Паулу Коелю
Вероника решава да умре (3)

* * *

И тогава отново я обзе дълбоко вътрешно спокойствие. Вероника погледна пак звездното небе с лунния сърп — нейния любимец, — който изпълваше с мека светлина мястото, където тя се намираше. Изпита отново усещането, че Безкраят и Вечността вървят, хванати за ръка, и че е достатъчно да видиш едното от тях — като например безграничната Вселена, — за да забележиш присъствието на другото. Времето, което никога не свършва, не минава, не се задържа в Настоящето, където са всички тайни на живота. По пътя между болничната стая и салона тя бе мразила толкова силно, че в сърцето й не бе останала никаква злоба. Бе позволила на отрицателните си чувства, потискани с години дълбоко в душата й, да изплуват най-сетне на повърхността. Тя ги бе почувствала и повече не й бяха нужни — можеха да си ходят.

Остана така, изживявайки своя Настоящ миг, като остави любовта да заеме празното пространство, което омразата бе освободила. Когато почувства, че моментът е настъпил, обърна се към луната и изсвири една соната в нейна чест — знаеше, че тя я слуша, и бе горда, а това предизвикваше завист у звездите. После изсвири една мелодия за звездите, друга за градината, трета — за планината, която не можеше да вида през нощта, но знаеше, че е там.

По средата на мелодията за градината се появи друг луд — Едуард, шизофреник, който бе неизлечимо болен. Тя не се изплаши от неговото присъствие: напротив, усмихна се и за нейно учудване той също се усмихна. Музиката бе в състояние да проникне дори в неговия далечен свят, по-далечен и от луната, и да стори чудеса.

 

„Трябва да си купя нов ключодържател“, мислеше си д-р Игор, докато отваряше вратата на малкия си кабинет в санаториума „Вилет“. Старият вече се разпадаше, малкият метален щит, който го красеше, току-що бе паднал на пода.

Д-р Игор се наведе и го взе. Какво да прави с този щит, на който бе изобразен гербът на Любляна? Най-добре да го изхвърли. Всъщност би могъл да го даде на поправка и да поиска да му сложат нова кожена каишка — или пък да го даде на внука си, за да си играе с него. И двата варианта му се сториха абсурдни; един ключодържател не струва нищо, а внукът му не проявяваше ни най-малък интерес към щитове — прекарваше времето си, като гледаше телевизия или играеше с италиански електронни игри. Въпреки това не го изхвърли; пъхна го в джоба си, по-късно щеше да реши какво да прави с него.

Нали затова бе директор на санаториума, а не душевно болен — можеше да разсъждава много преди да вземе някакво решение.

Светна лампите — с настъпването на зимата се съмваше все по-късно. Липсата на светлина, така както смяната на жилището или разводът, бе една от основните причини да се увеличават случаите на депресия. Д-р Игор се молеше пролетта да дойде по-скоро и да разреши половината от проблемите му.

Погледна задачите си за деня. Трябваше да види какви мерки да вземе, за да не позволи на Едуард да умре от глад. Шизофренията го правеше непредвидим — напоследък бе спрял да яде. Д-р Игор му бе предписал интравенозно хранене, но не можеше да го продължава безкрайно; Едуард беше на двайсет и осем години, беше едър, дори и със системите щеше да отпадне и да заприлича на скелет.

Как ли щеше да реагира бащата на Едуард, един от най-известните дипломати на младата словенска република, подготвил деликатните преговори с Югославия в началото на деветдесетте години? Този човек всъщност години наред бе работил за Белград, бе надживял клеветниците си — които го обвиняваха, че е служил на врага — и продължаваше да е част от дипломатическия корпус, само че този път представляваше друга страна. Бе могъщ и влиятелен и всички се страхуваха от него.

Всичко това за миг обезпокои д-р Игор — както преди малко го бе обезпокоил щитът на ключодържателя, — но по-късно изхвърли тази мисъл от главата си: на посланика му беше все едно дали синът му изглежда добре или зле; едва ли възнамеряваше да го води на официални приеми или да го взема със себе си, когато пътува по света като представител на правителството. Едуард беше във „Вилет“ и щеше да остане тук завинаги или поне докато баща му продължава да получава огромни заплати.

