Паулу Коелю
Вероника решава да умре (5)

* * *

И понеже цялото човечество било осъдено без право на обжалване на присъдата, човешките същества решили да създадат защитни механизми — в случай че на Господ му хрумне отново да наложи деспотичната Си власт. Ала вследствие на хиляди проучвания хората изнамерили толкова много възможности, че накрая дори прекалили — и сега правосъдието е една плетеница от клаузи, юриспруденции и противоречиви текстове, които на никого не са съвсем ясни.

И какво се случило, когато нещата стигнали дотам, че Господ решил да промени намеренията си и да изпрати Своя Син да спаси света? Попаднал в мрежите на правосъдието, което самият Той бил създал. Плетеницата от закони причинила такова объркване, че Синът Му бил разпнат на кръст. Процесът бил сложен: от Ана към Каиафа, от първосвещениците към Пилат, който изтъкнал, че според римското законодателство не разполага с достатъчно закони. От Пилат към Ирод, който от своя страна изтъкнал, че юдейското законодателство не позволява издаване на смъртна присъда. И отново от Ирод към Пилат, който още веднъж се опитал да се измъкне, предлагайки на народа юридическо споразумение: наредил да Го бичуват и да покажат раните Му, но и това се оказало безрезултатно. И както правят съвременните прокурори, Пилат решил да се издигне за сметка на осъдения: предложил да размени Исус срещу Варава, знаейки, че правосъдието по негово време вече се било превърнало в голям спектакъл, който се нуждаел от грандиозен финал — смъртта на обвиняемия.

Накрая Пилат приложил оня член, който предоставя на съдията — а не на подсъдимия — правото на съмнение: измил си ръцете, което ще рече „нито да, нито не“. Това била още една хитрост, която позволявала да се запази римската юридическа система, без да се накърни връзката с местните магистрати, като в същото време тежестта на решението се прехвърли върху народа. Но конкретно при тази присъда възникнали проблеми и се наложило от столицата на империята лично да дойде инспектор и да провери какво се е случило.

Правосъдие, Право. Макар и да е необходимо, за да помага на невинните, невинаги функционира по начин, който да се хареса на всички. Мари бе доволна, че е далеч от цялото това безредие, но тази нощ, през която свиреше пианото, тя вече не бе толкова сигурна, че „Вилет“ е най-доброто място за нея.

„Ако реша да напусна окончателно този санаториум, никога вече няма да се занимавам с правораздаване. Освен това няма да съжителствам повече с луди, които се смятат за нормални и важни особи, а всъщност единственото, което правят, е да усложняват живота на другите. Ще стана шивачка, ще бродирам, ще продавам плодове срещу театъра; вече дадох своя дял за безполезната лудост.“

Във „Вилет“ разрешаваха да се пуши, но бе забранено да се хвърлят фасове по зелените площи. Мари с наслада направи това, което бе забранено, защото голямото предимство да бъдеш във „Вилет“ се състои в това, че дори да нарушиш правилника, не си отговорен за последствията.

Приближи се до главния вход. Пазачът — защото тук винаги имаше пазач, в края на краищата такъв бе законът — я поздрави с кимване и отвори вратата.

— Няма да излизам — каза тя.

— Хубава музика — отвърна пазачът. — Почти всяка нощ някой свири.

— Скоро обаче ще спре — каза тя и бързо се отдалечи, за да не се наложи да обяснява причината.

Спомни си какво бе прочела в очите на момичето в мига, когато то влизаше в трапезарията: страх. Страх. Вероника би могла да изпитва несигурност, плахост, срам, притеснение, но защо страх? Това чувство е оправдано само пред някаква конкретна заплаха — като диви животни, въоръжени мъже, земетресения, — но никога не би могло да бъде предизвикано от група хора, събрани в трапезарията.

„Такъв е човекът — примири се тя. — Заменя голяма част от емоциите си със страх.“

А Мари знаеше много добре какво има предвид, защото именно тази бе причината, която я бе довела във „Вилет“: паническият синдром.

В стаята си Мари имаше цяла колекция от статии за болестта. В днешно време вече се говореше открито на тази тема — наскоро бе гледала едно предаване по немската телевизия, в което няколко души разказваха преживяванията си. В същото предаване някакво проучване сочеше, че значителна част от населението на земята страда от паническия синдром, ала почти всички засегнати от него се опитват да скрият симптомите от страх да не ги помислят за луди.

Но навремето, когато Мари получи първия пристъп, не се знаеше нищо по въпроса. „Беше ад, истински ад!“, помисли си тя и запали още една цигара.

Момичето продължаваше да свири на пиано, сигурно имаше достатъчно енергия да бодърства през цялата нощ.

