Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (12)

11

Застанал пред гардероба в спалнята си в семейното имение Холборн, Робин разглеждаше намръщено съдържанието му. Къщата беше тиха. Родителите му и децата бяха още в Дербишайър и прислугата беше съкратена до минимум.

Пажът му, който стоеше до леглото и държеше обшит със злато панталон и батистена риза, наблюдаваше господаря си с неприкрито любопитство. Досега лорд Робин не беше проявявал особен интерес към облеклото си. В средата на стаята стоеше дълбоко корито с вече изстинала вода, върху която плуваше сива пяна — доказателство за внезапно събудения интерес на негово благородие към личната хигиена.

— По жакета има мазни петна — промърмори отвратено Робин и хвърли на пода дрехата от зелено кадифе. — Трябва да бъдеш по-грижлив към дрехите ми, Джем, и да не ги прибираш в гардероба, когато са мръсни.

Джем се поклони леко и тактично премълча, че никога досега не беше получавал подобна заповед.

— Най-добре извади всичките ми дрехи и ги прегледай една по една. Почисти ги с гъба и при нужда ги дай за гладене. — Робин почти се беше напъхал в шкафа и гласът му звучеше приглушено. — Е, най-после нещо чисто! — Той се измъкна навън и размаха жакет от ръждивочервена коприна. — Доколкото си спомням, имам подходяща наметка с цвят на охра. — Хвърли жакета на леглото и пак влезе в гардероба.

— Виж какво намерих! — извика след малко той и показа на Джем търсената наметка. — Малко е смачкана, но ще я изгладят. — Хвърли я в ръцете на момъка и нареди нетърпеливо: — Веднага я занеси на момичето в пералнята. Да я изглади. Вземи и жакета. Побързай, момче! — И плесна заповеднически с ръце.

Джем остави панталона и ризата на леглото, взе жакета и наметката и излезе забързано.

Робин се зае да проверява чистото бельо на леглото: бели батистени гащета и снежнобяла риза. Дотук добре, но той помнеше, че в гардеробите на баща му винаги имаше торбички със сушени билки и бельото му ухаеше на лавандула. Когато облече долните си дрехи, Робин не усети миризма на лавандула, но се зарадва, че бяха съвсем чисти, а ризата беше отлично изгладена.

Грижливо изтърканата му кожа беше зачервена и тръпнеше. Той хвърли доволен поглед към ведрото и парченцето ароматен сапун, което момичето беше донесло от килера. Беше измил даже косата си. Зарови пръсти в още влажните си къдрици, после плъзна ръце към брадата си. Май трябваше да я подреже.

Седна до масата и придърпа едно огледало. Приближи лампата и образът му върху медната повърхност се раздвижи. Взе една ножичка и се наведе към огледалото. Оряза стърчащите косми и се огледа разтревожено. Ами ако беше подкъсил брадата си твърде много? Може би трябваше да я обръсне изцяло.

Не, това е прекалено, каза си той, грабна гребена и разреса внимателно брадата си. Като чу Джем да влиза, обърна глава.

— Я кажи, момче, добре ли съм подрязал брадата си? — попита той и я дръпна в двата края.

Джем го огледа внимателно.

— Струва ми се, че отляво е малко по-дълга, сър.

— По дяволите! — изръмжа Робин. — Колкото повече режа, толкова по-неравна става. Я опитай ти. — И тикна ножицата в ръцете на пажа.

— Но аз не съм бръснар, сър — отговори несигурно Джем.

— Аз също не съм — настави нетърпеливо Робин. — Знам, че ще се справиш по-добре от мен.

— Ще опитам, сър. — Джем се наведе към него и резна няколко пъти с ножицата. Отстъпи крачка назад и огледа делото си. — Вече изглежда равна, сър.

Робин се обърна отново към огледалото и дръпна двата края. Сториха му се еднакво дълги.

— Смятам, че това е достатъчно — каза той и се надигна. — Подай ми панталона.