Д-р Игор реши да спре интравенозното хранене и да остави Едуард да отслабне още малко, докато си възвърне апетита. А ако състоянието му се влоши, ще напише рапорт и ще прехвърли отговорността върху лекарския съвет, който управлява „Вилет“. „Ако не искаш да изпадаш в затруднено положение, винаги разделяй отговорността“, бе го учил баща му, който също бе лекар и много хора бяха умрели в ръцете му, но никога не бе имал проблеми с властите.

След като предписа спиране на лекарствата на Едуард, д-р Игор премина към следващия случай. В рапорта се казваше, че пациентката Зедка Мендел вече е привършила лечението си и може да бъде изписана. Д-р Игор искаше сам да се увери: в края на краищата нямаше нищо по-лошо за един лекар от това да получи оплакване от роднините на болните, изписани от „Вилет“. А това почти винаги се случваше — след като пациентът е бил за известно време в клиника за душевно болни, рядко успява да се адаптира отново към нормалния живот.

Вината не бе в санаториума „Вилет“. Нито пък в който и да е от всичките санаториуми — само един Господ знаеше колко са, — разпръснати по четирите краища на света. И там съществуваше същият проблем с реадаптацията на изписаните пациенти. Както затворът не правеше престъпника по-добър, а само го учеше да извършва още повече престъпления, така и в санаториумите болните свикваха с един съвсем нереален свят, където всичко е позволено и никой не е длъжен да поема отговорност за действията си.

Така че оставаше само един изход: да се открие някакво лечение на психичните разстройства. И д-р Игор изцяло се бе посветил на това, развивайки една теза, която щеше да предизвика революция в психиатричните среди. У временно пребиваващите в една лудница пациенти, които съжителстваха с неизлечимо болни, започваше процес на социална дегенерация. Въпросната Зедка Мендел пак щеше да се върне в болницата — този път по свое желание, оплаквайки се от несъществуващи болежки, само за да бъде близо до хората, които сякаш я разбират по-добре, отколкото външният свят.

И ако д-р Игор откриеше как да се пребори с витриола — според него причинител на лудостта, — името му щеше да остане в историята, а Словения със сигурност щеше да фигурира върху географската карта. През тази седмица късметът му като че ли бе паднал от небето под формата на една потенциална самоубийца и той за нищо на света не бе склонен да пропусне тази възможност.

Д-р Игор бе доволен, въпреки че бе принуден поради икономически причини да се съгласи с терапии, които отдавна бяха осъдени от медицината — като инсулиновия шок например. „Вилет“, пак от финансови съображения, правеше нововъведения в психиатричното лечение. Освен че разполагаше с време и хора за прочуванията си върху витриола, собствениците нямаха нищо против той да държи в клиниката групата, наречена Братството. Акционерите на тази институция бяха позволили да бъде допускано — забележете, не поощрявано, а допускано — пациентите да престояват тук по-дълго от необходимото. Аргументираха се с хуманни цели — на току-що излекувания трябваше да се даде възможност да реши кой е най-подходящият момент да се реинтегрира към външния свят, и това бе позволило на група пациенти да останат във „Вилет“ като в луксозен хотел или клуб, където се събират хора с общи интереси. По тоя начин д-р Игор държеше на едно място и луди, и здрави, за да може здравите да повлияят положително на лудите. За да се избегне обратното — лудите да заразят излекуваните, — всеки член на Братството трябваше да излиза от санаториума поне по веднъж на ден.

Д-р Игор разбираше, че причините, които акционерите изтъкваха, за да обяснят присъствието на излекувани пациенти в клиниката — дълбокохуманни, както те твърдяха, — служеха само за оправдание. Акционерите се страхуваха, че в Любляна, малката и очарователна столица на Словения, няма да има достатъчно луди, които да издържат това скъпо и модерно болнично заведение. Освен това системата на общественото здравеопазване разполагаше с много добре уредени психиатрии, което поставяше „Вилет“ в неизгодно положение на пазара за психични проблеми.

Когато акционерите превърнаха старата казарма в санаториум, разчитаха на психически разстроените от войната с Югославия мъже и жени. Но войната не продължи дълго. Акционерите се надяваха, че ще избухне нова, но това не стана.

