Паулу Коелю
Вероника решава да умре (2)

* * *

След като постояха в градината, отидоха в трапезарията и обядваха. После санитарите заведоха мъжете и жените в някаква огромна всекидневна, пълна с мебели — маси, столове, дивани, пиано, телевизор и големи прозорци, през които се виждаше сивото небе и ниските облаци. На нито един от прозорците нямаше решетки, защото всекидневната гледаше към градината. Вратите бяха затворени заради студа, но бе достатъчно човек да натисне бравата, за да излезе и отново да се разхожда между дърветата.

Повечето пациенти застанаха пред телевизора. Други гледаха в пространството, някои разговаряха тихо със самите себе си — но кой не го е правил в даден момент от живота си? Вероника забеляза, че възрастната жена Мари, се бе присъединила към една по-голяма група в ъгъла на огромния салон. Някои от пациентите се разхождаха недалеч от Вероника и тя се опита да се приближи до тях: искаше да чуе какво си говорят. Помъчи се да го направи незабелязано, ала когато застана до тях, всички млъкнаха и впериха очи в нея.

— Какво искате? — попита я един възрастен мъж, който сигурно бе водачът на Братството (ако наистина съществуваше такава група и Зедка не бе по-луда, отколкото изглеждаше).

— Нищо, само минавах оттук.

Спогледаха се и започнаха да правят налудничави жестове с глава. Някой каза на съседа си: „Тя само минавала!“ Друг го повтори на висок глас и скоро всички закрещяха това изречение.

Вероника не знаеше какво да стори, направо се парализира от страх. Един от санитарите, едър мъж с неприятна външност, дойде да разбере какво става.

— Нищо — отговори един от групата. — Тя само минавала оттук. Сега се е спряла, но ще продължи да минава!

Цялата група избухна в смях. Вероника се усмихна иронично, обърна се и се отдалечи, за да не забележи никой, че очите й са пълни със сълзи. Излезе в градината без връхна дреха. Някакъв санитар се опита да я убеди да се върне, но веднага се появи друг, който му прошепна нещо, и я оставиха на спокойствие вън, на студа. Нямаше смисъл да се грижат за здравето на осъден човек.

Бе объркана, напрегната, ядосана на самата себе си. Никога не се бе поддавала на провокации; отдавна бе разбрала, че в непозната ситуация трябва да си придаваш студен, безразличен вид. Тези луди обаче я бяха накарали да изпита срам, страх, ярост, желание да ги убие, да ги нарани с думи, които не бе посмяла да произнесе.

Може би хапчетата — или пък лечението, на което я бяха подложили, за да я извадят от кома — я бяха превърнали в слаба жена, неспособна да се защитава. През юношеството си вече бе попадала в много по-лоши ситуации, ала сега за пръв път не успя да сдържи плача си! Трябваше да стане отново такава, каквато е, да отвръща с ирония, да се преструва, че обидите не я засягат, защото стои по-високо от другите. Кой от тази група бе имал смелостта да пожелае да умре? Нима някой от тях можеше да я научи на нещо повече за живота, след като всички те се бяха скрили зад стените на „Вилет“? Никога няма да потърси помощ от тях за нищо, дори и ако трябва да чака пет или шест дни, докато умре.

„Един ден вече мина. Остават само още четири-пет.“

Повървя малко, за да може студът да проникне в тялото й и да успокои кръвта й, която кипеше, и сърцето й, което се бе разтуптяло.

„Добре, ето ме тук, часовете ми са преброени, а отдавам значение на забележките на хора, които никога не съм виждала, нито пък ще видя някога отново. И на всичко отгоре страдам, дразня се, искам да нападам и да се защитавам. Защо трябва да си губя времето с това?“

Всъщност Вероника пропиляваше малкото време, което й оставаше, за да си отвоюва собствено пространство в една особена среда, където трябва да се съпротивляваш, иначе останалите ти налагат техните правила.

„Не може да бъде! Никога не съм била такава! Никога не съм се борила за дреболии!“

Спря се по средата на замръзналата градина. Именно защото мислеше, че всичко е дреболия, бе започнала да приема това, което животът й налагаше от само себе си. През юношеството си смяташе, че е твърде рано да избира; после се бе убедила, че вече е твърде късно, за да се променя.

И за какво бе изразходвала енергията си досега? Бе се опитвала да живее така, че всичко да е винаги едно и също. Бе пожертвала много от желанията си, за да продължат родителите й да я обичат така, както са я обичали като дете, макар и да знаеше, че с времето истинската обич се променя, израства и открива нови начини, чрез които да се изрази. Един ден, когато майка й през сълзи й каза, че ще се развеждат, Вероника отиде при баща си, плака, заплашва го и накрая изтръгна от него обещанието, че няма да си отиде, без да има представа за високата цена, която родителите й трябваше да платят за това.

Когато реши да си търси работа, отхвърли много примамливо предложение в една чужда компания, която наскоро се бе установила в току-що създадената държава. Предпочете да започне работа в обществената библиотека, където заплатата беше ниска, но сигурна. Всеки ден ходеше на работа в един и същи час, като винаги се стараеше да докаже на шефовете си, че не представлява заплаха, доволна е и няма намерение да прави кариера: единственото, което иска, е да получава редовно заплатата си в края на месеца.

