Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (10)

9

След неспокоен сън Пипа се събуди от веселите утринни песни на птиците пред отворения прозорец на спалнята й. Остана да лежи неподвижна, защото знаеше, че щом седне, ще я връхлети обичайното гадене.

То щеше да продължи дванайсет седмици, както беше казал Лайънъл. Според нейните сметки вече беше в осмата седмица и перспективата за още цял месец със сутрешно гадене беше ужасяваща. Тя докосна корема си и се опита да влезе във връзка с малкото същество вътре. При това се запита дали щеше да понася гаденето по-лесно, ако с брака й всичко беше наред.

От дете не можеше да понася болестите, даже когато бяха незначителни. Боледуването я изпълваше с нетърпение. Дори да живееше щастливо и хармонично със Стюарт, тази слабост щеше да я дразни ужасно.

Та затвори отново очи и се опита да съсредоточи вниманието си върху Стюарт и да намери обяснение за отчуждението му, без да приема, че има друга жена. Това обяснение беше най-близко до ума, но може би причината беше друга. Може би той има проблеми, а тя не иска да ги види и мисли само за себе си.

Тя се опита да си представи Стюарт, но вместо него видя Лайънъл Аштън. Сивите очи бяха изпълнени с разбиране, съчувствие и хумор, в пълно противоречие с обичайното му дистанцирано поведение в обществото. Когато бяха само двамата, той забравяше сдържаността си и й разкриваше съвсем други страни от характера си.

Отново се опита да си представи Стюарт, принуди ума си да анализира ситуацията със съпруга си, да намери обяснение, от което да се породи решение. Ала не успя. Лицето на Лайънъл беше единственото, което виждаше, и тя се улови, че целенасочено е съсредоточила силите си да разреши загадката, която представляваше той.

Лайънъл й задаваше много загадки, не на последно място и как един англичанин се бе озовал в свитата на Филип Испански. Очевидно той заемаше влиятелна позиция, макар че стоеше настрана. Излъчваше самочувствие на човек, свикнал да налага волята си. Очакваше от околните уважение и след всичко, което беше видяла, Пипа можеше да заключи, че всички се отнасяха към него с респект, дори испанските съветници на Филип.

Какво ли се беше случило с петте му сестри? В гласа му имаше тъга… не, повече от тъга. И защо така енергично беше затръшнал вратата пред напълно нормалния й въпрос за жена и деца? След като самият той беше отворил тази врата. Нито жена, нито дете. Означаваше ли това, че никога не е бил женен? Къде беше прекарал детството си? Според малкото, което беше чула, и като съдеше по съвършеното владеене на испанския, сигурно беше прекарал голяма част от живота си в тази страна.

Това беше много по-приятно умствено упражнение, отколкото да си блъска главата над отношенията си със Стюарт. Когато мислеше за Лайънъл, не се чувстваше сама, а сякаш имаше съюзник. И това също беше загадъчно, защото си имаше Робин, който беше готов да стори всичко за нея. Той беше нейният съюзник, нейният приятел и брат. Защо, когато се нуждаеше от помощ, мислеше първо за Лайънъл Аштън, а след това за Робин?

Пипа седна предпазливо в леглото и — о, чудо! — нищо не се случи. Посегна към кошничката със сух хляб, която Марта всяка вечер й оставяше до леглото. Марта, която беше издала тайната й на Стюарт, без първо да поговори с господарката си.

Пипа загриза сухото хлебче. Не се сърдеше на момичето, защото знаеше, че и неговото положение не е лесно. Грешката беше на Стюарт. Не, тя нямаше да се скара на Марта, нямаше да се поддаде на гнева — от гнева не се ражда нищо добро.

Тя се раздвижи предпазливо и спусна крака към пода. Чувстваше се отлично. Стана бавно, продължавайки да дъвче, и отново не се случи нищо. Може би я очакваше добър ден.

Ободрена, тя отиде до прозореца и се наведе навън, за да вдиша дълбоко свежия въздух, който много скоро щеше да се нажежи. Откъм реката долитаха шумовете на будещия се град: викове на гребци и улични търговци. Кралският дворец също се беше събудил, кухненските прислужници вече приготвяха закуската. Но днес дори миризмите от кухнята не бяха в състояние да я смутят. Чувствителният й нос не улавяше нищо подозрително.