Последните проучвания показаха, че войните наистина причиняват психични разстройства, но в много по-малка степен, отколкото напрежението, неприятностите, наследствените болести, самотата и чувството, че си отхвърлен от обществото. Когато дадена общност се сблъсква с някакъв сериозен проблем — като например война, хиперинфлация, чума, — се забелязва увеличаване на броя на самоубийствата, но в замяна на това силно намаляват случаите на депресия, параноя, психози. Тези последните обаче се връщат към нормалните си показатели веднага щом съответният проблем бъде преодолян, доказвайки — поне така смяташе д-р Игор, — че човешките същества си позволяват лукса да полудяват само когато имат условия за това.

Пред него се намираше друго скорошно проучване, правено този път в Канада — страната с най-висок жизнен стандарт според някакъв американски вестник. Д-р Игор прочете следното:

• Според Канадския статистически справочник от някакво душевно разстройство са страдали:

40 % от хората между 15 и 34 години;

33 % от хората между 35 и 54 години;

20 % от хората между 55 и 64 години.

• Смята се, че всеки пети жител на страната страда от някакво психично смущение.

• Всеки осми канадец поне веднъж в живота си е постъпвал в болница за лечение на душевно разстройство.

„Чудесен пазар, много по-добър от този тук — помисли си той. — Колкото по-големи възможности имат хората, за да бъдат щастливи, толкова са по-нещастни.“

Д-р Игор анализира още няколко случая, като внимателно размисли кои от тях да сподели със Съвета и кои да разреши сам. Когато приключи, съвсем се бе разсъмнало и той изгаси осветлението. После нареди да извикат първия посетител — майката на пациентката, която бе направила опит за самоубийство.

— Аз съм майката на Вероника. Какво е състоянието на дъщеря ми?

Д-р Игор се поколеба дали да не й каже истината и да й спести неприятни изненади — в края на краищата и той имаше дъщеря със същото име. Но реши, че е по-добре да я премълчи.

— Все още не знаем — излъга той. — Трябва ни още една седмица.

— Не разбирам защо го е направила — ридаеше жената пред него. — Ние толкова я обичаме, опитахме се да й дадем най-доброто образование с цената на толкова жертви… Макар и да имахме проблеми, запазихме семейството, за да й дадем пример как да устоява на изпитанията. Тя има хубава работа, не е грозна и въпреки това…

— … въпреки това тя направи опит за самоубийство — прекъсна я д-р Игор. — Не се учудвайте, госпожо, така става. Хората са неспособни да осъзнаят, че са щастливи. Ако искате, мога да ви покажа статистиката за Канада.

— Канада ли?

Жената го погледна изненадано. Д-р Игор видя, че е успял да я поразсее, и продължи:

— Ето, вие идвате тук не за да научите как е дъщеря ви, а за да се оправдаете, че тя е направила опит за самоубийство. На колко е години?

— На двайсет и четири.

— С една дума, зряла жена с опит, която много добре знае какво иска и е в състояние сама да избира. Какво общо има това с вашия брак и с жертвите, които вие и мъжът ви сте правили? От колко време живее сама?

— От шест години.

— Виждате ли? Независима до мозъка на костите. И само защото един австрийски лекар — доктор Зигмунд Фройд, сигурно сте чували за него — е писал за нездравите отношения между родители и деца, до ден-днешен всички се самообвиняват за всичко. Нима индийците смятат, че детето, което е станало убиец, е жертва на родителското възпитание? Отговорете ми!

— Нямам представа — отвърна жената с нарастваща изненада. Дали пък лекарят не се бе заразил от собствените си пациенти?

— Тогава аз ще ви кажа отговора — продължи д-р Игор. — Индийците смятат, че е виновен убиецът, а не обществото, нито родителите, нито прадедите. Нима японците се самоубиват, ако някое от децата им реши да се дрогира и да излезе да стреля на улицата? Отговорът е същият: не! И забележете, всеизвестно е, че японците се самоубиват за щяло и нещяло; оня ден дори прочетох, че някакъв младеж се самоубил, защото не издържал кандидатстуденския изпит!

