Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (17)

16

Когато Луиза и компаньонката й слязоха по стълбата, Лайънъл излезе напред.

— Лейди Нилсън, позволете да ви представя доня Бернардина де Карденас.

Бернардина направи съвършен реверанс, на който Пипа отговори с дружелюбна усмивка.

— А това е моята подопечна, доня Луиза де лос Велес. — Той улови ръката на Луиза и я изведе напред. Пипа поздрави с радост младото момиче.

— Възхитена съм да се запозная с вас, доня Луиза. — Подопечната на Лайънъл не беше детето, което си беше представяла. Красиво момиче с учудващо тъмносини очи, кремавобяла кожа и блестяща черна коса. Малко закръглено, но повечето мъже ценяха това у жената. Пипа хвърли бърз поглед към Лайънъл и неволно се запита дали и той беше от тези мъже.

Аштън представи на двете дами Робин, който се поклони строго церемониално пред доня Бернардина и не толкова сковано пред младата дама. Когато я погледна в лицето, Луиза побърза да сведе глава към пода.

— Добре дошли, милорд — прошепна тя иззад ветрилото си.

— Благодаря ви, доня Луиза. Как ви харесва при нас? Надявам се, че ви е много интересно.

— Тук е много усамотено, сър — отговори Луиза и го стрелна с поглед над ръба на ветрилото си. — Нямаме толкова развлечения, като в Испания.

— И вината за това е моя — намеси се Лайънъл и поведе гостите си към салона. — Бях толкова зает с държавни дела, че не ми остана време да въведа доня Луиза в двора.

— Честно казано, не сте загубили много, доня Луиза — усмихна се Пипа. — Повечето така наречени забавления са ужасно досадни.

— Но нали има и танци… музика… — възрази Луиза. — Моля, заповядайте, лейди Нилсън. — Тя посочи висок стол с резбовани странични облегалки и се настани на ниско столче до него.

Пипа седна, изненадана, че това момиче се отнасяше към нея с уважението, дължимо на възрастна дама. Ами да, сигурно в очите на Луиза тя беше една достойна матрона… на всичкото отгоре бременна, макар че Луиза още не знаеше за състоянието й. Ситуацията беше нова за нея и Пипа не беше сигурна, че й харесва.

Робин последва примера на Аштън и застана до камината, където бяха запалили огън, за да прогони есенния хлад.

Доня Бернардина, чиито колосани черни поли й служеха като опори, елегантно приседна на крайчеца на стол, украсен със зелени кадифени възглавници. Тя направи някаква забележка на испански и Луиза побърза да преведе.

— Моята дуеня пита добре ли се чувствате, лейди Нилсън.

— Да, добре съм, благодаря — кимна Пипа в посока към възрастната дама. — Надявам се, че вие също сте добре.

Последва бърза размяна на думи и Луиза отново преведе:

— Доня Бернардина се чувства много добре и благодари за вашето внимание.

Божичко, така ли щеше да продължи през цялата вечер? Пипа се опита да измисли още някоя учтива баналност и в този момент срещна погледа на Лайънъл. В сивите очи имаше толкова изпълнен с разбиране хумор, че тя се задави с внимателно конструираното си изречение.

Когато доня Бернардина я изпревари с поток от неразбираеми думи, Луиза скочи и предложи на измъчената си гостенка чаша вино. Пипа направи отрицателен жест и докато кашляше мъчително, успя да каже:

— Не, благодаря ви… не искам вино.

— Лейди Нилсън предпочита медовина — каза Лайънъл и отиде до масичката, на която бяха поставени сребърна кана и гарафа от венецианско стъкло. Наля малко медовина във висока сребърна чаша и я донесе на Пипа.

Бернардина енергично размаха ветрилото си, за да охлади разгорещеното лице на гостенката си, докато Пипа учтиво се опитваше да отклони тази помощ. Кашляйки, тя поглеждаше често-често към Лайънъл. Зад равнодушното му лице надничаше загриженост, но той не се намеси, а просто изчака пристъпът да отмине, за да й подаде медовината.

Робин остана до камината. Очевидно Пипа не се нуждаеше от неговата помощ. Но откъде Аштън знаеше, че сестра му предпочита медовина? Самият той го разбра едва наскоро.

— Ще позволите ли да ви предложа вино, лорд Робин? — Луиза застана пред него, ухаеща на портокалов цвят и жасмин. Екзотична миризма, която не излъчваше нито една англичанка, екзотична и в същото време съвсем естествена, сякаш беше съставна част на кожата и косата й.

