Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (20)

19

— Тази сутрин искам да се разходим в града, Малкълм — заяви Луиза, докато внимателно подреждаше полите си върху седлото.

— По улиците трудно се препуска в галоп, милейди — възрази мъжът и възседна коня си.

— Вероятно сте прав, но паркът и крайбрежните алеи започват да ми омръзват. Разбирате ли, аз почти не познавам Лондон… много ми е интересно да видя градските стени. Нямаше ли едно място на име Олдъргейт?

— Олдгейт — поправи я Малкълм.

— Чувала съм, че там било много оживено… че имало какво да се види, най-вече интересни хора — продължи Луиза с обезоръжаваща усмивка, която издаваше любопитство.

— Права сте, но там е шумно и мръсно. Човек не може да чуе собствените си думи.

— О, много искам да попадна на шумно и мръсно място — заяви решително тя. — Ти не можеш да си представиш колко тих и чист е животът ми тук, Малкълм.

— Разбира се, че мога. Но на Крема няма да й хареса.

— О, уверена съм, че ще бъде послушна. — Луиза се наведе и потупа кобилата по шията. — Не е зле да свикне с човешките маси.

— Ще свикне, но постепенно. Там няма да й се понрави.

— Тогава ще взема друг кон. Дон Аштън има десетки коне и все ще се намери някой подходящ.

Малкълм поклати глава.

— Мистър Аштън не държи в обора си коне за дами… само Крема.

— Е, какво ще правим тогава? — попита Луиза с високо вдигнати вежди.

— Смятам да потегляме — отговори флегматично Малкълм, смушка коня си и се запъти към портите. След минута бяха вече на улицата.

Луиза го последва с усмивка и с възбудено биещо сърце. Предстоеше й голямо предизвикателство: да провери дали е в състояние да надхитри умния Малкълм. Естествено това щеше да бъде само моментен триумф, но тя имаше нужда от нещо, за да поддържа духа си жив.

Благодарение на излетите с Робин животът по улиците не й беше съвсем непознат, както си мислеше Малкълм. Тя извърна глава, за да не гледа гонитбата на мечки, и посвети повече внимание на скитника, закован за ушите на позорния стълб. През цялото време водеше умело Крема по мръсния калдъръм и избягваше вонящите канали.

Малкълм, който проявяваше разбиране към желанието й да преживее нещо различно, не откъсваше поглед от нея, но се държеше по обичайния си небрежен начин. Скоро оставиха борсата зад гърба си и препуснаха по улица Ломбард. Луиза видя в далечината градските стени. Около тях се движеше гъста навалица: хора, които идваха в Лондон или напускаха столицата. Олдгейт беше съвсем близо. Щом излязоха на площадчето, Луиза рязко дръпна юздите.

— Бих искала да хвърля един поглед в магазинчето на този майстор на сребро, Малкълм. — Тя посочи с камшика си тъмно дюкянче, над чиято врата висеше сребърно чукче. — След една седмица доня Бернардина има рожден ден и искам да й купя сребърен напръстник. — Тя отново го удостои с усмивка. — Но не мога да купя нищо, ако не посетя няколко магазина.

Тя е права, каза см Малкълм, слезе от коня си и протегна ръце към нея.

— Можеш да ме чакаш тук — каза Луиза и скри лицето си под скромната си черна мантиля. — Не бива да оставяме Крема в ръцете на някое улично хлапе.

Малкълм огледа подозрително магазинчето за сребро, но не откри вътре нищо необикновено. Нямаше клиенти и майсторът усърдно полираше двойка свещници. Той хвана юздите на двата коня и заяви:

— Много добре, мадам, ще чакам тук.

— Благодаря ти, Малкълм.

Усмивката й остана скрита под дантелената мантиля, но Малкълм улови топлотата в гласа й. Кимна й с нещо като усмивка и се обърна към улицата.

Луиза прекрачи прага на магазинчето. Собственикът веднага стана и се запъти към нея, като триеше ръце в престилката си.

— Какво ще желаете да ви покажа, милейди?

— Напръстници — отговори тя, докато оглеждаше тъмното, прашно помещение. Видя задната врата и едва не извика от радост. — Моля ви, извадете всичко, с което разполагате. След пет минути ще се върна и ще направя своя избор.

Мъжът закима усърдно и веднага започна да отваря чекмеджетата.