— Ще мога ли да говоря с дъщеря си? — попита жената, която очевидно не проявяваше никакъв интерес към японци, индийци и канадци.

— Веднага — каза д-р Игор, леко раздразнен, че тя го прекъсва. — Преди това обаче искам да разберете едно нещо: с изключение на някои тежки патологични случаи, хората полудяват, когато се опитат да избягат от рутината. Разбрахте ли ме?

— Разбрах ви много добре — отговори тя. — Ако мислите, че не съм способна да се грижа за нея, можете да бъдете спокоен: никога не съм се опитвала да променям живота си.

— Много добре — каза д-р Игор с видимо облекчение. — Представяли ли сте си такъв свят, в който да не сме длъжни да повтаряме всеки ден от живота си едно и също нещо? Ако решим например да ядем едва тогава, когато сме гладни, как ще успеят да се организират домакините и ресторантите?

„По-нормално би било да ядем тогава, когато сме гладни“ — помисли си жената, но нищо не каза от страх да не й забранят да говори с Вероника.

— Ще настъпи голямо объркване — отвърна тя. — Аз съм домакиня и разбирам какво искате да кажете.

— И тъй, имаме сутрешното кафе, обяда, вечерята. Трябва всеки ден да се будим в определен час и да си почиваме един ден в седмицата. По Коледа си разменяме подаръци, а по Великден прекарваме три дни край езерото. Доволна ли ще бъдете, ако мъжът ви поиска да се любите в трапезарията, само защото го е обзело внезапно желание?

„Но какви ги говори тоя човек? Дошла съм тук, за да видя дъщеря си!“

— Ще ми стане тъжно — отговори тя предпазливо, надявайки се да е улучила.

— Много добре! — извика д-р Игор. — Мястото, където се прави любов, е леглото. В противен случай ще дадем лош пример и ще предизвикаме анархия.

— Мога ли да видя дъщеря си? — прекъсна го жената.

Д-р Игор се примири с факта, че тази селянка никога няма да разбере за какво й говори. Не проявяваше никакъв интерес към обсъждане на лудостта от философска гледна точка, въпреки че дъщеря й бе извършила много сериозен опит за самоубийство и бе изпаднала в кома.

Натисна звънеца и секретарката му се появи.

— Извикай момичето със самоубийството! — каза той. — Онази с писмото до вестниците, в което обяснява, че се самоубива, за да покаже къде се намира Словения.

 

— Не искам да се виждам с нея! Вече съм прекъснала всички връзки със света.

Не й беше лесно да изрече това в салона, в присъствието на всички. Ала и санитарят не бе проявил дискретност, съобщавайки на висок глас, че майка й я чака, сякаш това интересуваше и останалите.

Не искаше да се вижда с майка си, защото и двете щяха да страдат. По-добре да я смята за умряла; Вероника открай време мразеше сбогуванията.

Човекът се върна обратно и тя отново се загледа в планината. След едноседмично отсъствие слънцето най-сетне се бе върнало — тя бе научила за това още предишната вечер, луната й го бе казала, докато свиреше на пиано.

„Но това е лудост, губя контрол над себе си. Небесните тела не говорят, тоест казват нещо само на астролозите. Ако луната е разговаряла с някого, то е било с оня шизофреник.“

Вероника едва бе довършила мисълта си, когато почувства остра болка в гърдите и едната й ръка изтръпна. Таванът се въртеше: бе получила сърдечен пристъп. Изпадна в нещо като еуфория, сякаш смъртта я освобождаваше от страха. Най-сетне всичко щеше да свърши! Може би щеше да изпита лека болка, но какво са пет минути агония срещу цяла вечност в тишина? Единственото, което направи, бе да си затвори очите: изпитваше ужас от мъртвите с отворени очи, които бе виждала във филмите.

Но сърдечният пристъп като че ли се различаваше от това, което си бе представяла; беше й все по-трудно да диша и с ужас откри, че й предстои да преживее нещо, от което много се страхуваше: задушаване. Щеше да умре така, сякаш е погребана жива или внезапно потъва на дъното на морето.