— Благодаря ви, доня Луиза. — Той прие предложената чаша и пръстите й бегло докоснаха ръката му. Жестът със сигурност беше нарочен.

— Вкусни хапки — изрече с мъка на английски доня Бернардина. — Приготвили сме за скъпите си гости испански специалитети. — Тя взе от масичката сребърна табла и я поднесе на Пипа, която отпиваше от медовината си на малки глътки. Лайънъл все още стоеше до нея.

Пипа си избра най-малката хапка и я опита предпазливо. Детската й любов към сладкото беше намаляла с годините, а в последно време изглеждаше напълно изчезнала.

Лайънъл посегна към сребърните щипци, избра няколко хапки от таблата и ги нареди в мъничка сребърна чинийка, която постави на масичката до стола й.

— Тази е с пълнеж от козе сирене и мед. Мисля, че ще ви хареса.

— Щом вие казвате, сър — промърмори Пипа и отхапа едно парченце. Беше превъзходно. Тя се усмихна изненадано и въпреки официалността на повода не можа да се въздържи да не се пошегува: — За пореден път ме учудвате със знанията си за потребностите на бременните.

Сянката, която премина през очите му, показа, че не се зарадва на забележката й.

— Испанските дами от благородно потекло не обсъждат тези въпроси в мъжка компания — укори я тихо той и хвърли поглед първо към доня Бернардина, която си избираше сладки хапки, а после и към Луиза.

— Те не чуват — отговори с усмивка Пипа, без да се засегне ни най-малко от укора му. — Луиза предпочита да разговаря с Робин вместо с мен и аз не мога да й се сърдя. — Отхапа с видимо удоволствие от сладкиша и продължи безгрижно: — А компаньонката й се интересува повече от тортичките, отколкото от нашия разговор. Разбирам я. Много са вкусни.

Усмивката й беше така заразителна, тонът така шеговит, че Лайънъл се почувства като педантичен чичо.

— Испанските нрави са различни от английските — обясни той с чувството, че е преминал в отбрана.

— О, като че ли не го знаех! — изкиска се Пипа. — Но в някои неща си приличаме много, какво ще кажете, милорд? — Тя вдигна многозначително едната си вежда.

Пипа явно се забавлява с тази игра на криеница, размишляваше Лайънъл. Той се беше надявал да й достави радост и да я отклони от тревогите й и очевидно беше успял. Но за самия него поканата беше опасна. Пипа го омагьосваше и събуждаше в сърцето му желание да прати по дяволите предпазливостта, а това беше много страшно.

— Преди да дойде в Англия, Луиза водеше много затворен живот — отговори тихо той, но веселието взе връх и не можа да сдържи усмивката си.

— Така ми харесвате повече — похвали го Пипа. — А сега ми разкажете за Севиля и обещавам, че повече няма да ви предизвиквам… макар че всъщност е жалко — добави тя със смръщено чело.

Луиза, която не подозираше, че настойникът й е загрижен за девическата й чувствителност, поднесе на Робин таблата със сладки хапки.

— Опитайте фурмите, прекрасни са — посъветва го сериозно тя. — Мисля, че обичате сладко, лорд Робин.

— Какво ви кара да мислите така, доня Луиза? — Робин пое щипците, които тя му подаде, и си взе пълнена фурма.

— О, понякога е достатъчно да погледнеш един човек и вече знаеш какво обича — обясни Луиза и се врътна грациозно. — А аз притежавам това… как го наричате… „второто лице“.

Преди Робин да успее да отговори, към тях се присъедини доня Бернардина. Тя му се усмихна, но тъмните й очи гледаха остро и подозрително. Заговори му бавно и сериозно на испански и той веднага разбра, че това беше маневра за отклоняване на вниманието. Дуенята на Луиза беше решена да не допусне потомката й да разговаря насаме с непознат мъж, пък било то и за една минута. Той кимаше учтиво, хапваше си пълнени с бадеми фурми, правеше се, че разбира, и се опитваше да не забелязва сладко ухаещата близост на Луиза. Знаеше, че тя се смее вътрешно, докато следеше с послушно внимание речта на дуенята си и от време на време му превеждаше по нещо.