Приемането на това момиче в санаториума се бе отразило на някои от пациентите — и Мари бе сред тях. Отначало се опитваше да избягва Вероника, страхувайки се да не събуди желанието й за живот. По-добре бе да продължава да желае смъртта, след като бе неизбежна. Д-р Игор бе дал да се разбере, че въпреки инжекциите, които й биеха всеки ден, състоянието й видимо се влошаваше и той по никакъв начин не би могъл да я спаси.

Пациентите бяха схванали подтекста и се държаха на разстояние от осъдената. Но без никой да разбере защо, Вероника бе започнала да се бори за живота си, въпреки че само двама души се бяха сближили с нея: Зедка, която утре си отиваше, а и не бе от най-разговорливите. И Едуард. Мари трябваше да разговаря с Едуард: той винаги я изслушваше внимателно. Дали младежът не разбираше, че връща момичето обратно към света? И че това бе най-лошото, което би могъл да стори на човек, лишен от надежда за спасение? Можеше да му го обясни по хиляди начини: всички те обаче щяха да оставят у него чувство за вина, а тя не желаеше това. Мари размисли още малко и реши да остави нещата да следват естествения си ход; тя вече не адвокатстваше и не искаше да дава лош пример, създавайки нови норми на поведение там, където би трябвало да царува анархията.

Но присъствието на момичето се бе отразило на много хора тук и някои от тях бяха склонни да преосмислят живота си. На една от срещите на Братството някой се бе опитал да обясни какво става: във „Вилет“ се умираше или изведнъж, без човек да има време да мисли за това, или след дълго боледуване, когато смъртта вече е благословия.

При това момиче обаче положението беше драматично, защото то бе младо, бе възвърнало желанието си да живее, а всички знаеха, че това е невъзможно. Някои се питаха: „А ако това се бе случило с мен? Имам късмет, но възползвам ли се от него?“

Някои от пациентите не търсеха отговора: отдавна се бяха отказали и се бяха превърнали в част от един свят, в който не съществуват нито живот, нито смърт, нито пространство, нито време. Други обаче бяха принудени да размислят и Мари беше сред тях.

Вероника спря да свири за миг и погледна Мари, която стоеше вън, на нощния студ, облечена само с тънка жилетка: и тя ли искаше да се самоубие? „Не, аз съм тази, която поиска да се самоубие.“ И отново засвири. През последните дни от живота си най-сетне бе осъществила своята голяма мечта да свири от сърце и душа колкото и когато намери за добре. Какво от това, че единствената й публика бе един шизофреник; той, както изглежда, разбираше от музика, а това единствено имаше значение.

Мари никога не бе искала да се самоубива. Напротив, преди пет години бе гледала в същото кино, в което бе отишла днес, ужасяващ филм за мизерията в Салвадор, който я накара да се замисли колко ценен би могъл да бъде животът й. По онова време децата й вече бяха големи, с професии, и тя бе решила да изостави досадната и безкрайна работа на адвокат и да посвети останалата част от дните си на някоя хуманитарна организация. Слуховете за гражданска война в страната се увеличаваха, но Мари не им вярваше: бе невъзможно в края на века Европейската общност да допусне нова война пред вратите си.

От другата страна на света обаче имаше огромен избор от трагедии: измежду тях бе и трагедията на Салвадор с децата му, които скитаха по улиците, гладуваха и бяха принудени да проституират.

— Какъв ужас! — каза тя на мъжа си, седнал във фотьойла до нея.

Той кимна в знак на съгласие.

Мари отдавна отлагаше решението си, но може би беше дошъл часът да разговаря с него. Бяха получили всичко най-хубаво, което животът би могъл да им предостави: дом, работа, добри деца, необходимият уют, културни развлечения. Защо сега да не направят и нещо за ближния? Мари имаше познати в Червения кръст и знаеше, че има много места по света, където спешно се нуждаят от доброволци.

Беше й омръзнало от бюрокрация, от процеси, от това да се чувства неспособна да помогне на хора, които години наред разрешаваха проблеми, създадени от други. А работата й в Червения кръст щеше незабавно да даде резултат.

Реши, щом излязат от киното, да му предложи да пият някъде кафе и да обсъдят идеята. На екрана член на салвадорското правителство даваше скучно обяснение за някаква несправедливост, когато изведнъж Мари почувства как сърцето й ускорено заби. Каза си, че нищо й няма. Може би беше получила задух от спарения въздух в киното; ако симптомът не изчезнеше, щеше да отиде във фоайето да подиша малко.

