Рада Москова
Птичи гласове

Над смълчаните дървета

дели облаци врабчета

бъбрят, спорят, разговарят —

ту се смеят, ту се карат.

 

— Пея аз за тебе, зрънце,

как блещукаш — като слънце

из тревите, чикчирик,

мое зрънце ечемик! —

дребно, рошаво врабче

пее от едно дръвче.

 

— Чувайте го как се мъчи,

врабе чедо-дребосъче.

То самото е едно

ечемичено зърно,

а пък иска, чикчирик,

слънцето да стигне с вик!

Ние пеем над полето —

от земята към небето

в люлката на песента ни

спят могили и поляни. —

Славеи в брезата тиха

гласовете си извиха,

всичко зазвуча и блесна

в музиката им небесна.

 

Сврака се обади: — Ка!

Моля, моля, не така!

Не чудесни и небесни

ами лесни

местни

песни

преди всичко трябват тука,

от извивки ни се втръсна!

 

Кукувица я прекъсна,

през баирите изкука:

— Ку̀-ку, всеки шум е вреден,

ку̀-ку, изброих до седем.

В този хаос чуруликащ

трябва всички да надвикаш!

За да има малко ред,

ку̀-ку, ще броя до пет!

 

Врана излетя и перна

войнствено опашка черна:

— Га, внимавайте, трохи!

Га, насам-насам, мухи!

Всичко що е хвърковато

и лети със мен, когато

се разхождам, хвър, хвър, хвър,

под небесния чадър,

нека с всичка сила тича

право в човката ми птица! —

кацна тя на храсталака,

клюн отвори и зачака.

 

Дребничката червенушка

над полето се залюшка,

тъничко затананика

на букетите иглика:

— Чѝ-чи, чуйте, аз съм, чѝ-чи,

дребно като орех птиче!

 

И под слънчевата стряха

всички гласове се сляха.

Пъстра птича песен литна

леко над тревата ситна,

разпростря се и земята

в звуците си залюля тя.

 

Слънцето със блеснал взор

слуша този птичи хор:

 

— Ку̀-ку, га̀-га, чѝк-чирѝк

този свят е птичи вик,

звучна птича веселба

птича радост и хвалба!