Луиза отиде бързо до вратата, която беше забелязала в задната стена. Надяваше се, че тя извежда на задната уличка. Всички такива улички бяха свързани помежду си и образуваха истински лабиринт от пътища, които минаваха паралелно на главните улици.

Луиза излезе под слънчевата светлина и се огледа. Беше малко преди обед. От мръсния съседен двор изскочиха група малки деца, полуголи, несигурни на крачетата си. Тя ги подмина бързо. Знаеше в каква посока трябва да върви, за да стигне до Олдгейт, и продължи по задните улички. Трябваха й само три-четири минути.

Прибра полите си, за да ги предпази от мръсотията и праха, и се затича. Учудваше се, че не изпитва страх, защото дори по това време на деня за изисканите дами беше непростимо лекомислие да излязат сами в тази част на града. Въпреки това тя се чувстваше сигурна, ненаранима. Сякаш я заобикаляше невидима стена, която никой не беше в състояние да пробие. И наистина — никой не посмя да застане на пътя й, само я сподиряха с любопитни погледи.

Луиза зави няколко пъти и най-сетне излезе в самия край на улица Ломбард, пред портата Олдгейт. Там спря, за да си поеме дъх. Как да открие Робин в тази навалица? Най-добре да държи под око портата, през която той трябваше да мине.

Тя си проби път през гъстата тълпа и се загледа в дългите опашки, които се виеха в двете посоки. Пазачите ходеха напред-назад покрай стената и зяпаха равнодушно. С изключение на няколко часа през нощта портата беше отворена за всички желаещи да влязат или излязат. Затваряха я само по изрична заповед на градската управа. Луиза намери сравнително тихо кътче в непосредствена близост до портата и зачака с лудо биещо сърце, като непрекъснато оглеждаше тълпата. Ако Робин не се появеше скоро, щеше да се върне при Малкълм.

Най-сетне тя видя едрата му фигура. Възседнал жребеца си, той придружаваше затворена карета. Изражението му я смая. Възбудата й угасна като пламъче под кофа пясък. Никога не го беше виждала точкова мрачен и гневен. Познаваше смеха му, познаваше го шеговит, весел, флиртуващ, а понякога в погледа му се четеше настойчивост, от която сърцето й ликуваше. Но това не беше мъжът, когото познаваше.

Без да мисли какво прави, тя излезе на пътя му.

— Робин!

Той сведе глава и толкова се учуди, та Луиза помисли, че не я е познал.

— Какво правиш тук?

Каретата спря, от капрата скочи младо момче.

— Ще минем ли, сър? — попита Джем и зяпна любопитно забулената жена.

— Почакай малко — сряза го Робин и скочи от седлото. — Какво, за бога, правиш тук, Луиза?

— О, исках да преживея още едно малко приключение. Да се уверя, че съм в състояние да се изплъзна от… всъщност няма значение. Какво ти е, Робин? Какво се е случило? — Тя сложи ръка на рамото му с искрена загриженост и съчувствие.

Вратичката на каретата се отвори. Появи се Пипа.

— Защо спряхме?

— Заради мен — отговори Луиза и откри лицето си. — Исках да преживея нещо интересно, но сега разбирам, че съм постъпила глупаво. — Тя отиде при Пипа и й подаде ръка. — И двамата изглеждате ужасно. Какво се е случило? Мога ли да помогна?

Първата реакция на Пипа бе нетърпение и гняв. Нямаха време да стоят на улицата и да водят безсмислени разговори с едно глупаво момиче, което няма представа от сериозността на живота.

— Не можете да ни помогнете — отсече тя, махна с ръка и се обърна към каретата. В този миг в сърцето й внезапно се обади тайното желание за женска компания, за нежните утешения, които можеше да й предложи само жена.

Но тя имаше нужда от майка си или от сестра си, не от Луиза, която беше твърде млада и невинна, за да разбере злото в живота.

Тя трябваше да я предпази от това зло, не да й го натрапва. Затова се качи в каретата и изрече заповеднически през рамо:

— Тръгвай, Робин, нямаме време за губене.

Преди да е успяла да затвори вратичката, Луиза се качи след нея.

— Лейди Нилсън, вие може да сте убедена, че не мога да ви помогна, но аз съм на друго мнение — заговори настойчиво тя и около устата й се изписа упорита линия. — Смятах да се видя с Робин и да се върна у дома, но сега разбирам, че трябва да направя нещо друго.

Робин провря глава през прозорчето.

— По дяволите, Луиза, слез веднага! Какво правиш тук съвсем сама?