Джем изпълни нареждането и проследи как господарят му напъха стройните си, мускулести крака в тесния панталон. Робин прибра ризата в панталона, огледа доволно златната бродерия на хълбоците и стегна връзката на кръста си. Облече жакета и оправи тесния рюш на шията си с нервни движения. Пажът му отново имаше причина да се чуди.

— Стига толкова — каза си Робин, сложи на раменете си късата наметка и се обърна към Джем. — Е, какво ще кажеш?

— За кое, сър?

— О, не се прави на глупак, момче! Как изглеждам? — Джим наклони глава.

— Като човек, тръгнал да си избира годеница, сър — отговори с усмивка той.

— Безсрамник! — изрева Робин, но не се ядоса истински, защото беше попитал Джем за мнението му и не можеше да очаква хлапакът да не прояви нахалството си.

Той препаса меча и камата си, взе ръкавиците, обшити с дантела и украсени със скъпоценни камъни, които му бяха подарък от Пен, и нахлупи върху разбърканите си къдрици плоска барета от тъмнозелено кадифе.

— Върви в леглото, Джем… или в кръчмата, ако предпочиташ. До сутринта няма да ми трябваш.

— Благодаря ви, лорд Робин — отговори ухилено пажът. — Желая ви успех, сър.

Робин поклати глава и излезе. Високият часовник на стълбището удари десет. В преддверието той се огледа и взе от пейката до вратата грижливо увито пакетче, след което бързо излезе от къщата. Навън беше задушно, небето бе забулено в облаци, буквално се усещаше миризмата на наближаваща буря.

Робин се огледа на всички страни и изпитателно подуши въздуха. Намерението му беше да се разходи по реката с Луиза, но ако се надигаше буря, не биваше да я излага на стихиите.

Отиде в оборите, за да вземе коня си.

— Сложи възглавничка зад седлото — нареди той на ратая. Луиза имаше свой кон, но със сигурност не беше помислила колко трудно щеше да й бъде да го измъкне посред нощ от обора на Лайънъл Аштън. Освен това той не знаеше дали тя е добра ездачка и смяташе тази вечер да я настани на своя кон. Така щяха да обиколят улиците на града и ако избухнеше буря, да се подслонят в някоя кръчма.

Без да бърза, Робин потегли към дома на Лайънъл Аштън. Откъм сушата къщата изглеждаше още по-впечатляваща, отколкото откъм реката. Каменни лъвове охраняваха портите. Над голямата дъбова врата горяха факли. Имението беше заградено със стена, но при една от обиколките си Робин беше открил тесен страничен път, който водеше до реката.

Той слезе от коня и го поведе по пътя. Привърза го за едно дърво край реката и животното спокойно започна да пасе.

Робин се приближи предпазливо до водата. Горещината беше потискаща, на челото му избиха капчици пот. Зидът завършваше до самия бряг, където храстите образуваха плътен защитен вал.

Робин извади меча си и си проби път през храсталака. Клоните дърпаха дрехите му и той ругаеше полугласно. Най-сетне излезе на моравата, тъмна и пуста под безоблачното небе. В центъра й се издигаше прастар дъб, около масивното му стъбло обикаляше пейка. На пейката се беше сгушила облечена в бяло фигура.

— Луиза?

Фигурата скочи, огледа се и направи крачка към него.

— Толкова ме беше страх, че няма да дойдете. Мисля, че ще има буря.

— И аз мисля така.

Тя застана плътно пред него и вдигна глава към лицето му. Въпреки мрака той повярва, че е видял светещите й очи.

— Може би трябва да отложим приключението — каза той. — Ще бъде неприятно, ако бурята ни изненада.

— Но нали има места, където можем да се подслоним? Много ми се иска да вляза в кръчма, да пия вино, да слушам какво си говорят хората. — Тонът й беше ласкателен, но и настойчив.

Робин избухна в смях. Не биваше да я разочарова.

— Добре, ще го уредим.

— Донесохте ли ми дрехи?

Той й връчи пакета.

— Трябва ми само минута! — Тя изчезна в храсталака.

— Божичко, какво е това? — извика тя след малко и в гласа й имаше смущение. — Нали трябваше да се облека като момче!

