Паулу Коелю
Вероника решава да умре (8)

* * *

Едуард се озова лице в лице със санитаря. Това момиче го привличаше по-силно, отколкото мислеше, но трябваше да се владее. Ще поиска съвет от Мари, единствения човек, с когото споделяше тайните си. Тя сигурно щеше да му каже, че в случай като този неговото предполагаемо чувство — любовта — е опасно и излишно. Мари щеше да накара Едуард да се откаже от тези глупости и да стане отново нормален шизофреник (след което, развеселена, щеше да се засмее, защото в това изречение нямаше никакъв смисъл).

Присъедини се към другите пациенти в трапезарията, изяде това, което му сервираха, и излезе на задължителната разходка в градината. По време на „слънчевите бани“ ( и този ден температурата бе под нулата) той се опита да заговори Мари. Тя обаче имаше вид на човек, който иска да остане сам. Нямаше нужда да му го казва, Едуард познаваше достатъчно добре самотата, за да уважава това чувство.

Някакъв нов пациент се приближи до Едуард. Сигурно все още никого не познаваше.

— Господ наказа човечеството — говореше той. — Наказа го с чума. Аз обаче Го видях насън. Той поиска от мен да спася Словения.

Едуард се отдалечи, а мъжът закрещя:

— Мислиш, че съм луд ли? Прочети тогава Евангелието! Господ е изпратил Сина Си и сега Синът Му се връща за втори път.

Но Едуард не го слушаше. Гледаше планината и се питаше какво става с него. Защо искаше да излезе оттук, след като най-сетне бе намерил така жадуваното душевно спокойствие? Защо да рискува и да посрамва отново родителите си, след като всички семейни проблеми бяха решени? Развълнува се и започна да снове насам-натам, очаквайки Мари да излезе от мълчанието си и да разговарят, но тя изглеждаше по-далечна отвсякога.

Знаеше как може да избяга от „Вилет“ — колкото и строга да изглеждаше охраната, имаше много недостатъци. И то само защото веднъж постъпили в санаториума, хората нямаха никакво желание да се връщат към външния свят. Имаше една стена от западната страна, по която лесно би могъл да се изкачи, тъй като цялата бе в пукнатини; който успееше да я прескочи, се озоваваше в някакво поле и след пет минути ходене в посока на север щеше да излезе на пътя за Хърватия. Войната вече бе свършила, границите не бяха така строго охранявани както преди; с повече късмет за шест часа можеше да се стигне до Белград.

Едуард многократно бе поемал по този път, но винаги се бе връщал обратно, защото не откриваше никакъв знак, който да го накара да върви напред. Сега нещата бяха различни: знакът най-сетне се бе появил под формата на момиче със зелени очи, кестеняви коси и изплашения вид на човек, който си въобразява, че знае какво иска.

Едуард се подвуоми дали да не отиде право при стената, да избяга от „Вилет“ и никога повече да не го видят в Словения. Но момичето спеше, а той трябваше поне да се сбогува с нея.

След като слънчевите бани приключиха, членовете на Братството се събраха в салона и Едуард се присъедини към тях.

— Какво прави тук този луд? — попита най-възрастният от групата.

— Остави го — каза Мари. — Ние също сме луди.

Всички се засмяха и започнаха да обсъждат вчерашната беседа. Основният въпрос бе: дали наистина трансът на суфи е достатъчен, за да преобрази света? Изказани бяха разни теории, предложения, противоположни идеи, критики към учителя, начини да бъде приложено и усъвършенствано онова, което е било изпробвано през вековете.

На Едуард му бяха омръзнали такива спорове. Затварят се хората в някаква лудница и започват да спасяват света, без да се излагат на какъвто и да било риск, защото знаят, че вън от лудницата всички ще им се смеят, дори и те да имат съвсем конкретни идеи. Всеки един от присъстващите имаше специална теория за всичко и вярваше, че само неговата истина е от значение. Прекарваха дни, нощи, седмици, години в разговори, без никога да приемат единствената реалност, която стои зад всяка идея: добра или лоша, идеята съществува само тогава, когато някой се опита да я приложи на практика.

