докато Мери даде живот на здрав наследник.

Ако успееха да стигнат до Франция, Робин щеше да въздъхне облекчено. Оуен д’Арси знаеше как да открива изчезнали хора и сигурно знаеше и как да ги крие. Ако Пипа успееше да избяга от дългата ръка на испанците във Франция, съществуваше надежда да престанат да я преследват. Въпреки това сестра му не можеше да се върне към стария си живот. От друга страна, Филип и пороците му бяха скандално известни и дори да се разкриеше, злоупотребата с Пипа нямаше да привлече особено внимание.

Робин често се питаше дали беше длъжен да си мълчи. Заради детето. В страните, управлявани от Испания, гъмжеше от незаконни деца на Филип, но детето на Пипа щеше да носи името на Стюарт Нилсън и никой нямаше да научи истинския му произход. Детето нямаше да страда, но докато Мери беше жива, Пипа не можеше да рискува да се върне в Англия. Опасността щеше да отмине окончателно едва когато на английския трон седнеше Елизабет.

Как щеше да се отнася Пипа към натрапеното й дете след раждането — този въпрос беше толкова важен, че Робин още не смееше да си го зададе. Първо трябваше да я заведе на сигурно място.

Пипа се върна в каретата бледа, но овладяна. Видя мрачното лице на Робин, сенките, които затъмняваха очите му, и помилва ръката му, сякаш искаше да го утеши. Това беше абсурдно, след като нямаше кой да утеши нея.

— Можем да продължим, Робин — каза уморено тя.

— В Хай Викомб ще направим по-дълга почивка, ще се подкрепим… може да останем и до вечерта.

Пипа поклати решително глава.

— Не. Трябва да продължим по най-бързия начин. Щом изпълниш задачите си в Тийм и Удсток, ще продължим към крайбрежието.

— По море ли ще пътуваме? — намеси се Луиза.

— Ти не — отговори безизразно Робин. — Щом Пипа и аз се качим на кораба, Джем ще те върне в Лондон.

Без да го погледне, Луиза се качи в каретата и се сгуши в своя ъгъл.

— По-добре ли си вече? — попита потиснато тя.

— Да, благодаря. — Пипа затвори очи. Копнееше за кратък сън, за малко забрава, която да я освежи и да възстанови силите й.

Луиза също затвори очи, за да обмисли плана си. Първоначалното й намерение беше да изпрати вест на настойника си по Джем, който щеше да се върне в Лондон. Щеше да му съобщи, че е решила да придружи лейди Нилсън, която имала нужда от женска компания, и да го увери, че доброто й име не е застрашено.

Естествено беше възможно дон Аштън да прецени положението по друг начин, не като нея. В действителност беше повече от вероятно вече да е тръгнал след нея, но пък не знаеше откъде да започне. Той не подозираше за приятелството й с Робин — никой не ги беше виждал заедно, — и вероятно щеше да реши, че са я отвлекли от улицата. Доня Бернардина щеше да полудее от страх. Луиза съжаляваше за мъката, която щеше да причини на най-близките си хора, но това не можеше да се избегне.

В едно обаче беше сигурна: тя щеше да участва в това тайнствено приключение до самия му край, какъвто и да беше той. Мисълта да се върне към предишния си живот беше непоносима.

 

 

Лайънъл и Малкълм препускаха, сякаш дяволът ги гонеше по петите. Влязоха в Хай Викомб късно следобед и се разделиха, за да проверят в трите кръчми на селото. Можеше да се предположи, че пътниците са слезли да хапнат нещо, и Лайънъл не се учуди, когато Малкълм му съобщи, че в „Уайт Харт“ обслужили непознат джентълмен и пажа му. Освен това изнесли освежителни напитки за две дами, които слезли само колкото да се поразтъпчат и отново потеглили на път.

Лайънъл седна на пейката пред кръчмата, за да изпие чаша ейл и да помисли. Робин трябваше да отнесе писмото от посланика на лорд Уилям Тийм, но не можеше да рискува да вземе Пипа със себе си. Шпионите на Филип и Мери дебнеха навсякъде, а убедените привърженици на Елизабет бяха под постоянно наблюдение. Значи докато Робин изпълнява поръчението, дамите щяха да го чакат в някоя гостилница.