— Казах, че ще ви донеса нещо подходящо — възрази Робин. — Ще се справите ли с кукичките на гърба или ви трябва помощ?

— Ще се справя — отговори унило Луиза и Робин се усмихна доволно.

— Представях си нещо съвсем друго. — Луиза излезе от храсталака, приглаждайки простата рокля от неизбелен лен без никакви украшения. — Защо няма поне малко дантела на деколтето?

— Колкото по-невзрачна изглеждате, толкова повече места можем да посетим — обясни вразумително Робин. — Най-добре е да не ви забелязват, да се смесите с тълпата… ако разбирате какво искам да кажа.

Луиза вирна аристократичното си носле.

— Аз съм от семейство Мендоса, лорд Робин. Ние от семейство Мендоса не се смесваме с тълпата.

— Това ми е ясно — кимна с усмивка той. — Но днес не сте Мендоса, а млада слугиня, излязла да полудува.

Луиза помисли малко и поклати глава.

— Предполагам, че вие знаете по-добре. Но в никакъв случай няма да сложа това на главата си. — Тя му показа отвратено скромното боне от груб лен. — Ще оставя косата си открита.

Робин не настоя. Взе наметката й от пейката под дъба и й я подаде.

— Е, поне не се налага да се увивате в наметката, за да скриете закръгленостите си — отбеляза усмихнато той.

Луиза сгъна грижливо наметката си и я сложи на ръката си.

— Нощта е много гореща.

— Права сте — кимна Робин — но въпреки това трябва да я вземете, защото може да завали. Елате, конят ми чака на пътеката.

— Няма ли първо да доведа Крема?

— Не, ще яздите с мен. Нали не искаме да събудим целия обор!

Луиза го погледна замислено.

— Прав сте — промълви тя. — Може би Малкълм е още буден.

— Кой е Малкълм?

— Дон Аштън го назначи за мой коняр, но му е възложено и да ме охранява.

— Значи не бива да го будим — заяви Робин и тръгна към храсталака, през който щяха да излязат на пътеката. — Дръжте се за наметката ми и вървете плътно зад мен, докато проправям пътя — нареди строго той. — Иначе ще се върнете при дуенята си с издрано лице.

Луиза се подчини и притисна лице в гънките на кадифената наметка. Минаха през храстите, препъвайки се, дърпани от трънливи клони, и най-сетне излязоха от другата страна.

Щом се озоваха на открито, Луиза се отдели от него и изтърси от косата си сухите листа.

— Одраскаха ли ви клоните? — попита загрижено тя, отиде при него и го погледна в лицето. — О, имате кръв на бузата! — Надигна се на пръсти и избърса мястото с копринената си кърпичка.

Жестът беше толкова интимен, че Робин престана да диша. За пореден път не можа да прецени дали тя постъпва така в невинността си, но какъвто и да беше мотивът й, този жест я приближаваше към много опасен праг. Той щеше да я пази, но не биваше да я остави да вярва, че всички мъже са почтени като него.

Посегна към ръката й и я махна от лицето си.

— За бога, Луиза, друг път не си позволявайте подобни жестове!

Тя се огледа изненадано.

— Но защо? Никой не ни гледа. — Тонът й беше невинен, погледът пълен с очакване.

— Стига с тези игрички!

— Защо не? — засмя се тя. — Това ме забавлява, лорд Робин. Хайде, да се хвърлим в приключението.

Робин с готовност прие поражението си. Той не й беше бавачка и не беше негова работа да й се кара за дързостта. Нямаше власт над нея и не искаше да има. Беше обещал да й покаже света, нищо повече. Щеше да я позабавлява, а заедно с нея да се позабавлява и той.

Вдигна я енергично на възглавницата и си заповяда да не мисли за меката и топла талия под ръцете си. После се настани пред нея на седлото.

Луиза се намести на възглавницата и го прегърна през кръста.

— Мога да се държа за вас, нали?

— Съветвам ви да не се пускате.

— Така си и мислех. — В тона й имаше самодоволство, но Робин се направи, че не чува.

— Е, къде ще отидем?