— Няма значение — отговори безгрижно тя. — Ще дойда с вас. Доброто ми име няма да пострада, защото лейди Нилсън ми е компаньонка. Виждам, че тя има нужда от моята помощ.

За бога, сега нямаме време за това, каза си отчаяно Пипа, макар да се възхищаваше от упоритостта на Луиза и да съчувстваше на жаждата й за приключения. Тя също притежаваше тези качества, но сега се запита бегло дали това наистина беше така или ужасът, който бе преживяла, ги е изтръгнал брутално от душата й.

След това обаче си каза, че Луиза би могла да й помогне да си възвърне част от предишния живот, когато се чувстваше непобедима. Може би близостта с младата испанка щеше да й осигури възможността да остане жива, да не полудее. Луиза със сигурност щеше да бъде интересна и възбуждаща спътница.

Пипа тръсна глава и реши да прати всички скрупули по дяволите. Щом момичето е готово да се хвърли във вихъра на живота, тя нямаше да му попречи.

— Нека дойде с нас, Робин.

Брат й я погледна невярващо.

— Моля ти се, Пипа… какво ще каже доня Бернардина… а настойникът й… направо ще полудеят от страх.

— Ще намеря начин да им пратя вест — отговори самоуверено Луиза и продължи сериозно: — Разбира се, ако това не застрашава безопасността ви.

Малката доня Луиза не е глупава, каза си развеселено Пипа и промълви с колеблива усмивка:

— Робин, ако не си готов да я свалиш насила от каретата, ще се съгласиш да ни придружи. Би било крайно неучтиво да я оставиш да се прибере сама по несигурните лондонски улици. Освен това знаеш, че не бива да губим нито минута.

Робин кимна мрачно. Не беше в състояние да оспори нито един от тези аргументи. Луиза се разположи удобно на седалката срещу Пипа и ако държеше да я свали, трябваше да прибегне до сила. Той разпери ръце в знак, че се предава, затвори вратичката и възседна коня си.

 

 

Лайънъл не чуваше почти нищо от онова, което говореха съветниците на Филип. Пръстите му се плъзгаха по стройната дръжка на чашата за вино, погледът му беше втренчен в слънчевото петно на тежката дъбова маса, без да го възприеме истински.

— Дон Аштън, как можа да се случи това? Защо тази сутрин лейди Нилсън се противопостави на кралската забрана? — попита настойчиво Гомес и се наведе през масата.

Лайънъл си заповяда да се съсредоточи.

— Вината е моя. Вчера й разреших да излезе на езда сутринта и я посъветвах да поръча коня си в двора на ковачницата. Нямах представа, че Негово величество ще пожелае да отиде в ковачницата в същия час и че тя ще стане толкова рано. — Той отпи глътка вино. — Денят едва бе настъпил. Знаете, че повечето придворни дами не обичат да стават рано.

— Освен ако не са на служба при кралицата — намеси се Ренар. — Нейно величество има навика да се моли преди разсъмване и веднага след това се посвещава на държавните дела.

Лайънъл не отговори на тази ласкателна забележка. Отново отпи глътка вино и се облегна назад. Един паж побърза да напълни чашата му. Виното изобщо не му действаше, макар да пиеше повече, отколкото му беше навик.

— Изглеждате ми някак разсеян, дон Аштън — отбеляза Филип, опря се с лакти на широките резбовани облегалки и замислено се почеса по брадичката.

— Напротив, сир. — Лайънъл остави рязко чашата си. — Тъкмо размишлявах дали за всички замесени в този случай не е най-добре лейди Нилсън да се премести в моя дом. Тъй като живея с подопечната си и дуенята и, никой няма да си помисли нищо лошо. Така ще бъде много по-просто да контролирам действията й. В двореца това е невъзможно, ако не я държим заключена, а аз не смятам, че това е особено умно. Не би трябвало да привличаме излишно внимание към тази жена. Ако я затворим в покоите й, привържениците на Елизабет ще станат още по-враждебни, а ние искаме да го избегнем, нали?

— Какво ще каже съпругът й?

— Сигурен съм, че няма да възрази. Можем да оправдаем преместването на жена му с обяснението, че той е твърде зает и не може да се грижи добре за нея. В моя дом дамата ще има женска компания, докато в двореца ще е съвсем сама, нали семейството й не пребивава в двора.