Лайънъл предположи, че пътниците ще отседнат някъде при падането на нощта, за да може Робин да отиде в Тийм под закрилата на мрака, а в Удсток — рано сутринта. През това време придружителките му щяха да се крият. Изводът се налагаше от само себе си: трябваше да се срещне с Робин още тази вечер, преди да е отнесъл писмото на лорд Уилям.

Лайънъл разклати замислено чашата с ейл. Не вярваше, че ще успее да убеди Робин Бакьор в необходимостта да предостави на него грижата за безопасността на сестра си. Това беше извънредно трудна задача, почти невъзможна за изпълнение.

Първо трябваше да му връчи писмото от Дьо Ноа, в което черно на бяло беше написано, че Робин трябва да прекъсне мисията си и да приеме Лайънъл Аштън като заслужаващ доверие и предан на делото им сътрудник. Но дали това беше достатъчно да накара Бакьор да го изслуша, да забрави поне за малко съучастието му в злоупотребата с Пипа?

Пипа. Даже ако успееше да убеди Робин — как да спечели отново доверието на Пипа? На този въпрос нямаше отговор. Той допи канчето си и стана.

— Да тръгваме, Малкълм. Ще разпитаме в съседните села. Те ще отседнат някъде близо до Тийм, по възможност по-далече от пътя.

— Прав сте, сър.

Проследиха пътя на каретата до Принцес Рисбъроу, където узнаха от един селянин, че джентълменът, който я придружавал, се осведомил за гостилницата, разположена доста далеч от пътя за Оксфорд, където можело и да се нощува.

— Ще ви кажа, че „Черния петел“ е най-добрата гостилница по нашите места, от мен да го знаете. — Старецът, който обръщаше купчината компост, се опря на вилата си и продължи: — Не знам дали ще се хареса на изискани дами и господа, но за нас е приемливо.

— Намерихме ги — отсече Лайънъл. Външно беше все така спокоен и сдържан, но усещаше натиск в сърцето си, тежеше му недобро предчувствие. Трябваше да помоли Пипа да го дари с доверието си, за да я скрие на сигурно място. Трябваше да я убеди, че е длъжна да понася присъствието му, докато стигнат до Франция. За да постигне целта си, беше готов да понесе всяко унижение, да жертва цялата си гордост. Щеше да й се закълне, че ще изчезне завинаги от живота й, щом се увери, че не я заплашва опасност.

Само че не знаеше как да го постигне.

Той обърна коня си и препусна през полята в посоката, показана от селянина. Малкълм го настигна и двамата продължиха в мълчание, докато последните червени лъчи на залязващото слънце избледняваха на запад.

Пипа огледа стаичката за гости в „Черния петел“ и направи гримаса.

— Предпочитам да спя в палатка — изохка тя. — Толкова е мръсно… сигурно има бълхи.

Робин вдигна високо свещта, която им беше дал мрачният гостилничар, и огледа обстановката със същата скептичност като нейната. Гостилницата имаше само една стая за пътници и всички трябваше да се подслонят в нея.

— Е, да се опитаме да извлечем най-доброто от ситуацията — отсече Пипа и се опита да се засмее. Ако тази дупка е най-лошото, което ще ни се случи по време на бягството, трябва да се радваме, а не да се оплакваме, каза си сърдито тя. Огледа се и енергично разпредели местата. — Луиза и аз ще спим на леглото. Робин ще използва онзи дюшек, а ти, Джем, ще трябва да се задоволиш с голия под. — Тя кимна окуражително на момчето. — Обещавам да ти намеря няколко одеяла.

Луиза напразно се опитваше да скрие отвращението си от миризмата на влага, плесен и мръсотия. Прозорецът беше без стъкла, подът беше посипан с мръсна слама. Фактът, че Пипа се примири с мизерните условия, я учуди безкрайно. Никога досега не беше отсядала в далечни селски гостилници, за разлика от Пипа, която в детските си години бе пропътувала десетки мили от Дербишайър до Лондон с отряд войници. Тогава лорд Хю Бакьор, бащата на Робин, арестува майка й и я изправи като обвиняема пред крал Хенри VIII и кралския съд.

Робин закрепи свещта на перваза на студената камина. Обърна се към Луиза и изпита едновременно съчувствие и яд заради разстроеното й лице.

— Да беше си останала вкъщи — отбеляза хапливо той.

Луиза почервеня от гняв.