Нае си стая в манастира, защото монахините държаха всички наемателки да се прибират в определен час, след което заключваха вратата: която останеше навън, трябваше да спи на улицата. Така тя винаги имаше истинско оправдание пред любовниците си и не бе длъжна да прекарва нощта в хотел или в чуждо легло.

А когато мечтаеше за брак, винаги се виждаше в представите си в малка вила извън Любляна с мъж, много по-различен от баща й, който да печели само толкова, колкото да издържа семейството си, и да е щастлив, че двамата са заедно в една къща със запалена камина и гледат планината, покрита със сняг.

Научила се бе да дава на мъжете точно определена доза удоволствие — нито повече, нито по-малко, а само необходимото. Не изпитваше омраза към никого, защото това би я накарало да действа, да се бори с някакъв враг, а после да търпи непредвидени последствия, като отмъщение например…

Когато бе постигнала почти всичко, което искаше от живота, дойде до заключението, че Съществуването й няма никакъв смисъл, понеже всички дни са еднакви. И реши да умре.

Вероника влезе в салона и се отправи към групата, събрана в ъгъла. Хората оживено разговаряха, но щом се приближи, млъкнаха.

Запъти се право към най-възрастния мъж, който, както изглежда, бе водачът. И преди някой да успее да я спре, му зашлеви звучна плесница.

— Няма ли да реагираш? — попита тя високо, така че всички в салона да я чуят. — Няма ли да направиш нещо?

— Не. — Мъжът прокара ръка по лицето си. Тънка струя кръв потече от носа му. — Няма да ни пречиш дълго.

Тя излезе от салона и се отправи към стаята си с тържествуващ вид. Бе сторила нещо, което никога през живота си не бе правила.

Три дни изминаха от инцидента с групата, която Зедка наричаше Братството. Вероника се разкая за плесницата — не защото се страхуваше от реакцията на мъжа, а защото бе направила нещо различно. Скоро можеше и да повярва, че си струва да живееш — излишно страдание, след като, така или иначе, щеше да си отиде от този свят.

Единственият изход бе да се дистанцира от всичко и от всички, да се опита на всяка цена да стане такава, каквато беше преди, да се подчини на лекарските нареждания и правилника на „Вилет“. Приспособи се към наложения от болничното заведение режим: събуждане рано сутрин, кафе, разходка в градината, обяд, престой във всекидневната, отново разходка в градината, вечеря, телевизия и — в леглото.

Преди да заспи, винаги се появяваше сестра с лекарства. На всички останали жени даваха хапчета, само на нея слагаха инжекция. Тя не протестираше, поиска само да узнае защо й дават толкова приспивателни, след като никога не бе имала проблеми със заспиването. Обясниха й, че инжекцията не съдържа приспивателно, а лекарство за сърцето й.

И тъй, след като се подчини на режима, дните й в болницата започнаха да стават еднакви. А когато са еднакви, минават по-бързо: още два-три дена, и вече нямаше да е необходимо да си мие зъбите и да си сресва косата. Вероника чувстваше все по-голяма сърдечна слабост: лесно се задъхваше, имаше болки в гърдите, изгуби апетит, а след всяко физическо усилие й се завиваше свят.

След инцидента с Братството на няколко пъти си помисли следното: „Ако имах избор, ако бях разбрала по-рано, че дните ми са еднакви, защото аз самата съм искала да бъдат такива, може би…“

Но отговорът бе винаги един и същ: „Няма може би, защото няма избор.“ И тя си възвръщаше вътрешния мир, защото всичко бе вече решено.

През това време завърза по-близко познанство със Зедка (не приятелство, защото приятелството изисква да опознаваш някого с години, а това не би могло да стане). Редяха пасианси — така времето минаваше по-бързо — и понякога се разхождаха заедно в градината, без да разговарят.

Тази сутрин, веднага след кафето, всички излязоха за „слънчевите бани“, както изискваше правилникът. Един от санитарите обаче каза на Зедка да се върне в манипулационната, защото този ден трябвало да й приложат „терапията“.

Вероника пиеше кафе с нея и присъства на разговора.

— Каква е тази терапия?

— Не е нищо ново, прилага се от шейсетте години, но лекарите смятат, че може да ускори оздравяването. Искаш ли да видиш?

— Но ти ми каза, че страдаш от депресия. Не е ли достатъчно да вземаш лекарството, за да си набавиш липсващата субстанция?

— Искаш ли да видиш? — настоя Зедка.

„Ще изляза от рутината — помисли си Вероника. — Ще открия нови неща точно сега, когато не трябва да научавам нищо, а само да имам търпение.“ Любопитството й обаче се оказа по-силно и тя кимна в знак на съгласие.

— Това да не е представление! — възпротиви се санитарят.

— Тя ще умре. Без изобщо да е живяла. Остави я да дойде с нас.

 

Вероника видя как връзват жената за леглото, а тя продължаваше да се усмихва.