Спомни си разговора с Робин и се усмихна на себе си. В семейството не можеха да си обяснят защо още не си е намерил жена. Естествено беше имал своите приключения, но нито една жена не беше успяла да плени сърцето му и да го обвърже трайно. Очевидно с него ставаше нещо необикновено, щом изведнъж се бе загрижил за миризмата на тялото си.

Опряла лакти на перваза, Пипа се загледа към градината на двореца. Чувстваше се спокойна, почти щастлива. Задоволството й нарасна още повече, когато видя Лайънъл Аштън да излиза на терасата под прозореца й. Тя затаи дъх, кръвта й се стопли. Ставам смешна, каза си сърдито Пипа, аз съм почтена омъжена жена, бременна от съпруга си. Въпреки това се улови, че й се иска Лайънъл да погледне нагоре към нея.

И той го направи.

Щом я забеляза, отстъпи леко назад, за да я види по-добре. Вдигна ръка и тя отговори на поздрава му.

— Много рано сте станали, мистър Аштън — извика весело Пипа и се издаде още навън. Лайънъл се уплаши. Трябваше веднага да я накара да се прибере, преди да е изтърсила детето на испанския крал на плочките пред краката му.

Сложи ръце на устата си и извика, без да повишава глас:

— Вие също сте ранобудна, мадам. Ако желаете да се поразходите преди закуска, ще ви чакам тук.

Пипа му махна в знак на съгласие и главата й се скри. Внезапен прилив на енергия внесе цвят в сивото й ежедневие. Щеше да бъде прекрасно да се поразходи в парка, докато въздухът беше свеж и любопитните придворни още не бяха излезли навън. Не искаше да дава повод за клюки.

Тя посегна към звънчето, с което викаше Марта, но реши, че това ще трае твърде дълго. Камериерката й сигурно още спеше. Знаеше, че не може да завърже сама шнуровете на корсета си, и реши изобщо да се откаже от него. Най-добре да махне и кринолина. Толкова рано сутринта никой нямаше да я види. От друга страна обаче, ако я видеха, щеше да стане скандал. Ала точно днес Пипа не беше склонна да се притеснява за външността си. Безгрижието й помогна най-сетне, след седмици униние, да се почувства отново нормална.

Избра проста копринена рокля в меки златни тонове, която иначе носеше само в спалнята си или в най-тесен семеен кръг. Отдолу беше облечена само с проста ленена риза. Реши, че може и без чорапи, и намери чифт леки чехли. Среса набързо косите си и ги върза на тила с бяла копринена панделка. Бързият поглед в огледалото я разколеба за миг. Май не беше много редно да слезе в градината по неглиже.

Е, общественото мнение никога не я беше интересувало. Тъкмо щеше да даде малко храна на клюкарите.

Пипа излезе от покоите си, мина устремно по дългите коридори, слезе по една рязко използвана стълба и задъхано отвори малката вратичка към терасата.

Лайънъл не беше мръднал от мястото, където го видя преди малко. Отново изглеждаше потънал в мислите си и за момент Пипа съжали, че бе приела предложението му за разходка. Струваше й се нередно да му попречи. Облеклото му беше безупречно, но той явно не се интересуваше как е облечен. Въпреки това можеше съвсем спокойно да се яви пред краля. Раменете му бяха загърнати с къса червена наметка, жакетът и тесните панталони бяха от черно кадифе, подплатени със сатен. На периферията на черната шапка блестеше едър рубин.

Пипа беше готова да изтича обратно и да повика Марта, за да се облече прилично, но в този момент Лайънъл обърна глава към нея. Направи й впечатление, че не раздвижи нито една друга част от тялото си. Очевидно беше усетил присъствието й под арката на тесния вход. Усмихна й се и направи крачка към нея.

— Вие имате безпогрешно чувство какво ви отива и какво е подходящо за повода — отбеляза той, поклони се, взе ръката й и я поднесе към устните си.

Комплиментът я зарадва.

— Мразя официалностите и днес реших да ги пренебрегна — призна тихо тя.

