Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (1)

Пролог

Уинчестър, 26 юли 1554 година

 

В облицованата с дърво стая цареше почти пълен мрак. Единственият източник на светлина — четирираменен свещник — стоеше на една странична масичка. Трепкащите пламъчета на свещите осветяваха скъпоценните камъни по одеждите от кадифе и коприна на шестимата присъстващи мъже, отразяваха наситения огън на рубините, златно блещукащите топази, ярко искрящите смарагди.

В стаята беше задушно, защото затворените капаци на високите прозорци не допускаха свежия въздух на лятната нощ. Както издаваха тъмните петна по богато извезаните брокатени жакети, мъжете се къпеха в пот. Студени капчици се стичаха по челата им и косите под украсените с бисери барети бяха мокри от пот.

Шестимата се приближаваха бавно към постелята, скрита в мрака на една от стените. Тя беше покрита с ленен чаршаф и неподвижната бяла фигура върху него оставяше впечатлението, че се намира на носилка. Едната й ръка висеше към дебелия ориенталски килим. Червеникавата коса на стройната млада жена, облечена само с тънка батистена нощница, беше разпръсната по възглавницата. Въпреки мрака по необикновено бледата кожа личаха тъмни лунички. Тънките, почти прозрачни клепачи потрепнаха, сякаш жената сънуваше, после отново станаха неподвижни.

— Сигурни ли сте, че не усеща нищо? — Въпросът прозвуча плашещо в почти страхопочтителната тишина. Гласът, не по-висок от шепот, беше дрезгав и със силен акцент.

— Тя е в безсъзнание, Ваше величество. Ще минат часове, докато дойде на себе си. — Един от присъстващите пристъпи напред, без да откъсва поглед от спящата жена. — Случващото се не засяга дори сънищата й.

Кралят се обърна към мъжа, който беше изрекъл тези думи, и в очите му светна подигравка.

— Скъпи ми Руй, когато дарявам с внимание хубавичките жени, те обикновено се радват и се чувстват почетени.

— Това не е любовна игра, Филип, а подсигуряване — отговори другият с увереността на стар и близък приятел.

Кралят прокара пръсти по устата си и поглади късата си брада.

— Не е нужен такъв спомен, Руй.

Руй Гомес само кимна.

— Да се оттеглим ли, сър?

— Ако е нужно, ще разтворим паравана, така Ваше величество ще се остане насаме с дамата. — Един от мъжете посочи високия параван пред празната камина.

Кралят огледа сериозните лица на придружителите си и погледът му падна върху мъжа, който стоеше най-отзад, настрана от другите. Лицето му беше затворено, погледът отвърнат от леглото, цялата му поза издаваше крайна неловкост.

— Не е нужно съпругът да присъства — каза кралят. — Милорд Нилсън, можете да почакате в преддверието.

Мъжът се поклони и излезе, без да погледне към леглото.

— Донесете паравана и се оттеглете. — Тонът на краля беше решителен, почти груб, сякаш му предстоеше да изпълни неприятен дълг. Мъжете незабавно изпълниха нареждането.

— Една свещ в края на леглото — заповяда отново кралят.

Руй Гомес взе една от горящите свещи в канделабъра и я закрепи на стената над леглото. След това направи кратък поклон и се оттегли.

Пламъчето на свещта освети бледото видение, цялата неподвижна бяла фигура. Застанал в края на леглото, кралят развърза връзките на панталона от бяла сърнешка кожа, разхлаби златния си брокатен жакет и рязко вдигна нощницата на жената. Той се вгледа в неподвижната фигура, озарена от златно сияние, наведе се, разтвори бедрата й и помилва бледата кожа от вътрешната им страна.

Четиримата мъже чакаха от другата страна на паравана. В помещението цареше дълбока тишина, сякаш присъстваха само статуи. Когато кралят излезе иззад паравана, всички въздъхнаха облекчено.

— Свърших — обяви той. — Отнесете я на мъжа й.

Човекът, който се приближи до леглото, беше облечен по-скромно от другите. Единственият му накит беше прекрасна брошка на шията, изобразяваща черна змия с искрящи смарагдови очи и синьо-бял диамант на разцепения език. Мъжът се наведе над спящата с равнодушно лице и покри бедрата й с бялата риза. После я помилва по бузата и приглади назад червените къдрици.

Без да бърза, той вдигна безжизнената фигура и я уви в белия чаршаф. Никой от другите не го удостои с поглед, когато излезе в преддверието и безмълвно сложи товара си в протегнатите ръце на съпруга. В следващия момент мъжът изчезна, погълнат от мрака на дългия коридор.

В облицованата с дърво стая остана само Руй Гомес, който отиде до прозореца и бутна капаците.

Повя лек нощен бриз и донесе аромат на рози и сладка песен на славей.