— Искам да гледам бой с петли или гонитба на мечки — отговори веднага младата дама. — В Испания също има такива развлечения, но не се допускат дами. Непременно трябва да ги видя.

— От мен да мине — вдигна рамене Робин.

Ако имаше здрави нерви, Луиза щеше да извлече някои поуки от тези спектакли, но той се съмняваше в нервите й. Спомни си как десетгодишната Пипа беше измолила от втория си баща да присъства на гонитба на мечки. Лорд Хю отхвърли възраженията на жена си и лично придружи малкото момиче, но двамата се върнаха преди края на представлението. Пипа беше в ужасно състояние, плачеше и повръщаше. Минаха дни, докато се възстанови. Робин беше склонен да последва примера на баща си. Пипа искаше да види и да преживее всичко, а Луиза май беше омесена от същото тесто.

Докато яздеха по нощните улици на Лондон, младата испанка се оглеждаше с жив интерес. Срещаха много хора, пияни излизаха, олюлявайки се, от многобройните кръчми, групи млади благородници кръстосваха саби по ъглите, пазачи обикаляха кварталите с фенерите си. Робин избягваше тъмните тесни улички, за да не си навлече неприятности.

По пътя той й сочеше забележителностите. Луиза не се заинтересува особено от Сейнт Пол, но остана възхитена от Лондонския мост, все още украсен с ужасяващите остатъци от привържениците на Уайтс. По черепите лепнеха парчета плът, сухи кичури коса висяха по коловете, орбитите на очите бяха празни. На самия бряг на реката се издигаше огромният Тауър.

Грозната гледка не я впечатли особено, защото беше присъствала на аутодафе в родината си, където ставаха и по-страшни неща.

— Искам да дойдем на моста, когато магазините са отворени — каза тя. — Това е като отделен град… толкова много къщи и магазини…

— И без това трябва да минем от другата страна — отговори Робин. — Ако все още настоявате да видите бой с петли. — Той й хвърли бърз оглед през рамо и вдигна неодобрително вежди.

Луиза извади от корсажа си кожена кесия.

— Ще участвам в залагането — обяви тя. — Ние от семейство Мендоса сме известни с късмета си в играта, но досега не съм имала случай да установя дали това се отнася и за мен.

— Аха. — Робин кимна. — Може би е по-добре да не започвате. Страстта към залагането може да има много сериозни последици.

— О, не ви вярвам — отвърна тя с дръзка усмивка. — Ние от семейство Мендоса имаме дълбоки джобове. Печелим и губим цели състояния.

Робин си спести по-нататъшните забележки. Спря коня си пред стара къща, накривена на една страна. Двете й съседки сякаш я поддържаха да не падне. Свали Луиза от възглавницата и подаде юздите на едно от уличните хлапета, които се навъртаха наоколо.

Младото момиче изпита първия пристъп на страх и съмнение. Миризмите бяха отвратителни, а хлапетата бяха твърде близо до нея. Пръстите им дърпаха роклята и престилката й, опипваха я — това предизвика шок. Вбесена, тя замахна да ги удари. Ала те избегнаха сръчно ударите й и продължиха да я опипват, като й говореха нещо неразбираемо. Ако се съдеше по лицата им, думите бяха крайно неприлични.

Робин сграбчи двама хлапаци и чукна главите им една в друга. Те изреваха от болка и се строполиха на мръсната улична настилка. Останалите се отдръпнаха, уплашени от гневния поглед на господина.

— Нали казахте, че няма да привлека нежелано внимание? — изсъска Луиза, когато минаха през лошо затварящата се врата и се озоваха във вонящ коридор.

— Заблудил съм се — отвърна мрачно той. — Но ако бяхте облечена като дама, щяха да ви прережат гърлото.

— Но вие щяхте да ме защитите! — извика възмутено тя.

— Щях да се опитам — поправи я той и продължи рязко: — Тъй като не надценявам силите си, и вие не бива да го правите. Аз не съм ангел-хранител, Луиза. Използвайте очите и ума си и бъдете предпазлива.

— Но това бяха само деца. С тях можете да се справите, нали?

— Има деца и деца. Тези са много и можеха да станат още повече.

