Ерик Симон
Първопроходецът

Когато след откриването на хиперпространствения двигател полетите към звездите станаха по-лесни, макар и не по-евтини, започна съвременният подем на далечните космически пътешествия, чиято история изглеждаше вече привършена след мъчително проточилата се подготовка и първите опити с обикновени кораби, развиващи досветлинни скорости. Тогава нарасна и интересът към онези ранни, общо взето, доста неуспешни експедиции. Както повечето начинания от такъв гигантски мащаб, които се дължат по-скоро на ентусиазма, отколкото на очевидна необходимост, междузвездните пътешествия породиха свой особен героически фолклор, за да не кажем митология. Този фолклор, разбира се, черпи теми не от чистите измислици, а от свободното тълкуване на отдавнашните събития, които познаваме само отчасти или които просто не са известни на обществеността. Най-разпространеният пример е историята на спящия човек от звездите^[1] — тя дава простор на фантазията и същевременно има предимството, че все пак се основава на действителен случай.

Темата за контакта обаче се появява много по-рано, когато за междузвездни полети още не можеше и да се мисли, и дори планетите от Слънчевата система бяха посещавани твърде рядко. Тук не става дума за литературните приумици от онова време, не, според преданията още тогава един човек наистина се е срещал с извънземни същества.

Четиридесет и шестгодишният Марк Теслер, космонавт с близо две десетилетия стаж зад гърба си, участник в два полета до Луната и четири пъти дубльор при четири експедиции до планетите, пътува с кораба „Кориолис“ към спътниците на Юпитер. Това е първата му продължителна мисия, а вероятно ще бъде и последната, тъй като при следващия старт към планетите след няколко години ще е дошъл редът на по-младите.

Преди Теслер и други космонавти и автоматични сонди са посещавали системата на Юпитер, но все още не липсват непроучени тайни — липсват по-скоро ресурси за по-чести полети дотам.

Задачата на Теслер е да продължи от орбита изследванията на планетата и нейните луни и да кацне на две от тях — №5 и №7. Номер 5 носи не много известното название Амалтея, а също и името на Клод Илмаринен, който пръв стъпил на повърхността й. Макар „Илмарина“ да не успя да се наложи, приятелите на Теслер на Земята знаят за надеждата му все още безименната Номер 7 да бъде наречена на него и вече подготвят съответно предложение до компетентния комитет, без обаче да придават особено значение на този въпрос. Самият Теслер е наясно, че след десетина години за полета му ще си спомнят само специалистите.

Известно време след като е пресякъл орбитата на Марс, до него достига съобщение от Земята, че оттатък Юпитер е засечен космически обект — вероятно от изкуствен произход, защото излъчва повтарящи се, еднотипни сигнали, напомнящи работата на радиопеленгатор. Обектът се движи по инерция по параболична траектория и изглежда идва от междузвездното пространство.

Теслер получава задачата да уточни координатите на летящото тяло. Разбира се, навигационната апаратура на „Кориолис“ не е толкова прецизна, колкото земните астрономически уреди, но значителното разстояние между Теслер и Земята може да се използува като тригонометрична база, за да се изчислят най-бързо и точно параметрите на орбитата на непознатия обект.

Съобщението от Земята не съдържа нито дума относно неговия предполагаем произход, но изводът е очевиден: в Слънчевата система е влязъл космически кораб, пилотируем или автоматичен, изпратен от друга звезда, от чужда цивилизация. Дългоочакваният, мечтаният контакт наближава и сигурно ще се състои на Земята. Теслер, сам въодушевен привърженик на идеята за контакта, трябва обаче да признае, че него самия това едва ли ще го засегне. Той остава встрани от събитията в прекия и преносния смисъл — не само заради отдалечеността си в пространството, но и заради своята мисия. Като изследовател на безжизнения Юпитер и на мъртвите му луни, той е свързан с един етап на космическите изследвания, който внезапно се е превърнал във второстепенен страничен проблем.