Олюля се, падна, усети как някой я удря по лицето, правеше върховни усилия да диша, но въздухът не й достигаше. Най-лошото бе, че смъртта не настъпваше, Вероника беше в пълно съзнание за всичко, което ставаше около нея, продължаваше да различава цветовете и формите. Трудно й бе единствено да чува какво казват другите — виковете и възклицанията й се струваха много далечни, сякаш идваха от някакъв друг свят. Но с изключение на това всичко останало бе реално, въздухът не й достигаше, чисто и просто не се подчиняваше на заповедите на дробовете и мускулите й, а тя продължаваше да бъде в съзнание.

Почувства, че някой я хвана и я обърна по корем, но вече не можеше да контролира движението на очите си и те се въртяха, като изпращаха до мозъка й стотици различни образи, добавяйки към усещането за задушаване пълно объркване на зрението й. Постепенно образите също се отдалечиха и когато агонията й достигна връхната си точка, въздухът най-сетне влезе в дробовете й, издавайки толкова силен шум, че всички в салона се вцепениха от страх.

Вероника започна да повръща и дълго не можа да спре. След като критичният моментът отмина, някои от лудите започнаха да се смеят на тази сцена и тя се почувства унизена, безпомощна, неспособна да реагира. Една сестра влезе тичешком и й постави инжекция в ръката.

— Успокойте се! Вече премина!

— Но аз не умрях! — развика се тя и тръгна към останалите пациенти, повръщайки върху пода и мебелите. — Продължавам да стоя в тази скапана болница и съм длъжна да съжителствам с вас, да изживявам хиляди пъти смъртта, всеки ден, всяка нощ, без да има кой да се смили над мен!

Обърна се към сестрата, издърпа спринцовката от ръката й и я захвърли към градината.

— Какво искаш? Защо не ми инжектираш отрова, след като знаеш, че наистина съм осъдена да умра? Нямаш ли чувства?

Не можа да се сдържи, седна отново на пода и се разплака неудържимо, като крещеше и шумно ридаеше, а в същото време някои от пациентите се смееха и коментираха изцапаните й дрехи.

— Дайте й успокоително! — каза някаква лекарка, която се бе втурнала в салона. — Трябва да овладеете положението!

Сестрата обаче стоеше като парализирана. Лекарката излезе и се върна с двама санитари и нова спринцовка. Мъжете хванаха истеричното създание, което буйстваше в средата на салона, и лекарката инжектира в изцапаната ръка на Вероника успокоителното до последната капка.

Намираше се в кабинета на д-р Игор, легнала в безупречно чисто легло със съвсем нови чаршафи. Той прослушваше сърцето й. Вероника се престори, че още спи, но нещо в гърдите й я бе издало, защото лекарят заговори с увереността, че тя го чува.

— Бъди спокойна — каза той. — Със здраве като твоето можеш да живееш сто години.

Вероника отвори очи. Някой я бе преоблякъл. Дали е бил д-р Игор? Дали я е видял гола? Главата й бе размътена.

— Какво казахте?

— Казах да бъдеш спокойна.

— Не, казахте, че ще живея сто години.

Лекарят отиде до бюрото си.

— Казахте, че ще живея сто години — повтори натъртено Вероника.

— В медицината нищо не е окончателно — измъкна се д-р Игор. — Всичко е възможно.

— Как е сърцето ми?

— Все така.

Това й бе достатъчно. Когато се сблъскват с тежък случай, лекарите казват „ще доживееш до сто години“, или „не е нещо сериозно“, или „сърцето и кръвното ти са като на младеж“, или „трябва да направим нови изследвания“… Сякаш ги е страх, че пациентът ще изпочупи всичко в кабинета им. Тя се опита да стане, но не успя: стаята бе започнала да се върти.

— Полежи още малко, докато се почувстваш по-добре! Не ми пречиш.

Чудесно, помисли си Вероника. А дори и да му пречеше, какво от това?

Д-р Игор бе опитен лекар — замълча и се престори, че чете документите, които бяха на писалището му. Когато сме заедно с някой друг и той нищо не казва, това ни дразни, атмосферата става напрегната, непоносима. Д-р Игор се надяваше момичето да заговори — така той щеше да събере още данни за доктората си върху лудостта и да доразвие метода на лечение.