— Кажи й какво ще се случи! — помоли Зедка санитаря. — Иначе ще се изплаши.

Той се обърна и показа на Вероника една инжекция. Изглеждаше много доволен от това, че се държат с него като с лекар, който обяснява на стажанти правилния начин на действие и подходящото лечение.

— В тази спринцовка има една доза инсулин — каза той, изговаряйки думите със сериозен и професионален тон. — Прилага се на диабетици, за да се понижи високото ниво на кръвната захар. Когато обаче дозата е много по-висока от обичайната, падането на нивото на захарта предизвиква кома.

Той чукна лекичко иглата, изкара въздуха и постави инжекцията във вената на десния крак на Зедка.

— Точно това ще се случи след малко. Тя ще изпадне в индуцирана кома. Не се плашете, ако очите й се изцъклят, и не се надявайте да ви познае, докато е под влияние на лекарството.

— Но това е ужасно, нечовешко! Хората се борят, за да излязат от кома, а не обратното!

— Хората се борят, за да живеят, а не за да се самоубиват — отвърна санитарят, но Вероника се престори, че не го е чула. — Когато организмът е в състояние на кома, си почива; функциите му драстично намаляват, съществуващото напрежение изчезва.

Докато говореше, той инжектира течността и очите на Зедка постепенно загубиха блясъка си.

— Бъди спокойна — обърна се Вероника към нея. — Ти си съвсем нормална, приказката, която ми разказа за царя…

— Не си губете времето! Тя вече не ви чува.

Легналата в леглото жена, която преди няколко минути изглеждаше съвсем разумна и жизнена, сега бе втренчила поглед в някаква точка, а от устата й излизаше пяна.

— Но какво направихте? — изкрещя Вероника на санитаря.

— Изпълнявам задълженията си.

Вероника започна да вика Зедка по име, да крещи, да заплашва с полицията, с вестниците, с човешките права…

— Успокойте се! Дори и в санаториум като този има правила, които трябва да се спазват!

Тя видя, че мъжът говори сериозно, и се изплаши. Но тъй като вече нямаше какво да губи, продължи да крещи.

 

Оттам, където се намираше, Зедка виждаше цялата манипулационна — всички легла бяха празни с изключение на едно, в което лежеше вързаното й тяло, а някакво момиче изплашено го гледаше. Момичето не знаеше, че биологичните функции на жената в леглото продължаваха да действат отлично, ала душата й бе във въздуха, почти докосваше тавана и изпитваше дълбоко спокойствие.

В момента Зедка извършваше астрално пътуване — нещо, което бе изненада за нея по време на първия инсулинов шок. Не бе споделяла с никого; беше тук само за да се излекува от депресията си и възнамеряваше да напусне това място завинаги, щом състоянието й го позволеше. Ако започнеше да разказва, че е излязла от тялото си, щяха да си помислят, че е по-луда, отколкото при постъпването си във „Вилет“. Но след като се бе върнала в тялото си, беше започнала да чете по тези две теми: инсулиновия шок и странното усещане, че плува в пространството.

За самото лечение не бе писано много: било приложено за пръв път около 1930 г., но после било забранено в психиатричните клиники заради вероятността да причини непоправими увреждания у пациента. Веднъж, в състояние на шок, бе посетила под формата на астрално тяло кабинета на д-р Игор точно в момента, когато той спореше на тази тема със собствениците на клиниката: „Но това е престъпление!“, казваше той. „По-евтино е обаче и има по-бърз ефект! — бе отвърнал един от акционерите. — А и кой ли се интересува от правата на лудите? Няма кой да протестира!“

Някои лекари все още го смятаха за бърз начин на лечение на депресията. Зедка бе потърсила и взела от библиотеката всичко писано върху инсулиновия шок, най-вече разкази на пациенти, които са го изпитали върху себе си. Историята бе винаги една и съща: от ужасни по-ужасни неща, които нямаха нищо общо с това, което тя изпитваше в момента.

Стигна до заключението — съвсем основателно, — че няма никаква връзка между инсулина и усещането за това как съзнанието излиза от тялото. Тъкмо обратното, тенденцията при този тип лечение бе да се намалят умствените способности на пациента.

Започна да се интересува дали съществува душа, изчете няколко книги за окултизъм, докато един ден попадна на обширен материал, който описваше точно това, което тя самата бе преживяла: наричаше се „астрално пътуване“ и се бе случвало на мнозина. Някои бяха решили да опишат какво са почувствали, а други дори бяха успели да открият техники за излизане на душата от тялото. Зедка бе усвоила тези техники отлично и ги прилагаше всяка нощ, за да отиде там, където пожелае.

Разказите за преживяното и видяното се различаваха, но съдържаха някои общи положения: странния, дразнещ шум, който предшества разделянето на тялото от душата, последван от шок, бърза загуба на съзнание и веднага след това спокойствието и радостта да плуваш във въздуха, свързан чрез сребриста нишка с тялото — нишка, която може да бъде спъвана до безкрайност въпреки носещото се поверие (в книгите, разбира се), че ако тази нишка се скъса, човек ще умре.