— Иска ми се и аз да бях постъпил като вас. — Той сложи ръката й върху лакътя си и тръгна бавно към реката.

— И какво щяхте да изберете, за да постигнете същото въздействие? — попита Пипа с искрен интерес към гардероба му.

— Панталон и риза — отговори веднага той и тя шумно пое въздух.

Защо тази представа изглеждаше толкова опасна? Риторичен въпрос.

Лайънъл също разбра, че се движеха по опасен терен. Нямаше такова намерение, но тя го предизвика с простата си рокля, с усмивката си, с видимото чувство, че е отхвърлила тежък товар. Най-сетне виждаше истинската Пипа вместо угрижената, тъжна и объркана млада жена, която бяха поверили на грижите му.

— Днес май не ви се гади — отбеляза той, нарочно избирайки прозаична тема.

— Не — потвърди весело Пипа. — Още от сутринта разбрах, че ще имам хубав ден. — Пусна ръката му и бързо слезе по брега. Без да помисли какво прави, събу чехлите и стъпи върху влажната трева. — Господи, как ми напомня за детството! Цяло лято тичах боса по поляните…

Тя застана съвсем близо до водата и се загледа към реката. Там вече цареше оживено движение, безброй лодки на високопоставени личности чакаха пред кея на двореца.

— Малори Хол е разположен в долина, през която тече река. С Пен много обичахме да се ровим в калта. Усещали ли сте някога кал между пръстите си, Лайънъл?

За първи път го наричаше по име. Той го забеляза, но Пипа не.

— Това е един от спомените, които остават незабравими — отговори той. — Защо не опитате пак?

Тя го погледна през рамо и се засмя.

— Не мога.

— Преди една година също ли щяхте да кажете не? — попита предизвикателно той.

Пипа поклати глава.

— Сигурно щях веднага да опитам. Но през последната година бях затворница в Тауър, открих, че мъжът ми… че очаквам дете от мъжа си. А това означава, че трябва да се държа като възрастен човек, нади? — Тя направи няколко крачки по тревата и добави замислено: — Близките ми ще има да се смеят, ако ме чуят…

Лайънъл изпита диво желание да я прегърне. Да целува косите й и да милва гърба й. Да я притисне до себе си и да се наслади на мекотата на тялото й.

— Да си възрастен не означава да се отучиш да се смееш — отбеляза тихо той и усети киселия вкус на предателството да пари гърлото и езика му.

Пипа се обърна рязко към него.

— Да, мисля, че сте прав. — Тя намери чехлите си и изкриви лице, когато ги обу с мокри стъпала. — Време е да се връщаме. Не бива да ме виждат в този вид. Много ви благодаря за компанията. — Тонът й беше скован и церемониален.

— Аз също ви благодаря — отговори меко Лайънъл и й предложи ръката си.

Пипа се поколеба.

— Може би трябва да се приберете сам, сър. Паркът вече е доста оживен. Ако ни видят двамата… — Тя се опита да се усмихне, но не се получи.

— Права сте — кимна спокойно той и нежно помилва бузата й. — Почти ми се иска привидното да беше действително, Пипа.

Тя улови погледа му и двамата дълго не отделиха очи един от друг. Лайънъл се овладя пръв.

— Простете. — Той целуна ръката й и си тръгна.

Пипа го проследи с поглед. Той беше изразил желание, което тя беше длъжна да отхвърли. С всички средства.

Панделката, която държеше косата й на тила, се развърза и тя посегна да я завърже. Сигурно много хора се намират в моето положение, помисли си развеселено тя. С времето повечето бракове стават скучни и твърде много почтени омъжени жени… както и мъже стават жертва на чувство, което ги изкушава да изневерят. Вероятно точно това се беше случило и със Стюарт.

Пипа сложи ръце на корема си. Чувството беше приемливо, докато оставаше тайна за обществото. Но сега беше крайно време да се прибере в двореца.

Когато стигна незабелязано до покоите си, Марта вече наливаше гореща вода за миене в каната. Огледа неодобрително леката рокля на Пипа и отбеляза:

— Станали сте без мен, милейди.

