Карън Рафърти
Докосването на нощта (8)

Глава седма

„Какво остава от душата

целувката щом спре?“

Р. Браунинг

 

От три години насам Лусиен си представяше как ще се върне у дома, но след като двамата с Ариел се бяха качили в колата и бяха навлезли в кръга, чувството за нещо нередно в сборището беше толкова силно, че почти можеше да го пипне. Механично посегна към кристала, за да добие повече проницателност и установи, че Ариел все още го носи на шията си.

По дяволите! Защо не бе взел кристал от нея, още преди да бяха навлезли на територията на сборището?

„Защото бе толкова погълнат от целувката с нея, че изобщо забрави за кристала. Подобни грешки ще убият и двама ви.“

Като тръсна глава, отвратен от себе си, Лусиен понечи да поиска кристала от Ариел. Тя се бе отпуснала на вратата, а в очите й блестяха нови сълзи. Лусиен се изненада от неочаквано нещастния й вид и се свърза с ума й, за да провери какво не е наред. Все още се безпокоеше за Арманд, убедена, че с него се е случило нещо ужасно и винеше себе си за това.

Неоснователните самообвинения бяха толкова чужди на Лусиен, колкото и сълзите и той насочи вниманието си обратно към пътя, озадачен от самобичуването й. В него нямаше логика, защото Ариел нямаше нищо общо с решението на Арманд да дойде тук. Факта, че тя се обвиняваше за затрудненията на брат си за него бе не само истински объркващ, но и напълно абсурден.

Понечи да изрази мнението си, но се отказа, тъй като се опасяваше, че може да я накара отново да избухне в плач. По-добре да се срещне със сто гневни вещици, отколкото отново да преживее това усещане. Но беше важно да я извади от състоянието й на депресия. Магията му можеше да направлява мислите й, но не можеше да контролира емоциите й. За да се справи успешно, а по възможност и безопасно, с Гейлън, тя трябваше да бъде спокойна и напълно съсредоточена.

Но как можеше да развесели една простосмъртна, зачуди се смутено той. Тъй като наближаваха къщата, реши да остави въпроса за по-късно. Тази вечер нямаше да се среща с Гейлън и това му даваше достатъчно време да стигне до някакво решение. Засега трябваше да се погрижи да влезе незабелязано в къщата. Щом наближиха отбивката към дома му, той зави към банкета.

Ариел погледна объркано към Лусиен, щом колата спря.

— Защо спираме?

— Сигурен съм, че Гейлън е оставил някой да наблюдава къщата. За мен е важно да открия кой е той, така че остатъка от пътя ще измина пеша — обясни той. — Всичко, което ти остава, е да минеш онзи завой, след което ще видиш пред себе си черен път. Карай по него в продължение на половин миля и ще излезеш при къщата. Щом стигнеш там, влез направо вътре и ме чакай. Ако някой се приближи, не го кани вътре. Това е много важно, Ариел. Не трябва никого да каниш в къщата! Разбираш ли?

Лусиен й говореше с педантичния тон, с който се поучаваха деца и Ариел се намръщи раздразнено.

— Разбира се, че разбирам. Не съм идиот, Лусиен. Мога да следвам прости инструкции.

Оумен изръмжа тихо, сякаш възразявайки на твърдението на Ариел. Тя се обърна и й метна свиреп поглед. Котката оголи зъбите си и изфуча в отговор. Лусиен издаде звук, който прозвуча подозрително подобно на смях, но тъй като вече излизаше от колата, Ариел не можа да се убеди дали е така. Ако се бе развеселил, усещането е било кратковременно, защото след като тя се настани на шофьорското място, той затвори вратата и я изгледа мрачно през прозореца.

— Помни, Ариел! Върви направо в къщата и...

— ...не пускай никого вътре — раздразнено довърши тя. За да се убеди, че лекцията е приключила, тя добави: — Тръгвам. Ще се видим в къщата.

Лусиен кимна и навлезе между дърветата, последван по петите от Оумен. Докато Ариел ги гледаше как се скриват, внезапно я обзе паническото чувство, че е изоставена сама. Поклати неодобрително глава. Всичко, което се искаше от нея, бе да влезе в една празна къща, за Бога. Трябваше да престане да бъде толкова страхлива.

 

Докато Ариел потегляше, Лусиен направи магия на себе си и Оумен, която ги превръщаше в практически невидими и щеше да заглушава всеки звук, който можеха да издадат. И добре стори, защото малко след това в началото на черния път преминаха край един млад магьосник и неговия питомец. Стомахът на Лусиен се сви от опасения. Гейлън използваше деца, за да държи под око Ариел и едва ли можеше да се измисли по-дяволски план да се проникне през защитата й. Лусиен й бе казал да не пуска никой в къщата, но не бе сигурен дали тя няма да пусне някое дете, защото простосмъртните не считат децата за заплаха.

