Карън Рафърти
Докосването на нощта (4)

Глава трета

„Лежа във мрака непрогледен,

сънувам чуден, страшен блян

до днес от никой не видян.“

Едгар Алън По, „Гарван“

 

Ариел се размърда неспокойно в леглото си. Чувстваше се така, сякаш някой я викаше, зовеше. Дъхът й сепна, щом се претърколи по гръб, отвори очи и видя, че гледа към Лусиен. Той стоеше до леглото с похотлив поглед и предизвикателна усмивка.

Когато той повдигна завивката и бавно я смъкна в краката, Ариел потръпна в очакване. Щеше да прави любов с нея. Тя искаше той да я люби, осъзна Ариел и потрепери чувствено.

Горещият му поглед се плъзна по тялото. Ариел простена, щом върховете на пръстите му очертаха ареолата на едната й гърда през коприната на нощницата. Простена отново, щом Лусиен докосна другата й гърда.

Копнееше да докосне зърната й, но, преди да успее да изкаже желанието си, ръката му се плъзна надолу, към пресечната точка на бедрата й. Ариел простена тихо и неспокойно размърда крака, докато той очертаваше обърнатия надолу триъгълник от руси къдри през коприната. Защо я мъчеше така? Защо просто не правеше любов с нея?

„Защото това е увертюрата“, отвърна безмълвно Лусиен.

Едва тогава забеляза, че ръката му докосва кристала. Кристалът започна да тлее, да пулсира под върховете на пръстите му. Изведнъж спря да го докосва и, като се втренчи властно в нея, започна бавно, целенасочено да гали кристала. Зърната й се напрегнаха. Усети, че се навлажнява от сластно очакване и по вътрешната страна на бедрата й се разля топлина. Клиторът й набъбна и стана чувствителен. Вагиналните й мускули започнаха да се свиват и разпускат ритмично, все едно че правеше любов. И наистина Ариел сякаш чувстваше Моргрет в себе си.

Но той не беше в нея, а парещата жар, която разливаха очите му й подсказваше, че знае всички нюанси на усещанията в тялото й; че се възползва от неволната й реакция, за да засити собствената си лъст; че възнамерява да прави любов с нея, без дори да я докосне и въпреки това да постигне задоволство.

Щом осъзна, че желае да получи удоволствие, без участие в правенето на любов, в нея се надигна не толкова гняв, колкото възмущение. Не възнамеряваше да му позволи да се измъкне по този начин. Ако искаше да я люби, значи трябваше да го прави истински.

Ариел се надигна на колене в средата на леглото и с дързост, която дори не бе подозирала, че притежава, започна бавно, съблазнително да съблича нощницата през главата си. Не чуваше, а по-скоро усещаше учестеното му дишане. Това я окуражи и, като метна настрана копринената дреха, плъзна ръце надолу по тялото си, наслаждавайки се на покорния му поглед, който следваше всяко нейно движение.

Чу, че дишането му стана по-рязко и видя, че очите му загубиха блясъка си. Кристалът започна да свети още по-ярко, да пулсира все по-бързо и Ариел протегна ръка към Лусиен, канейки го при себе си.

Чувстваше неохотата му, макар все пак да пристъпи по-близо до ръба на леглото. Тя се плъзна по атлазения чаршаф и промъкна ръката си под разкопчаната му риза. Космите по гърдите му бяха къдрави и гъсти, а сърцето му препускаше лудо под дланта й. Мускулите му трепнаха, щом палецът й погали зърното му. Лусиен понечи да се отдръпне, но тя сграбчи ризата му, за да го задържи до себе си, докато с другата разкопчаваше останалите копчета.

Чу как Лусиен си пое дълбоко дъх, щом Ариел привърши с трудната задача, измъкна ризата от джинсите му и след това я смъкна от раменете му надолу по ръцете му. Самата тя пое дълбоко дъх, щом се загледа в голия му торс. Лусиен имаше най-великолепното тяло, което бе виждала.