Но събитията се развиха много бързо — сърцето й продължи да бие все по-силно, започна да я облива студена пот. Изплаши се и се опита да насочи вниманието си към филма, като се надяваше по този начин да освободи съзнанието си от всякакви лоши мисли. Видя, че не е в състояние да следи това, което става на екрана; картините се сменяха, виждаха се и надписите, ала Мари сякаш бе навлязла в някаква съвсем различна действителност, където всичко това бе странно, неуместно и принадлежеше на един свят, в който тя никога преди това не е била.

— Зле ми е! — каза на мъжа си.

Опитала се бе да избегне това изречение, защото то означаваше, че с нея нещо не е наред, но беше невъзможно да го отлага повече.

— Хайде да излезем — отвърна той.

Когато хвана жена си, за да й помогне да стане, забеляза, че ръката й е леденостудена.

— Няма да мога да изляза оттук! Моля те, обясни ми какво става!

Мъжът й се изплаши. Лицето на Мари бе покрито с пот, а очите й блестяха особено.

— Успокой се! Ще отида да извикам лекар.

Тя се отчая. В думите имаше смисъл, но всичко останало я плашеше — киното, полумракът, хората, които бяха насядали едни до други и гледаха светещия екран. Сигурна беше, че е жива, би могла дори да докосне живота наоколо, сякаш е някаква твърда материя. Никога преди това не бе изпитвала подобно нещо.

— Не ме оставяй тук сама! Ще стана и ще изляза с теб. Върви бавно!

Двамата се извиниха на зрителите от същия ред и тръгнаха към дъното на залата, където бе изходът. Сърцето на Мари щеше да се пръсне и тя бе сигурна, съвсем сигурна, че никога няма да успее да излезе оттук. Всичко, което правеше — да стъпва ту с единия, ту с другия крак, да моли за извинение, да се вкопчва в ръката на мъжа си, да вдишва и издишва, — всеки неин жест й се струваше съзнателен и обмислен и това я ужасяваше. Никога през живота си не се бе страхувала толкова.

„Ще умра вътре в киното!“

Стори й се, че разбира какво става с нея, защото преди много години една нейна приятелка бе умряла в някакво кино: спукала се аневризма в мозъка й. Церебралните аневризми са като бомби с часовников механизъм. Кръвоносните съдове на места се разширяват — като балоните на износените гуми — и могат да останат така цял живот, без нищо да му стане на човек. Никой не знае, че има аневризма, докато случайно не бъде открита — например след рентгенова снимка на мозъка, направена по друг повод, — или в момента, когато самата аневризма се спуква и залива всичко с кръв. Човек веднага изпада в кома и обикновено малко след това умира.

Докато вървеше по коридора в тъмната зала. Мари си спомни за приятелката, която бе изгубила. Най-странното всъщност било това, че спукването на аневризмата засегнало възприятията й: тя като че ли била пренесена на някаква друга планета, а предметите около себе си сякаш виждала за пръв път. И ужасният, необясним страх, паниката, че е съвсем сама на тази планета. Смъртта.

„Не мога да мисля. Трябва да се престоря, че всичко е наред, и нещата ще се оправят.“

Опита се да се държи нормално и за няколко секунди странното усещане понамаля. От момента, в който се бе появил първият симптом на тахикардия, до мига, в който стигна до вратата, изминаха двете най-ужасни минути в живота й. Когато излязоха в осветеното фоайе, като че ли всичко започна отново. Цветовете бяха ярки, уличният шум сякаш проникваше отвсякъде и нещата изглеждаха съвсем недействителни. Започна да забелязва подробности, на които никога преди това не бе обръщала внимание: остротата на зрението например, която обхващаше само едно малко пространство, към което насочваме очите си, докато останалото е съвсем размазано.

Отиде още по-далеч: осъзна, че всичко, което вижда наоколо, е само сцена, създадена от електрически импулси в мозъка й, които от своя страна използваха светлинни импулси, преминаващи през желатинообразното тяло, наречено „око“. Не. Не биваше да се замисля върху това. Ако тръгнеше по тоя път, щеше съвсем да се побърка.

Страхът от аневризмата вече беше преминал: излезе жива от залата, а приятелката й дори не бе успяла да стане от фотьойла.

— Ще извикам линейка — каза мъжът й, след като видя пребледнялото лице и безкръвните устни на жена си.

— Извикай такси! — помоли тя, като се вслушваше в звуците, излизащи от устата й, и осъзнаваше вибрацията на всяка гласна струна.

Да отиде в болницата означаваше да признае, че наистина е много зле: Мари бе решена да се бори до последната минута, стига само нещата да станат пак такива, каквито са били.