Не че децата в сборището бяха заплаха или, ако ставаше дума за това, биха й навредили. Техните сили, дори да се сплотяха, не бяха достатъчно големи, за да направят нещо повече от незначителни магии. Но това, което можеха да направят, бе да отворят прохода, от който се нуждаеше Гейлън, за да започне работа по магията си над Ариел.

Изруга отново, щом си спомни, че пак е забравил да вземе кристала от нея. Магията му щеше да свърже умовете им здраво, само ако тя влезеше в контакт с Гейлън. Във всички останали случаи, за да се свърже с нея щеше да му е нужен кристала.

Проклятие! Защо не бе предвидил, че могат да настъпят подобни обстоятелства и не бе направил магията по-силна?

Защото колкото по-силна бе магията, толкова по-трудно щеше да я развали. Ако се опиташе да защити себе си, можеше да обрече всички на гибел.

 

Ариел стигна до къщата и я загледа тревожно. Беше огромна, триетажна, облицована с камък сграда, обраснала с бръшлян, със същите източени сводове и стройни кулички, както в търговската част на града. От двете й страни растяха гигантски дъбове и борове, които образуваха тучен зелен балдахин над покрива й. Беше запазен естествения вид на местността, така че вместо трева пред къщата в изобилие растяха папрати и горски цветя. Но въпреки цялата красота, която я обграждаше, в къщата имаше нещо зловещо, подобно на прокълнат замък от приказките.

Ариел неохотно излезе от колата и тръгна към постройката. Тъкмо бе стигнала до входната врата, когато от дърветата изскочи малко черно-бяло кученце. Спря в основата на верандата и я залая.

Ариел незабавно отстъпи към вратата и погледна наежено кучето. Макар да обичаше кучета, веднъж, когато беше на десет години, едно я беше ухапало, и оттогава се приближаваше предпазливо към тях, особено към тези, които лаеха. Бе научила и то по неприятния път, че старата поговорка „куче, което лае, не хапе“ не винаги е вярна.

— Знак няма да ви ухапе. Просто иска да ви поздрави — каза нечий слаб глас.

Ариел извърна глава в посока на гласа и видя едно момиче на около дванайсет години, застанало до ъгъла на къщата. Беше тъкмо в кльощавата възраст на пубертета — само ръце и крака. Със силно къдравата си червена коса и луничаво лице приличаше на герой от детска приказка, но вниманието на Ариел бе привлечено от очите й. Те имаха същия бледосин цвят като на Лусиен и същата странна проницателност. Дали не му беше роднина?

— Здрасти, аз съм Ариел — колебливо се усмихна тя.

— Знам — отвърна момичето и пъхна ръце в джобовете си. Тръгна небрежно към кучето, което спря да лае. Като застана до него, тя погледа с любопитство към Ариел.

— Аз съм Лили.

— Радвам се да се запозная с теб, Лили.

Момичето кимна.

— Жадна съм. Може ли да си пийна вода?

— Разбира се — каза Ариел, като извади ключа от портмонето си и се обърна да отключи вратата. — Трябва само да открия къде е кухнята и да намеря чаша.

Отвори вратата и се обърна с намерението да покани Лили вътре. В този миг в ума й проблесна заповедта на Лусиен: „Не трябва никого да каниш в къщата.“ Едва ли е имал предвид едно дете.

Но щом очите на Ариел срещнаха призрачния поглед на Лили, тя реши, че е по-добре да бъде свръхпредпазлива, отколкото да провокира гнева на Лусиен.

— Ей сега ще се върна с водата.

Щом влезе в къщата, Ариел импулсивно погледа през рамото си. Момичето и кучето бяха изчезнали.

Излезе навън и огледа околността за някаква следа от тях. Нямаше нищо — нито звук, нито движение. Как бяха изчезнали толкова бързо и безшумно? Да не би момичето и кучето да бяха духове? Но това беше абсурд. Не съществуваха духове.

„Откъде знаеш? До вчера мислеше, че не съществуват магьосници, но сега си убедена в противното.“

Объркана и доста обезкуражена, тя се върна в къщата, затвори вратата и се огледа тревожно. От начина, по който дърветата обграждаха къщата, предполагаше, че вътре е тъмно, но големите, открити прозорци пропуска достатъчно, макар и приглушена светлина.

Намираше се в помещение, което изглежда, че беше голяма дневна стая с гол дървен под и сводест таван. Едната стена бе изцяло заета от каменнна камина. Камъните бяха така наредени, че образуваха както полица над камината, така и десетки тесни каменни полици, разположени от пода до тавана. Полиците бяха отрупани със стари буркани, пълни с нещо, което приличаше на сушени треви. Пред камината се намираха две очевидно ръчно изработени дървени кресла с широки облегалки за ръцете и избелели възглавници на гърба и седалката. С изключение на малката ръчно изработена масичка, поставена между креслата, нямаше никаква друга мебелировка, нито дори лампа или картина.