Отново почувства желанието му да избяга. Преди да успее да го стори, Ариел хвана колана на джинсите му. Щом разкопча ципа и ги смъкна към бедрата му дишането на Лусиен стана накъсано. Краката му бяха боси и щом джинсите се свлякоха на пода, той пристъпи извън тях.

Ерекцията му изпъваше гащетата му и Ариел отново пое дълбоко дъх, щом го погали. Лусиен простена и стисна кристала още по-здраво. От него струеше светлина, която вече не пулсираше. Тя туптеше.

Смъкна гащетата му надолу и щом и те се свлякоха на пода, Ариел седна назад върху петите си и се загледа към него. Той беше мечтата на всяка жена и дори нещо повече. Вдигна очи към лицето му и се усмихна победоносно. Отпусна се назад върху атлазените чаршафи и измърка гърлено:

— Ела, Лусиен, люби ме.

Докато той се качваше на леглото и се наместваше между бедрата й, поклати глава отрицателно, сякаш искаше да отхвърли желанието. Ариел инстинктивно изви в дъга бедрата си към него и Лусиен отново поклати отрицателно глава, докато проникваше в нея.

Светът на Ариел избухна в чувствен взрив, щом той я изпълни. Лусиен започна да се движи в нея и Ариел обхвана с крака бедрата му, притискайки го към себе си. Когато тласъците му станаха по-настойчиви тя го посрещна с нетърпение.

„Сега!“, изкрещя той, макар и отново безмълвно.

Моргрет все още стискаше кристала и Ариел инстинктивно обхвана ръката му със своята. Можеше да почувства всичко, което той изпитваше и знаеше, че Лусиен можеше да почувства нейната собствена кулминация.

Ариел затвори очи, опитвайки се да продължи вълшебството, дори когато усети, че Лусиен се отделя от нея. Самотата й щеше да я нарани, ако не бе почувствала, че той ще се върне и тогава екстаза ще започне отново.

 

Ариел отвори очи. Беше сутрин и тя побърза да се увери, че все още е облечена с нощницата си. След това се измъкна от леглото и изтича до вратата. Беше заключена. Облекчено се отпусна на нея. Значи любовната сцена с Лусиен Моргрет не е била нищо друго, освен сън. Обаче какъв сън!

Простена и зарови лице в дланите си. Не можеше да повярва, че е имала еротичен сън с него. За Бога, та този човек се мислеше за магьосник! Носеше магьосническа кесия на кръста си и кристал на врата си. Не само се бе вмъкнал в къщата й, но и бе я защитил с магия. И нещо още по-лошо — тя се бе включила в играта му. Нима беше луда като него?

Определено съществуваше подобна възможност, заключи тя, отивайки към банята. За свое оправдание трябваше да признае обаче, че през последните няколко седмици живееше под голямо напрежение. Така че какво толкова странно, че бе имала еротични сънища с Лусиен Моргрет? Най-малкото трябваше да бъде благодарна, че не бяха кошмари.

От гърдите й се откъсна горчив смях. Донякъде сънят й беше от най-лошите кошмари, тъй като в него бе успяла да постигне онова, което никога не бе изпитвала наяве — сексуален контакт.

Не че мъжете не й харесваха. Напротив, тя ги обожаваше и макар да се бе увличала безброй път, просто никога не се бе влюбвала достатъчно, за да стигне с някого до леглото. Арманд на шега й се присмиваше, че това е така защото търси принца от приказките. Казваше й, че очаква някой рицар с лъскава броня да дойде при нея, да я вземе в прегръдката си и да отнесе със себе си, за да живеят дълго и щастливо.

