Паулу Коелю
Вероника решава да умре (7)

* * *

Когато Вероника спря да говори, настъпи тежко мълчание. Лекар и пациент се гледаха в очите, погълнати, разсеяни може би от многото възможности, които едно денонощие предоставяше.

— Бих могъл да ти изпиша стимуланти, но не ти ги препоръчвам — каза накрая д-р Игор. — Те ще прогонят съня, но също така и вътрешното ти спокойствие, а то ще ти трябва, за да изживееш всичко това.

Вероника се почувства зле; всеки път, когато й слагаха тази инжекция, й прилошаваше.

— Пребледняла си. Може би ще е най-добре да си легнеш, а утре пак ще разговаряме.

На Вероника отново й се доплака, но и този път успя да се овладее.

— Няма да има утре и вие го знаете. Уморена съм, д-р Игор, много съм уморена. Затова ви поисках лекарствата. Цяла нощ не съм спала, разкъсвана между отчаянието и примирението. Бих могла да получа нов пристъп на страх, както стана вчера, но какъв е смисълът? Щом имам само още едно денонощие живот и толкова неща, които да свърша, реших, че ще е най-добре да не се поддавам на отчаянието. Моля ви, д-р Игор, позволете ми да изживея малкото време, което ми остава — и двамата знаем, че утре може да е късно.

— Върви да спиш — настоя лекарят. — Ела отново на обяд и тогава пак ще разговаряме.

Вероника видя, че няма изход.

— Ще отида да спя и ще се върна. Но нали имаме още няколко минути?

— Съвсем малко. Днес съм много зает.

— Ще ви го кажа направо. Снощи за пръв път мастурбирах съвсем свободно. Представих си неща, за които никога не съм се осмелявала да си помисля, и изпитах удоволствие от това, което по-рано ме плашеше и отблъскваше.

Д-р Игор придаде на лицето си възможно най-безучастен израз. Не знаеше докъде ще стигне разговорът и не искаше да си създава проблеми с шефовете.

— Открих, че съм покварена, докторе. Искам да знам дали това не ме е подтикнало към самоубийство. Открих у себе си много неща, за които не подозирах.

„Добре, че иска от мен само отговор — помисли си той. — Няма да се наложи да викам сестрата да присъства на разговора, за да избегна евентуално дело за сексуален тормоз.“

— Всички ние желаем различни неща — отвърна той. — Нашите партньори също. Нима има нещо грешно в това?

— Вие трябва да отговорите.

— Всичко е грешно. Защото, когато всички мечтаят, а само малка част от тях осъществява мечтите си, целият свят се страхува.

— Дори и тази малка част да има право?

— Прав е този, който е по-силен. В този случай, противно на логиката, страхливите са по-смели и успяват да наложат своите възгледи.

Д-р Игор не искаше да отива по-далеч.

— Моля те, иди да поспиш, защото трябва да приема и други пациенти. Ако ми помогнеш, ще видя какво мога да направя, за да изпълня втората ти молба.

Момичето излезе. Следващата пациентка бе Зедка, която трябваше да бъде изписана, ала д-р Игор я помоли да изчака малко: искаше да си запише някои неща от разговора, който току-що бе имал с Вероника. Трябваше да включи в дисертацията си за витриола обширна глава върху сексуалното поведение, понеже голяма част от неврозите и психозите произтичаха от него. Според д-р Игор фантазиите бяха електрически импулси в мозъка и ако не бъдеха осъществени, прехвърляха енергията си в други области.

По време на следването си д-р Игор бе прочел интересен трактат за сексуалните отклонения: садизъм, мазохизъм, хомосексуализъм, копрофагия, воайорство, желание да се говорят неприлични думи — списъкът бе много дълъг. Отначало смяташе, че тези отклонения се проявяват само у някои хора с психични разстройства, които не успяват да осъществят нормална връзка с партньора си.

Но навлизайки в професията на психиатър — и след като бе разпитал много пациенти, — си даде сметка, че всеки му разказваше по нещо различно. Сядаха в удобния фотьойл в кабинета му, свеждаха очи и започваха да разказват най-подробно за това, което те наричаха „болести“ (сякаш не той бе лекарят) и „перверзни“ (сякаш не той бе психиатърът, който да реши).

И един след друг „нормалните“ хора описваха фантазиите си, които бяха включени в известната книга за еротичните отклонения — книга, която впрочем защитаваше правото на всеки човек да получава такъв оргазъм, какъвто му харесва, стига да зачита правата на партньора си.

Жени, които бяха учили в религиозни колежи, мечтаеха да бъдат унижавани; мъже в костюми и с вратовръзки, висши държавни служители, разказваха как харчат цели състояния по румънски проститутки само за да могат да им ближат краката. Момчета, влюбени в момчета; момичета, влюбени в приятелки от колежа. Съпрузи, които искаха да гледат как чужди мъже обладават съпругите им; жени, които мастурбираха всеки път, когато откриваха, че собствените им мъже им изневеряват. Майки, които едва се сдържаха да не се отдадат на първия мъж, който позвъни на вратата, за да достави нещо; бащи, които разказваха за тайните си приключения с редките травестити, които успяваха да преминат през строгия граничен контрол. И оргии. Изглежда, че всички хора поне веднъж в живота си биха искали да участват в оргия.