— Да, събудих се рано и не исках да смутя съня ти. — Пипа разпусна косата си. — Реших да се поразходя по брега, преди алеите да се напълнят с дами и кавалери.

— Не знаех какво да ви донеса за закуска — месо или сирене.

Пипа хвърли поглед към таблата с пресен хляб и масло.

— Бих искала шунка с бъркани яйца. О, да, и канче медовина. Днес не ми се гади и имам голям апетит.

— Много добре, милейди. — Марта все още не знаеше дали продължава да се ползва с благоволението на господарката си, но се радваше, че засега не се забелязваха признаци на недоволство. — Да ви помогна ли с преобличането?

— Ще се справя сама, благодаря. — Пипа се усмихна, за да смекчи удара, но усети, че Марта се ядоса. Момичето излезе, без да каже дума, и тя побърза да се съблече и да се измие с горещата вода в каната.

Отново си спомни Робин и едва не избухна в смях. Пен щеше да се зарадва много на промяната, станала с брат им.

Но Пен не беше наблизо. Никой от близките й не беше до нея, за да се зарадва на възможността Робин да се е влюбил. Никой не беше до нея, за да…

Пипа стисна здраво устни, за да се овладее. Самосъжалението беше най-безполезната реакция в сегашната й ситуация.

Трябваше да се облече и да потърси Робин, за да се опита да изтръгне тайната му. Това щеше да отклони вниманието й от склонността да се самосъжалява.

Пипа погълна закуската си с апетит, какъвто не беше изпитвала през последните седмици. Всичко й беше вкусно, а медовината я изпълни с чувство на блаженство. Сега това беше предпочитаното й питие.

Марта стегна корсета й и тъкмо нагласяваше рюшовете на шията й, когато на вратата се почука. Камериерката изтича да отвори. Влезе паж с ливреята на кралицата и възвести тържествено:

— Нейно величество кани лейди Нилсън да се яви на аудиенция в девет.

— Лейди Нилсън е поласкана от оказаната й чест и ще се яви точно — отговори автоматично Пипа. — Предполагам, че сте уведомили и лорд Нилсън?

— Не, мадам, това не ми беше възложено. — Пажът се поклони и излезе.

Странно, каза си Пипа. По гърба й пролази студен страх. Може би тази покана означаваше, че се надига опасност? Кралицата никога не беше проявявала внимание лично към нея, канеше я само като необходим и не особено приятен придатък към съпруга й. Може би Мери беше разбрала, че тя си пишеше с Елизабет? Дали щеше да я обвини в предателство? Дали Стюарт имаше обяснение за поканата?

Пипа избра от сребърното ковчеже на тоалетката си смарагдова брошка и подходящи пръстени. Пръстите й трепереха едва забележимо.

Тя застана пред огледалото и опита да преодолее страха си с щателна проверка на външността. Зелената копринена рокля беше украсена със сребърна дантела, фустата беше от жълт сатен. Идеален тоалет за сутрешна аудиенция. Черната кадифена шапчица, украсена със смарагди, беше извита на челото като подкова.

Пипа остана доволна от себе си и увереността й се възвърна. Мери не знаеше нищо за писмата до Удсток — ако беше узнала, първо щяха да арестуват Робин. Пипа знаеше, че той е предал писмото, значи не го бяха хванали… ако някой от хората на Бедингфилд не го беше заловил в последния момент, преди да стигне до Елизабет.

Сърцето й биеше силно и тя беше готова да помоли Марта да разхлаби малко корсета й. Навлажни слепоочията си с лавандулова вода и след няколко дълбоки вдишвания успя да възстанови нормалния ритъм на сърцето си. Нямаше смисъл да си представя най-лошото.

Хвърли поглед към емайлираното часовниче, което носеше на златна верижка на кръста си, и установи, че още нямаше осем. Значи имаше достатъчно време да потърси Стюарт и да разбере дали той знае нещо повече за поканата на кралицата. След това щеше да отиде при Робин. Може би той също знае нещо.

Спалнята й беше разделена с врата от стаята на мъжа й — врата, която в последно време почти не се отваряше. Пипа почука тихо, почака няколко секунди и влезе. Остана на прага, тъй като не искаше да влиза неканена. Капаците на прозореца бяха затворени, помещението беше празно. Леглото беше неизползвано.