— След дребното произшествие с любовника му миналата нощ Нилсън ще направи всичко, което му заповядаме — изсъска Ренар и тясната му уста се изкриви в грозна гримаса. — Моите хора ми съобщиха, че всичко е минало по план.

— Е, добре, дон Аштън, направете, каквото смятате за правилно — кимна Филип. — Кралицата и аз не желаем да се занимаваме повече с този въпрос.

Освен ако не се окаже необходимо. Това беше неизречената мисъл на всички присъстващи, ала никой не посмя да изрази съмнение в щастливия край на бременността на Мери.

Лайънъл отмести стола си.

— Възнамерявам незабавно да уредя преместването. — Поклони се на Филип и излезе навън.

Трябваше още днес да изведе Пипа от двореца, за да подсигури безопасността й. Предложението му беше готово от седмици и знаеше, че кралят и съветниците му ще го приемат благосклонно. Същото важеше и за Пипа — но това беше преди ужасното разкритие тази сутрин. Сега трябваше да изтръгне съгласието й, ако трябва и със сила. Срамът и разкаянието му бяха толкова силни, че не можеше да си представи как ще я потърси и ще говори с нея. Но трябваше да го направи.

Почука енергично на вратата й, но никой не реагира. Почука отново. Обикновено камериерката беше в стаята. Опита се да повдигне резето, но вратата беше заключена. Поколеба се малко и отиде до съседната врата.

И там не последва реакция на чукането му, но той чу как някой се движеше в помещението. Затова отвори, без да се колебае.

Стюарт, който стоеше до камината с писмо в ръка, се обърна рязко. Лицето му беше смъртнобледо.

— Какво искате? — попита глухо той.

— Търся жена ви — отговори спокойно Лайънъл. — Вратата й е заключена, никой не отговаря на чукането ми.

— Може би спи — прошепна Стюарт. Ръката му трепереше силно, затова я скри в диплите на наметката, която не беше свалил. Току-що бе прочел писмото на Пипа.

Лайънъл се намръщи, отиде до свързващата врата и се опита да я отвори, но и тя беше заключена.

— Сигурно имате ключ.

— Да… не… — заекна Стюарт. Нямаше време да се възстанови от шока, който му бе причинило писмото на Пипа. Жена му знаеше всичко, което трябваше да знае. Както винаги, Аштън беше дошъл в най-неподходящия момент. Но дори и при по-благоприятни обстоятелства той успяваше да го превърне в страхлив, подъл слабак.

— Да или не? — попита с обичайното си равнодушие Лайънъл и Стюарт изпита дива омраза. Противникът му умееше да крие мислите и чувствата си зад хладна фасада и това го правеше неразгадаем.

— Не. — Той поклати решително глава.

— Стига, човече. Не мога да повярвам, че нямате ключ от покоите на съпругата си. — Лайънъл протегна ръка. — Дайте ми го.

Нима Пипа сериозно е вярвала, че съм в състояние да крия бягството й от този мъж, който е получил заповед да я пази? — помисли си отчаяно Стюарт. И най-силният мъж не би бил в състояние да издържи на коравия поглед и властно протегнатата ръка на Аштън.

Погледът му неволно се плъзна към раклата до прозореца. Лайънъл го проследи, прекоси безшумно помещението и посегна към месинговия ключ, оставен отгоре. Пъхна го в ключалката и отвори вратата към празната стая на Пипа.

— Знаете ли къде е? — попита той със същия равен тон.

— Не. — Това поне беше вярно.

Лайънъл се обърна и го погледна втренчено.

— Мисля, че е по-добре да ми дадете писмото. — Той посочи ръката, скрита в диплите на наметката.

Безпомощен, неспособен да се възпротиви, Стюарт му подаде прощалното писмо на Пипа. Лайънъл го прочете, смачка го и го хвърли в огъня.

— Имате ли представа в каква опасност е жена ви? — попита гневно той.

— Естествено! — отвърна раздразнено Стюарт. — Да не мислите, че не знам защо снощи нападнаха Габриел? Каквото и да си мислите за мен, аз не съм нито сляп, нито идиот.

В този момент Лайънъл не изпитваше към Стюарт обичайното презрение. И той се намираше в същото положение.

— Смятам, че Пипа е при брат си. Няма към кого другиго да се обърне, нали?

— Да, няма друг.

— Това е добре. Поне за известно време ще успеем да запазим бягството й в тайна. Имам позволението на краля да я отведа в моята къща, за да е в компанията на подопечната ми и дуенята й. Като видят, че я няма, ще предположат, че е там.