Д-р Игор остави за малко писалката и се замисли: дали и той би го направил? Да, сигурно би му харесало. Оргията такава, каквато си я представяше, би трябвало да е нещо съвсем анархично, весело, където не съществува чувство за собственост, а само удоволствие и бъркотия.

Дали това не е една от главните причини толкова много хора да бъдат отровени от горчилката? Бракове, ограничени в рамките на принудителен монотеизъм, където сексуалното желание — според изследвания, които д-р Игор грижливо пазеше в медицинската си библиотека — изчезваше на третата или четвъртата година от съвместния живот. И от този момент нататък жената се чувства пренебрегната, мъжът се чувства роб на брака, а витриолът, горчилката, започва да руши всичко.

Хората говорят по-открито пред психиатър, отколкото пред свещеник, защото лекарят не ги заплашва с ада. През дългата си кариера на психиатър д-р Игор вече бе чул всичко, което имаха да му разкажат.

Разказваха му. Рядко го правеха. Дори след толкова много години в тази професия той още се питаше защо хората се страхуват да бъдат различни. Когато се опитваше да узнае причината, отговорът, който най-често получаваше, бе: „Съпругът ми ще си помисли, че съм проститутка.“ А когато пред него стоеше мъж, той винаги казваше: „Жена ми заслужава да се отнасям към нея с уважение.“

И обикновено разговорът приключваше дотук. Нямаше смисъл да обяснява, че хората имат различен сексуален облик, неповторим като отпечатъците от пръстите им: никой не искаше да повярва в това. Бе много рисковано да се държиш твърде свободно в леглото, особено когато се страхуваш, че партньорът ти все още е роб на предразсъдъците си.

„Няма да променя света — примири се той и помоли сестрата да извика вече бившата пациентка. — В дисертацията си поне мога да кажа това, което мисля.“

Едуард видя, че Вероника излезе от кабинета на д-р Игор и се запъти към стаята си. Изпита желание да й разкаже тайните си, да й разкрие душата си също така свободно и честно, както предишната нощ тя бе разкрила пред него тялото си.

Беше едно от най-тежките изпитания, през които бе преминал, откакто постъпи във „Вилет“ с диагноза шизофрения. Бе успял обаче да устои и сега беше доволен — въпреки че желанието му да се върне към външния свят започваше да го безпокои.

„Всички тук знаят, че момичето няма да изкара до края на седмицата. Безсмислено е.“

А може би точно затова би било добре да сподели с нея своята история. От три години разговаряше единствено с Мари и въпреки това не бе сигурен, че тя го разбира напълно. Като майка тя сигурно смяташе, че родителите му имат право, че му желаят само доброто, а виденията от рая са глупава юношеска мечта, съвсем чужда на реалния свят.

Видения от рая. Точно те го доведоха до ада, до безкрайните кавги със семейството му, до усещането за вина, толкова силно, че го бе лишило от способността му да реагира и го бе накарало да се приюти в един друг свят. Ако не беше Мари, той и сега щеше да живее в тази отделна действителност.

Но Мари се бе появила, грижила се бе за него и бе направила така, че той отново да се почувства обичан. Благодарение на нея Едуард все още можеше да разбира какво става около него.

Преди няколко дни едно момиче на неговата възраст бе седнало на пианото, за да изсвири Лунната соната. И без да знае дали са виновни музиката, момичето, луната или времето, което бе прекарал във „Вилет“, Едуард бе забелязал, че виденията от рая отново започват да го безпокоят.

Той я последва до стаята й, където един санитар му препречи пътя.

— Не можеш да влезеш тук, Едуард. Върни се в градината, разсъмва се и денят ще е хубав.

Вероника се обърна.

— Ще поспя малко — каза му тя. — Като се събудя, ще разговаряме.

Вероника не разбираше по какъв начин този младеж бе станал част от нейния свят — или по-точно от малкото, което бе останало от него. Сигурна беше, че Едуард разбира музиката й и се възхищава на таланта й; дори и да не можеше да изрече нито дума, очите му казваха всичко.

Както в този момент, пред вратата на стаята, когато говореха за неща, които тя не искаше да чуе.

Нежност. Любов.

„От това съжителствало с душевно болни и аз станах луда.“ Шизофрениците не изпитват такива чувства — или поне не към създания от този свят. Вероника почувства внезапно желание да се върне и да го целуне, но се въздържа; санитарят можеше да види и да каже на д-р Игор, а лекарят със сигурност нямаше да позволи на една жена, която целува шизофреници, да излезе от „Вилет“.