Тя знаеше, че Стюарт често прекарва нощите навън и си ляга едва на разсъмване. След това спеше до обед. Ако беше получил заповед да замине, щеше да й каже. Трябваше да обсъдят някои неща, за да поддържат пред двора представата за хармоничен съвместен живот. Къде ли беше прекарал нощта?

Опитвайки се да не мисли за мъжа си, Пипа се върна в стаята си и затвори вратата. Погледна бързо към Марта, която събираше съдовете от закуската, и се замисли дали да я попита знае ли нещо за господаря си. Знаеше, че Марта имаше връзка със слугата на Стюарт и вероятно беше осведомена кога негово благородие не прекарва нощите в леглото си.

Пипа излезе и забърза през лабиринта от коридори към стаята на Робин. Неженените придворни, които не принадлежаха към близкото обкръжение на Мери, не можеха да претендират за хубави стаи пред дворцовата канцелария. В северното крило, където беше подслонен брат й, коридорите бяха тесни, разстоянията между вратите малки, гоблените по стените избелели и прокъсани.

Затова пък тук беше тихо и спокойно. Коридорът беше пуст. В падащите през тесните прозорци слънчеви лъчи танцуваха прашинки. Задълбочена в мислите си за предстоящата аудиенция, Пипа не обръщаше внимание на обстановката. Мина покрай една стая, чиято врата беше открехната и отвътре се чуваше шепот.

Направи още няколко крачки и изведнъж спря. Обърна се и се огледа тревожно. Какво търсеше Стюарт в тази далечна, занемарена част на двореца? Върна се и надникна през открехнатата врата.

Двама мъже си шепнеха. Стюарт и някакъв непознат. Отначало не разбра за какво говореха. Не беше в състояние да го проумее. Любовен шепот, нежни ласки, тих говор и накрая шум, който я вцепени. Шум, който не можеше да се сбърка с нищо друго — триене на плът в плът.

Не, невъзможно!

Тя преглътна толкова тежко, че шумът отекна заплашително в пустия коридор. Сигурно беше загубила ума си. Въобразяваше си невъзможни неща. Сигурно бременността беше виновна за тези дяволски халюцинации.

Без да съзнава какво прави, Пипа пристъпи по-близо до вратата и я докосна с върховете на пръстите си, за да се отвори още малко. Сега видя ясно леглото, тясно легло в бедняшка стая.

Не беше халюцинация. Не си въобразяваше. Не беше загубила ума си. Мъжът на леглото беше Стюарт. Не знаеше с кого се любеше съпругът й, но и не беше нужно да знае.

Тя отстъпи тихо назад. Не посмя да затвори вратата и забърза обратно по коридора. Полите й шумоляха тихо, леките сатенени обувки не вдигаха шум.

В стаичката Габриел се отдели от Стюарт.

— Чу ли нещо? — Гласът му трепереше от страх.

Стюарт поклати глава.

— Нищо няма. Може би е била мишка. — Той избухна в тих смях. — Тук сме на сигурно място, Габриел. Стаята е необитаема. Знаеш ли колко време я търсих?

— Ами вратата… отворена е! — Габриел посочи с пръст към коридора и лицето му побеля.

Стюарт скочи и отиде до прага, за да погледне в коридора. Не се виждаше никой. Затвори вратата, но когато отново се обърна към леглото, резето поддаде и вратата отново се отвори.

— Резето не държи — обясни той, — това е всичко. Ще наредя да го поправят, за да не се притесняваш следващия път.

Габриел попипа студеното си лице.

— Тук е твърде опасно, Стюарт. Предпочитам таверната.

Стюарт отвратено изкриви лице.

— Но там е ужасно, скъпи. Толкова мръсно, толкова… грозно. — Той седна на леглото и посегна към кожения мях с вино в краката си. След като утоли жаждата си, го подаде на Габриел. — Няма от какво да се тревожиш.

Така или иначе нямаше какво да крият. Никъде не можеха да бъдат напълно сигурни.

Тази горчива мисъл вгорчи и виното на езика му. Слава богу, Габриел не знаеше нищо за това и нямаше да узнае.