Какво означава трансът на суфи? Какво означава Господ? Какво означава спасение, щом като светът трябва да бъде спасен? Нищо. Ако всички тук — а също и вън от „Вилет“ — живееха собствения си живот и оставеха другите да правят същото. Господ би бил във всеки миг, във всяко синапено зърно, в късчето от облак, който се появява и в следващия момент изчезва. Господ е тук, ала хората са убедени, че трябва да продължават да Го търсят, защото им се струва прекалено просто да приемат, че животът е подчинен на вярата.

Сети се за толкова лесното и просто упражнение, което бе научил от учителя, докато чакаше Вероника да се върне на пианото: да се концентрираш в една роза. Нима бе нужно нещо повече?

И въпреки това, след като бяха изпаднали в дълбока медитация, след като бяха стигнали така близко до виденията от рая, тези хора сега стояха тук и спореха, изтъкваха аргументи, критикуваха, развиваха теории.

Очите му срещнаха очите на Мари. Тя отклони поглед, но Едуард бе решил да сложи край на това положение; приближи се до нея и я хвана под ръка.

— Престани, Едуард!

Той би могъл да й каже: „Ела с мен!“ Но не искаше да го направи в присъствието на всички тези хора, които щяха да се изненадат от категоричния му тон. Затова предпочете да коленичи и да я моли с очи.

Мъжете и жените се разсмяха.

— Превърнала си се в светица за него. Мари — подхвърли някой. — Може би това е резултат от вчерашната медитация.

Но годините, които Едуард бе прекарал в мълчание, го бяха научили да говори с очите си; бе способен да концентрира цялата си енергия в тях. Така както бе абсолютно сигурен, че Вероника е усетила нежността и любовта му, знаеше също така, че Мари ще разбере отчаянието му, тъй като той много се нуждаеше от нея.

Тя се поколеба още малко. Накрая му помогна да се изправи и го хвана за ръка.

— Хайде да се поразходим — каза тя. — Нервен си.

Двамата пак излязоха в градината. След като се отдалечиха достатъчно, за да бъдат сигурни, че никой няма да чуе разговора им, Едуард наруши мълчанието.

— От години съм във „Вилет“ — каза той. — Престанах да позоря родителите си, отказах се от амбициите си, но виденията от рая продължават.

— Знам — отвърна Мари. — Вече много пъти сме разговаряли на тази тема. Знам и накъде биеш: дошъл е моментът да избягаш оттук.

Едуард погледна небето; дали и тя изпитваше същото?

— Този път е заради момичето — продължи Мари. — Виждали сме да умират във „Вилет“ много хора, и то винаги тогава, когато най-малко очакват, обикновено след като са се отказали от живота. А сега това се случва на едно младо, красиво, здраво момиче, при положение, че има толкова неща, които би могло да изживее. Вероника е единствената, която не би желала да остане завинаги във „Вилет“. И това ни кара да се запитаме: а ние? Какво търсим тук?

Той кимна в знак на съгласие.

— Снощи и аз самата се запитах какво правя в този санаториум. И стигнах до извода, че ще е много по-интересно да съм на площада, на „Трите моста“, на пазара срещу театъра, и да купувам ябълки, да говоря за времето… Вярно, ще трябва да се занимавам с вече позабравени неща — като например сметки, които трябва да бъдат плащани, проблеми със съседите, ироничните погледи на хора, които не ме разбират, самотата, капризите на децата… Но мисля, че това е част от живота, и ще платим много по-ниска цена, ако се преборим с тези дребни проблеми, отколкото ако не признаем, че ги има. Смятам днес да отида у бившия си мъж и да му кажа само „Благодаря!“. Какво мислиш?

— Нищо. Нима ще трябва и аз да отида у родителите си и да им кажа същото?

— Може би. Всъщност ние сами сме си виновни за това, което се случва през живота ни. Много хора са преминали през същите трудности, които изпитваме в момента, но са реагирали по различен начин. Ние търсим най-лесното: една различна действителност.