— Нищо ми няма — излъга тя. — При тези обстоятелства Пипа ще има двойно повече нужда от помощта ми.

Пипа се усмихна признателно.

— Много си мила, Луиза — каза тя. — Ще се опитам да подобря тази мизерна квартира. Ще сляза да поговоря с гостилничаря. Ще му наредя да изхвърли мръсната слама и да намери прясна. Като запалят огън, влагата няма да се усеща толкова силно. Може би ще се намерят и сушени билки да поръсим дюшеците.

Възможността да свърши нещо полезно й вдъхна нова енергия. Тъгата е убиец на жизнеността, помисли си тя. Робин я последва в тесния коридор пред стаичката.

— Пипа, трябва да ви оставя за малко — каза той, като затвори вратата, за да не ги чуе Луиза.

— Да, знам, трябва да изпълниш задачата си — отговори бързо тя. — Ще се върнеш ли за нощувка?

— Да, разбира се. Ще се постарая да не се бавя много.

Тя се опита да скрие облекчението си, че нямаше да останат сами през нощта.

— Тогава тръгвай. Аз ще имам достатъчно работа, докато направя тази дупка обитаема. Освен това ще ни е необходимо нещо за вечеря.

— Оставям ти Джем.

— Да, имам нужда от него — кимна Пипа. — Веднага ще му намеря работа. — Тя се усмихна на пажа, който бе последвал господаря си. — Съзнавам, че ще ти е много трудно, Джем, но през следващите часове ти ще си единственият ни закрилник.

Джем толкова се зарадва на това повишение, че моментално забрави цупенето си и с готовност се върна в стаята при Луиза.

— Не ми се ще да те оставя — промълви несигурно Робин.

— Колкото по-скоро тръгнеш, толкова по-бързо ще се върнеш — отвърна Пипа и се запъти към стълбата.

— Дано поне Луиза се излекува от жаждата си за приключения — въздъхна той, когато слязоха на долния етаж.

— Нима тази перспектива ти харесва? — попита изненадано Пипа и го изгледа с присвити очи.

— Тя е под закрилата на Аштън и аз не мога да имам нищо общо с нея — отговори рязко той. Енергията, която й бе вдъхнала нови сили, отлетя толкова бързо, колкото беше дошла.

— Момичето няма нищо общо с настойника си. Тя е добра, усещам го. — Гласът й беше тих, изпълнен с огорчение и тя извърна поглед, защото не искаше той да види болката й. — Хайде, Робин, тръгвай. Имаме само два дни, преди да открият, че ме няма.

Той се поколеба отново, но срещна спокойния й поглед.

— Върви — повтори тя.

Робин кимна и излезе навън в падащия мрак.

Пипа остана в коридора, опитвайки се да се пребори с болката, която заплашваше да погълне цялата й енергия. Знаеше, че не бива да гледа на себе си като на жертва. Ако го допуснеше, животът й щеше да загуби смисъла си. Бяха й сторили зло, но то не беше стигнало до сърцето й. Трябваше да живее с надежда.

Тя си кимна окуражително и се обърна към кухнята, готова да се пребори с гостилничаря Браун и повлеканата му съпруга.

Още преди да е направила първата крачка, чу гласа на Лайънъл от двора. Той дойде толкова внезапно, че сякаш беше излязъл от мислите й. Пипа застина неподвижна в тъмния коридор. Ужасът я вцепени, кръвта замръзна в жилите й. Той беше дошъл да я отведе.

Но тя нямаше да тръгне с него. По-добре да умре.

Гневният, възбуден глас на Робин много скоро заглуши умерените тонове на Лайънъл. Пипа се отдръпна по-навътре в мрака, сякаш там нямаше да я открият.

Нея ли търсеше Лайънъл или Луиза? Но това нямаше значение. Ако я видеше, щеше да я отведе със себе си.

Тя преодоля вцепенението си и се запъти бавно към вратата, която водеше към двора. Не можеше и не искаше да се крие.

Лайънъл и един непознат мъж бяха слезли от конете и стояха срещу Робин, който беше сложил ръка върху дръжката на меча си.

— Моля ви, Бакьор, не изваждайте оръжието си — каза Лайънъл. — Аз няма да се бия с вас, затова няма полза, ако ме нападнете. Нося ви писмо от френския посланик… то ще изясни нещата. — Извади от джоба на жакета си запечатан пергамент и му го подаде.