Не беше прав. Не търсеше рицар в блестяща броня. Търсеше мъж, който би я обичал винаги, дори когато грешеше и към когото би могла да чувства същото. Искаше да бъде сигурна, че той ще бъде винаги с нея, в добри и лоши дни. Искаше да бъде сигурна, че нищо не ще ги раздели. Всъщност това, което търсеше в действителност беше мъж, към когото би могла да храни същата безгранична любов, каквато изпитваше към брат си и в този смисъл можеше да се приеме, че Арманд беше прав. Търсеше принца от приказките и беше достигнала до заключението, че на света няма мъж, който би могъл да я обича така всецяло, което означаваше, че по всяка вероятност щеше да се превърне в най-старата жива девственица. А това беше отвратително подтискащо.

Но сега не беше подходящо време да се вайка за липсващия си сексуален живот, укори се тя. Брат й беше в беда и спасението му зависеше само от нея. Надяваше се, че днес Моргрет ще прояви по-голяма словоохотливост по отношение на местоположението на Арманд.

Мисълта, че ще трябва да се изправи пред Моргрет лице в лице след нощните си тайнствени сънища, я накара да се изчерви. Само ако той знаеше какво бе сънувала... Изхвърли бързо тази мисъл от главата си. По никакъв начин Моргрет не би могъл да узнае. Тогава защо изпитваше това обезпокоително усещане, че все пак той знае за съня й?

 

В мига, в който Ариел се пробуди, Лусиен го разбра и изруга. Не можеше да повярва, че по някакъв начин тя бе успяла да установи контрол над снощния си сън. Той правеше магията, но имаше смътното усещане, че тя също бе направила някаква магия. Никога в ръцете на никоя вещица не бе изпитвал това, което бе преживял през изминалата нощ с Ариел. Още по-обезпокоителен бе фактът, че бе прекарал една безсънна нощ в борба с желанието си да се върне и отново да повтори стореното. Това също не му се бе случвало преди. Разбра, че се бе случило онова, от което се боеше най-много. Ариел бе установила емоционален контрол върху него и щеше да бъде много трудно да го премахне.

Инстинктът му за самосъхранение му крещеше да избяга колкото може по-далеч от Ариел, но всъщност той сам бе окачил моркова пред носа си. Не можеше да си наложи да избяга от възможността да възвърне полагащото му се място в сборището. А след като веднъж се върнеше там, щеше да намери вещица, която да има същото въздействие над него.

Влезе в кухнята и сложи да се вари кафе. Влечението му към Ариел беше една досадна подробност, но беше под негов контрол, успокои той сам себе си.

Кафеварката засъска и Лусиен потърси подходящи чаши в кухненските шкафове на Ариел. Докато ги открие кафето беше станало готово. Наля си една чаша и се настани на масата, точно преди Ариел да влезе в кухнята.

— Добро утро — поздрави я с официален тон, докато я оглеждаше. Беше облечена в бежова копринена риза с дълги ръкави и набори на яката и маншетите, и подходящ панталон. В облеклото й нямаше нищо особено секси, но докато погледът му се плъзгаше по тялото й Лусиен усети, че се възбужда. Дали наистина имаше по рождение малко, звездовидно петно на десния си хълбок или тази подробност бе продукт на въображението му? Предпочете да приеме, че белега е въображаем, защото приличаше твърде много на белезите, които носеха вещиците. Вещиците с такива белези представляваха особена съблазън за един магьосник. Ариел беше достатъчно съблазнителна и без да бъде вещица.

Когато Ариел не отвърна на поздрава му, Лусиен разбра, че тя си спомня мислената им любов. Изведнъж усети непреодолимото желание да я подразни.

— Хубави ли бяха сънищата ви, Ариел?

Ариел прокле червенината, за която бе сигурна, че обагри бузите й в отговор на този въпрос. Извърна поглед встрани и се насочи право към кафеварката.

— Не знаех, че вече сме преминали на малки имена. За ваше сведение нощес не сънувах нищо. Благодаря ви, че сте направили кафе.

— Всички сънуват, Ариел.

Тя го погледна през рамо, а веждите й се сключиха в намръщена гримаса.

— Но не всички помнят сънищата си, мистър Моргрет.

— И вие не помните какво сте сънувала?

— Никога. Кога ще ми кажете къде е Арманд?