Нейният опит обаче й бе показал, че може да отиде толкова далеч, колкото пожелае — нишката никога не се късаше. Общо взето, от книгите имаше полза дотолкова, доколкото бе усвоила от тях как да се възползва все по-добре от астралното пътуване. Бе научила например, че когато поиска да промени местонахождението си, трябва да пожелае да се изстреля в пространството, представяйки си къде иска да отиде. За разлика от самолетите, които тръгват от дадено място, изминават определено разстояние и пристигат в другата точка, астралното пътуване се извършва в тайнствени тунели. Представяш си едно място, влизаш със страшна скорост в съответния тунел и желаното място се появява.

Освен това благодарение на книгите тя бе престанала да се страхува от съществата, населяващи пространството. Днес в манипупационната нямаше никой, но когато за пръв път бе излязла от тялото си, срещна много хора, които я гледаха и се смееха на учудената й физиономия.

Първата й реакция бе да си помисли, че са мъртъвци, призраци, които обитават това място. По-късно с помощта на книгите и на собствения си опит разбра, че освен безплътните духове, които се носят, има много хора, живи като нея самата, които бяха усвоили техниката за излизане от тялото, или пък изобщо не осъзнаваха какво става, защото спяха дълбоко някъде по света, докато духовете им се носят свободно.

Днес бе последното й астрално пътуване чрез инсулин. Току-що бе посетила кабинета на д-р Игор и знаеше, че той е готов да я изпише, затова реши да се поразходи из „Вилет“. След като преминеше от другата страна на портала, никога повече нямаше да се върне тук, дори и духом, и затова искаше да се сбогува с това място.

Да се сбогува. Това бе най-трудното: след като веднъж постъпи в подобна клиника, човек свиква със свободата, която съществува в света на лудостта, и се пристрастява към нея. Вече не е необходимо да поема отговорности, да се бори за насъщния, да се занимава с едни и същи досадни неща. Може да прекарва часове в гледане на някоя картина или пък да рисува съвсем абсурдни рисунки. Всичко е допустимо, защото в края на краищата става дума за душевно болен човек. Самата тя бе имала възможност да установи, че повечето от пациентите подобряват състоянието си веднага щом постъпят в психиатрична клиника: вече не им се налага да крият симптомите си, а „семейната“ среда им помага да приемат собствените си неврози и психози.

В началото Зедка бе във възторг от „Вилет“, дори обмисляше да влезе в Братството, след като бъде излекувана. Разбра обаче, че ако е достатъчно умела, би могла да върши и извън „Вилет“ това, което й харесва, като в същото време се справя с предизвикателствата на ежедневието. Както бе казал някой, достатъчно бе да държи лудостта си под контрол. Да плаче, да се тревожи, да се ядосва като всеки нормален човек, без никога да забравя, че там горе духът й се присмива на всички тези трудни ситуации.

Скоро щеше да се върне у дома, при децата и мъжа си; тази страна на живота също има своето очарование. Сигурно щеше да й е трудно да си намери работа — в такъв малък град като Любляна новините бързо се разпространяват и вероятно много хора бяха научили за постъпването й във „Вилет“. Но мъжът й печелеше достатъчно, за да издържа семейството, и тя можеше да използва свободното си време, за да продължи да прави астрални пътувания без опасното влияние на инсулина. Само едно нещо не искаше да изживява отново: причината, която я бе докарала до „Вилет“. Депресията.

Лекарите казваха, че една наскоро открита субстанция — серотонинът, е отговорна за душевното състояние на човека. Липсата на серотонин се отразява на способността да се концентрираш върху работата си, да спиш, да ядеш, да се радваш на приятните моменти в живота. Когато тази субстанция липсва изцяло, човек изпитва чувство на отчаяние, песимизъм, безполезност, прекомерна умора, тревожност, трудно му е да взема решения и накрая потъва в постоянна тъга, която го довежда до пълна апатия или самоубийство.

Други, по-консервативни лекари твърдяха, че някои драстични промени в живота на човека — като например преместване в друга държава, загуба на скъпо същество, развод, повишаване на изискванията в работата или вкъщи — са отговорни за депресията. Някои съвременни проучвания, базиращи се на броя на постъпилите в клиниките пациенти през зимата и пролетта, посочваха липсата на слънчева светлина като един от факторите, предизвикващи депресия.

В случая на Зедка обаче причината бе по-проста, отколкото всички предполагаха: един мъж, скрит в миналото й, или по-точно фантазиите, които си бе изградила за един мъж, когото бе познавала преди много години.

Каква глупава история! Депресия, лудост заради някакъв мъж, в когото се бе влюбила безумно в младостта си, а сега не знаеше дори къде живее! Зедка беше съвсем нормално младо момиче и като всички на тази възраст трябваше да изживее Невъзможната любов. Само че за разлика от приятелките си, които само мечтаеха за Невъзможната любов. Зелка бе решила да отиде по-далеч: да се опита да го завоюва. Той живееше от другата страна на океана и тя продаде всичко, за да отиде при него. Той беше женен и тя прие ролята на любовница, като тайно кроеше планове някой ден да го накара да се ожени за нея. Той нямаше време дори за самия себе си и тя се примири с факта, че ще прекарва дни и нощи в една евтина хотелска стая в очакване на редките му телефонни обаждания.