— А през това време вие ще я търсите.

— Естествено. — Потвърждението бе изречено необичайно остро. — Ако не е с брат си, той със сигурност ще знае къде да я намеря. А него ще намеря чрез френския посланик.

— Откъде Пипа знае какво са й сторили? — попита ожесточено Стюарт. — Не разбирам как го е открила.

Лайънъл се поколеба, но призна:

— Тя сама откри вашата тайна по случайност. Знае я от няколко седмици. Всичко останало… — Той поклати глава. — Очевидно е съхранила неясен спомен за нощите с Филип и настоя да научи истината.

— И вие й я казахте? Просто така? — Стюарт не повярва на ушите си.

— Тя заслужава да чуе истината — обясни кратко Лайънъл. — След всичко, което й причинихме, това е най-малкото.

— Защо тогава не я оставите да замине с брат си… след като вече знае всичко? — Стюарт говореше с учудваща сила и решителност.

— Наистина ли смятате, че Филип и съучастниците му ще й позволят да изчезне? — попита нетърпеливо Лайънъл. — Ако не я намеря преди противната страна, животът й няма да струва и една стотинка. Вие го знаете не по-зле от мен. Знаете също, че само аз мога да я защитя.

Стюарт пребледня още повече и избягна коравия, гневен поглед на доскорошния си противник.

— Стига толкова, Аштън. Няма вече да играя тази роля. Повече няма да позволя да ме изнудват.

— И как ще сложите край на играта? — попита саркастично Лайънъл. Вече не изпитваше съчувствие към Стюарт. Онова, което беше сторил на Пипа, беше отвратително, но тогава не я познаваше, не се беше заклел да й е верен и да я закриля, както беше сторил това съпругът й. Той не беше злоупотребил с доверието й.

Стюарт се извърна настрана. Нямаше намерение да разкрие плановете си.

— Не правете глупости — предупреди го грубо Лайънъл. — Заради жена си. И не казвайте на никого, че е изчезнала. — С тези думи му обърна гръб, излезе навън и затръшна вратата зад гърба си.

Стюарт отвори бавно стиснатите си юмруци. Не можеше да направи нищо за Пипа. Нека Аштън да се занимава с нея. Неговата отговорност се състоеше в това да поправи, доколкото беше възможно, злото, което й беше сторил.

Намерението му беше да отиде при епископа на Уинчестър и да се изповяда, да признае връзката си с Габриел. Макар и обвързан с тайната на изповедта, епископът беше длъжен да даде съгласието си за анулирането на брака. Щом получеше документа, Стюарт възнамеряваше да го изпрати незабавно на лорд и лейди Кендъл заедно с обяснително писмо. Така щеше да освободи Пипа от брачните окови.

Веднага след това щеше да вземе Габриел и да избягат в чужбина. Щяха да изчезнат незабелязано, за да си осигурят предимство. Естествено испанците продължаваха да го наблюдават, но за момента бяха спокойни: въобразяваха си, че са го сплашили достатъчно. Докато се сетеха да го потърсят, двамата с Габриел щяха отдавна да са в открито море.

 

 

Лайънъл почука на вратата на френския посланик и бе приет веднага. Антоан дьо Ноа беше ловък дипломат и успя да скрие изненадата и любопитството си.

— Мистър Аштън, какво неочаквано удоволствие. Ще позволите ли да ви предложа чаша вино?

— Предпочитам веднага да заговоря по същество, Дьо Ноа. Искам да знам къде се намира Робин Бакьор. Вчера имах разговор с него… вероятно го е споменал пред вас.

Посланикът наля вино и подаде чашата на госта си.

— Моля, седнете, сър.

— Не, благодаря, предпочитам да остана прав. — Погледна Дьо Ноа над ръба на чашата си и продължи: — Хайде да не се преструваме. Времето напира. Имам основания да предполагам, че лорд Робин придружава сестра си. Тя се намира в голяма опасност, а лорд Робин не е в състояние да гарантира сигурността й без моята подкрепа. Знам, че е изобретателен, умел куриер и опитен агент, но въпреки това…

— Трябва да призная, че не може да се мери с вас — отговори посланикът с едва забележимо вдигане на раменете. — Питам се само защо искате да защитите дамата, след като сте помогнали да изпадне в това опасно положение.