— А аз винаги помня сънищата си. Искате ли да ви разкажа какво сънувах?

— Не! — остро отвърна Ариел, а чашата с кафе потрепери в ръката й. Той не би могъл да знае какво е сънувала. Не би могъл! Тогава защо я измъчваше така? — Искам само да знам къде е Арманд.

— Не съм казвал, че ще ви съобщя.

— Намекнахте, че ще ми кажете — напомни му тя, като се обърна и внимателно отнесе чашата си до масата. Успя да стигне до там, без да я разлее.

— Нищо не съм намеквал. Казах, че ще ви помогна, ако почувствам, че той е в опасност.

Ариел срещна погледа му и попадна под хипнозата на сребристата жар на очите му. Той беше дошъл в съня й. Беше я докоснал. Беше я любил. Беше...

Не! Този спомен беше само сън!

— Кажете ми къде е Арманд, мистър Моргрет.

— Искам да ме наричате Лусиен — заповяда той.

Ариел механично се наежи.

— Предпочитам да ви наричам мистър Моргрет.

В погледа му се мярна нещо мрачно и опасно. Ариел почувства как я пронизва страх, наблюдавайки как ръката му се надига бавно към кристала.

— Кажи го! — промълви той.

Дълбокият му, кадифен глас премина през нея, изпускайки искри. Пронизващите му очи бяха като приковани в нея и караха сърцето й да бие учестено и силно. Щом Моргрет погали по дължината проклетия си кристал, Ариел се почувства така интимно свързана с него, сякаш двамата се гърчеха в спазмите на любовния акт. Ужаси се от топлината, която внезапно се разля по вътрешната страна на бедрата й.

Лусиен подпря ръце на ръба на масата и се наклони към нея. Ако Ариел преди чувстваше как очите му я пронизват, то това не беше нищо в сравнение с нахлуването, което изпита сега. Сякаш умът му се сля с нейния така пълно, както се бяха слели телата им в съня й. Ариел искаше да се възпротиви, но почувства как отстъпва.

— Кажи го, Ариел! — подмамващо рече той, като мързеливо прекара по извивката на долната й устна дългия си, изящен показалец.

— Лусиен — едвам отвърна тя.

В очите му блесна триумфът, сякаш Моргрет току-що бе успял да докаже нещо на себе си. Устните му се извиха в усмивка, за която можеше да се употреби една-единствена дума — демонична.

Тази усмивка тласна Ариел обратно към действителността и й се прииска да изругае, задето се бе поддала на магията му. Въздържа се, защото беше сигурна, че намерението му беше да я унижи. Не възнамеряваше да му доставя удоволствие с подобно потвърждение на успеха му.

— А сега, Лусиен, да се върнем към Арманд — припряно каза тя. — Къде е той?

— В сборището.

— Къде се намира сборището?

— Ще го узнаете, когато му дойде времето.

— Мисля, че времето вече е дошло.

Лусиен поклати отрицателно глава.

— Ще настане, когато аз реша. Аз командвам, Ариел. Ти прие условията ми.

Ариел понечи да подеме спор с него, но всъщност Лусиен беше прав. Беше се съгласила с условията му.

— Какво предпочитате за закуска? — попита тя.

— Каквото и вие.

— Закусвам само препечена филия и сок.

— Защо?

Въпросът му я смути.

— Защо закусвам само с хляб и сок ли? — когато той кимна в отговор, Ариел отвърна: — Защото трябва да поддържам теглото си.

Погледът му се плъзна по нея, но бързината му не смекчи въздействието му. Когато очите му се върнаха на лицето й, Ариел можеше да се закълне, че вижда в тях същия блясък, който бяха имали в съня й. Но той изчезна толкова бързо, че не можа да реши дали само не й се е сторило.

— Препечен хляб и чаша сок са напълно достатъчни — рече той с отегчен тон, който бодна самочувствието й. Нещо повече, Ариел почувства, че точно това беше намерението му.