Въпреки че бе решила да понесе всичко в името на любовта, връзката й с него не просъществува дълго. Той не й го каза направо, но един ден Зедка разбра, че вече не е желана, и се върна в Словения. Изминаха няколко месеца, през които тя почти не ядеше, спомняше си всеки миг, прекаран с него, изживяваше стотици пъти моментите на радост и удоволствие в леглото, опитваше се да открие някаква следа, която да й позволи да вярва, че тази връзка има бъдеще. Приятелите й се разтревожиха, но нещо в сърцето й подсказваше, че всичко това е временно: процесът на израстване на една личност изисква определена цена, която тя плащаше, без да протестира. Така и стана: една сутрин се събуди с огромното желание да живее, да се храни така, както отдавна не бе правила, и тръгна да си търси работа.

Освен че си намери работа, привлече вниманието на един красив и интелигентен младеж, ухажван от много жени. След година вече бе омъжена за него. Предизвика завист и възхищение у приятелките си. Двамата заживяха в уютна къща с двор и гледка към реката, която пресича Любляна. Родиха им се деца, а лятото пътуваха до Австрия или Италия.

Когато Словения реши да се отдели от Югославия, той бе мобилизиран в армията. Зедка беше сръбкиня, тоест „враг“, и имаше опасност да загуби всичко, постигнато досега. Следващите десет дни бяха напрегнати, войските бяха готови да тръгнат една срещу друга и никой не знаеше какъв ще бъде резултатът от декларацията за независимост, нито колко кръв ще трябва да се пролее заради нея. Именно тогава Зедка разбра колко силна бе любовта й. Прекарваше времето си в молитви към един Бог, който дотогава й се бе струвал далечен, но сега бе единствената й надежда: даде обет пред ангели и светии, че ще направи всичко, стига само мъжът й да се върне.

И точно това се случи. Той се върна, децата тръгнаха на училище, където се преподаваше на словенски, а заплахата от война се измести към съседна Хърватин. Изминаха три години. Войната между Югославия и Хърватия се прехвърли в Босна, започнаха да се появяват съобщения за кланета, извършени от сърби. Зедка смяташе, че е несправедливо заради безумствата на шепа луди цяла една нация да бъде обявена за престъпна.

Животът й придоби нов, неочакван за нея смисъл: смело и гордо защитаваше своя народ — пишеше във вестниците, появяваше се по телевизията, организираше конференции. Всичко това се оказа безрезултатно — и до ден-днешен чужденците продължават да мислят, че всички сърби са отговорни за жестокостите, но Зедка знаеше, че е изпълнила дълга си, че не бе изоставила братята си в труден час. Подкрепяха я съпругът й словенец, децата й, хората, които не бяха манипулирани от пропагандната машина и на двете страни.

Един следобед, когато минаваше край статуята на Прешерн, големия словенски поет, се размисли за живота си. На 34 години поетът влязъл в някаква църква и там срещнал Юлия Примиц, съвсем младо момиче, в което се влюбил безумно. И подобно на някогашните менестрели започнал да й посвещава стихотворения, надявайки се да се ожени за нея. Но Юлия била дъщеря на семейство от едрата буржоазия и след случайната среща в църквата Прешерн никога повече не успял да се доближи до нея. Онази среща обаче го вдъхновила да напише най-хубавите си стихове и създала легенда около името му. На малкия площад в центъра на Любляна статуята на поета е отправила поглед в определена посока: който проследи погледа му, ще открие в другия край на площада лице на жена, изваяно върху стената на една от къщите. Там е живяла Юлия; Прешерн дори след смъртта си е потънал във вечно съзерцание на Невъзможната си любов.

А ако се беше борил повече?

Сърцето на Зедка се разтуптя — може би предчувстваше нещо лошо, някакво произшествие с децата й. Прибра се вкъщи тичешком: децата гледаха телевизия и ядяха пуканки. Тъгата й обаче не премина. Зедка си легна, спа почти дванайсет часа, а когато се събуди, нямаше желание да стане от леглото. Историята на Прешерн извика у нея образа на първия й любовник, за чиято съдба тя нищо не знаеше.

И Зедка се питаше: бях ли достатъчно настоятелна? Трябваше ли да приема ролята на любовница, вместо да поискам нещата да бъдат според моите очаквания? Борих ли се за първата си любов със същата стръв, с която се борих за народа си?

Зедка си отговори с „да“ , но тъгата й не минаваше. Това, което по-рано й се струваше раят — къщата близо до реката, мъжът, когото обичаше, децата, които ядяха пуканки пред телевизора, — започна да се превръща в ад. Днес, след много астрални пътувания и срещи с духове на ерудирани хора, Зедка знаеше, че всичко това са глупости. Бе използвала Невъзможната любов като извинение, като претекст, за да скъса с живота, който водеше и който изобщо не отговаряше на онова, което тя наистина очакваше от себе си.