Едуард разбираше, че Мари е права.

— Възвърнах си желанието да живея, Едуард. И да извърша грешките, които винаги съм искала да извърша, но никога не съм се осмелявала. Да се боря с паниката, която може би пак ще се появи, но този път само ще ме измори, защото ще знам, че няма да умра, нито ще припадна. Мога да си намеря нови приятели и да ги науча да бъдат луди, за да бъдат мъдри. Ще им кажа да не се съобразяват с учебника по добро държание, а да открият собствения си живот, собствените си желания и приключения, и ДА ЖИВЕЯТ. Ще цитирам на католиците Еклезиаста, на мюсюлманите — Корана, на евреите — Тората, на атеистите — текстовете на Аристотел. Никога повече не искам да бъда адвокат, но мога да използвам опита си и да изнасям беседи за живота на мъже и жени, които са стигнали до истината за съществуването и чиито писания биха могли да бъдат събрани в една-единствена дума: „Живейте!“ Ако живееш, Бог ще живее с теб. Ако откажеш да поемеш риска. Той ще се върне на далечното Небе и ще бъде само тема за философски размишления. Всички знаят това, но никой не прави първата крачка. Може би от страх да не го вземат за луд. Но ние с теб, Едуард, поне от това не се страхуваме. Вече сме минали през „Вилет“.

— Единственото, което няма да можем да направим, е да се кандидатираме за президент на републиката. Опозицията ще извлече дивиденти от миналото ни.

Мари се засмя и се съгласи.

— Изморих се да живея по този начин. Не знам дали ще мога да преодолея страха си, но ми дойде до гуша от Братството, от тази градина, от „Вилет“, омръзна ми да се преструвам, че съм луда.

— Ако аз го направя, ще го направиш ли и ти?

— Никога няма да го направиш.

— Бях на път да го сторя преди няколко минути.

— Не знам. Изморена съм от всичко това, но вече съм свикнала с него.

— Когато ме приеха тук с диагноза шизофрения, ти се грижеше и се отнасяше към мен като с човешко същество дни и месеци наред. Аз също се опитвах да свикна с начина на живот, който бях решил да водя, с другага действителност, която си бях създал, но ти не ми позволи. Тогава те намразих, а днес те обичам. Мари, искам да излезеш от „Вилет“ така, както аз излязох от моя различен свят.

Мари се отдалечи, без да отговори.

В малката и почти винаги пуста библиотека на „Вилет“ Едуард не откри нито Корана, нито Аристотел, нито някой от другите философи, които Мари бе споменала. Натъкна се обаче на стихотворението на един поет:

Ето защо си казах: „Съдбата на

безумеца ще е и моя.

Хайде, яж хляба си с радост

и с наслада пий виното си,

защото Бог вече е приел твоите дела.

Нека дрехите ти винаги да са бели

и никога не забравяй да се парфюмираш.

Радвай се на живота с любимата жена

през малкото кратки дни,

които Бог ти е дал под слънцето.

Защото това е твоят дял от живота

и от работата — усилен труд под слънцето.

Следвай пътищата на сърцето си

и желанието на очите си

и знай, че Бог ще ти потърси сметка.“

— Накрая Бог ще ми потърси сметка — каза Едуард на висок глас. — И аз ще кажа: „Известно време се бях загледал във вятъра и забравих да сея, не се възползвах от дните си, не изпих дори виното, с което ме почерпиха. Но един ден сметнах, че съм готов, и се върнах към работата си. Разказах на хората за моите видения от рая, така както са направили преди мен Ван Гог, Вагнер, Бетовен, Айнщайн и други луди. Добре, Той ще каже, че бягам от лудницата, за да не видя как едно момиче ще умре, но то ще отиде на небето и ще се застъпи за мен.“

— Какво казвате? — прекъсна го библиотекарят.

— Искам да изляза от „Вилет“ още сега — отвърна Едуард с тон, по-висок от нормалния. -Трябва да го направя!