Подтисна желанието си да извади всичко от хладилника. Изглежда, че на Моргрет му ставаше навик да я предизвиква. Не го харесваше. Не му вярваше. Тогава защо бе сънувала онзи идиотски сън за него?

Изядоха закуската си в пълно мълчание. Всеки път, щом Ариел погледнеше към Лусиен, откриваше смущаващия му поглед върху себе си. Най-накрая сведе глава надолу, нежелаеща повече да го поглежда. Нежелаеща да разговаря с него. И най-вече нежелаеща да мисли за снощния си сън.

Измина почти половин час, преди Ариел да попита:

— Какво ще правим с Арманд?

Лусиен допря за известно време ръка до кристала. Беше почти осем часа. Сигурно вече имаше някой от сборището, който да отговори, ако Ариел се обади по телефона. След като разбереше дали къщата му се дава под наем, което не трябваше да бъде така, щеше да може да й отговори.

— Преди да започнем да кроим планове, трябва да се обадите в една агенция за недвижими имоти — каза й той. — Кажете им, че търгувате с редки издания и искате да наемете къща за един месец, за да потърсите в района стари книги. Ако имат свободна къща ще ви съобщя плановете си.

— А ако нямат свободна къща?

— Просто се обадете, Ариел. И не им казвайте истинското си име. Не искаме да ви свържат по някакъв начин с Арманд.

На Ариел й се прииска да го притисне, за да получи малко повече информация, особено след забележката му, че ако няма свободна къща за даване под наем няма да търсят Арманд. Щом вдигна слушалката на телефона, Моргрет й каза номера. Съблазни я мисълта да го запише, но предпочете да го запамети. Ако Лусиен решеше да не й помогне, поне щеше да има някаква нишка, която да следва.

Лусиен докосна кристала, блокирайки в ума на Ариел цифрите, които й бе казал и ги подмени с истинските. Ако се окажеше, че Арманд е в безопасност, не можеше да поеме риска Ариел да се появи сама в сборището. Когато номерът отговори, Лусиен блокира в ума на Ариел името на истинската агенция за недвижими имоти и го подмени с измислено. След това побърза да свали ръка от кристала. Никой не можеше да узнае за него, но все пак не искаше да рискува.

Застави се да се облегне назад и да се отпусне, докато слушаше как Ариел разказва съчинената си история. Но веднага се напрегна, щом я чу да казва: „Описанието на къщата звучи чудесно. О, извинявайте, някой звъни на вратата. Бихте ли изчакали за миг?“, и се обърна към него.

Притисна слушалката към стомаха си и каза:

— Имат свободна къща. Сега какво да правя?

— Попитай ги дали можеш да я наемеш веднага. Ако е свободна, кажи им, че утре по някое време ще наминеш — отговори той. — Можеш да тръгнеш утре, нали?

— Разбира се.

Докато Лусиен разсеяно слушаше как Ариел се договаря да наеме къщата, в главата му се блъскаше бъркотия от чувства. Самата мисъл, че най-сетне отново ще си отиде в къщи го караше да се чувства с приповдигнато настроение, но освен това беше обезпокоен от събития, позволили това завръщане. Гейлън бе хванал Арманд. Това беше сигурно. Също така беше сигурно, че Арманд е изпил отварата, иначе Гейлън щеше да е открил, че го е изпратил Лусиен. И Гейлън вече щеше да е тръгнал по петите му. Искаше му се да знае кога Арманд е изпил отварата и колко време ще продължи действието й. Ако Арманд възвърнеше паметта си, докато той и Ариел са сред сборището...

Тревожните му мисли бяха прекъснати от Ариел, която се върна до масата и каза:

— Всичко е уредено. Сега ми кажете плановете си.

— Преди да го сторя трябва да ме поканите да ви придружа в сборището.

Ариел смутено го погледна.

— Защо?

— Защото не мога да стъпя на територията на сборището, без да имам покана от някой, който живее там. Тъй като вие наехте къща, значи вие сте този някой.

— Но това е глупаво.