Но преди дванайсет месеца положението беше съвсем различно: тя френетично започна да издирва далечния мъж, изхарчи цяло състояние за международни разговори, но той не живееше вече в същия град и бе невъзможно да бъде открит. Разпрати писма чрез бърза поща, които се връщаха обратно. Свърза се с всички приятелки и приятели, които го познаваха, но никой нямаше представа какво е станало с него.

Мъжът й нищо не знаеше и това я довеждаше до лудост — той би трябвало поне да подозира нещо, да й направи сцена, да се оплаква, да заплаши, че ще я изгони на улицата… Започна да си въобразява, че телефонистките от международните линии, служителите в пощата, приятелките й — всички са подкупени от него, а той се преструва, че му е безразлично. Продаде бижутата си, подарени й след сватбата, и си купи презокеански билет, но се намери някой да я убеди, че територията на Северна и Южна Америка е огромна и няма смисъл да тръгва, без да знае къде точно иска да отиде.

Един следобед тя си легна, страдайки от любов така, както никога преди — дори повече, отколкото когато се бе върнала към скучното ежедневие на Любляна. През нощта и на другия ден не излезе от стаята си. На следващия — също. На третия ден мъжът й извика лекар — колко бе добър! Каква загриженост! Нима този човек не разбираше, че Зедка се опитва да се срещне с друг, да му изневери, да смени живота си на уважавана жена с този на тайна любовница, да напусне завинаги Любляна, дома си, децата си?

Лекарят дойде, тя изпадна в нервна криза, заключи вратата и я отвори едва след като той си замина. Една седмица след това тя вече нямаше желание да отиде дори до тоалетната и извършваше физиологичните си нужди в леглото. Бе престанала да мисли, умът й бе изцяло зает с откъслечните спомени за мъжа, който — тя бе убедена в това — също я търсеше, без да успее да я открие.

Съпругът й — дразнещо благороден — сменяше чаршафите, галеше я по главата, казваше, че всичко ще се оправи. Децата не влизаха в стаята й, откакто тя удари плесница на едното без никаква причина, а после падна на колене и започна да целува краката му, молейки за извинение, като разкъса на парчета блузата си в изблик на отчаяние и разкаяние.

След още една седмица — през която тя започна да плюе храната, която й носеха, като много пъти напускаше и се връщаше към тази действителност, прекарвайки нощите в бодърстване, а дните в спане — двама мъже влязоха в стаята й, без да почукат. Единият я хвана здраво, другият й сложи инжекция и тя се събуди във „Вилет“.

„Депресия — чу Зедка да казва лекарят на мъжа й. — Понякога бива предизвикана от съвсем банални причини. В организма й липсва едно вещество — серотонинът.“

 

От тавана на манипулационната Зедка видя да влиза санитарят със спринцовка в ръка. Момичето още беше там, стоеше неподвижно и се опитваше да разговаря с тялото й, отчаяно от празния й поглед. За миг Зедка се поколеба дали да не й разкаже какво точно става, но после се отказа; хората никога не научават нещо, което им е обяснено, трябва да го открият сами за себе си.

Санитарят вкара иглата в ръката й и инжектира глюкоза. Душата й, сякаш издърпана от огромна ръка, слезе от тавана на манипулационната, премина с висока скорост през тъмен тунел и се върна в тялото й.

— Здравей, Вероника!

Момичето я гледаше изплашено.

— Добре ли си?

— Добре съм. За щастие, успях да оцелея след това опасно лечение, но то няма да се повтори повече.

— Откъде знаеш? Тук не се съобразяват с никого.

Зедка знаеше, защото под формата на астрално тяло бе влизала в кабинета на д-р Игор.

— Знам, но няма как да ти обясня. Спомняш ли си кой беше първият въпрос, който ти зададох?

— Какво означава да си луд ли?

— Точно той. Този път ще ти отговоря без алегории: лудостта, това е невъзможността да съобщиш мислите си на останалите. Сякаш си в чужда страна — виждаш всичко, разбираш какво става около теб, но си неспособен да се изразиш, да поискаш да ти помогнат, защото не знаеш езика, на който говорят.

— Всеки от нас го е изпитвал понякога.

— Всеки от нас е луд по свой начин.

Зад решетките на прозорците небето бе покрито със звезди, а лунният сърп изплуваше над планината. Поетите обичаха пълнолунието, посвещаваха му стотици стихове, ала Вероника бе влюбена в тази полупълна луна, защото все още имаше пространство, за да нараства, да се разлива, да изпълва със светлина цялата си повърхност, преди да дойде неизбежният упадък.

Прииска й се да седне на пианото в салона и да отпразнува тази нощ с една хубава соната, която бе научила в колежа; гледайки небето, изпитваше неописуемо усещане за вътрешно спокойствие, сякаш Вселената показваше, че е не само безкрайна, а и вечна. От желанието й я делеше обаче стоманена врата и жена, която никога не спираше да чете. Освен това не бе прието да се свири в този час на нощта — нали щеше да събуди всички наоколо.

Вероника се разсмя. „Наоколо“ имаше само стаи, натъпкани с луди, а лудите на свой ред бяха натъпкани с приспивателни.

Въпреки това продължаваше да изпитва вътрешно спокойствие. Стана и отиде до леглото на Зедка, но тя спеше дълбоко, може би така се възстановяваше от ужасното си преживяване.