Но Вероника не казваше нито дума. „Може би е достигнала много висока степен на отравяне с витриол“, помисли си д-р Игор и реши да наруши мълчанието, което ставаше напрегнато, дразнещо, непоносимо.

— Като че ли обичаш да свириш на пиано — каза той, избирайки съвсем произволно тема за разговор.

— А лудите обичат да слушат. Вчера един не се отлепи от пианото.

— Сигурно е бил Едуард. Той споделил с някого, че много му харесало. Кой знае, може пък да започне да яде като нормален човек.

— Нима един шизофреник може да обича музика? И да споделя това с останалите?

— Да, може. Обзалагам се, че в момента не знаеш какво говориш.

Този лекар — който с боядисаната си черна коса при- личаше повече на пациент — имаше право.

— Лечимо ли е? — поиска да узнае тя нещо повече за шизофрениците.

— Контролируемо е. Все още не е добре известно какво става в света на лудостта; всичко е ново, за десетина години процесите са се изменили. Шизофреникът е човек с естествена тенденция към отчуждаване от този свят до момента, в който някакъв факт — сериозен или незначителен, зависи от индивидуалното състояние — го накара да създаде действителност само за себе си. Случаят може да се влоши до пълно отчуждаване — което ние наричаме кататония — или да има подобрение, което позволява на болния да работи и да води нормален живот. Това зависи само от едно: от околната среда.

— Да създадеш действителност само за себе си — повтори Вероника. — Какво е всъщност действителността?

— Това, което болшинството от хората са решили, че трябва да бъде. Не е непременно най-добрата, нито най-логичната, а тази, която се е приспособила към колективното желание. Виждаш ли какво имам на врата си?

— Вратовръзка.

— Точно така. Отговорът ти е логичен, свързан, като на съвсем нормален човек: вратовръзка! Един луд обаче би казал, че имам на врата си смешен, ненужен, завързан по сложен начин шарен парцал, който затруднява движенията на главата и изисква по-голямо усилие, за да влезе въздухът в дробовете. Ако застана близо до някой вентилатор и не внимавам, мога дори да се удуша с този парцал. Ако някой луд ме попита за какво служи вратовръзката, ще трябва да му отговоря: за абсолютно нищо. Дори и за украса не служи, защото в днешно време се е превърнала в символ на заробване, власт, отчуждение. Вратовръзката служи единствено за това — като се прибереш вкъщи, да я махнеш с усещането, че си се отървал от нещо, за което дори не знаеш какво е. Но нима чувството на облекчение оправдава съществуването на вратовръзката? Не, разбира се. Въпреки това, ако попитам един луд и един нормален какво е това, за здрав ще бъде смятан оня, който отговори: вратовръзка. Не е важно кой е отговорил вярно, важно е кой има право.

— И вие стигнахте до извода, че не съм луда, понеже казах правилната дума за шарения парцал.

Не, не си луда, помисли си д-р Игор, известен специалист по въпроса, с много дипломи, окачени на стената в кабинета му. Присъщо е на човешкото същество да посяга на собствения си живот — познаваше много хора, които го правеха, но се преструваха на невинни и нормални и не ги прибираха в клиниката само защото не са избрали скандалния метод на самоубийството. Самоубиваха се постепенно, тровейки се с това, .което д-р Игор наричаше витриол.

Витриолът бе токсичен продукт и той бе идентифицирал симптомите на отравяне с него в разговори с мъже и жени — негови познати. В момента пишеше дисертация на тази тема, която щеше да предаде за обсъждане в Словенската академия на науките. Тя представляваше най-важната крачка в полето на лудостта, откакто д-р Пинел бе изхвърлил от употреба веригите, с които връзваха болните, предизвиквайки ужас в медицинските среди с идеята си, че някои от лудите могат да бъдат излекувани.