Луиза разбра и наведе глава. Хвана ръката му и тръгна след него към вратата, зад която се чуваха груби викове и крясъци. Когато Робин отвори, младата дама едва не припадна. От миризмата на кръв, ейл и мръсни тела й се зави свят.

Изпълнена с отвращение, тя обходи с поглед редиците зачервени, блестящи от пот, алчни лица. Всички крещяха едновременно, наведени напред, към така нареченото игрище. Отначало Луиза не видя какво се разиграваше върху окървавените трици. А като видя, едва не припадна.

Гледката беше непоносима. Тя притисна глава към широките гърди на Робин. Стомахът й се разбунтува.

Татко винаги е прав, каза си Робин и бързо я изведе навън, притиснал главата й към гърдите си, за да не гледа. Задухата и миризмите навън бяха като балсам за изтерзаните сетива на младата испанка.

— Ще отидем ли да гледаме мечките? — попита спокойно той и пое юздите от ръцете на момчето, което ги чакаше пред кръчмата.

Луиза поклати глава.

— Не, по-добре не. Мисля, че не биваше да ме водите тук.

— Вероятно сте права — кимна Робин. — Но ако не го бях направил, никога нямаше да задоволите любопитството си и вероятно щяхте да ме обвините, че се държа като дуенята ви.

— Със сигурност.

Тонът й издаваше разкаяние и Робин спонтанно се наведе да я целуне по ъгълчето на устата.

— Всички правим грешки — каза нежно той. — Поне моите са безброй. — И без повече обяснения я вдигна на възглавницата.

Луиза докосна ъгълчето на устата си, където се бяха допрели устните му.

— Вие имате предимството на опита.

— Много правилна забележка — засмя се той. — Не се натъжавайте, Луиза. Използвайте моя опит, той е изцяло на ваше разположение.

Точно когато се метна на седлото, откъм реката отекна силен гръм. Конят изпръхтя неспокойно и разтърси глава.

— Бързо да се махнем оттук. — Робин заби пети в хълбоците на животното.

Луиза се хвана здраво за него, защото конят препусна в галоп. На моста изведнъж се възцари тишина, ордите улични хлапета се изпокриха в тъмните входове. В реката падаха светкавици.

— Къде отиваме?

— Някъде, където е топло и сухо и където аз ще пия портър, а вие ще си опитате късмета в игра на зарове — извика той срещу виещия вятър и шума на реката, който отекваше във високите брегове.

От черното небе изведнъж рукна проливен дъжд. Стрелкаха се светкавици, търкаляха се гръмотевици, конят препускаше в див галоп по бързо опразващите се улици.

Робин влезе в двор, настлан с плочки, заобиколен от три страни с галериите на голяма кръчма. Дъждът трополеше по камъните и пръскаше на фонтани. Двамата се скриха в галерията. Зад тях дъждът падаше като водопад от извития покрив. От отворените врати на партера струеше светлина, а шумовете, които долитаха отвътре, се съревноваваха с гръмотевиците и трополенето на дъжда.

Робин мина през една от вратите и се озова в широк коридор, от който започваше дървена стълба към горния етаж. По почернелите стени димяха катранени факли и огромната сянка на кон с двама ездачи беше за Луиза като сцена от Дантевия „Ад“.

Тя трепереше в мократа си рокля, грубият плат беше залепнал за тялото й. Разпуснатата й коса падаше на влажни кичури по раменете.

— Да държа ли коня ви, милорд? — попита детски глас.

— Да, и го изчеткай хубаво, за да получиш монета — нареди Робин и скочи от седлото. Луиза скочи сама, без да чака помощта му.

— Божичко, колко ми е студено — изохка тя. — Не вярвах, че това е възможно.

— Ей сега ще се стоплите. — Той я поведе към ниско, задимено помещение, където в огнището гореше буен огън. Около дългите маси на дървени пейки бяха насядали мъже и жени в различни стадии на опиянение.