Излязоха от фоайето и пронизващият студ като че ли оказа положителен ефект; Мари възвърна отчасти самообладанието си, но не можа да се освободи от паниката, от необяснимия ужас. Докато мъжът й отчаяно търсеше такси в този час, тя седна на бордюра на тротоара и се опита да не гледа наоколо — защото децата, които играеха, минаващият автобус, музиката, която се носеше от близкия лунапарк, всичко това й се струваше съвсем сюрреалистично, страшно, нереално. Най-сетне се появи някакво такси.

— Към болницата! — каза мъжът й, като й помагаше да се качи в колата.

— Към къщи, за бога! — помоли тя. Не искаше повече да бъде на чужди места, отчаяно се нуждаеше от познати предмети, които са винаги едни и същи и ще могат да уталожат страха й.

Докато таксито се движеше към дома им, сърцебиенето й постепенно намаля, а температурата на тялото й се нормализира.

— По-добре съм — каза тя на мъжа си. — Сигурно съм яла нещо развалено.

Когато пристигнаха вкъщи, светът отново бе станал такъв, какъвто го познаваше от дете. Видя, че мъжът й се запъти към телефона, и го попита какво ще прави.

— Ще извикам лекар.

— Няма нужда. Ето, погледни ме, чувствам се съвсем добре.

Лицето й бе възвърнало цвета си, сърцето й биеше нормално, а непреодолимият страх бе изчезнал.

През нощта Мари спа тежко и се събуди с увереността, че са й сложили нещо в кафето, което бе пила, преди да влязат в киното. Всичко това бе само опасна шега и в късния следобед тя бе решила да извика прокурор и да отидат до бара, за да открият безотговорния автор на тази идея.

На другия ден отиде на работа, довърши няколко висящи дела, постара се да бъде непрекъснато заета с нещо — преживяното все още я плашеше и тя изпитваше нужда да убеди самата себе си, че това никога няма да се повтори.

Обсъди с един от съдружниците си филма за Салвадор и мимоходом спомена, че вече е изморена по цял ден да прави едно и също.

— Може би вече е време да се пенсионирам.

— Ти си една от най-добрите ни юристки — отвърна съдружникът. — А и правото е една от малкото професии, в които възрастта винаги е предимство. Защо не си вземеш по-дълга отпуска? Сигурен съм, че ще се завърнеш при нас, изпълнена с желание за работа.

— Бих искала животът ми да поеме в друга посока. Да изживея приключение, да помогна на другите, да сторя нещо, което никога не съм правила.

Разговорът спря дотук. Тя отиде в центъра, обядва в по-скъп ресторант от този, в който винаги обядваше, и се върна по-рано в кантората — от този момент започваше постепенно да подготвя оттеглянето си.

Останалите служители все още не се бяха върнали и Мари използва това време, за да види каква работа имаше за довършване. Отвори чекмеджето, за да вземе писалката, която винаги държеше на едно и също място, но не можа да я намери. За част от секундата й мина през ума, че е постъпила странно, като не е върнала писалката там, където трябва.

Това бе достатъчно, за да се разтупти сърцето й и ужасът от предишния ден да се върне с цялата си сила. Мари застина неподвижно. Слънцето, което проникваше през щорите, придаваше на всички предмети различен цвят, по-ярък, по-агресивен, но тя имаше чувството, че в следващата минута ще умре; всичко тук бе толкова странно, какво правеше тя в тази кантора?

„Боже мой, не вярвам в теб, но те моля да ми помогнеш!“

Отново я изби студена пот и разбра, че не може да овладее страха си. Ако в този момент влезеше някой, щеше да забележи изплашения й поглед и с нея беше свършено.

„Студът!“

Предишния ден студът й бе помогнал да се почувства по-добре, но как да стигне до улицата? Отново възприемаше всяка подробност, свързана с нея — ритъмът на дишането (имаше моменти, в които чувстваше, че ако не вдишва и не издишва, тялото й не би могло да стори това от само себе си), движението на главата (образите променяха местата си така, сякаш някаква телевизионна камера непрекъснато се въртеше), сърцето й, което биеше все по-бързо, а тялото й бе плувнало в студена, лепкава пот.

И ужасът. Без да може да си обясни защо, се страхуваше да направи каквото и да било, да стане от стола, да пристъпи…

„Ще ми мине.“

Вчера й бе минало. Но сега беше на работа, какво да направи? Погледна си часовника — и той й заприлича на някакъв абсурден механизъм с две стрелки, които се въртяха около една и съща ос и посочваха някаква мярка за време, за която никой никога не бе казал защо трябва да бъде 12, а не 10 — като всички останали мерки, измислени от човека.