Но когато Теслер измерва траекторията на странния обект и предава данните по радиото, научава нещо, което вече е било известно на Земята — ако тялото продължи да лети по инерция, то още отвъд Юпитер ще достигне точката на максималното си приближаване до Слънцето и после отново ще напусне нашата планетна система. Измерванията на Теслер само са потвърдили този факт. Съобщават му обаче, че параметрите на траекторията все още не са изчислени достатъчно точно, за да може да се заключи откъде води началото си обектът. Приблизително параболичната орбита представлява граничен случай и не би могла да се определи еднозначно нито като елиптично затворена, нито като хиперболично отворена. Според официалните съобщения само втората възможност би доказала звездния произход на обекта. Във всеки случай при толкова голяма ексцентричност дори елиптичната траектория би излизала извън изследваната част на Слънчевата система. Следователно въпросът се оказва без особено значение, доколкото никой не вярва в хипотетични планети отвъд Плутон, населени с разумни същества. По-важни са опитите да се влезе в радиовръзка с непознатия обект. И тъй като Земята разполага с две радиостанции с междупланетен обхват, предаванията за кораба на Теслер се ограничават, а на самия него нареждат да продължи полета си към Юпитер съгласно програмата. По-нататъшни измервания на траекторията на пришълец не били необходими.

Всеки път при връзка със Земята „Кориолис“ излъчва кратък радиоимпулс, който съдържа автоматично регистрираните данни за състоянието на пилота и всички системи на кораба. По този начин се създава допълнителна възможност за своевременно откриване на технически неизправности, които пилотът може да не е забелязал. Притъпената чувствителност на сетивата при продължителни полети е често срещано психическо смущение дори у опитни космонавти. Взети са също предохранителни мерки за действие, в случай че пилотът престане да изпълнява задълженията си. Когато след дълга пауза отново се разменят радиограми с „Кориолис“ и Теслер научава за безуспешните опити за контакт с пришълците, всички контролни данни от автоматиката са нормални. В земния център за управление забелязват високата натовареност на бордовия компютър едва след прекратяване на радиовръзката, но този факт не предизвиква безпокойство.

При следващия сеанс на запитването на Теслер отговарят, че непознатият обект се движи все още по инерция, и предава неизменно повтарящите се сигнали. Пилотът, очаквал именно това, съобщава, че е извършил изчисления на траекториите и на разхода на гориво и установил, че „Кориолис“ може да настигне чуждия космически кораб. Бил готов да изпълни дълга си към науката и си давал сметка за последствията.

Отговорните лица в центъра за управление няма нужда да питат за какви последствия става дума. Още преди него са изчислили, че има възможност да се настигне обектът. Но и без подробни пресмятания е ясно, че в такъв случай запасите от гориво на „Кориолис“ няма да са достатъчни за завръщане на Земята. Категорично забраняват на Теслер да промени курса си и повтарят нареждането да продължи полета в съответствие с програмата — към Юпитер. Теслер нарича това решение „некомпетентно“ и малко по-късно включва двигателите на „Кориолис“, за да се срещне с чуждоземния обект.

От центъра е излъчен команден сигнал, който трябва да задействува напълно автоматична програма за завръщане. Тя е предвидена за случай на физическо или психическо заболяване на пилота и не може да бъде променена от него. Но сигналът остава без последствия. Теслер е намерил начин да го неутрализира — поврежда бордовата радиостанция. Така той не научава за наложеното му дисциплинарно наказание, нито за откритието, направено малко след това в космическия архив. Оказва се, че е възможно неизвестният обект да е автоматична сонда, изстреляна към външните планети в края на двадесети век, която впоследствие изчезнала от погледа на наблюдателите. А сега може би се е появила на нова орбита, значително променена от силите на привличане на няколко планети. Изчисленията на траекторията и поведението на тялото правят такова обяснение доста вероятно, но поради непълноти в документацията то не може да бъде потвърдено с абсолютна сигурност. Така или иначе, прекратяват разточителните опити чрез радиопредавания от Земята да предизвикат някакъв отговор от обекта, който да е по-различен от монотонните му сигнали. Продължават обаче да следят полета му и приближаването на „Кориолис“. Двете тела отново се движат по инерция, защото краткото включване на двигателите е било достатъчно, за да се отклони „Кориолис“ в нужната посока и същевременно да намалеят значително запасите му от гориво.

Това положение на нещата се запазва задълго и странното е, че никой не ни е разказал какво може да е ставало през тези дни на борда на „Кориолис“ и в мислите на неговия пилот. Центърът за управление нито получава информация, нито има възможност за намеса. Скоро вниманието на хората е отвлечено от други грижи. Обектът, смятан сега за завръщаща се сонда, все така излъчва еднообразните си сигнали, а „Кориолис“ мълчи. В това отношение не се очакват вече никакви промени. Остава само едно-единствено събитие, което ще може да се наблюдава от Земята.