Ариел влезе навътре в стаята, а стъпките й кухо отекнаха в тишината. Тъй като бе привикнала със спартанския начин на живот, който водеше брат й, аскетичността на помещението не я изненада така, както би учудила някой друг. Тъй като Арманд постоянно отсъстваше, той никога не се безпокоеше от липсата на мебелировка, но Лусиен бе посочил, че членовете на сборището рядко напускат магическия кръг. Ако това беше вярно, логично бе да се стараят да направят домовете си колкото е възможно по-удобни.

Предполагаше, че простотата може да е част от начина им на живот, но това някак не се връзваше с представата й за сборището. Ако, както подозираше, те бяха сатанисти, дали не трябваше да бъдат епикурейци? В края на краищата какъв бе смисълът да следват Дявола, ако той не ги възнаграждаваше материално?

С нарастващо любопитство тя се приближи към камината и заразглежда бурканите. Определено бяха пълни с изсушени растения, но нямаха етикети. Някой от стъклениците, които не можеха да бъдат достигнати с ръка, бяха покрити с такъв дебел слой прах, че със сигурност не бяха пипани от години.

— Е, къде са очите от саламандър и спиртосаните криле от прилеп? — промърмори тя и нервно се обърна с лице към стаята.

Не беше сигурна какво привлече вниманието й към пода. Може би просто нямаше върху какво друго да фокусира погледа си. Но щом погледа й проследи сложната мозаечна плетеница, тя изведнъж разбра защо в тази стая не беше нужна мебелировка. В центъра на пода беше вградена огромна пентаграма, заобиколена от две окръжности. Между двете окръжности бяха разположени странни символи, които изглеждаха неразбираемо и изглеждаха така обезпокояващо, както онези, които бе видяла на вратата на „Вещерска отвара“.

Едва тогава Ариел проумя, че това не беше дневна, а... Как сатанистите наричат мястото, където извършват обредите си? Често казано, не искаше да знае. Искаше само да се махне оттук! Сега вече знаеше къде се намира Арманд и можеше да отиде до най-близкия полицейски участък за помощ.

Освен ако... тя все още нямаше доказателство, че Арманд се намира в Сенктюъри. Без доказателство, което би потвърдило правотата й, подозираше, че едва ли ще получи повече помощ, отколкото от полицията във Филаделфия. Проклятие! Какво можеше да бъде то?

Подскочи при силното почукване по вратата, което незабавно бе последвано от:

— Ариел, аз съм. Отвори вратата и ме покани да вляза.

Беше Лусиен и звукът на гласа му извади на повърхността всичките й опасения. Той продължаваше да твърди, че иска да й помогне да открият Арманд, но защо изобщо се бе свързал с Арманд и му бе казал за сборището? Единствената причина, за която се досещаше беше, че е искал да отмъсти загдето са го прокудили, но ако това беше вярно, защо тогава не бе дошъл с Арманд, както бе дошъл с нея? Защо го бе изпратил тук сам? Дали Арманд не бе послужил като средство за връщането му в сборището? Дали не бе го изпратил, за да послужи за някакво жертвоприношение? Дали не я бе довел тук поради същата причина?

„Позволяваш на въображението ти да вземе връх“, упрекна я вътрешния й глас.

Но Ариел не беше убедена, че си фантазира прекомерно. Напротив, колкото повече размишляваше, толкова повече заключенията й добиваха смисъл.

В такъв случай какво трябваше да стори, отчаяно се зачуди тя, докато Лусиен отново задумка по вратата и закрещя:

— Проклятие, Ариел, покани ме вътре!

Без дори да осъзнава какво прави, тя докосна кристала и прошепна:

— Арманд, какво да правя?

Последва пукащ звук и въздухът изведнъж се изпълни със статично електричество, което изправи всички косми по тялото й. Щом от кристала се заизлива светлина, тя изскимтя и невярваща на очите си се втренчи в сцената, която се разиграваше пред нея. Арманд седеше в центъра на пентаграмата. Косата му, която винаги беше по-дълга от обичайното, бе достигнала раменете му и освен това беше с брада. Но Ариел бе ужасена от това, че косата и брадата му бяха напълно бели. Още по-лошо, той се взираше в нея с пусти очи.

— Арманд! — отчаяно изпищя тя към страховития му образ, но щом свали ръка от кристала, за да го докосне, Арманд изчезна. Заедно с това пукащия звук стана по-силен, а въздухът още по-наситен с електричество, което затрудняваше дишането й.

— Проклятие, Ариел, повикай ме да вляза! — изрева отново Лусиен, като продължаваше да думка по вратата. — Чуваш ли ме, Ариел? Трябва да ме поканиш да вляза и то веднага!

Ариел погледна зашеметено към мястото, където Арманд бе седял на пода. Изведнъж се почувства слаба и замаяна, а край нея се чуваше някакво тънък, монотонен напев. Сякаш цялата къща крещеше срещу нея, а звукът ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая започна да й се струва, че тъпанчетата й ще се спукат.

Когато започна да се чувства така, сякаш мозъкът й все миг щеше да се разкъса, тя се строполи на колене, запуши уши с ръце и запищя:

— Спрете!