Щом Лусиен й хвърли свиреп поглед Ариел вдигна ръце и каза:

— Окей! Считайте, че сте поканен.

Моргрет кимна.

— Арманд отиде в сборището, за да проучи конкретно висшия свещеник, Гейлън Морган. Най-лесният начин да открием Арманд е да намерим Гейлън. Ще отидете в града и ще намерите Гейлън, но не можете направо да попитате за него. И, за Бога, не позволявайте на никого да узнае, че сте сестра на Арманд или че сте ме поканили. Ако го направите, ще изложите всички ни на смъртна опасност. Разбрахте ли ме?

Покровителственото му поведение подразни Ариел. След като Арманд се бе захванал да проучва групата, значи тези хора бяха потенциално опасни. Нямаше нужда от съветите на Лусиен относно поведението си.

— Знам как да се справя сама — обидено отвърна тя, — така че можете да спестите уроците си за някой, който наистина има нужда от тях.

Гневът на Лусиен избухна. Без дори да помисли какво прави, той докосна кристала и щракна с пръсти. Почти пълната с кафе чаша на Ариел се вдигна от масата, обиколи три пъти стаята и се върна обратно на мястото си, без от нея да се разлее нито капка.

Ариел зашеметено зяпна Лусиен. Как го беше направил? Сигурно беше някакъв фокус. Не би могло наистина да има магьосници! Това беше невъзможно!

Но още докато отричаше съществуването на подобна възможност, в ума й се мярнаха множеството странни събития, които бяха се случили, откакто се запозна с Моргрет. Беше нападнал онези мъже, без да ги докосне. Беше преминал незабелязан през алармената система. Беше излекувал главоболието й и беше разбрал, че е ходила в апартамента на Арманд. Сякаш някъде дълбоко в себе си през цялото време бе знаела истината.

Но най-убедителни от всички тези доказателства бяха неземния сребрист блясък на пронизващите му очи, които се бяха впили в нея и пулсиращата светлина, която кристала бе започнал да излъчва в мига, в който Лусиен бе щракнал с пръсти и бе издигнал във въздуха чашата кафе. Независимо колко силно искаше да отхвърли тази възможност, Ариел инстинктивно разбра, че Лусиен Моргрет наистина е магьосник.

Потрепери при тази мисъл, но, колкото и странно да беше, не изпитваше никакъв страх от Лусиен. Някакъв инстинкт й подсказваше, че макар винаги при удобен случай да можеше да я изплаши до смърт, Лусиен никога не би я наранил. Беше се отнесъл твърде деликатно към нея в съня й.

Лусиен усети как го обзема ярост, щом Ариел се загледа с интерес в него. Не беше сигурен дали го е яд на самия него, загдето се бе изперчил или на нея, защото не изглеждаше изплашена от видяното. Знаеше, че съвременното общество не вярва в съществуването на вещици и магьосници. Това мнение се подхранваше непрестанно от сборищата по цял свят, които по този начин осигуряваха оцеляването си. Но в този момент му се искаше Ариел не само да повярва в съществуването на магьосниците, а искаше освен това и да се бои. Обаче не можеше да прецени от кого повече трябваше да се бои Ариел: от Гейлън или от него самия. Реши, че най-добре ще бъде, ако се бои еднакво и от двамата.

— Сега разбирате ли, че няма да имате работа с обикновени хора или са ви нужни още примери? — зловещо попита той.

— Убедена съм! — бързо го увери Ариел. Лусиен беше смъртно блед и Ариел имаше усещането, че една втора демонстрация на силите му няма да бъде толкова безобидна като полета на чашата кафе из стаята.

— Добре — промърмори той.

— Мога ли да ви задам един въпрос? — престраши се Ариел. Когато Моргрет кимна, тя попита: — След като несъмнено познавате този Гейлън Морган, защо самият вие не отидете в града и не го потърсите?