— Върни се в леглото си! — каза сестрата. — По това време добрите момичета сънуват ангелчета или любимия си.

— Не се дръжте с мен като с дете! Не съм от кротките луди, които се боят от всичко. Буйствам, имам пристъпи на истерия, не ме е грижа нито за собствения ми живот, нито за живота на другите. И тъй, днес съм в криза. Съзерцавах луната и искам да разговарям с някого.

Сестрата я погледна, изненадана от реакцията й.

— Страх ли ви е от мен? — продължи Вероника. — Остават ми един или два дни, докато умра, нима имам какво да губя?

— Защо не се поразходиш, девойче, и не ме оставиш да си дочета книгата?

— Защото тук е затвор и има тъмничарка, която се преструва, че чете книга, само за да покаже на останалите, че е интелигентна. А в действителност тя следи всяко движение в стаята и пази ключовете от вратата, като че ли са някакво съкровище. Сигурно в правилника така е наредено и тя се подчинява, защото по този начин може да демонстрира авторитета, който й липсва в ежедневието, когато е с мъжа и децата си.

Вероника трепереше, без да осъзнава защо.

— Ключове ли? — попита сестрата. — Вратата винаги е отключена. Как си ме представяш да стоя заключена тук вътре с толкова душевно болни!

„Как така отключено? Преди няколко дни поисках да изляза оттук и тази жена дойде да ме пази чак до тоалетната. Какви ги говори?“

— Не ме вземай на сериозно — продължи сестрата. — Всъщност благодарение на приспивателните няма нужда да ви контролираме кой знае колко. Студено ли ти е, та трепериш?

— Не знам. Сигурно е от сърцето.

— Иди да се поразходиш, ако искаш.

— Това, което наистина ми се иска, е да посвиря на пиано.

— Салонът е изолиран и пианото няма да пречи на никого. Свири, щом искаш.

Треперенето на Вероника премина в тихи, срамежливи, сподавени ридания. Тя коленичи и положи глава в скута на жената, като продължаваше да плаче. Сестрата остави книгата и я погали по главата, изчаквайки тъжното настроение и плачът да преминат от само себе си. Двете стояха така почти половин час: едната плачеше, без да каже защо, а другата я успокояваше, без да знае причината за сълзите й.

Накрая риданията спряха. Сестрата й помогна да се изправи, хвана я под ръка и я заведе до вратата.

— Имам дъщеря на твоята възраст. Когато те видях тук, цялата в тръбички и на системи, се запитах защо това хубаво младо момиче, което има цял живот пред себе си, е решило да се самоубие. После до нас започнаха да достигат разни истории: за писмото, което си оставила — изобщо не повярвах, че това е истинската причина, — за това, че дните ти са преброени заради сърцето ти, което е пострадало безвъзвратно. Образът на моята собствена дъщеря не излизаше от главата ми: ами ако и тя реши да направи същото? Естественият ход на живота е да се бориш, за да оцелееш по някакъв начин. Защо някои хора се опитват да му се противопоставят?

— Точно затова се разплаках преди малко — каза Вероника. — Когато взех хапчетата, исках да убия някого, когото ненавиждах. Не знаех, че в мен има и други Вероники, които бих могла да обичам.

— Какво кара един човек да намрази самия себе си?

— Може би малодушието. Или вечният страх, че грешиш, че не правиш това, което другите очакват от теб. Преди няколко минути бях весела и забравих за смъртната си присъда, но когато осъзнах положението, в което се намирам, се изплаших.

Сестрата отвори вратата и Вероника излезе.

„Как можа да ме попита подобно нещо? Какво иска, да разбере защо се разплаках ли? Нима не знае, че съм съвсем нормален човек, че изпитвам желания и страхове като другите хора и подобен въпрос — особено сега, когато вече е късно — може да ме хвърли в паника?“

Докато вървеше из коридорите, осветени от слабата светлина на лампата в манипулационната, Вероника си даде сметка, че е прекалено късно и вече не е в състояние да възпира страха си.

„Трябва да се овладея. Аз съм човек, който довежда до край всяко нещо, което реши да направи.“

Тя наистина докарваше до последния стадий много неща в живота си, но само такива, които не бяха от голямо значение — като например да продължава да се сърди, вместо да помоли за извинение, или да престане да се вижда с някой мъж, в когото е влюбена, защото смята, че тази връзка няма да доведе до нищо… Беше безкомпромисна именно към лесните неща, за да докаже на самата себе си колко е силна, как не й пука за нищо, докато в действителност бе уязвимо момиче, което никога не се бе изявявало особено в учението или в спортните състезания в училище, нито бе успяло да запази хармонията вкъщи.

Превъзмогваше дребните си недостатъци, а се проваляше във важните, основните неща.. Придаваше си вид на независима жена тогава, когато изпитваше крещяща нужда от компания. Влизаше в някое заведение и всички я забелязваха, но обикновено завършваше вечерта сама в манастира, гледайки телевизионни програми, които не си бе направила труда да настрои. Бе създала у всичките си приятели впечатлението, че е модел за подражание, и бе изразходила енергията си, опитвайки се да бъде на висотата на представата, която бе изградила за себе си.