Но усилията й да надвика агонизиращия шум сякаш само го усилиха. Като осъзна, че единствения начин да избегне врявата бе да излезе от къщата, тя се опита да стане, но мускулите й сякаш се бяха превърнали на каша. Сви се на пода в трепереща купчина. Опита се да пълзи, но тялото й просто отказваше да й съдейства. Беше попаднала в капан!

О, Боже, какво да правя!

Докосни кристала и мисли за мен, така че да мога да дойде при теб!

Думите изненадаха Ариел, защото можеше да се закълне, че ги казва Лусиен. Но това беше невъзможно. Лусиен не беше тук.

Но той беше тук, смътно осъзна тя. Можеше да чуе над какафонията как думка по вратата и вика името й. Тогава защо не дойдеше при нея, за да я спаси? Той ли я подлагаше на това мъчение? Сигурно беше така. Вероятно бе направил нещо ужасно с Арманд и сега го правеше с нея.

По дяволите, Ариел! Докосни кристала и мисли за мен!

Яростта в мисловната заповед на Лусиен тласна Ариел към рефлекторно подчинение, при все че не беше лесно да достигне кристала. Ръката й сякаш пренебрегваше заповедта на мозъка да се премести. Като затвори очи, тя си наложи да заглуши доколкото може убийствения шум и да се съсредоточи върху изпълнението на тази задача.

Сякаш измина цяла вечност, преди ръката й най-сетне да се вдигне и след това едва-едва успя да достигне кристала. Но се справи и едва го бе докоснала, когато вратата се отвори.

Лусиен влетя в стаята с такава скорост, че Ариел го видя като размазано петно. Застанал над нея, той хвърли някакъв златист прашец във въздуха и извика някакви неясни думи. Миг по-късно шумът спря.

Ариел погледна немощно към Лусиен, неспособна да реши дали факта, че го вижда, я плаши или радва. Все още стоеше над нея с разтворени крака и ръце на кръста. Стойката му говореше за яростта му, но щом погледна към нея лицето му така пребледня, че Ариел нямаше да се учуди, ако го видеше да се превръща в лигав демон.

Тя облиза нервно устните си и се опита да седне. Едва бе успяла да се подпре на лактите си, когато Лусиен я вдигна в скута си с такава лекота, сякаш вдигаше малко дете.

Като я притисна до гърдите си, Ариел се озова очи в очи с гневния Лусиен. Само по себе си това бе достатъчно обезкуражаващо, но, комбинирано с неочакваното осъзнаване на силата му, й подейства направо плашещо. Вероятно можеше да се справи с нея просто като я стиснеше веднъж по-здраво.

Но ако възнамеряваше да я нарани, нямаше да й спасява живота, както току-що бе сторил. А Ариел не се съмняваше, че ако бе останала още малко изложена на онзи ужасен шум, това щеше да означава смъртта й.

Докато я носеше по мрачния коридор, Ариел отпусна глава на рамото му и затвори очи. Мускулите й все още бяха като желе и не можеше да си спомни някога да се е чувствала толкова изтощена.

Изглежда, че беше задрямала, защото следващото нещо, което видя бе как Лусиен я слага на едно легло. Погледна го смутено. Имаше нещо, което трябваше да му каже, но дори живота й да зависеше от това не можеше да си спомни какво беше то.

Понечи да каже нещо, но преди мозъкът й да успее да формулира думите й Лусиен поднесе малко шишенце към устните й и изля съдържанието му в устата й.

Щом клепачите й се отпуснаха тежко тя изведнъж си спомни, че искаше да каже на Лусиен за Арманд. Опита се да се разсъни, но Лусиен притисна длан към челото й и напя:

— Сега аз се грижа за теб, Ариел, и е важно да ми се подчиниш. Не мисли. Просто спи.

В гласа му имаше някакъв странен, мелодичен напев, който я приспа, въпреки настойчивото желание на мозъка й да стои буден. Докато усещаше, че се унася, продължаваше да го чува как казва:

— Подчини ми се, Ариел. Подчини ми се.

Тази заповед я накара да потрепери, защото най-сетне Ариел разбра, че нямаше друг избор. По някакъв начин Лусиен бе успял да се сдобие с власт над душата й и тя осъзна, че не можеше да му се противопостави, дори и да искаше.

 

Докато Лусиен наблюдаваше бледото, заспало лице на Ариел, сред емоциите му цареше такава бъркотия, че дори не се опитваше да я подреди. Вместо това се прокле, че се бе показал такъв глупак. На първо място не трябваше да изпраща Арманд тук, а след това не трябваше да задълбочава грешката с довеждането на Ариел. Ако тя беше прекарала още една минута в онази какафония, щеше да изгуби ума си. Дори сега съществуваше някаква възможност да е получила някакви необратими увреждания. Именно затова й бе дал приспивателната отвара. Беше важно да поспи, така че психиката й да има възможността да се възстанови от травмата.