Доня Бернардина говореше за дивите цветя — тема, от която Робин нямаше понятие. Спомни си, че като момче беше брал диви теменужки, кукувича плюнка и иглика, и разказа за това на дуенята. Луиза преведе сериозно и това отприщи нов поток обяснения на испански.

Робин хвърли отчаян поглед към Пипа, но сестра му разговаряше оживено с Лайънъл Аштън. Със сигурност не си говорят за диви цветя, помисли си завистливо той. Не смееше да погледне Луиза, но знаеше, че тя се забавлява с мъчението му. Ще й го върна тъпкано, закле се ядно той.

Спасението дойде с прислужника, който тържествено отвори вратата към голямата трапезария. Масата беше наредена с порцелан, свещи и цветя. В дома на Лайънъл Аштън всичко беше изискано и скъпо.

— Доня Бернардина ме помоли да ви кажа, че менюто е типично испанско, каквото го сервираме у дома, в Севиля — изрече тържествено Луиза, когато зае мястото си.

Бернардина каза нещо и го придружи с изразителни жестове. Луиза се наведе към Пипа и пошепна в ухото й:

— Лейди Нилсън, моята дуеня се извинява, че не може да води приличен разговор с гостите си, защото не говори езика ви. Дуените са известни с умението си да водят светски разговори.

Пипа я погледна и забеляза злобничките искри в очите й и извитите нагоре ъгълчета на устата. Не можа да се въздържи и отговори на съзаклятническата усмивка. В погледа на Луиза веднага светна доверие. Пипа неволно си припомни каква беше някога самата тя — луда глава, която много обичаше да пуска подобни нетактични забележки. Обикновено Пен реагираше с предупреждения да се държи прилично, но скоро очите й светваха и тя се засмиваше против волята си.

Пипа погледна през масата към Робин и видя как брат й хвърли многозначителен поглед към Луиза. В очите му имаше нещо, което не бе виждала никога преди. Тя се напрегна, осъзнала, че се е изправила пред съвсем нова ситуация.

Тя погледна отново към Луиза и улови недвусмислено намигване, отправено към Робин. Какво ставаше тук? Робин бързо сведе глава към чинията си, а Луиза с плаха усмивка заразпитва дуенята си за приготвянето на ястията.

Пипа поклати глава. Защо Лайънъл не беше забелязал нищо? Притесняваше се, че невинните й думи за бременността й не са подходящи за ушите на благородната испанска девойка, а не виждаше, че Луиза, макар и без думи, флиртуваше с Робин.

Дуенята обаче е на своя пост, каза си развеселено Пипа. Погледът на жената бдително се местеше от Луиза към Робин и обратно. Дали беше забелязала скритото намигване? Сигурно усещаше, че атмосферата на масата е заредена с напрежение. Пипа потръпваше нервно. Защо Лайънъл не забелязва нищо? Той продължаваше да говори за незначителни неща, за музика, поезия и танци, и изпълняваше ролята си на домакин. Луиза му отговаряше тихо и доста разсеяно. Робин обаче се включваше активно и показваше светските си умения. Пипа играеше ролята си, развеселена и любопитна.

Струваше й се изключено Робин и Луиза да се познават от по-рано. Сигурно ставаше дума за спонтанно привличане. И защо не? Тя беше усетила същата искра, когато видя Лайънъл за първи път. Защо не Робин и Луиза? Макар че тя е твърде млада за Робин, продължи да разсъждава Пипа, освен това двамата принадлежат към две твърде различни култури. Струваше й се невъзможно Робин да се влюби в испанка.

Но нали брат ми вече си има любима, напомни си Пипа. Беше убедена, че ухажва някое момиче, макар че той упорито отричаше. Може би тайнствената непозната му беше отворила очите за женската красота. А Луиза беше красавица, в това нямаше съмнение. За съжаление беше твърде млада за Робин.

Твърде млада и за Лайънъл. Не бе открила никакви по-особени отношения между настойника и подопечната му. Това я изпълни със задоволство и тя се запита дали пък не беше малко ревнива. Домът на любовника й беше събудил любопитството й. Фактът, че Лайънъл не забелязваше как между Робин и Луиза прескачаха искри, доказваше, че той рядко удостоява с вниманието си своята подопечна и дуенята й.