Поради това никога не й оставаха сили да бъде самата себе си — човек, който подобно на всички хора по света се нуждае от другите, за да бъде щастлив. Но другите бяха толкова трудни за разбиране! Реагираха по непредвидим начин, живееха, оградени от защитни стени, държаха се като нея — правеха се, че всичко им е безразлично. А когато се появеше някой по-открит човек, или веднага го отхвърляха, или го караха да страда, смятайки го за по-нисш от тях, за „наивник“.

Чудесно! Сигурно бе впечатлила много хора със силата и смелостта си, но докъде бе стигнала? До пустотата. До пълната самота. До „Вилет“. До чакалнята на смъртта.

Вероника пак започна да се разкайва, че е направила опит за самоубийство, и отново решително отхвърли това чувство. Защото сега изпитваше нещо, което никога по-рано не си бе позволявала: омраза.

Омраза. Тя сякаш присъстваше физически, като стените, пианото, сестрите — Вероника можеше почти да докосне тази разрушителна енергия, която излизаше от тялото й. Бе позволила на чувството да я обземе, без да се пита дали е добро, или не. Омръзнали й бяха самоконтролът, маските, благоприличието поведение. Вероника искаше през последните два-три дни от живота си да се държи колкото се може по-непристойно.

Бе започнала, удряйки плесница на по-възрастен от нея човек, изпуснала си бе нервите пред санитаря; бе решила да не бъде любезна и да не разговаря с другите, когато й се прииска да бъде сама, а сега се чувстваше достатъчно свободна, за да изпитва омраза. Все пак и достатъчно разумна, за да не започне да чупи всичко наоколо и да свърши живота си, натъпкана с успокоителни в някакво болнично легло.

И в този миг намрази всичко, за което се сети. Себе си, света, стола пред нея, счупения радиатор в един от коридорите, съвършените хора, престъпниците… Намираше се в психиатрия и можеше да изпитва чувства, които човешките същества крият от самите себе си, защото всички сме възпитавани единствено да обичаме, да приемаме, да се опитваме да намираме изход, да избягваме конфликти. Вероника мразеше всичко, ала най-много мразеше начина, по който бе ориентирала живота си — без никога да открие стотиците други Вероники в себе си, толкова интересни, луди, любопитни, смели, склонни да рискуват…

В един момент започна да изпитва омраза дори към човека, когото обичаше най-много на света: майка си. Прекрасната съпруга, която през деня работеше, а вечер миеше чинии, жертвайки живота си, за да може дъщеря й да получи добро образование, да умее да свири на пиано и цигулка, да бъде облечена като принцеса, да си купува маркови маратонки и тениски, докато тя самата кърпеше старата рокля, която носеше от години.

„Как е възможно да мразя някого, от когото съм получавала само обич?“ — помисли си смутено Вероника и се опита да промени чувствата си. Но вече бе твърде късно, омразата бе излязла на свобода, Вероника бе отворила вратите на своя личен ад. Мразеше обичта, която й бяха дали, защото тази обич не искаше нищо в замяна, а това бе абсурдно, нереално, противоестествено. Обичта, която не искаше нищо в замяна, я изпълваше с вина, с желание да отговори на очакванията й, дори това да означава отказ от всичко, което бе мечтала за себе си. Тази обич години наред се бе опитвала да скрива от нея корумпирания свят и неговите предизвикателства, бе пренебрегвала факта, че един ден Вероника ще си даде сметка за това, но няма да има сили да се справи.

А баща й? Мразеше също така и баща си. Защото за разлика от майка й, която работеше през цялото време, той знаеше как да живее, водеше я по барове и театри, забавляваха се заедно, а когато беше по-малка, тайно го бе обичала така, както се обича мъж, а не баща. Мразеше го и затова, че той винаги бе толкова очарователен, толкова общителен с всички — само не и с майка й, а единствено тя заслужаваше най-доброто отношение.

Мразеше всичко. Библиотеката с купищата книги, пълни с обяснения за живота, колежа, където бе принудена да учи алгебра по цели нощи, въпреки че не познаваше човек — с изключение на преподавателите и математиците, — който да се нуждае от алгебра, за да бъде щастлив. Защо я бяха карали да учи толкова алгебра, геометрия и всички онези абсолютно ненужни неща?

Вероника бутна вратата на салона, отиде до пианото, отвори капака и с всичка сила удари клавишите. Един безумен, несвързан, дразнещ акорд отекна в празното пространство, удари се в стените и се върна до слуха й под формата на остър тон, който сякаш издраска душата й. Но сега този акорд бе най-верният портрет на нейната душа.

Отново удари клавишите и неблагозвучните ноти още веднъж се отразиха във всичко наоколо. „Нали съм луда, мога да правя и това. Мога да мразя, мога да строша пианото. Нали душевно болните не са длъжни да подреждат правилно нотите?“

Удари по пианото веднъж, два, десет, двайсет пъти — и всеки път омразата й като че ли намаляваше, докато накрая съвсем изчезна.