Библиотекарят натисна един звънец и след малко се появиха двама санитари.

— Искам да изляза! — повтори възбудено Едуард. — Чувствам се добре, оставете ме да говоря с д-р Игор!

Но двамата мъже вече го бяха хванали под ръка от двете страни. Едуард се мъчеше да се освободи от тях, макар и да знаеше, че е безполезно.

— Изпаднал си в криза, успокой се! — каза му единият. — Ще се погрижим за теб.

Едуард започна да се дърпа.

— Оставете ме да говоря с д-р Игор! Имам много неща да му казвам, сигурен съм, че ще ме разбере!

Мъжете вече го влачеха към стаята му.

— Пуснете ме! — крещеше той. — Оставете ме да разговарям с него поне за минута!

За стаята на Едуард се минаваше през салона, където се бяха събрали всички пациенти. Едуард се съпротивляваше и присъстващите станаха неспокойни.

— Пуснете го! Той е луд!

Някои се смееха, други удряха с ръце по масите и столовете.

— Това тук е психиатрия! Не можете да се държите така!

Единият от санитарите каза тихо на другия:

— Трябва да ги изплашим, иначе положението ще стане неконтролируемо.

— Има само един начин.

— На д-р Игор няма да му хареса.

— По-добре това, отколкото тази банда побъркани да изпочупи любимия му санаториум.

Вероника се стресна и се събуди, обляна в студена пот. Шумът навън бе много силен, а тя се нуждаеше от тишина, за да заспи отново. Олелията обаче продължаваше.

Изправи се, полузашеметена, и тръгна към салона, където видя как влачат Едуард, а през това време бързо надойдоха още сестри със спринцовки в ръце.

— Но какво правите? — извика тя.

— Вероника!

Шизофреникът я бе заговорил! Бе казал името й! Със смесено чувство на срам и изненада тя се опита да се приближи до него, но един от санитарите я спря.

— Какво е това? Аз съм тук не защото съм луда! Не можете да се отнасяте така с мен!

Успя да изблъска санитаря, а през това време другите пациенти крещяха и вдигаха такава врява, че тя се изплаши. Дали не бе по-добре да излезе веднага и да потърси д-р Игор?

— Вероника!

Той отново бе произнесъл името й. С цената на свръхчовешки усилия Едуард успя да се освободи от двамата мъже. Ала вместо да избяга от салона, той стоеше прав, неподвижен, така както бе стоял предишната нощ. Като при някакъв фокус всички застинаха в очакване на следващото движение.

Един от санитарите пак се приближи, ала Едуард го погледна, като вложи отново цялата си енергия.

— Ще дойда с вас. Знам къде ме водите, знам също и това, че искате всички да научат. Изчакайте ме само една минута!

Санитарят реши, че си струва да рискува; в края на краищата обстановката се бе нормализирала.

— Мисля, че ти… Мисля, че означаваш много за мен — каза Едуард на Вероника.

— Но ти нали не можеш да говориш! Не живееш в този свят, не знаеш, че се казвам Вероника! Снощи не си бил с мен, моля те, кажи, че не си бил!

— Бях.

Тя взе ръката му. Лудите крещяха, ръкопляскаха, подхвърляха неприлични думи.

— Къде те водят?

— На терапия.

— Ще дойда с теб.

— Няма смисъл. Ще се изплашиш, колкото и да те уверявам, че не боли и нищо не се усеща. Освен това тази терапия е по-добра от успокоителните, защото мозъкът ти се избистря по-бързо.

Вероника не разбираше за какво говори. Съжали, че е хванала ръката му, искаше да си тръгне по най-бързия начин, да скрие срама си, никога вече да не среща този мъж, който бе видял най-мерзкото в нея и въпреки това продължаваше да се държи нежно.

Спомни си обаче думите на Мари. На никого не бе длъжна да дава обяснения за живота си, включително и на младежа пред нея.

— Ще дойда с теб.

Санитарите прецениха, че може би така ще е по-добре: нямаше да се налага да обуздават шизофреника, той щеше да ги последва доброволно.