Луиза подуши въздуха и се облиза. Отнякъде се носеше сладка миризма на печено и тя изведнъж разбра, че умира от глад. Подчини се на ръката на Робин, която я бутна към огъня, и се настани на пейката в ъгъла зад камината. Там беше ужасно горещо, но тя беше благодарна, когато от роклята й започна да се издига пара, а мокрите чорапи й ботушки бързо изсъхнаха от близостта до пламтящите цепеници.

— Сигурен съм, че няма да издържите повече от пет минути — засмя се Робин и изтри главата си с груба, не съвсем чиста кърпа, която беше взел незнайно откъде. Дрехите ми са похабени, каза си той, но не се ядоса особено.

— Мирише на нещо много приятно.

— Права сте. Марджъри прави най-хубавото агнешко рагу в цял Лондон — обясни Робин. — Ще ида да ви донеса една купа. — Той се обърна и пое от прислужника две канчета портър. Подаде едното на Луиза и я подкани: — Пийнете, това ще ви стопли.

Луиза отпи предпазливо малка глътка, после още една.

— Много е хубаво! — Тя му се усмихна тържествуващо през издигащата се пара. — Мисля, че започвам да се наслаждавам на вечерта, лорд Робин.

Робин й кимна ободрително. Въпреки че е мокра и разрошена, цялата сияе, помисли си разнежено той. Сякаш внезапно се бе събудила за живот. Представи си сестрите си, разнообразните им интереси, вълнуващия им живот. За разлика от тях това добре пазено испанско момиче беше водило наистина жалко съществование.

Луиза усети как тялото й се скова под погледа му. Не можеше да прочете мислите му, ала усещаше интереса му, съчувствието му, но и нещо друго, което женската й интуиция разтълкува като повече от симпатия. Усети как се отвори под погледа му и разцъфтя. Сърцето й се стопли и се затрептя от радостно очакване, сякаш много скоро щеше да открие у себе си неща, за които дори не беше подозирала.

— Елате да седнем на друга маса — подкани я той. — Вече приличате на варен рак. — И й подаде ръка. Луиза я пое с готовност, без да се разсърди на дръзкото сравнение, и излезе иззад камината. Стисна ръката му, но той бързо я издърпа.

— Моля, донесете ни купа рагу.

Луиза реши, че няма да се възползва от предимството си. Усети, че Робин не знаеше какво ставаше помежду им, докато тя беше абсолютно сигурна. Но не искаше да го плаши. По-добре да пипа с кадифени ръкавици.

Тя седна в края на една дълга пейка пред голяма купа с месо и зеленчуци, залени с гъст сос. Двамата се нахраниха мълчаливо, като използваха единствената лъжица да слагат месото и зеленчуците върху хапки хляб. Луиза се изкушаваше да си поиска второ канче портър, но не смееше, защото и без това беше замаяна. Придружителят й пиеше на големи глътки, но това не му се отразяваше. Шумът в кръчмата непрекъснато се усилваше и се сливаше с трополенето на дъжда по покрива. Огънят пареше в гърба й.

— Готова ли сте да си опитате късмета в игра на зарове?

Гласът на Робин я изтръгна от топлото, подобно на транс състояние на задоволство.

— Да, о да, моля ви. — Тя прескочи пейката и го последва към масата, където играеха на зарове.

Настани се на пейката до него и се огледа предпазливо. Повечето от играчите я оглеждаха любопитно. Кратко кимване от страна на Робин, което включваше и нея, се оказа достатъчно обяснение — все едно за какво. Луиза пропусна първите няколко игри, за да разбере правилата и да наблюдава хода на играта. Робин не й даваше съвети, дори не я поглеждаше и тя постепенно осъзна, че за мъжете на масата тя беше любовницата на лорд Робин. Една от дамите на нощта.

При тази мисъл Луиза едва не се изсмя. Това беше много по-добро прикритие от мъжкото облекло. Щеше да изиграе ролята си по най-добрия начин.

Премрежи очи и се обърна към него.

— Ще ми дадете ли малко пари, милорд? Искам да си опитам късмета.

— Мислех, че имаш собствени пари — отговори той и присви очи.

— Но нали вие се грижите за издръжката ми, милорд. Като възнаграждение за… — добави многозначително тя.