Габриел отпи голяма глътка и изтри устата си с ръкав.

— Днес следобед ще свиря в големия салон, докато играят карти. Ще бъдеш ли там?

— О, да. Знаеш, че не пропускам възможност да поиграя карти — отговори Стюарт и изписа на лицето си увереност, за да не тревожи повече любимия си. Габриел се опита да се усмихне, но направи само жалка гримаса.

— Трябва да вървя.

Стюарт не го задържа. Когато се страхуваше, Габриел имаше нужда да се озове сред хора, за да се почувства отново сигурен.

Но за тях нямаше сигурност. Никъде. Стюарт се отпусна на възглавниците, отново вдигна меха до устата си и отпи от силното вино. Изпод леглото изскочи малка сива мишка и се скри в един процеп между дъските.

След като разбра, че шантажът на испанците няма да свърши скоро, той взе решение. Защо трябва да се крият в дупки и тъмни ъгли? Да се срещат в мръсните стаи на онази ужасна кръчма? Нямаше никакъв смисъл да се крият, след като шпионите на Ренар следяха всяка тяхна стъпка. Сигурно вече знаят, че си е устроил любовно гнездо в тази неизползвана стаичка. А дори и да не знаеха, щяха да научат много скоро. Но никой друг не биваше да го узнае.

Естествено двамата не можеха да признаят открито любовта си, но ако бяха предпазливи, можеха да запазят тази стаичка! В нея имаше само най-необходимото, но поне беше далече от официалните помещения на двореца. И придаваше на любовта им известно достойнство. Тук той се чувстваше в известна степен господар на живота си. Ужасното чувство, че го манипулират като марионетка, че не може да влияе върху онова, което става с него, тук не беше толкова силно изразено. Естествено това беше илюзия, но можеше да се преструва, че не е. Заради Габриел.

Стюарт стана и внимателно оправи облеклото си. Огледа се и си набеляза как да направи помещението по-приятно. Първо щеше да донесе покривка за сламеника…

Без да бърза, той се отправи към покоите си. Щом влезе в стаята си, хвърли бърз поглед към вратата, която я свързваше със спалнята на Пипа. Всяка сутрин я чуваше да повръща и отвращението, което изпитваше, нямаше нищо общо с неразположението й — отвращаваше се от онова, което беше причина за състоянието й. Изпълнен с омраза към себе си, се скриваше в леглото и слагаше възглавницата на главата си, за да не чува шумовете.

Тази сутрин от стаята на Пипа не се чуваше нищо. Облекчен, Стюарт блъсна капаците на прозореца, съблече се и си легна. Един час сън щеше да го освежи. По-късно щеше да отиде при Пипа. Трябваше да се покажат заедно на голямата аудиенция при кралицата. Вече нямаха какво да си кажат, разговорите им се ограничаваха в баналности, но трябваше да пазят фасадата на брака си. Той беше сигурен, че Пипа ще се справи не по-зле от него.

Пипа избяга в най-далечния ъгъл на градината. Все още по алеите нямаше разхождащи се и тя беше сама с градинарите. Над фонтана се издигаше тънка мъглица, докато водата ритмично се издигаше и падаше в езерцето.

Имаше чувството, че някой е я ударил и цялата се е вцепенила. Раздвижи пръстите на ръцете и краката си, за да се убеди, че още ги усеща. Не можеше да мисли. Единственото й желание беше да си намери уединено, студено местенце, далече от топлия и чувствен свят.

Никога не се беше чувствала толкова сама. Изоставена от всички.

— Простете, мадам… — Колебливо произнесените от един градинар думи я стреснаха и тя забеляза уплашено, че преди това беше казал още нещо.

— Какво има?

Мъжът размаха греблото си.

— Чакълът, мадам. Под пейката. — Погледна я любопитно и попита: — Зле ли ви е, мадам? Да повикам ли някого?

— Не… не, благодаря. — Пипа стана и прибра полите си. Погледна часовничето си и установи, че беше почти девет. Ако не побързаше, щеше да закъснее за кралската аудиенция и да предизвика скандал.