Няколко секунди Лусиен остана втренчен в нея. Когато Ариел почти беше убедена, че няма да получи отговор, той каза:

— Не мога да отида в града. Аз съм прокуден от моя народ, поради което е толкова наложително никой да не узнае, че имате нещо общо с мене.

Ариел отново го загледа изненадано. Искаше да го попита какво е сторил, та е попаднал в такава голяма беда, но не беше сигурна, че иска да знае какво трябва да направи един магьосник, за да го прокудят.

— Трябва да тръгвам — обяви изведнъж Лусиен, като се изправи. — Ще се върна в полунощ и ще тръгнем рано утре сутринта. Бих ви предложил да се отбиете в банката и да изтеглите колкото можете пари в брой. Няма да можете да използвате кредитни карти или чекове, тъй като ще бъдете там под чуждо име. Аз ще наема кола, така че няма да могат да ни проследят по номерата.

— А полицията не би ли могла да го направи? — попита Ариел.

— Всички в сборището са от моя народ, Ариел, в това число и полицията. Мога да ви осигуря известна защита, но Гейлън ми направи магия, която ограничава силите ми. В този смисъл може би ще преразгледате решението си да тръгнете след брат си.

Деловият му тон я накара да потрепери от страх. До този момент всичките й мисли бяха погълнати от търсенето на Арманд. Разбира се, беше отчела вероятността да има някаква опасност. До този момент обаче опасността не бе толкова забележима и изведнъж страхливата й същност изскочи наяве.

За да я успокои, Ариел каза:

— Просто за сведение — ако не тръгна да търся Арманд, към кого бих могла да се обърна за помощ? Не би ли могла да ми помогне полицията? Или ФБР?

— Биха могли, но вероятно няма да го направят — отбягна прекия отговор Лусиен. Дори Ариел да успееше да убеди властите, че не е невменяема, последното, което би допуснал, бе полицейско разследване на сборището. Обществото не бе подготвено да приеме неговите хора. Възможно бе да започне нов лов на вещици, а истерията в миналото бе довела неговия народ на ръба на изчезването.

— Ще рискувам с Гейлън Морган — заяви Ариел. Не можеше да изостави Арманд, ако беше попаднал в беда. Той беше нейния брат — нейния близнак. Би дала живота си за него.

Лусиен кимна и излезе от стаята, като подхвърли:

— Ще се видим в полунощ.

В мига, в който си тръгна, Ариел се досети, че алармената инсталация не е изключена.

— Лусиен, почакайте! Трябва да изключа алармената система — извика му тя, като го последва.

Но когато излезе от кухнята, той вече беше си отишъл. Ариел изтича до вратата и се убеди, че червената лампичка на контролното табло продължава да свети. След това се втурна към прозореца и разтвори пердетата. Лусиен прекосяваше с широки крачки ливадата пред къщата.

Как бе излязъл, без да изключва алармата? В същия момент се досети, че инстинктивно бе знаела, че не му беше нужно да я изключва.

Той беше магьосник и можеше да отиде където пожелае, и да вземе каквото поиска. Никаква алармена система не би могла да го спре.

Споменът за съня й проблесна в ума й и Ариел потрепери. Беше само сън. Щеше да знае, ако наистина бе правил любов с нея. Но тази увереност не й носеше облекчение. Инстинктът й за самосъхранение тръбеше в ума й да съобщи на Лусиен, когато се върне, че повече не се нуждае от помощта му. В края на краищата разполагаше с телефонния номер и името на агенцията за недвижима собственост. Можеше сама да открие Арманд.

Движена от някакъв необясним импулс, Ариел отиде до телефона и набра номера, който Лусиен й бе дал тази сутрин. Не се изненада, че не чува никакъв сигнал. Усещаше със сърцето си, че ако провери, ще се окаже, че не съществува агенция за недвижима собственост с такова име. Лусиен я бе измамил и без негова помощ нямаше да успее да открие Арманд.

— В какво се забърках! — каза тя на глас. И така неизменно, както при досегашните мислени въпроси, тя знаеше отговора — беше се забъркала в голям куп неприятности.