Подобно на либидото — химична реакция, предизвикваща сексуалното желание, която д-р Фройд бе открил, но нито една лаборатория не бе успяла да изолира, — и витриолът се произвеждаше в човешкия организъм при страх, въпреки че съвременните спектрографски тестове не го отчитаха. Лесно се разпознаваше обаче по специфичния си вкус, който не беше нито сладък, нито солен, а горчив. Д-р Игор — непризнатият все още откривател на тази смъртоносна отрова — й бе дал името на една друга отрова, която в миналото често е била използвана от императори, крале и разни любовници в случаите, когато им се е налагало да отстранят окончателно някоя неудобна личност. Хубави са били тези времена на императори и крале: хората са живеели и умирали романтично. Убиецът поканвал жертвата на богата вечеря, влизал слугата с две големи чаши, в едната от които имало витриол: колко вълнения са предизвиквали жестовете на жертвата, която вземала чашата, казвала няколко нежни или остри думи, отпивала, сякаш са й поднесли поредното вкусно питие, поглеждала изненадано към домакина и падала поразена на пода!

Но тази отрова, която в днешно време струва скъпо и трудно се намира на пазара, била заменена с по-сигурни начини на изтребване като револвери, бактерии и т. н. Д-р Игор, романтик по природа, бе избрал това почти забравено име, за да означи с него психичната болест, която бе диагностицирал и чието откриване скоро щеше да изплаши света.

Любопитното в случая беше това, че никой никога не бе споменавал за витриола като за смъртоносна отрова, ако и повечето от заболелите пациенти да бяха идентифицирали нейния вкус, наричайки самия процес на отравяне горчилка. Горчилката се среща в организмите на всички човешки същества, така както почти всички сме носители на бацила на туберкулозата. Ала тези две болести атакуват пациента само когато организмът му е отслабнал; в случая на горчивката, благодатна почва за поява на болестта е страхът от така наречената действителност.

В стремежа си да създадат свят, в който не би могла да проникне никаква външна заплаха, някои хора насочват всичките си защитни сили към външния свят — срещи с непознати, нови места, необичайни преживявания — и оставят вътрешния си свят неохраняван. От този момент горчилката започва да причинява необратими увреждания.

Горчилката (или витриолът, както предпочиташе да я нарича д-р Игор) взема на прицел най-вече волята. Хората, засегнати от тази болест, постепенно изгубват желание за каквото и да било и след няколко години вече не са в състояние да излязат от своя свят, понеже са изразходили огромно количество енергия, за да издигнат високи стени и да направят действителността такава, каквато те искат да бъде.

Тези хора не само избягват външните атаки, но ограничават и духовното си израстване. Продължават да ходят на работа, да гледат телевизия, да се възмущават от уличното движение и да създават деца, ала това става автоматично, без особени вътрешни емоции, защото всичко у тях е под контрол.

Основният проблем на отравянето с горчилка се състои в това, че силните чувства — омраза, любов, отчаяние, ентусиазъм, любопитство — също престават да се проявяват. След известно време у отровените с горчилка изчезва всякакво желание — нито им се живее, нито им се умира, и точно в това се състои проблемът им. Ето защо за тях винаги са били особено привлекателни героите и лудите: те не се страхуват нито от живота, нито от смъртта. Както героите, така и лудите не обръщат внимание на опасностите и продължават напред въпреки предупрежденията на останалите да не го правят. Лудият се самоубива, а героят се обрича на мъченичество в името на някаква кауза. И двамата обаче умират, а отровените с горчилка прекарват много дни и нощи в разговори за абсурдното и славното у двата типа. Това е единственият момент, когато те намират сили да се изкачат до върха на защитната си стена и да погледнат за малко зад нея; но скоро ръцете и краката им се изморяват и те се връщат към ежедневието си.

Засегнатият от хронична горчилка забелязва болестта си само веднъж седмично: в неделния следобед. Тъй като този ден той не е на работа, нито пък е достатъчно опитен, за да облекчи симптомите, разбира, че нещо не е наред — през тези следобеди спокойствието е ужасно, времето сякаш спира и той проявява постоянна раздразнителност.

Но идва понеделникът и болният веднага забравя за тези симптоми, дори мърмори, че никога не му стига времето за почивка, и недоволства, че уикендите минават прекалено бързо.