Пренебрегването на младото момиче може да се окаже голяма грешка, размишляваше Пипа. Робин, разбира се, нямаше да направи нищо непочтено, но ако Луиза се опиташе да си извоюва повече свобода, щеше да бъде много трудно да й подрежат крилцата. Дали да каже на Лайънъл? Да го предупреди? Но може би той щеше да го приеме като недопустима намеса в семейните му работи. Доколкото го познаваше, той не обичаше да говори за себе си и за близките си, но нямаше никакви задръжки, когато ставаше въпрос за нея.

Ако искаше да заздрави връзката им, тя трябваше да намери път към сърцето му. Пипа се учуди безкрайно на това прозрение, защото съзнаваше, че при дадените обстоятелства за двамата нямаше бъдеще.

Сякаш беше усетил, че занимава интензивно мислите й, Лайънъл се обърна към нея.

— Харесва ли ви нашата сарсуела, лейди Нилсън? — Показа купичката с рагу от риба пред нея и добави: — Не ядете много.

— Подправките са доста необикновени — отговори тя и потопи лъжицата в рагуто. Той се наведе към нея и набоде на вилицата си сочно парче змиорка.

— Опитайте това.

Скромният златен пръстен с печат блесна под светлината на свещите и Пипа отбеляза в ума си, че дон Аштън почти не носеше бижута. За разлика от испанските си приятели и повечето английски придворни. Днес носеше само още един накит.

Тя сдъвка послушно парченцето змиорка и впери поглед в странно оформената брошка от черен нефрит, с която беше хванато жабото на ризата. Когато отново се наведе към нея, синьо-белият диамант в разцепения език на змията блесна, а двата смарагда в очните кухини изпуснаха искри.

— Каква странна брошка — проговори Пипа и усети тежест в гърлото.

— Семейна реликва — обясни тихо той. — Виждам, че днес сарсуелата е неподходяща за вас. Ще позволите ли да ви отрежа малко от пилето? То е задушено в бадемово мляко и ще успокои стомаха ви. — Тези прозаични думи й дадоха да разбере, че не беше пропуснал кратката й слабост. За пореден път тя се запита как ставаше така, че той усещаше неразположението й почти едновременно с нея.

— Благодаря — каза тя, когато Лайънъл сложи в чинията й парче бяло месо с малко сос. — Брошката… на баща ви ли беше?

— Да. А преди това на неговия баща. Обичате ли лова, лорд Робин?

Темата се смени, но Пипа почти не чуваше за какво говореха мъжете. Изпитваше остро и необяснимо неразположение. Не беше в състояние да отвърне поглед от черната змия, украсена с бляскащ диамант и два огнени смарагда.

Изведнъж усети, че трябваше веднага да излезе навън. Хвана се за гърлото, усети влага и преминаващи тръпки. Пръстите й трепереха. Неразположението премина в паника. Опита се да се пребори с пристъпа, заповяда си да остане на мястото си, посегна към пилето, вслуша се в гласовете на сътрапезниците си и ужасът бавно я напусна.

— Пипа… Пипа, зле ли ти е?

Тя чу настойчивия въпрос на Робин и усети как Лайънъл загрижено улови ръката й.

— Само лек пристъп на слабост — каза тя и бързо издърпа ръката си, без да знае защо. — Може би трябва да се върна в покоите си.

Доня Бернардина беше много засегната, когато елегантната й вечеря намери такъв бърз край, и Пипа обясни откровено:

— Доня Бернардина, простете ми, но съм в първите месеци на бременността си.

Тя не посмя да погледне към Лайънъл — не искаше да види реакцията му на откровеността си. В първия момент испанската дама я погледна шокирано, но веднага се съвзе.

— Дон Аштън, милорд… моля, идете в салона и си налейте вино. — Последва заповеднически жест. Явно Бернардина се бе озовала в позната територия. Няколко пъти беше преживяла това с доня Мария, майката на Луиза.

Господата смутено взеха чашите си и излязоха.

Пипа търпеливо понесе милувките, веенето с ветрилото, потока от съчувствени думи и благопожелания. През това време Луиза стоеше намръщено настрана. Този изблик на чувства я дразнеше — тя беше преживяла спонтанните аборти на майка си и помнеше как хубавата някога жена се превърна в бледа сянка.

Пипа се възстанови учудващо бързо и започна да се ядосва от преувеличеното внимание на Бернардина, както и на собствените си ненавременни пристъпи на слабост. Стана и заяви решително:

— Бяхте много мила, но мисля, че е най-добре да се прибера в жилището си. Помолете някого от слугите да извика брат ми.