Приглади косата си с ръка, все още зашеметен от случилото се. От Оумен бе научил за разговора на Лили с Ариел. Котката бе докопала информацията от питомеца на Лили. Освен това бе научила, че Ариел бе отказала да покани Лили в къщата. Затова се бе изненадал, когато, при приближаването му към къщата, направената магия започна да пращи край него.

Но как Гейлън бе успял да проникне в омагьосаната сграда, зачуди се объркан той. След като Ариел бе влязла във владение на дома, единствения начин, по който Гейлън можеше да добие подобна сила бе само ако той или някой друг под негов контрол влезеха в къщата по нейна покана, а Ариел бе отпратила Лили. Лусиен подозираше, че Гейлън е омагьосал къщата преди пристигането на Ариел, но въпреки това нямаше да успее да приведе магията си в действие, ако не бе получил някаква форма на покана. Така че въпросът беше как бе успял да го направи?

Имаше само един начин да разбере, мрачно осъзна той. Трябваше да използва кристала, за да претърси ума на Ариел и да я накара да изживее наново минутите, преди магията на Гейлън да влезе в действие. Но дали Ариел бе достатъчно силна, за да издържи на подобно напрежение? Ако нямаше достатъчно сили, можеше да се окаже, че е довършил онова, което Гейлън бе започнал — унищожаването на разсъдъка й.

Първият му подтик бе да я остави да оздравее, но после разбра, че би било твърде опасно да чака толкова дълго. Докато не разбереше какво бе привело магията в действие, нямаше да успее да се пребори с нея. Докато я чакаше да дойде в съзнание, Ариел можеше по невнимание отново да задейства магията и този път може би нямаше да успее да я спаси.

Преди да е успял да промени решението си, той започна да разкопчава блузата й и посегна към кристала, който лежеше между гърдите й. Щом ръката му докосна плътта й, собствената му магия незабавно влезе в действие, като изпрати вълни от задоволство през телата им.

Като пренебрегна нарастващото напрежение в слабините си и желанието, което усещаше, че се надига в утробата й, Лусиен внимателно проучи ума й. Като се увери, че Ариел спи спокойно — или поне дотолкова спокойно, доколкото позволяваше разбуденото желание — той поведе спомените й назад към онзи момент, когато той и Оумен я оставиха на пътя.

През следващите няколко минути Лусиен изживя пътя й до къщата и срещата с Лили и Знак. Щом почувства възбудата й от изчезването на Лили, той започна да въвежда успокояващи вълни в мозъка й. Едва след като се увери, че отново е спокойна, той я поведе по-нататък през спомените й.

Преживя разглеждането на стъклениците по рафтовете и се вкамени, когато Ариел разпозна пентаграмата на пода. Ариел не трябваше да я види, а камо ли да разпознае какво представлява, защото над всички простосмъртни, които навлизаха в долината, действаше обща магия. Тогава защо я бе видяла и разпознала?

Защото Гейлън е искал да я види и разпознае!

Но защо Гейлън би искал това, удиви се той. Отговорът сигурно се криеше някъде по-нататък. Поведе Ариел внимателно през спомените й, тъй като разбираше, че е достигнал опасен стадий. Страхът й стана осезаем, докато се колебаеше дали да отиде в полицията, а след това последва почукването му по вратата, което я хвърли в истинска паника.

Изруга се загдето бе постъпил по този начин. Беше толкова погълнат от желанието си да я накара да запомни, че не трябва да кани никого в къщата, че бе забравил да осигури собствената си покана. Без нея той просто не можеше да влезе, поради което не можа да й се притече на помощ, преди Ариел да бе докоснала кристала и да бе го призовала.

Отново я поведе из спомените й. Когато Ариел докосна кристала и попита брат си какво да прави, Лусиен се ужаси от вида на Арманд, така както се бе ужасила Ариел.

Бързо свали ръката си от кристала, тъй като разбираше, че е прекалено опасно да продължава да рови в паметта й. Освен това повече не се налагаше. Бе получил търсения отговор и за първи път в живота си изпитваше истински страх. Гейлън не бе омагьосал къщата. Той бе направил магия на Арманд. Всеки, който произнесеше името му в района на сборището и след това отвърнеше на образа му щеше да бъде подложен на наказанието, от което току-що бе пострадала Ариел. Плашеше го това, че единствения начин Гейлън да изпълни подобна опасно, унищожително заклинание бе употребата на Старите магии.

Още щом достигна до това заключение, Лусиен недоверчиво поклати глава. Не бе възможно Гейлън да прилага Старите магии. Та те бяха забранени преди повече от двеста години! Дори дядото на Лусиен, който беше висш свещеник на сборището, не знаеше думите, които ги привеждаха в действие. Те включваха употребата на тъмните сили и ако не се насочваха правилно бяха не само опасни, но и потенциално зли.

Но щом отново погледна бледото лице на Ариел, Лусиен разбра, че именно така Гейлън го бе победил, вземайки по този начин управлението на сборището в свои ръце. Това обясняваше също така странните сънища, които бе имал напоследък и които го бяха накарали да потърси съдействието на Арманд, а така също и усещането за нещо нередно в сборището. Злото от сънищата му е било реалност.