От социална гледна точка единственото голямо предимство на тази болест се състои в това, че тя се е превърнала в правило; ето защо не е нужно постъпване в болница, с изключение на онези случаи, при които отравянето е толкова силно, че с поведението си болният започва да пречи на околните. Ала повечето засегнати от болестта могат да си живеят извън болниците, без да представляват заплаха за обществото, тъй като поради високите стени, които са издигнали около себе си, са напълно изолирани от света, макар и да изглежда, че са част от него.

Д-р Зигмунд Фройд бе открил либидото и лечението на проблемите, свързани с него, създавайки психоанализата. Д-р Игор бе открил съществуването на витриола, но трябваше освен това да докаже, че лечението му е възможно. Искаше името му да остане в историята на медицината, въпреки че си даваше сметка за трудностите, които ще трябва да преодолее, за да наложи идеите си. „Нормалните“ бяха доволни от живота си и никога нямаше да признаят болестта си, а „болните“ движеха огромна индустрия от клиники, лаборатории, конгреси и прочие.

„Знам, че светът няма да признае труда ми сега“, каза си той, горд от това, че е неразбран. В края на краищата това е цената, която гениите трябва да плащат.

— Какво ви стана? — попита го момичето, което седеше срещу него. — Като че ли влязохте в света на вашите пациенти.

Д-р Игор не обърна внимание на непочтителната забележка.

— Вече можеш да си ходиш — каза той.

 

Вероника не знаеше дали е ден или нощ — при д-р Игор осветлението бе включено, ала лампите си светеха всяка сутрин. Но когато излезе в коридора, видя луната и си даде сметка, че е спала по-дълго, отколкото предполагаше.

По пътя към стаята си забеляза на стената една снимка в рамка: представляваше централният площад на Любляна, когато все още не е бил издигнат паметникът на поета Прешерн, и семейства, които се разхождат — вероятно през някой неделен ден. Погледна датата на снимката: лятото на 1910 г.

Лятото на 1910 г. На снимката бяха уловени в някакъв миг от живота им хора, чиито деца и внуци вече бяха умрели. Жените носеха тежки рокли, мъжете до един бяха с шапки, дълги сака, вратовръзки (или шарени парцали, както ги наричаха лудите), гамаши и чадър в ръка.

А горещината? Температурата сигурно е била същата, както и през днешните лета — 35 градуса на сянка. Ако се появеше някой англичанин по бермуди и риза — облекло, по-подходящо за горещината, — какво ли щяха да си помислят хората от снимката? „Този е луд!“

Отлично бе разбрала какво искаше да каже д-р Игор. Както бе разбрала и това, че в живота й винаги е имало много любов, топлота, грижи, но й е липсвало нещо, за да се превърне всичко това в благодат: трябвало е да бъде малко по-луда. Родителите й пак щяха да я обичат, но тя не се бе осмелила да плати цената на своята мечта от страх да не би да ги нарани. Онази мечта, която бе погребана дълбоко в паметта й, въпреки че изплуваше от време на време на някой концерт или докато слушаше някоя хубава плоча. Ала всеки път, когато мечтата й се пробуждаше, я обземаше толкова силно чувство на неудовлетвореност, че тя веднага я приспиваше отново.

От дете Вероника знаеше кое е истинското й призвание: да стане пианистка. Бе го почувствала още на първия урок, когато беше на дванайсет години. Нейната учителка също бе прозряла таланта й и я убеждаваше да стане професионален музикант. Но веднъж, след като бе спечелила някакъв конкурс и доволна от това, каза на майка си, че ще зареже всичко, за да се посвети на пианото, майка й я погледна нежно и отвърна:

— Никой не си изкарва хляба със свирене на пиано, скъпа моя.

— Но нали ти ме изпрати на уроци!

— Само за да се развият твоите артистични заложби. Мъжете ценят това и ти ще можеш да блеснеш пред гостите си. Откажи се да ставаш пианистка и се ориентирай към адвокатството: това е професията на бъдещето.

Вероника се подчини, убедена, че майка й има достатъчно голям опит и разбира действителността. Завърши средно образование, постъпи в университета, излезе оттам с диплома и високи оценки, но успя да си намери работа единствено като библиотекарка.

„Трябваше да съм по-луда.“ Но както се случва с повечето хора, бе направила това откритие твърде късно.