Имаше чувството, че в главата й е каша. Дори възможното закъснение й се струваше маловажно. Не я интересуваше и причината, поради която кралицата я беше удостоила с тази аудиенция. Какви последствия можеше да има? Обвинение в държавна измяна. Затваряне в Тауър. Или екзекуция?

Тя прекоси бързо градината, качи се на терасата и влезе в двореца. Придворни я заговаряха, усмихваха й се, махаха. Пипа не виждаше никого. Спря едва на вратата пред залата за аудиенции.

— Мадам. — Херолдът се поклони и почука с жезъла си. Вратите се отвориха тържествено и Пипа влезе в просторното помещение. То беше празно, но това изобщо не я впечатли. Херолдът вървеше пред нея и спря пред вратата, която водеше към стаята за частни аудиенции. Отвори я и възвести:

— Лейди Нилсън, Ваше величество.

Пипа влезе. Мери, която беше сама с дамите си, седеше зад писалището си, отрупано с документи. Огледа внимателно гостенката си и поздрави:

— Добро утро, лейди Нилсън.

— Мадам. — Пипа направи почтителен реверанс и се отпусна на коляно. Някога си говореха на малко име, но това време беше безвъзвратно отминало.

Мери й даде знак да се изправи и посочи една възглавница.

— Седнете. Бременните жени трябва да се щадят. — Тънките й устни се опънаха в усмивка. — Научих тайната от съпруга ви.

— Вече не е тайна, мадам. — Пипа се отпусна на възглавницата и внимателно подреди полите си. Тялото й правеше правилните движения, от устата й излизаха правилните думи, но умът й не участваше в ставащото. Тя се обърна към Мери с усмивка, в която имаше въпрос, и кралицата кимна.

— Значи и вие сте чули слуховете.

— Да, мадам. Моля, приемете благопожеланията ми…

Мери кимна благосклонно.

— Изглежда, ще износим децата си заедно. И ще изстрадаме мъките на раждането… — На лицето й отново се появи усмивка.

С края на съзнанието си Пипа отбеляза, че усмивката беше неприятна и криеше нещо. Но тя продължаваше да се движи в тясното мъгливо пространство, което я сковаваше, и учтивата й усмивка в отговор на кралицата не издаде нищо.

— Добре ли се чувствате? — Мери се приведе напред и опря ръце на писалището.

— Сутрин ми се гади, мадам — отговори Пипа. — Но след дванадесетата седмица ще ми мине.

Мери се отпусна в креслото си.

— Да, и аз така чух. За щастие аз бях пощадена от сутрешното неразположение.

Пипа направи лек поклон, но не отговори.

— Мисля, че трябва да се погрижим за лейди Пипа, скъпа моя.

Пипа примигна стреснато, защото мъжкият глас беше дошъл от нищото. Филип внезапно бе застанал зад съпругата си. Драперията зад креслото й леко се движеше.

— Да — отговори беззвучно Мери. — Тя ще остане в двора. Личният ми лекар ще я наглежда.

— Не е нужно, мадам. Имам свой лекар и…

— Не, не — прекъсна я Филип, — не ни противоречете. Ще получавате същите грижи като кралицата на Англия, мадам, ние настояваме. Нали съм прав, скъпа? — Той се обърна въпросително към Мери, която кимна с усмивка.

— Съпругът ми ще ви бъде много благодарен, сир — каза Пипа и се учуди колко студено и иронично прозвуча гласът й.

В стаята се възцари мълчание, полъхна студ, докато Мери каза:

— Още днес ще ви изпратим нашите лекари, лейди Нилсън. Ще видите, че са най-добрите.

Значи трябваше да си върви. Пипа стана от ниската възглавница с лекота, която издаваше дълъг опит. Направи реверанс пред величествата и се оттегли заднешком.

Лайънъл излезе иззад завесата, където беше чакал появата на краля. Поклони се пред Мери и Филип и забърза да настигне Пипа.

Какво се бе случило с нея след малката им сутрешна разходка? Само преди два часа. Сега сякаш идваше от друг свят. Погледът й беше празен, лицето вкаменено, очевидно не забелязваше нищо около себе си.

Когато извика името й, тя беше стигнала края на голямата зала за аудиенции.

Пипа спря и бавно се обърна към него.