При това заключение изчезнаха всички надежди да се справи с Гейлън. Дори най-могъщият магьосник би се затруднил да надмогне такава сила. А той беше прокуден мелез, които се нуждае от кристал, за да достигне нивото на чистокръвен магьосник. Още щом Ариел се събуди, ще я качи в колата и ще побързат да се махнат оттук.

„А с Арманд какво ще стане?“, обади се съвестта му. „Ти го изпрати тук, значи ти трябва да го спасиш.“

„Но дали мога да го спася?“, мрачно възрази Лусиен, като се изправи на крака и започна да крачи напред-назад. Едва ли, ако образа, който бе видял, отразяваше истинското състояние на Арманд, а не бе някаква страховита представа, създадена от Гейлън. Арманд не само се бе състарил. Пустотата в очите му говореше, че разума му си бе отишъл.

Заля го вълна от чист гняв, който бе насочен колкото към него, толкова и към Гейлън. Вярно, че не обичаше много простосмъртните, но това не му даваше право да ги хвърля във войната му с Гейлън без тяхното знание и съгласие. С нарушаването на тази етика той несъмнено бе унищожил Арманд, а с довеждането на Ариел тук щеше да причини и нейното унищожение.

Сега, след като Гейлън вече знаеше как изглежда Ариел, можеше лесно да открие местоположението й с извикването на съответната магия. Единственият й шанс за спасение бе, ако той успееше да убеди висшия свещеник на някое друго сборище да я защити. Но само Гейлън в ролята си на висш свещеник знаеше точното местонахождение на другите сборище и всички те бяха разположени в Европа. Лусиен трябваше да признае, че граничеше с невъзможното да открие навреме някое друго сборище, за да я спаси. Гейлън не само щеше да проследи Ариел, но щеше да се опита да разбере кой я е омагьосал. Вероятно щеше да узнае, че е бил Лусиен и когато това се случеше, щеше да ги унищожи и двамата. Намираха се в безизходна ситуация.

Но може би това не беше вярно, сепна се Лусиен, когато една неочаквана мисъл премина през главата му. Когато Ариел бе влязла в града, Гейлън е знаел коя е тя или, по-точно казано, знаел е, че по някакъв начин е свързана с Арманд. Лусиен бе приел, че е получил тази информация от Арманд, но тогава защо не я бе потърсил във Филаделфия? И защо, когато откри, че е омагьосана, не направи никакво усилие да развали магията?

Единственото смислено заключение отново бе, че Гейлън се държи предпазливо, защото се бои, че е застрашен от друг магьосник. Но ако, както подозираше Лусиен, той практикуваше Старите магии, какъв магьосник би имал достатъчно мощ, за да го изплаши?

Лусиен отметна назад косата си с ръка. Чувстваше се така, сякаш нареждаше картинна мозайка, половината късчета на която липсваха. Единственият човек, който можеше да му даде нужните отговори, бе Гейлън, а това едва ли щеше да се случи. Вместо да се опитва да реши нерешимото, трябваше да се съсредоточи върху проблема как да измъкне Ариел и Арманд от тази каша, ако приемем, разбира се, че Арманд все още беше жив. За нещастие виждаше само един метод и той беше несигурен, тъй като трябваше да подложи Ариел на още по-голям риск.

Спря да се разхожда и се приближи до леглото. Докато погледа му се взираше в лицето й, необходимостта да я защитава, която се бе пробудила в него предишната нощ, се размърда неспокойно. Ариел беше толкова уязвима, толкова неподготвена да се бори с Гейлън, че дори самата мисъл да я използва срещу него беше неразумна. Но въпреки това знаеше, че само тя притежава единствената сила, която евентуално можеше да победи Гейлън — любовта към брат си.

Но дали любовта й беше силна и достатъчно чиста? Ако ставаше дума за други простосмъртни, той би изпитал сериозни съмнения, но Ариел и Арманд бяха близнаци. Ако можеше да се вярва на прочетеното за близнаците, между тях съществуваше здрава връзка, също като между семейство вещица и магьосник. Трябваше ли да приеме риска и да провери дали прочетеното е вярно?

Лусиен отново се изправяше през множество въпроси без отговор. Освен това пред него стоеше едно съвсем лично решение. Ако решеше да използва Ариел, тогава трябваше да заздрави магията, която ги свързваше — да направи себе си напълно податлив на Ариел. С други думи трябваше да поеме риска да се влюби в простосмъртна.

Но трябваше да вземе решението преди зазоряване. Междувременно трябваше да се опита да провери дали е вярно предположението му за Гейлън. Съществуваше възможност, макар и малка, Гейлън да не използва Старите магии.

Като се убеди, че Ариел спи, Лусиен тръгна да търси Оумен, но не я откри в обичайните й свърталища. Помисли си дали да не я призове, но знаеше, че ще го пренебрегне. Беше станала ревнива, откакто Ариел се замеси в историята. Затова я бе изплашила миналата нощ и продължаваше да я провокира при всяка възможност. Ако котката се държеше зле с някоя вещица, Лусиен би й показал кой е господарят, но не виждаше защо трябва да си развалят отношенията заради една смъртна.