Тя се обърна към Луиза, защото Бернардина, след като размаха енергично звънчето, изскочи навън.

— Надявам се, че някой ден ще ме посетите в двореца, Луиза, разбира се, ако мистър Аштън намери време да ви придружи.

— О, би било чудесно. — Луиза отговори открито на погледа й. — Много искам да ме представят на кралицата.

Пипа направи гримаса.

— За това ще ви трябва някой друг. Аз съм персона нон грата в двора.

— Защо тогава сте приятелка на настойника ми? — попита Луиза, без да помисли.

— Той е приятел на брат ми — импровизира Пипа. — Аз бях полезна като компаньонка. — Тя следеше внимателно Луиза и забеляза как момичето се изчерви. Съвсем слабо, но видимо. Като цяло трябваше да я поздрави за самообладанието й.

— Не съм недоволна, че играх тази роля — продължи с усмивка тя, макар да знаеше, че се намесва непростимо в семейните дела на Лайънъл. Робин щеше да закриля Луиза много по-ефективно от невнимателния й настойник. Пипа беше наясно с опасностите, които заплашваха жадните за приключения млади момичета, и знаеше, че и най-бдителната дуеня не може да замени невнимателния настойник.

Освен това, като осигуреше закрила на подопечната му, тя щеше да се реваншира за грижите и добротата на Лайънъл — един изключително приятен реванш.

Шум откъм входа възвести завръщането на Лайънъл и Робин.

— Наредих да приготвят лодката ми, за да ви върне в Уайтхол — каза Лайънъл.

Робин носеше наметката й. Пипа веднага усети напрежението между двамата мъже и се сети, че двамата бяха прекарали половин час насаме. Робин не беше скрил враждебността и недоверието си към Лайънъл Аштън, чувства, предизвикани от тясната му връзка с испанците, но Пипа се беше надявала, че той ще съумее да преодолее предразсъдъците си и ще види Лайънъл такъв, какъвто го виждаше тя. Напразна надежда. Поне така изглеждаше в момента.

Робин грижливо уви сестра си в наметката и й подаде ръкавиците. След това се поклони пред доня Бернардина и пред Луиза, която само леко раздвижи глава в отговор. При това зелените дипли на мантилята разкриха дебелите тъмни плитки. Много е хубава, каза си с усмивка Пипа. Сложи ръка върху лакътя на дон Аштън и слезе с него в градината, на алеята към брега.

Лайънъл влезе в лодката и подаде ръка на Пипа. Когато я настани удобно на пейката, той стисна пръстите й и каза тихо:

— Ще дойда утре. — После се върна на кея.

— Очаквам с нетърпение да продължим разговора си, лорд Робин — каза тихо той. — Скарабеят е възхитително същество. — На устните му играеше усмивка, но сивите очи гледаха студено и преценяващо.

Робин имаше чувството, че тези очи проникват в душата му. Дългогодишният опит беше направил лицето му безизразно, погледа — хладен. Това беше втори намек на Аштън за скарабея. За първи път го спомена, докато двамата бяха в салона, но ако първото споменаване можеше да е и случайно, второто със сигурност не беше. В главата на Робин цареше хаос. Дали Аштън му залагаше капан? Дали кодовете бяха станали известни на испанския пратеник и шпионите му? Дали щеше да се издаде пред испанците, ако признаеше, че кодовете са му известни? Ако пък Симон Ренар не ги знаеше, кой и какъв беше Лайънъл Аштън?

— Обзалагам се, че ще се срещнем в стаята на сестра ми, мистър Аштън — каза той с церемониален поклон. — Предполагам, че ще бъдете на мястото си като надзирател.

— Бих предпочел да не ме наричате така — отговори Лайънъл с непроменена усмивка. През това време очите му продължаваха огледа. — Защо не придружител?

— Робин, става студено — извика Пипа от лодката, обезпокоена от очевидното напрежение между двамата мъже. За съжаление не бе чула нито дума от разговора им.

— Идвам, идвам. — Робин се поклони отново пред домакина си. — Вечерта беше много приятна, мистър Аштън, благодаря ви.

Лайънъл отговори на поклона и Робин бързо слезе в лодката при Пипа. Гребците се отблъснаха от брега и Пипа се загърна в наметката си.

— За какво си говорихте?

— О, нищо важно. — Робин поклати глава. — Обичайната размяна на учтивости.

Пипа го погледна внимателно под трепкащата светлина на факлата.