Един мускул на бузата на Лайънъл потръпна, но лицето му остана безизразно. Бръкна във вътрешния джоб на жакета си и извади дървена кутийка, обкована с метал.

— Смятам, че това ще ускори разговора ни. — Сложи я на масата, без да я отвори.

Дьо Ноа любопитно посегна към кутийката. Погледна бързо посетителя си, кимна в знак, че е разбрал, и вдигна капачето. Върху кадифена възглавничка беше положен печат с форма на скарабей.

— Това е вашето… удостоверение? — попита той и предпазливо попипа печата.

— Щом го наричате така — отвърна Лайънъл с хладна усмивка. — Отбележете, че само неблагоприятните обстоятелства ме принуждават да го покажа.

— Да, това е обяснимо. — Дьо Ноа остави скарабея обратно в кутийката и я подаде на госта си. — Дори аз нямам такъв печат. Колко такива има?

Лайънъл поклати глава.

— Знаете не по-зле от мен, че има три. Само три.

— Знаете ли у кого са другите два? — Погледът на посланика издаваше голямо любопитство.

— Не. — Лайънъл се изсмя кратко. — Ние сме група избраници, уважаеми, и аз току-що се компрометирах. Така, а сега ми кажете къде да намеря лорд Робин.

— Мисля, че първо трябва да ми обясните как ще попречите детето на лейди Пипа да попадне в ръцете на испанците, без да изоставите прикритието си.

— Аз нямам друг изход, освен да се разкрия. Отдавна знаех, че ще дойде денят, когато ще го направя. Надявах се да го запазя по-дълго, но… — Той вдигна рамене. — Трябва да се съобразяваме с обстоятелствата, драги. — Прибра кутийката в джоба си и заключи спокойно: — Ако успея да попреча на испанците да завладеят Англия, ще знам, че си е струвало.

— Кажете ми… — Дьо Ноа го изгледа остро — … какво се говори за бременността на Мери?

— Знам само онова, което знаете и вие. Че не е бременна… че само си въобразява… че състоянието й е продукт на голямото й желание да роди дете. — Той вдигна едната си вежда.

Посланикът кимна.

— От кръга на придворните й дами излезе поверителна информация, че и друг път е изпадала в подобно състояние. Според тях кралицата има някаква органична аномалия.

— Обаче лекарите й дават надежда.

— За да запазят благоволението й.

— Не можем да им се сърдим — отбеляза подигравателно Лайънъл. — Сега ще ми кажете ли каквото искам да зная, сър?

— Предполагам, че трябва да го направя, макар да не ми давате гаранция за сигурността на дамата.

Лайънъл изкриви уста в мрачна гримаса.

— Заклевам се в гроба на сестра си, че ще се грижа за безопасността на лейди Пипа и нероденото й дете.

Посланикът го погледна втренчено. От тихата заплаха в тона на посетителя му го побиха тръпки. Само глупак би се изпречил на пътя на Лайънъл Аштън.

— Робин е на път към Удсток — каза най-после той. — Трябва да отиде и при сър Уилям Тийм. С вашите приказки за скарабеите снощи сте предизвикали силно безпокойство сред нашите хора. Затова смених паролата и изпратих Робин да уведоми Пари и чрез него Елизабет, че може би сред нас има шпионин.

— Поне един, ако не половин дузина — потвърди Лайънъл с пренебрежително вдигане на раменете. — Но не съм аз. Не е било необходимо да сменяте кода.

— Прав сте — кимна посланикът. — Ако почакате малко, ще ви дам писмо за лорд Робин, в което ще обясня това… и ще му дам възможност да ви види в нова светлина. — Той вдигна иронично едната си вежда.

Лайънъл кимна и остави чашата си. Дьо Ноа написа бързо няколко реда, капна восък върху писмото и го запечата.

— Много благодаря — поклони се кратко Лайънъл, когато посланикът му подаде писмото, и го прибра в жакета си. — Ще тръгна направо към имението на сър Тийм. Засега испанският коронен съвет смята, че Пипа пребивава в моя дом в компанията на подопечната ми и дуенята й. Значи имаме известно предимство.

— Аз ще се погрижа да разпространя тази новина — усмихна се посланикът. — Бог с вас, мистър Аштън.

— По-добре ми пожелайте късмет — отвърна сухо Лайънъл. — Бог не може да ми помогне. В негово име се върши много зло.