Сега беше благодарен, че не се е намесил, защото се нуждаеше от помощта на Оумен. Тъй като беше намерил котката, след като го изхвърлиха от сборището, тя не влизаше в обсега на магията, която го държеше изолиран. Това означаваше, че може да скита из сборището и тайно да събира информацията, която се обменя между питомците от сборището и техните господари, точно както бе направила с кучето Знак на Лили. С малко късмет можеше да му донесе някой от търсените отговори.

Но преди всичко трябваше да я открие и да я помоли за помощ. Тъй като питомците не бяха задължени да изпълняват молбите на господарите си, задачата беше дяволски неприятна. Като се вземеше предвид настроението на Оумен, вероятно щеше да се наложи да я моли, а той никога в живота си не се бе молил. Дори не бе молил милост от Гейлън след победата над него в спора за мястото на висшия свещеник.

Лусиен знаеше, че като бе отказал да моли за милост мнозинството в сборището го бе сметнало за прекалено горд. Искаше му се да признае, че до известна степен те бяха прави. Но всъщност бе избрал заточението най-вече защото оставането му щеше да означава да се закълне във вечна вярност на Гейлън. Още по онова време подозираше, че Гейлън е безскрупулен, но не можеше да го докаже. И щом веднъж дадеше клетва да му се подчинява и да го следва, ръцете му щяха да бъдат вързани. Щом се закълнеше, дори да откриеше доказателство, че Гейлън нарушава законите на сборището, откритото обвинение щеше да означава незабавна смърт.

„А идването тук сега не носи ли същото наказание?“, присмя се вътрешния му глас.

„Това е война. Ако не бях дошъл, това би означавало безпрекословна капитулация!“

А Лусиен не възнамеряваше да се предава, защото знаеше какви ужасни последици щеше да има, ако съвета на висшите свещеници заловяха Гейлън да практикува Старите магии. Нямаше по-голямо престъпление и според висшия закон на сборищата, цялото сборище щеше да бъде унищожено. Семейството на Лусиен бе защитавало сборището повече от триста години и проклет да бъде, ако позволи на Гейлън да го унищожи.

Тръгна към втория етаж, където живееше след смъртта на дядо си. Смути се, когато не откри там Оумен. Можеше да почувства присъствието й, следователно тя беше някъде в къщата, но къде?

Три пъти прекоси коридора на втория етаж, преди да си спомни за третия етаж. Беше ходил там само веднъж, когато беше на девет години. Дядо му го бе завел там, за да му внуши колко деликатно е сборището, а празният трети етаж символизираше именно този факт.

Подобно на всяка друга раса, сборището си имаше своите наследствени слабости. При тях това беше раждаемостта. Една вещица можеше да роди само едно дете в живота си, а един магьосник — да зачене само едно. В зенита си, по времето когато процъфтяваха, беше нещо обичайно за сборищата в една къща да живеят четири поколения — прадядовците и прабабите, дядовците и бабите, родителите и детето. Но след това, по времето на Римската империя през първи век от Новата ера, бяха започнали да ги преследват и бе продължило до седемнадесети век. Осемнайсет столетия кланета бяха се отразили опустошително върху числеността на сборищата.

Всички тринайсет къщи в това сборище бяха изградени с традиционните три етажа с надеждата, че числеността на сборището може би ще нарасне и ще се върнат обратно към Златния си век. Но след повече от триста години само две фамилии бяха успели да запълнят капацитета на домовете си, а слуховете говореха, че в другите сборища положението е също така отчаяно. Някои дори предсказваха, че след няколко столетия тяхната раса ще престане да съществува — още една причина, поради която се налагаше да спре Гейлън, ако той използваше Старите магии. Ако сборището бъдеше унищожено, това щеше да увеличи още повече вероятността расата им да угасне.

Отиде до стълбата, която водеше към третия етаж и се изкачи. Вратата, водеща нагоре, беше някога заключена, но не се изненада, че я намира отворена и влезе вътре. Стаята беше празна с изключение на един голям куфар, поставен в далечния й край. Оумен седеше върху куфара в класическата котешка поза.

Лусиен любопитно огледа куфара. Откъде ли се бе появил и на кого принадлежеше? Щом се приближи, Оумен скочи на пода и махна триумфално с опашка. Лусиен отвори закопчалката и вдигна капака. Съдържанието на куфара го изненада. Върху купчина дрехи се виждаше позлатена писалка с гравирани инициали А.Д., които потвърждаваха, че пред него е собствеността на Арманд Дантес.

Възможните последици от находката му накараха ума му да препусне бързо. Някой бе влязъл в къщата, бе опаковал вещите на Арманд в куфара и го бе оставил тук. Не можеше да бъде Гейлън. Той щеше да е унищожил доказателството. В такъв случай кой и защо го бе направил? Нямаше разумно обяснение.