— Държанието ти изобщо не беше учтиво, поне аз останах с това впечатление.

Робин плъзна пръсти по коприненото перо на баретата, която беше сложил в скута си.

— Питам се дали твоят приятел е човекът, за когото се представя — промълви той и я погледна със същата настойчивост, с която тя гледаше него.

— Кой от нас е такъв? — отвърна Пипа, без да трепне. — В последно време все по-често си задавам този въпрос, Робин. В наше време е твърде опасно да си искрен. Всички се преструваме… приспособяваме се към обществото, в което живеем.

Робин се взря мрачно в тъмната вода на Темза и не отговори. Пръстите му машинално се плъзгаха по перото на баретата. След малко Пипа съобщи небрежно:

— Поканих доня Луиза да ме посети в Уайтхол, когато настойникът й пожелае да я придружи.

— Така ли? — Робин изведнъж се оживи.

— Ти май я хареса?

Брат й вдигна рамене.

— Не мислиш ли, че е много млада за теб?

— Какви са тези глупости, Пипа? — Робин изглеждаше сериозно засегнат.

— Това е отмъщение — обяви засмяно тя. — Ти ме разпита за Лайънъл и изказа невероятни предположения. Затова сега ти се отплащам със същата монета.

Робин беше готов да сподели тайната си, но след обидното й изказване реши, че тя не заслужава доверието му. Щеше да й каже по-късно, когато главата му се проясни.

Отново си припомни разговора с Аштън в салона и потръпна. В търсене на тема за разговор беше споменал една необикновена шахматна игра, чиито фигури от слонова кост бяха насекоми. Особено го възхищаваше дамата — красива, макар и малко странна пчела, и царят — едър бръмбар. Аштън насочи вниманието му към пешките, които според Робин бяха обикновени бръмбари, но домакинът успя да го убеди, че са скарабеи, египетски скарабеи.

Този код беше известен единствено на привържениците на Елизабет. А може би вече го бяха научили и враговете и го използваха за изобличаване на предателите?

Робин с голяма мъка успя да запази самообладание. Можеше да отговори с другия код, но думата не излезе от устните му. Трябваше веднага да говори с Дьо Ноа. Ако сред тях имаше предател, бяха длъжни веднага да предупредят Елизабет и Томас Пари.

— Ще ми се разсърдиш ли, ако те оставя да се върнеш сама в двореца? — попита изведнъж той.

— Защо? — Пипа се наведе към него. Въпросът й прозвуча сериозно, без следа от шеговитост. — Случило ли се е нещо?

— Не знам. Трябва спешно да говоря с Дьо Ноа. Неговата водна стълба е преди Уайтхол. Ще сляза там.

— Има ли нещо общо с днешната вечеря?

Робин се поколеба. Пипа беше вярна на Елизабет, беше рискувала много за своята приятелка, но сега беше свързана с Лайънъл Аштън. Затова не посмя да й каже истината.

— Защо смяташ, че Лайънъл не е този, за когото се представя? — попита настойчиво тя и го погледна пронизващо.

— Нищо не смятам, просто те попитах. Ти как мислиш?

Пипа се отдръпна. Дали щеше да предаде Лайънъл, ако каже на Робин за признанието му, че играе двойна игра?

— Мисля, че не е такъв, какъвто изглежда, но не знам какъв е.

Робин кимна. Каквото и да имаше между Пипа и Лайънъл сестра му беше все така искрена.

— Това е и моето мнение. Но трябва веднага да говоря с Дьо Ноа.

— Аз смятам, че можем да вярваме на Лайънъл — пошепна след известно време тя. — Но се питам защо му вярвам.

— По-добре да си съставя собствена преценка — отговори трезво Робин.

— Прав си, но се съмнявам, че ще постъпиш умно, като помолиш гребците на Лайънъл да те свалят на водната стълба на френския посланик.

Робин свирна през зъби и се прокле за глупавата грешка. Лайънъл Аштън бе объркал ума му с приказките си за скарабеите.

— Права си, скъпа. Първо ще те отведа в леглото и след това ще отида при посланика.

Остатъкът от пътуването премина в замислено мълчание Пипа беше учудена, че Робин бе допуснал грешка, каквато правеха само начинаещите. Очевидно се беше случило нещо извънредно, което го бе извадило от равновесие. Нещо толкова важно, че бе престанал да мисли дори за прекрасната Луиза.