 

 

Малкълм беше търпелив човек. Стоеше спокойно пред магазинчето за сребро с юздите в ръце, наслаждаваше се на топлите слънчеви лъчи и наблюдаваше минувачите. Знаеше, че жените обичат да правят покупки, а доня Луиза рядко имаше възможност да обикаля магазините. Дори да й трябваше половин час, за да избере един напръстник, той нямаше да й пречи.

Накрая обаче го обзе чувството, че отсъствието й е продължило твърде дълго. Върза юздите за железния пръстен в стената и влезе в мрачното дюкянче. Собственикът чу стъпките му и бързо излезе от задната част на помещението.

— А, ето ви най-после, милейди, вече си мислех… — Като видя Малкълм, той млъкна разочаровано. Младата дама, за която беше извадил цяла колекция напръстници, го бе измамила. — Простете, сбърках ви с друг клиент.

— Къде е младата дама, която влезе преди малко? — Обзет от лошо предчувствие, Малкълм огледа празното помещение.

— Дамата влезе и ме помоли да й приготвя напръстниците, които имам, за да си избере. Обеща да се върне след пет минути. — Погледна часовника на колана си и заяви: — Оттогава мина поне половин час.

— По дяволите! — процеди през зъби Малкълм. Доня Луиза го беше надхитрила. Защо допусна да му замае главата със сладката си невинна усмивка?

Той отиде до задната врата и излезе на уличката. В една кална локва си играеха две полуголи, невероятно мръсни деца.

— Видяхте ли преди малко да минава една дама? — попита ги той, но те го погледнаха неразбиращо. Малкълм изруга и се върна обратно в магазина.

— Тя ще се върне, нали, сър? — Майсторът се взираше потиснато в таблата с напръстници.

— Съмнявам се — отговори сухо Малкълм и излезе през предната врата. Възседна коня си, взе юздите на Крема и обиколи магазина, за да излезе на задната уличка.

Луиза беше показала интерес към Олдгейт и несъмнено беше решила да мине по задните улички. Една жена, която простираше пране, му каза, че видяла забулена дама да тича покрай къщата й.

— Май много бързаше — отбеляза равнодушно тя, докато изстискваше мъжка риза. — Стори ми се странно. Рядко виждам дами по нашата уличка.

Малкълм й благодари и забърза към портата. Отчаяно претърси с поглед навалицата, сред която се разхождаха улични търговци и кресливо хвалеха стоката си. Тази сцена би задоволила всеки стремеж към многообразие, но доня Луиза не се виждаше никъде. Малкълм провери в три таверни, макар да не можеше да си представи, че изисканото младо момиче ще се осмели да влезе в миришеща на вкиснала бира кръчма.

Накрая попита един от пазачите, който отегчено дъвчеше сламка, дали през портата е минала млада дама с черен воал. Мъжът поклати глава и плю на земята.

— Не съм видял дама. Или поне не пеша.

— На кон ли?

— Не, в карета.

— Кога?

Пазачът извади от джоба си още една сламка и я задъвка замислено.

— Преди около половин час. А може и преди двайсет минути. Край каретата яздеше джентълмен.

— Как изглеждаше?

Мъжът вдигна рамене.

— Нищо особено. Просто джентълмен. Със зелена наметка. Яздеше вран жребец.

Тази сутрин в дома на Лайънъл Аштън беше дошъл джентълмен със зелена наметка, възседнал вран жребец, и доня Луиза много се зарадва на посещението му. Малкълм не бе пропуснал да отбележи бързо преглътнатия й радостен вик при появата на Робин Бакьор.

Може би трябваше да тръгне след нея, но не знаеше в каква посока е поела. Ако я пропуснеше или ако дамата не беше доня Луиза, щеше да загуби скъпоценно време. Съществуваше и възможност след излизането й от магазинчето да е била отвлечена, макар да не беше много вероятно. Домът на жената, която я беше видяла, се намираше точно на мястото, където задната уличка се вливаше в широкия път към Олдгейт.

Малкълм помисли още малко и взе решение. Доня Луиза очевидно беше изчезнала по своя воля и това означаваше, че не я заплашва непосредствена опасност. Само мистър Аштън имаше право да реши как да постъпи. Главното беше да избегнат скандала, а ако той предизвикаше някоя неприятна сцена на оживен път, със сигурност щеше да избухне скандал. Мистър Аштън със сигурност знае кой е лорд Робин, докато той нямаше представа. Значи не биваше да губи повече време. Малкълм смушка коня си и препусна право през навалицата.