— Какво става тук, по дяволите? — объркано промърмори Лусиен. За нещастие нито куфара, нито съдържанието му можеха да говорят.

Е, това не беше точно така, мислено се поправи Лусиен. Писалката принадлежеше на Арманд и Лусиен го бе видял да си играе с нея при всяка от срещите им. Психометрията не беше сред най-развитите умения на Лусиен, но беше сигурен, че ако се съсредоточи върху писалката ще получи някаква представа какво се бе случило с Арманд.

Но преди това трябваше да се занимае с Оумен. Тя седеше на пода и го наблюдаваше предпазливо.

— Знаеш какво искам — каза Лусиен. — Ще се разходиш ли из сборището, за да ми събереш информация?

Котката изпусна тихо ръмжене и го изгледа обвинително.

Лусиен кимна тържествено.

— Права си. Предупреди ме, че ще си навлека неприятности като се захващам с простосмъртни. Освен това високо оценявам факта, че откри куфара. Но не отговори на въпроса ми. Ще се разходиш ли из сборището?

Опашката й настръхна и Оумен оголи зъби и изфуча срещу него. След това изскочи от стаята, преди Лусиен да успее да й отговори.

Лусиен поклати глава и въздъхна тежко. Оумен щеше да му помогне, дори ако я беше яд на него, че се бе усъмнил в помощта й. Разбира се, ако предварително бе приел, че ще му помогне, тя щеше да го обвини, че смята помощта й за нещо дадено.

Като реши, че никога няма да успее да проумее женския пол, Лусиен извади носна кърпичка от задния си джоб и внимателно вдигна писалката. Не искаше да я докосва, преди да се е подготвил както трябва.

Отиде на първия етаж и постави писалката в центъра на пентаграмата, като я заобиколи с дузина стъкленици от рафтовете. След това извади свещените свещи и кадилницата иззад тайния камък в огнището.

Едва след като бе събрал всичко, той си спомни, че не бе взел кристала от Ариел. Проклятие! Кристалът му беше нужен за магията, която искаше да направи. За нещастие, той го беше дал на Ариел, така че не можеше просто да си го вземе. Трябваше да я помоли за това, а не можеше да го стори, докато Ариел се намираше под въздействието на приспивателната отвара.

Лусиен не можеше да си спомни някога да е бивал толкова разочарован. През целия си живот бе следвал правилата на сборището, но през последните няколко дни бе научил колко спъващи можеха да бъдат те. Като че ли всеки път, когато се обърнеше, му се налагаше да моли за нещо, а като магьосник той бе навикнал да изисква.

Очевидното решение бе да изчака докато Ариел се събуди, но знаеше, че това беше твърде опасно. Тя беше заспала с мисълта за Арманд и вероятно той щеше да изпълни първите й мисли, щом се събудеше. Ако кажеше името му, преди Лусиен да е успял да я спре, магията на Гейлън щеше отново да влезе в действие. Дори моментното подлагане на въздействието й можеше да се окаже фатален удар за психиката й. Трябваше да направи магия, която да забранява на двама им да изговарят името на Арманд, преди да се е събудила. Но за такава магия, обаче, му бе нужна голяма мощ, а единственият начин да я добие бе посредством кристала.

С огорчение осъзна, че можеше да направи само едно нещо. Трябваше да използва Ариел като проводник между себе си и кристала.

Отказа се веднага от тази идея, защото, ако използваше Ариел като канал, нямаше да успее да запази себе си и нея като отделни индивиди. Макар Ариел да нямаше да извършва физически движения, тя щеше да вижда всичко, което вижда той, щеше да прави всичко, което той прави. От гледна точка на ума й това щеше да бъде нейно преживяване, а Лусиен трябваше да е в състояние да управлява емоциите й. Ако тя се паникьосаше и изпуснеше кристала по средата на магията, това можеше да даде сериозни отражения. Единственият начин да бъде сигурен, че това няма да се случи бе да се свърже толкова близко с Ариел, че във всеки миг да чувства онова, което чувства тя самата. Бедата при подобни близки емоционални връзки бе там, че те можеха да ги съединят така здраво, че да останат свързани с Ариел до края на живота си. Ако това се случеше, той никога нямаше да успее да си намери вещица, а тъй като никога не би избрал за спътница в живота една простосмъртна, това означаваше, че няма да може да стане баща. Животът му щеше да е приключен.

Можеше ли да поеме такъв риск? Желаеше ли да поеме такъв риск?

Всъщност знаеше, че няма друг избор. Беше морално задължен да защити сборището, дори с риск да се обрече на самотен живот.

Като изпусна една решителна въздишка, той тръгна към стаята, където спеше Ариел. Като седна на леглото до нея, той постави ръката й върху кристала и я покри с дланта си. След това смеси мислите си с нейните. Когато се бяха слели, той премести кристала във фокуса на мислите им и й заповяда да не го пуска, докато не й каже. След това стана от леглото и тръгна към пентаграмата, като знаеше, че в ума си Ариел изминава същия път.