Робин стисна устни, за да остане сериозен, и й подхвърли няколко монети.

— Я да видим какво ще направиш.

Луиза опря лакти на масата, посегна към зара, скри го в шепата си, а после със сръчно завъртане на китката, което учуди и самата нея, го търкулна по масата. След два часа беше обрала всички останали играчи. Когато останаха сами, тя събра купчинката монети в кесията и ги скри в корсажа си.

— Хубава печалба, нали?

— Да, но залогът беше мой.

— О, искате ли да ви го върна? — Тя посегна отново към гърдите си.

Робин поклати глава. Деколтето й беше станало по-дълбоко, беше загубило формата си, вероятно от влагата, и дръзките млади гърди бяха прекалено разголени. Бялата им закръгленост неустоимо привличаше погледа му.

— Бурята отслабна — съобщи мрачно той. — Крайно време е да се приберете вкъщи.

— Нали ще дойдем пак? — помоли настойчиво тя и сложи ръка на лакътя му. — Следващия път ще опитам на масата за карти.

— Да, мисля, че ще го уредя. — Той я изведе бързо от кръчмата и поиска коня си.

Докато препускаха към дома на Лайънъл Аштън, Луиза се наслаждаваше на свежия въздух. Небето все още беше тъмно, забулено от облаци. Когато минаха през мокрия храсталак и спряха под дъба, къщата се издигна пред тях заплашително тъмна.

— Настойникът ви май си е вкъщи.

— Сигурно. Знам, че светлините угасват едва след като се прибере.

— Как ще стигнете до стаята си?

Тя извади от деколтето малък ключ.

— Това е от една странична врата за прислугата. Когато излязох, заключих и взех ключа. Надявам се, че никой няма да забележи. Вратата се използва рядко. — Тя вдигна рамене и Робин бързо извърна поглед от деколтето й. — Но дори и да забележат, че е заключено, скоро ще забравят.

— Дано.

Тя застана съвсем близо до него и той усети миризмата на дъжд и пушек в косите й.

— Ще дойдете ли, докато Бернардина си почива след обяда? Ще се разходим, ще си побъбрим… има толкова неща, които искам да узная. Знам, че мога да науча много от вас. — Тя се усмихна и приглади назад влажните си къдрици. — Нали казахте, че богатият ви опит е на мое разположение?

— Вие сте непоправима кокетка, доня Луиза — отговори натъртено Робин. — Но няма да ме заблудите с ласкателствата си.

— Аз изобщо не се опитвам да ви заблуждавам, сър — засмя се тя. Протегна се и го целуна по бузата. — Нали ще дойдете… кажете, че ще дойдете.

— Ако мога — изръмжа той и отстъпи назад. — Но не мога да обещая кога. Имам задължения в двора, Луиза. — Опитваше се да говори властно, дори авторитарно, сякаш си имаше работа с нахално хлапе. Но не му се удаде.

— Разбирам — кимна усърдно тя. — Естествено, че разбирам. Мъжете имат важни дела. Но аз въпреки това ще се разхождам всеки следобед край реката и ще ви чакам. И без това нямам никаква работа. Нали съдбата на жената е да чака и да се озърта. — Последното твърдение бе придружено от дяволита, но напълно невинна усмивка.

За миг Робин загуби ума и дума. В следващия миг се сети, че сестрите му често бяха упражнявали такова въздействие върху него.

Луиза направи реверанс.

— Желая ви добра нощ, лорд Робин. Много съм ви благодарна за забавната вечер. — Прати му въздушна целувка и хукна към къщата.

Робин остана сам с чувството, че бяха отнели вятъра от платната му. Трябваше да изчака знак, че младата дама се е прибрала благополучно в стаята си. Получи го само след минути: на горния етаж се отвори прозорец и по рамката се плъзна запалена свещ.

Робин излезе от градината с твърдото решение, че при следващата им среща доня Луиза нямаше да има последната дума. Колко пъти беше вземал това решение, докато живееше със сестрите си. Може би беше привлечен от Луиза само защото тя толкова много приличаше на Пен и Пипа.

Тази мисъл го уплаши до смърт.