Всичко започва според предвижданията. Още един импулс от двигателите и „Кориолис“ се прехвърля на орбитата на неуправляемото тяло. Сега вече Теслер трябва да разбере това, което центърът за управление не можеше да му съобщи. По каквито и причини, с каквато и надежда да е долетял на тази среща, сега ще види, че напразно се е пожертвувал. Ще се отчая ли? Как да не бъде отчаян? След като повреди радиостанцията на кораба си, ще използува ли предавателя на сондата, за да изпрати последна вест? На Земята очакват това със събуден наново интерес, в който има и съжаление, и възхищение към Теслер за донкихотовщината му, ако не и тайно задоволство от съдбата на недисциплинирания, дръзнал да се отклони от предначертания му път.

Обаче нищо не се промени в стереотипните сигнали на „сондата“, земните наблюдатели така и не чуват нито дума от Теслер. Но виждат нещо неочаквано. Цели четири дни след като „Кориолис“ е настигнал непознатия обект, последният ускорява полета си, ексцентричността на траекторията му нараства и сега тя без съмнение води вън от Слънчевата система. По отслабващите радиосигнали на Земята следят как летящото тяло се отдалечава в междузвездното пространство, към чужди звезди. А самия „Кориолис“ вече никой не успява да засече.

Така историята, чийто действителен развой проследихме дотук, завършва с една загадка — изчезването на Теслер. Какво може да се е случило?

„Разбрахме те. Каза ни всичко, каквото можеше“ — Теслер долови отново гласа на чуждия екипаж и пак не успя да различи точно кое от съществата (или коя част на съществото?) произнесе думите. „Радваме се, че и край тази звезда срещнахме живот, който е започнал да се самоопознава. Пътят на развитието му ще е дълъг и още не се вижда, вие още не виждате накъде трябва да води. Ние също не виждаме толкова напред и затова сме радостни, и затова сме тъжни. Сега сте научили за съществуването ни и сте открили някои от възможните пътища, но същевременно много други са се затворили за вас. Не можем да останем. Ще си отидем, преди да сме намалили още повече броя на възможностите ви.“

Теслер не разбра всичко, но схвана заключението.

— Но защо? — попита той. — Защо? Не желаете ли контакт, обмяна, по-нататъшно развитие? Защо тогава сте дошли всъщност? Човечеството…

„Този път намерихме повече, отколкото очаквахме“, отговори екипажът. „Сега знаем кога ще дойдем пак.“

— А какво ще стане с мен? Трябва да ми помогнете, сам няма да успея да се върна на Земята.

„Не можеш да се върнеш, защото нашият космически разузнавач не бива да се приближава до слънцето ви. Необходимо му е равно, неизкривено пространство. Не бива да се връщаш, защото ще занесеш нови познания преди да им е дошло времето. Няма да се върнеш. Ела с нас в нашата родина. Този път не води назад, а напред, както и всички други пътища.“

— Но това е… Нали самите казахте, че е прекалено рано за контакт?

„За вас е прекалено рано, но не за нас. Избрали сме вече бъдещето си, знаем какво ще се случи. Ще дойдеш с нас и ще разбереш.“

И той разбра.

А може и да е било така:

Всичко стана учудващо лесно, след като веднъж се реши и промени траекторията. Не изпита никакво съмнение дали е постъпил правилно. И срещата с чуждия кораб протече безпрепятствено. Когато се приближи достатъчно до тороидното тяло, „Кориолис“ бе привлечен плавно, но неотклонно в пръстена и накрая застана неподвижно в центъра му.

На вътрешната страна ясно се открояваше люк, който сам се отвори, щом Теслер напусна кораба си и стигна на метър и половина от него. Така проникна в космическия апарат. От централния пръстеновиден тунел се отклоняваха други, също като него тесни и кръгли шахти. Само благодарение на безтегловността Теслер можеше без особено големи усилия да се придвижва напред, като се оттласкваше с ръце и крака от стените.