Робин го пое, без да махне ръка от дръжката на меча. Печатът беше истински, освен ако Аштън не го беше откраднал, за да си направи дубликат. Докато отвори писмото, беше изпълнен със съмнения, но като видя почерка, се успокои. Писмото беше истинско. Прочете посланието на Дьо Ноа, върна пергамента на Лайънъл и каза презрително:

— Всичко това е прекрасно, Аштън, но вашите истински убеждения не ме интересуват. Ще намерите подопечната си в гостилницата и можете да я отведете със себе си. Сестра ми обаче е моя работа и аз ще я свърша, както трябва. Още повече, че вече не съм обвързан с другата си мисия.

— Не сте прав. За съжаление сестра ви е моя работа. — Лайънъл сгъна грижливо писмото и го прибра в джоба си. — Простете, но аз имам много повече възможности да я скрия на сигурно място.

— Така както злоупотребихте с нея, нали? — изсъска Робин и стисна до болка дръжката на меча. — Вие ми простете, Аштън, но аз не бих ви поверил сестра си даже ако беше в ковчег.

— Решението трябва да вземе Пипа. Става въпрос за нейния живот — отговори все така спокойно Лайънъл. — Аз съм твърдо убеден, че мога да я спася, докато вие не можете.

Пипа напразно се помъчи да извлече някакъв смисъл от разговора им. Какво говореше Лайънъл? Какво имаше предвид Робин, като каза „истинските ви убеждения“?

Видът на Лайънъл извика в сърцето й толкова гняв и болка, че спря дъха й. Беше очаквала, че никога няма да го види отново, и беше напълно неподготвена за въздействието, което й оказа появата му. Не беше способна да разсъждава разумно, нито да открие смисъла в казаното.

Робин извади меча си и когато оръжието иззвънтя, Пипа разбра, че трябва да се намеси. Брат й беше опитен воин, отличен боец с меч, но не можеше да се мери с Лайънъл. Тя излезе бързо в двора и изкрещя в мрака:

— Не, Робин, не! Веднага прибери оръжието!

Застана пред Лайънъл и го погледна толкова студено, че той се вкамени.

— Доколкото разбирам, мистър Аштън, вашата двойна игра е служила на справедливото дело. Сега вероятно трябва да падна на колене и да ви благодаря, че идвате да спасите живота ми? И да ви кажа колко сме щастливи, че сте на наша страна? — Тя изкриви устни в подигравателна усмивка. — Вероятно ще разберете, че предпочитам да се доверя на брат си. Луиза е в стаичката над кръчмата. Сигурно ще се радвате да чуете, че е жива и здрава и доброто й име не е пострадало.

— Никога не съм се съмнявал — промълви той, знаейки, че не бива да показва несигурност и преди всичко не бива да допуска Пипа да го отблъсне. Нека трупа ледено презрение върху главата ми, но да тръгне с мен, повтаряше си упорито той. — Утре на зазоряване ще я изпратя обратно в Лондон, придружена от Малкълм. Но ти трябва да ме изслушаш, Пипа. Бакьор не може да направи за теб онова, което ще направя аз. — Той погледна студено Робин и попита: — Няма да го отречете, нали?

Робин не отговори. Устните му бяха здраво стиснати, устата образуваше тясна линия на напрегнатото лице.

— Може би сте прав — отговори беззвучно Пипа, — но аз вярвам на брат си.

— По-добре чуй какво има да ти каже той. — Робин изрече тези думи с видима неохота, но не беше в състояние да оспори фактите. Беше наясно, че Лайънъл Аштън разполага с възможности, с които той изобщо не можеше да се мери. Къртицата, успяла да проникне толкова дълбоко във вражеската територия, знаеше номера и финтове, които далеч превишаваха собствения му скромен опит.

Той отиде при сестра си и сложи ръка на рамото й.

— На карта е заложен животът ти, мила. Моля те, поне чуй какво има да ти каже Аштън.

Здравият човешки разум посъветва Пипа да приеме молбата на брат си, колкото и да се противяха чувствата й. Без да каже дума или да направи някакъв жест, тя се обърна към къщата.

Робин погледна мрачно Лайънъл, който сведе глава в знак на благодарност и последва Пипа в гостилницата.