„Не трябва да мисля за тези неща! Ще полудея!“

Луда! Може би тази бе точната дума за онова, което ставаше с нея. Мари стана, мобилизирайки пялата си воля, и се отправи към тоалетната. За щастие кантората бе празна и тя успя да стигне дотам за една минута, която й се стори цяла вечност. Изми си лицето и странното усещане почти изчезна, но страхът остана.

„Ще ми мине — каза си тя. — Вчера ми мина.“

Спомни си, че предишния ден всичко бе продължило около половин час. Заключи се в една от тоалетните, седна върху чинията и сложи глава на коленете си. В това положение обаче ударите на сърцето й се чуваха по-силно и Мари веднага се изправи.

„Ще ми мине.“

Остана там. Струваше й се, че вече не познава самата себе си и че с нея е свършено. Чуваше стъпки на хора, които влизаха и излизаха, пускаха и спираха крановете на чешмите, водеха ненужни разговори върху банални теми. На няколко пъти се опитаха да отворят вратата на тоалетната, където беше тя, но Мари промърморваше нещо и те се отказваха. Шумът от тоалетните казанчета отекваше така страховито, сякаш щеше да събори сградата и да прати всички на оня свят. Както бе предвидила, страхът й премина и сърцето й заби нормално. Добре че секретарката й не си вършеше работата както трябва, та не забеляза отсъствието й, в противен случай цялата кантора щеше да се стече в тоалетната и да я пита дали не се чувства зле.

Когато се увери, че отново може да се владее, Мари отвори вратата и дълго плиска лицето си с вода, преди да се върне в кантората.

— Без грим сте — каза й една от стажантките. — Искате ли да ползвате моя?

Мари не си даде труда да отговори. Влезе в кабинета си, взе си чантата и другите лични вещи и каза на секретарката си, че се прибира вкъщи.

— Но вие имате толкова насрочени срещи! — запротестира секретарката.

— Ти си тук не за да даваш заповеди, а за да ги изпълняваш. Прави каквото ти казвам: отмени срещите!

Секретарката проследи с поглед тази жена, с която работеше вече три години и която никога не се бе държала грубо. Сигурно й се бе случило нещо сериозно: може би някой й е казал, че мъжът й е вкъщи с любовницата си, и тя искаше да го хване на местопрестъплението.

„Добра адвокатка е, знае как да действа“, каза си момичето. На другия ден шефката сигурно щеше да й се извини.

Но на другия ден тя изобщо не се появи. През нощта Мари дълго разговаря с мъжа си и му описа всички симптоми. Двамата стигнаха до извода, че сърцебиенето, студената пот, чувството, че всичко й е непознато, безсилието и липсата на самоконтрол могат да бъдат резюмирани в една-единствена дума: страх. Двамата разсъждаваха върху случилото се. Той се запита дали това не е някакъв тумор на мозъка, но нищо не каза. Тя подозираше, че това са симптоми на нещо ужасно, но също така замълча. Потърсиха общ терен за разговор, използвайки логиката и разума си на зрели хора.

— Добре е да си направиш изследвания.

Мари се съгласи при едно условие: никой, дори и децата им, да не узнаят нищо за това.

На другия ден тя отиде до кантората и поиска едномесечен неплатен отпуск. Мъжът й настояваше да я заведе в Австрия, където се намираха най-големите специалисти по болести на мозъка, но тя отказваше да излиза от къщи, защото получаваше все по-често пристъпи, които траеха дълго.

Много трудно, с помощта на успокоителни, двамата отидоха до една болница в Любляна, където направиха на Мари какви ли не изследвания. Не установиха нищо ненормално — нямаше никаква аневризма, което успокои Мари за останалата част от живота й.

Но паническите пристъпи продължаваха. Докато съпругът на Мари се занимаваше с пазаруване и готвене, Мари извършваше всекидневно принудително почистване на жилището, за да занимава ума си с други неща. Изчете всички книги, свързани с психиатрията, които успя да намери. След това престана да чете — идентифицираше своя случай с всяка от описаните в тях болести.

Ала най-ужасното бе, че пристъпите вече не бяха нещо ново за нея, и въпреки това тя продължаваше да изпитва силен страх, чувството, че действителността й е непозната, и не бе в състояние да се самоконтролира. Освен това започна да се обвинява за положението, в което се намираше мъжът й, принуден да работи два пъти повече, замествайки я като домакиня във всичко, с изключение на чистенето.

Дните минаваха, а състоянието й не се подобряваше и Мари започна да чувства — и да показва — дълбоко раздразнение. И най-дребното нещо я изваждаше от равновесие и я караше да крещи, след което винаги избухваше в неудържим плач.