Необходими му бяха няколко дни, за да изследва по този начин достъпната част от кораба, тоест безкрайните коридори, които твърде рядко се разширяваха в малко по-просторни ниши. В тях от: кри контролни уреди или поне така изтълкува точно очертаните, слабо светещи части от стените, някои от които съвсем леко променяха формата или цвета си, докато на други места оставаха все същите. Никакъв знак, никакъв дори неразбираем надпис не поясняваше предназначението на тези гладки фосфоресциращи повърхности. В празните шахти нямаше нито една издатина, за да се захване човек, нито проходи или врати към други помещения. Това обстоятелство заедно с липсата на каквато и да било реакция на присъствието на Теслер доказваше, че се намира в непилотиран, автоматично управляван космически кораб.

И отвън повърхността на тора бе съвсем гладка и еднообразна, с изключение на входния люк, през който Теслер многократно бе минавал, сновейки между чуждия кораб и „Кориолис“. Какво създаваше полето, държащо „Кориолис“ в центъра на тора, оставаше неясно. Нито пък можеха да бъдат различени двигателите на кораба робот.

На четвъртия ден Теслер направи откритие в една шахта, която се отделяше от централния тунел близо до входния люк, но досега не бе привлякла вниманието му, тъй като само три метра по-нататък завършваше без изход. Непосредствено пред стената в дъното й пилотът забеляза сега по цялата обиколка на шахтата плосък жлеб, около четири сантиметра дълбок и девет сантиметра широк. В него неуморно кръжеше слабо светеща точка. Подобно на другите „уреди“, светлината сякаш се придвижваше вътре в материала, като по дължината на едната половина от кръга беше жълта, а в останалата част от пътя си — бледосиня.

При внимателно оглеждане Теслер откри още две подробности. Точно от средата на полукръга, който светлинната точка обхождаше в жълто, до срещуположната среда на синия сектор, напряко през стената, затваряща шахтата, се бе проточила права резка, не по-широка от милиметър. Краят й, който опираше в пътя на жълтата точка, всеки път се запалваше по-ярко при преминаването на светлинката, докато в синята половина не ставаше нищо подобно.

Много по-късно Теслер разбра, че светещата точка изобразява пътя на чуждия кораб, а мястото, припламващо в жълто на края на резката, отговаря на разположението на нашата Слънчева система, където корабът се намираше в момента. Тогава проумя и значението на самата резка, която свързваше по най-късия път двата сектора. Но никога не успя да реши една друга загадка — какво го накара да прокара показалеца си по дължината на чертата от жълтия до синия участък.

Просто го стори и когато пръстът на ръкавицата му достигна синия край, усети слабо разтърсване. След няколко секунди резката се разшири, стената се раздели на две и се отвори пред него. Също както входния люк и този отвор се намираше от вътрешната страна на един тор, само че по-голям и в центъра му не се виждаше „Кориолис“. Вместо него някакъв плосък летателен апарат се приближаваше откъм недалечната планета, покрита с ослепително бели облаци, които блестяха под светлината на голямо, бледосиньо слънце.

Това е легендата за Марк Теслер, първопроходецът на междузвездния контакт. И двата варианта имат предимство, че са плод на чистата фантазия. Естествено не бива да се изключва и търсенето на други обяснения за случилото се. Интерес представлява следната, лишена от всякаква красота хипотеза, която не се нуждае от извънземна намеса, но затова пък свързва немалко от доста баналните предпоставки.

Според нея вместо очаквания чужд космически кораб Теслер действително намира заблудилата се сонда от Земята. Изчислено е, че с остатъка от горивото той не е могъл да се завърне у дома, но затова пък е било възможно да тласне сондата на новата й траектория, наблюдавана от земните станции, като прикрепи към нея двигателната степен на кораба си.

За да намали масата, навярно е трябвало да отдели всички останали части на „Кориолис“ заедно с кабината и апаратурата за поддържане на живота на пилота. Като опитен космонавт с близо двадесетгодишен стаж, Теслер е могъл да се справи с тази работа за около четири денонощия. После сигурно е взривил лишения от двигатели „Кориолис“ за да направи по-нататъшното му засича абсолютно невъзможно и да доведе докрай замислената от него заблуда за човечеството. След всичко това не му е оставало да живее още дълго, но може би е умрял с надеждата, че наистина е допринесъл за контакта с чужди цивилизации, като е накарал хората да повярват в него и да вложат по-големи усилия в космическите полети. Сякаш саможертвата на един-единствен човек е способна да предизвика нещо повече от един кратък миг на почит у забързаните му съвременници.